Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси, разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. Днес ще опитаме да се изкачим Омало в Ташетия.

Приятно четене:

Телави – опит за изкачване на Омало (Ташетия) – Телави

част седма на

Грузия: човек с мотоциклет

10-ти ден. 3-ти август.

Телави – опит за Омало – Телави

220 км

На сутринта времето нещо хич не ми хареса. Планините бяха в облаци, а в предвид на това, че днес трябваше да се качвам над 2900 м нмв аз взех да се ослушвам. Стегнах багажа и казах на хазайката, че май няма да ходя на Омало.

– Времето ще се оправи. Беше категорична тя. Тръгвай!

– Ами пътя? Попитах.

Пътят бил сравнително хубав, според нея. Синът ѝ често ходел натам. Е това вече ме изненада. Разпитах я за подробности. Синът ѝ возел туристи до Омало и обратно за 60 лари на човек с Митсубиши Делика. Тези малки бусчета бяха с много сериозни и подсилени шасита. Бяха произведени за военните тези машини 4х4 и бяха по 3 000 кубика с 6-цилиндрови V-образни двигатели, клиренс поне 30 см, и много сериозна проходимост. Видях много такива Митсубишита в Местия и в Степансминда, като на много от тях имаше надписи Шамони – Монблан. С такава машина по проходимост аз определено не можех да се меря с този мотор…

След известно умуване реших, че ще тръгвам към Омало

Нагласих навигатора да ме закара до Ахмета, малко областно градче, като реших, че от там не можех да се объркам. Според картата от там имаше само един път през някакви села към Омало.

Това беше и първата ми грешка през този ден.

Бързах, защото тръгвах късно някъде към 8,30 часа и поради това

не успях да закуся. Втора много голяма грешка,

както се оказа в последствие. Носех си само вода. В центъра на Ахмета изключих навигатора и попитах за Омало.

– Карай направо – ми казаха. И аз карах. Минах през разни села, които ги нямаше на картата и за всеки случай от време на време спирах, и питах за Омало. След близо час започнах да доближавам планината. Минах и последното смотано село, и излязох на черно.

Пред мен се изправи отново Кавказ

Нямаше никой наоколо.

Нещо ме чоплеше отвътре и реших да почакам, и да попитам за последно, къде съм. От планината слизаше бус. Махнах му да спре и пак попитах за Омало.

– Че ти си го стигнал Омало. Каза шофьорът на буса. Даже си го подминал. И ми посочи някакви къщи на 300 – 400 м в страни от мен.

– Ама как така? Рекох. Би трябвало до там да има поне 40 км лош път в планината… А аз преди 300 метра слязох от асфалта…

–Аааа ти сигурно питаш за Омало в Ташетия. Доста път има до там…

– В Ташетия, да. За това Омало питам. Областният център.

– Ти си объркал пътя! – Беше категоричен шофьорът… То и на мен вече ми се беше изяснило, че съм се объркал…

– Къде съм се объркал? Попитах шофьорът оптимистично. В това село, или в предишното?

– А не. Ти си се объркал още в Ахмета – Беше отговорът… – Ще трябва да се върнеш пак в Ахмета и ще хванеш в съвсем друга посока през Алвиани към Омало – Ташетия.

Мааамка му! Отново бях сътворил поредният голям гаф.

Сега трябваше да се връщам 20 км назад. Обърнах мотора обратно и пак го подгоних към Ахмета. В центъра на градчето все още си стоеше същата агитка. Попитах ги за Омало – Ташетия.

– Ти преди час време не мина ли от тука и не пита ли пак за Омало?

– Питах и го стигнах това Омало, но се оказа, че търся друго Омало – Им отговорих.

– А, Омало, Ташетия е натам – Посочиха ми една отбивка в ляво на 50 метра от агитката. Само 50 метра разлика и направих близо 40 излишни километра, защото не бях задал правилният въпрос…

Вече беше към 11 часа, а аз още се мотаех в Ахмета… Подкарах пак през разни села.

Минах и през Алвиани

Между другото това Алвиани също го нямаше на хартиената ми карта, която ползвах. Стигнах последното село и навлязох пак в планината. На края на това село имаше табела с надпис Омало – 75 км. Хъммм, на моята карта го даваха това разстояние 45 км. Ще видим. Навлязох в планината срещу течението на една река по лош асфалтов път.

След по-малко от километър асфалтът почти изчезна

и тук там се появи бетонно покритие, но много разбито и с дупки. Няколкостотин метра по-нататък изчезна и бетонът, и си стана черен лош каменлив път. Пресичах чат пат някакви поточета, които течеха през пътя, като на места имаше и по-големи поточета. В началото ги броях, но много скоро те станаха толкова много, че бързо им загубих бройката. Започнаха и първите серпентини.

