Днес ви представям втората час от пътуването на Биляна до Япония, което започнахме пред време. Приятно четене:
Япония – чудо на чудесата
втора част
В Киото
всеки турист жадува да види
гейша
Предварително бях прочела, че последните години това става все по- невъзможно, тъй като броят им намалява, те все повече се крият от досадните фотоапарати на туристите и вече почти никой посетител на грда не може да се похвали с папарашка снимка на истинска гейша. Примирих се, че това няма да го видя. Но не стана така. Нашата българска екскурзоводка имаше богат опит в лова на гейши и знаеше много тънкости за постигането на този успех. Не е достатъчно да се завъртиш по тесните улички с ресторантчета от едната страна на реката, където традиционно се разхождат вечер туристите. И там е имало случай да се покаже набързо гейша, но ние не видяхме.
После минахме от другата страна на реката, в квартал с ниски и широки къщи и тъмни, пусти улици. Там бяха домовете, в които заможни мъже се отбиват вечер, слизайки от луксозните си лимузини с шофьори, за да се отдадат на интелектуални забавления.
Какви точно забавления предлагат гейшите
си остава широко обсъждана тема от чужденците и в частност от нас – българите. Чували сме, че ги подготвят от деца, като ги учат да свирят на типични японски инструменти, да пеят традиционни песни, да водят интелектуални разговори по много теми, включително бизнес и до там. Клиентът се посреща като господар, настанява се в удобства, черпи се със саке и избира как да бъде забавляван в рамките на горе изброеното.
Не включва сексуални услуги
Разбира се според нашите балкански разбирания това е невъзможно. Дори да не се предлага секс, всички коментират уверено, че срещу допълнителна сума, това веднага ще бъде осъществено. Дали? На фона на японската дисциплина, с която се сблъсках, с тяхната принципност и твърдо непрестъпване на установния ред, някой би се усмелил да направи предложение прегазвайки правилата. А дали отсреща тя, от същото общество на буквалисти, би допуснала да приеме такова предложение? Какво удоволствие би било тогава и в какво се състои тази прословута услуга? Ами в същото, в което се състои удоволствието да галиш котки или да преобличаш кукли, без да си взимаш котка за вкъщи, без да отнасяш кукла със себе си. Слушаш качествена музика, водиш приятен разговор и си тръгваш, без да докосваш плът. Колко типично по японски!
В онези тъмни улици дълго се взирахме във всеки не често преминаващ автомобил, задължително лимузина, винаги черен, класическа марка и модел.
Гейши все така нямаше
Екскурзоводката използва времето, за да ни обясни, че всъщност популярните момичета с шарени кимона, силно бели лица и ярко червени устни, дълбоко деколте на кимоното на гърба, за да открива най- красивата част на женското тяло, според японската култура,
не са гейши, а маико
Те са по- млади и все още обучаващи се, но вече обслужващи клиенти. Самите гейши не са толкова атрактивни, обличат се по- семпло, те са наставници на маико и вече рядко обслужват клиенти, освен ако той изрично не поискат именно нея.
Първоначално малката ни група, наброяваща седем човека, е единствената в мрака. Малко по- късно се появяват още няколко човека, европейци, които се заговарят с една от българките и изразяват съмнението си да видят това явление – маико или гейша, каквото и да е. Хилим се и чакаме.
И ето, настъпва моментът, настава раздвижване, от някоя страна в тъмното различаваме шареното кимоно, адския грим и всички други детайли типични за маико, като например споменатото дълбоко деколте на гърба, където тялото е покрито със същоия силен грим.
Тя върви и ние, за да не я изпуснем, хукваме след нея
Всеки иска да снима, най- добре в лице. Заобграждаме я като хищници, някои застават право пред нея и тичат с гръб, защото тя не спира да върви, с ледено лице. Святкат светкавици, чува се удар от изтърван фотоапарат. Появяват се още хора, настава блъсканица, маико се изплъзва и изчезва нанякъде. Коментираме с въодушевление, прелистваме снимките на фотоапаратите, повечето не са се получили. Нищо, заставаме на пост, все още имаме шанс да видим и други.
