На сутринта помолих хазайката за някакъв съд с вода, за да измия мотора. Беше целият в една сива кал, като цимент и нищо отзад не се виждаше, нито номерът, нито мигачите, нито стопа. После си взех довиждане и с хазайката, и с град Телави, и
тръгнах надолу на юг към Сигнахи
За пъри път чух за това градче в пътеписа на Фори, а после прочетох, че го смятали за лице на туризма в Грузия. Ами не може да отидем на туризъм в Грузия и да не видим лицето на тоя туризъм, нали?
Потеглих в сърцето на Кахетия през Алазанската долина
Тук има много лозя и правят най-доброто вино в Грузия. Българското вино, обаче според мен е по-добро! Минах през едно друго градче и през някакви смотани села и видях отбивката за Сигнахи – 12 км. Свих и веднага пътят стана с перфектен асфалт, мантинели и маркировки. Засукаха се и едни серпентини, и започна стръмно изкачване нагоре в планината. След малко стигнах входа на
Сигнахи
Входът на Сигнахи
Гледка към Алазанската долина от Сигнахи
Някъде из центъра
Фонтан в центъра
Улица в Сигнахи
Входът на Градската градина
Шадраванът в Градската градина
Друга улица в Сигнахи
Части от крепостните стени, около града
Други части от стената. На заден план Алазанската долина
Друг квартал на града
Една от църквите в Сигнахи
Гледки към квартали на града от стените
Това е малко градче с 2 – 3000 жители, не особено старо от 18 век, но много живописно. Съчетанието на старо и ново, и тука е уникално, както в цяла Грузия. Някакво спокойствие и безметежност царят в Сигнахи, и даже грузинските състезатели от формула едно не можеха да нарушат тук това спокойствие. Улиците бяха с паваж, тесни, стръмни и живописни. Имаше и много зеленина. Красиво място.
Сигнахи, Грузия
От Сигнахи се върнах малко назад и хванах главният път през Сагареджо към Тбилиси. Преди да стигна отново Тбилиси край пътя видях
стара грузинска крепост
и отбих, за да направя снимки.
Малка крепост. По-скоро стражеви пост
Вътре в крепостта
Част от стените и стражева кула
Нямаше, от къде другаде да мина, освен пак
през Тбилиси за Аджария
Зададох на навигатора крайната точка Манглиси, само, за да ме прекара през Тбилиси и да успея да хвана прохода. След това имах намерение да мина през Тсалка и Ниносминда към Акхалкалаки и Вардзиа. Всичко е точно. Изчисли пътя навигаторът и тръгнахме.
Стигнахме Тбилиси
и влязохме в града. Започнах да се въртя насам натам според указанията на навигатора. В един момент усетих, че нещо
работата се обърка
Започна нещо много често да преизчислява маршрута и прекалено дълго се мотах из Тбилиси. Айде пак се започва. Помислих си. Нещо не ми вървеше хич с ориентирането в този град. Пък и този навигатор беше много силен на прав, и равен път без никакви отбивки. Тогава никога не грешеше, но стигне ли се до много кръстовища и завои насам, натам работата се осираше тотално.
В един момент навигаторът ме изкара в началото на магистралата към Мцхета и Гори, точно там, от където преди няколко дни влязох и излязох от Тбилиси. Да, ама сега нямах работа там на тази магистрала. Пътят ми беше друг, този път през града.
Пак се бях объркал
Трябваше да се върна в центъра и пак да задам направление на навигатора. Отказах се. Не исках за пореден път да влизам в Тбилиси. Писна ми!
Подкарах
по магистралата към Мцхета
Там слязох от магистралата, влязох в града и пак зададох направление на навигаторът за Манглиси и прохода. На моята хартиена карта такива пътища нямаше, но навигаторът нарисува някакъв маршрут през разни села и каза, че път имало. Тръгнах.
Въртя ме през разни много умряли села. Минахме през черни пътища и пътища в строеж и накрая в центъра на едно село спрях да питам. Там имаше
табела, наляво Гори, надясно Тбилиси
Попитах местните, има ли път през планината, която се виждаше зад гърбът ми, от тука за Манглиси и Тсалка? Не такъв път няма. Отговориха ми. Ние нямаме връзка с Манглиси и Тсалка.
Мамичката ти и смотаният навигатор. Защо ме лъжеш и мотаеш, а?
Качих се пак на магистралата към Гори и след Гори, на Кашури свих към Боржоми и Ахалцикхе.