Серпентините бяха сравнително широки, наклонът на пътя все още не беше много голям, така че пърпорех весело в планината и даже от време на време си позволявах да карам на 2-ра скорост. Много скоро, обаче

работата започна да загрубява

Пътят се стесни, стана доста по-стръмен, а серпентините станаха с много малък радиус на завоя, но за сметка на това пък, доста по-стръмни. Когато започнеше завоя в долната си част, горната му част, тоест краят му обикновено беше някъде над главата ми. Бързо забравих за втора скорост.

Вече карах изключително и само на първа,

като на най-стръмните места чак клапаните ми почукваха от усилието, което полагаше двигателя, за да ме изтегли. Нямах никаква възможност да ускоря и да набера инерция за изкачването, разчитах на големият въртящ момент, за да ме изтегли. Подскачах по камъните и дупките и на всяка серпентина пулсът ми се ускоряваше, докато премина.

На поредната серпентина със завой наляво аз бях почти плътно в ляво, тоест щях да я атакувам през най-стръмната и къса част. Тръгнах внимателно и изведнъж предницата попадна в някаква лека канавка, а

моторът пречука, и изгасна. Мааамка му…

Запалих и пак опитах, но беше много стръмно и още преди да отпусна напълно съединителя

моторът се свличаше назад към края на серпентината и пропастта

Пуснах пачият крак. Закрепих мотора. Слязох и намерих един голям камък, като футболна топка. Сложих го зад задната гума, за да не се хлъзгам назад. В този момент от горе слезе някакъв бус 4х4. Шофьорът спря в горната част на завоя и ми вика:

– Давай. Пали и тръгвай…

Лесно е да се каже…

– Ако падна ще помагаш да го вдигнем – рекох, качих се и запалих мотора. Дадох здраво газ, пуснах съединителя и моторът подскочи напред. Удържах го да не падна, направих няколко криволици, взех завоя и хванах пътя. Уффф. Този път се размина.

Нагоре работата ставаше все по-зле.

Имаше изключително много потоци и малки реки, които течеха по скалите и през пътя. На места бяха направени бетонни корита, за да тече водата по тях и да не рушат пътя тези потоци. На тези места също минавах с изключително внимание, защото там, пък бетонът, беше станал лигав, и хлъзгав от водата.

На едно място от надвисналите скали над пътя се изливаше направо малък водопад, точно в средата на пътя. Погледнах дали мога да мина в ляво, или в дясно, но нямаше такава възможност. Е, минах точно през водопада. Направи ме вир вода и мен, и мотора.

Продължих нагоре. Съжалявам, че

няма снимки от тези моменти, но изобщо не ми беше до снимки в момента,

пък и спирането, и тръгването си бяха проблемни на този път, който на места беше всечен в скалите. От горе от време на време слизаха разни джипове и високопроходими МПС-та, с които разминаването ставаше много внимателно, и бавно, с изчакване, защото нямаше място. Коловозите бяха само два. Пътят беше направен само за едно МПС. Пъплех бавно нагоре. Не след дълго

дойде и първото ми падане

Бях стигнал до поредната река, която течеше през пътя. Реката беше 3 – 4 метра широка и към 20 – 30 см дълбока. Бях минал през няколко такива реки вече. Подкарах мотора и я щурмувах централно. Тъкмо предната гума се изкачваше по отсрещният бряг, някакъв голям камък подхвърли задницата на мотора и той застана напряко на пътя. Навих кормилото наляво, но нямаше къде да направя завой, за да застана пак на пътя и моторът започна да поляга наляво. Опитах се да го удържа, но не успях.

И така паднах наляво.

Изключих двигателя. От ауспухът се вдигаше пара, защото беше във водата. Бензинът потече от преливника на капачката на резервоара. Опитах се да вдигна сам мотора, но изобщо не можех да го помръдна. Почаках малко и от горе за мой късмет слизаше една огромна Тойота Лендкруйзър. Извиках. Хелп… Но то беше ясно и без да викам, какво е положението ми. Тойотата я караше мъж на средна възраст, а от колата слязоха две здрави момчета на 15 – 16 години. Мисля, че бяха французи, макар, че говореха на английски. Показах им, къде да хванат куфарите и вдигнахме мотора. Благодарих им и попитах мъжът, който караше има ли още много път нагоре.

– Има още много път и е много трудно, и опасно – беше отговорът му. Хъмммм…

Французите прегазиха реката и заминаха надолу, а аз реших да направя една снимка преди пак да потегля, така и така бях спрял.

