Завършваме пътеписа на Драган собиколката му до Албания. Започнахме с пътуването през Игуменица до Вльора. После тръгнахме към Берат, Драч (Дуръс) и Тирана. Днес от Тирана ще поемем към Охрид, Скопие и София. Приятно четене:

Охрид и Скопие

част трета на

Албания с Дачия

За следващия ден бяхме планували да напуснем вече Албания и да спим в Охрид, Македония. Сутринта закусихме на богато в хотела, и потеглихме по пътя към Македония, който както 90% от цялата Албания е на места в ремонт, на места се изгражда наново:

След като магистралата свърши десетина километра след Тирана, лека полека започнахме да навлизаме в планините, движейки се покрай една извита река:

Пътят може и да не е в перфектно състояние – тук-таме има неравности и дупки, поддържат се около 70км/ч без проблем, но за сметка на това беше много красив:

• 

• 

• 

Два часа и около 2 километра след Тирана зърнахме

Охридското езеро и македонския бряг:

• 

• 

От високите планини в Албания се вижда колко голям всъщност е езерото – 30 на 15 километра, достатъчно голямо, за да се губи в далечината, като море.

Имахме две възможности да стигнем до Охрид –

по късия маршрут от северната страна (през македонския град Струга) или по дългия маршрут от южната страна, през известния македонски манастир Свети Наум. Избрахме си по-дългия маршрут, за да можем да се полюбуваме на езерните гледки.

Самият път се оказа чисто нов и точно по ръба на водата. Спокойно се поддържа и доста висока скорост:

• 

• 

Стигнахме и до 

мини-границата между Албания и Македония край Свети Наум

Малко бавничко вървяха нещата тук, но пък никакви усложнения не сме имали. Единствено поискаха личните карти/паспортите и зелената карта на Lodgy-то.

Добро дојдовте во Македониjя:

• 

• 

• 

Манастирът Свети Наум 

ми беше малко прекалено туристически, може би най-вече ме впечатлиха пауните и вкусната скара:

• 

• 

Ултимативната македонска гъзария

е да обядваш на сал срещу течението на река Црни Дрим, която се влива в езерото.

• 

• 

• 

За Охрид си бяхме запазили три апартаментчета в една къща за гости – отличен избор. Ако някога ходите в Охрид, просто няма нужда да мислите къде да спите – страхотно разположение, супер ниски цени (ние спахме за по 10 лева на легло), паркомясто за колата в двора на къщата и много услужлив и разбран хазяин.

Сега … не може да идеш до

Охридското езеро

и да не се повозиш на лодка, колкото и близко да ти е хотела до стария град:

• 

• 

Учудващо чиста е водата в това езеро

Това е така, защото тя не се задържа много – река Черни Дрим се влива, а при Струга изтича от него, освен това има много извори по дъното. В стария град има стотици малки и големи църкви,

Самуиловата крепост на хълма и чаршията,

което е станало типичната туристическа цигания. Поне слава Богу циганията се е концентрирала напълно в тази пешеходна улица на града и останалите квартали са малко или много по-автентични.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Ohrid Lake, Albania

Последната вечер от екскурзията

ни също не мина без стабилна вечеря. 

На сутринта

натоварихме нас шестимата и багажа в Lodgy-то:

… и потеглихме към дома. Идеята ни беше да обядваме в Скопие и привечер да сме си вече в София.

Първата спирка за деня беше в

град Струга

(на 10км от Охрид), от където бурно изтича река Черни Дрин:

Пътят между Охрид и Скопие

се характеризира предимно със строежи на магистрали и джамии. Много е странно, като в Байконур се чувстваш – във всяко село има по три – четири нагласени за излитане ракети. Още по-странното е, че в тези села се развяват едни масивни албански знамена. Връщайки се от Албания не може да не ти направи впечатление, колко малко е застъпен исляма в Албания и колко наобратно са нещата в албанските поселения в Македония. Не разбирам нито от религии, нито от политика, но минавайки през тези села чувствах някаква смесица от съжаление към македонците, че трябва да се справят с този проблем, и едновременно с това радост, че не трябва да се справяме ние с него.

