Завършваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси,разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. След това направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, разгледахме Сигнахи и продължихме в посока Аджария, разгледахме Вардзия и изкачихме превала Годердзи на път за Батуми и Кобулети. Последния път напуснахме Грузия, за да спрем в Ерзурум, Турция.

Днес – в последния етап – ще преминем през цяла Турция, за да се приберем у дома.

Приятно четене:

14-ти ден. 7-ми август.

Ерзурум – Ерзинджан – Сивас – Кавак

541 км.

Станах рано. Събрах багажа. Преди да тръгна проверих маслото. Беше спаднало, най-вероятно от офроуда ми през Малък Кавказ и Кхуло преди два дни, пък и от жегите, около Артвин. Долях 250 грама и потеглих. По едни широки магистрали напуснах Ерзурум право на запад към

Ерзинджан

Около Ерзинджан също има високи планини, а градът е в поле, но с голяма надморска височина.

Разстоянието между Ерзурум и Ерзинджан е 193 км

. Старият път беше само с две платна, но сега е направен нов, като магистрала с четири платна и аварийни. Освен това движението не беше много интензивно. Имаше ТИР-ове разбира се, но доста нарядко, може би на 5 – 6 минути по един, и изобщо не можеха да те забавят, или да създадат проблеми. Поздравих се за решението си да карам от тук, а не по край морето, по най-краткият път. Опитът вече ме беше научил, че най-краткият път на картата не винаги се оказва най-бързият.

Стигнах

Ерзинджан

и отбих в града. Минавал съм от тук навремето, и даже съм спал тук на хотел. Градът се беше променил. Беше станал по-модерен и по-забързан. Аз влезнах в града, за да търся магазин и да купя крушка за фара ми, защото къса светлина нямах. Обиколих цялата главна и от двете страни, която беше пълна с магазини, но магазин за резервни части на коли нямаше никъде. Реших че на някоя бензиностанция ще намеря и купя крушка, и така, и така бях в града спрях да хапна един дюнер. За 7 лири (4 лв) се уредих с разкошен дюнер и кофичка с айран. После пак хванах главният път на запад и

продължих към Сивас

До там имах още 250 км. Преди това обаче трябваше да мина

проходите около Рефание

Пътят тук се катери и спуска по тези баири, които са доста огромни. Направо, като цели планини са, но са голи без растителност. Преди Рефание най-високият превал е 2 160 м н.в., а след Рефание има още по-висок 2 190 м н.в. Пътят е широк, като магистрала, завоите са плавни, а наклоните съвсем поносими, така че си караш със 100 –110 км/час и се кефиш.

След превалите пътят все още върви доста на високо, така, че жегата не ме тормозеше. Имаше и много красиви гледки.

Подминах Сивас,

град с около 300 000 жители и продължих на запад към Йозгат.

Вече беше късен следобед. На около 50 – 60 км след Сивас имаше места с някакви ливади край пътя, които бяха скоро окосени и всичко миришеше на сено. Имаше и някаква малка рекичка, на около 200 м от пътя с пояс от дървета край нея. Красиво място. Видях черен път да отбива от главният нататък и свих с мотора. Беше някъде към 18 часа. Имах поне още два часа светло време и ми беше малко рано да спирам за лагер, но

мястото много ми хареса

Беше точно, като приготвено за къмпинг, с окосената ливада, рекичката и дърветата над нея. Реших че тук ще спя тази нощ.

На другият ден се оказа, че селото след 2 – 3 км от моят лагер се казва

Кавак

Те турците не блестят с особена оригиналност, когато си кръщават населените места. Минавал съм най-малко през 10 населени места с името Кавак, или Узундере, или не знам, какво си тепе и други. Както и да е. Мястото на този лагер беше много хубаво.

15-ти ден. 8-ми август.

Кавак – Йозгат – Анкара – Ескишехир – Инегьол

720 км.

Наспах се добре тази нощ. После събрах всичко и потеглих. Минах няма и 50 километра и взех, че пристигнах…

в Пазарджик…

От тук съм минавал и по-рано и пред тази табела имам снимки с Хондата Африка, с която тогава обикалях. Продължих нататък. Реших, че днес ще намеря крушка за фара, за да я сменя.

Трябваше да мина покрай Анкара, а там имаше повече полиция от нормално. Трябваше да съм изряден, за да не се заядат. Проверих по една-две бензиностанции за крушка, но се оказа, че тук по бензиностанциите не продават такива неща. По малките градчета и селата не можех да намеря магазини за авточасти.

Къде да търся крушка за фара в тази Турция?

Разбрах, че на турски е „лампа“. Съставих едно изречение на турски. Соча фара на мотора и питам: „Лампа халоген хаш беш?“… Йок. Беше обикновено отговорът. Чак после разбрах, че съм объркал числото. Беш на турски е 5. На мен ми трябваше халоген Н4, или трябваше да питам за „хаш дьорт“ на турски.

Както и да е, лампи по бензиностанцийте не се продаваха. На поредната бензиностанция в някакво малко градче пак попитах за лампа. Момчето, което ми сипваше бензинът за моя изненада, кимна утвърдително и махна с ръка някъде от другата страна на улицата. Пак попитах. Лампа? Пак утвърдително кимване и пак махна с ръка нататък. Обнадежден запалих мотора, намерих място, където да завъртя обратно и се върнах от другата страна на шосето срещу бензиностанцията. Там имаше малък сервиз с две клетки за коли. Попитах.

– Лампа халоген хаш беш? Майсторът ме изгледа учудено.

– Хаш беш?

– Хаш, беш, хаш беш –Бях категоричен аз. Такъв халоген Н5 всъщност не съществува. Има Н4.

Майсторът мина на английски.

– Мейби, халоген хаш фор?

– Йес, хаш фор – Превключих на английски и аз.

Майсторът и момчето, калфата дойдоха, и започнаха да оглеждат мотора. Надничаха зад арматурното ми табло и търсеха задният край на фара. Аз преминах на чист български и взех да обяснявам.

– Виж сега. От тук отзад няма да стане работата със смяната… Ти само ми намери лампата, аз сам ще оправя всичко…

Майсторът се засмя. Май схвана, какво му говоря на български и ме поведе в задната част на сервиза. Там в едно малко складче извади една картонена кутия, отвори я и вътре имаше няколко опаковки с халогени. Извади една Н4.

– Има лампа…– Извиках радостно на български. Майсторът пак се засмя.

– Хау мач? Колко струва?

– Туенти лира. 20 лири (към 12 лева). (в момента 12 лева са около 25-27 лири – бел.Ст.)

Бръкнах в джоба си. Имах една банкнота от 50 лири и една от 10 лири. Пак преминах на български.

– Нямам 20 лири. Получаваш тази. И му подадох банкнотата от 50 лири.

Майсторът пак се разсмя и взе парите. Абе този човек май разбираше български… Върнаха ми рестото и аз пак подхванах на чист български, като се обърнах към майстора на сервиза.

– Ела сега да ти покажа как става работата със смяната на лампата във фара на този мотор… – Извадих инструментите. В същност трябваха ми само един шестограм и една голяма отверка. Демонтирах предпазната решетка пред фара, а после свалих гривната и извадих рефлектора. Монтирах новата лампа. Пробвах я. Работеше без грешка. На тази крушка, която свалих от фара ясно се виждаше, че жичката за късите беше прекъсната. Сега бях с нова крушка. Монтирах всичко обратно по мотора. Благодарих на майстора и на калфата, и доволен хванах отново пътя.

Подминах град Йозгат

и започнах

да следя табелите за Къръккале

Това беше следващия град, през който трябваше да премина преди Анкара. Тук някъде, около пътя се появиха някакви невероятни червени хълмове.

Тези червени хълмове бяха в продължение на 10 – 15 км, около пътя. На всеки 200 – 300 м по този път имаше огромни сергии с грънци от червените хълмове.

След Къръккале

включих навигатора и му зададох

следваща дестинация Полати

Това беше град, през който трябваше да мина след Анкара. Целта ми беше навигаторът да ме прекара точно по околовръстната магистрала на Анкара, а не да ме вкара в центъра на този 5 милионен град. Проследих внимателно няколко пъти, от къде прекара маршрута навигатора, за да няма после, опа, какво стана…

Някъде в ранният след обяд видях първите квартали на

Анкара

Тук някъде стъпих на

околовръстното шосе на Анкара

Това в същност е магистрала с четири платна за движение в една посока плюс аварийно, или общо

шосе с 10 платна

Движението е натоварено, но на толкова широка магистрала това изобщо не се усеща. Има предостатъчно ленти за изпреварване. Тази снимка на квартала с езерото е някакво изключение. Повечето квартали на Анкара и изобщо целият пейзаж, около столицата на Турция е от едни плавни ниски баири повечето с ниви с жито по тях. Из тези баири са разположени крайните квартали на града. Много на широко е разпрострян този град. Сега и жегата тук беше доста сериозна.

