С Бистра ще се качим на тазгодишните тържества на Шипка за Трети март.

Приято четене и помнете – ако оставите един празник на ченгетата, те или ще го забранят, или ще го превземат, за да го опошлят.

Не им го давайте!

На Шипка за Трети март, 2018

140 години от Освобождението на България

Фразата „Имаш ли планове за еди-кога-си“ е дала началото на повече приключения, отколкото който и да е друг израз в езика. Човек е така устроен,че без значение какъв е по душа – домошар или пътешественик – вътре, някъде дълбоко в него, има копнеж да направи нещо щуро, запомнящо се и достойно ако не за възхищение, то поне за разказване. А фразата „имаш ли планове“, сякаш се превежда като „чака ни нещо страхотно“.

Аз също се оказах в подобна ситуация, драги читателю, когато ми предложиха да ходим до Шипка. Ама не в кой да е ден от годината, а на Трети март. При това не кога да е, ами тази година – навръх тържествата за 140 години от Освобождението на България. Искаш ли да чуеш моя разказ за едно патриотично-фотографско приключение? Искаш? Добре, да започваме тогава…

Да ти направят предложение, на което не можеш да устоиш

Всичко започва късно следобед на втори март, когато подскачам като скакалец от задача на задача и мимоходом, към четири и половина следобед ме застрелват със следия въпрос:

– Ти планове за трети март имаш ли?

– Не – заеквам аз, мислейки си, че ей сега ше ме викнат на работа.

Все пак Трети март си е голямо събитие и всеки гледа да се „разпише“, още повече че става дума за кръгла годишнина, т.е. събитията са още повече. Затова очаквам да ме цанят да бачкам навръх празника на някое подобно. Обаче не, разговорът продължава по следния начин:

– Щото ние организираме пътуване до Шипка утре, организирали сме си транспорта и в автобуса има свободно място. Искаш ли да дойдеш с нас?

– Абе вие луди ли сте, бе?! – е първата ми реакция, след като успявам да „смеля информацията“

Мои колеги ходиха на Шипка за Трети март преди три години и тогава много им завиждах за хубавата идея. След това, като чух разказа от първо лице за всичките им перипетии, скоропостижно спрях да им завиждам. Ето и защо – тръгнали те сутринта от София, но ги хванало задръстване точно преди прохода. Уж организирана екскурзия, с автобус дето трябвало да ги качи до стълбите. Друг път! Спрели ги полицаите на няколко километра от върха (не знаеха колко точно, но казаха, че са вървели по чукарите над три часа) и почнало едно изкачване. По нечия гениална идея, не по шосето към върха, а напряко през гората. Те разправяха, че е адски трудно, тълпата те носи нагоре и през гората вървят адски много хора. Изживяването яко, ама много изтощително.

Разказвам аз тази история, в опит да охладя разни страсти тук-там (зер, може да не са ходили никога на Шипка и хал-хабер да си нямат за какво иде реч). А аз съм била – при това много пъти. Та разказвам как се организира движението по време на празник там – и че за тържествата през август те карат да паркираш дооооста далече от паметника. Оставяш колата и ма’аш докато стигнеш стълбите. След това ма’аш по стълбите и стигаш горе изплезил повече или по-малко език.

Обаче те – непоклатими:

– Тръгваме утре в пет сутринта, за да можем да спрем максимално близо до паметника, ще гледаме официалната церемония, после отиваме в Карлово и се прибираме същия ден.

Тук в главата ми започват да се борят едно ангелче и едно дяволче. Дяволчето го мързи да гледа и хич не ще да става в един Господ знае колко часа, за да бъде на уреченото място – централният вход на стадион „Васил Левски“ – в четири и половина. Скръцнаха ми със зъби, че автобусът тръгва в пет сутринта и кой дошъл – дошъл. Следователно, за да е всичко на шест, трябва да съм там в четири и половина. А живея на майната си…

Ангелчето обаче е обладано от приключенски дух и започва да мрънка, че това е кръгла годишнина – следващата ще е след десет години, а дотогава – я камилата, я камиларя. Освен това винаги въздишам по снимките от Шипка на Трети март, направени от смели колеги, които са се качили дотам. Като добавим, че

на Шипка има хубав сняг

и транспортът е уреден, пък и има шанс да не бием път през чукарите като моите колеги преди три години, това е предложение, на което не мога да устоя и в момент на умопомрачение казвам „брой ме“.

Следва още един въпрос:

– Ти апарата ще си взимаш ли?

– Човече, аз ако не си взема апарата, изобщо няма да идвам – изсмивам се аз и наистина това имам предвид. За мен няма ли апарат, няма смисъл и от разхождане, защото всичко друго се класифицира като загуба на време.

Когато детето ти е откачено, но ти все пак си го обичаш

Голямо количество вицове за родители започват с детето, което влита ентусиазирано в стаята и заявява нещо. След като се навих да се юрна до Шипка навръх Трети март, на мен сърце не ми дава да скрия тази ценна информация от хората, дето са ми дали живот, за повече от пет секунди. Така че и аз, подобно на децата от вицовете, влитам в хола и изтърсвам:

– Утре съм на Шипка!

В стаята, баща ми и дядо ми кротко бистрят политиката на фона на „Лице в лице“ по БТВ. При тая фраза и двамата се ококорват с очи на понички и ме заливат с канонада от въпроси:

– Как така ще ходиш? – зяпва дядо ми, не съвсем в течение на това колко съм луда.

– С каква кола ще пътувате, там има лед, времето е лошо… – разсъждава на глас шокираният ми баща (съвсем в течение колко съм луда и в явен опит да ме разубеди) – Абе ти изобщо къде си тръгнала? Утре знаеш ли какво ще бъде?!