Малко преди Скопие почнаха едни бариери (4 броя) по магистралата, на които ни взимаха по лев-два. Даваш ги, кво да правиш…

Скопие

ни посрещна със статуя на конник. Оказа се, че това е най-често срещаното явление в този град, след йонийския капител, китайските двуетажни автобуси и забрадките. Аз бях ходил преди няколко години в Скопие и знаех за древногръцко-мюсюлманския облик на града, но за другите от групата ситуацията беше още по-шокираща.

Първо спряхме на централния пазар, който беше все едно си в Истанбул:

• 

• 

• 

По сергиите се разнасяха топли чайчета в специфичните турски стъклени чашки – една много хубава традиция, която много добре пасва … на изток. И така, разбрахме едната страна на монетата.

Спряхме колата на другата страна на монетата, на пъпа на центъра, на платения паркинг до хотел Holiday Inn и се гмурнахме в …

лош декор на евтин филм за древен Рим

Ама то са едни сгради, олеле! Дорийски колони със стъклени фасади зад тях…

Едни пластмасови полилеи като от Версай по улиците, около които се прескачат стотици статуи…

Едни построени кораби, които са по-високи от мостовете наоколо – нито могат да дойдат, нито да си тръгнат…

Един Филип Македонски в мащаб 200:1…

• 

• 

Те и румънците имат триумфална арка, ама нямат една спечелена война… (всъщност по време на Междусъюзническата война румънците стигат практически до софийския Горни Богров – не е имало никаква войска по то време в северна България, всичко е било срещу сърботе и гърците насочено – бел.Ст.)

Ще спра с тази снимка, от която лесно си личи бутафорията на изграждане на тези декори … ъъъ … сгради:

Не знам, това сигурно е някаква форма на защита и диференциране от съседния квартал с чайчетата. Не знам, може би това е и единствения начин…

Както и да е,

върнахме се при колата на паркинга,

където я заварихме със счупен заден ляв прозорец и съответно с две чанти по-малко:

Липсваха мръсните ми гащи и тениски,

както и чантата с допълнителните обективи на фотоапарата ми (имах си чудесна Sigma 18-50mm f2.8 EX DC, сега вече си я нямам -> вероятно е или в римския декор, или при чайчетата).

За сметка на това обаче си имах удоволствието да си платя паркинга, за да мога да излезна от него, и да се запозная с македонската полиция, която в събота нямала печат и не можела да ми подпечатат служебната бележка, която ще ми потрябва при напускане на тази чудесна страна (малко се ядосах заради обектива).

Та така, опитахме се да почистим натрошените стъкла от последния ред седалки и подготвихме Lodgy-то за последните 250 км от Скопие до София:

Мда,

ние обичаме по-алтернативните дестинации за пътуване, но явно си има причини те да са именно алтернативни и непредпочитани,

застрахователите да се дърпат да застраховат колите за там и т.н. Наясно съм, че това е просто късмет … можеше да се случи и в Германия да бяхме отишли – гадни хора има навсякъде по света. Както не съжалявам, че отидохме до Армения, така и не съжалявам, че минахме през Македония. Просто ме е яд, че някаква такава случка малко ми почерня спомените – основната причина, поради която пътуваме толкова много.

Влезнахме си в България,

ширна се един хубав път (още съм ядосан за обектива):

За пореден път си казах, че именно когато се прибирам обратно вкъщи, се усмихвам най-истински:

Определено

препоръчвам Албания като туристическа дестинация

Много ни беше интересно, видяхме много красиви неща, извадихме си наши си изводи за тази страна. Според мен избраният маршрут е удачен, реално погледнато не успяхме да разгледаме единствено Шкодра на север. Засега Албания върви като че ли малко зад България, но като гледам мащабите на строителство, може и да не е още дълго време така…

Навъртяхме малко повече от 2000км, средният ни разход беше 5,9л/100км, при средна скорост от около 50км/ч. Похарчените пари за всичко (с подготовка, спане, ядене, път) се закръглиха на под 500 лева на човек за 7 дни.

Ако имате някакви въпроси или съм пропуснал нещо (хаха, с този обем – едва ли), ще се радвам да ви помогна с каквото мога.

Сега ни предстои доста по-сериозно пътешествие обаче…

Край

Автор: Драган Драганов 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Охрид – на картата:

Охрид

Booking.com

Завършване пътуването из Македония с Мира. Започнхаме с град Охрид, бяхме до Св.Наум и Билянините извори, а днес ще се приберем през Скопие.