Боржоми
започна, като поредното смотано село, но след това се отвориха едни хубави булеварди и сгради, и после се превърна в красив, курортен град. Нещо като Велинград. Не спрях да снимам.
Вече беше късно, аз бях в проход в планина и се чудех, къде ще спя. Трябваше да търся, къде да опъна палатката. Долу в ниското течеше река Кура. Тази същата, която тече и през Тбилиси. Голяма е, като Марица.
Започнах да се ослушвам и да гледам за място, където да спя. Вече се бях отдалечил на двадесетина километра от Боржоми. Тъкмо излизах от поредното село и видях табела край пътя за хостел, и стаи за спане. Спрях. Оставих мотора на пътя и отидох да видя, за какво става въпрос.
На 150 метра нагоре по един стръмен черен път имаше голяма къща с двор. Възрастен мъж над 70 години ми каза, че това е хостелът и да, стаи има. После прибрах мотора в двора. За 20 лари (15 лева) пак се бях уредил.
След това времето се развали, задуха много силен вятър и заваля проливен дъжд. Много сериозна буря се изви. Чак токът изгасна. Извадих голям късмет с този хостел. Ако бях разпънал палатката, тази буря със сигурност щеше да ми създаде проблеми. А сега бяха на сухо и топло за 20 лари в това село, което, както после разбрах, се казва Квабисхеви.
Днес вече заминаваме за Грузия, за да видим Тбилиси.
Приятно четене:
Тбилиси
Грузия
част осма на
Армения и Грузия с Дачия
Четвъртък (08 май) – ставаме към 7 часа, закуска заедно с цялото българско войнство, натоварихме багажа в колата и към 8 часа оставихме Ереван зад нас. Ереван е много древен град, създаден е 782 години преди Новата ера, или 30 години преди Рим. Ние обаче се бяхме
запътили към столицата на Грузия – град Тбилиси,
който е доста по-модерен, както по рождена дата (458 година от нашето си летоброене), така и като съвременна градска среда.
Планът за деня беше на път за Тбилиси да минем през още две арменски забележителности – най-голямото езеро Севан и още един от популярните средновековни манастири на брега му – Севанаванк. Поради низ от причини, вместо стандартните 290 км между Ереван и Тбилиси, ние изминахме почти 100 км повече, след като на три пъти объркахме пътя.
но разликата между лявата и дясната карта горе вече беше започнала да се формира. Аз продължавам да обвинявам противния Garmin, въпреки че ми е напълно ясно, че няма как някаква електроника да ми е виновна, но все пак – бях си въвел адреса на хотела в Тбилиси и малко лекомислено не проверих как изглежда начертаният от Garmin-а маршрут на по-дребен мащаб на картата. За сметка на това обаче, още предишния ден, много внимателно бях проучил имената на градовете, през които трябва да минем и определено Ashtarak не беше от тях. Въодушевен от нещо като истинска магистрала обаче, ми отне около 25 км да осъзная, че се движим в грешната посока:
Е, все пак бяхме в Армения и понятието магистрала тук е с размита дефиниция, та позволеният на магистралата обратен завой ми влезна в употреба. Просто бяхме излезнали през грешния изход на Ереван, което ни костваше около 30-ина ненужни километра и поне още толкова минути. Няма значение, ако не друго, поне беше забавно.
Освен, че навигацията ни водеше по грешен път,
аз съумях и да изтърва един завой, което ни костваше отделно още няколко километра през дупки и джендеми, преди да се върнем на „правилния“ път. След като се усъмнихме вече в правилността на пътя, спряхме до едно такси и
питахме за пътя до Тбилиси. Така ни упъти човечеца, че се затрихме още повече.
Абе много е важно първо да ти дойде втория акъл, ама не винаги се получава. Разгледах внимателно картата на Garmin-а и открих проблема – понеже пътят при границата Баграташен – Садакхло в картата на Армения и картата на Грузия не се пресичаше, Garmin-ът го тълкуваше като задънена улица и всячески се опитваше да ме прекара от някъде си другаде. В същата ситуация съм попадал и в Сърбия и то пак заради GPS карти на различни производители за различните държави – та имайте си едно на ум. В крайна сметка след няколко корекции в маршрута и три – четири ловки маневри се появиха табелите за Севан.