Чакането ни се увенчава с успех,
не след дълго от тъмнината излиза друга маико и отново хукваме, като този път тълпата е вече по- голяма, защото всички присъединили се при преднишния улов са решени да чакат с нас. Жал да ти стане за това гримирано и натруфено момиче, ако за миг погледнеш от страни, как го дебнем като хиени, как сме го чакали като чакали, за да го ‘разкъсаме’ на парчета с насочените си оръжията, под формата на фотоапарат.
Тя върви към близкото кръстовище и за неин лош късмет светофара светва червено и е принудена да спре. Тълпата я заобгражда, телефоните правят видеозаписи, които после ще бъдат отнесени на хиляди километри от тук, като трофей.
В Киото посетихме чаена церемония
В моите представи, още от детството, базирани на нещо случайно видяно по телевизията, върти ми се в главата, че е имало сватба в императорското семейство, е много пищна. Нямам никакви спомени, до колко съм видяла и колко съм си доизмислила, дали не съм смесила с елементи от съвсем други събития, на чужди култури. Резултатът беше, че виждах картини с тучни зелени градини, край тях река, в реката пускаха по течението лотоси, много жени в пищни, красиви кимона, и богато украсени коси. Накрая, разбира се, пиеха чай от елегантен порцелан. Оказа се, че няма нищо подобно.
Традиционно чаената церемония се извършва от мъж
и в много по- късни времена се позволява и на жени. Никакви реки, никакви цветя не плуваха. Заведоха ни в малка, типично японска къща – тясна и висока, защото пестят пространството. Вътре беше обзаведено по познатия аскетичен начин. Има кът с йероглифи на японски и отдолу икебана – много скромна. Всичко според традициите.
Цялата церемония се състои в това да се приготви чаят,
като има подробни инструкции за всяко движение, които се спазват с голяма точност. Определено е с коя ръка се хваща бъркалката, с коя се сипва прахчето матча, водата с малкя черпак от чайника под какъв наклон се налива. С каква скорост се движи ръката, докато разбърква и в каква посока. В оригиналния, мъжки вариант, това сеправи с по- остри, насечени движения, а в женския по-меко. В нашия случай церемонията беше представена от мъж. После купичките (нямаше елегантни чаши) се подават в строго определен ред на гостите, първи е главният гост. Той казва винаги една и съща реплика, отпива и предава нататък.
Сервират се сладки – само по един брой на всеки, която е от традиционните японски десерти. Те се правят от червен боб и често се гарнират с кестен. Сладката се изяжда наведнъж и после се пие чай. По някакъв начин ми
напомни нашите сватбарски традиции,
при които кума и бащата на младоженеца, примерно, имат дежурни реплики. Също има обичаи с кой крак да се прекрачи прага, когато се влиза при булката и подобни неща. Оказа се проста и по-скоро селска традиция. Дори по някое време се усъмних, че ни представят оригиналния вариант и когато в замъка на Осака попаднах на едни винтидж атракциони, разиграващи ситуации, единият показваше чаена церемония след битка, аз си го пуснах и видях, че е същото. Убедих се, няма грешка, това е.
Тези машинки бяха много интересни – нещо между телевизор и аквариум, а вътре едни такива, като кукли. Натискаш бутон и те разиграват кратка пиеска, после спират и ако пак натиснеш бутона започват отначало. След време гледах няколко чаени церемонии и в интернет, всички бяха идентични.
Продължавам да анализирам и покрай подробностите за чаената церемония и как при нея всяко движение на ръката, всеки наклон на тялото са определени под какъв градус да се случат и с какво темпо си мисля – ако предположим, че традиции съхранени през вековете отразяват в голяма степен културата на съответния народ и от там изходим на какви стриктни правила е свикнал да се подчинява, то моите своеволия, като да ядеш по улиците, да мяташ храна по плочките и о, боже, на закуската да тръгнеш в противоположна посока на останалия човекопоток – наистина са скандални прояви.