Мястото тук е такова. Баири и жега.

Трябваше ми над час и половина време, за да заобиколя Анкара и

да хвана към Полати

От там се спуснах малко надолу на югозапад към Сиврихисар, от където вече започнах да се качвам нагоре на северозапад към Ескишехир и Бурса.

Ескишехир

е доста голям град. Почти половин милион жители. Преминах го някъде към 18,30 часа и

поех към Бурса

До там имах още към 150 км. Разбрах, че ще пристигна в Бурса на смрачаване, или по тъмно. Аз в същност нямах никакво намерение да влизам в двумилионна Бурса. Така, че някъде

малко преди Инегьол,

и на около 80 – 90 км от Бурса започнах да търся място за спане. Хълмовете и жегата, около Анкара бяха останали зад гърбът ми. Тук се движех в проход през някакви ниски планини. Видях отбивка с черен път надясно към някаква кариера и отбих натам. Имаше будка за пазач, но нямаше никой. Явно кариерата беше изоставена. След 500 метра се качих по едни черни пътища с мотора в най-високата част на кариерата точно до началото на гората и си избрах място за спане.

Слънцето вече залязва над последният ми лагер в Турция. Кариерата е зад мен. Утре, може би по това време, вече щях да съм в България.

16-ти ден. 9-ти август.

Инегьол – Бурса – Чардак – Гелиболу – Одрин – Капитан Андреево – Пазарджик – Величково

800 км.

Рано сутринта събрах за последен път и подредих багажа, изскочих на пътя и потеглих на северозапад към Бурса.

Около Бурса

имаше доста сериозни планини. Градът е в подножието и в ниската част на склоновете им. По едни околовръстни магистрали заобиколих Бурса и се насочих

към град Бандърма на Мраморно море

От там вече карах по табелите

за Чанаккале

В същност нямах намерение да ходя чак до Чанаккале.

Проливът Дарданели

започва още поне 50 – 60 км преди това.

Стигнах

Чардак

и веднага свих към

пристанището за фериботи

Имаше опашка от коли и камиони, но нахален, както винаги, когато съм с мотора на такива места, аз се наредих най-отпред.

Çardak, Çanakkale, 17810, TR

Някакъв мой приятел мото пътешественик ми разправяше, че имало някаква европейска наредба за мотоциклетите специално за преминаването на граници и митници, че те били с предимство пред колите и другите МПС-та, и не трябвало да се редят с тях на опашки. Не знаех дали това е вярно, аз такава наредба не съм виждал, но ми хареса и я прилагах, когато ме устройваше… Още се изпразваше пристигналият преди малко ферибот.

Паркирах и отидох на касата, за да си взема билет. За 10 лири (5,80) ми дадоха билет, и когато се изпразни ферибота, и започна да се пълни отново стюардите ме повикаха първи да се кача. Ферито се напълни бързо и тръгнахме. Когато се отлепвахме от пирса от страни застана другият ферибот, който идваше от Гелиболу (Галиполи) и се нареди, за да заеме място, където бяхме ние.

След 10 – 15 минути бяхме на пирса в Гелиболу (Галиполи)

Напуснах Азия и вече

отново бях в Европа

От ферибота слязох един от първите. Калабалъкът беше сериозен. Включих навигаторът, за да ме изведе от лудницата. Бая ме въртя из разни тесни улици, но накрая се измъкнахме. Хванах курс почти право на север към Кешан. После минах Узункопрю и на Хавса свих пак на северозапад към Одрин. Някъде към 16,30 бях пред

Одрин

Навигаторът ме водеше. Бях му задал крайна точка Капъ Куле. Светна ми лапата за резервата, но бях решил, че ще зареждам в България с по-евтин бензин. Така бях изчислил нещата.

Вече навлизах в Одрин. По едно време се разсеях само за няколко секунди, и когато пак погледнах навигатора стрелката за завой надясно и розовата линия за маршрута вече изчезваха в долният десен ъгъл на екрана. А аз карах направо.

Мааамка му. Пропуснах завоя.

Нямаше как веднага да обърна обратно, защото шосето беше, като магистрала с тревна площ по средата. От там нататък се започна едно въртене, едно преизчисляване, не ти е работа… Замотах се през разни квартали на града. По едно време навигаторът хвана посока и ме поведе извън Одрин. Разгеле. Оправи се. Помислих си. Даже видях как се появи на екрана розовата линия с магистралата, която водеше към границата.

Аз карах в момента по някакъв тесен път и щях да пресека тази линия. И наистина след малко я пресякох, но през един умрял подлез без никакви детелини и без никаква възможност да се кача на магистралата от тук… След един километър беше депото за боклукът на Одрин.

Направо откачих

Такива благословии хвърлих, че се чуваше сигурно на 100 метра от мен как псувам. Бях на 20 километра от границата и от България, а се въртях като гламав вече час из Одрин, и даже посетих депото за боклука му. Направо отнесох приза за най-странна дестинация…

Върнах се пак в града. Изключих навигатора.

Обикалях пак из крайните квартали, като гледах да се движа успоредно на река Марица на северозапад с идеята, че в един момент ще пресека шосе, което да ме изведе. Така и стана. На едно кръстовище видях табела надясно за

Капъ Куле

и захапах, като питбул посоката. Минах по моста през река Тунджа. След няколко километра този път ме изведе на магистралата към границата и след още 20 минути вече бях там.

През турците този път минах сравнително бързо. Имаше само 5 – 6 коли пред мен и така беше направен подхода, че не можех да ги изпреваря. Но цялата работа вървеше много бързо и след по-малко от 10 минути бях на българската граница. Тук ме замотаха повече. Даже минах през някакъв гьол и едни пръскачки се включиха, та ме опръскаха целият с някакъв препарат. Гадост! Нямаше как да заобиколя проклетият гьол. Друг път съм го заобикалял този гьол, но сега бяха сменили подхода натам. Както и да е. Нали

вече бях в България…

В същност още не бях. Направихме малко мохабет с граничарите и тръгнах нататък. Сега пък митничарите ме спряха. Щели да ме проверяват дали не нося нещо забранено от Грузия?!?! Какво забранено да нося от Грузия и то с мотор? Пуснаха ме, вдигнаха бариерата и тъкмо тръгвах, някакъв се развика, че не ми бил проверил печата и паспорта.

– Имам си печат всичко е точно – отговорих му и дадох газ – Отивам си у дома, какво ме занимаваш с още глупости….

Трябваше да намеря бензиностанция, че вече повече от два часа карах на резерва и усещах, че съм към края на горивото си. По-рано беше бъкано с бензиностанции на тази граница, а сега нямаше нито една. Странна работа. Чак след 18 км има бензиностанция ми каза един, когато попитах. Май ще вися със шише край пътя и ще махам на колите… Помислих си, карайки нататък. Стигнах, обаче без проблеми до бензиностанцията, която се оказа, че е турска. Добре, че цените не им бяха турски. А 95 струваше 2 лева литъра.

Напълних до горе резервоара и пак платих с дебитната карта, че имах в наличност у мен само 10 лева. Беше малко след 18 часа. После си включих телефона и се обадих на жена ми, че вече съм в България и всичко е о’кей.

Към 20,30 часа по светло спрях пред гаража в къщи. Това беше.

За 16 дни, от които карах през 15 от тях минах 6 735 км. Около 200 километра от тях бяха офроуд. Разхода ми беше средно 5,7 л на 100 км. Счупих рамката, която носи десният страничен куфар и я заварих още там в Ахмета. Изгаснаха ми китайските допълнителни фарчета и ми изгоря късата светлина на крушката на фара, която смених в Турция. На китайските фарчета се оказа, че им е изгорял бушона, когато ги прегледах след прибирането си. После подмених и руското реле, което предишният майстор беше сложил на тези фарчета с реле на Бош, защото прецених, че това реле е виновно за проблема, и фарчетата светнаха. И накрая, долях малко над 500 грама масло за тези километри в двигателя, което той изгори по време на това пътуване. Аз си носех един литър за доливане, защото моторът ми е с въздушно-маслено охлаждане… Това са ми били проблемите и ремонтите по машината в следствие на това пътуване.

Пътешествието беше невероятно, но и изтощително. Грузия също се оказа невероятна.

Може би ще я посетим отново.

Пожелавам на всички да не чакат, а да пътуват и да следват мечтите си! А вариантите и начинът на пътуването всеки избира според предпочитанията си. Аз избрах този начин. С мотоциклет.

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Можете да пренощувате в района на Анкара:

Booking.com


Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Още изгодни нощувки, из цяла Турция:

Booking.com

Оня ден един коментатор в сайта изказа удивлението си, че сме публикували пътепис и за родовото му село Било забравено от Бога и било невероятно, че го споменаваме (малко украсявам де

Хора, кога сме робували на предсразсъдъци на нашия сайт? (ползваме ги – да, но в никой случай не робуваме, нали Та, как тазседмичната седмица на България в нашия сайт да не я продължим с място като град Омуртаг – по пътя „между Търново и морето“?

