Днес Оги ще ни разкажа за планирането на Великденоското у пътешествие из половин Европа и Израел. Приятно четене:
Великденска епопея – идея, планиране, маршрут
или как не успях да посетя Чернобилската АЕЦ
Едно необичайно пътешествие от София към Тел Авив с еднодневка до Йерусалим, придвижване към Киев с преход към Чернобилска област и Прибирск за еднодневен тур в зоната на ограничен достъп до Чернобилската АЕЦ, последван от трите прибалтийски репубилки Литва, Латвия, Естония – техните столици и поглед към Русия за посещебие на Санкт Петербург и Ермитажа, Мурманск и далечния север със завършек в Москва и нейните грандиозни дадености. Предвиденият багаж бе само ръчен.
Три седмична обиколка с няколко полета и автобусни трансфера, за някои – тематично несвързани дестинации – за мен всичко си има причина и няма случайни неща.
Цялото планиране започна от
идеята да посетя Чернобилската АЕЦ
и ограничената зона за достъп около нея, родила се още при първото ми пътуване в Киев, Украйна през 2007. Последвах мечтите си, особено след като се докоснах до разказа на Vilian и неговото посещение в зоната, вече бях започнал да подреждам програмата.
Проучих възможностите за двудневен тур, допитах се до различни мнения и опит от познати, които са били там. Целта ми бе да използвам дните около Великден и празниците, за да ги комбинирам с отпуска – да имам пролетни гледки (тук се подведох) и времето да е по-меко.
Ориентирах се в предлагащите тур организации, огледах графика им и избрах двудневен такъв в първата седмица на април – сряда и четвъртък. Офертатата беше около 300$ с вкл. трансфер от/до Киев с храна, спане в хотел в Чернобил, Гайгер-Мюлеров брояч и англоговорящ гид.
Прип'ять, Київська обл., Украйна
Започнах да очертавам възможностите около направленията. Оглеждах нискобюджетните полети и връзки от/до Киев с директна връзка помежду.
Първото направление от София бе Тел Авив, Израел.
Полетът от София бе под 50 лева с ранно пристигане в събота. В последствие разбрах, че в събота няма работещ градски транспорт и влак преди 19 часа. Единствената възможност бе такси (~40$) на което аз не се зарадвах и имах намерение да ходя или на стоп (в последствие се намери добър домакин от CouchSurfing, който ме посрещна на летището и ме свали до хостела в центъра на града)
В последствие свързах Тел Авив с Киев.
Полет с ЕлАл (Израелските авиолинии).
От Киев се появи хубава възможност за полет
до Вилнюс, Литва
с WizzAir. Така се роди идеята да посетя Прибалтийските държави за сефте. Предвид близките разстояния избрах пътуване с автобусите на LuxExpress – 5€ до Рига, Латвия, после пак за 5€ до Талин, Естония.
От сайта на LuxExpress видях връзка
от Талин до Санкт Петербург, Русия
за 10€ и резервирах без да се замисля – чувал съм за Ермитажа много и ето, че времето му дойде. Чак после се досетих, че за Русия е необходима виза.
Дойде въпросът
накъде след Санкт Петербург
– бях на кръстопът. Огледах директните връзки – връзка с Исландия през Лондон или Тенерифе, Испания или Мадейра, Португалия. В последствие си дадох сметка, че като вадя Руска виза (120 лева) би било рационално да се задържа в Русия за по-дълго.
Мурманск ми хвана окото
– харесвам далечния север (макар този да е по-близък от Далечния).
От Мурманск възможностите бяха да се върна в Санкт Петербург
или да отида до Москва
Развълнувах се от мисълта, че ще мога да стъпя на Червения площад, да видя Кремъл и да …follow the Moskva, down to Gorky Park, listening to the wind of change…
Дните отпуска се подредиха точно и от Москва се прибирам директно в София.
Не всеки ден е Великден
Оформих свръзките между всички дестинации –
общата сметка за полети и автобуси
без визата се завъртя около 888 лева. Пет нови държави плюс Украйна – един часови пояс между 31 и 69 градус северна ширина.
Добрата новина дойде с обаждане от Vladi с желание да се включи по трасето след участието си на маратона в Рим. Това идваше точно на 11 април – деня на моето пристигане в Талин, Естония. От там се движим на пакет до края.
Междувременно в началото на март в Берлин се провеждаше голямо туристическо изложение, на което избраната от мен организация за тур в Чернобил участваше със свой щанд. Бързо се свързах с тях и поисках отстъпка от пакета с идея за взаимно сътрудничество в бъдеще. След успешни преговори договорих 20% отбив от цената и бързо предплатих посещението си.