– Ама спокойно бе, хора – вдигам примирително ръце аз и обяснявам – ще се ходи с автобус, 50 души сме, мен ме поканиха преди малко и тръгвам с тях. Тръгваме в пет сутринта обаче.

– Какви са тия дето са те поканили? – мръщи се баща ми с явното намерение да изиска свидетелство за съдимост, Васерман и кредитна история от ония, дръзнали да отправят предложение за подобно откачено пътуване на драгоценната му дъщеря

– И как смяташ да стигнеш в пет сутринта на стадиона? – добавя той в явен опит да ме разубеди, защото знае, че адски мразя да ставам рано.

– Тате, ти не си разбал, не аз трябва да съм там в пет сутринта, а автобусът тръгва в толкова – изчуруликвам аз и добавям жизнерадостно:

– Аз трябва да съм там в четири и половина.

Баща ми решава да се прави на Кейн от китайския квартал или на Чък Норис и затова с дядо ми прекарват следващия половин час в обмисляне на най-краткия маршрут от нас до стадиона. Баща ми знае, че щом като казвам, че ще отида, значи съм се навила и връщане назад няма. В случай, че не знаеш, драги ми читателю, аз съм откачен фотограф и за мен думичката „снимки“ е най-сигурната примамка за каквото и да е. Веднъж кажат ли ми, че ще има какво да снимам и захапвам като булдог. Така че за момента човекът е вдигнал ръце и тайничко чака връщането на майка ми, защото знае, че само и единствено тя (при това не винаги) може да ме откаже с рационални доводи. Прибира се жената от работа и той не изчаква и пет минути и се провиква от хола:

– Пък т’ва, наш’то иска да ходи на Шипка утре!

Следва второ действие, в което обяснявам какво, защо и как и майка ми взема генералско решение да се вика такси за утре, трети март, в четири сутринта. Речено – сторено. Майка ми ме наковава с всички възможни неща, които може да се объркат – от задръстване и разваляне на автобуса до ядрен взрив и ме праща да си правя сандвичи за утре. Някъде към един през нощта вече съм готова с фоточантата (пълна със знайни и незнайни фото джаджи, с които няма да те занимавам, драги читателю), вода, храна и лекарства за три дни и облекло, достойно за експедицията на Пимпирев на Антарктида.

След като сме приключили с всичко това, идва време и да настъпи паметният в историята и в моя личен рекорд ден.

Дружина тръгва, отива…

Денят ми започва преди първи петли – в три часа и половина през нощта. Сумарно съм спала под три часа, а дори си мислех изобщо да не си лягам – за какво – ама после реших, че няма да е лошо все пак да дремна.

Та, в четири без пет получавам обаждане, че таксиджията ще закъснее с пет минути и дали това ще ме забави. Няма, отговарям аз, защото трябва да съм на стадиона в пет без петнайсет. Така де, таксито успя да пристигне навреме и завързваме някакъв маловажен разговор за Трети март и прочее. Човекът, предвид за колко часа е поръчано таксито, правилно предполага, че ще пътувам накъде за празника. Аз обяснявам, че съм фотограф и с колегите сме решили да ходим на Шипка, ама трябва да тръгнем мнооого рано, че да избегнем тълпите.

Двайсет минути по-късно вече сме се паркирали пред централния вход на стадиона, но от автобуса – ни помен. Звъня аз и питам къде са. Отговорът гласи „пътуваме, ей сега ще дойдем“. Така че оставам да чакам в таксито – навън ръми ситен дъждец, пък и майка ми ме е наковала да не се мотая сама по улиците в толкова часа. След десет минут до нас паркира един бял автобус и провеждаме следния разговор:

– Ало – започвам аз приповдигнато – тука паркира един бял автобус, случайно да е нашият?

– Нашият е, качвай се!

Та слизам от таксито аз и се запътвам към автобуса. Пред него хора. Проблемът обаче е, че от 50 души автобус аз познавам само двама, така че предполагам, че тия щом като чакат по това време и на това място, са от нашите.

– Здравейте, вие за Шипка ли ще пътувате? – питам аз.

– А, не, ние сме за Белград – обясняват ми полу-сънено хората и чак тогава виждам куфарите тип „събирам два трупа с място за Калашник“ до тях.

Затова в следващите пет минутки се чудя дали не съм сбъркала нещо, но за щастие моите хора се появяват. Автобусът е този, а ние сме тръгнали с тежката артилерия. Ще носим на върха венец, да го поднесем на паметника, плюс, че за всеки има доволно количество карамфили, плюс че си имаме специална табела за автобуса, плюс че имаме и знамена. Групата се състои главно от студенти (от най-различни университети из София), с трима – четирима възрастни, които да ни събират като овчари. Купонът се очертава пълен и по стара българска (и балканска) традиция тръгваме с двайсет минути закъснение. Проверяват ни по списък (в който освен трите имена, университета и телефона кой знае защо има и ЕГН) и ни дават по една мартеничка и тръгваме.

Сутринта е тъмно и на всички им се спи, така че до първата почивка дремем. Събуждаме се (с по едно око) към шест и половина на една бензиностанция около Пазарджик. Там се спира за кафе, тоалетна и т.н. Дамите, естествено се нареждаме пред тоалетната като въвеждаме пълен матриархат и диктатура и на господата им се налага да изчакат безропотно всички ни. На опашката за кафе възникват леки конфликти, главно с жената от бензиностанцията, защо всичко става безкрайно бавно. Съчувствено я питат дали не сме първите клиенти за деня, а тя сърдито отвръща:

– Егаси скапаната смяна изкарах! Аман и от празник и от всичко! Цяла нощ е така – всички тръгнали нанякъде за Трети март. Ужас просто! Искам само да дойде колежката да ме смени и да си ходя!

Аз също чакам на опашката, нарамила шест-седем килограмовата фоточанта, за да си купя вода. Междувременно се завързва следния разговор с един младеж:

– Здравейте – започва учтиво той – вие откъде сте?

