Tag Archives: Тунис

Тунис по време на епидемия (3): Джип-сафари до Татуин

от Пътуване до...

Продължваме пътуването на Влади из Тунис по време на епидемия. Започнахме със Сус, продължихме към Картаген, а днес ще тръгнем на джип-сафари до Татуин от Междузвездни войни.

Приятно четене:

Тунис по време на епидемия

част трета

Джип-сафари до Татуин

Ден пети – 22. 10. 2020 г.

Цялата тази двудневна програма с пустинята Сахара ни струва 95 евро. И не съжалявам за нито едно похарчено евро.

Тази сутрин ставаме много рано

Закуската също ни е от рано. Отново на белите покривки отиваме да закусваме. Сирене, кафе, кроасанчета, варени яйца. Закуските във всичките дни са почти едни и същи. И вече знам какво да очаквам, какво мога да изям там и какво мога да си взема за из път. Защото отново имаме много малко време.

Следваме пътя към

соленото езеро Шот ел Джерид (Chott El Djerid)

Намира се между KEBILI и TOZEUR. Това езеро е познато на света с невероятната картина, която се създава при изгрев слънце и с уникалните си миражи. Според преданието, Фата Моргана е фея, живяла на морското дъно и примамвала с призрачни видения пътешествениците.

Изгрев в пустинята – Тунис по време на епидемия

Тръгваме много рано, за да можем да се насладим на незабравимия изгрев точно по средата на езерото. Но аз бях забравил за това. Гледам

пустинен пейзаж. Гола равнина километри напред.

И се загледах в навигацията на таблета. Минахме Кебили и след малко според таблета пътя минава през езеро, оцветено на картата в синьо… Доста път изминахме без да видя езеро… Нито изгряващо слънце. И по едно време спряхме насред в нищото. И трябваше да слезем…

Слизаме и гледаме наоколо пуста равнина и тук – там бели купчини сред нищото… Това било то мястото по средата на соленото езеро. А изгряващото слънце било зад автобуса на хоризонта. Затова не съм го видял. Точно тук на една примитивно сглобена шатра местен търговец продаваше фурми, пустинна роза и други разни дребни сувенири. И до него на 20 метра, няколко изпокъртени постройки без врати, вероятно места за големи и малки нужди.

На една примитивно сглобена маса наредени кутии фурми. И цените им отпред. Една ако вземете е по-скъпа отколкото ако вземете две. А три ако вземете, са по-евтини, отколкото ако вземете две. И до него една отворена кутия с фурми за дегустация… И всеки граби по три кутии… И един човек от групата казва:

– Този човек бързо ще си тръгне след малко – ние му изкупихме фурмите…

Нито фурми си купих, нито пустинна роза

Имаме още дни в път и обикаляне, има време си викам. Но от кутията с безплатните фурми не пропуснах да си взема. Нищо особено като вкус и очакване. В нашата страна сушените круши от бабино време имаха същия вкус, лепкави и твърди. С продълговата костилка в средата. Но тук това се търси и купува, защото са фурми от палми и защото всеки твърди, че тук фурмите били най-хубави. Опитвам, правя снимки, гледам изгрева и обратно в автобуса, защото още ми се спи. Продължаваме към

Тозьор – единствения град – оазис,

където са си давали среща всички пустинни ветрове. Казват ни, че тук в Тозьор имало над 300 000 финикови палми, от които се произвеждат висококачествени фурми под марката „Деглет Нур“ (Пръсти от светлина), познати в цял свят. Тук се добивали едни от най- красивите сувенири в света – пустинна роза – кристализирал пясък във формата на цвете, късче от пустинята за спомен, което грабва сърцето. По-нататък по пътя и пустинна роза ще получа като подарък, без да давам и за нея пари…

Пътуваме още малко и спираме за предиобедната си почивка. Тук отново ще пия кафе и ще си доям храната, която си взех сутринта от хотела, защото след това още от това заведение ще започне

нашето джип-сафари

Джиповете ни чакат тук. Това се шестместни тойоти, високопроходими с едни големи гуми.

Настаняват ме в една от тях, сам на задната седалка. Пред мен са три жени, а най-отпред един мъж. Качва се и шофьора и тръгваме. Отначало караме по асвалтиран път няколко километра, който става все по-тесен и по-прашен. Шофьора кара с повече от 80 км/ч. И доволно друса, защото пътя не е много равен.

Отначало от двете страни на пътя имаше камънак, като от двете страни на пътя имаше на доста места скупчени на могилки камъни… Това било така, щото в случай, че има пустинна буря и пътя бъде затрупан с пясък да може по тези могилки от камъни да се види къде минава пътя… А още малко след това остана само пясък. И изведнъж завихме надясно. И

хванахме по прашните пустинни пясъчни пътища

Скоростта се усили още. Започва да ми тупа сърцето от страх.

Сложил съм колана, стиснал съм торбата с телефона за снимки и очилата, които ще сложа по-нататък, за да не ми влиза пясъка в очите и гледам напред със затаен дъх през какви бабуни ще минем. Защото за първи път съм на джип-сафари в пустинята (преди две години го пропуснах в Дубай, но този път се престраших).

Бях чел някои неща за подобен тип сафари в пустинята. Знам, че шофьорите карат с 80 – 100 км/ч, през пресечен терен, изкачват се и се спускат по 30 градусови наклони на пясъчни дюни с фин пустинен пясък и се опитват да пресъздадат усещането за участници в ралито „Париж – Дакар“.

Гледам джипа пред нас накъде кара и предполагайки, че и нашият джип ще мине по същите места се подготвям за предстоящите тръпки… Само че джипа пред нас мина през една голяма бабуна и се скри от другия край, а нашият джип я заобиколи…

И като започнаха едни завои,

от двете страни пясък под наклон. И на единия завой джипа минава с голяма скорост с десните гуми по наклона, а на следващия завой с левите гуми по наклона от другата страна…

И като започна едно пищене… Олеее, нееее, ааа, оооо…

Боже на какво се качих…. Това ли било то сафари в пустинята…

След малко минаваме по една бабуна нагоре, за да се спуснем под голям наклон от другата страна… Не знам, ама усещането при спускането от бабуната от човек, който се вози най-отзад, сигурно е различно от усещането, което изпитва човек возещ се най-отпред.

И след още няколко минути по трасето

спряхме за снимки насред пустинята

Вляво от нас гледаме един хълм, изкуствено направен от пясъка наоколо. Изглежда като голяма двугърба камила. Продължаваме още няколко километра навътре. И спираме точно преди следващият много стръмен наклон надолу. Тук имах усещането, че след малко ще слезем по водопад от пясък. Отново място за снимки. Тук спряха и другите джипове. Те всичките еднакви. После ми беше много трудно да намеря моя – гледам къде са ми дрехите на задната седалка на кой джип…

И реших да попитам водача дали може да каже на шофьора ни да не минава през големите бабуни или да се преместя в друг джип с по-нормално возене…

Те всички били ненормални…

Попита ме водача кой ни е шофьора и му каза две – три думи… И вече се качваме отново и аз казвам на лелките, дето са пред мен, че съм попитал дали може да не минава през големи бабуни вече… И като ми викна тази лелка, че тази нямало да стане..

– Ей сега – вика – ще се скараме. Аз съм дошла да си правя кефа и да викам, теб като те е страх, свалям те тук още и на връщане ще те вземем. Ха – ха. Няма как да стане!

Тръгваме ние и веднага се спускаме по този много стръмен наклон, който аз исках да го взема с претъркаляне в пясъка и да се кача след него…

Джип-сафари до Таутуин

О, прекрасен, горещ слънчев ден. В далечината се вижда малък оазис. Спираме и там.

Това било

снимачната площадка на „Междузвездни войни“

с декорите, останали там…

На едно място имаше маската и мечът на Дарт Вейдър. Я, да се снимам тук и да се правя на Дарт Вейдър. Уникално усещане.

Разглеждам наоколо – замъчета, къщички с кръгли куполи, малки врати, пясък и кокали и скелети на различни животни. И тук имаше камила, пред която мога да се снимам. Камиларчето само това чака. Давам му телефона да ме снима, а той търпеливо ме оставя да хвана камилата за въжето, все едно я водя. Допрях си главата до устата на камилата. Много мило животно.

После камиларчето ми предложи да ме качи на камилата. Тя покорно легна в очакване да се кача… А като си спомних какво беше усещането да се вдигне камилата под задника ми от предната вечер, стиснах здраво седлото. Още малко снимки.

И сега трябва да си платя – повече от 20 динара, близо 30 динара за няколкото снимки – някъде около 10 евро. И тогава ми връща телефона. Е, то като няма къде да си похарча парите в пустинята, поне това ще ми остане като спомен. И бях много приятно изненадан, когато след като ми върна телефона ми подари и една голяма пустинна роза, доста тежи и нея трябва да нося…

Пътуването с джиповете продължава към

оазиса Шебика (Chebika)

Ценно бижу в суровата пустиня, скътан в средата и огрян от парещите слънчеви лъчи. Наричат го още „Замъкът на слънцето“. Сред няколкото палми тук е време за още снимки и малко освежаване.

Намираме се на 2 – 3 км от алжирската граница,

която е някъде зад близкият хълм на хоризонта. Тук има строго правило да се движим само по обозначената пътека и да следваме водача и групата. Колкото и да ни е интересен пейзажа наоколо. Следваме пътеката надолу към мястото, където в пустинята извира вода, хладна и годна за пиене, образува поточе дори с малък водопад. Това е място, където са снимани кадри от филма „Английският пациент“.