Продължихме още почти 80 км по подобна псевдо – магистрала. Аз така и не разбрах с колко е позволено да се движиш по тази магистрала, защото нямаше нито един знак, който да те информира за това. Нищо де, следях си за бели Toyota Corolla с видео техника на челното стъкло и пред тях държах поведение. Качеството на настилката никъде не позволяваше скорости над 100 км/ч, така че бързо не пътувахме, но и не бързахме особено много де. Освен дупките по магистралата, имаше и други интересни компоненти, като например автомобили и каруци, движещи се в твоето платно, но срещу теб. Или пък някой краймагистрален селянин, който е опънал сергия в аварийното платно.
Ако се загледате в картата на Армения, ще ви направи впечатление, че 1/6 от територията и е заета от
езерото Севан,
което е най-пълноводният водоем със сладка вода в кавказкия район. Намира се на 1 900 метра надморско равнище и ние след няма и 2 часа път се добрахме до него. Преди в езерото е имало само един остров, на който е построен през девети век манастирът Севанаванк. Манастирът все още си функционира като такъв, но пък островът се е превърнал в полуостров, което нас ни устройваше много добре. Църквите в този манастир си личеше, че са по-нови, защото бяха изградени от тухли.
Понеже арменците си нямат море, явно ползват това езеро и за плаж. Стига толкова културна програма за деня – чака ни път. Предстоеше ни да се гмурнем в тези планини и иначе много пухкаво изглеждащите облаци – не бях виждал досега така да се задържат облаци в планината, чак толкова отсечено.
Магистралата свърши, а пухкавите облачета се оказаха доста гъста мъгла с елементи на дъжд. Пътят беше красив, но супер разбит:
Не, че нашите тунели са цвете за мирисане, но определено най-ужасният тунел, през който съм минавал някога, беше една
практически пещера след град Ванадзор,
изкопана в скалата, без каквото и да е покритие на пода и стените. На влизане ми направи впечатление, че на една ръждива табелчица пишеше височина 3,20 метра (не знам как минават тировете от там), но след нея последва някакво страхотно раздрусване. Видях, че тунелът е напълно тъмен (за осветление сами разбирате, че няма как да става дума), но така връхлетях върху камъните с около 40 км/ч, че направо ме заболя … сърцето де – нищо не съм счупил. След като почти спряхме и започнахме да се придвижваме на първа предавка, по средата на тунела, който целия беше прокопан под завой, достигнахме и до единственото осветително тяло в това чудо на пътното строителство – издълбана дупка в тавана на тунела, от която влизаше … мъгла. Сетих се да снимам чак към края на тунела, но и без тази снимка ще го помня винаги.
Пътят минаваше през
каньона на река Дебет
и пейзажът беше много тучен, но просто заради качеството на настилката нямаше възможност за концентрация върху даденостите на природата.
Kаньонът на река Дебет
През следващите 150 километра видяхме само една табела за Тбилиси, и то тя беше така сложена на едни пет кьошета, че въобще не ставаше ясно коя отбивка трябваше да хванем – разбира се, уцелихме грешната. Продължаваха и страданията с навигацията ни, която все искаше да ни изкара от Армения през някакъв друг изход (по на запад) и затова често се налагаше да правим обратни завои и да се връщаме по 3 – 4 километра назад, за да продължим по правилния път.
Минахме през
град Алаверди,
който е нещо като Перник – имаше някакви огромни въгледобивни и медодобивни предприятия, които бяха явно приватизирани по арменски и изглеждаха като призраци, доста потискащо. Това определено не беше от най-развитите райони на Армения.
Алаверди
Продължихме по тесния планински път. Минаванията под
мостовете на влаковата линия Ереван – Тбилиси бяха доста екстремни
и непрекъснато имах чувството, че огледалата ми ще останат на някой арменски стълб или камион. В крайна сметка за 5 часа стигнахме и до
арменско – грузинската граница
Арменско – грузинска граница
Бариера има, ама тя е вдигната наполовина. Спирам, оглеждам се – навалица някаква няма, общо взето само ние сме желаещи да навлезем в Грузия.
Минавам си под бариерата на собствени риск – никой не ми се скара
Дотук добре. Намирам една будка с някакъв товарищ в нея. Къде ми били документите – давам аз каквото се очаква на граница, а в допълнение и онзи документ, който ми бяха дали на влизане в Армения.