Япония впечатлява с красива природа
Климата е мек и много дъждовен, което благоприятства развитието на богата флора. Също така тя се опазва. Много е приятно да пътуваш с автомобил извън града, където пред очите ти се нижат зелени гори и поля, изрядно чисти и подредени. Природата е една от визитните картички на страната. Интернет е пълен със снимки на онези отчайващо пламнали в червено кленове през есента в Киото, сакура на пролет в подножието на Фуджи, величествените, гигантски кедри на Никко, бамбуковата гора също край Киото.
Моето пътуване беше през есента, но за съжаление твърде ранна, за да видя кленовете, за които мечтая. Срещнах само леко прошарени малко по- на север в китното градче Никко и доста по- червени на високото – на пета станция в
подножието на Фуджи
Там ни свари мъгла, която допълваше приказната атмосфера. Тя също се показа мила и гостоприемна, като японец, и услужливо се отдръпна рязко, за да ни даде поне 15 минути да видим Фуджи, да снимаме и да наблюдаваме как всички коли и мотори спират, за да направят същото. Фуджи винаги е потънал в мъгла и рядко позира за снимка. Пета станция е последната, до която може да се стигне по асфалтов път и от там нагоре продължава изкачване по туристически пътеки. Това място по нещо прилича на бензиностанция или паркинг на крайпътно заведение. Не беше впечатляващо, но цареше някаква празничност и приповдигнато настроение. Продават се много сувенири, картички и аз сякаш не разбирах с какво този ‘паркинг’ трябва да бъде толкова важен. Разбрахме, че от там повечето хора тръгват нагоре, към върха, макар че видяхме пътеки и по- надолу.
За японците вулканът е свещено място,
което се почита и според двете им религии – будизъм и шинтоизъм. Смята се, че всеки японец задължително трябва да изкачи този връх веднъж в живота си, ако го изкачи два пъти е проява на лош вкус. Силно съм впечатлена от тази норма и това неписано правило. Отново познатата японска умереност. Угодно е да направиш това и това, но има граница, над която вече се преминава към себеизтъкване, чиято проява не се толерира в японската култура.
По-лесно ми стана да разбирам тяхната народопсихология, когато прочетох макар няколко реда за шинтоизма, който е дълбоко вкоренен в местното население. Така си обясних защо японците на пета станция грееха с превъзбудени лица, защото се готвеха да направят важна стъпка в живота си – да изкачат върха на планината Фуджисан. Празничното настроение започваше още от най- ниското, където всеки пътник бива посрещнат от
Пеещият път към Фуджи
Как ли може да пее един обикновен асфалтов път? Оказа се, че може.
Всички сме чували звука от стържеща се автомобилна гума, докато пътуваме извън града с монотонна скорост. И как този звук се променя, става по- висок и свистящ или по- басов и ромолящ, в моментите когато колата преминава от един участък на друг. Някъде асфалта е по- едрозърнест и груб, другаде по- тъмен и гладък, според състава си, според времето на експлоатация, което е издържал. На този принцип е изграден път, чийто асфалт е на участъци, направени така, че от търкането на гумите да излизат различни тонове. Всеки участък е толкова дълъг, колкото дълго звучи определен тон от мелодия. Има табела, на която е указано с каква постоянна скорост трябва да се мине пътя, за да може всеки тон да бъде точно толкова дълъг, колкото е в мелодията. Следва стартовата линия и ето, гумите на микробуса се търкат в асфалта и пеят традиционна японска песен, за да посрещнат всеки гост на светилището Фуджи – дом на богове и духове.
Никко е малко планинско градче,
през което минава река, а над нея стар, дървен мост в ярко червено – като от рекламна брошура. Популярна японска фраза гласи – „Никога не казвай кико, преди да си видял Никко“. Кико е японската дума за красив. Мога да се съглася с това твърдение, макар да не го видях в най-прелестния сезон, когато почервенеят кленовете. Не беше толкова голяма загуба, защото мястото е по- популярно с наистина гигантските кедри, под които се чувстваш нищожен и подчинен. Може буквално да ти падне шапката, защото се налага да повдигнеш поглед нагоре, главата ти отива толкова назад и почти можех да се катурна, както съм застанала пред ствола на това дебело и безкрайно високо дърво.