Следваме пътеката, правя си снимки под палмите, между поточето и водопада. Едни много високи, големи, зелени палми. По тях големи кичури фурми… Едва сега се сетих, че по пътя до тук на няколко места минавахме през гори от палми със завити с едни големи чували части под клоните. Че това били фурмите, като така ги пазят от досадните мухи и гадини, както и самите фурми да не падат по земята.

Booking.com

Връщаме се обратно при джиповете и продължаваме.

Сафарито е вече към своя край

Няма ги вече бабуните. Пътят е равен и с пясък. Пясък, докъдето ти стига погледа. Тук джиповете се изпреварват един друг, хващат различни пътища, после пак се събират и продължаваме към края на сафарито. Цялото сафари беше около три часа.

Излизаме вече от пустинята, караме малко по асфалт, после излизаме на магистралата и на една отбивка ни спират и всички слизаме. Точно тук има една голяма табела на пътя, която показва горе долу къде сме: На едно кръгово място от където надясно е пътя за TAMAGZA и CHEBIKA, откъдето излязохме, а направо е пътя за NAFTA и TOZEUR.

Следва вкусен обяд в района на Гафса, а следобед продължаваме към

Кайруан (KAIROUAN)

Кайруан е четвъртия по святост град за мюсюлманите. Казват, че ако няма пари човек да посети Мека, Медина или Ерусалим, трябва поне седем пъти в живота си да дойде в Кайруан. Тук ще видим голямата и

най-стара джамия в Африка – Окба

– един от шедьоврите на ислямската архитектура.

На много места виждаме местни търговци, които продават гориво, бензин от туби… Около тях наредени много туби покрай примитивни шатри. Това за били главно алжирци, защото в Алжир то струвало много по-малко пари, отколкото може да се вземе за него в Тунис…

По пътя натам ни обръщат внимание и на растителността, която наблюдаваме от лявата страна на пътя. Наред с маслиновите дървета, които и тук са разположени на по 15 метра едно от друго, за да може да се развива кореновата им система, в добре изораната почва около тях има насаден множество лют червен пипер. От него се добивала

хариса – подправка от люти чушки

Това е лютиво – пикантна смес хариса, която се използва в цяла континантална Африка и традиционно се приготвя на основата на лют пипер, семена от кориандър и кимион, но съществуват и много местни варианти. На някои места хариса има пушен аромат, който се получава от добавянето на пушен пипер към сместта. С нея се овкусявала риба, месо, ориз, кус кус и зеленчуци.

Хариса, както и зехтин, местното население си купува веднъж годишно, което стига за цяла година (примерно 50 кг зехтин или три големи туби. В интерес на истината в ресторанта на хотела имаше една червена смес, като сос, който беше много лют, та незнам дали в основата му не е имало и хариса.

Вече е късен следобед. Спираме пред

Джамия Окба

Качваме се по едни стъпала над дебелите крепостни стени. Оттук се разкрива прекрасна гледка към целия град. Покрай стените тук има на няколко места различни по големина пустинни рози.

Тук също посещаваме малка

работилница за ръчно тъкани килими

Показват ни многото килими, различни по големина и степен на трудност за изработка. По пода имаше най-различни по цвят и шарка килими. Който иска може да си купи. Е, намериха се хора от групата, които дадоха по 100 евро за някакво малко килимче…

След това минахме и през магазина за сувенири. Аз си вземах 5 картички с изглед от мястото на което сме и платих само един динар.

Тук имаше също и една голяма чиния с много вкусно лакомство – питка, печена и приготвена от сръчните ръце на жените тук. До нея имаше един мазен сос с местни подправки, в което може да си потопим залъка. Взех си едно парче, натопих го в соса и си го хапнах. Много ми хареса.

Вече се беше стъмнило.

Имаме около 40 минути време за разглеждане, покупки и обикаляне наоколо. Разходих се по една малка уличка покрай джамията и видях, че има вход към вътрешният двор там. Я, да надникнем вътре да видим какво има.

Стигнах до самия вход на джамията

Отвън много обувки, а вътре мюсюлманите се молят положили колене и глава на килима. На главния път срещу джамията имаше едни зидове на две нива, стъпаловидни един зад друг. По тях бяха насядали младежи и туристи, смесени в едно гъмжило.

Я, да поседна и аз там. Седя и гледам хората от групата да излизат от магазина за сувенири и да се хвалят едни на други кой какво си купил.

Имах още малко време и реших пак да се върна вътре, за да си взема още един голям залък от вкусната питка с мазния и пикантен сос. Прекрасно.

Събираме се пред автобуса, време е да тръгваме към хотелите, кой от където е.

Следва пътя към Сус,

който премина в сладка дрямка. Прибираме се към 19:20 ч, време е за вечеря.

Похапвам си обилно както аз си знам, две чаши бира, пак си вземам още храна и накрая десерт и кока-кола. След това с моето другарче си

направихме една разходка наоколо

Тръгнахме надясно от хотела, минахме покрай затворените заради пандемията дискотеки, покрай бара на който пих бира на втората вечер още малко надолу, после завихме наляво по една друга улица, разглеждахме сградите и архитектурата. Нямаше никой освен нас по улицата. Минахме и покрай няколко заведения, които също бяха затворени. Оказа се, че тук имало

вечерен час, след 20:30 ч,

никой не може да се разхожда и да излиза, нито коли, нито таксита. Само от време на време някой младеж с моторетка минава покрай нас и ни се чуди какво правим след вечерния час навън. Ама ние се правим, че не разбираме. И тъкмо когато решихме, че трябва да се връщаме на обратно, да не сме се загубили, когато пред нас се показа нашия хотел… Хм, ние сме направили цял кръг по съседните улици и сме се върнали пак при нашия хотел.

Време е да идем на бара

долу, където имаше танци, хубава музика, напитки по избор, вкючени в цената. Сядаме на бара и започваме да оглеждаме бутилките наоколо. От няколко вида алкохол по една чаша… Малко синьо кюрасо, после уиски, след малко кафе, по-натам водка… Докато ми се приспи.

Ама те много малко слагат,

колбичката, прикрепена към бутилката алкохол много малка, няма и два пръста като сипят в чашата… А аз го пия без лед и с повече кока кола, фанта или спрайт, ама отделно. Абе сипи още малко де, викам си аз. Тя думата за „още“ на френски била „пю плюс“.

– Желая още – Жа вудре пю плюс…

И аз започнах всеки път да я използвам – и на закуска за кафето, чашата на което може да събере три кафета, толкова малко слагат, и за храната, която ми сипват и за десерта, торта и петифурки… Пю плю, пю плю като кажа няколко пъти и чинията или чашата се пълнят достатъчно като за мен… Ама аз докато се науча, тя почивката свърши…

Полунощ отдавна е отминала, барът вече е затворил, но на масите там има по още някоя компания, която си допива и бъбри. Време е за сън след тези два дена изпълнени с незабравими приключения в пустинята.

Очаквайте края

Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com

The post Тунис по време на епидемия (3): Джип-сафари до Татуин first appeared on Пътуване до....

Тунис по време на епидемия (2): Из Сахара, Картаген и Междузвездни войн и

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Продължваме пътуването на Влади из Тунис по време на епидемия. Започнахме със Сус, а днес ще направим няколко обиколки в пустинята Сахара. Приятно четене:

Тунис по време на епидемия

част втора

Из Сахара, Картаген и Междузвездни войни

Ден трети от обиколката на Тунис – 20.10.2020 г.

Ставаме рано, за да можем да закусим добре. И понеже аз закусвам бавно, съм се подготвил да си взема част от храната за из път. Вземам си бъркани яйца, малко салам, сирене, варени картофки, халва, малко масло, две варени яйца, малко домати, картофено пюре и кафе. Аз така обичам – да смесвам различни вкусове. Смесвам маслото с халвата и започвам с него. Следва кафето, бърканите яйца и картофеното пюре. Всичко останало, като бай Ганьо същински, слагам в чашата от кафето, варените яйца в ръка и съм готов за път. Даже и лъжицата взех със себе си. Е, нали вечерта пак ще се върнем тук и всичко ще дойде по местата си.

Докато закусвам гледам пак изгрева на слънцето. Сещам се за чая, който пих предната вечер на онова панорамно кафене в Сус – Verveine – 3 TD – три динара. Нищо не ми говори това Verveine, но имаше много странен горчив вкус.

Събираме се и тръгваме към 06:50 ч. Трябва да минем и през другите хотели, за да вземем и другите туристи. И понеже тук има въведени строги мерки във връзка с коронавируса, автобуса с който пътуваме е същия – 50 местен, но не му е позволено да вози повече хора от половината места, значи 25. Което днес ще създаде малко неудобства на едно семейство. Ние сме почти толкова. И няма място за едно семейство от 4 души. На тях им помагат да наемат кола под наем, да карат след автобуса, за да ни следват по програмата. Единия от другите хотели е почти в нищото, само дето е на брега на морето. Два километра около него нямаше нищо интересно. Следваме

посоката към столицата Тунис

По пътя натам ни разказват интересни неща за страната като цяло. Например, за стандарта на живот на местното население, за цената на жилищата в столицата Тунис, което било средно 65 000 Евро за жилищна площ от 80 кв. м. На фона на средната заплата от 350 евро там, те са много скъпи. Също и за това,

как страната се справя с пандемията

Тунис се е справил сравнително добре. Или наистина са малко болните, или Тунис крие факти или прави номера с броя на заразените. В съседно Мароко например, заразените били около 100 000 души.