Граничарят ме овиква
„Никой полицай ли не ви е спирал докато сте били в Армения?“, викам му, че аз си карам по правилата и никой не ме е спирал. Не можело да бъде това. Аз си замълчах. Този документ бил отворен, трябвало да го затворя. Явно съм прескочил така разпространените тук брокери – бях забравил лудницата на влизане в Армения. Паркирам и влизам в някакъв огромен фургон, в който има примерно 20 ученически чина, на които стоят едни нахмурени арменски чичковци – брокери.
В единия край на фургона има каса.
Давам си отворения документ, взимат ми 6600 драми (23 лева), връщат ми бележка за 6500 драми и ми връщат същия отворен документ. Викам, ей! Това било държавна такса за не знам си какво, документът щели да ми го затворят брокерите. Разликата от 100 драми не знам точно каква такса беше, според мен си беше джобна такса за касиера – то са 50 стотинки де, ама ме издразни тоя. Избирам си най-малко нахмурения, пуфтящ цигари, брокер, давам му 2000 драми (7 лева – тук вече за никаква бележка не може да става дума), той скъса една част от „отворения“ документ, би три печата и … явно по този начин до „затвори“. Взимам си партакешите и се връщам при будката с товариша, той беше доволен от свършената работа и ни пусна напред. Значи влизането в Армения ми струваше 112 лева, а излизането ми струваше 30 лева – общо 140 лева за прекрасните арменски пътища – дано ги вложат разумно…
е съвсем друга бира – едно ново строителство, едно излъскано. Пълно беше с някакви американски джипове и от тия американските полицейски коли. Вече сме свикнали и пак ни снимаха с камерките един по един. Никакви проверки на багажа, никакви такси. Поговорихме си само с граничаря, от къде сме, накъде сме – усмихна се и каза „счастливого пути”. Минаваме покрай Duty Free Shop – а и навлизаме в Грузия, посока Тбилиси.
Пътищата, инфраструктурата и бензиностанциите тук много наподобяват тези в България, няколко класи над Арменските са. На всяка бензиностанция се предлага дизел и евро дизел, което беше успокояващо. Аз обаче си имам гориво и искам да си заредя в Тбилиси, с надежда, че горивото там ще е най-качествено. Цената и без това продължава да е стабилно под 2 лева за литър. Това, което прави най-силно впечатление (освен безумната азбука), е силното полицейско присъствие:
В никоя друга държава не съм виждал такъв респект към полицаите,
нещо подобно си представям в USA (никога не съм бил там). Полицейските коли са големи, имат много силни сирени и се държат много силово и арогантно на пътя. Във всяко село най-лъскавата сграда е полицейския участък. Тук полицаите спират колите с високоговорители – настигат те, пускат сирените и ти говорят на грузински. Не че ме спираха мен, но докато стигнем до Тбилиси (около 70 км от границата, ама то по тия пътища направо е песен в сравнение с арменските) станах свидетел на 3 – 4 такива полицейски акции. Никъде не видях знаци за ограничение на максималната скорост, затова все гледах да карам зад някого, за да го ползвам за бушон. Нямаше нито една камера за превишена скорост, но липсата им се компенсираше с безброй много полицейски Skoda Octavia последен модел.
Може вече да бяхме влезнали в Грузия, но Garmin-ът продължаваше да ми лази по нервите и ме караше да заобикалям от не знам къде си. Май картата за Тбилиси беше отделна от тази за Грузия или нещо такова. Наблягам непрекъснато на това, защото искам да предпазя някого, който реши да кара в този район – много е важно да се подготвите с подходяща навигация, просто насладата от пътуването е много по-голяма, когато не трябва да мислиш дали не караш в грешната посока. Аз съм си извадил вече поуките и от тогава не съм имал такива навигационни колапси. На грузинските табели не можеше да се разчита, съответно пак се затрихме, питахме, връщахме се, правихме нарушения…
Още преди влизането в Тбилиси ни беше припомнено за грузинските джигити. Пълно беше с всякакви резачки. Всички сме чували за това, че
грузинците са луди шофьори
Действително е така – при задминаване тук е прието, че задминаващият е с предимство, и не той трябва да се прибере, за да се размине с насрещно движещата се кола, а задминаваната и насрещната коли са длъжни да улеснят максимално джигита, дори това улеснение да включва влизане в банкета. Първите няколко пъти е стряскащо, но после ти държи влага и се свиква бързо. Просто трябва задължително да си нон – стоп на щрек за луди, летящи срещу теб, грузинци. Сигурен съм, че някои от вас са чували за Гиорги Тевзадзе, неговото BMW M5 E34 и лудото му градско каране – (видео). По ирония на съдбата, този съвременен грузински герой загина, возейки се на дясната седалка, година преди ние да посетим Тбилиси, така че поне ми беше малко по-спокойно, макар и непрекъснато да ме засичаха разни други джигити.