Приятно четене:

Скопие

град на контрасти

част трета на

Македония за Трети март

Македония – страната на Охридското езеро, легендата за Биляна, тиквешкото вино, меланхоличните песни…

?

В Скопие се натъкнахме на едно от най-приятните преживявалия във всяка столица, а именно – задръстването. Докато пътувахме, оглеждах жилищните постройки в различните квартали, установявайки, че има както нови, уеднаквени и уютни блокове, така и стари, очевидно строени по времето на соц-а и нереновирани оттогава. Скоро видяхме един от символите на града –

Калето,

строено по време на османската империя. До него, в старата част на града, имало също така средновековен мюсюлмански пазар, обясни екскурзовода. То се виждаше отляво на нашия автобус, а от дясно, в пълен контраст, блестяха новите паметници на главния площад,

строени по проект „Скопие 2014”

Когато автобусът спря на пет минути от центъра, можехме да продължим към старата част, или направо към площада, където през лятото нощем има светлинно шоу, концерти и т.н. Все пак, първоначално се изкушихме от паметниците, макар да ни се струваше, че

леко се е попрекалило с тях

Видяхме колони в древногръцки стил, мостове, на които се чувстваш като във Виена, осеяни със статуи на бележити личности, а по река Вардар плуват кораби-ресторанти, с развети платна, като от „Карибски пирати”… Сградите на Историческия и Архелогическия музей са с впечатляваща архитектура /нямахме време да влезем вътре, възхищавахме им се отвън/.

Паметникът на Александър Македонски

е висок горе-долу колкото пететажна сграда, в подножието му са разположени лъвове и войници. Около него има по-малки статуи на цар Самуил, седнал на своя престол, Гоце Делчев, яхнал кон и редица други исторически личности. В дясната част на парка има Триумфална арка.

Камени Мост, Скопје 1000, Македония

Разказаха ни, че не всички македонци са одобрявали този проект, смятайки, че страната им е твърде бедна, за до си го позволи и че тези пари са можели да бъдат вложени в нещо далеч по-практично. Но според мен, инвестициите в туризъм си струват. Целият град щъкаше от ентусиасти, подобни на нас, хванали апаратите, или телефоните и снимащи на поразия, така че… Не съм съвсем сигурна, че парите са дадени напразно.

Екскурзоводът ни каза, че напоследък през нощта е изчезнала една статуя и това може би е плод на преговорите с Гърция, така че не се знае бъдещето на останалите, затова се постарахме да снимаме, колкото можем и да гледаме този приказен лукс /според някои – кич/ с очите на непредубедени западноевропейци. За съжаление,

не ни остана време за старата част, бяхме и гладни

Докато седнахме и обядвахме в един ресторант по брега на реката, кажи-речи стана време за тръгване.

Помотахме се още малко… До християнската църква, мюсюлманин свиреше с тамбура и пееше за денари. Малко по-нататък, мъже продаваха нещо на някаква сергия, май говореха на румънски, но не съм сигурна и не можах да обърна внимание на стоките им, защото тичах да догонвам спътниците си, след като се бях отплеснала нещо да снимам /май беше фонтана на майките/…

Два часа са напълно недостатъчни, за да разгледаш този невероятен град, сякаш излязъл от приказките.

Поразходихме се малко из мостовете напред-назад и се отправихме към автобуса, който щеше да ни откара отново към границата, където пак два пъти щяха да ни събират документите и да ги проверяват. А, може би тук му е времето да спомена, че цигарите в Македония са по-евтини, отколкото у нас, но на митницата не разрешават да изнесеш повече от 2 кутии на човек. Така че се опитахме да пробутаме последните си денари за магнитчета и Marlboro, ала пак ни останаха малко, за спомен …

Чакаше ни дългият път към дома… Е, това бе всичко от мен, вашият виртуален гид из западната съседка. Която и дестинация да изберете за следващия уикенд, ви желая приятно пътуване и весело изкарване

Очаквайте продължнието:

Автор: Мира Валентинова

Снимки: авторът

Ако искате да останете поне една вечер в Скопие, ето специалните оферти за нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Скопие – на картата:

Скопие

Ето и нощувки из останалите част на Македония:

Booking.com

От днес яхваме моторите и заедно с Петя ще обиколим близките Западни Балкани. Започваме с новото Скопие и древната Хераклея край Битоля в Македония. 

