Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турция, а после продължихме към Техеран. Днес поемаме към Язд, Бам и Персийския залив. Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част трета

Язд, Бам и Персийския залив

Насочихме се на югоизток към

село Abyaneh или т.н. „Червено село“,

което е едно от най-древните в страната. Тук ми идва на ум да спомена

една специфика в иранската пътна инфраструктура,

която мога да оприлича на пълна идиотщина.

Често пъти на пътища, където се движиш с прилична скорост има поставени необозначени гърбици, които не са плавни и леки, а са високи, изровени и гадни. Вероятността да полетиш като изстрелян по рампа е голяма, а нощното каране стана невъзможно, защото иначе можеше да приключим набързо след полет от гърбица, та в някоя канавка. Иранците си бяха решили проблема като бяха задигнали колите с по една-две педи, за да могат да си подскачат спокойно по гърбиците, около които беше зверски изровено от чегъртали гърнета.

Друго нещо, което може да те изкара извън строя в Иран са безбройте камиони, които кръстосват из страната и които, когато решат просто минават в ляво и изпреварват. Това дали си рамо до рамо с тях и ги изпреварваш изобщо не ги вълнува, а че те изтикват от пътя си е съвсем в реда на нещата. Оправяш се, както можеш. Тази особеност, както и отвратителната смрад на дизел, която струеше от тях ме накара да ги намразя доста. 90 % от тях хвърляха плътна дизелова завеса зад себе си. След това лирично отклонение

да се върнем на село Abyaneh.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Плаща се вход, защото се води архитектурен резерват, но е някаква съвсем достъпна цена.

Самото село беше едно чудесно място,

без почти никакви туристи, което допринесе доста за общото възприемане на атмосферата там. Кръстосахме го надлъж два пъти, изпихме по една

иранска плодова безалкохолна бира

(ако това изобщо може да се нарече бира) и напазарувахме хляб от местната пекарна, оборудвана с глинени пещи.

В селото видяхме лозница, чието стебло беше с диаметър около 45 сантиметра. Никога не бяхме виждали толкова стара лоза. След това заредихме водните запаси и се отправихме да търсим място за бивакуване. Малко след селото един чакал притича до колата. Явно популацията им тук беше висока, защото цяла нощ слушахме странния лай, който издаваха.

Намерихме си чудно място зад една стара къща от червена кал точно до пътя. Беше закътано, равно и уютно. Имаше и дървета, така че соларният душ моментално беше позициониран, за да се изкъпем. В близост минаваше малка рекичка, но нямаше нашествия от гадни комари, което допълни идилията тази вечер.

Ден 7
Този ден ни чакаха бая километри

в посока Язд и Бам

Хубавото на Иран е, че макар да имаш да минаваш големи разстояния, гледките докато караш те обогатяват с впечатления. Понякога са пустинни, друг път са планински, а появяващите се тук-там населени места винаги имат какво интересно да ти покажат.

По пътя към Язд спряхме на два пъти да поснимаме стари американски камиони „МАСК“, които тук бяха в изобилие и изглеждаха толкова достолепно, че нямаше как просто да им обърнем гръб и да ги подминем. Получиха се добри кадри.

В

Язд

пристигнахме, когато жегата вече се беше поразвихрила. Вече бяхме в централен Иран и започваше да става осезаемо по-топло. Очаквах по-малко от този град, а се оказа много интересен. Оставаше ми се повече време тук. Градът, бях чел, че е един от най-древните в Иран и архитектурата в комбинация с малките улички са наистина впечатляващи.

• 

• 

• 

• 

След като разгледахме, на излизане от града отбихме от главния път и под сянката на едно полусухо дърво обядвахме. Наоколо се издигаха зидове от кал и слама, които обграждаха полусрутените постройки наоколо.

Пейзажът беше суров, горещ и някак почти постапокалиптичен

за окото на европейци пък било то и от източна Европа.

Продължихме към

замъка Райен,

който се намираше малко преди Бам. Пейзажът непрекъснато се променяше от пустинен към полупустинен като дори се появяваше и доста зеленина на места.

Пристигнахме преди мръкване и замъкът беше затворен, но с последните слънчеви лъчи го видяхме поне отвън. Беше огромен и впечатляващ! На снимките, които бях гледал не се добиваше представа за мащаба. Тъй като вече беше тъмно веднага след градчето свихме в една овощна градина и разпънахме лагера на поредното чудесно място. Наоколо имаше нарове, ябълки и черници, а по небето безброй звезди.

Ден 8

След закуска продължихме към Бам.