Седмица преди уговорката за тура получих телефонно обаждане, с което бях информиран, че поради военно обучение, насрочено за 5 април (вторият ден от двудневният тур) няма да може да се реализира по план. Всички полети вече бяха потвърдени и нямаше как да правя промяна в плановете си. Така турът се промени в еднодневен и се премести в петък.
Всяко зло за добро – спестих някой лев (200$) и си дадох възможност с вратичка за бъдещо по-дълго посещение в зоната около Чернобил
Днешният пътепис ще ни отведе на тридневна разходка из признатия за столица на Израел Тел Авив. Лъчо ще бъде наш водач.
Приятно четене:
Тел Авив (Израел)
за три дена
Отидох до Тел Авив, за да взема парите от ционистите-илюминат…… ъъ, пардон, на разходка като турист за три дни, та да разкажа:
„Бен Гурион“
е модерно хвърчище, обслужват бързо, но и са мега подозрителни. На връщане минах през дългата проверка – опипваха ме, скенираха ме, вземаха проби от вещите ми, защото имам нов паспорт и бях в страната само за три дни. Има интернет навсякъде по летището. Най-евтиния транспорт до града е с влак, който е до самия терминал – 16 шекела. И във влака има Wi-Fi. До централната ЖП/авто гара се стига за 20-25 минути.
Old Jaffa Hostel,
в който отседнах е толкова стар, че по стените има снимки на хора, които са се запознали в него, и после са се оженили. През 80-те! Идеална опция за solo пътник като мен, за да се запознае човек с хубави хора. Струваше ми 90 шекела на нощ, включва кафе и малка закуска (която сам си приготвяш). Спах в стая с още 5-6 човека, на двуетажно легло. Има покрив с тераса, хубава гледка, добра атмосфера. Дават (плажни) кърпи за 3 шекела, безплатно плажно масло, карта за града и т.н.
Плажовете
са страхотни, сравнително чисти, повечето (освен религиозни, нудистки и гей, ако правилно разбрах) са безплатни, водата е много чиста. Винаги има хора, пада голяма веселба – с кучета, с деца, млади хора, стари хора. Самата плажна ивица се простира по целия град, и е опасана с алея по цялата дължина – там хората бягат, ядат, пият, почиват и т.н. По голяма част от плажа и алеята има безплатен Wi-Fi, макар че на места сигналът се чупи. Има и тоалетни, като никой не те кара да fucking плащаш, за да пикаеш, както по българските плажове. Кой е евреинът сега?!
Хората
са в общия случай доста дружелюбни, усмихнати, помагат когато се загубиш. Не попаднах на млад човек, който да не говори поне базов английски. От друга страна са груби като българите – не се извиняват ако те настъпят, бутат се пред теб на опашката и т.н. Случи ми се да попитам девойка нещо за градския транспорт, и нещата да приключат с 40 минутен разговор за политика, култура и география. Отворени са за разговор и запознанство, демек, поне по мои наблюдения. Голямата част са млади хора – чак ми беше малко странно да виждам толкова рядко баби и дядовци по улиците и в парковете, но такава е демографията там. Много бременни, много майки с колички и т.н.
Цветното
има най-вече малцинство араби, и евреи от всяка част на света – през руските, та до негрите от Бета Израел, дори хора от далечна Азия. Градът е пъстър на култури и раси. Аз бях там и по време на гей парада, който е сред най-големите в света, както научих, та и в това отношение е цветно
Градът
обходих по-голямата част пеша. Не е голям, добре организиран. Много интересна и красива смесица от ориент и западно. Много, много дървета навсякъде – и садят още постоянно. Доста цветя също, за които си имат специални напоителни системи из градинките. Красиви паркове, особено онзи по протежението на реката в северната част на града. Много ресторанти, кафенета, улични музиканти, интересна архитектура. Нещата определено се развиват, навсякъде стърчат кранове, които строят нови сгради – и къщи, и небостъргачи. Има туристи, но няма нищо общо с Лондон, примерно, където заливат целия град. Американските си личат както винаги Не е squeaky clean, има боклуци и тук-там смърди на пикня – като във всеки по-голям град, I guess.