Запалих и потеглих пак нагоре. След известно време

дойде и второто падане

Пред една серепентина с десен завой аз се движех в дясно. Това означаваше, че трябва да мина през най-късата и стръмна част на завоя. Реших, че трябва да мина в ляво, за да взема този десен завой в по-широката му и плавна част. Докато се натутам да мина в ляво завоят започна и аз в центъра му вместо да завивам надясно се движех наляво. Навих кормилото в дясно, дадох газ, задницата поднесе на някаква пепел и чакъл, и започнах да падам надясно. Полегнах точно в средата на завоя. Бензинът пак започна да тече от преливника, но нищо не можех да направя. Този път за падането си бях виновен само аз.

Омало, Грузия

Отдолу се зададе някаква ретро машина Ленд Ровър с две готини мацки. Май бяха полякини. Помолих ги за помощ и с тях успяхме да изправим мотора. Едната от тях каза, че те също имали някакъв проблем. Токовете на Ровъра бяха изчезнали. Двигателят му работеше, но нямаха, нито фарове, нито мигачи, нито им работеха уредите по таблото. Предположих, че е изгорял някой главен бушон и и го казах. Аха, бушон… Извика мацката, тази, която караше колата. Извади от някъде една малка кутийка, в която имаше резервни крушки и бушони. Показах и един бушон с по-голям ампераж, а тя започна да рови под волана на Ровъра, за да търси, къде е мястото на проблема. Явно си познаваше машината тази мацка.

В този момент от долу дойдоха двама грузинци с един Нисан Патрул. Тях пък ги помолих да бутнем мотора малко по-нагоре на не толкова стръмно място по серпентината, за да мога да потегля. После запалих и потеглих пак нагоре. След още няколко завоя и още известно време видях една малка къщичка на едно малко по-равно място, и на по-прав участък от пътя. Спрях малко да си почина.

Беше някъде към 15 часа. Огледах мотора, защото ми се стори, че десният страничен куфар се клати и дрънчи. Имаше защо.

Беше се счупила рамката, на която беше окачен куфарът,

точно на една заварка. Лошо!

До къщичката имаше маса с пейка. Седнах там, за да почина и да обмисля нещата. Съблякох якето, защото беше мокро и го сложих на слънце да се суши. Тениската ми също беше тотално мокра от пот, все едно, че току що я бях извадил от пералнята. Виеше ми се свят и бях леко замаян от умора, и от изтощение. В следствие на това и реакциите ми бяха леко забавени, нещо, което на този път беше изключително опасно. Водата ми за пиене беше малко и беше станала топла, като чай. От къщата излезе някакъв човек. Попита, от къде съм. Разговорихме се.

– Колко километра остават до Омало? Попитах.

– От тук – посочи той къщата – до Омало остават точно 42 километра.

– Уффф. Издишах и спаднах, като спукана гума. Сигурен ли си?

– Няма как да не съм сигурен, защото аз отговарям за поддръжката на този път. Каза човекът.

Значи онази табела за 75 километра до Омало се беше оказала вярна. А аз за два часа и половина изкачване бях изминал само 33 километра… И сега ми оставаха още 42 километра до Омало…

Принудих се да направя равносметка. Трябваше да дам реална преценка на положението, в което се намирах, която преценка никак, ама никак не беше розова! Бях изморен и изтощен, и леко ми се виеше свят. Вече беше към 15 часа, както писах, а аз изобщо не бях ял нищо този ден и от сутринта бях пил само вода. Реакциите ми бяха леко забавени, в следствие, на което започвах да правя глупави грешки при карането, нещо, което беше изключително опасно тука. Бях някъде на 2 400 м.н.м.в., а трябваше да мина над 2 900 м.н.м.в. и да карам още 42 километра. Трябваше да мина през превала Абано, който беше висок 2 962 м.н.м.в., или с 37 метра по-висок от Мусала… А и рамката на единият ми куфар беше счупена.

Прецених, че, ако продължа така нагоре, има много голяма вероятност да строша още нещо по мотора от падания, а още по-лошо, можех да строша и нещо по себе си. Помощ в такъв случай можех да очаквам на това място най-рано на следващият ден. Изводът, който се налагаше беше, че

май ще трябва да слизам…

– Имаш ли вода? Попитах кантонерът.

– Имам. Човекът ми донесе шише със студена вода. Напих се с вода и казах:

– Ами аз май няма да мога да стигна до Омало и ще трябва от тук да слизам… Човекът изобщо не се опита да ме кандърдисва да продължа нагоре.

– Е, ти си знаеш. Рече. Вероятно много явно ми е личало, колко съм сдъвкан…

– Но накрая пътя пред Омало става по-хубав. Каза още човекът… Е, то е ясно, че накрая ще стане по-хубав пътя. Нали това Омало е областен център, и около него има още две-три села.

Поседях още малко, за да се освестя. През това време по край нас минаха нагоре мацките с Ленд Ровъра и след тях грузинците с Патрула. Помахаха ми весело. Изгледах ги тъжно. После още по-тъжно погледах върховете, които се виждаха от планината, щракнах още една снимка и

отидох да обръщам мотора

Направих внимателно една маневра, обърнах мотора надолу и потеглих към равнината.