Мюсюлманите тук

като цяло имат пет основни стълби във вярата си, които следват: вяра, молитва, милостиня, пост и хаджийство. Всеки мюсюлманин трябва поне веднъж в живота си да посети Мека.

Извън големите градове, след безумния трафик, следват километри равна и пуста земя, редуваща се през няколко километра от гета и крайни квартали, които много ярко разкриват другото лице на Тунис – хаосът, бедността и мизерията, мръсотията, изтласкани в периферията, но и по пътя по който минаваме. Къщите са недовършени, пристроявани, когато семейството се увеличи и стане тясно. А основите им излизат буквално от земята, първите тухли са едва ли не в тревата. Наоколо бурени и кактуси. Обясняват ни, че тук хората са бедни, и когато съберат малко пари, полагат основите. После може да минат години, докато съберат още пари и правят етажа. После пак минава време, докато направят плочата (дотогава на места покривът е временен). От там нагоре стърчат колони и арматури в очакване да съберат още пари, за да продължат с покрива. За днес имаме целодневна екскурзия до там, след това към Картаген и Сиди Бу Саид.

Първо ще посетим

музея Бардо

с най-голямата колекция на римски мозайки в света.

Стигаме бързо, чакаме около половин час. Малко снимки отвън и време да си доям храната от закуската. Влизаме, минаваме през скенер и започваме обиколката.

В първия момент не разбирах за какви мозайки ми говорят, защото стените бяха все още голи, но бързо разбрах, че мозайките тук са по земята, където стъпваме… Едни големи пана, с едни много малки квадратчета мозайки на места изтъркани от хилядите обувки, минали през тях. Аз вървя напред, за да мога да снимам мозайките по земята и по стената, без да има кой да ми пречи. Тези мозайки са събирани от цял Тунис или са били извадени от домовете на хората, и са подредени тук отново. Събирани са конфигурации от тях още от римско време. Там, където парчета от мозайките се губят, те са изрисувани по местата си или е оставен бял фон. Стигаме до статуята на Аполон. Тук имаше много статуи без глави. Къде ли са им главите ли? Ами отделно наредени зад стъклени витрини. Да се чуди човек коя глава на коя статуя е принадлежала.

От една тераса снимам двора пред музея и палмите навън. Беше ми много интересно. Имаше древни каменни саркофази и различни предмети от бита, намерени при разкопки по тези места. След края на обиколката тук, продължаваме към столицата. Ще минем покрай

едно голямо езеро,

което се пада вляво от пътя, в което плават хиляди птици – фламинго. Бяха страшно много, защото от тук минавал пътя на техните миграции – Виа Понтика. Постепенно се набутваме в столичния трафик. Влизаме в

столицата Тунис

и автобуса ни оставя на главния площад, близо до пазара –

Медината или Сука

Тунис като столица е един пъзел, реден хилядолятия от финикийци, бербери, римляни, византийци, араби, французи. Централната улица тук е соу френч (Тунис е бил френска колония до 1956 година). Тук спира и семейството, което пътува зад нас с колата под наем. Казаха им, че нямало никакъв проблем да си паркират колата там. Ние слизаме, разглеждаме площада до общината, правим си снимки, снимаме също и фонтана, който е тук и после отиваме към Медината, Сука, хубаво да се загубим по тесните калдаръмени улички с множество разклонения. Предупреждават ни нищо да не купуваме и нищо да не ядем, колкото и апетитно да изглежда. Защото групата за пустинята на другия ден може да си остане в хотела, ако има стомашни неразположения.

Събираме се на първото разклонение в медината и ни обясняват кое е това, накъде да вървим, какво ще видим и как да се ориентираме на обратно.

Тази Медина е най-голямата в Тунис

и е разположена сред множество малки криволичещи улички. Срещат се различни миризми, някои от които могат та ви убият.

Имаме само 40 мин, свободно време да разгледаме и да се върнем към автобуса. Хващаме една уличка, вървим, гледаме, снимаме. От всички страни търговците си хвалят стоката и ни подканят да я разгледаме и да купим. Ле шукран (на арабски) – ни научиха да казваме, означавало „Няма нужда“. И аз все това повтарям. „Шукран – шукран“ и продължавам да гледам – подправки, кожени изделия, сувенири, лакомства, дрехи, какво ли не. Малко по едната уличка, малко по другата.

Пред едно магазинче там видяхме отпред в два кашона сложени едни малки костенурки. Цяло семейство. По-големи и по-малки. Вътре им бяха сложили зелеви листа и други лакомства. Направих им по една снимка и продължавам. Площта на сука е много голяма и си мисля, че тук ми трябваха поне три часа – да имам време да се загубя, да се намеря и да си похапна нещо, не виждам защо да не може – хората го правят. Връщаме се по същите улички, излизаме от пазара и тръгваме към автобуса.

Booking.com

Много е горещо. Забавихме се с тръгването, защото възникнал проблем. На хората с наетата под наем кола, паяка я задигнал и откарал на друг паркинг. Хората бяха много ядосани, защото пет пъти питали има ли проблем да се паркира тук – нямало. Дори там, където са питали, не е станало ясно защо са я вдигнали. И сега те се качват в автобуса, отиваме до този паркинг, водачите им помагат с езика да се оправят и всичко е наред (не стана ясно на каква цена). Продължаваме към мястото, където ще обядваме. До там пътуваме още близо час. В

градчето Ла Гулет (La Goulette)

едно малко градче. Там има Цитадела, строена по времето на Карлос V от испанците. Храната беше местна кухня, салата с настъргани моркови и наедро нарязано зеле, след това някакво ястие с подобно на гнездо пържено яйце, гарнитура и десерт. Докато обядвахме, чувахме навън някаква олелия, музика, танци и песни… Оказа се, че по съседната улица минава местна сватба – булката, младоженеца, родата, музикантите и всички поканени на сватбата. И най-отзад един с дайре. Шарения, олелия. Но докато изляза да видя какво става, отминаха само последните сватбари и човека с дайрето.

След обяда следва разходка из

Картаген

Оказа се, че Картаген бил град на брега на морето. Мога вече да казвам, че отивам на море в Картаген. Сещам се за една книга, която бях чел като ученик – „Картаген в пламъци“ на Емилио Салгари. Едни големи палми ни посрещат на входа. От античния Картаген (Cartage означава „Нов град“) перлата на Средиземно море, днес са останали само няколко колони. А това, което се вижда останало от него днес, представлява част от възстановените руини на една Римска баня.

Тук ще разгледаме руините на един от най-знаменитите градове на Древността. Според една легенда, градът е основан от финикийската кралица Елиса (известна като Дидо), успяла да спаси себе си и част от богатството си, при падането на гр.Тир. Картаген е възникнал като финикийска колония в 814 г. пр. Хр. Той е владял западното средиземноморие в продължение на векове. Ще видим римските бани на Антонин – величествен термален комплекс от 2 век пр. Хр., разположен на брега на морето, разказващ и показващ начина на живот в древния Рим. Разглеждаме, катерим се по големите каменни блокове, промушваме се през дупки и тунели, снимаме и гледаме морето. Духаше вятър. Тук се намира и една катедрала – Св. Луис и тя била построена в испански стил.

Тръгваме от Картаген към 15:20 ч, за да продължим към

едно малко арт-градче Сиди Бу Саид,

което много прилича на селищата от остров Санторини – романтично и живописно място, вдъхновение в бели фасади и сини прозорци. На повечето прозорци тук има дървени решетки или капаци, с много малки дупчици в тях. Това е така, хем за да не бъде много топло вътре през лятото, хем хората вътре да могат да виждат какво става навън, хем хората, които минават по пътя да не могат да виждат какво се случва вътре.

Наричат градчето Тунизийския Монмартър,

защото там художникът е властелинът на изкуството. SIDI BOU SAID – буквално означавало Св.Саид стареца.

Продължават да ни разказват интересни неща. За „амазИк“ – свободните хора. Така наричали себе си берберите. Преди са ги наричали варвари, но това било обидно за тях. По пазарите, където ходим може да се намерят например скорпиони, мариновани в буркани. Били подходящ подарък за тъщите.

Сиди Бу Саид

е съхранило духа на отминали времена, от което се открива великолепна панорамна гледка към Тунизийския залив и планините над него. Разхождаме се из живописните улички. Тук времето сякаш е спряло. Пред някои от къщите виждаме блажено полегнали красиви и мързеливи котараци. Красиви цветя или цветни пълзящи растения с червени цветове украсяват фасадите на някои къщи. Стигаме до края до едни стъпала, водещи към живописна къща, в която има кафене с тераса. Дават ни около час и половина време, което и тук не ми стига. Там, където се разделяме гледам едни стъпала, които водят някъде надолу по една калдаръмена пътека. Слязох по тях донякъде и виждам измежду дърветата

яхтено пристанище

долу. Слизам докрая, разхождам се по брега и снимам яхтите. Покрай брега долу имаше няколко ресторанта и малки кафенета. После на бегом нагоре по стъпалата и без дъх излизам горе, за да имам време да си купя нещо и да пия кафе.

