Завършваме пътеписа на Драган собиколката му до Албания. Започнахме с пътуването през Игуменица до Вльора. После тръгнахме към Берат, Драч (Дуръс) и Тирана. Днес от Тирана ще поемем към Охрид, Скопие и София. Приятно четене:

Охрид и Скопие

част трета на

Албания с Дачия

За следващия ден бяхме планували да напуснем вече Албания и да спим в Охрид, Македония. Сутринта закусихме на богато в хотела, и потеглихме по пътя към Македония, който както 90% от цялата Албания е на места в ремонт, на места се изгражда наново:

След като магистралата свърши десетина километра след Тирана, лека полека започнахме да навлизаме в планините, движейки се покрай една извита река:

Пътят може и да не е в перфектно състояние – тук-таме има неравности и дупки, поддържат се около 70км/ч без проблем, но за сметка на това беше много красив:

• 

• 

• 

Два часа и около 2 километра след Тирана зърнахме

Охридското езеро и македонския бряг:

• 

• 

От високите планини в Албания се вижда колко голям всъщност е езерото – 30 на 15 километра, достатъчно голямо, за да се губи в далечината, като море.

Имахме две възможности да стигнем до Охрид –

по късия маршрут от северната страна (през македонския град Струга) или по дългия маршрут от южната страна, през известния македонски манастир Свети Наум. Избрахме си по-дългия маршрут, за да можем да се полюбуваме на езерните гледки.

Самият път се оказа чисто нов и точно по ръба на водата. Спокойно се поддържа и доста висока скорост:

• 

• 

Стигнахме и до 

мини-границата между Албания и Македония край Свети Наум

Малко бавничко вървяха нещата тук, но пък никакви усложнения не сме имали. Единствено поискаха личните карти/паспортите и зелената карта на Lodgy-то.

Добро дојдовте во Македониjя:

• 

• 

• 

Манастирът Свети Наум 

ми беше малко прекалено туристически, може би най-вече ме впечатлиха пауните и вкусната скара:

• 

• 

Ултимативната македонска гъзария

е да обядваш на сал срещу течението на река Црни Дрим, която се влива в езерото.

• 

• 

• 

За Охрид си бяхме запазили три апартаментчета в една къща за гости – отличен избор. Ако някога ходите в Охрид, просто няма нужда да мислите къде да спите – страхотно разположение, супер ниски цени (ние спахме за по 10 лева на легло), паркомясто за колата в двора на къщата и много услужлив и разбран хазяин.

Сега … не може да идеш до

Охридското езеро

и да не се повозиш на лодка, колкото и близко да ти е хотела до стария град:

• 

• 

Учудващо чиста е водата в това езеро

Това е така, защото тя не се задържа много – река Черни Дрим се влива, а при Струга изтича от него, освен това има много извори по дъното. В стария град има стотици малки и големи църкви,

Самуиловата крепост на хълма и чаршията,

което е станало типичната туристическа цигания. Поне слава Богу циганията се е концентрирала напълно в тази пешеходна улица на града и останалите квартали са малко или много по-автентични.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Ohrid Lake, Albania

Последната вечер от екскурзията

ни също не мина без стабилна вечеря. 

На сутринта

натоварихме нас шестимата и багажа в Lodgy-то:

… и потеглихме към дома. Идеята ни беше да обядваме в Скопие и привечер да сме си вече в София.

Първата спирка за деня беше в

град Струга

(на 10км от Охрид), от където бурно изтича река Черни Дрин:

Пътят между Охрид и Скопие

се характеризира предимно със строежи на магистрали и джамии. Много е странно, като в Байконур се чувстваш – във всяко село има по три – четири нагласени за излитане ракети. Още по-странното е, че в тези села се развяват едни масивни албански знамена. Връщайки се от Албания не може да не ти направи впечатление, колко малко е застъпен исляма в Албания и колко наобратно са нещата в албанските поселения в Македония. Не разбирам нито от религии, нито от политика, но минавайки през тези села чувствах някаква смесица от съжаление към македонците, че трябва да се справят с този проблем, и едновременно с това радост, че не трябва да се справяме ние с него.