Приятно четене:

Завръщане

Омуртаг

Толкова много сме се разпуснали напоследък с тези пътувания по чужди и невиждани земи, че сякаш забравяме за местата, в които сме израснали и разранявали колената си, тичайки по неравния чакъл или след грешно направен завой с новоto колело.

И така, този пътепис е писан от човек, който цял живот има проблеми с идентичността и се отнася за едно местенце в Североизточна България, което почти всеки който е ходил по северното Черноморие с кола, е подминавал – гр. Омуртаг. Разположен на хубав северен склон, (странно защо) най-точното описание за местоположението му е

„между Търново и морето“

За тези които не знаят, Омуртаг и целия регион е изключително малцинствен и в процес на обезлюдяване. Вероятността да срещнеш познат човек по улиците на града е хипер висока, да речем 8 от 10 (другите двама ще са прекалено млади, за да ги знаеш, но родословното дърво ще ти е ясно). Има режим на водата откакто се помня (демек откакто съм на 11). И всяка сряда има пазар – зеленчуков и „битак“, който е много важен за икономиката и социалната обстановка в цялата околия.

Всеки, който е подминавал с кола през главния път, заобикалящ града, няма как да подмине скопчените на един остров стари самолети във авиационно-възпоменателния парк. Причината за това е, че Александър Александров – вторият български космонавт, достигнал космически височини е роден и понастоящем живее в Омуртаг. И те така, в негова чест има няколко изтребителя и разни други машинарии, който са били в бойно снаряжение по онези времена, но сега просто служат за атракция по пътя.

Нашите са ми разказвали, като дете, че събитието по изстрелването на съветския космически кораб, с който Александров е бил изведен в орбита, е било голямо събитие и предавано „на живо“ в централния площад, който носи името „Независимост“, накратко „центъра“. Понастоящем, единствените артефакти останали в града от тази велика епопея са скафандърът на Александър Александров, който се намира в градския музей; наскоро отворен парк/площад кръстен на самия астронавт, както и онези самолети, които стоически чакат своите посетители.

 

 

 

Сега, нека оставим миналото да величае в миналото и да се върнем в наши дни. Омуртаг е в началото на едно от тези местенца, в които времето почва да спира и има часова разлика с другите градовете в които „нещо се случва“. Населението е предимно турско, като една част, по-време на „голямата екскурзия“ са се изселили и сега са в Турция. Но за това след малко. Тази част от населението, които са останали или предпочели да останат в Омуртаг в момента имат поне един роднина или познат, който е някъде на „запад“ и/или в Турция; дете на съсед, което учи „гимназия“ извън града, и всяко лято вари буркани. Да има за зимата (не всяко, но почти всяко семейство го прави това с бурканите).

Та… Защо завръщане

Както предполагам, през лятото голяма част от населението на страната се завръща по родните си места. Я да види семейство, някоя-друга рода, да си оправи вилата или просто да си почине. Е, аз се завърнах с последната от изгорената цели и за да се скрия също от света. Ето какво се случва в един малък град, някъде още по-малкия свят.

Една съществена част от завръщане при баба и дядо е човек да си почине. Това може и така да е, но когато си на 26 и си единствения мъжки наследник на семейството, хората искат да покажат на местната общественост, че имат внук, който е годен за женене. И така де, в продължение на две поредни седмици в Сряда, аз бях доброволно накарван да ходя на пазар, под претекст, да помагам да нося торбите. Ето в какво се състои пазаруването.

Тръгва се от вкъщи. След малък спор между двамата прародители, се решава да се тръгне по възможно най-дългия пък (за да може повече хора да ни видят). След първите 50 метра срещате съсед, който ви пита дали сте тръгнали на пазар и дали аз съм на малката щерка внучката, и колко съм пораснал. Нашите герои се радват и нещо измрънкват, че не съм се обръснал и изгладил панталона. Продължаваме. Слизаме по един баир (забравих да вметна в Омуртаг, както в Търново има три посоки – „нагоре, надолу и по баира“), където срещаме един дядо, който ни казва, че сме позакъснели за пазар, защото вече 10 часа минава. Спираме за половин минута, казва кой какво е купил или ще купува. Пращат се поздрави по адрес на хора, които аз не се сещам кои са, и продължаваме. След около стотина метра се спираме пред къща и баба ми церемониално казва, че ето тази къща чичо ми Осман е купил за 60 хил. лв. (чичо ми Осман е най малкия брат на дядо ми, а къщата е вярно голяма и както се казва е на центъра). Тъкмо ще тръгваме и познат глас ни заговаря. Чичо Ереджеб (син на покойната по-голяма сестра на баба ми), се е запътил към къщата която се строи за щерката му и зетя. Къщата, естествено, се строи от страната на момчето, а неговия дерт, на чичо Ереджеб, (бел ред. мъка), е че покрай тази къща няма да останат никакви пари за сватбата на моята втора братовчедка. Следват житейски проблеми и прочие. Прощаваме се и си казвам, че сигурно ще го видя чак догодина, ако имам късмет… или на сватбата, ако е скоро.

7900 Омуртаг, България

От тук спомените ми се губят. Уж

излезнахме на пазар

Сега ми се струва, че трябваше да броя хората, които видяхме – рода, колеги на баба ми, колеги на дядо ми, колеги и приятели на майка ми и леля ми, познати лица от началното училище и прогимназията. Общо взето „пазаруването“ продължи над 2 часа, като в крайна сметка бяхме купили 2 кг домати, една диня (от една булка, която май ни е роднина), 2 хляба (черен и бял), 5 капачки за буркани с винтове, захар и местни сладкарски специалитети със звучното име „Ежко Бежко“ (много са вкусни да знаете и ги има само в Омуртагския край). Наистина не помня с колко хора се видяхме и заговорихме.

 

Тук е мястото да се спомена, за

онези, които са напуснали страната и заселили в Турция

Един от многото въпроси, които цял живот ми задават е „Добре де, ти като си Мустафа, имаш ли някакви роднини в Турция?“. Отговорът на този въпрос е, да имам, но с голяма част от тях не се знам. Интересно е да се отбележи, че голяма част от така наречените български турци или турски българи (въпрос на гледна точка), всяко лято се завръщат по родните си земи. Носталгията ли е, чисто селската обстановка ли е, евтините цени ли са… не съм сигурен. Каквато и да е причината, голяма част от тях се завръщат и остават една-две-три седмици и щеш-нещеш се срещаш с тях и всеки ти се радва, защото за последен път са те видели през 90-те, или ако  си подновяват по-често документите някъде около 2005-2006.

И те така, най-интересната от тези срещи беше с една Лейля аблата (абла от турски = кака) и нейния син, който имаше типично турски (балкански) леко засукан нагоре мустак. Казвам „типично турски“, защото те са заминали за Турция през 1989-а и съответно той, няма никакъв спомен за България. И двамата сме във възрастта за задомяване и щом усетихме, че разговорът отива в тази посока, леко се пошегувахме и убихме темата. В последствие стана ясно, че всъщност ние с него сме трети братовчеди, поне за който аз не подозирах, че имам. Същото се отнася и за неговите първи братовчеди, които са, както се досещате, пак мои трети братовчеди. По този повод във Фейсбук пуснах следния статус:

Сряда е пазарен ден в Омуртаг, съответно и аз бях довлачен от баба си на пазар. Освен, че видях някаква рода, за която дори не подозирах, темата на всеки разговор беше “ колко си пораснал… няма ли да се жениш?!?“. Добре, че се намери един мустакат момък (някаква рода; набор), който ме подкрепи в безвремието ми. Изводът на деня е, че прародителите ми показаха на местната общественост, че си имат внук за женене (макар и небръснат). А пазаруването е за парлама!

Следващия статус свързан с тази тематика бе следния:

Близка среща с трети братовчеди, двойно ородени. ако остана в омуртагската околия някой друг месец, ще ги разуча.всичките.

Оказа се, всъщност, че връзката ми с въпросния момък е двустранна. След кратка справка с баба ми, стана ясно, че моята прабаба (майка на баба ми) и неговия прадядо (по майчина линия) са били брат и сестра. Съответно, нашите баби са първи братовчеди, нашите родители – втори и ние се падаме трети. Като че ли това не е достатъчно, сме били и двойно ородени, защото пък май неговия дядо (по бащина линия) се е заженил навремето с някой от другия клон на моята безкрайна рода. Само да вметна баба ми и дядо ми имат по 5 братя и сестри общо, съответно техните родители са имали по 5-6 братя и сестри. Сами може да си представите колко е смесена системата. Както се досещате нямам точна представа докъде стига родословното ми дърво. Веднъж се говореше за един от братята на прадядо ми (дядо на дядо ми, майчина линия), който се бил заселил някъде из дълбокия Анадол, но така и не се проследи тази следа.