Харесвам си една тениска с тунизийски мотиви и картинки. Започва едно пазарене за цената – търговеца казва една цена, аз свалям, той леко вдига, аз пак леко свалям и накрая я вземам пак за много пари, около 15 евро. И веднага от съседната сергия другия търговец ме пита, за колко съм я вземал и бърза да ми предложи друга за по-малко пари. „Шукран – шукран“. И бързам да си занеса нещата в автобуса – покупката, излишните пари и телефона и да се върна само да пия някъде кафе, без да изпускам от поглед автобуса, който след малко започва да се пълни. И този ден неусетно мина.

Booking.com

Събираме се в автобуса и тръгваме.

Обратно към хотелите. Пътувам и дремя,

уморен от днешното препускане по калдаръми и стъпала. Но дори и уморен, успях да видя и залеза на слънцето, защото пътуваме в една равнина.

Пристигаме си в хотела малко преди 19 ч. и бързам да отида на вечеря. След като добре си похапнах се преместих долу в бара за по няколко чаши различни напитки. Тук на бара гледам едно момче, доста коктейли сякаш изпило, защото вече едвам стои и се поклаща. После танцува с една кака.

Аз излизам малко навън от към басейна и сядам на едни канапета на една голяма маса. И гледам това момче излиза да пуши и сяда на другото канапе. И си говорим. Бил от Полша, от Закопане, след два дена си тръгвал. Казвам му, че на другия ден ще ходим до Сахара. В пустинята. Той се усмихна, махна с ръка и каза FAN – TAS – TIC. Матмата – казвам аз, а той махва с ръка и повтаря FAN – TAS – TIC , Фан – тас – тик… Той ходил там предишните дни. И много се зарадва, докато си говорихме. Аз пък го питах дали е студено там през нощтта, като изразих със свити рамене зъзнещ от студ човек. Нямало проблем, бил съм добре с дрехите, с които бях. Та ето как се подготвих и за там. Полунощ вече е минало, прибирам се да спя.

Ден четвърти – 21.10.2020 г.

Отново закуската е по същото време, както и тръгването. Само че този път съм си приготвил повече багаж, яке, бинокъл, видеокамера, таблет за навигация, по-голяма чаша, за да си взема повече храна за из път. Общо взето с

джобните пари

минах с под 100 евро за цялата почивка (по-нататък ще ги сметна точно). Купувах си всеки ден, когато ходя на целодневните програми, по едно кафе в обедната почивка по пътя и по едно на следобедната. Или кока кола, ако ми стане много топло или сънено. Минерална вода ми оставяха по литър и половина пред вратата на стаята в хотела (защото през цялото време държах табелката на вратата обърната със знака за тишина „Не ме безпокойте“. Обяда ни осигурен по пътя всеки ден – салата, основно ястие, готвено или аламинут и десерт, взимах си по една бира от тази, която масово се пие тук Geltia – 0,330 мл. цената на различните места по пътя е от 4 – 5 до 6 динара, което при всички случаи е под две евро. По пътя от някои места си купувах пощенски картички с изглед от местата, които сме посещавали. Даже на едно място останах изумен, когато за 5 картички ми взеха само един динар. Вечер оставях дребни монети в кошничката на шофьора на автобуса, който ни е возил през целия ден, после в ресторанта, след ресторанта в бара долу, алкохол, безалкохолни, кафе, вода.

Та за днес

пътуваме за Ел Джем

През следващите два дена ще разгледаме около 2/3 от страната и ще се запознаем с нейната история, традиции и обичаи. Пътя до там е около час. Пътуваме на юг. В Ел Джем гледаме амфитеатъра. Това е най-добре запазения и най-голям амфитеатър в Северна Африка и трети в света. Той бил един от най-впечатляващите паметници на световната история и е послужил като декор за някои от снимките на филма ” Гладиатор” на Ридли Скот. От паркинга, където спираме, продължаваме по една алея със заведения от едната страна. И попдаме на един камилар, който предлага на туристите да се снимат с неговата камила, за което взема пари естествено. „Ле шукран“ – избърборвам под носа си и продължавам.

Booking.com

Стигаме до амфитеатъра

и влизаме. Накратко ни разказват историята там. Но аз решавам да си направя един експеримент. Докато водача разказва тук, аз бързам да се кача по големите стъпала до най-отгоре да направя няколко снимки. И да видя как се чува от най-отгоре. Прекрасно чувам какво се говори долу на групата. От най-високото място се открива изглед към входа и камилата, покрай която минахме по алеята до тук. Успявам да я снимам, без да давам пари за това.

Имаме свободно време тук – да стъпим на гладиаторската арена, да бъдем на местата на публиката и дори да минем през тунелите, от които са излизали дивите животни. Разглеждаме и се връщаме. Имаме и около половин час да пием по кафе на едно от заведенията, покрай които минахме. Тук имаше безплатен интернет и аз побързах да кача снимките, които направих до тук. Взех си кафе и един сандвич с малко пикантни подправки. Не обичам много пикантните неща, но точно тези, които си вземам по пътя много бързо ме ободряват и не остава и помен от дрямката, която ме наляга в това топло време. Една студена кока кола и обратно в автобуса.

Продължаваме към Матмата

Минаваме през SFAX, покрай Махрес, (MAHARES), което е предградие на Сфакс и е с население около 25 000 жители. Пътуваме още час и половина и пак спираме за кратка почивка. Минаваме и покрай GABES и стигаме до MATMATA след близо два часа път още. След Ел Джем релефа постепенно започва да се променя. По пътя в началото минавахме покрай безкрайна редица от маслинови дървета поне 100 км напред. Тези маслинови дървета са така засадени, че между отделните дървета да има поне 10 – 15 метра разстояние, защото корените им са много здрави и се разпростирали настрани. Почвата около тях е добре разорана. Също тук има и много кактуси, които на места се използват и като жив плет, с който се отделят отделните синори на различните собственици на земите. Първо свършват маслините, километри след тях свършват и кактусите, още километри напред виждаме зелени туфи, които покриват на места каменистия и равен терен от двете страни на пътя. Още километри напред свършват и туфите и от там нататък само камънаци. Светло кафяв, сух каменист терен. Докъдето поглед стига. Нито стръкче зеленина. Два часа пътуваме и нищо не се променя.

Стигаме до

Матмата

Това е най-известното селище на коренните тунизийци,

берберската столица на Тунис

Горе на един хълм спираме за снимки. Безкрайно далече до хоризонта – сух каменист терен и голи чукари. Тук, на тази панорамна снимачна площадка, ни наобикалят местни хора, които държат различни животни и ги тикат в ръцете, или по раменете на туристите за снимка, съответно да изкарат пари. „Ле шукран“ – не са познали. Един държи сокол, вързан за дебело въже с катинар в единия му край и го слага по раменете на туристите. Един зевзек от групата казва, че не иска снимка със сокол, а искал супа от сокол. Друг пък държеше пустинна лисица – много малко, пухкаво и мило животинче, даже си отърка козината по дрехите ми. „Ле шукран“. Не дават да ги снимам без пари. Ама аз нали съм дявол, успях да си направя една снимка с момчето със сокола на заден план с предната камера на телефона, докато зяпам небрежно по небето.

Продължаваме. Десет минути по-късно вече сме на мястото за обед. А за хората, които не са успели да се снимат със соколите, им казват, че те момчетата с тях ей сега след малко ще дойдат и до ресторанта. Тук ще имаме уникалната възможност да видим интимното пространство на местните жители и ще посетим част от подземните им жилища. Матмата става популярно с това, че през 70 – те години

тук е била заснета част от трилогията „Междузвездни войни“

И това води безкраен туристически поток тук. По тези земи Индиана Джоунс търси из околните пещери изчезналия кивот. Пустинята до Матмата е също и романтичния фон на „Английския пациент“.

Ей, сега как ще ме накарат да гледам тези филми отново, за да видя пак тези сцени, снимани тук. Но вече съм много гладен. Ресторантът ни за обед буквално е под земята, там, където са подземните жилища на хората, които живеят по тези места.

Минаваме през един много нисък тунел и се оказваме в една стая, където са разположени масите. Обядът е сервиран в едни големи плата за по 5 – 6 души и всеки си сипва от него в чинията пред себе си. Вземам си една бира и се чудя какво точно да ям. Картофи, ориз или пиле и кус кус. Сещам се какво ще направя. Слагам си предпазливо по малко от всичко, за да има за другите, а после, когато всички излезят, за да снимат наоколо аз ще се върна и ще си доям на спокойствие. Много кус кус и пиле, колкото е останало. Точно така и направих и добре си похапнах на спокойствие.

По стените – мотиви от “Междузвездни войни”,

надписи от рода на „SALLE STAR WARS“, „STAR WARS THE FORCE AWAKENS“ и на фона на тях, рисувани герои от филма и истински декори и предмети използвани във филма. Едно наистина вълшебно място. Тук наистина живеят хора. Едни тесни тунелчета на различни височини, до някои от тях се стига с помощта на въженце.

Качвам се и аз в една такава стая, за да снимам вътре. Но после слизането е много забавно, буквално си отърквам дънките в пръстта, докато слезна един метър по-ниско. Имат си стаи с маси, дървени легла, столове, картини по стените, пътеки и рогозки и т.н.