Тел Авив, Израел
Сигурността
тъжно, но всички, с които повдигнах темата, казаха, че в Израел се чувстват по-сигурни, отколкото навън. Някои лъжат, че са от Испания или Русия примерно, когато са извън страната си, и си говорят с някого. Включително когато са на почивка в България, особено след Сарафово. По време на моя престой веднъж само спряха движението по един булевард (аз бях в автобуса) заради сигнал за бомба, и за 15 минути го възстановиха. Това, обаче, се случвало редовно. От една страна многото млади хора, които излизат от казармите и се разхождат въоръжени създава впечатлението за военна държава. От друга, правят нещата доста subtle, и човек няма усещането, че постоянно е наблюдаван, или пък да има усещане за страх или Биг Брадър. На плажа си оставях раницата със всичките ми вещи и отивах да се цамбуркам, опитвайки да не се тревожа, че някой ще я открадне, и никой не я бутна.
Манджата
от жегата не ми се ядеше много, но успях да хапна две-три неща, чиито имена не запомних. Разни кюфтенца, някакъв интересен джънк подобен на арабски дюнер. Ядох и много хубаво мезе за бира – топиш питки в едно като кисело мляко със зехтин. Понеже ядох или джънк, или в по-забутани квартали, храната ми стъпваше между 30 и 50 шекела на ядене, което не е зле. На места порциите са доста големи. Бирата е като в Европа общо взето, концентрати не съм пил, просто бях жаден.
Жените
holy-motherfucking-Jesus!! Не знам дали защото са ми по-различни, или какво, ама огромна част от младите момичета там са минимум категория “уау, хич не бих й простил”. С един бразилец, разхождайки се по алеята и гледайки по плажа трябваше буквално да спираме от време на време, за да оценим девойките както подобава. Някои от тях са от ония, за които искаш да ожениш и да ги караш да се усмихват и изпитват оргазми постоянно, no matter what. Освен това като ги заговарях(ме) изглеждаха доста общителни и естествени личности, няма излишно кифлеене. Има всякакъв тип – мургави, бели, черни, руси, и една от любимите ми комбинации – middle eastern-тъмнокожа, със зелени очи…
Случиха ми се много, много интересни и хубави неща,
но те са интересни само за мен и мои приятели, предполагам, затова няма смисъл да се оливам повече. Силно препоръчвам дестинацията, смятам да се върна в обозримо бъдеще, и да обиколя останалата част от Израел – Йерусалим, Мъртво море и надолу към границата с Египет.
Още на летището в София се запознах с един руски евреин (родом от Крим), който нещо се беше дезориентирал. Докато стана време да минем проверката си поговорихме – интересно, че си беше купил стара нацистка монета от България – въпреки, че (по неговите думи) може да има неприятности с полицията, ако я намерят в него. Сравни “Терминал 1″ с летище в Иран, и ме попита какви са проблемите в България, след като нямаме войни, почти няма тероризъм и фундаментализъм. Пичът се оказа музикант, и ми даде телефонния си номер, в случай, че имам нужда от нещо докато съм в Израел.
Също на летището малко по-късно се срещнах с човека, за когото гласувах за евродепутат – Виктор Лилов. Оказа се, че и той ще пътува до Тел Авив, та пътувахме заедно с още един негов приятел. По време на полета обсъдихме политиката и международното положение. След като кацнахме, минахме проверките и се качихме във влака, си говорихме някакви неща за валутния курс на шекела, и някакъв дядо се намеси на българо-руски! Каза, че имал къща в Боровец. Минутки по-късно както говорихме с дядото от друга седалка във влака се обажда още един, този път млад човек - и на чист български ни проговори и той. Беше много приятна изненада. Казаха ни, че в Тел Авив/Яфо имало доста български евреи, два български ресторанта и т.н. Във влака имаше доста войници от казармите, пътуващи към града.
От централната ЖП гара до хостела хванах автобус – в който разписанието и маршрута са написани само на иврит, и се наложи да питам хората за превод. В процеса се запознах с около 20 годишен американски евреин, който ми сподели, че се е преместил да живее в Израел най-вече за да се запише в армията. Всеки войник е от полза, каза той с доста патриотичен тон.
След като слязох от автобуса отново търсих упътване от хората, и попаднах на една местна британка на име Ема (омъжена за израелец) и дъщеря й Наоми. Оказа се, че те търсят някаква художествена галерия на минутка разстояние от хостела ми, който пък се намираше до една стара часовникова кула, които всички в квартала знаят. Оказа се още, че тя преди ~20 години е отседнала в същия хостел, когато се е запознала със съпруга си. Освен това е и художничка-аматьор пак като мене, аз пък й разказах, че съм живял в Шотландия няколко години, в общи линии намерихме доста за какво да си говорим. Наоми пък е интелигентно младо девойче, mega hot, осми месец в армията (там е две години за момичета, три за момчета), че и motherfucking балерина.
Все още имаше повече от час преди да отвори рецепицята на хостела ми, когато го открихме, та ме заведоха на изложбата – на художници-аматьори, деца, на хора, които изкуството им е хоби, a community thing. Беше доста интересно. Някакъв дядо ми провери раницата като разбра, че съм турист – макар доста на бързо и вяло. След това решихме да се разходим още из старата част (Яфо), видяхме старото пристанище, където са пристигнали първите ционисти, както и много от оцелелите Холокоста, и подобни забележителности. Пихме по един портокалов сок, и си поговорихме.
Казаха интересни неща – например,
в Израел няма такова нещо като “политическа апатия”
Всеки има мнение по политическите въпроси. Granted, доста хора вероятно имат повърхностни или едностранчиви мнения, но няма такова нещо като “аз нe гледам новини, тия работи не ме интересуват”. Наоми ми разказа за армията – в нейния случай, само първите месеци е имало тежка физическа подготовка, изпитания, стрелба и т.н. В момента вече е нещо като социален работник, който изслушва войниците, пита ги какви (лични) проблеми имат и т.н. Работи най-вече в офис.
В израелската армия плащат и по време на задължителната казарма –
около 200 лв на месец. Съответно е национална традиция всички уволнени войници, след службата (веднага, или след още година работа) да заминат за някъде далеч – обикновено Южна Америка, и да пътуват поне една година.
Разказаха ми някои интересни неща за Израел – например, който не е служил в казарма (за това още след малко), бива леко отлъчван от обществото, хората го гледат на криво, може да има проблем да си намери работа или да кандидатства в университет. За тях да защитават земята си е нещо доста важно. Когато Наоми видя моя скица на някаква badass мацка с пушка се изкефи много, и вика “като мен е” – което ми направи интересно впечатление.
Ема ми разказа за културните разлики между Израел и Великобритания – как хората са по-груби (макар че според британските стандарти, всички сме невъзпитани неандерталци), и как се мачкат един на друг повече, отколкото си помагат в определени ситуации. Според нея това се дължи на начините, по които са оцелели евреите. На мен ми беше интересно и странно как се говори за “израелската култура”, тъй като това е нова държава, съставена най-вече от имигранти – от САЩ до СССР, от Етиопия до Полша.
След като си разменихме контакти и се разделихме, аз си намерих хостела, и реших да се разходя из града. Научих, че в петък следобед автобусите спират заради Шабат, и реших да питам една девойка на автобусната спирка за по-сигурно. С нея пък се разприказвахме, и се оказа, че сме в една посока. Взе ми картата, за да ми загради и покаже интересни места за посещение, и от дума на дума стигнахме до политика. Тя се оказа левичарка по убеждения – нещо, което, оказва се, е доста трудно в страната на Кибуците.
Участвала е в разни Occupy движения, отказала е да служи в армията – разказа ми как е най-лесно да се измъкне човек: или като се направи на много религиозен, или на депресиран/суициден/луд, защото кой би дал оръжие на такива. Хич не обича Бен Нетаняху (сегашния и десен МП), смята строенето на нови селища в Западния бряг за безумие. Разказа ми, че нейният приятел бил учител, и когато казал “истината” на децата по някои от проблемите, го уволнили. Разбира се, не знам каква “истина” е казал, може и с право да са го клъцнали; но я успокоих, че и в България ако някой разкаже по-истинни, но по-неприятни за българите версии за някои исторически събития, пак ще го уволнят. Каза, че й е трудно да се бори за (твърде хипи, според мен) идеалите си в тази среда…
Направи ми впечатление, че се притесняваше да говори за политика публично, заради нестандартните си убеждения. Не мисля, че беше защото някой ще я набие or anything, просто тамошното общество е пасивно-агресивно спрямо хората, които са против армията. Поканих я да се разходим още заедно, или
да отидем на гей парада,
но с една много интересна усмивка отвърна, че приятелят й я чака
Разходих се сам, и отидох на парада в края му. Голямо събитие там – целият град беше в гей знамена – по кафенета, по къщи, по булеварди в подкрепа на ЛГТБ. Десетки хиляди хора се събират, много хора ходят от други държави специално за събитието; аз идиота разбрах, че парадът е в този ден същата сутрин, хех. Имах усещането, че много от хората бяхме хетеро, и просто бяхме там за партито, музиката, яденето и пиенето. Признавам, че заглеждах мацките в чаталите, за да съм сигурен. На някои пък си им пишеше какво харесват, да си знае човек дали въобще да се пробва:
Супер е, че има такъв парад в Близкия изток, предвид, че в съседните държави гейовете биват избивани, or worse. Поснимах, пих една бира, поподскачах малко с техното, и се запътих пеша към хостела. По пътя се отбих в един Макдоналдс – стана ми много интересно, че и трите момичета бяха арабки, бяха целите в черно, със забрадки вместо бейзболни шапки; но пък много свежи и усмихнати. Контрастираха силно на част от клиентките, които бяха по бански, хех.
След още мотаене се прибрах в хостела. Взех душ и т.н, и когато смятах да си лягам, че не бях спал от 19-20 часа, се запознах с един бразилец, който ме извика да гледаме мач (Испания vs Холандия). Първоначално отказах, опитах да спя, но беше толкова горещо и шумно, а аз и развълнуван, че не успях. Отидохме в кръчмата, която е точно пред хостела, седнахме при някакви произволни хора на едни големи маси, някакви други хора сядаха и си тръгваха. Аз по принцип не гледам мачове, но този беше доста интересен (1:5), та виках там, радвах се, пих бири.
По едно време дойдоха някакви мацки, седнаха при нас, бъзик по бъзик и наздраве по наздраве се запознахме. Доста приятни момичета, бъбриви, и гледаха футбол колкото за лиготията. Едната ми каза, че пра-дядо й е от България. Там всеки трети има някаква история, свързана с Холокоста, и е доста weird когато си помислиш “това момиче нямаше да съществува, ако българското правителство беше депортирало дядо й”. Някак си нещата стават по-лични, не е като от учебник, не е статистика. “Спасените български евреи” оживяват пред теб, когато се запознаеш с потомците им.
Едно от другите момичета беше цялата в синини в по раменете и ръцете, за мой шок. Бъзикаха ме, че е набила гаджето си и т.н, но после се оказа, че е от пушката – девойката е нова в казармата, и явно още не може да я държи правилно. С трета се харесахме и се разговорихме доста – разказа ми, че в казармата в началото е плакала много, и не е можела да се справя, та сега са я насочили в счетоводството, и може да си ходи у тях всеки ден. Много приятно момиче – жалко, че не можахме да се опознаем. Аз след третата бира и 24+ часа без сън вече не издържах, и си тръгнах даже без да й кажа чао, защото май отиде да пуши някъде настрани or something, дори не помня, толкова зле бях.
На другия ден с бразилеца отидохме на плаж и разходка
– той ми разказа за себе си, оказа се, че също е художник и работи в рекламна агенция. Бил на разходка в Близкия изток (Египет, Йордания, Израел) с жена си, която си тръгнала малко по-рано. Същия ден замина за Париж, където имало раздаване на някакви награди за реклама – и видях снимка във Фейсбук по-късно, че е спечелил :-) Доста приятен човек – говорихме си за положението със световното и мизерията, за Дилма и т.н.
Аз продължих с цамбуркането и след като бразилеца излетя за Париж, и уж се намазах с крем против изгаряне, ама пак изгорях много жестоко. Даже някакъв пич на плажа ми каза си сложа още, защото ще страдам после. Е, няколко дни по-късно болката вече мина, но се беля и чеша постоянно. По-късно отидох за още една много дълга (15 км) разходка из града,
върнах се в кръчмата
и пак се запознах с някакви произволни хора. Някакъв пич от Англия беше пийнал, и запона да дискутира ситуацията в Палестина, което много подразни хората. Започнаха да спорят за Западния бряг. Един от пичовете до мен каза, че когато е служил в армията всеки път са го замеряли с камъни – пита, какво правиш, когато не знаеш какво хвърлят по теб? Може да е камък, може граната. Започнаха да си говорят на висок тон за цялата ситуация там, обясниха му как един войник не може да стреля, освен ако животът му не е директно застрашен, и как в Рамала войниците са въоръжени с гумени куршуми. Англичанинът “отиде да пикае” след като ги вбеси тотално, повдигайки темата за трите отвлечени момчета (тема, която в България почти не беше отразена май).
Третия ден го прекарах целия в разходки в забутани кварталчета, кратки запознанства, търсене на собственика на едно загубено кученце. Когато отидох на летището заварих приготовление за романтично предложение на брак. Пожелах успех на пича, а когато девойката пристигна от полета, се взеха.
Не е squeaky clean, има боклуци и тук-там смърди на пикня – като във всеки по-голям град, I guess.
