Започваме още едно пътешествие с Константин Костовски из Непал. Началото ще поставим с Непал: Първи впечатления от Катманду.

Приятно четене:

Непал

част първа

Първи впечатления

  Идеята за Непал дойде малко неочаквано

Приятел се обади някъде март месец и ми вика…. Абе с още двама- трима се каним да ходим до Непал за месец, ще е ноември/декември. Навит ли си? Аз в момента нямах пари да ида и до Ибиза за да почна работа, но без да се колебая потвърдих моето присъствие. Билет си купих около два месеца по- късно, излезе ми към 600 евро двупосочно с Turkish Airlines.
   Времето минаваше без да си дам сметка, то покрай работа и всичко останало не се и замислях за предстоящото пътуване. Единствено си купих обувки, че не исках да се окажа из планините на Непал с чисто нови, неразработени обувки. 

Между другото ? не разчитайте на Марката Quechua на Decathlon. Купих си от високият им клас обувки и ги върнах след един 10 – 12 км проход. Тежки, неудобни, а на всичкото отгоре и боядисват чорапите…и се предполага, че са водонепроницаеми. В последствие се оказа че трябваше да планинарствам баш с нови и неудобни обувки, защото шефа ме прееба и не ми върна багажа в Малага, както ми беше обещал. Аз нямаше как да си ги взема, защото най- сетне направих това, което мислех от две години- прибрах се до Малага с колело.

   Както и да е, така или иначе докато се прибера вкъщи и то

останали две седмици до полета

Раница ми даде назаем Карлос, приятелят който ми се обади да ме покани в това приключение, защото моята, хубавата, раница е 70л, а според всички това е прекалено много. Така че се обзаведох с една 35 литрова North Face. На мен ми беше с една идея малка в последствие, но и носех 3-4-5 излишни неща, които можех да си спестя.

   В интерес на истината за едномесечно пътешествие и планинарстване из Непал не ви трябват много неща.

Аз се изсилих малко с аптечката

В крайна сметка ви трябват /на мен не ми трябваха, но е хубаво да се носят/ хапчета против разстройство и Dymox, който помага при височина болест. Не ми е ясно точно как действа, макар да ми обясниха подробно /Алберт, единият от групата ни, е физиотерапевт/, но като цяло те обезводнява много яко. Може би и нещо за гърло и настинка, ако сте от тези, които лесно прихващат. Извън това не ви трябва абсолютно нищо друго. Аз си носех и за в случай на зъбобол, лепенки, ножичка, бинт, марля….абе не знам защо ги носех, но са тотално ненужни.

   Изхвърлих се и малко с дрехите

Носех термо тениски- 2 с дълъг и две без ръкав. По една от всяка ви е достатъчна, дори така с дългият ръкав я ползвах само веднъж, а другата 2 или 3 пъти. Но пък аз нося на студ, всеки трябва да прецени спрямо себе си. Носих си и къс термопанталон. Нуждаех се от него единствено при изкачването на прохода Торунг Ла, но въпреки това си струва да го носите, защото е един ден, ама си е студено. Освен панталона с който бях, носех още един против дъжд, какъвто така и не ни валя. Ако има как да си купите един трекинг панталон с GoreTex е идеалният вариант. Друг, според мен, ви е ненужен, макар да е удобство да носите някакъв къс панталон, аз не чувствах липсата му. Други хора залагат на панталони със свалящи се крачоли, което също си е вариант. 

Аз носех и

допълнителен чифт леки обувки,

напълно ненужни, но все с нещо трябваше да стигна до Катманду, където вече да си купя боти. Та, не ви трябват. Само ботите и някакви сандали/чехли за по хотелите/баните и за разходки из градовете. Въпреки че бих ви препоръчал и из градовете да ходите с боти, че много от улиците не са асфалтирани, асфалтираните често са с дупки, а и край самите тротоари нерядко има едни улеи, явно канали за оттичане на вода и ако не гледате внимателно е лесно да се стъпи накриво.

   Началото

   17/18.11.2016

   Та докато се усетя какво става и

дойде време за полета

Макар и трудно успях да поспя няколко часа, винаги ми е трудно преди път, вълнувам се и не ми се спи. Хубавото е, че станах рано и имах повечко време да изкарам Меджик да се разходи.  От няколко дни е тъжен, щот вижда че приготвям раницата, та не му трябва повече за да се усети, че ще изчезна отново. И на мен ми е тъжно, но няма как да го взема с мен.

До летището стигам лесно с метрото, а минаването на контрола няма какво да ви го описвам. На самото летище пих едно кафе за да уплътня времето, но вода отказах да купя. Не че нещо, ама три евро за бутилка от 0.75л… оливат се сериозно по тези летища с цените. Между другото и малко смисъл виждам от Dutty Free магазините, чиито цени са двойни на нормалните магазини, които си плащат ДДС.

Та, взех си кафето и сядам на една маса наблизо, а там ме чака изненада – пълна и неразпечатана бутилка с вода си седи забравена. Всичко изчислено, дет има една дума.  

После – ясно: чакане, чакане, още чакане и

качване в самолета

Там пък кеф – оказа се, че съм сам на 3 седалки, мога да се ширя колкото си искам. И щот’ пътувам с Turkish Airlines самолетите им си имат екстри, като екранче над всяка седалка, на което можеш да гледаш филми, а избора е добър – поне 50-ина филма, много от които съвсем нови, от тази година. Друга екстра е, че минават и раздават слушалки на всеки, което е удобство ако не си носиш. Аз като неандерталец се оглеждах и чудех защо нямам звук, пуснах филм на съседният екран и прехвърлих слушалките на съответната седалка… пак нищо… тъкмо се канех да питам персонала и се оказа, че съм изнасилвал жаковете на двете съседни седалки, моят бил на левият ми подлакътник. На десният е за седалката в средата и т.н. Неандерталец, какво да ви кажа…

   Друга екстра е, че имаш осигурена вечеря, пък и винцето не е лошо.

   Десертът е върховен

между другото, нещо млечно и като крем, а отдолу сладко от касис мисля. А основното ядене беше кюфтенца и ориз. Абе, вкусно. Още повече, че както ме чакаха 5 часа престой в Истанбул ми дойде перфектно за вечеря. Пък и си свих виличката и лъжичката, метални са и супер леки, ще ми дойдат перфектно за колелото. Не че нямам други към готварският ми комплект, но са ми малко късички и не толкова удобни.

   Престоят на Истанбулското летище

си е скъп. Видях тази красота за салеп, турска напитка за която съм чел някога в книгите (Рали например), но не знаех какво точно представлява. Викам дай едно, ще го пробвам.

Сипва ми в чашата и вика 5 евро…аз си глътнах граматиката. Нямам. Имам само банкноти по 50, ама съм ги скатал. Взех да ровя в портмонето, там имах на монети към 3.80 eur мисля, броя и момичето вика, давай, давай, колкото толкова. Ах да еба, усетих се нещо преебан, още от тук ме почнаха д’е’а. (в града цената на салепа е около 1,5-2 евро в заведение, иначе приготвено вкъщи е все едно си правиш разтворимео кафе – бел.Ст.)

Иначе напитката на вкус е мляко с канела, после прочетох в интернет, че се добавя и малко салепово брашно, който иска да знае какво е да потърси в уикипедия (съдържа екстракт от определен вид орхидея – бел.Ст.) Скъпо. Ама хубаво. Хубаво. Ама скъпо.  

Реших, че така не може и

отидох да обърна 10 eur в лири на летищното бюро

Курса е редовен, няма никакви тарикатщити, излизаше 3 лири и малко срещу евро, та ми дадоха 30 лири и тръгнах да обикалям да си търся спокойно място за да пия кафе и да използвам хуйфито. Нямах сандвич с мен, но не бях гладен, в самолета хапнах добре, но нали съм пощенлив един сандвич ми хвана окото. Питам колко струва – 8 eur. Абе ей, вие побъркахте ли се… Я заеби, пусни ми едно кафе. 15 лири…бахти, още 5 евро за кафе. Плащай, дядо попе… Абе кой ми каза, че истанбулското летище е евтино… (по това време цените на летище Ататюрк бяха около 2,5-3 пъти по-скъпи отколкото в града, а и икономиката на Турция все още не беше инфлационна – бел.Ст.)

   Пък и дялкат здраво с теслата. Ако си носите зарядно на доста места има, макар и неудобни, контакти, където да заредите. Ако не, то си плащате за тази машина. Работи или с 2 евро или с две лири… Разликата е само 3 пъти… 

  Иначе в кафето постоях два часа и ме хванаха лудите, та

тръгнах да обикалям летището

Пък то голямо. Има много за обикаляне, но почти нищо за гледане. Имаше и един магазин за локуми и над кутиите имаше чинии с нарязан локум, че да опиташ различните вкусове. Бяха вскусни, но струваха по 9 евро кутия от половин килограм, та стигнах само до опитването.

   Тук е мястото да спомена

да внимавате много пътувайки през Турция

Тази година решиха да не сменят на зимно часово време. От друга страна часовниците на летището са сменени по зимното часово време. Проблемът идва, че ако пуснете телефона си и той се свърже с местните оператори, то телефона актуализира сам часа по турско часово време… при което дава един час разлика с часовото време на летището… лудница. Бях свидетел на поне два случая на изпуснат полет, защото са следели часа по телефона си, а не по таблата. Та предупредени сте.

   Излетях отново

в 1:55, самолета този път е малко по- тесен и не съм сам на седалката, но ще се преживее. Не можах да спя, така че се занимавах основно с гледане на филми. Четенето на книга не беше много удобно, защото почти всичко живо спеше и салонът беше тъмен. Чувствах се неудобно да съм единственият с осветление над седалката. Между другото от турските авиолинии минават и подаряват на всеки комплект с тапи за уши, наочници (или както ще да се нарича онова за закриване на очите) и дълги чорапи, които да обуеш на мястото на обувките ти. Отделно ти дават възглавничка и едно тъничко одеялце.

   Нейде над Индия или Пакистан, не помня точно. А да, на екранчетата можете да следите над коя страна прелитате в момента.  

В Непал пристигнахме

по обяд. Малко преди да се приземим успях да заспя, та записах поне половин час сън. Въпреки това не чувствах никаква умора, което беше добре, имайки предвид

какво чакане е за визите

В самолета ти дават да попълниш два формуляра (единият ми го върнаха после без да го погледнат), още един се попълва на самото летище. Малко е объркано, защото нищо не е обяснено. За третият формуляр разбрах от друг турист на опашката, та се върнах да го търся по масите. А там има сума ти разхвърляни формуляри, много от тях полупопълнени и зарязани, навярно сгрешени. Иначе самите формуляри са лесни, през гишетата се минава с едно бързо плащане на 40 EUR за виза, но опашките са мноооого дълги. Още по-дълги, ако не си носите снимки. Така че –

хора, носете си снимки!

поне 4-5. Да си имате дет’ се вика. Ако не си носите, то има 3 машини, за да си направите на място. Не знам колко струваше, но се виеха дълги опашки, а и явно менюто им беше объркващо, съдейки по физиономиите на хората.