Малко преди Скопие почнаха едни бариери (4 броя) по магистралата, на които ни взимаха по лев-два. Даваш ги, кво да правиш…

Скопие

ни посрещна със статуя на конник. Оказа се, че това е най-често срещаното явление в този град, след йонийския капител, китайските двуетажни автобуси и забрадките. Аз бях ходил преди няколко години в Скопие и знаех за древногръцко-мюсюлманския облик на града, но за другите от групата ситуацията беше още по-шокираща.

Първо спряхме на централния пазар, който беше все едно си в Истанбул:

• 

• 

• 

По сергиите се разнасяха топли чайчета в специфичните турски стъклени чашки – една много хубава традиция, която много добре пасва … на изток. И така, разбрахме едната страна на монетата.

Спряхме колата на другата страна на монетата, на пъпа на центъра, на платения паркинг до хотел Holiday Inn и се гмурнахме в …

лош декор на евтин филм за древен Рим

Ама то са едни сгради, олеле! Дорийски колони със стъклени фасади зад тях…

Едни пластмасови полилеи като от Версай по улиците, около които се прескачат стотици статуи…

Едни построени кораби, които са по-високи от мостовете наоколо – нито могат да дойдат, нито да си тръгнат…

Един Филип Македонски в мащаб 200:1…

• 

• 

Те и румънците имат триумфална арка, ама нямат една спечелена война… (всъщност по време на Междусъюзническата война румънците стигат практически до софийския Горни Богров – не е имало никаква войска по то време в северна България, всичко е било срещу сърботе и гърците насочено – бел.Ст.)

Ще спра с тази снимка, от която лесно си личи бутафорията на изграждане на тези декори … ъъъ … сгради:

Не знам, това сигурно е някаква форма на защита и диференциране от съседния квартал с чайчетата. Не знам, може би това е и единствения начин…

Както и да е,

върнахме се при колата на паркинга,

където я заварихме със счупен заден ляв прозорец и съответно с две чанти по-малко:

Липсваха мръсните ми гащи и тениски,

както и чантата с допълнителните обективи на фотоапарата ми (имах си чудесна Sigma 18-50mm f2.8 EX DC, сега вече си я нямам -> вероятно е или в римския декор, или при чайчетата).

За сметка на това обаче си имах удоволствието да си платя паркинга, за да мога да излезна от него, и да се запозная с македонската полиция, която в събота нямала печат и не можела да ми подпечатат служебната бележка, която ще ми потрябва при напускане на тази чудесна страна (малко се ядосах заради обектива).

Та така, опитахме се да почистим натрошените стъкла от последния ред седалки и подготвихме Lodgy-то за последните 250 км от Скопие до София:

Мда,

ние обичаме по-алтернативните дестинации за пътуване, но явно си има причини те да са именно алтернативни и непредпочитани,

застрахователите да се дърпат да застраховат колите за там и т.н. Наясно съм, че това е просто късмет … можеше да се случи и в Германия да бяхме отишли – гадни хора има навсякъде по света. Както не съжалявам, че отидохме до Армения, така и не съжалявам, че минахме през Македония. Просто ме е яд, че някаква такава случка малко ми почерня спомените – основната причина, поради която пътуваме толкова много.

Влезнахме си в България,

ширна се един хубав път (още съм ядосан за обектива):

За пореден път си казах, че именно когато се прибирам обратно вкъщи, се усмихвам най-истински:

Определено

препоръчвам Албания като туристическа дестинация

Много ни беше интересно, видяхме много красиви неща, извадихме си наши си изводи за тази страна. Според мен избраният маршрут е удачен, реално погледнато не успяхме да разгледаме единствено Шкодра на север. Засега Албания върви като че ли малко зад България, но като гледам мащабите на строителство, може и да не е още дълго време така…

Навъртяхме малко повече от 2000км, средният ни разход беше 5,9л/100км, при средна скорост от около 50км/ч. Похарчените пари за всичко (с подготовка, спане, ядене, път) се закръглиха на под 500 лева на човек за 7 дни.

Ако имате някакви въпроси или съм пропуснал нещо (хаха, с този обем – едва ли), ще се радвам да ви помогна с каквото мога.