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели –

едно цветно юлско пътешествие с мотор през Македония, Албания, Черна гора и Сърбия

част първа

Скопие и Хераклея (край Битоля)

 

 

Предисловие

 

Липсва ми очакването, тръпката, изострената сетивност… Вниманието ми е обсебено от идеята за по-малко багаж. Тя се препъва в желанието ми да не ни липсва нещо и във въпроса – „Ами ако ни потрябва?”. Списъкът с необходимото се допълва и редактира ежедневно. Ники работи и през почивните дни. Отговорността по подготовката е изцяло моя. В мен се настанява някаква предварителна представа – някъде там, в далечината, ни очаква лазурна езерна повърхност, леко накъдрена, целуната от слънце, разпиляно по нея на хиляди парченца. Наоколо – влажен мирис на гниещи растения и  нещо неопределено с леко солен вкус…

Странно, не съм нетърпелива. По-скоро смутена от тревожните мисли, които пропукват стената на съзнателната ми защита. Дали моторът, този вече немлад наш спътник,  ще ни върне живи и здрави у дома? Дали аз ще се справя, аз – вече немлада, дали ще издържа на натоварването, промените, несгодите, проблемите … Дали ще видим всичко планирано, кое и какво ще промени намеренията ни? Ще го понесем ли, каква ще е атмосферата в групата… все неща, които  зависят и несъвсем от нас. Дали? Кой знае! Може би само пътят крие отговорите, извил снага предизвикателно пред нас, пътят който ни тегли магнетично, гъделичкайки вечната ни човешка жажда за промяна и движение.

 

Тръгването

 

Слънчево утро след обърканата и неспокойна нощ. Множество пробуждания сред събрани на топка чаршафи. Всичко върви по план, тръгваме точно в уречения час. Няма кой да ни направи снимка.

През Витиня ми е доста студено. Слагам ръце пред себе си, зад гърба на Ники и препускаме напред. За пръв път забелязвам красотата на прохода, зелените вълнообразни, богато обрасли склонове и виадуктите, по които профучаваме. Виждала съм ги на толкова други места, винаги възхитена от съчетанието между дивата природата и сивия асфалт, виещ се змиевидно през планината. Минавала съм хиляди пъти оттук, но чак сега се впечатлявам..

Срещаме се с Денислав на бензиностанция. Две-три стандартни приказки, усмивка, закачка – и отново напред. Слънцето е кацнало в ъгълчето на визьора ми, закичило ме като цвете, пропускайки миг топлинка, от която така се нуждая в момента. Преди София погледът ми грабва свежо, сочножълто поле от слънчогледи, което ми създава усещане за радост. Поглъщам мириса на прах и лято…

Следва срещата ни с Веско и група ентусиазирани изпращачи, всъщност приятели, дошли да ни пожелаят – „Безаварийно!”… и да се върнем живи, здрави и доволни. Пием кафе, показваме си талисманите.

 

Веселин Куршумов (който занапред ще се зове Бобан Левио мигач) вече е в стандартното си състояние на еуфория. Щура се насам-натам, смее се непрестанно, говори високо… Познавате го от предишните пътувания – човек лиричен и възторжен, сериозен и несъвсем,  творец на множество статии в местния печат през това пътуване (статии, които се появяват в периодични издания като „Которски новости” или  „Подгоришки новинар” и разказват неустрашимата история на група български мотористи), който често кара с ляв мигач, когато трябва и не трябва, разпилян и разсеян, нестандартен и щур. Просто Веско Куршумов.

Пием по едно кафе, стискаме си ръцете и продължаваме към Кюстендил. С нас идва и Вальо, за да ни изпрати дотам. Преди града го прегръщаме, пожелания и… вече сме на границата с Македония.

 

Ден първи

Скопие – център, Милениумски кръст

 

Първоначално ме завладява усещането за запустялост, което лъха от околния пейзаж и неизлепените къщи. Това полека се променя.

 

Спираме за кратка почивка в т. нар.

„Етно село”,

което се оказва голяма, доста голяма кръчма с различни битови мотиви, както и вкуснички нещица за хапване от местната кухня. Доста живописно местенце.