 

Най-интересното, което може да се покаже от архивите на семейното дърво е „Позволително за венчаване“ датирано от 1939 г. на прабаба ми и прадядо ми (родители на дядо ми),което се е появило незнайно откъде вкъщи. Интересното е, че е написано на онзи български език, който е преди реформата от 1945, което не е учудващо, но също така и на старо-турски, с типичната арабска азбука. Държа да подчертая, че това е официален документ с подпис от мюфтията и платена такса за „Фонд Съдебни Сгради“. На гърба на това позволително има три реда изписани на старо-турски, и за съжаления никой в най-модерната линия на семейството не може да разчете какво пише там. Дали е романизиран спомен записан от прародителите ми или просто административен подпис от отговорното лице, не се знае. Предполагам, някой ден ще разберем.

Що се отнася за техния правнук. Физически, той отдавна не е стъпвал в Селото, което те са се венчали и живели. От около 13 години не живее в града, в който той самият е бил роден. И съвсем отскоро, близо 3 години, живее извън пределите на държавата, която нарича родина. Тук драмата стана съвсем силна, така че ще понамаля малко сантиментите.

Едва ли съм единствения, който продължава да среща рода тук и и там, особено в собствения си роден край, но такива завръщания са хубави и полезни за здравето. Просто да отидеш и да накараш времето да се забави. Да се забави толкова, че да видиш какво се случва около тебе и със тебе от друг възможен ъгъл.

Автор: Мустафа Хасанов

Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Другата България – на картата:

Другата България

Днес ще завършим обиколката на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан, после минахме през известния сред мотористите Каменен път и стигнахме Кайсери. За последно обиколихме Кападокия. Днес ще поемем пътя към дома Приятно четене:

Турция на мотор

част пета

От Кападокия към България

    На следващата сутрин станахме рано както си бяхме наумили (апропо, тук се съмва доста по-рано от в София, по простата причина, че сме в същата часова зона, но пък е доста по на изток), за да не пропуснем

шоуто с балоните

преди тръгване! Изкачихме близкия баир точно навреме - балоните един по един започваха да изникват като гъби иззад скалите  

  Голяма красота са... По едно време се опитах да ги преброя, но нямаше шанс! И все пак по моя преценка тази сутрин бяха излетели някъде към 50-60 балона. Балоните си летяха.. За съжаление нашето време изтичаше! Върнахме се в къмпинга да разтуряме бивака и да се товарим на мотора. Път ни чакаше! После семейният съвет беше решил, че ще караме покрай Соленото езеро и оттам по магистралата през Анкара и Истанбул със спане, където замръкнем... Събрахме катуна, избутах мотора настрани, че да не събудя половината къмпинг като го запаля, натоварихме се и тръгнахме. Беше време за прибиране...уви. По пътя за Невшехир отново се любувахме на балоните, които тъкмо се снижаваха за кацане и имахме възможността да ги видим отблизо Влязохме в

Невшехир

(той пътя си минава през града - няма околовръстно), спрях на един светофар точно срещу входа на жандармерията и както спрях

моторът угасна

Натиснах копчето на стартера леко озадачен, защото това беше мотор, който никога не гасне просто така (той след 6 месечно седене палеше от четвърт дето се вика, та да загасне в движение). Моторът запали трудно и работеше все едно го бях задавил или де да знам какво, което още повече ме озадачи. Докато чаках светофара да светне зелено хвърлих по едно око отляво, отдясно, още повече, че ме лъхна и неприятен мирис на нещо изгоряло и хоп - ей ти го проблемът! Отляво по двигателят се стичаше нещо и капеше по ботуша ми! В първият момент реших, че е масло и си викам "Айде, дотук сме - двигателят изби отнякъде и шурна маслото!". Само ми мина през ума къде на майната си бяхме и как щяхме да се транспортираме до България! На брат ми единият бус беше над 20 годишен и нямаше шанс да го пуснат в Турция, а другият беше товарен - демек още пó нямаше шанс да го пуснат да дойде да ни вземе! Сега кой щях да търся дето хем да имаше бус, хем да не е много дърт, хем да е пътнически, за да може да дойде, хем да се навие да си загуби няколко дена с нас, хем да има паспорт... Ебаааааго! Ситуацията хич не беше радостна... Светофарът светна зелено и аз пресякох кръстовището и спрях отсреща точно до входа на жандармите! Ебаааааго! Дремеше ми! Да дойдат да помагат ако им пречим нещо. Разхвърляхме багажа, разхвърлях се и аз и почнах огледа на мотора! Мдааа....дотук добре! Поне не беше масло! Течеше бензин, който стичайки се по двигателят обираше всичката гняс по него и се смесваше със сълзенето на масло отляво на двигателя и затова правеше черна локвичка на асфалта, която аз в първоначалния си ужас бях видял като масло... Резервоарът не беше пробит. Нямаше измъкнат маркуч нещо... Нямаше и скъсан маркуч за бензин някъде доколкото виждах... Ахааа - течеше от маркуча на третия карбуратор! Нямах идея защо би могло да тече оттам, само знаех, че карбовете откакто имам мотора никога никой не беше ги пипал, именно по логиката, че едно нещо щом работи не се пипа, пък и ме кефеше ниският разход на мотора и не исках някой "разбирач" с голямата бормашина (беше ми се случвало вече) да тръгне да ги тунингова! Та по тази причина беше тъмна Индия какво се случваше с карбовете на тази машина! Самозалъгах се, че видиш ли може свещта да е дала фира (не, че го вярвах де) и тръгнах да я сменям! Тук се оказа, че при толкова системното събиране на багажа и толкова подробната подготовка и мъкненето на цял куфар с инструменти, аз съм забравил най-важното - комплекта с гаечните ключове и сега нямаше с какво да развия резервоара! Върха съм...Няма що... С триста зора успях да се преборя с помощта на клещите, смених свещта и хоп! – нищо! Пак шуртеше... Добре, че бяхме в град, че ако бяхме някъде по чукарите ... не знам. Попитахме двамата зяпачи край нас за "Моточиклет уста" (поне знаех вече как е майстор на турски) и те първо с ясен жест ни сочеха часовника (демек – какъв майстор в 7:30!) и после вдигаха рамене и ни викаха "меркез, меркез", т.е. да ходим на центъра и там да питаме. Е, то не ни оставаше нищо друго освен наистина да се насочим към центъра, пък дано не се запалехме дотогава с тоя шуртящ бензин по тоя загрял двигател в тая жега... Подминахме баш центъра и спряхме на поредното кръстовище да питаме някой. Тук се насочихме към най-осведомената информационна агенция по всички земи - бакшишите. Спряхме, поздравихме, с крива усмивка се опитахме да обясним, че видиш ли...нещо си...мотора нали... Таксиджиите ни наобиколиха и аз пак отново - гюнайдън, туй онуй, проблем вар, туй онуй, моточиклет, туй онуй мамата нали...   Аааааа, плесна се по челото единия и като се почна чатъра патъра, чатъра патъра, ама аз нищо не вдявам пък не мога да взема думата от него! След това с включиха и другите двама и те чатъра патъра, чатъра патъра, тонът взе да се повишава и погледите да стават зли, щото единия чатъра патъра и сочеше насам, пък другия чатъра патъра и сочеше натам. Накрая единия плесна другия през сочещата на онам ръка и тамън да стане търкала и аз им викам „Дур, бре багабонти! Айде да ни светнете къде има майстор пък после се трепайте,а? Бен ябанджи...вар проблем... сеир кютек после, а?“ Тогава оня първия пак се плесна по челото и всичките се ухилиха до уши и викат "Ааааа, ябанджи? Аааа, Бургаристан! Комшу! Аааа...оооо...бреееее!" И всичко се реши за миг! Първият бакшиш написа на едно листче нещо и ни го подаде!  После ни осведоми, че оттук направо, на втория светофар вдясно и после да питаме! На листчето пишеше "Моторджу Адем уста...Метал Ище" Ясно имахме координатите на майстор Адем, само дето това метал Ище не вдявах какво беше ама карай.... Надявах се да не значи „Виж им сметката, тяхната мамица!“ Благодарихме и продължихме. Сега как го намерихме това "Метал Ище" не искам да си спомням, само ще вметна, че беше голям зор! А това се оказа, че е някаква бивша складова база или нещо подобно, което е разделено на малки клетки като във всичките има всвъзможни работилнички и сервизи! Сега беше въпроса как да намерим тоя Адем уста, щото метал ище-то хич не беше малко. Тук искам специално и много сърдечно да благодаря на ето този човек дето едвам се вижда на снимката:   [caption id="" align="aligncenter" width="640"] Тунджай[/caption]   Това е Тунджай! Невероятен човек! И ако някой има път по тези земи и минава през Невшехир нека се отбие за пет минути до Метал Ище-то (пътят за Аксарай минава покрай него и да потърси Тунджай стругаря и да му стисне ръката от наше име! Човекът знаеше само йес, ноу и сори и имам чувството, че ги използваше в произволни комбинации, но пък единият час, който изкарахме при него беше един от най-смислените и наситен с разговори час в живота ми! И така – часът беше 9:00 и сервизът на Адем уста беше отворен. Закарахме мотора там (естествено и тук веднага се събра солидна групичка всевъзможни майстори, които да се посмеят чистосърдечно на старата ни машина). Още по-традиционно майсторът естествено го нямаше - тук бяха само калфата и чиракът, които естествено си придаваха важност! Първо го играха много заети и не ни обърнаха грам внимание и след като се "наиграха" тежко тежко се вторачиха в нашата машина! И тъй като традиционно никой не говореше никакви езици освен турски, аз с две три думи им обясних за проблема, като обяснението ми ще да е звучало нещо от сорта на: „моточиклет бръм бръм...дур на кърмъзъ ламба до жандармата и хоп! моточиклет дур бакалъм... Бастър копче...бръм бръм бръм...кюта-пата, кюта-пата....опаааа.....бензин шууууурррр ...“ Чиракът изчезна нанякъде, пък калфата свойски ме тупна по рамото и ми се усмихна, след което ме накара да си сваля резервоара (не, че не знае как, Алллаааахххх, просто той е калфа, как тъй ще развива сега разни болтове)! Аз му викам, че нямам инструментариум, щото той е майсторът видиш ли (малко гъди-гъди за ушите, к'во да се прави, трябва си понякога) и човекът щеше да му се разчекне устата от усмивка, но пък благосклонно ми подаде цял комплект ключета, че да си разглобявам на спокойствие... Махнах седалката, страничните спойлери и резервоара, а г-н професорът дойде с една голяма отверка, почука тук, почука там и СТОП! По-скоро ДУР! Жестът беше недвусмислен - беше време за закуска! Чиракът се беше завърнал с някаква закуска, увита в мазна хартия... Тъй де – началството му трябваше да яде! Излязох примирено от сервиза и седнах при Поли, която пушеше цигара от цигара в опитите си да се откачи от съседите по сервиз, които определено се забавляваха освен да се смеят на мотора ни, ами и да и предлагат какво ли не. Поседяхме, позяпахме, а аз вече бях готов да купя ей тоя мотор и да си ходим с него, щото взе да ми писва от Брус Лий и неговите прищевки! Новото си беше ново! Ей тоя 125 кубиков Мондиал струваше 1500 лв и беше чистак-бърсак с найлона на седалката! Ако имах идея как да накачулим всичкият ни багаж по него и как точно ще го вкарам в България, бях готов да им оставя Ямахата за части и да го вземам!