Сега ни предстои доста по-сериозно пътешествие обаче…

Край

Автор: Драган Драганов 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Охрид – на картата:

Охрид

Booking.com

 Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, а ще продължим с Охрид и Албания, която ще минем транзит. 

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част втора

Охрид и Албания

Не можем да видим едновременно и двете езера. Оказва се, че трябва да се изкачим пеша до най-високата точка. Продължаваме напред по леките и приятни завои, реем се и ни е свободно. Като на птици.

„Св.Наум”

замлъквам. Всеки, който е писал за него, вероятно е споменал пауните. И напереното им поведение.

Както и влудяващите им крясъци – пронизителни и ужасяващи. Но друго, друго витае тук. Докосвам  се до нещо толкова българско, до родовата памет, течаща във вените ми,  дремеща във всяка моя клетка. В църквата, с нейната богата орнаментална украса и дърворезба, аз просто мълча.

После коленича да чуя сърцето на Св. Наум.. Чувам своето и знам – там са моите корени, оттам тръгва жаждата ми за познание. От чистата потребност на монашеството да твори и пръска светлина… И сърцето ми бие заедно с неговото, всъщност – чувам себе си. От окото ми полека се стича топла, солена сълза…

Пристаниште Св. Наум, Албания

 

 

Следва

Охрид –

толкова  спретнат, пъстър, оживен и гостоприемен.

 

Посещаваме

Самуиловата крепост

Катерим се по стръмни стъпала, за да достигнем крепостните стени. Обиколени от път, можем да гледаме надолу към града и към вътрешността на крепостта.

 

 

Горещо е, от напечените камъни лъха жега. А в окото ми боде македонското знаме. Някак ми примъчнява от знанието за историческите събития, от съдбата на Самуила, от тези камъни, попили толкова героизъм  и тъга, че още ги чувстваш, когато вървиш по тях. Сякаш оттам виждам върволицата воини, слепи за светлината. И усещам безсилието и мъката на техния предводител, поражението в душата му и временната гибел на един силен  и несломим народ…

Гледката, извън събитията, е впечатляваща – езерото е толкова тихо, разлято, спокойно. Контрастно спокойно с мислите ми.

Посещаваме манастира на

Св.Климент Охридски

Средището на Охридската книжовно школа, енергиен център от едно славно исторически време. Спретната манастирска църква, руини и история, място на дълбока, отвъдпределна духовност…

 

 

Витаят търпение, постоянство и упоритост – за кауза общочовешка и българска. Колко ли често се замисляме за това сега – може би само в тези моменти. В моментите, когато се докосваме до стените и останките от миналото, героично и неповторимо, погребано и забравено, познато и непознато… Но наше. Заболява ме от мислите и ми става и мъчно, и гордо. А навън група чуждоземни туристи просто гледат. Идва ми да извикам: „Ей хора, аз съм българка, българка съм!”

После пием кафе на кея, снимаме се, делим пари…

Следват

Билянините извори,

свързани с легенда за тайната и страстна любов на Самуил и Биляна.

Място за срещи на влюбени, романтично и спокойно. Умело аранжирано с различни предмети, включително и малък платноход. Стилизираната бяла женска фигура е замръзнала с платното в ръце, а водата – чиста и силна, тече, събира емоциите и смеховете на посетителите, а после се шмугва под земята, забързана по своите си работи.

 

 

 

 

Питаме, за да ни упътят към

р. Црни (Черни) Дрин,

мястото, където се оттича Охридското езеро и дава начало на реката. Намираме го. С невероятна сила водата изтича и се завихря. Неизброими балончета кислород поемат по своя кратък, но бурен път…От тази водна стихия се ражда реката. След вторият мост се успокоява, после  леко и лежерно поема по своя път нанякъде.

                

 

Спим в къмпинг преди албанската граница. Залезна, мирна и спокойна вечер на брега на Охридското езеро. Посрещат ни с чашка местна ракия. Преди да ни я поднесат, виждам как млад мъж се запътва към група мотористи с поднос. Мисля си: ”Кога дойдоха, кога поръчаха!”. Оказа се тукашна традиция, просто жест на внимание, много по-показателен от едно промърморено: „Добро дошли!”. С ентусиазъм  вдигаме тост: ”Да пием!” – кратък и ясен. После разпъваме палатките и сядаме до езерото.