Продължаваме нататък към пустинята. Имаме още малко път до Дуз (DOUZ). Час, преди залез слънце стигаме и там. Намираме се в

оазиса Дуз,

известен като ” Вратата на пустинята”, разположен сред оазис от финикови палми, отвъд който следват хиляди километри убийствена, безразлична към човека пустош. Вече съм си платил и за яздене на камила и за каране на АТВ и нямам търпение и за едното и за другото. Спираме при камилите. Тук са и АТВ – тата. Първо сме на АТВ. През това време другите са на камилите. После обратното, за да бъдем ние на камилите, а те на АТВ-тата. След като миналата година се учих да карам скутер – моторетка на остров Корфу,

познайте сега къде ще се уча да карам АТВ. В пустинята Сахара.

Никога не съм сядал на АТВ, нищо не знам за това как се управлява, но мисля, че пустинята е точно мястото, където ще се науча. Пред нас има една редица от 8 АТВ – та. Първото е на водача, а на следващите зад него сме ние. Двойките се качват на едно АТВ. Аз съм сам на моето по средата на колоната. Слагам си предпазните очила, да не ми влиза пясъка в очите и чакам да ми покажат кое, как, къде и кога се пипа, бута или натиска – откъде газ, къде спирачка. Водачът на нашата група помага с превода. Показа ми момчето. Мина, запали АТВ – тата на всички, показа на всички и на мен по-разбираемо откъде се дава газ и къде е спирачката. Нищо друго не се пипало. Да тръгваме.

Тръгна водачът, първите след него, вторите, третите бяха двама с едно АТВ, четвъртите… Аз съм на ред. Подавам газ полека и тръгвам. Олеле,

като тръгна това чудовище, че като почна да друса,

че като се вдигна облак пясък от АТВ – тата преди мен. И загубих дирите на пътя. Гледам някакъв коловоз с грайферите на гумите от предното АТВ и следвам посоката на зиг-заг. Един отпред, друг отзад, изпреварват се, качват се по бабуните. От време на време водачът се обръща да види дали всички са след него, някой да не се е загубил. И на един завой като загубих дирите на пътя и се качих на една бабуна. АТВ – то спря. Нито напред, нито назад. Давам газ, пясъка назад по мен и гумите потънаха до праговете. Олеле, ами сега? Гледам водачът дали ще се обърне. Погледна момчето към мен и аз помахах с ръка. Той се върна, освободи от скорост и ме избута назад на равно. Давай, казва, като ми махва с ръка. Да давам, ама накъде, не виждам пътя. Той пак се върна и ми показа. Този път вече внимавам. Минаваме през още бабуни. След една от тях видях едни очила – на хората от АТВ-то пред мен. Върнаха се. Отзад ме изпреварва двойката мъж и жена. Мъжът отпред кара много бързо и жената отзад се тръска и подскача.

По едно време водачът се обърна, гледа, гледа, замисли се и се върна. Едното АТВ се загубило. През това време другите почнаха да бръмчат наоколо на воля. Мисля си, то хубаво, ами ако им свърши горивото и да не могат да се приберат? Ама бръмчах и аз наоколо, докато се върне водача. Оказа се, че двойката бързаци са се изтърсили от АТВ – то. Минали с голяма скорост през една бабуна и изпаднали от машината. Имали охлузвания. По средата на пътя спираме за снимки. АТВ – то е около час време. Връщаме се там, откъдето сме тръгнали.

Оставяме машините и си чакаме камилите

Завърна се един керван от десетина камили, слязоха туристите от тях и сега ние сме наред да се качим. Аз гледам камилите и питам водача, дали за мен може да се намери по-ниска камила. Намери се една и за мен. Оказа се тригодишна. Другите били 10 – 12 годишни. С прибрани крака и легнала изглежда много приятно животно. Едногърба, седлото е в задната част на камилата. На самото седло има едно специално глездо, където да мога да си сложа телефона за снимки. Слагам го в едно малко сакче, промушвам шнурчето през дръжките му и стискам другия му край в очакване да се изправи камилата.

Изправя предните крака, надига и задните и ооооо, какво усещане само.

Знаете ли как вдига камилата?

Като асансьор.

А как спуска после?

няма да ви казвам – като самолет. Първо предните крака, после леко и задните. Вече съм камиларче. Моята камила е привързана с въже за тази пред нея, а тя от своя страна за тази пред нея, която пък води водача камилар. Ще се возим около 40 минути. Бавно, полека. Камилата е уморена от целия ден. Много топла тази камила, бързо ми стопли задника. По средата на пътя спираме за снимки. Точно залязва слънцето. Имам снимка на камила, на фона на залязващото слънце. Дойде и професионален фотограф, който снима всеки един поотделно на камилата. Досетих се, че после може да иска пари за тази работа и му махнах с ръка да не ме снима, за което после съжалявах. По средата на пътя с камилите към нас се присъедини момче на кон, който пък предлага на всеки, който иска да се премести пък на кон, пред него. Срещу пари, естественно. С нас имаше едно семейство – мъж, жена и дъщеря. Жената се премести на коня при момчето, а то тръгна в обратна посока към вътрешността на пустинята. И дъщерята вика от нейната си камила след майка си: „Мамооо, не отивай с непознат в пустиняяята!!!“.

Слънцето залезе много бързо, започна да става студено и

керванът се отправя към финала

Връщаме се обратно, слизаме и пред нас на едно въже между два кола ни чакат снимките, които професионалните фотографи са ни правили по пътя. Аз намерих моята с АТВ-то. Изобщо не съм разбрал кога са ми я направили. Но беше много хубава. Плащам си 4 динара и си я вземам за спомен. Сега разбрах, че парите за тази снимка са много малко, аз очаквах да вземат по 20 динара примерно.

От тук – обратно на автобуса и имаме

още малко път до хотела в Дуз

Хотелът ни тук се казва GOLDEN YASMIN hotel Sun Palm DOUZ, четири звезден. Стигаме и хотела, влизаме, на входа ни мерят температурата, минавам и разгледжам фоайето и бара там. Докато ни настаняват, пия един Тиберин (Thibarine 4 cl). Само 6 динара. Знам вече, че в Тунис имало такава местна напитка от рода на ликьорите и тук я намирам в менюто на бара. Бързо ни настаняват. Вземам си тиберина в стаята. Не си пръскам много багажа, защото на другата сутрин ставаме много рано.

Хотелът

има много интересна архитектура – от едната страна на коридора са стаите, а от другата е открито, няма стена, само трегери и колони и от другата страна – направо градинката и палмите във вътрешния двор. Хотелът има Спа център, но не работи заради вируса. Само масаж и терапия с камъчета може. Допивам си тиберина, връщам си чашата на бара и отивам на вечеря. Тук свободно може човек да си взема храната от шведската маса. Масите едни дълги, застлани с бели покривки.

Сядаме с моето ново другарче на края на едната маса. До нас седнаха две двойки млади и много приказливи хора. Започнаха да си разказват натрупаните спомени и емоции от изминалите дни. Много добре си похапнах. Сервитьори, облечени официално с бели ризи и черни панталони обикалят по масите и събират поръчки за напитките. Аз си вземам бира, за която се плаща отделно – 5 динара, а другите около мен по бутилка вино.

След вечеря се разходих наоколо по пътя нагоре – надолу. В тъмното останах с впечатлението, че като изляза от хотела, мина през паркинга и пресека пътя, от другата страна хващам пустинята – пясъка започва буквално от там. Време е за сън след този изморителен ден. А накъде ще продължим утре, ще разберете следващия път.

Очаквайте продължението
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com The post Тунис по време на епидемия (2): Из Сахара, Картаген и Междузвездни войн и first appeared on Пътуване до....

Тунис по време на епидемия (1): Из Сус

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

След търпеливото изчакване края на пандемията или поне нейното затихване, с Влади ще направим втори опит за летене. Този път ще кацнем някъде в пустинята на Северна Африка, откъдето ще проследим неговата шестдневна почивка в Тунис по време на епидемия. Приятно четене:

Тунис по време на епидемия

или втори опит за летене

част първа

Полет до Сус

Още миналата година в края на ноември се бях записал за мечтаната почивка през 2020 година, без изобщо да подозирам, какво може да се случи през следващите месеци. Почивката беше планирана за време от края на май до края на октомври, в зависимост от свободното ми време. До края на февруари успях да си събера нужната информация от интернет, като изрових много полезни неща от форуми, пътеписи и т.н. Успях да принтирам интересната информация. След това, затвориха всичко, дори и библиотеките. Така мина и цялото лято. Дойде и краят на август. Но

почивка нямаше

Няколко пъти отлагаха програмата заради пандемията. Но много се зарадвах един ден, когато разбрах, че датата за полета е съвсем наближила – 18 август 2020 година. До последно се колебах, дали вторият опит за летене да бъде с балон над Кападокия (докато гледах други алтернативни програми) или със самолет до Тунис.

И накрая ми излезе късмета с

Тунис

Оказа се, че това ще е единствения полет за сезона по тази програма. Имах близо 10 дена за последни подготовки, валути, багажи, отпуска и т.н. Разгледах и времето там. Събрах си багажа в една чанта, дрехите на гърба, билет от моя град през В.Търново за София. Беше ранен полет, в 8 часа сутринта.