Може би Армения ни беше занижила вече очакванията, но
Банята беше обща за етажа, но предвид, че бяхме почти сами в целия хотел – преглътнахме това неудобство. Преглътнахме и цената от 150 грузински лари (120 лева) за две стаи. Оставихме багажа в хостела, а колата беше перфектно паркирана на задънена улица в ремонт – няма кой да я барне (добре, че сме с Дачия, че не ми се мисли иначе). Тръгваме на пешеходна разходка из грузинската столица.
В сравнение с Ереван,
Тбилиси е много различен град. Много по-модерен,
с много повече живот по улицата, с много по-модерни хора, и най-вече с много по-модерни сгради. Някакси много по-познат за нас стил. Не знам дали ми хареса повече, но беше някакси по-наситен.
Скъпите коли не са рядкост, а дори видяхме електрическа Tesla Model S (към този момент не бях виждал такава кола в България все още). Като цяло автопаркът беше в пъти по-млад от този в Армения и малко по-стар от този в България. Нямаше нито една Лада, само една – за атракция. Правеше впечатление, че има много японски автомобили (може би от Индия) с десен волан, дори и таксита. Имаше и други разпознаваеми марки от западния свят, като McDonald’s и ProCredit Bank, например.
Тротоарите бяха поддържани,
а по тях се движеха много млади хора:
Някои от площадите бяха с някакъв европейски, може би италиански облик:
Други площади по-скоро напомняха на Скопие:
Като цяло градът остава едно леко чувство на бутафория, но като че ли все пак донякъде и подплатена.
Не рядко се срещаха и сполучливи образци на съвременното изкуство по улиците и по сградите.
По жените човек може дори да се загледа, но по мъжете по-скоро не.
Има и старинен център, с много интересни стари сгради:
Оказа се, че грузинците си имат своя интерпретация на дом – паметника на тоталитарната комунистическа партията Бузлуджа на отсрещния хълм в планината Табори. Надявам се грузинците да са съумели да го запазят по-добре от нашия, който в момента е в класацията „Най-красивите изоставени места в света“. Имаше и няколко готини хотелчета по хълмовете наоколо.
Тази 20 метрова майчица олицетворява характера на грузинеца – държи в лявата си ръка чаша вино за добре дошлите гости (като нас) и меч в дясната си ръка, за враговете на Грузия.
Понеже започна да се свечерява, решихме да не се мотаем дълго в търсене на перфектното заведение за вечеря, а седнахме просто в най-пълната кръчма на площада под крепостта. Може би беше по-туристическо, но като за една вечер в Тбилиси, едва ли можехме да опитаме повече
Грузинците не си играят – като поръчаш една ракия (тук се нарича Чача и на вкус, според бащата на Таня, е много близка до нашата), не те питат дали да е малка или голяма, а направо ти носят бутилка 200 милилитра. На една такава ракия тук е прието да се прибереш с колата, както при нас на една малка бира. За цялото това угощение платихме 45 лева, което за 4 човека ми се стори нищожно малко.
След вечерята имахме възможност да се насладим и на
нощен Тбилиси:
Тракът от пешеходната разходка представляваше това.
На връщане към хотела заговорих едни таксиджии и ги попитах по кой път да минем утре за Батуми. Те ми препоръчаха северния и по-качествен път през Кутаиси и Уреки, а не южния (в доста по-лошо състояние) път през Боржоми и Ахалцике. Питах и в хотела, и там така ми казаха. В леглото, преди заспиване, направих малко проучване какво можем да разгледаме по път утре, набелязах два хотела в Батуми (хареса ми така да се движа без резервация за спане – някак по-авантюристично е) и дръпнахме плувките.
Очаквайте продължението
Автор: Драган Драганов
Снимки: авторът
В Тбилиси могат да се намерят специални оферти за хотел:
Рано сутринта към 7 часа натоварих багажа на мотора и потеглих. Преди това проверих нивото на маслото. За близо 3 000 км беше спаднало малко, но още беше в границите и не беше за доливане.