 

Елегантно и бързо обслужване от врели и кипели сервитьори, които знаят как точно да ти вземат парите, така че да не съжаляваш. От уж небрежния хаос, който създават множество вещи, се ражда усещането за уют и домашност.  За някаква приютеност, докато небето започва да се мръщи и прокапват първите едри капки  студен дъжд. Времето определено ни се сърди за нещо. Мислим си непристойни неща по негов адрес, докато се гощаваме с баница с праз и овче кисело мляко. Доволни сме.

По пътя започва сериозно да вали. Временно спираме на сухо под една патарина  (място за заплащане на пътна такса), пада голям смях, още не сме препатили от лошото време и пресният ни ентусиазъм ни държи на върха. Времето вероятно ще промени това.

 

Засега сме щастливи, пристъпваме между прашните дъждовни вади, които превземат временния ни остров.  И сме добре, неочаквано добре.

Поемаме към

Скопие

Дъждът плющи по нас, а в някои от преминаващите коли едни злорадстват, други – съчувстват… Хора, разни. Градът, в който пристигаме, е някак странен. Безцеремонно се паркираме под „репликата” (както се изразява на своя неповторим дърводелски език Ники) на Триумфалната арка с надпис „Македония”. До нея се мъдри тамошна известна личност.

Отсреща, в средата на красив фонтан, яхнал непокорен жребец, ни посреща

Александър Македонски

Така и не разбирам какво търси тук.

Паметници – много, много паметници

Няколко помпозни, бели, орнаментирани сгради. Енергично строителство с подтекст, пък кой както го разбира. Интересно ми е. Разхождаме се напред-назад, а дъждът ни пречи да снимаме. Чудим се дали да продължим, или да посетим и другите набелязани места. Заявявам желанието си да запаля свещица за здраве в някоя църква. Двадесет и девети юни е, денят на  „Св. Петър и Павел” по православния календар. Почитан от мен празник и имен ден на момчето ми. Останалите (без да вземат предвид истинските си чувства) откликват. Какво да ме правят – единствена дама и майка на групата.

Скоро спираме пред величествена църква в модерен съвременен стил. Влизаме с Ники.

 

Вътре няма никой – точно както ми харесва, да се усамотя и помоля, да благодаря, да бъда сама със себе си и същевременно част от цялото. Ники ме оставя. Просто стоя и не мисля. Вдишвам, издишвам. Приятно и леко ми е, може би и малко тъжно.

 

После се случва нещо, което не разбирам. Излизам през една от портите. Оглеждам се. От моторите няма и следа. Бавно и мощно в мен се надига паника. Връщам се в двора на църквата, където  вече нахлува цяла сватба. Стоя и се оглеждам отчаяно -  черна врана, с екип за дъжд, странна и щураща се сред празнично облечените хора. Може би изглежда доста комично отстрани… Усещам такава дълбока самота, че всичко друго губи смисъл. Объркване. Излизам отново. Никой. В момента, в който звъня на Ники, зад ъгъла небрежно се задава Денислав, с фотоапарат в ръка. Преглъщам  и се стягам, за да не хукна и да му се хвърля на врата. После трябва дълго да обяснявам.

 

Време е да представя един стар приятел. Денислав, който неправилно наричам  понякога Десо (идващо от Десислав) е майтапчия и сериозник. Никога не се оплаква от несгодите, знае и две и двеста. Адаптира се към ситуацията бързо. Намесва се точно навреме, ако се съмнява, че сме сбъркали пътя. Предпочита нормалното каране, особено в населени места. Старае се приблизително да спазва ограниченията. Не е експлозивен и няма да те изненада с промяна в поведението. Радва се на моментите и почита, дълбоко и искрено, природата и нейната красота. Защитава себе си премерено, споделя премерено, постъпва премерено. Не е натрапчив в желанията си – заявява ги и толкоз. Склонен и на щури неща, ако от тях, например, ще се пръкне някоя и друга прекрасна снимка. Допълва групата идеално, търпи Ники с неговите критики и забележки, противопоставя се умерено – точно колкото трябва. Той е балансиран, но в него все пак дреме оня мотористки възторг – да обязди мига и да се слее с него. Прегръщам го!