Сред тази зелена красота и спокойствие се намира
голям храмов комплекс, в който е погребан шогунът на династия Токугава
Някъде долу, преди входа на комплекса имаше малка градина, която не беше включена в нашата програма, но три жени се отклонихме от групата и влязохме в нея. Винаги ще помня тази непретенциозна прелест, тишина и дълбоко спокойствие, което се откриха пред нас тогава. Замрялата вода в езерцето, която като огледало отразяваше прошарените, вече, кленове. Тесните пътечки, с наредени камъни, които се промушваха, сякаш тайно, сред дървета и храсти. Малкото каменно мостче, което подканя да тръгнеш по него,за да те отведе на някое пазено, магическо място. Без да се наговаряме, спонтанно се разделихме една от друга и всяка сама пое своята посока. Защото има неща, които искаш да преживееш сам и в мълчание. Тъй като всички туристи бързаха към големият и безспорно интересен храм, ние се оказахме единствените посетители в градината.
Подобна приказна градина има и във вече споменатият
храм Рьоан-джи в Киото,
който е много популярен със сухата си, каменна градина, за която разказах, но също така разполага и със зелен разкош като малката градинка в Никко, но в много по- голям мащаб. Насипана с чакъл пътека, която обикаля езерото и тук там се откриват пролуки межд храстите, за да надникнеш и видиш грациозните лотоси, в рамка от надвиснали кленови листенца. Изплетени от бамбук малки огради и мостчета. Градини в този типичен японски стил има във всеки храм, било по- малък или по- голям. Градските паркове са също така красиви и оргнизирани по същата схема на дзен будизма.
Обичайно някъде над езерото, на наколна постройка се намира малка чайна в познатия изчистен и безцветен интериор.
Замъкът Нижо
е заобграден с голям парк с езерца, островчета и по тях бонсаи. Японците толкова обичат зеленината, че в големите си градски агломерации, където трудно се отделят площи за градини, те ги изграждат по терасите и покривите си.
Такава малка дзен градинка посетихме в Токио, върху тераса в кабуки театър. Както си в сградата на висок етаж, излизаш през врата на открито и се озоваваш в истинска кокетна миниатюрна градина, която има всичко нужно в умален размер. Не зная как са измислени принципите на подреждане на тези дзен градини, но наистина ти трябва само миг и после се потапяш в блажено спокойствие. Обърнаха ни внимание да погледнем съседните сгради, наоколо, чиито покриви или тераси се откриваха пред нас от височината, на която бяхме и видяхме, че на всяко възможно място е покрито със зеленина, от подобни градинки – на офис сгради, на обществени сгради, на жилищни. В градски условия на много места са изградени зелени стени – цяла стена, която отгоре до долу е покрита с гъсто разположени истински растения. През последните години такива зелени стени се появиха в луксозни заведения и у нас.
Много пъти споменах липсата на цветове и правилните форми във всичко. Сега искам да разкажа за
градската култура на двете големи агломерации – Токио и Осака,
които включвайки околните сателитни населени места достигат до метрополис с население петдесет милиона жители в Токио и не много по- малко за Осака.
Ако във всички други аспекти на местната култура се срещаме с типична умереност, обрани емоции и ехтяща тишина, то на същото това място съществува
едно ърбън явление, което е в пълно противоречие с всичко описано до тук
Знаменит символ на японската младеж, популярно по целия свят, е едно място в центъра на Токио, наречено
Шибуя
Шибуя, Токио, ЯпонияЕдва ли има човек, който да не е виждал кадри от филми, реклами или снимки в интернет на едно гигантско кръстовище, чийто асфалт е изрисуван с безбройни прави, диагонални и във всички посоки пешеходни пътеки, по които всеки ден преминават един милион човека.
Това е и най- голямото пешеходно кръстовище в света
От всякъде е заобградено със сгради на много етажи, всичките от които са магазини. Целите фасади представляват видеостени, които денонощно излъчват реклами с ярка картина и звук. Кънти музика, жужи от човешки говор и смях. По която и уличка да поемеш, целите са обсипани с неонови реклами на модни брандове, заведения за хранене и зали за забавления – популярните пачинко и слот. Греят надписи на известната марка игри и конзоли Сега Хелоу кити дружелюбно гледа от всеки ъгъл.