Аз гледам тъпо като бик на червено (защото по това време от денонощието душата ми спи) и той продължава:

– Да, да, ясно че сте от София, но от кой университет?

– СУ – отговарям едносрично аз, все още в неведение откъде тия мераци да се социализира толкоз рано.

– А, СУ, значи все пак има някой от там с нас – продължава той – А Вие преподавател ли сте там?

Шокирана мълча – вярно, че от всички дами аз съм единствената дето не носи грам грим (каква воля трябва да имаш, че да си гримирана в пет сутринта?!) и косата ми е вързана на някакво много, много рошаво кокче, ама това с преподавателката ме хвърли в оркестъра. Та мълча аз шокирано, чудейки се това дали е комплимент или не съвсем, когато над главата ми се чува глас:

– Тя е нашият фотограф, при това много добър.

– Мерси – изтърсвам аз и се ръкуваме с човека.

Нещо започва да ми подсказва, че аз ще да съм неформалния „официален“ фотограф на делегацията. Та, след като уточняваме, че да – истински фотограф съм и да, ще снимам и пр. се качваме обратно в абтобуса.

Вътре, по всеобщо желание, звучи българска музика – от химна през стари шлагери. Пускат се шегички, защото повечето вече сме почнали да се ококорваме и чакаме да се появи заветния хълм, или поне разклона за него. Шофьорът се занася с нас и стоически търпи крясъците отзад, докато не стигаме до

село Дунавци,

където ни чака някаква колона коли. Всички почваме да се чудим дали от тук не спират вече – все пак 140 години от Освобождението се честват, може половин България да се е изтърсила – а шофьорът философски заключава, че ако от тук трябва да вървим, той трябва да си наеме квартира, за да ни изчака да се качим и да се върнем. За щастие, оказваме се пред ЖП прелез, така че продължаваме нагоре с песни и смешки.

На разклона за прохода

няма патрул и това ме изненадва. Оказва се, че полицаите са се дръпнали мааалко по-нагоре. Колите ги карат да отбият и да забавят ход, а ние спираме. Пускаме парламентьори при Органите на Реда, защото все още сме в самото начало на прохода и град Шипка е далеч по-близо от самия паметник. Пускат ни нагоре с нареждането да спрем като техните колеги ни кажат. Часът е около осем без малко. Пъплим нагоре и се кефим, че сме изпреварили тълпата. Полицаите са на всеки завой по двама и за момента изглеждат видимо отегчени. Грее слънце и се радваме – защото прогнозата за времето беше меко казано лоша – и продължаваме нагоре.

Към осем и половина ни спират и отново пускаме парламентьорите в ход. Обясняваме, че сме делегация студенти, че сме дошли специално да поднесем венци на паметника и прочее други подобни и си правим устата ако може автобусът само да ни закара до горе, пък после да го паркират, където им скимне. Органите на Реда са категорични – автобусът спира тук, а ние пеша нагоре. Не можел да ни закара там, защото на горния паркинг всичко било пълно и нямало къде да обърне.

Затова ние слизаме и поемаме нагоре по шосето.

Пътят не е страшен и е относително славен

Полицаите любезно ни информират, че сме

на около 3 километра преди стълбите

и ние поемаме. Три не е като десет километра, разсъждавам аз, и потеглям нагоре с маршова крачка. Мъжете вземат да мъкнат венци, знамена и цветя, а дамите сме освободени от задължения. Докато се разпределят задачите, всички на глас се чудим колко часа трябва да са дошли тия преди нас, за да са напаркирали покрай шосето в осем и половина сутринта.

Проходът е блокиран

през нощта преди празника и движението се отваря само откъм Казанлък, само в посока нагоре към паметника и само до самия паметник в шест сутринта. Та, колко хора трябва да са се изсипали, че да напълнят целия паркинг до стълбите, плюс да напаркират на три километра и нещо надолу? Предстои ни да разберем.

Фото и видео екипите са се покачили навсякъде, където може. Този колега беше точно над надписа „140 години Трета българска държава“.

Тръгваме нагоре по баирите (с кола изглеждат нищо и никакви, но пеша са си неприятни за качване) и даваме газ, защото решаваме, че колкото по-рано стигнем, толкова по-удобно място горе ще си намерим. Така че всички си даваме зор и с маршова стъпка нагоре – все пак искаме да гледаме церемонията. Аз имам и друг мотив – точа си зъбките като недоял леопард-човекоядец за кадри на снежна Шипка с възможно най-малко хора.

Понеже някои от другите колеги не са ходили на Шипка скоро, аз мрачно предричам, че ни чакат поне два часа догоре. Но коя съм аз да прекърша оптимизма на младите?

Тръгваме нагоре и се оказва, че изобщо не сме само ние –

влизаме в тълпа от млади хора,

които са толкова много, че човек ще каже, че някой насила ги е изкарал. Но не е така – нарамили са знамена – закачени на всевъзможни приспособления – от дръжки за метри и парцали, до истински дървени пръти и въдици – носят цветя и се смеят, докато перкат нагоре към върха. Момичетата и момчетата от моята група вадят знамена от раниците и се увиват в Трибагреника. Аз също си нося знаме – купено от Шипка на четвърти март миналата година – но решавам да изчакам докато се качим горе.

Повечето автобуси и коли чинно са спрели,

но по някое време стигаме до един, който се движи в погрешната лента. Около него хора, от дясно коли, а той върти на заден по завоите (които бяха страшно гадни в тоя участък). Хората се опитват да го заобиколят, понеже блокира движението, но няма как, а той се опитва да си намери място за паркиране. Повод за неформална почивка и малко смях и сеир (за нас, не за него де…). Накрая, когато успя да се паркира, е посрещнат с бурни овации от публиката.