Бях проучил тесните криви улички, около хотела и знаех как да се измъкна до булеварда. После щях да разчитам на навигатора. Добрах се до булеварда след обикаляне из камара тесни улички, но посоката, която знаците ми задаваха за движение беше точно противоположна на посоката, в която аз отивах. Покарах малко в обратна посока и тъкмо реших да сгазя лука, да направя обратен завой през двойната непрекъсната линия и видях на стотина метра пред мен полицейска кола. Малиии, как щях да се натреса…. Там
в Грузия появи ли се полицейска кола, всички наоколо стават много кротки и тихи
Няколко пъти съм бил свидетел, как полицейската кола излиза отпред на колоната автомобили и започва да ги води, като сейфти кар на формула едно. Води ги примерно с 30 – 40 км/час и никой не смее да изпревари полицейската кола, защото тук бил участък с разрешено движение със 70 км/час… Никой! Чак, когато полицията свие нанякъде и се оттегли, точно, както пилотна кола на формулата, двигателите изревават, газта се натиска до ламарините и пак почват с техните грузински простотии.
Имат абсолютен респект от полицията
От както Саакашвили смени абсолютно целият състав на Вътрешното министерство и на полицията тук вече с подкупи, и с пари на ръка не можеш да минеш, ако си сгазил лука. По никой начин. Веднага ти праскат акта и си го плащаш по банков път, като поп, защото иначе не можеш да напуснеш Грузия. Ще те спрат на границата. И ако сега те хванат в крачка, вече няма схема, „ама сега какво ще правим“…
Та продължих си аз в обратната посока по булеварда и след половин километър на кръгово островче обърнах обратно.
Включих и навигатора. Зададох му посока Владикавказ.
Всичко беше точно. Река Кура ми се падаше отдясно, а аз се движех на север. Минах по край центъра, който вчера снимах, минах по край мостът на дружбата, онзи пешеходният със синьозеленият покрив. Кулата на хотел Радисън ми остана отляво. Булевардът ме водеше през доста кръстовища със светофари, но както бях отбелязал задръствания нямаше въпреки огромният поток от коли и всякакви МПС-та. Река Кура все така ми беше отдясно. Минах през много кръстовища и светофари, а навигаторът все така ми показваше, че се движа правилно все напред. В един момент реката пак ми беше отдясно, а пред мен в далечината се появи мостът на дружбата. Онзи същият с интересният покрив и аз карах към него… В първият момент се шашнах и си помислих, че в Тбилиси има два такива моста… После видях и другите характерни места и сгради, които снимах вчера.
Ама какво става тука?!?!
Аз просто се връщах обратно по другият бряг на реката, а не по този, по който тръгнах… Къде съм се объркал така и не разбрах… Проклетият навигатор все така си сочеше напред, а стрелката си стоеше на розовата линия за правилната посока… Теглих няколко много яки псувни и спрях пред една автомивка, за да питам вътре момчетата за посоката. Разказах им от къде, и за къде съм карал, и те от сърце се смяха на въртележката ми из Тбилиси. Обясниха ми после, къде има мост, за да мина пак на другият бряг и как да сменя посоката на 180 градуса, за да поема пак на север.
– Разбра ли всичко? Попитаха.
– Разбрах…
– Е хайде, карай, пък ако след 20 – 30 минути, пак се озовеш тук при нас, ние пак ще ти обясним…
Потеглих отново. Пак минах през същият булевард и същите места, както преди малко. Пак карах само направо и река Кура ми беше от дясната страна, но в един момент
започнах да излизам от Тбилиси
Шосето вече имаше вид на магистрала и пред мен се появи магазинът на Карфур. Точно по този път пристигнах и влязох в Тбилиси, но тогава магазинът на Карфур ми беше отляво от другата страна на платната. Сега ми беше отдясно и точно в моята посока и платно.
Спрях във въпросният Карфур, за да взема батерии за СПОТ-трекера. Тази макина работеше само с литиево йонни батерии АА. Не искаше да работи с алкални такива, въпреки че я бях заредил с Дурасел. Спрях в този магазин, за да купя батерии. Да ама и тук нямаше литиево йонни такива батерии. Е купих никел метал хидратни, акумулаторни батерии по 2700 милиамперчаса всяка, двете общо за 20 лари (15 лв). Те толкова струват и в България тези батерии. Та тези машинки СПОТ-трекера и сателитният навигатор са много полезни неща, но както, и всяка друга електроника на моменти могат много успешно да ти вдигнат кръвното, и да ти скъсат нервите.
Започнах бавно да навлизам в планините.
Тук преходът е по-плавен за разлика от Сванетия, където планината се изправяше рязко след Джвари. Стигнах
водохранилището на река Арагви пред Ананури,
а после и манастирът му.