Спусках се на първа скорост, но със спирачки.

Само на първа скорост много бързо се ускоряваше моторът. Минах пак през водопадът на пътя и пак станах вир вода, и аз, и моторът ми, и след близо час, и половина бях на лошият асфалт преди последното село.

Започнах да търся заварчик. Вече в две села питах, но не намирах човека, който ми посочваха. Другите бяха там и работеха, а

само заварчиците нещо стачкуваха точно в този ден

Стигнах пак в Ахмета и веднага отидох до едни сервизи, но заварчик там нямаше. Едно момче се качи на една Лада и каза, че ще ме заведе до заварчика. Отидохме до едни други сервизи.

Заварчика днес не работел

После в една къща отидохме, където живеел заварчик, но тя беше заключена. Брех неговата кожа. Какво става тука бе? Гледам, че момчето, което ме водеше, май и то взе да се отчайва.

Тъкмо да си тръгне към неговият сервиз и да ме остави, и се сети за още някакво място. Отведе ме до два гаража с канал, което се оказа малък сервиз.

Заварчика беше там. Седеше под една сянка и пушеше.

Показах му какво се е счупило, той огледа и каза, че работата ще стане, но трябва да махна куфара. Нямаш проблеми майсторе. Аз ще сваля всичко. Рекох му. Извадих багажът, а после и инструментите си, и демонтирах куфара. Вкарах мотора в едната клетка, разхлабихме болтовете, които държаха рамката за куфара към мотора и я нагласихме самата рамка, както си е била преди да се строши. Майсторът запали ацетиленовата горелка и завари рамката. Направи го много добре.

Тези рамки за куфарите оригинално не са от БМВ, а са правени и слагани допълнително от предишният собственик на мотора. Така, че не можех да обвинявам баварците, че са направили лош мотоциклет за черно, та за това се е строшил.

После понеже моторът беше поразхвърлян проверих и нивото на маслото. Определено беше спаднало след това изнасилване, след тоя офроуд. Долях към 250 грама масло, за да го вкарам пак в нормите. После събрах и подредих багажа. Попитах майстора, колко му струва разправията и той ми каза 5 лари (3,80 лв). Разплатих се, благодарих му и потеглих към Телави.

Пристигнах в Телави,

намерих хазяйката, вкарах мотора в двора и заех същата стая, в която бях преди. После метнах един душ и се преоблякох. Чувствах се, като разглобен.

Главата ми беше замаяна и бях направо, като пребит

Толкова зле и така отпаднал не съм се чувствал, даже, когато минах над 1000 км за един ден.

Отидох в познатата ми пицария. Изядох една голяма пица, изпих половин литър зелен чай, една фанта и една кола, купих си, и една бутилка минерална вода, и се прибрах да спя. Изпратих няколко СМС-а до България със съдържание „Пак съм в Телави. Омало направо ми разказа играта!“ Трябваха ми още поне два часа за да се почувствам, почти нормално.

Да направим едно резюме на днешните приключения.

Определено подцених тази планина и си платих за това. Допуснах и прекалено много грешки, за да ми се размине безнаказано. За да се стигне до Омало и да се мине през този доста тежък офроуд трябваше предварително да спазя няколко важни условия.

1. Трябваше да сваля и оставя всичкият багаж, и куфарите в Телави, за да олекотя мотора. Без куфарите и багажа мога да го вдигам мотора и сам, ако падна, до като с багажа всеки път трябваше да търся помощ. Освен това по-лек мотор се управлява по-добре и по-леко по черно, и не изморява така, както изморява борбата с тежкият мотор.
2. Трябваше да тръгна рано, а не да се губя и мотам по разни села.
3. Задължително трябваше да съм закусил преди тръгването и щеше да е много добре да бях купил, и да носех със себе си някакви десерти от рода на Марс, или Сникърс.
4. Трябваше да нося повече вода с мен.

Ако бях изпълнил тези условия щях да стига до Омало, да преспя там, да разгледам и на другият ден щях да се върна пак в Телави. Това е.

А за тези, които четат и се интересуват от

този маршрут, но за кола,

а не за мотор, трябва да им кажа, че колата, задължително трябва да е истинска високопроходима машина 4х4 с бавни, или понижаващи предавки, блокажи на диференциалите, голям клиренс и всичко там, каквото е необходимо за сериозен офроуд. Имитации на 4х4 от рода на СУВ, или Кросовър няма да се справят и да минат този път.

Освен това водачът на машината трябва да има известен опит и понятие от офроуд каране, а не да му е за сефте на този път. Може би някога ще го разширят и оправят този път, и той ще стане по-лек за преминаване, на засега е така, и това е положението.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Booking.com


Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

И останалат част на Грузия предлага хубави места:

Booking.com