Времето вещае дъжд. Въпреки това решаваме да посетим една от забележителностите на Скопие –

Милениумския кръст,

който се намира на един от хълмовете край града. Ники вече е бил там, така че стигаме бързо до мястото. Изчакваме следващия курс на лифта – тръгва в определено време, което стриктно се спазва. В кабинката сме трима – Веско, аз и Денислав. Изкачваме се бавно нагоре, а постепенно под нас се разстила градът, небрежно обгърнат от изпарения след дъжда.

Кръстът е грандиозен.

В основата му е македонското знаме, наредено от жълти и червени плочки. А гледката… въпреки вятърът и мъгливостта, наистина си струва. Зареждащо. Щурам се насам – натам, снимам от различни ъгли.

 

На няколко цветчета дремят летаргични пеперуди. Снимам ги отблизо. Не помръдват, температурата е ниска.

Чувам гласовете на приятелите си сред вятъра, влагата и студа, щракам си с апарата и ми е добре. Намерена съм, сред тази чужда и своя земя, на този хълм, близо до облаците.

Връщаме се към центъра на града – безбройни паметници, бели сгради с колонади, мост, по чиито парапети се издигат фигурите на множество местни  и чужди величия. В средата на реката – в бетонни кубове пълни с пръст, растат крехки върбички, а надписите гласят – Вяра, Надежда и Любов. Личи стремеж към показност. Намерение за създаване на собствен облик и идентичност. Въпреки  грандоманщината, желанието за национално себеутвърждаване заслужава уважение, макар и заявено по такъв начин.

 

Вечерта спим в

Битоля

Хотелче на име „Премиер”, в което ни правят отстъпка от цената за нощувка. Приятен ресторант, галантно обслужване и вкусни местни специалитети завършват този ден. Видяхме всичко планирано, валя ни, изгубих се и после се намерих на един хълм под грандиозен кръст… Какво повече?

 

Ден втори 

Хераклея (Битоля); Национален парк „Галичица”; „Св. Наум”; Охрид – Самуилова крепост; „Св. Пантелеймон и Климент”; Билянини извори; Црни Дрин.

Ставаме рано – закуска и се отправяме към Хераклея.

 

Древноримски останки, известни със своите неповторими подови мозайки. Изящни, изградени от малки, еднотипни, разноцветни камъчета. Търпеливо  нареждани едно до друго, за да образуват различни диви животни и растения. Поразителна е динамиката в позата на животните. Като в рисунка…

 

 

Порти, малка и голяма базилика, останки от стени… толкова древност, със специфично излъчване, което се допълва от изложба на трагични маски. Всеки търси своето лице сред тях – тази, която ще го изразява. И го намира. Аз заставам в позата на вещица, а Ники си намира клюнесто лице – съвсем му е по мярка.

 

Останалите посетители ни се чудят, после отминават, клатейки глава. Ние си знаем.

Heraclea Lyncestis, Битоля 7000, Македония

 

Амфитеатърът е внушителен. Присядам по стара традиция и се сливам с камъка, връщайки се назад. Начин да се докосна до времето, в което тук е кипял друг живот. Емоциите, обаче,  ги е имало. И винаги ще ги има.

 

Продължаваме към Преспанско езеро. Поетапно пред нас се открива периферията му. Повърхността е тиха и скучновата. Знам, че красивото тепърва предстои. Поемаме през планински проход – планината Галичица, разположена между Преспанско и Охридско езеро. Пътуваме по виещ се нагоре път със сравнително добър асфалт. Въпреки неравностите, дупки липсват. Изкачваме се.

Панорамната гледка към видимия край на

Преспанско езеро

става все по-впечатляваща.

 

На места са изградени кътчета с пейки и красива гледка към езерото. Наричат ги  „Отморища”. Не преставам да се възхищавам на невероятната смислова точност на местния език. Спираме на едно такова място. Строявам отбора и с пръчка в ръка въдворявам ред. Чета информация за Национален парк „Галичица”, в чиито предели се намираме. Момчетата се хихикат и ръчкат като недорасли гимназисти… Правя сериозна забележка  Утихват за миг, после – смях. Времето е щадящо към нас. Вече през облаците проблясва слънчице…

Стигаме до предела – най-високата точка. Има още хора, предимно с коли. Постепенно се открива Охридско езеро. Замирам. Много е живописно със своите  високи обрасли брегове и малки населени места почти до водата. А тя – с чувствено наситен син цвят, в мек противовес на зеленото и червенеещите покривчета.

 

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:

Западни Балкани - Общо