Бяхме в източен Иран

и започнаха да се мяркат табели за граничните градове с Пакистан и Афганистан. Усещахме, че вече сме далеч от вкъщи и сме близо до едни непознати страни обвити в предразсъдъци и свързвани с неприятни събития. В самия

град Бам

вида на населението сякаш тотално се промени. Повечето иранци са спретнати, светли и красиви хора. Тук всички бяха мургави и приличаха повече на афганци или пакистанци отколкото на иранци. Интересното тук е

крепостта Arg-E-Bam,

която представлява цял малък град построен от глинеста кал и слама. В момента течеше реставрация и след няколко години вероятно целият обект ще има по-завършен вид, но дори и в момента гледката беше величествена. Неслучайно мястото беше част от световното културно наследство на Юнеско. Имаше малко посетители и успяхме да се разходим на спокойствие и да усетим атмосферата на малкия град от кал и слама.

• 

• 

• 

• 

Това беше най-източната точка на нашето пътуване,

предвид ограниченото време, с което разполагахме, затова поехме на юг към Персийския залив. Пътят беше ту равнинен, ту планински, но жегата беше повсеместна. Температурите подминаха 43 градуса, а влагата идваща от морето подсилваше усещането. Доста неприятно. Единствените живи същества, които се мяркаха бяха огромни скакалци, които се размазваха навсякъде по колата. Тук-там се мяркаше и по някоя заблудена камила край пътя.

Град Бандар Абас

изглеждаше отвратителен и отблъскващ. Жега, миризма на петролни изпарения и непрестанен поток от камиони, които бълваха газове в допълнение. Хората също не изглеждаха хич приветливи

Искахме да се докоснем до

Персийския залив,

Арабско море, а по него и до Индийския океан, така че подминахме града и кривнахме в някакъв краен квартал, който изглеждаше още по-неприятен. Хората се оглеждаха странно като минавахме покрай тях, а усещането за кофти място не изчезваше. Най-накрая излязохме на брега и паркирахме. Водата беше учудващо чиста, но нагазихме само до колене. Взирайки се в далечината си помислих, че съвсем близо насреща бяха Оман, ОАЕ и Катар.

Зад близките скали се показаха

три тъмни неприятни субекта,

които пиеха истинска бира, напълно забранена в Иран, а вероятно бяха употребили и други субстанции, защото очите им бяха червени и се смееха идиотски. Разменихме няколко думи и стана ясно, че няма какво повече да си кажем. Говореха само за казина и пиене, а на нас много се чудеха какво правим тук при положение, че в България имало колкото искаш казина и алкохол. Реших да не обяснявам, а задружно преценихме, че е време да се омитаме оттук.

Поехме по крайбрежието към близък масив от

мангрови гори

Нещо което се среща рядко и си заслужава да се види, така че продължихме около 30 км покрай морето. Духаше силен горещ вятър, който вдигаше прахоляк и пясък и образуваше трудно прогледна мъгла в комбинация с влагата. Много странно явление и особено неприятно за шофиране, но някак мистично. Стигнахме до горите, които излизаха директно от солената вода.

Брегът представляваше гъста кал и беше невъзможно да се приближим повече от това място, но беше достатъчно близо, за да ги огледаме.

Оттук се върнахме малко назад, за да хванем

шосето за Шираз

Карахме не повече от 80 км и се стъмни, затова отбихме в пустинята край пътя и се установихме за нощта. Земята беше гореща и въпреки че вече слънцето не грееше си беше бая жега. На близкия електрически стълб Сашо измисли хитро приспособление за закачане на душа, така че и за тази вечер банята беше осигурена, а след този ден беше наистина силно необходима.

Огледах се наоколо по земята. Не се виждаха бели скорпиони като в пустинята в Мароко миналата година. Имаше само тлъсти скакалци, които никак не се смущаваха да идват при нас и да се включват във вечерята. Не бях виждал преди толкова тлъсти екземпляри.

След вечеря в палатката беше като в парник. Повърхността на земята беше толкова силно нагрята, че усещането беше като от подово отопление. Шалтето не изолираше особено отдолу, а отворения вход на палатката, за да влиза въздух, не се усещаше като да проветрява особено. Иван се изнесе посред нощ да спи в колата като преди това беше смутил една лисица, която инспектираше боклука ни. Все пак животното не се било отказало от плячката си и се бе отдалечило в нощта с плика съдържащ празните консерви в уста, съпътствано от подрънкващи звуци.

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Иран или писани от Любомир Петров – на картата:

Иран и Любомир Петров

Booking.com

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак.