Ние продължаваме да се катерим, защото

Шипка изобщо не се вижда

Започвам истински да се

чудя на акъла на турския командващ преди 140 години

– при това ние дори не се катерим от подножието и го правим по вече проправен път, а едно време е трябвало да се катерят по скалите. Който е бил на Орлово гнездо, може да си представи за какво става дума. (Тук ще се включа и аз – дядо ми е произведен в офицер точно на Шипка, за годината ще ви излъжа, но следващата зима замръзва Бургаския залив (преди Голямата депресия в Щатите ;)). И т.к. Военното училище затова е Военно и затова е Училище, за да учи на офицерите на професионализъм и на патритоизъм – при произвеждането, покрай всичките церемониии и тържества преподавателите хващат бъдещите офицери и ги закарват над урвата и задават въпроса: На кого му е било по-трудно в тази битка? Кой е проявил, също така героизъм? Кой също е защитавал родината си?
Та, ето за тези разлики в обучението става дума понякога – извинете за прекъсването – бел.Ст.)

Цялото упражнение с

катеренето ни отнема около час и двайсет минути

(засичах по часовник) и поуморени спираме на паркинга пред стълбите. Преди това момчетата са се редували да носят реквизита, а аз поне десет пъти се запитах какво, аджеба. правя. Чантата започна яко да ми натежава по време на катеренето, а все пак не искам да съм напълно изтощена горе. Все пак работа ме чака, а не знам колко време ще продължи тя. Снимките са си снимки, а това за мен е желязна мотивация. Щом като ще се снима – вървя си и си мълча.

Нашият венец – доста любопитно чудо, което трябваше да пазим да не се разпадне по пътя – все пак тях ги правят за да се поднасят веднага, а не за да ги таралянкат на подобни разстояния. Накрая все пак успя да стигне цял до горе и да се нареди редом с другите венци

Спираме ние да се съберем заедно и се оказва, че

горе цари почти пълна анархия

Органите на Реда са заети да пренасочват коли със специален режим на движение и журналисти нагоре-надолу, а пред стълбите се вие завидно дълга опашка. Отивам да проверя какво става и се оказва, че

има метални детектори и претърсване!

Събираме се всички и тръгваме в група нагоре. Нареждаме се в колона по един и хайде да ни претърси НСО. Първо метален детектор, после проверка на чантата – обяснявам, че вътре има апарати и обективи, а полицаят пита (да се направи на светнат) дали съм на Канон или на Никон. Канон, отговарям аз и ме препращат при полицайката да ме претърси. По закон претърсващият трябва да е от същия пол като претърсвания. Ножове и други подобни не нося – едно момиче го питаха дори за пиротехнически материали (предвид тона на служителя, не мога да кажа дали беше майтап, или не) – и обяснявам, че в джоба имам го-про. Полицайката се ококорва и пита това какво е, а аз обяснявам (осъзнала колко тъпо звуча), че е камера. Тя кимва, явно разбрала, че съм откачен фотограф, и ми маха да продължавам. Та, претърсени основно, продължаваме нагоре към стълбите.

Предишните дни времето на Шипка беше лошо и наваля адски много сняг. Едната от жените с нас обяснява, че търсили доброволци да разринат стълбите предишните два дни. Каквото и да са разривали, ние

пъплим като мравки нагоре,

защото целите стъпала са покрити с лед и придвижването е трудно (на места и леко опасно). Мен започват да ме съжаляват – като човека дето мъкне доооста тежичка чанта със себе си и получавам предложения за помощ. Отказвам – в крайна сметка, ако аз не мога да си нося чантата, то кой?!

Първият ми кадър на паметника за деня. Още няма много хора накацали по склона, но с напредване на времето пухкавия сняг ще стане утъпкана пързалка. Засега обаче тези са много добри модели. Забележи, драги читателю, фигурата на снайпериста горе на покрива. Щракам с ръка високо над главата, защото иначе тълпата ми пречи

Напредваме бавно и се разминаваме с хората срещу нас, които незнайно защо слизат надолу, вместо да се качват за честванията и следим да не се делим много. Тук в работа влизат възрастните, в лицето на една жена (същата, която спомена за доброволците), която поема командването и почва да ни юрка като фелдфебел. Лошо няма, защото в тълпата лесно може човек да се загуби, а Трибагреникът не е ориентир, защото всички са увити със знамена. Освен това трябва да има кой да ни пробива път в тълпата и ва въдворява някакъв ред. За ориентир ни служат нашите си знамена – на студентската организация, така че се движим като туристи на екскурзия.

В десет и половина се озоваваме на горния паркинг, на последната площадка преди самия паметник.

На Шипка всичко е спокойно, ама не съвсем

Шипка ни посреща с време – мечта: слънцето приятно грее, топло е и има прекрасни „фотографски“ облаци в небето. Била съм много пъти, но такова време горе досега не бях виждала. Всеки път досега като отида, или времето ще е лошо, или ще духа безобразно, или и двете. Дори през август трябва да си с яке, защото ако духа вятър е страшно студено. А сега – почти пълно безветрие, прекрасни облаци и слънчице! Вятърът повява само колкото да развява красиво знамената (без да плющят от поривите му) и толкова.

Лошото обаче е, че в момента, в който стигнахме до горния паркинг, се налага да спрем. Незнайно защо, тълпата стои на едно място, мърмори и нищо не се вижда. Чуват се проби на звука, но до началото на официалната програма има още два часа. Озвучителите се опитват да разведрят обстановката с разни маршове и патриотични песни, но с променлив успех. Стоим ние, чакаме се едни други и се редим за снимка. Почват едни фотосесии (защото поне тук сме почти всички заедно), а аз най-накрая вадя знамето от чантата и си го връзвам като наметало – ръцете ми са заети с апарата, та няма как да го държа, но съм твърдо решена, че щом е дошло отново тук, ще бъде носено. Пък.

Раздават се карамфили – всеки сам да остави на паметника като знак на уважение – и с бойна крачка под ръководството на самоназначилия се началник всички тръгваме да си проправим път до паметника горе. Все пак венец носим и искаме да си го оставим там, пък.

Тълпата обаче не мърда и е по-зле от метрото в час пик

Всеки се бута и те блъска, никой не знае какво се случва, но всички са недоволни, че не могат да се качат горе. Моите карамфили станаха на компот още при първото бутане – бяха закачени на чантата и просто не оцеляха на напора от всички страни.

Ето това беше тълпата на Шипка, когато пристигнахме там. Тълпата е голяма, знамена навсякъде и тук-там хора в народни носии. Това пред теб, драги читателю, всъщност са стълбите, по които трябва да се катериш за да стигнеш горе.

Пълно е с полицаи от всички възможни силови подразделения

в България, но никой не регулира движението на хората. Така че след петнайсет минути бутане и караници се озоваваме до стълбите и разбираме къде се корени проблемът.

Стълбите са блокирани –

50% от НСО и жандармерия, които са опънали въже и стоят през два метра, а другите 50% са заети от хора, които са се наредили подобно на публика в амфитеатър. За да се качиш горе, трябва да се провираш покрай безбройни знамена, малки деца, раници и пр. други подобни. Чудим се от какъв зор са се наредили толкова ниско по стълбите при положение, че обикновено празненствата са горе, на площадката до паметника.

Причината става ясна само след минути.

Тържеството тази година няма да е до самия паметник,

а на площада долу, което единодушно категоризираме като пълна глупост, но строеният военен оркестър недвусмислено показва как стоят нещата. Затова решаваме да се качим до горе, да си оставим венеца и цветята и да се снимаме и после да се наредим и ние да гледаме.

Е точно тук обаче ни чака изненада…

О, Шипка, о, протокол, о, простотии!

Тъй като на честванията ще идва и руският патриарх, мерките за сигурност са нечувани (и невиждани).

Протоколът е първата ни пречка – не можело ние да си оставим венеца

На въпроса защо, разбираме че венците ще се поставят по сценарий след официалната част и първо трябва да бъдат положени тези от държавните мъже, кметове и пр. други подобни. Едва тогава можело и нашия, но не можело ние да си го занесем, а трябвало да го оставим на военните.

Ние дори и цветята не можело да си оставим горе сами,

защото целият площад на паметника е отцепен, самият паметник е заключен и също е отцепен, а пред входа му пазят барети с автомати.

На покрива на паметника пък има снайперисти

(в случай, че не си обърнал внимание, драги читателю, върни се по-нагоре в пътеписа и погледни първия кадър на паметника).

Така изглегжда паметника откъм касата за билети – всичко живо се е увило в Трибагреника и си прави селфита. Може да се каже, че дори към този момент хората бяха по-малко отколкото очаквах – най-вече защото нямаше къде да застанат – на два метра от тези топове започва доста стръмен скат, натрупан с преспи (за малко да затъна в него, докато правих тоя кадър).

Ядосани от цялата ситуация – момчетата защото мъкнаха тоя венец по целия път, аз – защото нямам почти никакъв достъп до самия паметник (а ми се щеше да се кача горе и да го снимам откъм Орлово гнездо), все пак кандисваме да предадем венеца и се строяваме под самия паметник. Там е изринато до блясък, но само парадните стълби. Всичко друго тъне в преспи от около метър. На мен ми е скучно (защото не виждам какво става долу и има време до началото на церемонията) и решавам да свърна към касата за билети – защото искам снимка на фона на паметника и искам да се опитам да направя нещо смислено предвид създалата се ситуация.

Обаче, заради отцепения район много хора, които може и да са дошли за тържествата, просто се снимат и си тръгват, защото няма къде да застанат – наклона от двете страни на стълбите също е зает от хора и се е превърнал в доста опасна пързалка, по която трябва да минем. Именно онези хора, които са се отказали да чакат, защото няма къде, бяхме срещали по пътя.

Баретите пред входа на паметника – засякохме, че се сменят на всеки 15 минути приблизително. Нищо чудно, защото беше доооста хладно на сянка. Определено бяха впечатляваща гледка, но така и не ми стана ясно каква функция изпълняват – май нещо като почетен караул…

Оставям колегите и с още едно момиче тръгваме да си пробиваме път към другата страна на паметника (дето не е отцепена). Оказва се, че там никой не си е направил труда да разрине и от многото хора, дошли специално да си направят заветното селфи на фона на паметника, всичко е излъскано като ледена пързалка под наклон. Където пък не е излъскано, затъваш почти до кръста в преспите. Газим ние, снимаме се, смеем се – поне една част от плана за деня се изпълнява. Винаги съм искала да отида баш на трети март и да си имам снимка за спомен от там. Снимката със знамето се разбира от самосебе си.

Не след дълго идват и другите и

почва една патриотична фотосесия,

през която се редуваме да се снимаме като Райна Княгиня – развявайки ту българския флаг, ту нашето си знаме – и към единайсет и половина се

насочваме към стълбите да гледаме

Още не ни е ясно, че ще гледаме голям резил.

Чакаме да започне и се чудим защо, ако събитието ще е долу, са ни ограничили стълбите и ги пазят така. Предполагам, че вероятно държавните мъже ще се качат до горе и там ще има нещо, затова чакаме да видим, стратегически разположени почти по средата на стълбите, за да можем да реагираме овреме. На мен успяват да ми уредят място до кордона жандармеристи.

Важните хора пристигат със закъснение

и препълват паркинга долу. Чакаме още десет минути да се натуткат и цялата програма започва с двайсет минути закъснение от първоначалния обявен час – дванайсет.