Жинвалското водохранилище на река Арагви
В дъното на снимката след водохранилището е Ананури
Част от стените на манастирът на Ананури
Църквата в манастира на Ананури
Олтарът в църквата
Част от манастира
Част от манастира и църквата на Ананури
Продължих нататък. Лека полека
планината Кавказ започна да се изправя нагоре
и да става все по величествена. Пред Гудаури завоите преминаха в серпентини. Започнах бързо да набирам височина за изкачването на Кръстовия превал. Но, разбира се, първо трябваше
да премина през Гудаури
Това е височинен ски курорт в Кавказ.
Гледки от Кавказ пред Гудаури
Хотели в Гудаури
Гледки от Кавказ
Гледки от Кавказ
Между Гудаури и Кръстовият превал
се намира една полукръгла наблюдателна площадка наречена „Дружба на народите“. Не можех по никакъв начин да я пропусна и подмина.
Част от наблюдателната площадка
Друга част от площадката
Наблюдателна площадка Дружба на народите в Кавказ
А ето и какво се вижда от тази наблюдателна площадка
Пейзаж
Пейзаж
Невероятна красота!
Горе в дясно на тази снимка, под сенките по склона е Кръстовият превал
След наблюдателната площадка продължих да се изкачвам нагоре, за да мина през
Кръстовият превал
Кръстовият превал
После продължих към Степансминда.
Направо се чувствах леко зашеметен от тази красота. Невероятна планина!
Много красива! Както казваше един грузинец – „Красиво е! В Кавказ даже да умреш е красиво!“…
От Кръстовият превал започва и спускането
към Степансминда (със старо име Казбеги)
Река Терек, която минава през Дараялските теснини при Верхни Ларс и тече към град Владикавказ – Северна Осетия
Вече съм пред Степансминда. Виждат се и неизбежните крави по пътя
Степансминда (Казбеги)
е на 11 км от границата със Северна Осетия – Русия. Минава се през пункта на Верхни Ларс, а град Владикавказ е на 20 км след границата.
Степанцминда, Грузия
Срещу Степансминда е село Гергети.
Църквата на Гергети
е стара и е построена на един голям баир над селото. Мислех да я посетя.
С пристигането в Степансминда се разговорих с разни хора на центъра, и като разбраха, че търся квартира ми предложиха за 20 лари (15 лв) стая. Съгласих се. Хазяинът ме отведе в хостела, за да се настаня. Стаята беше малка. Легло, стол и стойка с телевизор. На останалото празно пространство се отваряше вратата. Банята и тоалетната бяха в коридора. Идеално ме устройваше всичко за тази цена. Моторът вкарах в двора на къщата.
После пак реших да сляза до центъра, за да хапна. Времето нещо хич не ми харесваше. Облаците бяха надвиснали много ниско и планината изобщо не се виждаше. Седнах в ресторанта и поръчах. В този момент заваля и заплиска здраво. Айде, стига де! Пак се повтаряше историята от Местия. Ще видим утре как ще е. Но явно нямаше да се качвам с моят мотор до Гергетската църква.
Изчаках дъждът да спре и се прибрах в хостела. Там беше пълно с туристи и алпинисти, а хазяйнът и още един друг продължаваха да свалят хора от планината, поради лошото време. Всички стаи вече бяха пълни и даже в двора бяха опънати 5 – 6 палатки. Банята беше плътно окупирана от жените в тези експедиции. Това не ме разстрои особено. Аз се бях къпал сутринта преди да тръгна от Тбилиси и нямах никакво намерение да се плацикам по два пъти на ден.
Верандата на къщата беше затрупана с екипировка, раници, щеки, шалтета и какво ли не. Преместих си ботушите, че ми ги бяха затрупали с техният багаж. Позяпах малко, но планината още беше забулена. Слушах руснаците и как някаква мацка се кара на някакъв пич. Нещо от рода на – На теб ти бяха поставени задачи, а ти не ги изпълни… „Почему тьи не вьиполняеш поставленьие задачи?“ Пичът нещо мрънкаше и се оправдаваше. Помислих си, че тези комунизмът никога няма да ги изостави. Те са просто орисани за него…
Към 21 часа почти на смрачаване облаците се разчистиха, потънаха някъде и
върхът на Казбек
се видя. Снимах го. Реших, че утре времето май ще бъде хубаво.