   Отне ми почти час и половина за да изляза от паспортният контрол и да си взема багажа от лентата.  А още не излязъл от летището ме накачулиха – 

Taxi! Taxi! Taxi!… Няма отърване.

Така или иначе бях решил да се помотая малко и да изчакам Карлос и Алберт, чийто полет би трябвало да пристигне към половин час по- късно. В крайна сметка се разбрах с един да ни закара до хотела за 600 рупии (1 евро са 115 рупии според официалният курс, по време на престоят ми навсякъде го обменяха за 112-113 рупии). Знаех, че навярно е възможно да сваля още повече (тук всичко се пазари, беше ми почнал от 1000 рупии) от прочетено на други пътуващи в страната, но все пак реших, че и така не е лоша цена, разделена между тримата.

   Както казах полета им пристигаше половин час по- късно и очаквах да се забавят още час и половина за визите, та до два часа…станаха три…четири….и дойдоха. Полета им тръгнал с час и нещо закъснение от Оман, заради закъснял полет от Швейцария, накрая се натрупало малко над 2 часа закъснение, а аз си чаках. Първоначалният ми „план“ беше

да стигна до хотела пеша,

намираше се на само 6 км от летището,  но не бях заредил картата в гпс-а на гугъл, а на летището нямах интернет.

   Непал: Първи впечатления от Катманду

Първите ми впечатления от Катманду са от прозореца на таксито. Мизерия! Разбити улици, неизмазани сгради в ужасно състояние, трафик без никакви правила…

Мизерия!

   Стаите в хотела не бяха зле, макар да не си струваха 9-те евро за стая. Но ще ни свършат работа. Пабло трябваше да пристигне няколко часа по- късно, затова

излязохме да се разходим

и да хапнем нещо, пък и те да обменят някакви пари. Аз бях обменил на самото летище, има обменно бюро точно до гишето за визите а курса беше нормален. 

  Докато обикаляхме успях и да падна. Лошо.

Докато пресичахме пътят, а тук се пресича почти като в България – тичайки между колите, стъпих в един от улеите край тротоарите и си изкривих глезена, ама яко.  За момента поне не боли, но после…усещам как се загрява, а от опит знам, че не е добър знак.

   Седнахме да ядем в едно ресторантче,

не помня какво ни излезе, но не беше много скъпо. На всяка маса имаше бутилка вода, често ги виждах по ресторантите, но не ви препоръчвам да пиете от нея. Минералната вода в градовете е евтина, струват 20-30 рупии, което си е около 20 цента, за литър, та по- добре да пиете от нея. Поръчахме да разделим и бутилка бира, върви по 3 евро и нагоре бутилка от 600-700мл, зависимост от марката.

   Снимката е малко лоша, но както виждате цените са еднакви за всички марки.  Освен тези в менюто на места можеше да се намери и испанската Сан Мигел. Те ядоха някакви местни спагети, нямам точни спомени, а

аз поръчах Thukpa, нещо като пилешка супа

(ако си я поръчал с пиле), ама гъста и с доста нуделс. Много ми хареса. Гореща (току-що направена все пак) и леко пикантна. Момчетата мрънкат, че техните спагети лютяли много. Опитвам. Пикантно, ама чак пък толкова… Аз принципно от доста години люто не ям, не е като да съм привикнал да речеш, но храната им не ми беше никакъв проблем. 

Отделно поръчахме момо. Нямахме никаква идея какво е,

но решихме да пробваме. Тук беше евтино, около евро и нещо порцията и много ми се услади. Представляват …как да го обясня… тестен джоб със пълнеж и варена на пара. Майка вика, че е като руските пелмени. Вървят около 10-12 бройки в порция.

   Тук е мястото да спомена, че

първите дни се охарчихме доста по ресторантите,

основно по вина на Пабло и Алберт. Пабло не за пръв път пътува по такива дестинации и знае, че стомаха му е чувствителен, а Алберт е физиотерапевт, учил е дет се вика, и го е страх да яде в места със съмнителна хигиена. Затова влизахме само в по-лъскавите заведения и храната ни излизаше на почти европейски цени,  което е неприемливо за мен, както реших по-нататък.

   Прибрахме се в хотела поуморени.

Аз бях и доста замалял, не бях спал от доста време, а и тумбака прясно натъпкан. Обаче скоро трябваше да пристигне Пабло, та ще се чака. Глезенъта ме наболяваше, Алберт изкара от онези самозалепящи ленти, който са модни напоследък, и ми стегна крака. Малко след това пристигна Пабло. Той пък ни сервира, че преди няколко дни му пострадал гърба и го болял, дори обмислял да не идва. В крайна сметка решил, че така или иначе билетите са купени, пък в Непал ще обикаля самостоятелно, ако не може да се качи с нас по планините. Алберт го накара да прави едни раздвижващи махания с ръце, които да му помогнат да се възстанови и му казахме да не говори глупости, ще се стегне. Пабло и той гладен пристигна, та излязохме да намерим местенце къде да хапне.

   Почти всичко беше затворено, но точно зад нашият хотел имаше друг, доста луксозен, в чийто ресторант хапнахме с удоволствие. И после на гости при Морфей!    

   Джет Лаг? Това пък какво е?

19.11.2016

   Беше тежка вечер. Събудих се от болка в глезена. Въртях се, нагласях го как ли не, боли и не спира. Сълзи ми избиха на очите. Не само от болка, ами и от яд, че още първият ден си преебах пътуването.    Тук влязоха в действие обезболяващите, изпих един ибопруфен (в Испания го пият както ние аспирина, освен за болката действа и противовъзпалително), добавих един метамизол, който май е най-силното обезболяващо, продаващо се без рецепта в испанските аптеки, и заспах с мисълта, че утре ще трябва да стягам глезена сериозно с бинт и ще карам на обезболяващи, но няма да се откажа.  

Обаче се събудих в идеално състояние

Няма и 8 часа, всичко живо още спи яко, глезена ми машинка, въпреки че леко надут. Е, понакуцвам леко, но ще го преживея.

   Взех си кафе от бара на хотела (имаше „ресторант“, но не сме яли ни веднъж там) и се качих на терасата да го изпия и да почета малко. Че то народа спа до късно, вдигнаха се чак към 10 – 10 и нещо. 

  Плановете за днес са обикаляне,

обмен на пари, обикаляне, търсене на агенцията за да организираме трекинга, обикаляне… А да, обикаляне и по магазините за набавяне на екипировка. Туй последното не беше много приятно, бая ме поуплашиха с цените.

   Да уточня: 

Thamel е туристическият квартал на Катманду,

повечето туристи пристигат и си тръгват от тук. Тук е и концентрацията от магазини за всякакви стоки, необходими за планинарство. В действителност извън този квартал трудно ще намерите магазини за раници, бастуни и прочие. Магазините са един до друг, цените са на договорка, сваля се по 50%, понякога и повече. За сравнение – спалният чувал (-20 градуса) го купих за под 80 евро, цената почна от 230 евро. Обувките от 90 ги свалих на 40 евро. Ръкавиците ми ги даваше за 20, накрая ги купих за 8 евро. И така.

Всички стоки са марка North Face, Mamouth

 и други супер известни марки за планинска екипировка.

И всичко това са фалшификати

Някои от тях са с доста добро качество, но фалшификати. Тук ми беше другият много сериозен разход, защото от прочетеното из други пътувания бях преценил наполовина по-малко пари за екипировка. Опитах да сваля още, но отказваха да продадат. Просто цените са се вдигнали повече. Отделно идвахме в края на туристическият сезон и туристите не бяха много, затова пък продаваха на по- високи цени, явно опитваха да подържат високите печалби. Грозна работа.

И тук, както и в Мароко, те смятат за касичка

   Та през деня не купих нищо. Бях стреснат от цени.

Всичко струваше по-скъпо, отколкото ако го купя от Испания, а още не бях готов за твърди преговори, дет’ се вика.

Минахме покрай агенцията да поговорим.

Бяхме я избрали, заради добрите отзиви за носача им с който бяха пътували една испанска двойка преди две години. Излезе ни по-скъпо, защото вече имал изкаран лиценз за екскурзовод, не само носач, и вече взимали 18 евро на ден за него. В последствие разбрахме, че сме първата му група като екскурзовод и още не е сигурен дори какъв процент ще му плати агенцията.

  Цената не е ниска, но разделена между четирима е поносимо. Още повече, че Пабло реши да поеме една голяма част от заплащането, за да може да връчи повечето си багаж на него и да не се налага да си товари прекалено много гърба.

   Да спомена – питахме предварително в агенцията и ни казаха, че Йъм може да носи до 12 килограма наш багаж + собствения си. Пабло носеше къмто 3-4 килограма по време на пътуването, а на Йъм връчи други 4-5 навярно. Нашият багаж си го носехме сами. Вярно че затова му плащаме, но не виждам нищо човешко в това да го натоварим като магаре. А вярвайте ми видях много случаи на туристи, които прекаляваха залагайки на принципа „Щом съм платил – ще скачаш“. 

  Та платихме за 13 дни екскурзовод,

плащат се и две разрешителни за ма·ане на гащи из планините, общо 40 евро, още 8 евро за да ти резервират билет за автобуса откъдето се потегля (цената е същата дори да идете сами да си го купите, т.е. агенцията не ви взима процент за услугата) и пак по магазините (и по ресторантите естествено). Карлос се беше притеснил, че още не съм се екипирал, че сме нямали време. Въпреки че се наложи да останем още един ден, защото Йъм още не се беше върнал от предишният курс, та трябваше да го поизчакаме. 

   Това тук е традиционното ястие в Непал – дал бат. Единственото смятам, всичко останало е индо- китайско. Имаше дребни вариации на различните места, но навсякъде е бял ориз, картофи в къри, супа от дребна леща сварена почти до разпадане и нещо люто. В случая има месо, защото така си го поръчах, както и някакъв спанак или от сорта. Всичко това се омесва добре и се яде с ръце.

   В крайна сметка, късно вечерта и с помощта на момчетата,

успях да спазаря пухен спален чувал

за 80 кинта, двойно на предвиденото от мен. Оттам в друг магазин накупих почти всичко останало – боти, бутилки за вода, яке 3 в 1… Докато се пазарях като циганин за пръв път чух фразата

„Вие чужденците всичките сте богати“

Изгледах я странно, тези хора на идея си нямат за нас. Спомних си за пътуването на една българка на стоп из Африка, там някакъв шофьор и беше казал, че европейците спим на дюшеци от долари или нещо от сорта.

   Сутрин и вечер се появяваха тези колички, правят ти руло с омлет и зеленчуци. Може да се купи по 100 рупии /под евро/ и е вкусно. Само трябва да се абстрахирате от хигиената. Т.е. липсата ѝ.

   Купих и таблетки за пречистване на водата

Има и капки, по-късно намерихме и купихме и от тях. Не ви препоръчвам да си ги носите, в Европа са доста по- скъпи. Алберт си носеше купени от Декатлон за 20 евро. Аз ги купих оттук за около 2 евро. А капките за същото количество вода (100л) излязоха има няма 20 цента.

   Денят завърши с книга и бутилче вино от турските аеролинии. Бях си запазил 3 от 4-те за да ги изпием с момчетата, ама нещо много бързо увяхнаха. Прибрахме се в хотела и буквално умряха по леглата. Аз пък се качих да релаксирам на терасата.

На пазар из Катманду

   20.11.2016

   Още един „ма·ай гащи“ ден в Катманду. Бяхме се разбрали да се срещнем с водача ни към три часа в агенцията, че да се запознаем, междувременно искахме да посетим New Road заради магазините с фототехника (Карлос искаше да си потърси по-евтино гопро от първата генерация, нямаше) и площад Durban, известен с храмовете си.

   Баш до хотела се засяках със същият от снощи и закусих с омлетено руло. Между другото навсякъде тези колички работеха с бензин или алкохол, така и не питах, но ако съдя по леката миризма от резервоарчето – баш бензин си беше, продават се навсякъде. Жалко че са тежки и обемисти, не стават за колелото.

   По улиците се срещнахме с този образ, искаше пари за да се снимаме с него, Карлос му даде някакви, защото искаше снимка един до друг, аз минах пък гратис.

   Всеки ни разправяше, че е най-добре да вземем рикша или такси за

да стигнем до New Road

 Лъжат ви. Най-добре си е пеша, отне ни около час и половина, но заради постоянните спирания за снимки, зяпане по магазините и постоянно питане за посоката. В последствие открихме, че се стига спокойно за около 30 минути. А таксито ще ви одръсти минимум 4-5 евро и не мисля, че ще стигнете по-бързо.

   Тълпи, мизерия и кабели навсякъде

Както виждате на снимката Карлос и Пабло са с маски на лицето. Всъщност голяма част от местните носят такива, защото въздуха е доста прашен. Момчетата казаха, че гърлото и дробовете са им раздразнени та си взеха по една. Аз си взех за да не се цепя от колектива, че… иначе нямах особени проблеми.

   Рикшите бяха навсякъде,

но така и не се качих. То и как да се кача, моят прасец е три пъти по голям от на рикшаджиите, срам ме е направо. Пък и не го намирам за особено екзотично и май не бях единствен, защото рядко видях някой да ги ползва за разходка.  Пък и бяха доста грознички. Скърцаха здраво, на места избиваше ръжда, боята грозно олющена…поддръжка нула. 

   Но щом ги има толкова много, явно все има кой да ги наема.

   ГоПро за Карлос така и не намерихме, тук продават само последни модели и на европейски цени. Обаче се натъкнахме на този монах, който даваше съвети на един турист какъв фотоапарат да си купи.   Оттук се преорентирахме накъде е

площад Дърбан,

а той се оказа на един хвърлей. Всъщност New Road свършваше до едно кръгово, а оттам започва площада. Засилихме се да влезем…

   …а един полицай се засили към нас махайки здраво с ръце  и обяснявайки ни, че трябва да платим 10 евро вход и ни сочи към будката.

Абе, ти луд ли си?

Вход искаха само на евро/американо/ австралийци, въпреки че според табелата и другите би трябвало да плащат. Сума народ си минаваше оттам като стой та гледай. Врътнахме се и си тръгнахме. Да, ама тя улицата широка едни 15-20 метра, а той се засили да спира две момичета и ние в индийска нишка заобиколихме и се намъкнахме.  Ай сиктир, те

както са тръгнали ще вземат да искат такса за излизане от хотела на улицата

• 

• 

• 

   Още повече, че

площадът е голямо разочарование

Според официалните данни храмовете са се срутили заради земетресението преди няколко години. Ще ме извинявате, то вярно със земетресение не може да се спори, но тези треволяци на покривите не са от вчера. Чак се чудя как не е поникнало и някое дръвче. При нулева поддръжка и без земетресение ще си паднат сами. Засега са подсилени със скелета, но не видях да се извършват някакви възстановителни работи по тях.

   Самият площад е превърнат в огромен пазар за туристи.

• 

• 

   Това е единственият храм в който можеше да се влезне. Всъщност само в двора му, вътре не видях да може да се вмъкне човек. Но като гледам как са подпрени стрехите с греди, то не е и за влизане навярно.

   В действителност

всичките сгради тук са в кофти състояние,

изключение правят новите…само защото са нови. Много от тях не са дори и измазани, а ако са, то е само фасадата. С боята положението е същото, боядисва се само фасадата и явно само веднъж в живота. И дотам с поддръжката.

• 

• 

• 

   В началото всичко изглеждаше супер мизерно (то си е де), страшно много прахоляк и блъсканица, но

като се замислих… по земята нямаше боклуци

Прахоляк, камънак, разкопани улици…но нямаше хартийки, опаковки, бутилки… Доста по-чисто от европейските градове в това отношение. И за мой срам – и от България.

   Тук реших да пробвам

уличната храна…

   …традиционен дал бат приготвен по красив начин…

   …и поднесен както се яде, всичко омесено. Платих 120 рупии, малко над евро. Карлос също се престраши да опита, но реши че му е лютиво. Аз го намерих за вкусно.

   Жената продаваше плод-зеленчук на улицата.

   По улицата беше пълно с кучета, почти всички улични, но явно ги хранеха, защото едно не видях гърджаво. А и бяха много спокойни, плътно до тях минават колела и мотори, а те се и не помръдват. Сигурно от малки тренират изкуството на Дзен. Доста по- късно, вече в Испания, научих че в Непал дори имат празник посветен на кучетата и тяхното приятелство.

Усетихме се, че преваля два, а

трябва в три да сме в агенцията

и си бихме шута в нужната посока.

   Много традиционни табуретки, навсякъде ги има.   Уж бързахме да стигнем на време…

• 

• 

   …ама им предложих да минем по друг път, защото бях сигурен  че е в нашата посока (в началото се опъваха де, искаха си сигурното)…

   …а то там нови гледки, нови снимки… не е лесно…

   Край този храм беше и единственото по- сериозно полицейско присъствие, което забелязах в Непал. Реално нямаше много полиция, обаче в нито един момент не съм се чувствал застрашен от обир, джебчии или каквото и да е.

• 

• 

   В крайна сметка стигнахме до офиса почти навреме, но Йъм го нямаше. Онзи вика да дойдем към пет, ама ни се стори нещо неориентиран. Пабло го накара да му звънне по телефона и да го пита, за да е сигурен. То пък се оказа, че днес щял да бъде много зает и нямало да може да дойде. Щял да се появи директно утре сутрин пред хотела в 6 сутринта и направо сме щели да тръгваме, Ами добре, не ни хареса много, защото ни се искаше да се запознаем предварително с него, а и да го питаме за някои организационни съвети, ама каквото такова. Така че

отново да се шляем

   По магазините Карлос и Пабло си купиха едни гумени патъци, от онези които са като сандали на дупки, които са много модерни последните години. Щяха да са удобни за баня, но се отказах, защото и без това носех другите си обувки…не исках повече товар. Обаче си купих ръкавици. Харесах си едни (много трудно, всички ми бяха малки) и питам за цената, онзи ми вика 20 евро. Ааа, прекалено много…Не, не е много, те са Norht face. 

Викам му… Не са, фалшификат са, кажи ми нормална цена. Амии 10 евро. Не бе, много са. Не са много, виж какво пише, с GoreTex мембрана са.

Аз се вкиснах и му викам „Виж сега. И двамата пределно ясно знаем, че тук няма никаква мембрана, просто обикновени ръкавици тип шушляк с допълнителни плетени отвътре. Кажи ми нормална цена и ще ги взема!“ Смъкна на 8 евро…почудих се пък реших че по-евтини няма да ги намеря и ги купих.  

Оттам се върнахме в хотела. Нямаше топла вода и не можах да се изкъпя. Карлос направо умря, спеше му се зверски. Аз пък си събрах раницата за да ми е готова за сутринта, гушнах си другото бутилче вино и се качих с книгата на терасата. Въпреки че бях станал рано не ми се спеше, успях да заспя чак към полунощ.

Автор: Константин Костовски
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com The post Непал (1): Първи впечатления first appeared on Пътуване до....

С Диана продължаваме из Непал. Миналия път бяхме в Катманду и Саураха. Днес сме в Покхара, за да покараме парапланер и ще се върнем до Катанду, за да изгорим някой и друг мъртвец.

Приятно четене:

Непал през очите на един непланинар

част втора

Покхара с парапланерите и изгарянето на мъртъвци в Катманду

Ден 6:

Да казвам ли, че пак ставахме рано? Човекът от хотела искаше да платим на него билетите за рейса по 600 рупи, но ние отказахме. На автогарата ни поискаха 500, после се оказа, че били по 400. Разстоянието отново щеше да е нещо от сорта на около 200 километра, но отново отне около 6 часа. Този ден започна някаква странна и смешна серия от съвпадения. Малко след като се качихме в рейса, споменах на Цвети, че в Непал се строи училище спонсорирано от фестивала Томороуленд, който аз посещавам всяко лято последните 3 години и че може докато тя е на планина, аз да отида до селото, където се намира това училище.

За съжаление обаче не знаех как се стига до това село и споделих с Цвети, че трябва да намеря някой, който да ми обясни, защото с транспорта тук положението е доста зле. В тази връзка, седалката на която седях беше продънена и изкривена на една страна. Трябваше или да съм облегната 6 часа върху Цвети, или да седя на мускули за да не съм подпряна върху нея. За това я помолих да седне на седалката отзад, а аз да седна на нейната.

Обаче освободеното от мен продънено място веднага се зае от един непалец, който се качи в рейса на следващата спирка. Доста бързо се заприказвахме, попитах го от коя част на Непал е и той каза името на селото с училището на TomorrowLand! Не можех да повярвам, обърнах се към Цвети, тя беше чула и вече се заливаше от смях. Каква беше вероятността да задам въпрос (как да стигна до някакво си село в Непал) и след 15 мин отговорът да се качи в рейса и да седне точно до мен? Естествено момчето веднага ми обясни и се оказа не е толкова трудно колкото очаквах. Той самият отиваше точно там, но след 2 – 3 дни щеше да дойде също в Покхара. Причината за това каза, че е да лети с парапланер. Тогава ми светна лампичка. Аз винаги съм искала да пробвам летене с парапланер. Проверих веднага цените в България и се оказа, че в Непал е по-евтино. Разбрахме се с младежа, че може евентуално да отида с него, защото сериозно се замислих. Разменихме си фейсбуците и после той слезе от рейса, за да се прекачи за неговото село.

След няколко часа стигнахме

Покхара

и се срещнахме със семейството, което се беше придвижило със самолет. В Непал повечето градове си имат летища, а цените за туристи са около 100$ за полет 20 мин. Ако щеш. Другата ти алтернатива е 6$ за рейса и минимум 6 часа друсане по дупките и прахоляците.

Градчето беше много симпатично,

намираше се на брега на едно красиво езеро, заобиколено от хълмове и планини с 8-хилядни върхове. Това беше вторият най-голям град в Непал, но много по-туристически и с много по-малко прахоляк. Имаше една много дълга улица, успоредна на брега и пълна само с магазини, заведения и туристически агенции. Семейството си бяха резервирали хотел в единия край на улицата, а ние в другия, на около 20 мин пеша.

Нашето хотелче се намираше на брега на езерото, имахме голяма стая с още по-голяма тераса, която гледаше именно към езерото и отсрещните хълмове! Уцелихме уникална гледка. Цената беше 12$ на нощ общо за двете. Банята също беше супер и топлата вода идваше сравнително бързо. На другите места се налагаше да чакаме около 20 мин. Имаше обаче една изненада – одеялата не бяха чаршафосани! В този хотел по принцип не слагат чаршафи на одеялата никога.

Добре че незаетите стаи стояха с отворени врати и аз си откраднах един долен чаршаф за одеялото, а Цвети си спа в спалния чувал. Като се замисля и в предишния хотел нямахме чаршафи на одеялата и ние си поискахме. Може би това е стандартна практика. Направи ни впечатление, че въпреки че хотелите ни изглеждаха мизерно, всички предлагаха много хубави сапунчета, шампоани и лосиончета за тяло и на всички пишеше, че са 100% натурални. А качеството наистина беше много добро.

Оставихме багажите и тръгнахме да се разхождаме. Направи ни впечатление, че навсякъде имаше подготвени купища с дърва, които по-късно щяха да запалят. Оказа се, че

този ден е най-големият празник,

дори беше неработен, казваше се Маха Шиваратри. На този ден е позволено да се напушиш. Тогава се сетихме, че пътувайки с рейса, често виждахме хора струпани около някакви огньове, запалени близо до светилища, чак сега разбрахме защо. Тази нощ щяха да запалят много по-големи клади, наистина огромни. В огньовете слагаха бамбукови пръчки да се нагреят и после ги удряха в земята, а те гърмяха като бомби.

Идеята беше, че

Шива се бил напушил и заспал, и хората гърмят за да го събудят

После разбрахме, че в Катманду празненствата са били много по-сериозни, имало е страшно много церемонии из целия град. А накрая е имало и заря.

Както вече казах, само на този ден пушенето на трева е позволено със закон. Но това не пречи хората да си пушат постоянно. Специално

в Покхара е пълно с хипита,

които са дошли тук само заради наркотиците. Всичките ходят облечени с развлечени дрехи и косите им са в расти. А по погледите им може да познаеш, че са постоянно надрусани.

Споделих със семейството за случайната среща с непалеца в рейса и идеята за парапланер. Оказа се, че те двамата също го планират и даже са проучили, че това място е в топ 10 от най-хубавите места за такова летене. Даже бяха открили, че има двама българи, които работят тук точно това. За съжаление обаче не знаехме как да ги открием. Разпитахме по агенциите за цени и ни казваха, че струва 60$, непалецът ми беше казал 55$. Решихме, че ще го мислим на следващия ден.

Ден 7:

Най-накрая ставане по светло! Събудихме се и първото нещо, което видяхме през френските прозорци беше как слънцето огрява прекрасното езеро и зелените хълмове около него. Приказна гледка за 6$ на човек! Взехме си хималайски чай и седнахме на огромната тераса на блажена закуска.

Малко по-късно имахме среща със семейството на брега на езерото. От там хванахме лодка, с която преминахме на отсрещния бряг, за да се изкачим пеша до

един будистки храм

Разходката беше много приятна, сред местна гора и красиви гледки към Покхара.

Храмът

представляваше една бяла ступа, намираща се много на високо, сред малък парк. При хубава видимост зад близките хълмове се виждат и осем-хилядниците отсреща. В този ден обаче не се виждаха.

В програмата следваха

една пещера и едни водопади

Навигацията ни върна обратно в града, на главен път и сгради. Нещо не се връзваше, но следвахме маршрута. И както си вървяхме по натоварения път, между сградите се появи една голяма порта от където се влизаше за пещерата. Входът и беше декориран с много и най-различни статуи, и всичко беше оцветено с много шарени цветове.

Самата пещера обаче се оказа голямо разочарование, никакви образувания, много задушно и миризливо и за щастие много къса. Стигнахме края на пещерата буквално за 5 мин от където се наблюдаваше образувание, приличащо на лице, за което казваха, че е естествено и, че това е Буда. Побързахме да се изнесем и отидохме на водопадите, които се намираха отсреща, като пресечеш улицата.

Водопади сред сградите. Както пещерата и те се оказаха разочарование, аз лично водопад не видях.

И от тук побързахме да се изнесем и тръгнахме да се връщаме към Покхара. Тъкмо стигнахме и седнахме в едно заведение да хапнем и се изля порой. Определено имахме голям късмет с времето. Почти през цялото време беше топло и слънчево, през деня ходехме по къс ръкав, а вечер с яке.

Този ден беше 14-ти февруари и двойката искаше да остане на романтична вечеря, а ние с Цвети открихме огромен супермаркет и решихме да си купим някакви местни неща и да ядем на нашата тераса.

Оказа се, че

да си пазаруваш от магазин за ядене излиза доста по-скъпо от това да се храниш на заведение,

но вече бяхме харесали кашкавал от як, консерва от бамбук и някакви други необичайни за нас неща и се придържахме към плана. От всичко което бяхме купили, сполучлив беше единствено европейския хляб, който бяхме намерили. Всичко останало беше доста неприемливо за нашия вкус.

През този ден водих малко комуникация с непалеца от рейса онзи ден относно парапланера. Моите приятели все още не бяха решили дали искат или не, а този щеше да дойде в Покхара след 2 дни. Чудех се как бихме могли да открием българите пилоти тук. Тогава Цвети се сети, че имаме обща позната, която беше идвала в Непал и предложи да я питам, дали не ги познава случайно тези българи. 10 мин след като и писах, вече имах фейсбука на единия българин! След още 30мин вече имах уговорка да летя с него на по-следващия ден. Стана толкова бързо! Цената която ми даде беше още по-добра от тази на непалеца – 50$! Писах му и той толкова много се впечатли, че освен че ме помоли да уредя и него, ме пита да му препоръчам хотел в Покхара. Аз му препоръчах нашия и той дойде със семейството си след два дни, и остана очарован от съотношението цена-качество. Изобщо човекът преди няколко дни седна случайно до някаква българка, а после се оказа, че тази го уреди с по-евтин парапланер и супер евтин хотел с уникална гледка.

Покхара, Непал

Ден 8:

Тази сутрин само Цвети стана много рано. Тя потегляше за трекинг за 4 дни и трябваше да хваща рейс от автогарата. А пък аз след като се наспах се преместих в друга стая. Собственикът на хотела ми предложи една по-малка, без гледка, за 5$ на нощ, което беше още по-евтино, че и бях сама в стая с баня и тоалетна. След това се срещнахме със семейството и ходихме да търсим някакъв тибетски бежански лагер. Попаднахме и на християнска църква, която беше една малка постройка с хоризонтален покрив, боядисана в бяло. Вътре стените бяха бели, на земята килими.

Времето този ден беше прекрасно и се виждаха осем-хилядниците. Това щеше да е перфектен ден за парапланер, но моите хора се отказаха, а на следващия ден заминаваха за Читван. Затова аз реших да прекарам деня с тях, а

да летя с парапланер на следващия ден,

когато тях вече ги няма.

Докато се разбирахме с моя пилот за полета, му предложих да вечеря с нас, но ми отказа, че беше на диета. Казах му тогава да пита другия български пилот дали иска да хапне с нас, но той пък щеше да ходи на служебно барбекю. Поне успя да ми препоръча хубаво и евтино заведение, което се оказа буквално срещу моя хотел. От цял град и туристическа улица дълга 30 минути ходене, това заведение беше точно срещу входа на хотела ми (едно от многото смешни съвпадения, които се случиха).

Реших да отида до заведението, за да снимам менюто и да го пратя на семейството, да преценят дали искат да дойдат да вечеряме тук. Та влизам аз, нямаше почти никакви хора, освен една маса с трима мъже.

Взех едно меню и пуснах телефона да го снимам и точно в този момент зад мен чух български език. Не бях сигурна, че съм чула правилно, за това се изправих и се обърнах към тримата мъже. Те също ме изгледаха странно. Накрая се престраших и попитах “български ли чух?”. Тогава се усмихнаха, наистина бях чула правилно. Първият се оказа украинец, а другите двама българи, пилоти парапланеристи, единият от които въпросния колега на моя пилот. Оказа се, че те през цялото време са си говорели на руски, но точно когато аз влязох са си казали нещо на български и аз точно тогава съм ги чула.

Седнах при тях, но до като дойдат семейството, украинецът и единият българин отидоха на въпросното служебно барбекю и не успяха да се запознаят. Въпреки това вечерята с българин, който е живял и работил тук беше много интересна и образователна. Отвори ни очите за много неща, които нямаше как да научим от местните и на мен лично ми

затвърдиха разочарованието от Непал

Един от шокиращите факти за които вече бяхме чували е, че тук са най-честите самолетни катастрофи в света. Това което не знаехме е, че в Непал не спазват никакви правила за безопасност на полетите. Не взимат под внимание атмосферите условия, които на тези височини много често са неприемливи за летене, още повече за малки самолетчета. В Непал има страшно много летища за малки самолетчета, има всекидневни полети за разстояния от 50 километра, че и по-малко. Цените за туристи както вече казах са по 100$ на посока, а за местните са наполовина. Мое лично мнение, е че пътищата нарочно се държат в окаяно състояние, за да може да просперира бизнесът със самолетите. Срещнахме много непалци, които предпочитаха да летят, отколкото да си причиняват този ужас с рейсовете, въпреки цените. Иначе не виждам логика държавата да събира милиони долари от разрешителните за трекинг, а да не могат да направят нормален път между двата най-големи града в страната, който е по-малко от 200 километра. С рейс това разстояние се изминава за минимум 6 часа, в най-най-добрия случай. Със самолет е не повече от 30 минути.

През 2017 Непал е бил посетен от близо 1 милион туристи

Непал се посещава основно заради планините. Почти няма такива като мен, които да не отидат на трек. Това е същото като израза да идеш до Рим и да не видиш папата. Всички тези туристи биват таксувани за разрешително за която и да е планина. И то не малки суми. Знам че сега много хора ще кажат, че то си има разходи, заплати, почистване и т.н. Заплатите в Непал са около 100$ на месец. А почистване не съществува – едно от многото разочарования в тази страна, но за това после. Не знам просто къде отиват тези милиони приходи от планините, а пътища няма и населението е изключително бедно. Може и да бъркам.

Но да се върна на самолетите. Както казах тук не се съобразяват с времето и всичко си излита и непрекъснато има инциденти.

Самолетите толкова често падат,

че българинът с който вечеряхме един път си изпуснал самолета и той след това паднал и всички загинали. Разказа ни и друг случай когато времето било ужасно, но пилотът се канел да излети. Нашият човек дигнал луд скандал, искал да слиза, говорил със стюардесата, говорил с пилота, но те не искали да чуят. До като се разправял с екипажа, забавил излитането и тогава всички видели как един кацащ самолет едва не се разбил. Това вече убедило пилота и отложили излитането с няколко часа. Изобщо в тази държава имат много различни възприятия за живота и опазването му.

Друг пример са изкачванията на Еверест

Може да си на 80 години, може да си бременна в 9-ия месец, но ако можеш да си платиш цената, всяка агенция ще приеме да пробва да те качи. Вече е друг въпросът дали ще оцелееш. Но тях сякаш това не ги притеснява. Също както със сафарито – пускат те цял ден да се моташ пеша, без самозащита из най-гъсто населената с тигри територия в света. Да не говорим за носорозите, слоновете и мечките. Тук е моментът да включа и

един пример с парапланерите

На едно място ни бяха предложили цена за полет 30$ и попитахме нашия нов познат как е възможно да има и такава цена. Значи до преди няколко години, даже дали не е било и до преди една година, цените на полетите са били по 120$.

Покхара е в топ 10 на най-красивите места за летене с парапланер

и това е много печеливш бизнес тук. Съответно е пълно с компании които предлагат това развлечение, а пилотите са професионалисти от цял свят, включително и от България. А фирмите за да си крадат взаимно клиентите, започнали рязко да свалят цените. И така вместо да се разберат за някаква долна граница под която да не пада никой, за да взимат повече пари, те взаимно са се прецакали, сами са си подбили цените и са стигнали до 50$ (пак да напомня – от 120$). А пък тия най-простите за да могат да предлагат още по-ниска цена са започнали да наемат за пилоти местни непалци, които имат само един месец опит в летенето с парапланер. Те буквално ги взимат от улицата, някакви бедни хора, правят им някакво обучение и след месец ги пускат да летят с туристите. И понеже това са простички и бедни хора, те не искат големи заплати и съответно фирмите могат да си позволят да предлагат полети за по 30$. И ето още един пример за отношението на непалци към живота. Непрекъснато има инциденти, за които никой не говори, за да не се отрази на бизнеса. Тези хора не само са рискови за себе си и клиентите си, но са рискови и за всички останали, които в този момент също се намират във въздуха, а те са десетки.

Друг интересен неподозиран поне от мен факт за Непал беше

отношението на местните мъже към жените туристки

Според тях жените са дошли тук най-вече за да спят с местните, а те от своя страна си имат всякакви трикове за да ги вкарат в леглото. Много често например когато жена си наеме гид за трекинг, вечер когато стигнат до хижата в която трябва да пренощуват, гидът казва, че стаите са свършили и е останала само една с едно легло. И тогава туристката се смилява над клетия гид и му предлага да спи при нея на същото легло. Веднага се притесних за Цвети. Тя беше тръгнала сама без гид, но знае ли човек какви хора може да срещне по пътя. Тръгнах веднага да и пиша да я предупредя и гледам, че вече имам съобщение от нея с история от деня, потвърждаваща току-що наученото. Някакъв непалец я бил заговорил най-учтиво, но после изведнъж и се нахвърлил да я целува.

Изобщо тази вечер, че и следващите няколко дни, през които прекарах доста време с българите научих много интересни неща. Те всичките бяха живели тук по десетина година и знаеха страшно много. Разказваха, как до съвсем скоро тук не е имало ток, как не са имали топла вода, интернет и т.н. Единият е преживял и земетресението. След вечеря всички се разделихме. Със семейството щяхме да се видим след няколко дни направо в Катманду, защото на следващия ден те заминаваха за Читван и те да търсят тигри и носорози.

Ден 9:

Тази сутрин всички без мен ставаха рано. Цвети някъде по планините за трекинга, а семейството за рейса за Читван. Аз обаче се наспах, направих си хубава разходка по брега на езерото, закусих и се върнах в хотела, да чакам да ме вземат за полета. Всеки ден има по 3 – в 9, 11 и 13 ч. Аз бях с този в 11. Дойде един бус, който ни събра общо 3 ма човека от различни хотели и ни закараха в някакъв офис.

Там ни дадоха да подпишем декларация, че сме наясно, че

фирмата не поема отговорност, ако умрем и че сме наясно, че такава вероятност съществува.

В същото време дойдоха трима пилоти – единия българин с който се запознах предната вечер, другия българин с който си бях комуникирала по фейсбук и още един. Качиха ни всички на друг бус и се отправихме към планината. Горе вече беше пълно с излитащ народ. Получих инструктаж и зачакахме вятъра. Не се наложи да се засилваме или каквото и да е, защото

вятърът директно ни вдигна във въздуха

За съжаление този ден нямаше видимост към осем-хилядниците, така че трябваше да се задоволя с близките гледки към езерото, които също си заслужаваха. Нямам представа колко време продължи полетът, защото се борех с наченки на паник-атака, която искаше да изплува, но успях да я удържа. Мисля че тя не се прояви, защото в този случай нямаше абсолютно нищо, което да мога да направя. Нямаше как да сляза от парапланера и да си ходя. Нямаше от къде да си взема хапче за успокоение, нямаше от къде да си купя вода. За това си мисля, че може би паниката просто реши да не се появява, защото беше напълно безсмислена. По време на полета правихме и малко видеа и снимки, които по-късно ни дадоха на диск от офиса.

Приземяването беше голяма изненада, изключително лесно,

беше все едно да стана от стол. Винаги съм си мислела, че има някакво затичване, спъване, пребиване и отърколване с парапланера. А то какво се оказа – само ставаш и си готов. Полетът мина благополучно и благодарих на моя пилот, че ме върна жива и здрава. Малко ми беше станало лошо все пак и после през деня ми беше леко кофти, но това е нормално. Пилотите ми обясниха, че щом ми става лошо, значи вестибуларният ми апарат е наред, защото това показвало, че работи. Аз винаги съм мислела обратното.

Бусът дойде и ни събра, върнаха ни обратно в офиса, дадоха ни снимките и видеото, както и по един сертификат, че сме летели на фона на най-високите върхове в цял свят, макар и зад мъглата и накрая ни върнаха по хотелите. Остатъка от деня го прекарах в разходки, защото ми беше леко замаяно все още. А вечерта прекарах с тримата пилоти, с които се бях започнала предната вечер. Единият разказа как през 2001 ва обиколил цяла Европа с колело. Стигнал до Париж, спуснал се до Ница и от там обратно в България. Другият пък разказваше за някакви екстремни случки с парапланера, за пребивания, сблъсъци с дървета и гигантски орли, оцелявания, изобщо един друг непознат за мен до този момент свят.

Ден 10:

Предната вечер споделих с пилотите, че съм останала сама за 3 дни и не знам какво да правя. По принцип бях решила да ходя до родния град на Буда, до селото с училището на Томороуленд и т.н., но като си представех как ще трябва да се клатя по прашните рейсове още два пъти по поне 6 часа се отказах категорично и предпочетох да скучая в Покхара. Единият пилот беше планирал за този ден изкачване до върха, от който излитат парапланерите и ми предложи, ако искам да се разходя с него. Естествено се съгласих. Тази разходка даже я имаше по списъците със съвети какво може да се прави в района.

Това беше сложено като идея за лека тренировка по трекинг, преди да се тръгне по високите планини. Та ето, че и аз направих трекинг и не съм капо.

Изкачването

беше около 3 часа. Като стигнахме площадката за излитане новият ми познат хвана един от бусовете и се върна в града, а аз продължих с изкачването. Гледките от горе бяха уникални, макар и пак да имаше нещо като мъгла. Представям си какво ли е когато е ясно… По пътеките срещах всякакви хора, местни и туристи. Някакви момчета с анцузи ме попитаха от къде съм. Казах, че съм от България, а те възкликнаха “Ооо, Лудогорец!”. Оказа се, че са футболисти и за това така реагираха.

Започнаха да се появяват облаци и аз леко се притесних за прибирането си. За това нямах повече време за мотане и наслаждаване на гледки и тръгнах на обратно. По средата на пътя обаче срещнах една крава, която идваше от долу по моята пътека и трябваше някак да се разминем. Точно преди няколко часа пилотът ми разказа, как скоро бил свидетел на това как една крава хвърлила един турист във въздуха и той паднал в безсъзнание на улицата. Та доста се уплаших. Бях сама, а обхват почти нямаше.

Излязох от пътеката и се приближих към едно дърво. Кравата не знам защо тръгна след мен. Излезе от пътеката и се насочи право към мен. Сега вече бях на истинско сафари и си спомних инструкциите при опасност да се кача на дърво. Вече бях готова да се качвам, но кравата загуби интерес и се върна по пътя си. Пффф, размина ми се, но доста се стреснах.

Ако не беше историята от тази сутрин нямаше грам да се впечатля и най-вероятно щях да я подмина, но не се знае, нейните планове какви щяха да бъдат, та е много вероятно тази история от сутринта да ми е спасила живота.

Отдъхването обаче не трая дълго, защото само след 2 минути се появиха още две крави, които при вида ми се спряха и вцепениха. Айде пак… този път успях да се покача на един зид и ги изчаках да подминат. Повече такива ситуации нямаше. И дъжд не ме заваля и успях да се прибера жива и здрава.

Една от идеите ми за запълване на времето в Покхара беше

да отида на някакъв ритрийт – с йога, медитация, масажи

и т.н. Доста ги проучвах местата, но всичко излизаше страшно скъпо и се отказах. Реших да си направя по отделно масажи и медитации. Намерих си една с тибетски купи, ходих няколко пъти и все го нямаше инструктора и нищо не се получи. Поне успях да си намеря масаж за 10$, иначе навсякъде бяха около 30$. Жената беше много мила и внимателна. Както навсякъде чаршафите и кърпите не бяха прани от неизвестно време, но пък ги беше всички аранжирала като в много скъп хотел. Беше направила животинки от кърпите, а около тях имаше цветя и разни други декорации, които естествено махна преди да ме сложи да легна. Масажът беше супер и си казах, че ще отида още един път поне.

За вечеря бях отново с моите познати. Те казваха, че много се радват, че има с кой да си говорят на български, защото обикновено са в компания с други пилоти и трябва да говорят на руски или английски. Аз пък се радвах, че не съм сама, а и че научавам страшно много за Непал и последните 10 години как са се развивали нещата тук.

Вечерта като се прибирах в хотела си видях една отворена врата и там беше момчето-непалец, с който се бях запознала в рейса. Беше довел и семейството си и много ми благодари за намирането на евтиния полет с парапланер и за хубавия евтин хотел. Каза, че след няколко дни отива в Катманду, когато и ние бяхме там, и тогава пак ме питаше да му препоръчам хотел!

Ден 11:

Последният ми ден в Покхара.

Бях решила все пак да се пробвам да стигна до селото с училището на Томороуленд, но нямахме никакви новини от Цвети от 24 часа и малко се притеснихме. Семейството бяха направили сафарито предния ден и днес потегляха за Катманду, а аз реших да остана в Покхара да чакам Цвети. Не исках да се отдалечавам, без да знам, че всичко е наред с нея. Отидох на закуска с временно безработния пилот и решихме да вземем скутер под наем и да ме заведе до някакъв каньон и ферма за животни и риби.

Тайно се надявах поне днес да видя нещо красиво, нещо да ми грабне акъла, но

и днес беше разочарование

Не че беше грозно, просто в България си имам къде къде по-красиви кътчета и вече трудно се впечатлявам.

Стигнахме табелата за фермата, обаче точно пред нея имаше пропускателен пункт за планината за отиващите на трекинг и проверяваха всички минаващи дали имат пропуск. Този пункт до преди 2 години е бил 5 километра по-назад, но явно са решили, че има много хора, които ходят на фермата, от които могат да взимат пари за пропуск и са дръпнали пункта точно пред нея. Поредната идиотщина! Казаха, че ако искаме да видим фермата или да ядем в нейния ресторант, трябва да си платим за пропуск 45$. Естествено отказахме. Не знам дали има хора които все пак плащат… Но определено обричат мястото на фалит.