Докато умувам върху тези толкова екзистенциални въпроси като нашият бъдещ превоз, калфата явно беше приключил със закуската и ме викна, за да ме осведоми, че проблемът не е в неговата компетенция (нещо, което въобще не съм се съмнявал още от самото начало) и ще трябва да се обади на майстора да дойде. Ясно...очертаваше се още чакане. Поседяхме, к'во поседяхме и майсторът дойде с една малка моторетка от култовата марка Ямасаки! За пръв път бях видял подобно „нещо“ преди години в Сараево и много се смях на името на марката! Това явно беше някаква уродлива китайска кръстоска между Ямаха и Кавасаки, с която съдбата ме сблъскваше отново този път по тези земи. Майсторът беше на средна възраст, много важен и много мълчалив! Още с паркирането на китайското уродче, строи подчинените си, които се разхвърчаха насам натам, нахока калфата, че не е свалил карбураторите, помота се насам-натам като упорито се правеше, че не ни вижда, а един от комшийския сервиз с иронична усмивка и свойско намигване ми каза тихичко, че и Адем уста е имал ямаха, ама навреме я продал видиш ли... И хахахаха... хехехехе.... Сега настъпи моментът на истината! Карбураторите бяха разглобени ииии... Дур, отсече майсторът! Време е за чай! И стана като в оня стар български лаф „Ела ми на гости, да видиш комшията каква хубава ракия има!“ Естествено, седнахме при комшиите да видим какъв хубав чай правят... След половин един час пиене на чай, пушене и сладки приказки, отново беше време за работа. Беше счупена иглата на карбуратора! Как, защо, от какво – нямах представа! Хубавото беше, че имаше откъде да се намери нова игла. Чиракът запали един съмнителен скутер и отпраши нанякъде (предполагам да търси игла), а „нашите“ хора междувременно много се смяха на един полицай с мотор, който мина покрай нас, понеже караше с каска, посмяха се, че те пушат български цигари, а ние турски, поместваха някакъв трактор насам-натам – не разбрах защо – и иглата дойде! Моторът беше сглобен за нула време! Беше време за разплащане и сбогуване! В интерес на истината не ни ощавиха (както обикновено се прави по нашите земи с чужденците!), а и въпреки мудното темпо в 11:30 бяхме готови за път! Евалла! Аферим! Машалла и довиждане!

Ние отново бяхме на път!

И къде от суеверие, къде от някаква прищявка, взех еднолично решение, че ще променим маршрута! Ами ако счупената игла беше знак от съдбата да не минаваме откъдето сме си наумили? Ясно. Новият маршрут веднага беше сглобен - Аксарай, Коня, Афионкарахисар, Кутахя, Балъкесир и отново Чардак, ферибота, Гелиболу, Кешан и т.н. Казахме си по едно „бай, бай“ с хората от сервиза и околностите и отново поехме на път.

Пътят Невшехир-Аксарай-Коня

беше може би най-скучната двестакилометрова отсечка, по която някога съм карал! Евър! Жегата беше потресаваща, щото вече си беше пладне (а тайната ни мисъл от сутринта беше по това време вече да сме минали скучната равнинна и жежка част около Соленото езеро, независимо от коя страна точно сме решили да го заобикаляме)!

 

    В

Аксарай

спряхме да заредим при едни много странни пичове, които в старанието си да заредят мотора "фуль", такова клатене го клатеха, такова подрускване и накланяне го накланяха, че мен направо ми се изправи косата! Тея двамата сигурно бяха на много сериозен процент от продадените горива...

Пътят от Аксарай до Коня

(нещо от рода на 140-150 км) е забележителен с това, че има всичко на всичко 5-6 завоя за целия си километраж (и то плавни! Да не помислите, че за сериозни завои говоря), но пък за сметка на това е хубав и широк! Или поне като изключим някаква си една трета от него, дето е в ремонт и се вдигаше пушилка до Господа... Реклама на Кока-кола в стил Дивия запад? Неее... Обикновена бензиностанция & магазин & място за почивка край пътя за Коня

  Занавлизахме в

Коня

супер изморени, изтощени и обезводнени! Коня е модерен милионен град, който в момента нямахме грам желание да разглеждаме и поради тази причина избрахме най-късия и околовръстен маршрут за оттегляне в посока Афионкарахисар! И все пак ето някои "попътни" снимки от Коня  

  Бегъл поглед към местната Обеля... Това „кварталче“ беше последното преди да се излезе от града и дори беше извън рамките на околовръстното

 

      Естествено минахме и край някакви супер-ултра-мизерни селца (Турция си е страна на контрастите)

    Пътят на фона на това, по което бяхме карали предните дни, си беше леко (да не кажа доста) скучноват, а може би просто и ние се бяхме наситили вече. Път като път... Имаше там някакви планинки в далечината, но май нещото, на което обръщахме най-голямо внимание вече бяха табелите на населените места и намаляващите километри до следващите. Вече дори ненормално претоварените камиони бяха спрели да ни правят впечатление! Явно бяхме претръпнали...  

Стигнахме в

Афионкарахисар

в съвсем прилично време, за да мислим за нощувка. И този град го минахме по околовръстното, което беше в стил "едно голямо продълговато Илиянци" И в

Кютахя

не спряхме, че ни се видя твърде голям град, за да се врем из него, а и все още слънцето не беше залязло! Отпрашихме към Тавшанлъ. Пътят си беше екстра, настроението също.

Тавшанлъ

беше добро попадение! Нито малък, нито голям град. Много спретнат и подреден. Място с дух и усещане за уют! Тук вече беше станало тъмно, а както е печално известно, нашият фотоапарат прави ужасни нощни снимки, пък и за зла съдба обикновено по това време на денонощието вече и двете му батерии са дали фира, та и да бихме искали, нямаше с какво да снимаме. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Оказа се, че собственикът е заклет моторджия и с още някакъв негов познат от Бурса тъкмо теглеха локуми на входа, когато ние акостирахме! Естествено и тук взеха на подбив рожденната дата на возилото ни, дори бих казал, че леко прекалиха като го отнесоха към далечната 1984-та година! Еееее сега, а стига де! Да си имаме уважението някакси! Аз пък не пропуснах да им го върна с удар под кръста! След като чичковците се похвалиха победоносно, че карат БМВ-та, аз небрежно им викам "Е....има и такива моменти в израстването на един моторджия! Живи и здрави, да работите по-здраво и ще си купите и вие по една ямаха! Ето, аз имам 6 мотора в гаража и ни едно БМВ!"... Естествено, спестих небрежно "малката" подробност, че от 6-те мотора само два са изрядни и в движение, ама карай... Другият път ще им кажа ;)

На другата сутрин

доста се чудихме кой точно ден от седмицата е и дали наистина да се прибираме. Ще кажете – каква е тая чуденка през цялото пътуване точно какъв ден е и нямаме ли телефон подръка или интернет или телевизор в стаята, или нещо си друго? Хахаха! Че кой е луд да гони разписание по време на разпускащо пътуване? Че да не съм луд да нося лаптоп? Или пък да се ровя из интернет? Или пък да отида на 2000 км от вкъщи, за да седна да гледам телевизия? Хахахах! Да бе! Телефонът си ми стоеше в джоба и го ползвах единствено, за да затворя ако някой ми звъннеше! Единствено го държах включен, ако съседът ни по гора звъннеше, че има някакъв проблем с къщата... Макар че и да звъннеше все тая... С две думи именно от "благата" на цивилизацията искахме да избягаме и да се скрием тези десетина дни! Ако исках високотехнологично онлайн пътуване, спокойно можех да си седя вкъщи и да пътувам с гугъл ърт колкото ми се ще, докато климатика ми духа хладно във врата и вадя потна студена бира от хладилника. Поразходихме се из градчето, пихме по кафе, натоварихме багажа и дружно решихме да минем през Гърция и да спим някъде там-я в Кавала, я някъде другаде и утре да се прибираме в София... Нещо май май не ни се прибираше особено, защото и днес без особени проблеми можехме да стигнем до нас - бяхме на около 900 км от София. Отново бяхме на път - за седми или осми ден може би

 

Тук теренът отново стана планински,

а пътят изключително скапан, нищо че на картата го даваха като червен първокласен път! Множество участъци в ремонт, където се вдигаше пушилка до Бога, отбий насам, отбий натам, насрещно движение в пушилката, някакви отбивания по някакъв криминален стар тесен път, където и да исках повече от втора не можех да включа. Най-накрая излязохме на вече ремонтирания и "бърз" път! Този път бях направо полудял от скапания терен и ремонти и отвинтих газта и подгоних мотора по плавните завои толкова колкото можеше да върви. Малко преди Балъкесир спряхме да заредим, отморим и хапнем и там все пак решихме благоразумно да се допитаме до сервитьорчето аджеба кой път да хванем за нататък! Добре, че го питахме, щото се оказа, че най-читавият път се оказа, че е точно най-нелогичният според нас - този, който излизаше на Бандърма и оттам към Чардак покрай Мраморно море! Явно ни беше писано да затворим кръга на обиколката си в Турция точно на Бандърма! Нямаше лошо...

Ферибота от Чардак

го хванахме почти в движение (в интерес на истината и на идване и на връщане "чакането" на ферито беше в рамките на 5-6 минути)

В Гелиболу (Галиполи)

слизайки от ферито се наредихме във върволицата зад една баничарка с истанбулски номер!Аз естествено нали съм блейка не съм забелязал, но Поли с орловият поглед веднага е мернала, че човекът ни прави знак да караме след него в посока различна от табелите и колоната тирове, коли и автобуси! Чувствах се като в електронна игра - човекът караше като бесен и минаваше по някакви сокаци, дето бяха тесни колкото да мине кола, дето някакви хора се дърпаха в страни, за да не ги забършем или пресичаха на тъгъдък, че да не ги "отстреляме" и в крайна сметка на петата минута след като слязохме от ферибота, бяхме оставили табелата за Гелиболу зад гърба си. Преди Кешан спряхме отново, за да заредим и да решим в крайна сметка накъде да караме.

Тук вече беше Европа! Личеше си!

Накараха ни да си платим чая, а самият чай беше в пластмасова чашка и за нищо не ставаше... Мдааа... исках обратно в Азия! Европа можеше да си я оставя с лека ръка на меркантилите. Семейният съвет този път изненада дори сам себе си с решението си. Абе, що не ходим до вашите да ги видим, вместо да въртим из Гърция и или да се прибираме! Речено сторено... Часът беше 17:00. Цепехме през Кешан към Одрин и оттам през Хамзабейли (Лесово демек) и оттам нямах представа, но надали бяхме на повече от 450 км. Дет се вика ей го де е! Пришпорих мотора, защото ако исках да стигнем преди полунощ, трябваше да караме много стегнато и бързо! Той пък и пътя между Кешан и Одрин се оказа чисто нов и перфектен!  

Границата

стигнахме някъде към 19.00 щото се оказа, че не е на стотина километра както си мислех, а на 200 и малко, пък и по пътя спирахме да почиваме все пак. Вече нямахме сили за дълго каране без стопове! Естествено, случихме на смяната на митничарите (то май късмета ми по митниците обикновено е такъв).

На турската митница

минахме през първото гише и служителят затвори гишето след нас и хвана гората! Гишето пред нас беше затворено и нямаше никой, разбира се, и ние седяхме насред нищото и се чудехме какво да правим. Поседяхме, повъртяхме се, очаквахме някой да се трогне, ама нейсе - не се! Реших да отида до третото гише (това на изхода на митницата) и да питам. Отидох, питах и човекът ми обясни, че колегата му е на вечеря и да го чакаме.... Супер, няма що! Върнах се обратно, нямах избор... След малко някакъв преминаващ служител ей-тъй между дрuгото ни каза да ходим на гишето, което е в обратната посока и да ги помолим да ни подпечатат паспортите! Отидохме, примолихме се и номерът мина!   Вече бяхме

на българската митница,

където също течеше смяна на персонала! На граничният контрол се оказа някакъв много усмихнат и свeстен човек, който се върна, за да ни пусне, обясни ни накъде да караме, щото ние карта на България не си носехме естествено, а аз оттук никога не бях минавал, пък и Югоизточна България ми е голяма мъгла по принцип и ни проводи да бързаме, като каза да се примолим на митничарите та дано ни пуснат... Да, ама не! Митничарите хич и не се трогнаха от нас... Поседяхме, повъртяхме се, позяпахме, докато след 20-тина минути някакъв служител минавайки отнякъде занякъде ни вика „А, за тук ли чакате? Нещо за деклариране? Не? Цигари?“ Викам му половин пакет... Цигарка ли искаш? А той „Хахаха....за количества питам!“ Абе кви количества бе, човек! С мотора. Пък и те там са по-скъпи... Подкарахме вече у нас и на първият кръстопът се смяхме много! Табели: „Бургас сто и нещо“, „София - триста и малко“, „Русе - триста километра“ Лелееее, в колко малка страна живеехме наистина...

На Елхово

спряхме да заредим, да пием по кафе и да се обадим на всички заинтересовани, че сме си тук вече. Звъннах и на шефа на пътното да питам откъде по дяволите се минава за Петолъчката и дали Котленския проход става за каране и колко ли километра имаме... И отпрашихме! Викам си сега ще карам като изоглавен! То и без това сме в страната на ченгетата-десетолевки та можехме да си го позволим! Е, а

карай като изоглавен по пътя от Елхово за Ямбол, ако си нямаш работа!

Само държах здраво кормилото и бях отворил зъркелите на 16, че да не потънем в някой трап! После според инструкциите на митничаря на село Окоп свихме надясно! Вече беше тъмно, пътчето доста криминално изглеждащо и още в самото му начало беше бодната табела „Пътят до Петолъчката в ремонт!“ Без маркировка, без нищо и дори с два моста, на които половината се ремонтираше и се „бягаше“ в другото платно и това пак без никаква сигнализация освен по един крив знак на сами мостовете, които пък изникваха в нищото! После пък излязохме на някакъв друг път дето беше с чисто нов асфалт и естествено маркировка нямаше, а навън вече беше тъмно като в кучи задник! Криво ляво стигнахме Петолъчката и хванахме Котленския проход. Викам си ще спрем в Котел да пием по лимонада и да починем малко! Малко ми се видя странно като гледах как разните чужди коли пътуваха в пакет от по три - пет коли, бързо и и плътно без да пускат никой между тях, но бързо забравих за тях.

Подминахме Градец. Стигнахме Котел!

Малееееей, откъде беше наизкочил всичкото този сиган, бре!? Тръпки ме побиха! Какво спиране тука? Никакво спиране, ако не искахме хлебарките да ни оглозгат и изплюят само кокалите и никой повече да не чуе за нас! Докато размишлявах над подобни екзистенциални теми просто цопнах в една дупка от липсваща шахта, моторът издрънча, но аз успях да го удържа криво ляво, изпсувах грозно и дадох газ. Тропота на колелото в дупката беше привлякал вниманието на хлебарките и всички впериха жадни погледи в нас! Да, ама не! Това беше Брус Лий! Той не падаше толкова лесно по гръб... После по обратните завои в прохода ми направи впечатление, че на най-шибаните завои имаше разплискано масло! Само на завоите и то само на тези, които бяха с напълно обратни виражи! Никъде другаде! Това ако не беше "кур капан" здраве му кажи! Поради тази причина на един от завоите едвам не влязохме в една насрещна кола! Добре, че човекът имаше добри реакции, та мина почти в банкета, за да се разминем. В Тича също направихме опит да спрем на една бензиностанция, но бързо се отказахме... Ясно - спиране само в крайната точка на пътуването! Това беше положението!