Многолюдната тълпа е съставена от
младежи в модерни облекла, които могат да бъдат озадачаващо екстравагантни
Едва ли другаде могат да се видят толкова смели прически, подобно изобилие от аксесоари по само един човек и такива нетрадиционни комбинации между корйки и цветове.
Често се срещат момичета облечени по начин, който веднага напомня за анимационни герои като Мики и Мини маус, Май литъл пони, Пикачу, манга героини и всякакви други еднорози и принцеси. Това е течение, което се обозначава със само една дума –
кауаи. Буквално преведено означава ‘сладко’
Стремежът на тези девойки, с коси като дъги, с розови набори и финтифлюшки по дрехите е да бъдат очарователно сладки. Модели облекла, които за нас са запазена територия за момиченца до шест години, там са силно популярни и харесвани от жени в доста по-голяма възраст. Това течение, без да бъде доведено до тази крайност, която може да се срещне в Шибуя, съществува и при много по-зрели жени. Някъде там се зароди
инфантилната мода на телефоните с цветни гумени уши,
висящите от чантите мъниста, сърчица и пухчета, тениските за възрастни с дисни герои. Това е мястото, където японската младеж се отдава на истерично пазаруване, щури, както вече знаем и доста нетрадиционни, забавления, свалки и запознанства. Наскоро нашумя сватбата на японската принцеса Мако с младеж без потекло, с който тя се запознава именно в Шибуя.
Встрани от гореописаните крайности,
японците се обличат много модерно, интересно и разнообразно,
в същото време удобно. Обяснимо е, че търсят удобството, тъй като пътуват страшно много всеки ден, дори всяка сутрин и вечер. Благодарение на гъстата мрежа от скоростни влакове е съвсем естествено хора от градове на, примерно, 100 км от Токио, да прекарват целите си дни именно там, за да работят, учат или ползват други услуги. Така се оказа, че използват времето, докато пътуват, за да се хранят или спят. Често друго време за тези цели така и не остава.
Докато се придвижват по улиците неизбежно се взират в телефоните си,
правейки онова познато движение – замахване с пръст. Неуморно изминават километри пеша по шарените улици на този гигантски град, уви без да го забелязват, тъй като така и не вдигат поглед от електронните джаджи в ръцете си.
Освен споменатите до тук места, посетих също град Камакура, който е пълен с интересни храмове, езерото Аши, по дължината на което се возихме с кораб и в далечината гледахме поставените във водата червени порти тории, град Нара, който е пълен с улични животни, които са не друго, а истински сърни и които хранихме от ръцете си, както правят всички местни и туристи. Накрая бяхме в Осака, от чието летище Кансай казахме довиждане на Япония.
Не разказах за сензационните японски тоалетни,
за изкуствените острови, които строят от преработения си боклук, за заведенията за кучета, в каквото по погрешка една от българките се опита да обядва, а самата аз подминах със същата идея малко преди това. За суши баровете, в които си поръчваш на таблет и докато още прелистваш с пръст по него, храната сама пристига до масата по релса, която обикаля цялото заведение. За соба баровете в които си поръчваш на автомат, подобен на кафе машина. За майките, които винаги носят бебетата си в кенгуру и почти никога не бутат количка. Пак за майките, които карат колела и возят на детско столче отзад по- голямото дете, на детско столче отпред по- малкото дете, а в кенгуру пред гърдите ѝ спи бебето и цялото това действие се извършва в многомилионно Токио.
Казах довиждане, но не сбогом на Япония,
защото искрено се надявам поне още веднъж да стъпя в тази интересна страна. Следващия път, когато часовника покаже четири единици, тайно ще си пожелая да отида пак в Япония и нали, ако успея да си го помисля, преди цифрите да се сменят, желанието ми ще се изпълни?! Довиждане, но не сбогом прекрасно мое, причудливо, японско приключение.
Автор: Биляна Крилова
Снимки: авторът
В Токио има и изгодни нощувки:
В Киото – също:
Япония
Нощувки из цяла Япония: