Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а за последно тръгнахме към Острог и Пивското езеро, за да спрем в планината Дурмитор. Днес през Дурмитор ще минем към Жабляк, Черното езеро към каньона на река Тара

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част шеста

Към Сърбия и дома

Пътят се спуска надолу, следвайки реката. Отдясно, директно нагоре, тръгва грандиозна  отвесна скалиста маса. Не е потискащо, а по-скоро впечатляващо, свързано с преживяване на собствената нищожност спрямо мощта на природата.  Можеш просто да спреш, да свалиш за миг каската и да се прекръстиш.

Наистина спираме, но не за да се прекръстим, а за да облечем екипите за дъжд. Отново е навъсено, отново вали.  Скоро дъждът намалява и почти спира. Обличането и събличането са две от дейностите при пътуване с мотор, които доста уморяват. Аз лично ги определям като досадни.

Събираме се на бензиностанция, за да  вземаме решение. Бобан преглежда с многознаещ поглед местната преса, закичил каската си с кафеникаво крилато насекомо.

Има още време до свечеряване. Въпреки мрачната  метеорологична прогноза решаваме да се отклоним от пътя и да посетим

манастира „Морача”,

намиращ се по каньона на р. Морача. Дълго пътуваме покрай Тара, после Мойковац и Колачин.  Манастирът е тихо и спокойно място до оживен път, островче на вярата с поддържан вътрешен двор, малка църквица с  иконата на Св. Николай и ред камбани, подредени по големина. Известен е с водопада, който се намира непосредствено зад него. За наше съжаление достъпът е ограничен от метална портичка с катинар. Колкото можем, проточваме вратове над нея. Оскъдна видимост. Примиряваме се и бродим в манастирските двори, както обикновено контрастиращи с облеклото си, но в душевна хармония с излъчването на мястото.

А после – големият дъжд… Търсим своя къмпинг, този, за който пазим топли спомени, близо до границата със Сърбия, носещ  благозвучното име „Зелени рай”. И с оня сладкодумник – „ел професоре”, на който така и не се наслушах. Мисълта за това ме топли вътрешно. Външно…е, дори не искам да си спомня. Търсим нещо в дъжда, едно сантиментално кътче, което вече може би съществува само в спомените ни. Но не се отказваме, смрачава се, но ние препускаме напред. Дъждът ни шиба, а минаващите камиони ни заливат с водна стена.

И…о, чудо. Въпреки мокротата и лошата видимост, треперенето и словесните атаки срещу времето – табела

„Зелени рай”

Точна като Рая, библейския. Появява се от нищото (не, че знам как е!), за да спаси изстрадалите ни души и тела.

Мястото е променено – застроено и съсипано, но отново следва чудо (явно чудесата падат с настоящия дъжд) – влизаме в новопостроената дървена къщичка с тежката мисия на квартална кръчма и… вътре гори печка!!!

Преди това гръмогласният стопанин ни приветства. Ники му напомня кои сме (не знам дали се сеща). Тъй като идваме за втори път и с приятели,  ползваме отстъпка от цената за нощувка.

Вечерта е топла, сред местните хора, на ракийка със салата, пъстърва и картофки, много цигарен дим и изпити бири. От клиентите. А старият бохем обсебва с присъствието си и раздава заповеди на Ана. Така и не разбирам дали е негова жена или работи в кухнята, но я извиква така мощно и категорично, с лек упрек „Ана!”, че чак ме разсмива. После, като един истински учител (това е професията му), с лукава усмивка  ни изпитва за предназначението на разни архаични вещи, с които е пълна импровизираната механа. Следва чудесна нощ в меко и удобно легло, макар цялата стая да е пълна със съхнещи дрехи и вещи.

Лека нощ!

Ден седми

Сърбия – Дяволският град. Проходът.

Последен ден. Осъмваме без Бобан Левио мигач, който още в ранни зори отпрашва еднолично към Румъния, вероятно дълбоко скърбейки за своята вярна дружина. В местната преса „Рожаe сéга” (ударението на „е” във втората дума) ще се появи поредната статия за осиротялата ни група и обзетия от мъка неин войвода.

Ставаме, поредното турско кафенце  (душата ми плаче за едно еспресо), все още някои дрехи и части от екипировката са мокри, но утринта е гостоприемна и слънчева. Сбогуваме се с професоре, който отрязва дебели късове от едричък лимон и обяснява, че има главоболие.