Хошгелдиниз в Булгаристан!

Добро дошли в ЕС! Уелкъм и пак заповядайте! Вече си бяхме у нас! Вече наистина се чувствахме като у нас си! Нямаше грешка! Бяхме си вкъщи... Край Автор: Златомир Попов Снимки: авторът   Други разкази свързани с Другата Турция – на картата: За подробности – кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе!

Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан, а за последно минахме през известния сред мотористите Каменен път и стигнахме Кайсери. Днес ще обиколим Кападокия Приятно четене:

Турция на мотор

част четвърта

През Кападокия

    На следващата сутрин с неудоволствие установихме, че Поли отново едвам се крепи на краката си, затова и разните планове за "кръшкане" до водопадите в Yahiali (е, те това да ме убиеш не знам как се чете), препоръчани ни от дюнерджията в Дивриги (оня с па, па, па, калашниците и пара йок), направо ги загърбихме и решихме да цепим направо към къмпинга в Кападокия. Дотам имахме към 100 км път, така че се надявах за нула време да сме там... Днес се очертаваше мързелив  ден за мен и ден за лечение за Поли Подминахме Юргюп. Подминахме и

двата емблематични за Кападокия камъка

  и след леко объркване и лутане (традиционно), традиционно се намърдахме в

къмпинг Кая до Ортахисар

Горещо препоръчвам въпросното местенце за къмпингуващите по тези земи! Това е най-читавия къмпинг, в който аз лично някога съм бил! Цената за мотор, двама души и палатка беше точно 25 лв на вечер. Разплатихме се с мустакатия чичка дето си е все същия от поне 5 години и разпънахме палатката на едно закътано местенце

 

Кападокия...

Кападокия е цяла отделна вселена... Не знам как точно ще ви я представя в няколко снимки, но ще опитам. Тъй като си имахме болен в "групата", логично си набелязахме някакви съвсем близки цели за изследване... Сетих се, че от другата страна на къмпинга имаше някаква скална църква дето преди години Гошо беше пробвал да я открие та се беше набил в някакъв склад за лимони...

  Като всяка туристическа забележителност в Турция и

скалната църква беше с платен вход

На входа ни посрещна най-ухиления чичка на света, на който с удоволствие платихме по 4 лири вход, а той ни снабди с по едно фенерче, обясни ни надве- натри* за какво иде реч и ни проводи навътре

  Попромушихме се оттук-оттам

  Разгледахме системите за затваряне

  После любезният домакин ни почерпи чай ей тук

Я, ето го и него

Човекът ни обясни чистосърдечно, че е толкова надъхан по отношение на работата си, защото "знаеш ли колко е зле да лежиш две години вкъщи без работа"... След посещението на скалната църква, решихме да се помотаме из района на къмпинга. Пеш при това! След 5 дни на колела някак пó ни влечеше да махаме крачоли насам-натам пък и да оставим Брус Лий да си поотдъхне от нас тъкмо! В далечината е

кулата Учхисар

(ако не ме лъже паметта – най-високата "постройка" на Кападокия)

  "Лунната" повърхност в околовръст

  Спуснахме се по пътчето под къмпинга към долината на розите... Тук спокойно можеха да се снимат филми за извънземните Нямахме никаква идея кое какво би могло да е било, но зяпахме, снимахме и правехме догадки! Температурата разбира се гонеше 40 градуса и в околовръст нямаше жива душа освен нас

 

 

Вулканът Ерджиес (висок почти 4000 метра)

в далечината - най-високата точка в района на Кападокия, използван за целогодишен ски-курорт** доколкото съм запознат... Величествен е...

  Прибрахме се в къмпинга поради голямата жега най-вече и там се оказа, че в съседство има едно момче с мотор - местен от Анкара-мотаеше се сам насам натам из Кападокия както се оказа. Много готин тип (за съжаление името му отдавна е изфирясало от изкуфялата ми глава) с с Хюсунг Акуила (в Турция рядко се срещат каращи големи мотори, та правят впечатление). Естествено веднага захванахме да се зверим в картата, щото ние нали си бяхме неориентирани, та човекът реши да ни "светне" де що си заслужава гледането в околовръст

Естествено, какво е Кападокия без балони...

Мен, честно казано, ме домързя да ставам толкова рано сутринта да ги гледам, но явно Поли не е била на моето мнение, защото е щракнала някоя снимка

  Времето беше перфектно (разбирай отново се очертаваше четиридесетградусова жега), а за днес бяхме спретнали богата волна програма. Днес щяхме да сме с мотора и да обикаляме околовръст! Естествено започнахме с

град Юргюп

и пиене на кафе (ебаси скъпото кафе, ама това е друга тема- просто, където е туристическо цените са в космоса...естествено) След Зелве хванахме пътя за Аванос, като идеята ни беше да минем през това градче да позяпаме и да цепим към подземния град в Деринкою. Пътьом спряхме край някакви други

странни скални образувания

    В околността всичко изглеждаше много странно и някак абстрактно.Край пътя, по който карахме продължаваха да изникват странни "скулптури" По съвет на един местен, пък и заради напредващото време, пропуснахме разходката в Аванос и през Невшехир хванахме пътя за подземния град. И преди бях минавал през

Невшехир,

но не бях обръщал такова внимание, че той всъщност е един съвсем модерен и добре изглеждащ град, насред всичките лунни пейзажи в околовръст

  Е, имаше си и автентичен "ретро" квартал, разбира се

Деринкьой

изглеждаше... хммм... твърде арабски, бих казал, и по нищо никъде не личеше къде точно е прословутият подземен град. Добре, че един полицай с моторетка (Без каска, естествено! По тези земи имам чувството, че карането без каска е превърнато в национален спорт!) ни спря специално, за да ни упъти и благодарение на него акостирахме на правилното място

Подземните градове

(36 в района на Кападокия) за мен са уникални съоръжения! Преди бях влизал в Мазъкьой, а сега ми се удаваше случай да вляза в може би най-спряганият в туристическите справочници подземен град - именно този в Деринкьой. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Безсмислено е да пиша нещо за място, за което в интернет има безкрайно много иннформация, затова ще се огранича само със слагането на няколко наши снимки! И само да вметна – ако ходите натам - възползвайте се от любезно предлаганите услуги за гид от момчетата от охраната! Уникално шоу е с тях да се вреш по етажите под земята!

        След разглеждането на подземния град и последвалите социални контакти с неколцината местни, които бяха на мегдана, лека полека се заприбирахме. Спряхме на ето тази странна бензиностанция

 

където момчето явно не ни разбра закъде пътуваме, щото посоката, в която ни отпрати се оказа един доста екзотичен и леко обиколен междуселски път, който ни прекара през ето едни такива селца

  след това през някакви безлюдни почти пустинни райони

в крайна сметка пак ни отведе до Юргюп.

Прибрахме се благополучно в базовия лагер.

На свечеряване се помотахме отново пешеходно в района на къмпинга. Пошляхме се, поснимахме, позяпахме, погонихме се с една лисица, поотбивахме опитите на разни шофери да ни вземат на стоп. Въобще – разпускането беше активно

Време беше да се прибираме... Утре, щем не щем,

трябваше да хванем курс към България.

Не бях наясно точно кой ден от седмицата е и подозирах, че имаме още някой друг ден отпуска, но.... абе, беше си време вече! Нямахме ясна концепция нито за маршрута, нито за темпото на прибиране. Бяхме на 1360 км от вкъщи - нито много, нито малко. Дилемата беше дали да минаваме покрай Соленото езеро, или да го пропуснем. Държахме ли на него, щеше да се наложи да караме по царския път през Аксарай, Анкара и оттам по магистралата през Истанбул. Ама нещо не ми се караше по царския път, пък и не ми се вреше в Истанбул, па макар и транзит. Ако изберяхме алтернативен маршрут, той със сигурност щеше да е и по-дълъг и по-бавен, т.е. трябваше да направим още една нощувка някъде в Турция, но пък какво от това. Време имахме, пари  – също... Ясно... Нищо не беше ясно! Явно щяхме да го мъдрим в последния момент, в движение! Утре щяхме да станем рано, за да не проспим балоните (както аз в днешната сутрин), да стегнем багажа и да отпрашваме по широкия път към цивилизацията. Очаквайте продължението   * Правилното изписване на думата е благодарение на сайта Как се пише – бел.Ст. ** Освен, когато не изригва ;) – бел.Ст. Автор: Златомир Попов Снимки: авторът   Други разкази свързани с Кападокия – на картата: За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО ГОРЕ :)

Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан, а за последно минахме през известния сред мотористите Каменен път и стигнахме Кайсери. Днес ще обиколим Кападокия Приятно четене:

Турция на мотор

част четвърта

През Кападокия

    На следващата сутрин с неудоволствие установихме, че Поли отново едвам се крепи на краката си, затова и разните планове за "кръшкане" до водопадите в Yahiali (е, те това да ме убиеш не знам как се чете), препоръчани ни от дюнерджията в Дивриги (оня с па, па, па, калашниците и пара йок), направо ги загърбихме и решихме да цепим направо към къмпинга в Кападокия. Дотам имахме към 100 км път, така че се надявах за нула време да сме там... Днес се очертаваше мързелив  ден за мен и ден за лечение за Поли Подминахме Юргюп. Подминахме и

двата емблематични за Кападокия камъка

  и след леко объркване и лутане (традиционно), традиционно се намърдахме в

къмпинг Кая до Ортахисар

Горещо препоръчвам въпросното местенце за къмпингуващите по тези земи! Това е най-читавия къмпинг, в който аз лично някога съм бил! Цената за мотор, двама души и палатка беше точно 25 лв на вечер. Разплатихме се с мустакатия чичка дето си е все същия от поне 5 години и разпънахме палатката на едно закътано местенце

 

Кападокия...