Папарашки кадър Учудващо беше колко малко хора реално снимаха с апарати, за разлика от щракащите с телефони Този човек щракна войниците малко след мен и нямаше как да не го снимам.

Първи е важният гост – руският патриарх

Човекът си е приготвил невероятна реч, която звучи добре и не е наблъскана с много клишета. ОБАЧЕ, за да разбереш какво казва, трябва да знаеш руски, защото

нито една умна глава не се е погрижила да има преводач и микрофон

Седим ние, слушаме, криво-ляво разбираме (кой повече, кой по-малко, а аз се кефя, че разбирам и ми бяга само тук-там по някоя дума) обаче аз се смея на гафа на протокола. Майка ми каза, че по телевизията имало превод в ефир, но на самото събитие, където присъства цялото правителство едва ли не,

да нямаш превод е все едно да признаеш руския за официален език в България

Ясно е, че човекът ще си говори на руски, ама те вместо да се чудят колко голяма част от паметника да блокират, можеше да доведат един преводач. Все пак, деца има в публиката и не всеки разбира.

Едвам

спираме да коментираме тоя гаф и почва следващия

– ще се рецитират „Опълченците на Шипка“. Първи гаф – рецитира ги момиче, спечелило някакъв конкурс, не разбрах точно за какво. Вазов, както знаем, е бил мъж и някак си неговите думи звучат странно с женски глас и младежка интонация. Освен това, на нас, присъстващите на живо, гласът на момичето звучеше толкова приповдигнато – ентусиазирано, че някак си не подхождаше на текста, който чете. Някак си

да рецитираш за „душманските орди“ и за хвърчащи трупове с ентусиазма на младши промоутър в Мтел е меко казано гаф

Майка ми твърди, че по телевизията звучало добре, така че може това да е била грешка на озвучителите на място.

Знамената са навсякъде на този ден – знайни и незнайни партии, партийки, обединения, читалища и пр. В тълпата можеха да не намерят и флагове, които вече не са в употреба – като този на царска Русия например. Общо-взето, всеки си има знаме – за начало това на България, покачено на каквото нещо с вертикална денивелация е намерил – а някои имат и по две-три различни. Едни хора пред нас бяха забили цели четири различни знамена…Тези тук ми се видяха тооолкова фотогенични, че нямаше как да не ги документирам на фона на драматичните облаци и паметника.

Още

по-забавно става по време на речта на президента,

когато той говори за падането на „заветния хълм“, а на фона на белия сняг, откъм пътя и зад гърба на кордона се появява

индианска нишка от около петдесет планинари, тръгнали да превземат Шипка,

та хълмът реално си пада… Защото, в престараването си, са блокирали достъпа до Шипка от едно място, не от всичките и тези хора, под носа на службите, щурмуваха Шипка.

Тук вече се превиваме от смях,

защото е толкова тематично, че няма накъде. Дошли са хората на върха и ще си го изкачат, какви са тия служби там?!

Следващите речи са клиширани,

така че слушам с едно ухо.

Следващият гаф обаче няма нищо общо с озвучаването. Всички в тълпата подскачат, когато по уредбата се чува „АУУУУ“. Решаваме, че някой от озвучителите е решил да ни накара да млъкнем, защото следва нещо важно. Крясъкът обаче се повтаря и се оказва, съдейки по следващите думи, че това „аууу“ всъщност значи „караул“, но просто

командващият има брутални логопедични проблеми

Дамата, която е нашият самоназначил се началник, прихва да се смее и се пита на глас откъде са го намерили точно този, дето нищо не му се разбира, да командва баш на 140 годишнината. Човекът не само не може да казва „р“, той и „л“ не може да каже, съдейки по командата „на уемък“, което ще рече „на ремък“. При това вече, всички се хилим на глас, защото е нелепо

Почва поднасяне на венци, но ние не виждаме нищо. Всъщност, дори и официалните лица не виждаме.

Реално застаналите на стълбите най-долу пречат на всички други да виждат и само чуваме кой говори. Сега се казва, че се поднася венец от еди-кого-си, но нито виждаме кой е човекът, нито той си мърда пръста да се качи горе и да го нагласи (както е по протокол). В

енците се поднасят на конвейр от военните, колкото да се отчете номера

След това всички на едно коляно в

минута мълчание в памет на загиналите

– трябва да призная, драги читателю, има нещо много величествено в този момент. След това пускат химна и всички заставаме мирно. Аз си правя клипче на знамената под озвучаването на химна. Всичко приключва за има – няма половин час. Аз недоволствам, че заради тоя половин час ни отрязаха целия достъп до паметника.

Хората казват, че

предишните години е могло да се разходиш свободно,

без подобни мерки и е било много по-хубаво. Аз също съм на мнение, че ако тържеството се провеждаше горе на паметника, а не на паркинга, щеше да е доста по-смислено. Повечето мърморят под нос по отношение на

мерките за сигурност и на пълната анархия горе

Хората са се накачили по баира От мястото, където бяхме ние, се виждаше общо-взето това. Това е една хилядна от тълпата, дошла за тържествата Долу, в ниското е паркингът (виждат се части от коли долу вдясно), където се провежда официалната церемония.

Всъщност, миналата година, когато ходихме на четвърти март, имаше далеч по-добра организация, при това създадена не от полицията, а от самите хора. Така че съм с

съгласна с мърморещите

– от много престараване да осигурят безопасността на руския патриарх много сериозно бяха пренебрегнали всичко, което касае българите, дошли заради собствения си национален празник.

Шипка обаче си заслужава –

в снежна премяна, с прекрасно небе и български флагове докъдето поглед стига по стълбите.

Кадър от Шипка на тръгване – тълпата продължаваше да приижда, при това в още по-голямо количество. За този кадър трябваше да изостана от останалите и да дебна човека със знамето. Не знам за теб, драги читателю, но според мен има нещо много патриотично в усещането тук.