 

Светлините на Охрид плуват по повърхността, ние „нагъваме” консерви, салатка, пийваме кротко. Момчетата посещават колегите, предпочитащи макадам, разменят по няколко международни жеста и всичко си е точно на мястото. Един добре подреден пъзел от романтика, предизвикателство, приятелство и чудесна гледка.

 

Ден трето

Албания – Тирана; Шкодра – крепостта „Розафа”; Шкодренско езеро; Черна гора.

 

Албания! О, Албания! Прекосяваме я транзит.

Първото, което ме озадачава, е усещането за разхвърляност. Напомня неподредена детска стая. Тук къщичка, там – друга, покривче се подава отнякъде…

 

И после, нещо доста комично. В населените места ни посрещат маркучи с пусната вода, чиято струя описва дъга и после се стича покрай тротоарите. Питам се – начин за охлаждане или какво… Оказват се автомивки!!! Смея се сама, осъзнавайки предназначението на непретенциозните маркучи.

Главните пътища, водещи към столицата Тирана са перфектни. Прави, прекрасен асфалт, тунели – в идеално състояние.

 

 

Влизайки в

столицата Тирана,

хлъцваме изненадани – пътят свършва като отрязан. Появяват се трапища и дупки, а правилата за движение – кучета ги яли! Клаксони, клаксони, клаксони! Първоначално мисля, че пречим или сме в нарушение. После разбирам – просто начин за изпреварване. Светофари и пешеходни пътеки? Липсват. Отчаяни регулировчици ги заместват, но по моето скромно мнение – никой не се съобразява с тях. Потокът те поема и влачи, изпреварва се трудно. Заклещват те. Буташ се, тикаш се, ахааа да се блъснеш или да отъркаш нечий автомобил… Пълна лудница. Пътуваме така, изпотени, изнервени и жадни. Не забелязваме как изглежда столицата. Само да се измъкнем.

Накрая и това се случва – спираме за кратка почивка в бензиностанция. „Одират” ни за по едно кафе. Не ни пука – измъкваме се живи и здрави все пак!

Албания мога да събера в една дума – хаос! Архитектурата – липса на стил. Нови сгради дремят до недостроени постройки, абсурдни контрасти като съчетание – разхвърляни, разностилни, недовършени, масово неизлепени… Не мога да кажа мизерия, но общата ми представа за тая страна от беглото ми докосване до нея е – липса на ясна представа.

Пътьом разглеждаме крепост, назоваваща се просто Средновековна крепост и после –

Шкодра и крепостта „Розафа”

 

 

Около нея витае тайнственост, породена от легендата за вградена в крепостните стени млада жена. Поддържана и красива, с много приятно заведение, струва си да я посетите. А гледката към града на брега на Шкодренско езеро – поразителна.

 

Седнал под сянката на дебелите зидове, Ники не пропуска да унищожи бързичко една студена бирица.

Интересно е качването до крепостната порта. Мотоциклетите се плъзгат неконтролируемо по излъсканата каменна настилка.

Аз се плаша и предпочитам да вървя пеша. Така и докосването да древността е колкото духовно, толкова и физическо. Бобан Левио мигач пуска мотора едва-едва, а после си признава голямата нужда… да слезе и да бута, мисия, още по-невъзможна.

Преминаваме в

Черна гора

Близо до България, но по мое мнение – малко позната. Събрана, много колоритна, разнообразна и приказно красива. Има си едно неповторимо Скадарско езеро, един екзотичен Которски залив с неговата Будва, един фантастичен Дурмитор, за който дълго ще търся думи, за да го опиша… Толкова.

После поемаме по прекрасен, изключително колоритен път, който подсича планински склон. В пределите на Национален парк ”Скадарско (Шкодренско) езеро” сме. Гледката към езерото е постоянна. Това е най-живописното и различно като визия езеро от трите посетени по време на това пътуване.

 

 

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:

Западни Балкани - Общо