Много се чудех по кое време да тръгна,

за да бъда на Терминал 1 малко преди шест сутринта. Ако тръгна с вечерен автобус, ще бъда там в полунощ, няма да ме пуснат на терминала толкова рано. Ако тръгна със среднощен автобус, ще трябва да дремя цяла нощ по гари и по спирки, а може и да закъснея. Затова реших да пътувам предния ден през деня. Резервирах си скъп хотел през интернет на пешеходно разстояние (20 минути с багаж в ръка) от Терминал 1

Хотел ИБИС, 120 лева на нощ.

Booking.com

Хем ще ми е спокойно, хем ще избягна протестите в центъра на столицата, ако избера по-евтин хотел.

Речено – сторено: Взех си билет за събота от В.Търново за София в 08:30 ч. До Търново ще пътувам с влак от моя град. В София автобуса ме оставя на Терминал 1 към 12 часа на обед.

После отивам в хотела, спя, на сутринта отивам на Терминала и съм готов. Дотук плана е перфектен. Да видим дали ще се издъни някъде.

Тръгвам сутринта в 5 часа,

вали дъжд. Почивен ден, таксита на стоянката до мен няма. Поръчвам по телефона. Намира се едно, взема ме, кара ме на гарата. Първите 5 лв непредвидено изгърмяха. Стигам до В.Търново. Слизам от влака и тръгвам към автогарата. Къса ми се дръжката на чантата, с която ще пътувам и не мога да я нося на рамо. Отивам на автогарата, вземам си кафе. Докато чакам, разглеждам книгите, които се продават там. Харесах си една: Еди де Винд „Последна спирка Аушвиц“. Прекрасно четиво за из път, макар и страховито. Купувам си я. Още 16,90 лв непредвидено изгърмяха. Пътувам и чета. Дремя.

В автобуса имаше само едно свободно място и ако се бях чудил още малко, и то щеше да бъде заето. От Севлиево се качи един пълен човек, а единственното място беше най-отзад, а там вече имаше 3 – 4 също пълни хора и местенцето между тях беше много малко за новия пътник. Аз бях близо до него. Предложих да си разменим местата, той да седне на моето, а аз да се мушна най-отзад на малкото местенце.

Стигаме София

Оказа се, че автобуса ще мине само през Терминал 1. Защо ли, питаха другите, които били за Терминал 2? Ами защото на предишния курс, някой бил набил шофьора, когато бил на Терминал 2. И сега този шофьор на автобуса, с който пътувам не иска да отиде там.

Замислих се за миг, какво ли би се случило в обратната ситуация, да пътувам с нощния автобус и да се окаже, че няма да мине през Терминал 1, по същата причина. Икономисвам някакви пари, изпускам полета и губя целият туристически пакет. Хм. До тук добре.

По пътя към терминала виждам

хотела си. Съвсем наблизо.

Слизам и бавно вървя натам. Резервацията се получила, плащам и ме настаняват. Предлагат ми закуска. Казвам, че рано ще тръгвам, малко след пет сутринта. Оказа се, че закуската започвала в 4 часа. Прекрасно – и закуска. Още 10 лева. Малко са им 120 лв, за нощувка, не могат да включат и закуска ли? Доплащам. Разхождам се наоколо.

За тези, които си мислят, че разтягам още от началото на пътеписа си, искам да кажа, че

това е моята почивка. Моята една седмица на пълно безделие.

И моята почивка не започва от хотела в Тунис, а от излизането ми от вкъщи в това дъждовно утро. След като се настаних и си починах малко, реших

да се разходя из София

Взех автобус от близката спирка. Оказа се, че няма кондуктор, а шофьора е изолиран от пътниците през две седалки. Даде ми един билет, а не ми взе пари. Странно. Добър човек излезе. Пътувах няколко спирки и преди да сляза на Окръжна болница, си оставих билета в автобуса, защото не съм го плащал.

Тръгнах в посока към квартал Редута. Така ми хрумна. Взех си пица и тръгнах по разкопаната улица. Ремонти, ремонти. После с друг автобус и се повозих още 4-5 спирки. Видях един парк и реших да се разходя из него,

парк Гео Милев. Прекрасен парк

Наблизо на една поляна имаше пък цирк. Тук някъде, до една зала (Арена, мисля че беше) (авторът вероятно има предвид зала Фестивална, която в момента се нарича Асикс арена – бел.Ст.) пък видях едно много голямо заведение. С маси отвън, но затворено. Вътре обаче в остъкленото може да се яде или пие нещо. Реших да поседна на бара. Много приятни и усмихнати момчета ме обслужиха. Изпих един коняк и тръгнах да се прибирам към хотела. Вечерта предлагаха и храна в ресторанта. Избрах си картофки. Още пари. Ами нали съм тръгнал на почивка. Похапвам, искам събуждане в 3:50 часа за закуска. Заспивам.

Идва утрото, закусвам.

Закуската

е на порции в чинии, предварително вакуумирани. Отделно в една чашка вакумирали и плодове. Закусвам, пия кафе, второ, а плодовете слагам в торбата. И малко преди да тръгна, поглеждам в торбата джоба с напечатаните страници и документи и се оказва, че плодовете не били добре вакуумирани и се отцедили там. Намокрили няколко листа. Всичко е тръгнало наопаки още от първия ден.

Тръгвам към Терминал 1

Още на входа мерят температурата. Тук минавам. Показвам документа за кой полет съм и следвам инструкциите на персонала. До последния ден на почивката много се притеснявах да не хартисам на някоя термокамера, ако покажа телесна температура повече от допустимото. Следва скенер. И там минавам.

Събират се хората, дават ни инструкции кое къде да покажем, кое в кой багаж да сложим, минаваме да се чекираме, проверки. Имах един парфюм съвсем на дъното, понапръсках се с него, защото после ми го взеха на другият скенер. Телефони, колан, дрехи, обувки – всичко се сваля. Дават найлонови калцуни за обуване. Минавам и тук. Гледам да си взема нещата от другата страна на лентата и да не се бавя. Обувам ботушките си заедно с калцуните. Следва чакането за шатъла. Около час. Вече се съмнало, идва шатъла, взема ни и ни кара на по-малко от 100 метра към самолета. Слизаме, снимам машината с която ще летим и се качвам.

Много ме бяха наплашили приятели, че българските чартъри много тресяли в небесата. Но по време на почивката, хората, които бяха около мен оконателно избиха и тези ми страхове, но за това в края на пътеписа.

На входа на самолета

ни посреща усмихната стюардеса, моли ни да си сложим маските, дава ни бутилка минерална вода (0,500 грама).

Намираме си местата и се настаняваме. Ще летя откъм пътеката на средата на самолета до крилата. Прекрасно, там много обичам. Следват инструкции за колани: как се закопчават, затягат и разкопчават, за маски при разхерметизация, за спасителни жилетки, кое, кога от къде падало, кое къде се намирало под седалките, как се слага, как и кога се надува, къде са аварийните изходи, осем на брой, да няма около тях багаж и т.н. В случай на аварийна ситуация, приземяване или приводняване, багажа трябвало да остане на борда. Ще имам аз време в аварийна ситуация да направя всичко това… За приземяване, приводняване и т.н.

Само се моля да долетя.

Тръгваме. Заход към пистата. Няма самолети преди нас. Без да спираме на пистата, ускоряваме , аз съм стиснал торбата с таблета и телефона здраво, докато излетим. Набираме нужната скорост, носа се вдига. Вече летииииим. И повече не се усеща нищо, самолетът заспа. Бързо се издигнахме. Самолетът не се усеща. Гледах, гледах- пред мен на облегалките няма монитори, на които си мислех, че мога да гледам нещо. Затова по някое време отворих таблета и запонах да си чета нещо.

Ще летим на около 10 000 метра, около два часа с близо 800 км/ч. Докато прочетох 3 – 4 разказа на Мопасан и то станало време за приземяване. Два часа и няколко минути е полета до Енфида, Тунис. Два часа е и часовата разлика.

Кацаме в Енфида

Само ние сме там. Минаваме проверки, попълваме миграционните карти. Аз предварително подготвен, картата ми попълнена на чернова, знам на кой ред какво се пише. И преписвам. Двата отрязъка са общо 17 реда. Име, дата на раждане, националност, професия, паспортни данни, адрес на пребиваване. Всичко ми е ясно. Химикалът ми в мен, попълвам смело. Бях сред първите готови. На първата проверка давам документа, който са ми дали от агенцията, на втората проверка давам миграционната карта, следва термокамера, свалям очилата. Минавам успешно и тръгвам да излизам.

Вече съм в Тунис

8:30 часа сутринта е. Пред терминала чакат няколко автобуса за трансфери по хотелите. Съвсем наблизо виждам едно много хубаво дърво с много красиви червени цветове. Идеално за първи снимки. Събират се хората. Пред автобусите представител на фирмата, казва, кой за кой хотел в кой автобус да се качва.

За нашия хотел RIADH PALMS Resort & Spa ****

Booking.com

– с автобус 5В. Качвам се, избирам си място най-отпред. Имаше объркване неразбрали за това хора се бяха качили в някои от другите автобуси.

След по-малко от час тръгваме.

Още щом излязохме на магистралата, първото нещо, което ми направи впечатление, бяха голите полета с едва покарала суха трева. И сред това нищо, стадо овце. Какво пасяха тези животни от сухата едва покарала трева само те си знаеха. Нито трева, нито сянка. И боклуци. По цялата поляна, найлони, камари с боклуци. Пъснати и раздухани от вятъра.