Все пак част от официалните лица се качват горе, та успяхме да видим президента отблизо (някои дори успяха да му дадат цветя). След това набързо всички започват да се разотиват, държавните мъже първи.

И ние решаваме да си ходим,

полека – лека, защото ни чака доста път до автобуса. Първо някои от нас ще трябва да се разходят до двете нули. За щастие, горе са се погрижили и има химически. Няма никакъв обхват на телефоните, нито интернет горе, така че всички трябва да се съберем на паркинга пред стълбите и да тръгнем надолу. Всякакви идеи за тагване, споделяне на снимки и други подобни отпадат на първо четене.

Паметникът и последните стълби когато си тръгвахме – бая народ се беше изсипал – дотолкова, че дори след края на официалната церемония по стълбите няма игла къде да хвърлиш. Снимам това набързо и беж да ме няма след групата…

След премеждията със стълбите на качване, сме твърдо решени да караме полекичка на слизане и затова поемаме по пътя, който води от горния паркинг на паметника към долния. Предимствата са няколко – хем е излизан заради официалните лица, хем има хубава гледка към паметника, хем няма да си даваме зор, защото е полегат. Аз, естествено, се заплесвам да снимам това и онова и вървим бавно.

Тези три момчета ги срещнах случайно по пътя надолу. Като видяха накъде снимам, почнаха да размахват знамената и да викат „да живее България“. Както се вижда от снимката, бяха се въоръжили с по няколко знамена. Много добри модели се оказаха

Всичко е относително, разстоянията също

Събираме се на паркинга към един и половина следобед и

започва лееекичка анархия

Хората са гладни, искат да си купят нещо и пр. ОБАЧЕ няма много какво да купиш – опашката пред двете кебабчийници е километрична, а качеството на продукта твърде съмнително. Така че едната част отива да си купи храна, а другата им се чуди на акъла. Мен това не ме грее особено, защото съм си взела сандвичи, така че почвам да ръфам единия. Поне са се погрижили да има вода за всички – продава се и има много от нея.

Сувенири обаче няма,

поне аз друго освен знамена (които предвид, че вече си имам няколко вкъщи, купени от горе, не са ми интересни) и магнитчета няма. Нищо направено специално за случая и това доста ме разочарова. Така че купувам още вода и кола (че почва да ми се приспива вече) и решавам да не купувам глупости.

На паркинга цари хаос и вавилонско стълпотворение – хората са безброй и не спират да прииждат откъм пътя. Дори са повече, отколкото когато ние дойдохме. Полицаите ни събират като овчари, за да пропуснат медиите и колите на жандармерията да си тръгнат. От време на време върти по някой автобус и всички се дърпаме да му направим място.

В два часа поемаме надолу към автобуса,

защото вече закъсняваме, а шофьорът, както и всички други автобуси след него, ни чакат. Обхват продължава да няма като хората, което ни навежда на мисълта, че може да е нарочно заглушен от службите, заради сигурноста на височайшите гости.

Карам да засечем разстоянието, защото ми се вижда ненормално да сме вървели час и двайсет минути на отиване за само три километра. Почваме да вървим, а срещу нас върви плътна тълпа като за манифестация – хората прииждат и прииждат. Почваме да се чудим тези колко точно са мотивирани. Нас ни спряха на три километра и нещо, при това в осем и половина сутринта, а вече два часа минава.

Вървим надолу, а автобусът не се вижда.

Всички сме вече поуморени, на мен специално чантата вече доста ми тежи, та се радваме, че поне е нанадолнище. Тук-там виждаме ентусиасти (или самоубийци), които слизат почти по задник по баира през гората, уж на по-пряко и се дивим на тия мераци. Колите не спират да се нижат покрай нас, като тук-таме има сергия със знамена. Нашият автобус обаче не се вижда и започваме да се чудим къде, аджеба, са ни спрели. Защото определено е далече.

Най-накрая намирам, каквото ми трябва – на една мъничка сергийка, в една кутийка се мъдрят тематични химикалки. Дребнички, лесни за пренасяне, интересни. Точно като за мен. Заграбвам три и армаганът за домашните е уреден.

Продължаваме да слизаме, но още автобус не се вижда. Почват да вървят майтапи от сорта на „автобусът е отвлечен от терористи и пътува в неизвестна посока“ или „полицаите са изгонили шофьора и той е слязъл по целия проход до първия полицейски пост и сега трябва да слизаме до долу“. Следващата тема, която ни занимава, е как ще обърне автобуса. Проходът не е чааак толкова широк като път, за да може да обърне там, а първото място, което става за тая цел е паркингът горе. Та, вървим и се чудим, дали пък не бием път за нищо… Полицаите залагат, че няма да успее да обърне.

След 45 минути ходене най-накрая си намираме автобуса

Оказва се, че част от групата отдавна е слязла надолу и ни чака, а шофьорът (който определено има железни нерви) междувременно е обменил новините с колегите си – кой какви кара, къде ще ходят после и откъде идват.

Всички много се радваме да седнем най-после. Разстоянието в едната посока се оказа четири километра, при това до стълбите, не догоре, така че сме навъртяли доста. Затаяваме дъх в очакване да видим къде ще обърне автобусът, а

десетима служители на реда идват да гледат сеир

Нашият шофьор обаче е майстор и като магьосник успява да завърти пълния автобус все едно е моторетка и е приветстван с дивашки крясъци на одобрение от нас. Радваме се все едно сме племе канибали, на чийто остров са корабокруширали моряци.

Следващата спирка е

къщата – музей на Левски в Карлово,

поне така е по план. Часът обаче минава три, така че предлагам да проверим работното време на мястото, защото имам смътни спомени, че има лятно и зимно работно време. Оказва се, че работи до пет следобед, така че трябва да побързаме.

Стигаме в Карлово

в четири и се започва дебат – част от хората искат храна (защото през целия ден нямаше много време за ядене), другите искат в музея. Обяснявам, че мястото е малко и работи само още един час, така че по-добре първо музея, после яденето – че седнем ли някъде, няма да станем скоро и ще го изтървем.

Къщичката, където се купуват билети, снимана отвътрешността на музея. Честно казано, оказа се по-фотогенична от самия музей, защото има пространство пред нея – пред къщата на Левски, заради затворената врата, има много малко място, особено ако сте голяма група (каквато бяхме ние).

Влизаме като група и там ни чака изненада – искат ни пари за вход. Изненадана съм, защото на националния празник повечето музеи в България са с вход свободен. Тук обаче не. Първо не ни вярват, че сме студенти, та който имаше у себе си карта, я показа, после ни обясниха (не съвсем любезно), че входът е без пари само на датите на рождението и смъртта на Левски. Точка. Плащаме, а аз питам има ли проблем да снимам. Обясняват, че отвън може, но вътрешните експозиции, както и вътрешността на родната къща на Левски не може да се снимат. Свивам рамене и тръгваме.

В момента за къщата на Левски се влиза от тук. Има зид около цялата къща и две врати – през едната отиваш в магазина и касата за билети, а през другата – в музея. За да излезеш обаче, трябва да минеш отново през касата за билети. Не помня когато съм ходила предишния път да е имало минаване през подобни…

Била съм в родната къща на Левски преди повече от 15 години и оттогава доста неща са се променили. Преди се влизаще през портата на двора, сега задължително трябва да минеш през някаква пристройка, където да си платиш билетчето. Портата е заключена. Самата къща не я помня много, но на мен ми прави впечатление, че май много не се поддържа – в стаите е адски мрачно и са подредени като някакъв етнографски музей.

Семейството на Левски

е било бедно, така че е малко вероятно да са имали хем работилница, хем тъкачен стан, хем да са си боядисвали сами преждата в нарочно помещение и пр. Знае се, че тази къща е възстановка, истинският дом на Апостола се е срутил от самосебе си някъде през 50 те години на миналия век (говоря по памет, не знам точната година). Възстановката не е съвсем точна, а според някои и изобщо.

Работилницата в къщата на Левски.

Музеят представлява сбирка от най-известните картини, изобразяващи живота на Апостола, както и разни документи, най-вече книги писани за живота му. Лични вещи почти липсват, има снимки на негови роднини. Питаме за косата на Левски, но ни обясняват, че в момента е във Варна, част от експозиция на Военно-историческия музей.

На излизане, кой знае защо, едната от уредничките ми подава нещо навито на руло.

– Какво е това? – питам аз озадачена.

– Подарък от музея, по случай Tрети март – обяснява тя – Това е календар за 2018-та.

– Благодаря – кимвам аз и прибирам подаръка.

Когато го развиваме – в автобуса – подаръкът получава всеобщо одобрение, но аз така и не можах да видя как изглежда. Моята работа е да го опазя цял до София, така че го получавам навит на руло.

Паметникът на майката на Левски, Гина Кунчева, който се намира в двора на къщата. До паметника има и малък параклис, където по принцип е изложена косата на Левски.

Тръгваме си от музея и отиваме да търсим храна. Оказва се, че не извира от места за ядене, така че се задоволяваме с едно кафене. Момичето хич не си дава зор, нали времето в малкия град тече бавно, та работата се проточва до след пет следобед. Така или иначе, на никого не му се мърда много.

Този надпис стои на входа на музея – някой родолюбив българин се беше сетил да сложи поне едно цвете.

Следва още час общи снимки и накрая се качваме в автобуса. По

обратния път към София

слушаме малко информация за това или онова място по Подбалканската (възрастните решиха да ни ограмотяват явно…), смешки и още българска музика. Започва да притъмнява – все пак от Карлово до София са два часа и половина, така че част от нас вече дремят. Паркираме се обратно на централния вход на стадиона към осем и половина вечерта и кой откъде е.

Вземам си довиждане с хората (след като надлежно сме си разменили разни контакти) и се отправям към трамвая, за да си отида вкъщи.

Денят беше много дълъг,

но определено изпълнен с много положителни емоции и незабравими преживявания. Вече мога и аз да кажа, че съм била баш където трябва на Трети март и, така да се каже, съм се разписала. Вярно, в паметника не можах да вляза (нали беше отцепен), ама ей го къде е! Повече от ясно е, че ще се ходи пак по някое време тая година. Когато се прибирам вкъщи, развиваме календара – по стечение на обстоятелствата, остана у мен. Майка ми ахва – защото календарът е с изображение на паметника на Шипка. При това годината на него започва не от януари, а от март и продължава до март.

Колкото до

разходката баш на Трети март, според мен си заслужава,

защото е нещо, което може да ти се случи само на тази дата. Да ме питат пак дали искам, тоя път няма и секунда да се чудя, ами тръгвам, ако ще – веднага. Без значение какъв е протоколът, кой ще идва на тържествата и каква е програмата за деня – отиването на Трети март на Шипка е много повече от това да си статист по време на официалната част. Паметникът на Шипка си стои там целогодишно, но празничното настроение е само два пъти в годината – през март и август. Някак си по това време се чувстваме част от едно цяло и наред с правенето на селфито пред паметника има и нещо друго – от върха на планината крещиш „да живее България“ наред с всички други и се гордееш, че си българин…

В заключение, драги ми читателю, мога да ти кажа, че когато някой те пита дали имаш планове за някой ден, по-добре кажи, че нямаш. Току-виж зад ъгъла дебне някое приключение, което да си заслужава. Все пак хората са го казали – от сън спомен няма.

Автор: Бистра Стоименова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Стара планина – на картата:

Стара планина

Booking.com