После пекара, разговор с двама нашенци  мотористи  и – напред.

Преминаваме в Сърбия

и спираме за кафе. Бобан обажда по мобилния, че се завръща, че не може да се справи с мъката, че дружината си е дружина, а без сърце не се живее. Ще ни настигна в Рашка. Срещаме се и се прегръщаме, сякаш сега тръгваме. Пием студена бира и си хортуваме със собственика, чиито син е млада сръбска надежда в мотокроса. После продължаваме, за да търсим един изгубен

Дяволски град или Djavolja jaruga

Намираме го в страхотен пек, спираме на паркинга и бавно се топим.

Поемаме по пътеката. В гората е значително по-добре, въпреки комарите. Посреща ни наниз от различни национални флагове. После край пътеката в нас се вторачват стилизирани дървени фигури в естествен ръст. На табелки са изписани имената на авторите. Спираме да хвърлим монета в оранжевото гърло на горещ извор. От него се стича рекичка в същия цвят. Нейният  състав е от оная маса, от която са се образували фантастичните фигури в Дяволския град.

Напомня, даже вероятно е същото творение природно, Стобските пирамиди, намиращи се над село Стоб в западния дял на Рила планина (както е упоменато в Уикипедия).

Само че нашите са доста по-едромащабни и заемат значително по-обширно пространство. В никакъв случай не съм разочарована. Всяко място крие собствени красота и чар. Така е и тук. Образувалите се с майсторската намеса на водата кули, представляват армия или сватба… или кой знае какво масово сборище. Красиви са със своя червеникав цвят на фона на ясното синьо небе.

Съотнесени към името на мястото напомнят нещо мрачно, неразрешено и зловещо, нещо демонично и непонятно. Само името е такова. Тук е прекалено слънчево, топло и задушно. На слизане попадаме на изключително самобитна църквица (или параклис) – „Св. Марина”.

Това подхранва убеждението ми, че няма случайни неща – дъщеря ми носи това име. Иконите са изрисувани направо върху големи каменни плочи.

Ритуално завързваме бяло парцалче с нашите имена и тези на децата ни на сухо дръвче. Обичай някакъв, вероятно за здраве. Дръвчето прилича на странна мумия. Доста хора са минали оттук. И всеки е завързал по една надежда на  клоните, оставяйки на този пуст и сушав хълм някое свое съкровено желание.

Връщаме се на паркинга. Отново се втурваме към поредната щура идея. Местен обитател ни обяснява, че има пряк път през планината – „добър (ударение на  „о”) макадам”, както се изразяват тук. Ако минем по него, спестяваме немалко разстояние. Едно споглеждане е достатъчно.

След първия километър, че и по-рано, вече съжалявам. Необратимо е. Завои, коловози и на места кал. Стискам зъби и ако крещя, никой не ме чува. Ники уверено води нагоре, макар че срещаме безброй отклонения, а табели почти липсват. Доверявайки се на интуицията си, както и на картата, моят спътник в живота най-сетне ни извежда на асфалт. Повярвайте – и най-лошият асфалт е за предпочитане.

По време на това изпитание слизам, тъй като пред нас се вият кални коловози и ни очакват огромни локви. Другите двама хубавци се бавят. Докато аз вече мислено ги оплаквам, пристигат весели и изцапани – кратка спирка за фотосесия. Единият с газ преминава през локвите, другият, залегнал, го снима. Бобан изпада в екстаз от резултата, от изпитанието и от щастливия му завършек. Пием бира, закупена от единствения магазин на някакво село, а той великодушно раздава лепенки ТДМ на сюрия дечица. Те решават, че най-личен е моторът на Денислав – вдига най-висока скорост. Това  видимо предизвиква заслужена гордост у притежателя му.

Пътуваме, а нощта постепенно настъпва. Става много късно, за да открием подходящо място за бивак. Движим се бързо, изпреварваме, движението е доста натоварено. Фаровете отсреща заслепяват. Губим реална представа за разстоянията и решаваме да спрем. Крайпътна табела ни насочва към къща за гости. Бобан веднага прави обратен завой  и отива на опознавателно посещение. Скоро се връща, доволен от себе си и направения пазарлък. Отново отстъпка. Скъпи гости сме все пак – представители на  „ТДМ България”, начело със самия ротен.