Върнахме си се ние обратно в града

и си ядохме на обичайното място. Поне си направихме доста приятна разходка и аз лично хем си запълних времето, хем видях още от околностите. Дори видяхме един от прословутите въжени мостове, целят омотан с цветни молитвени знаменца. Това вече мога да кажа, че ми взе акъла и много ме впечатли.

Преди вечеря отидох за втори масаж при жената от предния ден. Избрах си някакъв масаж, който включваше толкова много олио по тялото, че месец по-късно, след многократни изпирания на дрехите, които облякох след това, все още миришеха на това олио. Масажът поне пак беше супер.

Привечер седнахме да хапваме обичайната компания и зачакахме Цвети. Казах им да гледат за едно много кльощаво момиче с гигантска раница. Явно описанието ми беше доста добро, защото те я забелязаха преди мен и се развикаха “Цветиии”. Тя също успя да опита от местния специалитет дал бат, което представлява ориз и няколко вида манджички, които се мешат с ориза.

Вечерята приключи и ние се прибрахме да се оправяме за утрешния рейс към Катманду. През деня пак ме преместиха в друга стая и имах чисти чаршафи и хавлии. Тук колкото и да се къпеш винаги кърпата след това става на кафяви петна. Първоначално си мислех, че са ми дали мръсна/ликьосана кърпа, но после разбрах какво се случва.

Ден 12:

Последното ранно ставане.

Трябваше да хващаме рейса за Катманду,

но тръгването ни малко се забави защото в банята имаше гигантска хлебарка и двете с Цвети не смеехме да влезем вътре. В един момент тя се скри и ние успяхме да се оправим за тръгване. На гарата имаше поне 30 автобуса, голяма част от тях също за столицата. Както май вече споменах всички рейсове тръгват рано сутрин, за където и да е. На нас ни отне 9 часа да изминем разстоянието от 200 км. Дадоха ни две места буквално на последния ред, заедно с едни китайци, а седалката пред Цвети беше продънена и облегалката постоянно се приближаваше към нея. Пред мен пък седеше някаква англо-говоряща европейка, която постоянно си пускаше нейната облегалка към мен, въпреки че постоянно я карах да си я дръпне, защото отзад нямаше никакво място, камо ли за човек метър и осемдесет.

Автобусът ни май имаше развалени спирачки, защото винаги издаваше един странен шум при спиране. А когато имахме почивка за тоалетна или храна, винаги подпираха гумите с камък. Дори и да няма наклон. Все пак

пристигнахме благополучно в Катманду

следобеда. Веднага отидохме в хотела, който си бяхме харесали в интернет. Решихме днес да платим малко повече пари, но да сме спокойни, че ще спим на чисто, че ще имаме топла вода и че няма да има хлебарки. Изрично питахме на рецепция за топлата вода и те потвърдиха, че винаги имат. Стаята наистина изглеждаше много добре и много чиста, мислехме, че сме взели добро решение. Оставихме раниците и излязохме да се срещнем с нашите приятели. След като им казахме за нашия хотел, те решиха да се преместят при нас, защото в техния имало хлебарки, дори под завивките и възглавниците.

Тази вечер имахме среща с Вишал, който щеше

да ни води на най-свещеното място в Непал,

за да видим починали хора, защото това било много на хубаво. Цвети категорично отказа и отидохме само тримата. Оказа се че отиваме на Непалския вариант на Варанаси в Индия –

място край река където горят починалите

Място на което всеки хинду мечтае да го изгорят – това е най-върховното нещо, което може да ти се случи в живота! Но не всеки има тази привилегия, само най-високите касти имат такъв достъп. Вървейки към мястото Вишал ни показваше една сграда, когато врата и се отвори, от вътре излязоха едни със свирки и започнаха да разчистват пътя, за да минат едни хора. Вишал ни обясни, че това е възможно най-висшия човек, който води церемониите. Никой няма право да го докосва, дори той самия, въпреки, че е от най-високата каста. Така както го обясни, все едно видяхме Непалския папа.

След това отидохме на реката, която имаше стълби от двата и бряга. На единия бряг имаше няколко

клади с горящи тела,

а от другата страна имаше площадка, на която трима танцуваха и правеха ритуал с огньове, на фона на музика и песни. От всички страни тази площадка беше заобиколена с цивилни хора, които слушаха и от време на време викаха нещо и дигаха ръце към небето.

Имаше и танцуващи хора, стил нашата чалга,

с ръце над главата. Семейството се уплашиха нещо, никак не им хареса видяното и казаха, че се връщат на паркинга да ни чакат там.

Ние с Вишал продължихме обиколката

Показваше ми различните сгради, храмове, статуи и ми разказваше за ритуалите и обичаите. Около нас имаше хора боси и по хавлии, близки на починалите, които трябва да се измият тук на чешмата. А най-възрастното дете на починалия трябва да остане тук 12 дни и да спи и да стои по цял ден.

Другите странни хора около нас бяха като извадени от филм – едни черни, сбръчкани, кльощави, полу-голи, с коса и брада хваната на няколко пъти с ластици и гледащи със странен поглед. Вишал каза, че тези са дошли от Индия, защото тук е най-свещеното място. Те просто си седяха или лежаха по земята.

Накрая

Вишал ме заведе на най-странното място,

не беше храм, беше все едно влизаме в нечия къща. Първо попита дали може да ме вкара, защото по принцип не беше позволено, ако не си хинду. Но получи разрешение и влязох. Трябваше да си събуя обувките, а вляво от мен имаше 3 или повече крави.

В дясно имаше нещо неопределено, не мога да го опиша, нещо като олтар, от който висяха всякакви странни неща, включително и найлонови пликчета.

Долу на земята също имаше безброй неща, както и мини пещ, ама много мини. По стените също имаше закачени странни неща. А на земята седяха трима мъже с подобно описание, като тези дето дошли от Индия. Първо ме вкараха в едно помещение където имаше голяма статуя на Шива, а срещу нея купища чували с ориз за бедните.

После се върнахме в първото помещение и ме сложиха да седна на земята. А бях с последните си чисти панталони… Дадоха на мен и Вишал по една купичка от палмови листа с по две сладки. Това бяха сиропирани тестени топки, страаашно вкусни! Естествено, ги ядохме с пръсти и станах цялата лепкава. След това трябваше да поискам благословия на двама от седящите мъже, като докосна напуканите им крака, а те ме докоснаха по главата. И двамата имаха много отнесен поглед, не знам дали бяха дрогирани или беше от някаква медитация. Вишал каза, че ако искам мога да оставя дребно дарение, но не е задължително.

Още преди да оставя еквивалента на 50 цента, зад мен човекът вече беше приготвил да ни даде по два банана, защото от тук никой не си тръгва празен. Направи ми впечатление, че дадоха по две сладки и по два банана на човек, а можеха спокойно и по едно да дадат. А и ни личеше, че не сме бедни и не сме дошли, за да ядем. Това ще ми остане траен спомен…

Излязохме от постройката и още се опитвах да асимилирам какво ми се случи току що, когато

от всички страни се стекоха маймуни

и почнаха да се катерят върху мен и да ме дърпат за якето. Веднага се сетих, че са видели бананите. Вишал каза че няма проблем да им ги дам, той самият даде неговите. Аз обаче си дадох само единия, другия го изядох по-късно на безопасно място.

След тези преживявания се разделихме в Вишал и се върнахме в центъра за вечеря с Цвети

Тя вече беше изкупила целия пазар в Катманду и хотелската стая беше пълна с най-различни типични за Непал неща. Успя да събере почти всичко в чисто новата раница, която също купи преди ден, останалото го събра в старата раница и остави място за още покупки за следващия ден. Аз също трябваше да купя някаква чанта за моите покупки. По принцип избягвам да пазарувам каквото и да е. Изпитвам ужас, ако се наложи да ми трябва нещо да си купя, било то обувки, или дреха. Но тук имаше толкова много интересни и автентични и евтини неща, че трябваше да се възползвам. Например купих си пееща тибетска купа за 30$, а в България струва 250 лв. А в Западна Европа сигурно е 300 евро. Купих си и шал от вълна на як, за 4$, толкова голям и толкова дебел, че го взех по-скоро за одеяло или за покривка на легло. Купихме си и хималайска сол на буци, много чайове, разни билкови хималайски лекове за настинка. Например таблетки за смучене, 60 броя за 4$. Другото което е много популярно за купуване е екипировка за трекинг. Има неизчерпаем избор от дрехи, обувки, спални чували, раници, палатки, абе абсолютно всичко, което един планинар може да има нужда. Всичко е с маркови имена, които по принцип са много скъпи, но тук цените са съвсем нормални. Например обувки с конкретна марка, които нормално струват 300 евро, там струват 50$. И това е преди пазарене, което означава, че цената може да падне още доста.

Не съм специалист и не мога да преценя дали всички тези стоки са ментета и дали качеството е добро, но на пръв поглед всичко изглеждаше много добре. Аз и преди бях чувала, че хора които ходят в Хималаите предпочитат да си купят цялата екипировка от Непал и после да я оставят там, защото така им излиза по-евтино и доста по-лесно. Това е и една от причините за замърсяването на планините – туристите масово си зарязват екипировката когато сметнат, че вече не им трябва. Директно в планините, така както са си опънали палатките… защо да се занимават да ги прибират и носят на обратно като ще им тежат и пречат…

Посъбрахме до тук купените неща и почнахме да се оправяме за лягане. Аз се съблякох и влязох в банята и пуснах кранчето да чакам топлата вода. Тя обаче не се появи поне 20 минути. В един момент направо спря.

Спря и студената

Звъннахме на рецепция и казаха, че сме източили контейнера и веднага ще сложат новия да се топли, но трябва да изчакаме половин час. Цвети каза, че не може да чака и че си ляга. Повдигайки одеялото видя, че чаршафите и се сториха съмнително тъмнички. Оказа се, че всъщност са доста изцапани и кой знае колко хора вече бяха спали в тях. В моите също. Вече почна да ни призлява. Уж платихме за по-скъп хотел, за да е чисто и да има топла вода, а то нито едното нито другото. Пак звъннахме на рецепция и поискахме чисти чаршафи. Последва една драма с продължителност 1 час, в който двама човека се редуваха да ни носят също толкова използвани чаршафи от други стаи, носиха одеяла, предлагаха ни да ни преместят в друга стая и т.н. Тези хора откровено не можеха да разберат какъв ни е проблема и какво точно искаме, както казах отне им 1 час да проумеят най-накрая и да донесат наистина прани чаршафи. Накрая аз успях и да се изкъпя.

След всички тези емоции, нощта ми предложи

още една изненада

Както си спях що-годе спокойно, някъде към 3 ч. (а от къде си мисля, че е било 3 ч. не знам) Цвети, която спеше на отделно легло, стана, протегна се и ме хвана за главата! Честно казано малко се уплаших, но уж спокойно попитах „Цвети, защо ме хващаш за главата?”. Тогава тя явно се събуди и осъзна какво е направила и се скъса да се смее. Нямаше никакво обяснение за това си действие. Добре че това беше последната ни нощ заедно.

Ден 13 – последен ден:

Цвети се събуди и директно избухна в смях от спомена за случката през нощта, на мен не ми беше толкова смешно. Срещнахме се на закуска с нашите приятели. Те ни разказаха, как предната нощ до като си миели зъбите водата спряла! Викам „извинявай, аз я източих…“. Закуската беше супер и много обилна. След като се нахранихме отидохме на рецепция да питаме как ще ни компенсират за разправиите снощи и предложихме или да ни върнат част от парите, или да ни закарат безплатно до летището. По принцип този хотел предлага безплатно взимане от летището, но незнайно защо не може да се замени със закарване до там, изрично питахме предния ден. Момчето обаче се съгласи на предложението за превоз и супер много се зарадвахме. След това денят продължи с още пазар. Имахме определени неща, които бяхме забелязали, че са много евтини и че си заслужават и проверявахме къде ще можем да ги спазарим най-евтино. Цвети вече се беше специализирала много добре в пазарлъка покрай посещения на други подобни държави и ние само я дърпахме да ни урежда неща, които сме харесали за по-малко пари. Например имаше едни шалове от як, аз им виках одеяла, които струваха по 20$. Цвети успя да спазари 2 броя за 16$, тоест свали от 20 на 8! Та общо взето така протече цялата сутрин.

По време на цялото това пазаруване и обикаляне из туристическите места забелязах, че има голямо разнообразие от сувенири, които подозрително много приличат на

типични сувенири от други държави

Например видяхме марокански островърхи чехли, индиански висулки с пера за гонене на лоши сънища, български чанове, балийски маски на чудовища и още много други примери. За последното имам обяснение, на Бали основната религия е хинду и явно тези маски са типични. Но останалите сувенири много ме озадачиха, понеже бяха предмети от всички континенти. Ако някой знае, ще съм благодарна да ми пише, че ми е много интересно!

Върнахме се в хотела да съберем багажите, които след това оставихме на рецепция да ни ги пазят до вечерта. А ние тръгнахме към

храма на маймуните

Той се намираше на един хълм, до който се стигаше по мнооого стъпала. Катеренето всъщност на мен ми беше интересно, защото ставаше в компанията не неизброим брой маймуни. Бяха навсякъде, някои дебнеха туристите за някое лакомство, други спяха, трети си имаха техни си някакви разправии и т.н. Даже се снимахме как ги храним. Самият храм също беше много интересен и се получи добре като за край на нашата екскурзия.

Следобед се върнахме в хотела да вземем багажите и да тръгнем към летището. Таксито вече ни чакаше. Тогава рецепционистът дойде при нас и ни завърза по едно жълто шалче на всички с пожелания за безопасен полет и път на обратно към дома. Беше много мило от негова страна, явно се опитваше да замаже положението, за да не напишем лоши коментари за хотела. Шалчетата бяха рекламни с името, емблемата, телефона и адреса на хотела.

Стигнахме летището,

таксито ни остави, минахме първи проверки и вече трябваше да се редим на чек-ин, когато семейството се сетиха, че са забравили телефона си на рецепцията в хотела. Започна голямо чудене какво да правим. Трябваше ни такси, а бяхме похарчили абсолютно всички местни пари, до стотинка, а доларите ни бяха в едри банкноти. Само Цвети имаше едни 5$. Нямаше време да се ходи обратно към хотела и после пак към летището. Трябваше да помолим хотелът да изпрати телефона по такси, което да платим с 5-те долара на Цвети. Вече имахме план, оставаше само да звъннем на хотела, а за това трябваше да намерим номера им в интернет. Търсихме, търсихме и нищо не можехме да намерим. Цвети откри някакъв телефон, който обаче звънеше в Индия и не беше нашия хотел. Отне ни 15 мин докато го намерим този пуст номер. По-късно се сетихме, че всички имахме телефона на хотела, висящ на вратовете ни, изписан на шалчетата… Последва още един леко критичен момент – от трите сим-карти които бяхме взели общо, само на Цвети и бяха останали стотинки колкото за едно обаждане. Много беше важно този телефон, който намерихме да е верен. За щастие беше верен, от хотела веднага изпратиха апарата и всичко отново беше супер. Вярно че се чекирахме последни, но това няма никакво значение, след като оправихме проблема.

След това на летището спря тока…

Малко се притеснихме защото все още не бяхме минали граница и не знаехме дали това би било проблем, в случай че токът се забави. За щастие бързо се възстанови.

Като за

последно Непалско впечатление в самолета:

местата ни бяха точно пред трима мъже, които бяха целите издокарани с костюми, ризи, сака, всички бяха с гелосани прически, но на челата им имаше цял килограм ориз, залепен с нещо червено. Единият имаше толкова много ориз, че според мен сигурно и в ушите беше влязло. Питахме ги дали не отиват на сватба така издокарани и с този ориз. Отговориха, че това е само за защита, да имат безопасен полет, нищо повече.

Тръгнах си с голямо желание, още от първия ден тук чаках с нетърпение излитането. За момента съм на мнение, че

не бих се върнала в Непал и не го препоръчвам като цяло

Причините са няколко:

• отношението към живота и неговото опазване, независимо дали хората са туристи или местни (примерите с пешеходното сафари, самолетите които излитат без отчитане на мерки за безопасност; парапланерите с неопитни пилоти и мн.др.);
• изключително много ме дразни политиката им за събиране на такса за влизане в планините им, това не знам да го има някъде на други места по света;
• добре де, да взимат такса, ама поне да оправдаят тези пари по някакъв начин, да чистят примерно след туристите;
• пътищата са потресаващо зле, невъзможно е да се обикаля и разглежда страната, освен ако човек не е готов да изтърпи безкрайното друсане по рейсовете и да диша прахоляк и мърсотия;
• прахоляка като цяло – почвата в този край на света прави така че дори в гората да се разхождаш, пак дигаш прахоляк;
• нивото на хигиена и непрекъснатия стрес да внимаваш къде и какво да ядеш и пише, къде спиш и т.н.;
• нивото на замърсяване като цяло – дори по свещените места е пълно с купища боклуци;

За да не оставям негативно впечатление, ще изброя и някои

хубави неща за Непал:

• хората са уникални, много симпатични и добри, и винаги готови да помогнат;
• една от малкото държави, които все още са запазили автентичността си. Може да се разхождаш със слон по улицата, че дори и с носорог. Може да попаднеш на странни ритуали с човек с маска на чудовище. Или да попаднеш на фестивал с хиляди участници и местни танци и музика;
• може да пиеш хималайски чай по цял ден и то за стотинки;
• въпреки двойния стандарт, пак е много евтино, дори и за българи;
• човек може да си купи уникални неща на супер ниски цени, неща които трудно се намират по света и са безбожно скъпи;
• туристите спокойно могат да се оправят само с английски език – повечето местни хора го говорят;

Сигурна съм, че пропускам доста неща, също така приемам, че може и да не съм права в някои от твърденията си. За това когато някой тръгне за Непал е хубаво да си направи предварително проучване, а не да тръгне като мен напълно неподготвен. Тогава ще знае какво да очаква, ще може да си направи по-добър план и със сигурност ще остане с много по-позитивни впечатления. А щом сте стигнали до тук с четенето, значи вече сте наполовина готов!

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Катманду:

Booking.com

Други разкази свързани с Непал – на картата:

Непал

Нощувки из цял Непал:

Booking.com

Продължаваме с пътеписа на Галина за израелската об;аст Галилея – вече бяхме в Рош ханикра,  Монфор и индустриалния парк Тефен, а днсе сме в Пкиин.

Приятно четене:

 

 

Пкиин

част четвърта на

Галилея, Галилея

 

 

 

Тръгвайки от динамична Хайфа на серията екскурзии, аз, като примерен турист, загрижен за непременното разширяване на духовния си кръгозор, единствено се страхувах да не загубя ценно време в път. Затова и само по предварително проучен маршрут, експедитивно и последователно покорявах обектите си – разкопки, крепости, древни синагоги, църкви, джамии, музеи и галерии. Бях щастлива, че имам тази възможност и живеех с върховното усещане, че съм на гребена на вълната, че успявам да видя и опозная всичко, което ме интересува.

И ето, бродейки по безкрайните пътища на Галилея,

влизам в Пкиин

Тук обаче, противно на навика си, реших да изоставя времето и неговите циферблатни измерения и да потъна в това тихо провинциално село, където животът далеч не страда от липса на духовност и скоростта на битието е друга. Щастлива съм, че мога, без да бързам и без да гледам часовника, спокойно да се потопя в тесните каменни, напечени от слънцето улички и да се любувам на непретенциозната, но запазила душата на строителите южняшка архитектура. Тук, за да мине кола трябва да и отстъпиш пътя, като плътно се прилепиш към стената. Къщите са вкопани в хълма, а всяка улица е своеобразна тераса с парапет от другия край – стръмна и тясна, но своя си, любима на всеки човек – зрънце от толкова разнородния етнически състав на Пкиин. Бях и в дома на баба Джамиля и още веднъж вдъхнах омайния аромат на нейните лечебни сапуни.

Пкиин е едно удивително спокойно село с мирно смесено население от четири религии – друзи, мюсюлмани, християни и евреи. Кой казва, че религиите трябва да воюват помежду си за надмощие? Господ е един и всички го обичат под различно име!

В Израел, където войната не е стихвала през всичките години от неговото основаване до сега, примерът за съвместно мирно съществуване е точно Пкиин. Разбира се, съвсем не е било така през хилядолетнтата история на селото. Тук, на съседни улици, разделящи радиално кварталите, видях да се издигат две християнски гръцки църкви – православна и католическа; синагога от ХVІІІ век, в която са се запазили стените на още по-древна синагога от ХVІ век, украсена с изображенията на менора, шофар (ритуален рог), лулав и строг (ритуални растения за празника Сукот). Високо се издига минарето на мюсюлманска джамия. Недалеч от друзката джамия – хилве, която според традицията е без минаре, видях да се развява и знамето на друзите – червено, жълто, синьо, бяло със зелен триъгълник.

 

 

Историята на Пкиин

е покъртителна, както и шеметно променящата се история на цялата Галилейска долина. Независимо от превратностите на времето и преминаващите оттук владетели, завоеватели, войни, тук еврейското присъствие не е прекъсвано от времената на хасмонеите – 164 г. преди новата ера. И сега в Пкиин живее семейство Зинати, което води родословното си дърво от времето на Втория Храм. Името на селото е споменато в Талмуда от ІV век под различни названия – Пека, Пака, а в книгата „Зохар” – Пкиин. В началото на Х век първите иноверци, заселили се тук, били друзите, а през Х – ХІ век – християните и мюсюлманите. След това еврейското население било унищожено с последователните усилия на кръстоносците и мюсюлманите. Два века, докато траело господството на кръстоносците по тези земи, Галилея е „прочиствана” от евреи, а след края на владичеството им започва нова вълна на заселване, която достига върха си в началото на ХVІ век. Тогава тук бил центърът на друзкото царство на Баха ел-Дин, с разцвет през ХVІІІ век, а в края на века друг бедуински управник – Дахр ел-Омар, отново спомага за притока на евреи в тези райони. По това време Горна Галилея става един от най-важните центрове за производство на коприна, понеже великият път на коприната от Китай бил вече затворен. И досега тук се отглеждат много черничеви дървета.

 

 

През ХІХ век еврейското население в Горна Галилея и конкретно в Пкиин отново било избито почти до корен от арабите мюсюлмани – вече поради териториални претенции. След отминаването на този нов негативен тласък за кой ли път евреите се върнали и наново животът продължил в старото си русло. Имало еврейски училища – отделни за момчета и за момичета, няколко синагоги и микве. Хората се занимавали с привичните си дела – учели, лекували, търгували, обработвали земята, създавали семейства, отглеждали децата си, погребвали мъртъвците си. Живеели.

Пкиин, Израел

Съвременното селище Пкиин е вторично основано през 1955 г. по призива на правителството за заселване на Галилея. Сега Пкиин и околностите му са обект на интерес от страна на родолюбиви туристи и религиозни поклонници. Карти, диплянки, екскурзоводи напътстват любознателните посетители из поредица забележителности от древни времена. Открита е крепост от времето на цар Соломон. Освен това според древни предания тук е гробът на един голям праведник – раби Ошайа, един от най–изявените философи и тълкуватели на Тора от епохата на Талмуд – ІV век.

Но това, което прави Пкиин сега известен и място за активно поклонничество, е, че тук в пещера е живял и работил един от основоположниците на Кабала – древноеврейското мистично учение – раби Шимон Бар-Йохай. Той бил един от любимите ученици на друг светец – раби Акива и един от петдесетте посветени от него в длъжност „равин”, най-високата длъжност в синагогата. Тук, в Пкиин, Бар Йохай в продължение на дванадесет години е писал книгата „Зохар” – основната съставка на Кабала. Тук той се е крил заедно със сина си Елиезер от римляните, когато, след разрушаването на Втория Храм, те забранили еврейското вероизповедание и жестоко преследвали всички носители на религията и тълкуватели на Тора.

 

 

 

 

Сега тесните лъкатушни улички на селото водят до един обособен център – извора, откъдето раби Шимон и синът му пили вода през всичките дванадесет години на заточение. Сега той се пада в друзката част на Пкиин. Напливът на поклонници е най-голям по време на жизнерадостния пролетен празник Лаг ба-Омер. Недалеч от селото се намират също древните гробове на други двама философи на юдаизма – раби Иегошуа Бен-Ханания и раби Йосе от Пкиин. Впоследствие традицията за почитане на тези гробове била иззета от мюсюлманите като лобно място на арабски шейхове. Любопитно е да се знае какво показват археологическите изследвания: практически под всеки гроб на арабски шейх на територията на днешен Израел има по-древно еврейско погребение.

 

 

През 1972 година група ерусалимски студенти историци основават в Пкиин клон на институт с цел изучаване и възраждане на еврейската община. По тяхна инициатива била също реконструирана древна синагога, чиито руини датират от ІІ век. Сега в синагогата се пазят няколко свитъци на Тора, на възраст, както се предполага, повече от 1000 години. Бях там – дискретно край древните стени е издигната новата сграда. Зад стъклени витрини зорко се пази светинята. Луминисцентно осветление, скромни скамейки и десетки паметни плочки с имената на древните родове и сегашните редовни богомолци от селото.

 

(((((((((())))))))))

 

 

Всъщност в Пкиин живеят най-много

друзи

Затова нека отворя голяма скоба и разкажа за един малоизвестен народ с почти неизвестно вероизповедание. И така, какъв народ са друзите и защо учението им като арабски клон на мюсюлманската религия, е обвито в много тайнственост и мистика?

В знаменития си роман „Махалото на Фуко” Умберто Еко говори за „ужасната секта на друзите” и твърди, че е трудно да се намери друго религиозно движение, с което да са свързани толкова отвратителни и вледеняващи душата поверия. Авторите на многобройни изследвания от ХІХ век утвърждават, че това е затворена, зловеща и кървава секта, че на своите тайни сбирки друзите устройват оргии и разговорът им се състои от загадъчни фрази – символи, непонятни на никого, освен на тях самите. Освен това те имат тайни връзки с франк масоните, които наричат „съединени приятели” и „ливански повелители”.

Днес вече няма кой да повярва на тези крайни изказвания, макар че друзите и до днес са едно от най-уникалните и мистични религиозни течения. Този народ е един неповторим, запазил се непроменен къс от далечното минало, жив отзвук на потъналите в древността традиции и разновидности на монотеистичната ислямска култура, жив опит да се съчетаят мистичното и рационалното.

Знае се точно, че друзите се появяват на арената на историята през 1009 година от новата ера, когато от основното течение на исляма в Египет се отделя цяла секта. Каква е причината? По това време там управлява династията на Фатимидите. Те били привърженици на направлението „ислямия” – едно от най-мистичните сред мюсюлманските течения, в което имала влияние и гръцката философия. Това било едно странно и противоречиво време за Фатимидския халифат и негов изразител се явил Ел Хаким беар Алла.

На 17-годишна възраст той се провъзгласил за имам, тоест, съгласно теологията на исляма, пратеник на Месията. Още в началото се отнасял твърде предизвикателно към ислямските традиции – позволявал си странни изяви, често противоречащи на общоприетите: сядал на магарето отзад напред, не подстригвал косите си, не режел ноктите си, не сменял дрехите си и проповядвал собствени идеи, които по-голяма част от хората не възприемали.

През 1009 година този фанатичен халиф нападнал Ерусалим и разрушил до основи най-голямата християнска светиня – Божи Гроб. Впоследствие това била една от причините за кръстоносните походи от Европа.

По отношение на своите разбирания за управлението, Ел Хаким се стремил към справедливост и разцвет:: с огън и меч се опитвал да изкорени користолюбието, безпътния живот и всеобщия дух на разюзданост, пронизващ египетското общество в самото начало на второто хилядолетие. Неговото царстване било странна смес от безгранично самовластие и духовно извращение. С еднакъв ентусиазъм той поощрявал науката, живописта и изкуството, строил в столицата Кайро библиотеки, музеи, университети, болници и джамии, съдействал за развитието на търговията и подпомагал бедните. От друга страна, той изгонил жените от двореца и даже от улиците, като им забранил да излизат от дома, преследвал търговията с алкохол, забранил обществените бани, избивал кучетата и котките по улиците. Ел Хаким е известен в историята като халиф мислител и пуритан, който открито изказвал презрение към парите и едновременно с това покровителствал всичко, отнасящо се до религиозното извисяване.

Един от ревностните последователи на идеите му бил Хамза Бен-Али – персийски мистик и интелектуалец. Роден в края на първото хилядолетие, през 985 г., той на 20-годишна възраст пристигнал в Кайро и много скоро станал фаворит в двора на могъщия монарх. Бил тотално завладян от мисълта да претвори в ислямската религия всичко положително от мирогледа на Ел Хаким. Така той създал ново духовно течение и бил провъзгласен за пръв имам. Новата религия на Хамза култивирала скромност, отричане от земните блага и социална справедливост. Тя станала алтернатива на атмосферата на разврат и духовно разложение, царстваща в халифата. В душите на правоверните тези идеи попаднали на благодатна почва и започнали да се разпространяват с необичайна бързина – отначало в Египет, а после и по целия ислямски свят.

Но, както често се случва, разложението започнало отвътре. Амбициозният последовател на Хамза – Наштакин Ел-Дарци, използвал идеите му за самоиздигане и разделил движението. Когато учениците на Ел Хаким и Хамза се избавили от узурпатора, било вече късно – култът на Ел Дарци пуснал дълбоки корени сред привържениците на движението и им дал име „друзи”.

Смъртта на Ел Хаким нанесла окончателен удар на друзите. Приемникът на престола не бил склонен да поощрява религиозните странности и общината на друзите била подложена на репресии. Скоро тя се превърнала в третирана и гонена секта по целия Близък Изток – от Египет до Сирия. Положението се влошило, когато в преследване на еретиците мюсюлманските управници се обединили с Византия и организирали тотален геноцид над друзите. Отделянето от исляма станало твърде бързо, мнозина се присъединили към сектата, но много скоро „вратата” се затворила и приемът на нови членове бил прекратен. Това е причината за тяхната потайна и непопулярна религия.

Друз може да се родиш, но не и да станеш!

 

Така през вековете друзите винаги са се оказвали преследвано малцинство, живеейки в своето изключително затворено консервативно общество, в което практически не са известни смесени бракове.

В края на ХVІІ век Баха Ел-Дин приел кардинално решение: събрал остатъците от разбитите друзки общини и ги разселил в уединените и труднодостъпни села на Южен Ливан, Сирия и Галилея. На планината Кармел, недалеч от днешна Хайфа, основал град Усафия. Главните принципи на религията им станали достояние само на избрани и били даже неизвестни на болшинството друзи. Това тяхно тайно учение, достъпно само за посветените, било причина за пораждане на митове, които усилили всеобщата неприязън и даже враждебност и на мюсюлмани и на християни. Бедуините, маронитите и останалите секти разказвали мрачни истории за своите съседи друзи на европейските пътешественици мисионери. А те, с различна степен на скептицизъм, после им придавали гласност. Понякога в ръцете на западни изследователи попадали друзки свещени текстове, чиито закодирано съдържание и алегории европейците така и не могли да разшифроват. Така кошмарните истории за друзките сектанти продължавали да шестват из просветена Европа, та досега.

И днес в Ливан е религиозният център и висшата религиозна школа на друзите, а те наричат себе си „деца на знаещите” и се считат отделен народ с отделна религия. Още в самото начало на емиграционните вълни на евреите преди 100 – 150 години друзите защитават първите заселници и установяват приятелски взаимоотношения с тях. Помагат на партизанското движение по време на английския мандат и крият преследваните. Това са друзи–ционисти. В централна Галилея, обаче, селата им са по-близо до арабските и още се помнят жестоките войни между съседни друзки и арабски села, а това създава сложни взаимоотношения. През 1956 година друзкият шейх Амин Тариф, приет единодушно от всички друзки клонове, подписва документ за принадлежността на друзите към израелската нация и за задължителна военна служба в армията на страната. Така в границите на Израел друзите получават своя религиозна автономия и родина.

 

 

Откакто век векува, та досега Галилейската долина е убежище, любвеобилен и благ дом за почти всички религиозни и национални малцинства в Израел. Те са две трети от общото население. Освен друзите, тук живеят и маронитите, чийто център също е в Ливан; самаряните с основен град Шомрон (Самария); има черкези – мюсюлмани, бежанци от Кавказ преди два века. А край Ако е концентрирана сектата на бахаите, възникнала в Иран през ХІХ век. Еврейското присъствие в Галилея е само една трета, но това е достатъчно, за да бъде разковниче на особената, одухотворена от красотата на горите и морето атмосфера тук, обезпечаваща с много бдителност, усилия и твърда ръка мир и равноправие на жителите на тази райска долина.

Бахайските градини и храм в Хайфа

 

Очаквайте просължението

Автор: Галина Тодорова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Израел – на картата:

Израел