След един час стигаме

Сус

градът, в който е нашия хотел. Пристигаме около 10:20 часа сутринта. По принцип настаняването е след 14 часа, но ако имало готови стаи, можело да стане по-рано. За някои стана по-рано. Аз и още 2-3 двойки останахме последни. Докато чакахме да ни настанят, дойдоха едни хора, единия ми се стори познат отнякъде. Сетих се, че приличаше на човека, който стоеше в пилотската кабина на самолета и когото видях вътре, докато се качвах. Оказа се, че самолета ще стои на летището през цялото време и целият екипаж, заедно със стюардесите ще бъде настанен в нашия хотел. Стана ми интересно, като се замислих, какво лошо има на който му хареса да останем тук още една седмица – и самолета ни тук, и екипажа ни тук.

Докато чаках, разгледах цялото фоайе, брошури, бара долу, палмите пред хотела откъм морето, басейна… Снимки направих и седнах да чакам. През това време ползвах wifi, който е безплатен на територията на целият хотел.

Дойде и моя ред. С паспорта минавам, давам 6 евро (таксата за шестте дена престой). Само че давам 10 евро и рестото си получавам в техни динари. Слагат ми на ръката гривната с името на хотела с която влизам навсякъде за консумация на храна и напитки. И то станало време за обед.

Ол инклузива ни започва

с първи обяд от 12:30 до 15 часа. Всички сме настанени в стаи с изглед към морето. Вечерята била от 18:30 до 21 часа, а закуската от 6 до 9:00 часа. Перфектно.

Отивам си в стаята на петия етаж.

Прекрасна гледка

към басейна долу, палмите и морето. Идеално място за следващи снимки.

Бързам да направя първите снимки, които да споделя веднага с хората, които се чудят на къде ли съм хванал този път. Слизам за обяд в ресторанта.

Този вирус и тук е объркал представата ми за шведска маса

За да има дистанция между туристите и храната, сложили едни широки маси, а от другата страна, готвач или наето лице от персонала дава храната. Не може да се види точно какво има и не може човек сам да си сипва колкото иска. И тук

нещатата стават много бавно

Избирам си храна, примерно ориз, човека сипва две лъжици и ме гледа умно, какво да прави, дали ми стига. Не, разбира се. Аз искам още – поне наполовина пълна чиния с ориз. И започва едно ръкомахане. Те говорят френски, английски и арабски. И аз дори и да бях учил девет години френски език в училище, ми се губи думата „още“. Знам само „Аз искам“. И той ме гледа. Какво друго искам?

Успяваме да се разберем, защото аз продължавам да соча купата с ориз. Малко ориз, малко месо. Стигаме до салатата – домати. Аз искам. И той ми слага две доматчета и ме гледа умно.

Ама много свидливи тези араби – ще ги науча аз!

Ще започна да искам всяка храна в отделна чиния. И да я понапълни малко. Не се наяждам аз с малко. Хляб за мен няма. Едни много корави бели хлебчета, като франзели. Аз не ги обичам, друго нямаше. И цяла седмица без хляб. Не поглеждах хляб. Тъй като моята работа е свързана точно с хляб и закуски, това ми дойде много добре.

Та похапнах си около час, качих се малко в стаята да си почина и слязох после пак да си доям, докато мине времето за обяда, още ориз, други меки храни и десерт. Вкусни тортички – по-малки и по-големи. Безалкохолно и бира колкото искам. Изпивам по една бира (чашите са сложени на масата и само казвам с какво да ми ги напълнят) бира към обяда и кока кола към десерта. Прекрасно. Добре си похапнах.

Следва около час време за

запознаване с предлаганите допълнителни програми

през дните на престоя ни тук. Екскурзовода ни събира към 15 часа в една зала към хотела. Разказва ни коя дневна екскурзия какво представлява, в колко часа се тръгва, на къде води, какво ще видим, къде ще обядваме, къде ще имаме време за кафе, за подаръци, за покупки, за снимки. И колко струва. Аз не съм плащал нищо предварително, защото до последния момент не знаех дали коронавируса ще ми позволи да долетя до тук. Е, долетях.

Записах се за всички програми,

които ще станат и доплатих още 203 евро. Те са целодневни, тръгва се от хотела към 06:40 часа, което предполага много малко време за закуска, но аз съм подготвен за този момент. Има спирка за почивка и кафе и лакомства към 10:30 часа за тези, които още не са се събудили или не са си дояли, по-късно ни водят някъде на обяд към 13 часа, след това обиколките продължават. Към 16 часа пак се намираме някъде, където можем да си купим кафе или подаръци и лакомства. И вечерта към 19:30 часа ни връщат обратно в хотела. И всеки ден всичко е перфектно организирано.

Ще видим

музея Бардо с уникални мозайки, събирани през вековете,
столицата Тунис, пазара там (сука),
Картаген,
ще се разходим в много красиви селища разположени по брега на морето,
за да видим Ел Джем, амфитеатъра,
два дена път към пустинята, ще видим Матмата, подземните жилища, ще яздим камила, ще караме АТВ, ще спим в един хотел в Дуз, известен като “Вратата на пустинята”, ще имаме джип сафари в пустинята Сахара, ще се правим на Дарт Вейдър на снимачната площадка на “Междузвездни войни”, ще видим оазиса Шебика, ще вървим по пясък, по камънаци, ще се снимаме с камили, ще ни подаряват пустинни рози и какво ли още не, но за това – като му дойде времето.

В този първи ден след тази среща – запознанство със страната, ни оставят да си почиваме. Аз вече съм готов за първата си

обиколка на селището Сус

Да видя къде и какво има около хотела в радиус от два километра или там, до където стигна. Вземам си телефона и таблета за хубави снимки и навигация, нещо за четене, ако седна някъде, малко пари (смених като за начало 20 долара да видя за какво и колко ще ми стигнат). Излизам от хотела.

По пътя, от който дойдохме, нямаше нищо интересно, затова тръгнах в обратна посока към центъра, площада и пазара. Не знаех нищо. Просто тръгнах. Топло, по къс ръкав, много приятно време за октомври.

На първата пряка виждам караул, от двама полицаи с автомати в ръце. Ама аз си знам вече, че те не стрелят по туристи (имам си гривна от хотела на ръката). И само ги огледах. Точно тук пътя, който идва от към морето е преграден наполовина с едни такива метални триъгълни прегради, бариери със шипове в трите посоки, за ограничаване на трафика (минават колите в една лента и бавно покрай тях). И продължавам.

Очукани фасади,

сягаш дупчени от куршуми, разни битници да ги наречем, не толкова чисти, леко мургави,

жени с бурки малко се срещат,

но ги има. И всеки, който ме надуши, че съм турист и се залепва за мен и започва да ми приказва. Интересно му е от къде съм, накъде съм тръгнал, да ме упъти, да ми покаже нещо, ако има магазин да вляза и там да видя. Или просто да му дам цигара или дребна монета. Нито едното, нито другото. Не са познали. Казвам НЕ, правя се, че не разбирам и продължавам. Единия се маха, след 20 метра се залепва друг.

Минах покрай няколко магазинчета, супермаркет, няколко кафенета и ресторанти, през едно по-широко място с палми и пейки за почивка и зяпане на минувачите и стигнах до площада. В средата гледам един конник. В ляво по пътя се вижда брега на морето.

Покрай брега

наредени едни много интересни корабчета, дървени от отдавна отминали времета, поне на по 150-200-250 години, изоставени, полуразрушени, но със добре запазена фасада, такелаж (въжета, котви, мачти и макари). Спирам да направя няколко снимки и продължавам.

Разглеждам и конника в средата на площада. Така и не разбрах на кого е този паметник и какво изразява исторически. Точно до него е обръщалото на няколко автобусни линии. Не посмях да се кача на някоя от тях в следващите дни и да си направя няколко обиколки в различни посоки и да се върна отново тук, защото не знаех как функционират, нито къде ще ме закарат. Тук започна да се свечерява. Но и тук бил

пазара (сука на Сус)

По едни тесни улички търговци изложили своите стоки и заговарят всеки минувач. Най-различни дрехи, дрънкулки, чантички, керамика, лакомства, стъклария. Вървя и гледам в движение с периферно зрение, без да спирам, правя се на забързан и ангажиран човек, защото нито ми е интересно какво продават, нито ще купувам каквото и да било. Или поне не от първия ден. Гледам само да не се загубя. Следвам уличките нагоре, наляво, надясно и от време на време гледам, от коя страна остава морето, като ориентир. Но накрая не издържах на изкушението

да опитам местните лакомства

и си купих нещо, което си мислех, че са малки баклавички. Дебла се казвало. Взех си две от тях. Не са скъпи, сложи ми ги момчето в хартиена торбичка и ме изпрати с усмивка.

Стана доста късно, но не ми се прибира. Точно там, в началото на пазарчето, има една крепостна стена. До нея виждам на прилична височина едно заведение, пълно с хора, открита тераса и примамливо осветление.

Я, да се качим да видим какво има там

Намерих му входа (Скай кафе) и влизам там. На входа ме спира охраната, казва ми да си сложа маската и ми мери температурата с термокамера. Минавам. Качвам се с асансьора нагоре. На три етажа е, има и магазин за сувенири. И съм точно там, където съм си харесал. На два етажа е само заведението, което се пада над магазина за сувенири. Долу е по-скоро ресторант, а горе е кафене. Отивам горе.