След табела

„Маркови конаци”,

влизаме в къща стил „Етно”, както тук ги наричат. Или „битов”, както го наричаме ние.

Ухае на топъл, вкусен хляб. Питаме на какво мирише, а стопанката отговаря „Е, па на кифле!”. Много разговорлива, шегаджийка с енергична походка и приповдигнато настроение, веднага установява контакт с нас. После, поднасяйки ни ладно пиво, го съпровожда с малък елипсовиден панер, в който са се гушнали четири топли хлебчета във вид на кифли.Сладост! Разпускаме, поръчваме втори път, обсъждаме изминатите километри, видяното, почувстваното, пътуването като цяло. Всичко е точно такова, каквото сме го желали. Така прекрасно обаче, не сме го очаквали.

Ден осми

Власинско езеро. България – Трънско ждрело. У дома.

Следва Власинско езеро, близо до нашата граница. Разположено в хълмиста местност, с прекрасни места за бивакуване  (но мисля, че има забрани), то не се отличава с кой знае какво. Вероятно го възприемам така, след като се наситих на концентрираната красота на Черна гора най-вече.

Пътуваме „на изпарения” в някакъв запустял район, тъй като в тази посока е най-близката бензиностанция. С една колонка. Но с благодарност, че успяваме да „нахраним” гладния товарен кон. Връщаме се назад и… бегом към къщи.

Междувременно посещаваме Трънското ждрело, карайки  по черен път, а после – пеша по част от екопътека. Харесва ми суровата му хубост и безкомпромисната  упоритост, с която водата дълбае пътя си.

Разделяме се преди София. Развял триумфиращо черни ТДМ флагчета на задния си куфар, Бобан Левио мигач напусна своите подопечни. Плавно се плъзва надясно и се  стопява в пространството, оставяйки ни да гадаем – ще ни вали ли през Витиня или не?

Е, вали. Жестоко, безцеремонно и без право на обжалване. Започва през прохода, не спираме да се облечем и след минути сме мокри. До кости. Загубваме се с Денислав, който вероятно остава да изчака. Дъждът – студен и със силен вятър ни подмята по платното и се стича в най-потайните дупчици. Усещането е втрисащо, видимостта – частична. Спираме за кратко в бензиностанция, за да се успокоят стихиите. Замръзвам. Но сме близо, така безумно близо –  не мислим да стоим дълго или да се обличаме.

Отново на пътя, отново ни поема поредния  бесен порив на вятъра, а дъждовните плесници са все по-брутални.

Отбиваме се от магистралата към Ябланица, отминаваме и самия град, стихиите се смиряват и дъждът намалява. На пътя се образуват огромни мътнокафяви локви. Пресичаме ги бавно и внимателно. Стават все по-големи. В един момент цялото шосе е потънало във вода. Смело нахлуваме в нея и… оказва се рядка кал. Изненадващо… Ники отчаяно се опитва да задържи мотора във вертикална позиция и успява за известно време. После познатият вик :”Паднахме!” и моторът забива предница, после се плъзва на едната си страна, а калната река ни залива. Буквално тече през нас. С усилие се измъкваме, с още по-голямо успяваме някак да го изправим и избутаме настрани. Минават коли. Безразличните очи на пътуващите ни следят зад стъклата. Дори не отварят прозорци, за да попитата как сме. Е, в България е така.

Болят ме кракът и китката. Ники се оплаква, че е натъртил рамото си. Дъждът ромоли, а ние стоим сред блатото и събираме себе си. Моторът все пак пали (обичам го, този уж бездушен наш спътник!) и ние успяваме да се доберем до дома. Синът ни изумен гледа, защото вероятно в детските му очи изглеждаме странно. Калта покрива мотора, багажа и нас. Но – стандартно се окуражаваме – живи и здрави сме, кал се пере.

Малко разочароващ край за едно преситено с красота пътуване.

Отново донасям Черна гора в сърцето си, като не преставам да се възхищавам на таланта на черногорци да опазят шепата си земя. Може би не талант, а любов и почит – към корените си, към културата, към природата и към идентичността. Към всичко онова, което ни прави различни спрямо другите, но все пак жители на една планета, към която имаме известни задължения – защото ни храни, защото дишаме, защото обичаме и защото ни има. С цялото си сърце и със силата на душата си желая и се надявам да мога някога да кажа същото и за нашата изстрадала България.

До нови срещи!

Край

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:

Западни Балкани - Общо