връх Казбек
Връх Казбек на смрачаване. Долу пред него е село Гергети. Горе в ляво на баирът се вижда и силуета на църквата на Гергети
В това горещо от всякаква гледна точка време, ще завършим прехода на Веселин през Грузия. Минахме вече през Сарпи, Батуми, Кобулети, Поти, Сванети, Кутаиси, Боржоми и Гори, а днес ще минем през бившата – Мцхета – и настояща – Тбилиси – столици, както и по световно-литературно известният Военно-грузински път.
Приятно четене:
През Грузия с Опел
Погледът на един автотуристот Перник (2012 г.)
част втора
Мцхета – Военно-грузински път – Тбилиси
Мцхета
Един от историческите градове на Грузия е Мцхета. Основан е около пет века преди новата ера. Известно време е седалище на Грузинската патриаршия. Това е първата столица на страната, а сега е главния религиозен център на Грузия.
[caption id="" align="aligncenter" width="614"] Градът е разположен при вливането на река Арагви в река Кура[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="614"] Манастирът с черквата Самтавро[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="614"] Манастира с черквата Самтавро[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="614"] Манастирският комплекс с патриаршеския храм Светицховели от 4-ти век, разширен през 11-ти век и оформен в сегашния му вид през 15-ти век. В продължение на едно хилядолетие той е главният храм на Грузия[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="584"] Манастирският комплекс с патриаршеския храм Светицховели[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="614"] Черквата Джвари[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="614"] Черквата Джвари от 6-ти век, разположена високо на хълм над града[/caption]
По Военно-Грузинския път*
Строителството на пътя започва около 1800 година с цел бързото придвижване на руските войски през Кавказките планини във връзка с водените Руско-Турски войни. В изграждането на трасето се включват и руски армейски части. Пътят е с дължина 210 км. и свързва Владикавказ в Южна Русия със столицата на Грузия Тбилиси.
По Военно-Грузинския път се стига и до най-високия грузински връх в Кавказ Казбек (5033м.). Кавказкият първенец Елбрус (5642м.) е на територията на Русия от другата страна на границата. Continue reading →
В това горещо от всякаква гледна точка време, ще завършим прехода на Веселин през Грузия. Минахме вече през Сарпи, Батуми, Кобулети, Поти, Сванети, Кутаиси, Боржоми и Гори, а днес ще минем през бившата – Мцхета – и настояща – Тбилиси – столици, както и по световно-литературно известният Военно-грузински път.
Приятно четене:
През Грузия с Опел
Погледът на един автотуристот Перник (2012 г.)
част втора
Мцхета – Военно-грузински път – Тбилиси
Мцхета
Един от историческите градове на Грузия е Мцхета. Основан е около пет века преди новата ера. Известно време е седалище на Грузинската патриаршия. Това е първата столица на страната, а сега е главния религиозен център на Грузия.
[caption id="" align="aligncenter" width="614"] Градът е разположен при вливането на река Арагви в река Кура[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="614"] Манастирът с черквата Самтавро[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="614"] Манастира с черквата Самтавро[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="614"] Манастирският комплекс с патриаршеския храм Светицховели от 4-ти век, разширен през 11-ти век и оформен в сегашния му вид през 15-ти век. В продължение на едно хилядолетие той е главният храм на Грузия[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="584"] Манастирският комплекс с патриаршеския храм Светицховели[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="614"] Черквата Джвари[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="614"] Черквата Джвари от 6-ти век, разположена високо на хълм над града[/caption]
По Военно-Грузинския път*
Строителството на пътя започва около 1800 година с цел бързото придвижване на руските войски през Кавказките планини във връзка с водените Руско-Турски войни. В изграждането на трасето се включват и руски армейски части. Пътят е с дължина 210 км. и свързва Владикавказ в Южна Русия със столицата на Грузия Тбилиси.
По Военно-Грузинския път се стига и до най-високия грузински връх в Кавказ Казбек (5033м.). Кавказкият първенец Елбрус (5642м.) е на територията на Русия от другата страна на границата. Continue reading →
Градът е разположен при вливането на река Арагви в река Кура[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="614"]
Манастирът с черквата Самтавро[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="614"]
Манастира с черквата Самтавро[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="614"]
Манастирският комплекс с патриаршеския храм Светицховели от 4-ти век,
Манастирският комплекс с патриаршеския храм Светицховели[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="614"]
Черквата Джвари[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="614"]
Черквата Джвари от 6-ти век, разположена високо на хълм над града[/caption]