Кападокия е цяла отделна вселена... Не знам как точно ще ви я представя в няколко снимки, но ще опитам. Тъй като си имахме болен в "групата", логично си набелязахме някакви съвсем близки цели за изследване... Сетих се, че от другата страна на къмпинга имаше някаква скална църква дето преди години Гошо беше пробвал да я открие та се беше набил в някакъв склад за лимони...

  Като всяка туристическа забележителност в Турция и

скалната църква беше с платен вход

На входа ни посрещна най-ухиления чичка на света, на който с удоволствие платихме по 4 лири вход, а той ни снабди с по едно фенерче, обясни ни надве- натри* за какво иде реч и ни проводи навътре

  Попромушихме се оттук-оттам

  Разгледахме системите за затваряне

  После любезният домакин ни почерпи чай ей тук

Я, ето го и него

Човекът ни обясни чистосърдечно, че е толкова надъхан по отношение на работата си, защото "знаеш ли колко е зле да лежиш две години вкъщи без работа"... След посещението на скалната църква, решихме да се помотаме из района на къмпинга. Пеш при това! След 5 дни на колела някак пó ни влечеше да махаме крачоли насам-натам пък и да оставим Брус Лий да си поотдъхне от нас тъкмо! В далечината е

кулата Учхисар

(ако не ме лъже паметта – най-високата "постройка" на Кападокия)

  "Лунната" повърхност в околовръст

  Спуснахме се по пътчето под къмпинга към долината на розите... Тук спокойно можеха да се снимат филми за извънземните Нямахме никаква идея кое какво би могло да е било, но зяпахме, снимахме и правехме догадки! Температурата разбира се гонеше 40 градуса и в околовръст нямаше жива душа освен нас

 

 

Вулканът Ерджиес (висок почти 4000 метра)

в далечината - най-високата точка в района на Кападокия, използван за целогодишен ски-курорт** доколкото съм запознат... Величествен е...

  Прибрахме се в къмпинга поради голямата жега най-вече и там се оказа, че в съседство има едно момче с мотор - местен от Анкара-мотаеше се сам насам натам из Кападокия както се оказа. Много готин тип (за съжаление името му отдавна е изфирясало от изкуфялата ми глава) с с Хюсунг Акуила (в Турция рядко се срещат каращи големи мотори, та правят впечатление). Естествено веднага захванахме да се зверим в картата, щото ние нали си бяхме неориентирани, та човекът реши да ни "светне" де що си заслужава гледането в околовръст

Естествено, какво е Кападокия без балони...

Мен, честно казано, ме домързя да ставам толкова рано сутринта да ги гледам, но явно Поли не е била на моето мнение, защото е щракнала някоя снимка

  Времето беше перфектно (разбирай отново се очертаваше четиридесетградусова жега), а за днес бяхме спретнали богата волна програма. Днес щяхме да сме с мотора и да обикаляме околовръст! Естествено започнахме с

град Юргюп

и пиене на кафе (ебаси скъпото кафе, ама това е друга тема- просто, където е туристическо цените са в космоса...естествено) След Зелве хванахме пътя за Аванос, като идеята ни беше да минем през това градче да позяпаме и да цепим към подземния град в Деринкою. Пътьом спряхме край някакви други

странни скални образувания

    В околността всичко изглеждаше много странно и някак абстрактно.Край пътя, по който карахме продължаваха да изникват странни "скулптури" По съвет на един местен, пък и заради напредващото време, пропуснахме разходката в Аванос и през Невшехир хванахме пътя за подземния град. И преди бях минавал през

Невшехир,

но не бях обръщал такова внимание, че той всъщност е един съвсем модерен и добре изглеждащ град, насред всичките лунни пейзажи в околовръст

  Е, имаше си и автентичен "ретро" квартал, разбира се

Деринкьой

изглеждаше... хммм... твърде арабски, бих казал, и по нищо никъде не личеше къде точно е прословутият подземен град. Добре, че един полицай с моторетка (Без каска, естествено! По тези земи имам чувството, че карането без каска е превърнато в национален спорт!) ни спря специално, за да ни упъти и благодарение на него акостирахме на правилното място

Подземните градове

(36 в района на Кападокия) за мен са уникални съоръжения! Преди бях влизал в Мазъкьой, а сега ми се удаваше случай да вляза в може би най-спряганият в туристическите справочници подземен град - именно този в Деринкьой. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Безсмислено е да пиша нещо за място, за което в интернет има безкрайно много иннформация, затова ще се огранича само със слагането на няколко наши снимки! И само да вметна – ако ходите натам - възползвайте се от любезно предлаганите услуги за гид от момчетата от охраната! Уникално шоу е с тях да се вреш по етажите под земята!

        След разглеждането на подземния град и последвалите социални контакти с неколцината местни, които бяха на мегдана, лека полека се заприбирахме. Спряхме на ето тази странна бензиностанция

 

където момчето явно не ни разбра закъде пътуваме, щото посоката, в която ни отпрати се оказа един доста екзотичен и леко обиколен междуселски път, който ни прекара през ето едни такива селца

  след това през някакви безлюдни почти пустинни райони

в крайна сметка пак ни отведе до Юргюп.

Прибрахме се благополучно в базовия лагер.

На свечеряване се помотахме отново пешеходно в района на къмпинга. Пошляхме се, поснимахме, позяпахме, погонихме се с една лисица, поотбивахме опитите на разни шофери да ни вземат на стоп. Въобще – разпускането беше активно

Време беше да се прибираме... Утре, щем не щем,

трябваше да хванем курс към България.

Не бях наясно точно кой ден от седмицата е и подозирах, че имаме още някой друг ден отпуска, но.... абе, беше си време вече! Нямахме ясна концепция нито за маршрута, нито за темпото на прибиране. Бяхме на 1360 км от вкъщи - нито много, нито малко. Дилемата беше дали да минаваме покрай Соленото езеро, или да го пропуснем. Държахме ли на него, щеше да се наложи да караме по царския път през Аксарай, Анкара и оттам по магистралата през Истанбул. Ама нещо не ми се караше по царския път, пък и не ми се вреше в Истанбул, па макар и транзит. Ако изберяхме алтернативен маршрут, той със сигурност щеше да е и по-дълъг и по-бавен, т.е. трябваше да направим още една нощувка някъде в Турция, но пък какво от това. Време имахме, пари  – също... Ясно... Нищо не беше ясно! Явно щяхме да го мъдрим в последния момент, в движение! Утре щяхме да станем рано, за да не проспим балоните (както аз в днешната сутрин), да стегнем багажа и да отпрашваме по широкия път към цивилизацията. Очаквайте продължението   * Правилното изписване на думата е благодарение на сайта Как се пише – бел.Ст. ** Освен, когато не изригва ;) – бел.Ст. Автор: Златомир Попов Снимки: авторът   Други разкази свързани с Кападокия – на картата: За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО ГОРЕ :)

От днес започваме една обиколка на Турция с мотора на Златомир. Днес ще се опитаме да стигнем от София до Синоп  – докъде ще стигнем? Ще видим :) Приятно четене:

Турция на мотор

част първа

От Гелиболу до Инеболу

 

Започвам естествено с

главните герои в това начинание

• На първо място най-главният - вярната кобила Брус Лий дето този път лееееееко ми скъса нервите

   

• Поли

 

  и разбира се

• аз в най-характерната поза за тези десет дни - с прическа тип Айнщайн, безумен поглед и гледащ невярващо в картата

 

И ето кратката история в картинки...

Като всяка история по нашите земи, тя започва така...на маса

  Умуването тук е основно защо всичкият багаж дето сме го наизвадили за накачулване по мотора хич и не иска да знае, че трябва да влезе в трите куфара и една чанта дето сме му отредили. Continue reading →