Прекрасна панорама за снимки

Вижда се цялото селище от птичи поглед, морето долу, равните покриви на къщите там, а в далечината се вижда на един хълм, голяма крепостна стена и една кула по средата с голям прожектор на върха. Дали ще мога да отида натам на следващия ден. Ще разбера след като се събудя на сутринта и закуся.

Слънцето е почти залязло, а тънкият сърп на луната вече се вижда на хоризонта. Пия един чай с много интересно име и снимам наоколо. Реших да извадя и лакомството, което си бях купил. Оказа се много кораво и не можах да се справя с него. Трябва да се нареже. За днес стига толкова разходки. Време е да се прибирам към хотела, защото вечерята е наполовина минала.

Прибирам се и без да се качвам в стаята,

веднага отивам на вечеря

Похапвам си доста добре, както аз си знам. Ориз има колкото искате, готвено, тиквички, патладжани, пълнени чушки, месо, картофи, салати. Напълват ми две чинии с различни неща, добавям и една чаша бира и си похапвам вкусно. После се връщам да си взема отново нещо, което много ми е харесало и на третия път отивам за десерт, тортичка и безалкохолно. Нищо неизядено не оставям след себе си.

След това купона продължава

на бара на долния етаж, където консумацията на алкохолни и безалкохолни напитки е неограничено. Също и на кафе. Като за начало опитах синьо кюрасо без лед.

Хм, сервитьора, който ни обслужва в ресторанта за бира и напитки след вечерята слиза на бара като барман. И така той ми стана приятел. Поздравява ме, чукваме си ръцете и ми се усмихва всеки път, когато се срещнем на обяд и вечеря в ресторанта или на бара през следващите дни. След още час и половина на бара в компанията на други непознати от нашата екскурзия мина остатъка от вечерта. Прибирам се в стаята, заспивам.

Събуждам се малко преди 6 часа на следващото утро и

да продължа да опитвам лакомствата

от шведската маса. Пия кафето си на терасата, закусвам сирене, кашкавал, бъркани и варени яйца, лека салата, халва и нещо много странно на вид и вкус, което след като го разбрах какво е, ми стана много смешно. Гледам в една купа нещо жълтеникаво, навито на розичка и приличащо на нещо сладко. Я да си взема три. Без да знам какво е.

Сядам аз на терасата, пия си кафето и налапах цялото това, навито на розичка неизвестно лакомство. Аз дъвча, то се маже, нито сладко, нито солено. Хм, какво ли е? С цялата си смелост и любопитство го извдадих от устата си и започнах да го разглеждам и изследвам с вилицата си. Гледах го, мислих какво може да бъде и изведнъж ми просветна: прилича на краве масло или маргарин, на тънко загребано и завито на розичка. И го смесих с халвата, забърках го на каша и го преглътнах. Сега вече заприлича на нещо познато.

През това време

започна да изгрява слънцето

От много добро за снимки място, точно насреща и между палмите. Но в това утро имаше облаци на хоризонта, затова реших да оставя гледането на изгрева за последното утро. Докато пиех кафе, гледах как едно нахално врабче минава на подскоци през масите и се оглежда за храна. Едни хора от групата си оставиха храната на масата и се върнаха да си вземат още нещо. Докато се върнаха отново на масата, врабеца се приближи до чиниите им и започна да си кълве от кроасана в тях.

Аз си похапнах и се прибрах малко в стаята си, за да слезя след час още един път да закуся. Този път питам човека, който дава храната, какво е това. МАРГАРИН. Познал съм, ама след като сдъвках едно голямо топче – розичка от него.

Взех си още храна (кашкавала не ми хареса, чупи се като бисквита и прилича на вкус, все едно ядете нещо, което се пука докато се дъвче).

И по едно време при мен дойде едно момче от групата, което ме пита дали може да си изпие кафето на моята маса. Защо не. Ето ти повод за

ново запознанство

Седна той и започна да ми говори, че съм приличал на някой, с когото си е писал в социалните мрежи. Живеел в едно велинградско село, пътувал сам, работил в Англия в Кентърбъри в ягодова плантация, дошъл си в България, за да може да пътува малко и т.н. От този момент ми стана другарче и навсякъде ходехме заедно.

За днес след закуска имаме свободно време, никъде нямаме да ходим. Пълна почивка, кой както си иска. И аз реших да му кажа, че за днес съм намислил

да отида до една крепост,

която си бях набелязъл от вечерта. Ще ходим заедно. Закусваме и тръгваме. Слизаме до площада с конника, хващаме по тесните улички, дето предната вечер беше пазарчето, което в това утро беше безлюдно. Ходим по калдаръма и си правим снимки. Следваме посоката нагоре и наляво. И след няколко пресечки по тесните калдаръмени пътеки, стигаме до тази крепостна стена и виждаме

кулата с големия прожектор

Не можахме да влезем в нея. Не ни разрешиха да снимаме наоколо, но аз се направих на разсеян, държа телефона леко дискретно, правя се, че говоря или гледам по небето самолетите и леко с пръста щракнах няколко снимки. Обиколихме цялата стена, слязохме от другата страна по оживен път обратно към центъра.

Тук видяхме една безкрайна върволица от множество местни жълти таксита – маршрутки, които возиха хора и ги изсипваха тук, където пазара вече се оживява. Бибиткане, клаксони, лудница.

След това заведох моето ново другарче в онова кафе с панорамната гледка. Много му хареса. Време за нови снимки на дневна светлина. Пихме по едно червено мохито с мента и с много лед, който аз изхвърлих в коша на бара. Не обичам аз да ми се развалят напитките и коктейлите с лед. Сламката беше много интересно завита на обратно.

После слязохме по стълбите и влязохме в магазина за сувенири. Аз си харесах едни барабанчета с висящи от двете им страни, завързани на връвчици малки топчета. Барабанчетата имаха дръжка като на палка за тенис и като си въртя дръжката из ръката и топчетата дрънкат по мембраната на барабанчето. Взех си едно голямо и едно малко (различни звуци издават). Взех си също карта на Тунис и няколко картички с изглед от Сус. И то станало обед,

време да се прибираме да обядваме

Пак по същия начин, време за обилен обяд с 1 – 2 бири и малко десерт. Следва малко почивка и време за следобеден плаж. Поне малко от морето да видя, защото няма да имам време в другите дни. Пред хотела от задната страна, покрай масите, по мостчето през басейна и

излизам на плажа

Нося си книга за четене, цигари, очила и малко пари. Лягам си на пясъка по боксерки за малко. Гледам пред мен едно момче лови риба, а друго до него си прави сухи тренировки на бойни спортове, маха юмруци във въздуха. Заговориха ме. Приближих се. Питаха ме дали искам секс. Едното момче така върти езика си в устата и издува бузи. (Разбирам де, какво му се върти в главата). Пита ме в кой хотел съм и други любопитни неща. Дали имам пари и дали ги харесвам. Хм, и за това бях подготвен:

– Sex for Get? – започвам аз предпазливо.

– No, sex for money – отговаря с лигав глас момчето.

–No, sex! No, sex for money! No money.

И ми става интересно. Казах им, че имам само цигари. Защо пък да не им дам по една- две. След като ме питаха в кой хотел съм и аз им посочих хотела зад мен, те поискаха ако мога да им нося храна от хотела, били гладни. No, sorry baby. И продължих по пясъка към другите хотели да разгледам.

Мислех си по-нататък да обиколя по пътя и

да се върна в моя си хотел

Да, ама Не. След два-три хотела, свих наляво през една трева, през един парк и седнах на един бордюр да си изчистя краката от пясъка и към мен се приближи охраната от хотела, към който съм се насочил. Пита ме от кой съм хотел и ми посочи обратния път през плажа. По това време на годината не всики хотели тук работят и този може би е бил един от тях. И пътеката, която съм хванал няма връзка към пътя.

Върнах се обратно, минах покрай един канал и пак тръгнах по един път, покрай един хотел, излязох на главния път, тръгнах в посоката на моя хотел, но реших да седна на едно заведение да изпия една истинска тяхна бира. Не е скъпа, само 5 динара (аз ги смятам по-наедро: 6,50 динара са около две евро, значи бирата е под две евро, ама малка, 0,330 мл.) И докато я изпия, докато се прибера до хотела и то станало време за вечеря. Прибирам се в стаята, оправям се, измивам се и слизам за вечеря малко преди 18 часа. Да, ама съм подранил, тя е от 18:30 часа. Я да отида на бара отдолу и да изпия пак едно малко кюрасо, то ми хареса предната вечер. И така

неусетно станало време за вечеря

Похапвам си добре пак като предната вечер, пак си почивам малко в стаята и слизам отново за да похапна още нещо, преди да е затворил ресторанта. После долу в бара. Интересно е, има Ди джей, който пуска музика за танци, танцуват двойки, момчета и момичета, млади и стари, пият си коктейлите, кой каквото харесва, напиват се, вземат си друг алкохол и си гледат живота и почивката. Барът работи от обед до полунощ.

От този ден нататък аз не можах да видя морето,

толкова за него. Но пък видях толкова други прекрасни неща и места, че някое лято бих се върнал отново тук.

Почивка в Тунис — Морето, като за последно

Полунощ наближава, музиката спира, бара постепенно се опразва, време е за сън. А къде ще продължи пътешествието на другия ден, ще разберете следващият път.

Очаквайте продължението
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com The post Тунис по време на епидемия (1): Из Сус first appeared on Пътуване до....