Днес през Язд ще стигнем до следващия пустенен лагер – Шехдад.

Приятно четене:

От Чак-Чак до лагер Shahdad Desert Camp

в пустинята Дащ е Кявир, Иран

част четвърта на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp

612 km

Четвъртък.

Чак-Чак е най-святото място за зороастрийците

Това е религията, изповядвана в древна Персия до арабската инвазия през 7-ми век. Тогава много зороастрийци са побягнали към Индия и други съседски държави. Според една от легендите, по това време сасанидската принцеса Никбану е дошла именно тук, високо в скалите, където със своите придворни успява да съхрани религията си и свещения зороастрийски огън. Това е място за поклонения, на което всяка година вярващите се събират в храма на огъня и съпреживяват своята мистична религия.

Събудих се около 5 сутринта по българско време. По традиция хапнах набързо, докато събирах лагера, и се отправих нагоре по каменната пътека с фотоапарата под ръка.

Ето как изглежда пътят дотук по светло.

И пътеката, водеща до сградите за настаняване на поклонниците. Най-отдадените от тях започвали да вървят пеша към светилището на мига, щом го зърнели в далечината.

След бързата си разходка се спуснах обратно при мотора. Температурата вече бе 22 градуса, а часът – едва 5:30.

Отправих се

към замъка Нарин в Мейбод

Отвън той изглеждаше така:

Не останах дълбоко впечатлен, затова и продължих смело към

Язд –

градът на вятърните кули и зороастрийските храмове.

Първата ми работа, когато стигнах там, беше да хапна поредния пъпеш. Подминах няколко бакалийки, преди да видя някоя достатъчно отдалеч, за да мога да се отделя безопасно от трафика. Продавачът бързо разбра гениалната ми идея, така че ми връчи вехтия нож, който стоеше на един от стелажите, постла ми един картон на плота, в дъното на магазина, и ме остави да хапвам, докато той се занимаваше със стоката си пред магазина. Докато се хранех, при него дойде негов приятел и двамата се заприказваха. Когато стана време да тръгвам, се опитах с жестове да го попитам дали би имал нещо против да го снимам. Не ме разбра, затова извадих фотоапарата, за да придам повече яснота в питането си, а той просто кимна и застана мирно, “като за снимка“.

Пожелахме си „Ходахафез“ и продължих към

Стария град на Язд

Докато карах натам, в централните части на града най-много ме притесняваше да не бъда помислен за местен джигит и спирачните ми възможности да бъдат рязко надценени. След като натоварих всичкия багаж на мотора, ми бе нужна самолетна писта, за да го ускоря до 90, и две такива, за да спра до нула по традиционния начин.

Обикалянето в Стария град се оказа интересно занимание. Ако някога се почувствате в безизходица, спомнете си за мен в тази ситуация:

Като се замисля, може би ъгълът на предницата ми действително е малко странен. Както и да е, за щастие кожената чанта отзад поддава леко, така че с n на брой маневри и m псувни все пак успях да се извъртя обратно.

Освен пустинна столица на Иран,

Язд е и световен център на Зороастризма

Вероятно затова и следващото нещо, на което се натъкнах, беше тази „zoroastrian house“, както я нарече мъжът, който отговаряше за нея. Причината за името ѝ, по негови думи, беше, че всички сувенири тук са дело на зороастрийци. Може и така да е, не твърдя нищо, но и не успявах да се отърся от стереотипа, че всички подобни стоки са китайски.

След като минете през основното помещение, се оказвате в просторния ѝ вътрешен двор, чиито стени са обсипани отгоре до долу с килими и всевъзможни по форми и размери сувенири.

Попитах го какво прави, когато завали дъжд, а отговорът му бе, че всички използвани материали са естествени, така че не го притеснява нито дъждът, нито слънцето, което ги огрява ежечасно. От дума на дума се сетих да го попитам и за другите неща, които чоплеха съзнанието ми, като например за какво служат онези кръгли кули, пълни с вода. Оказва се, че предназначението им е просто да указват на пътешествениците къде има вода.

Когато излязохме отново пред магазина, туристи бяха обградили мотора ми и се изреждаха да позират, възсядайки го, за снимка. Няма да коментирам, поне не се опитваха да го вдигат от степенка. Постоях още малко с човека, все пак напоследък твърде рядко срещах някого, с когото мога да разговарям. Преди да тръгна го попитах дали би имал нещо против да го снимам. Каза, че няма проблем, така че отидох да сменя набързо обектива.

Дори не предполагах, че пичът е от типа “too cool to look at the camera” Интересно колко ли пъти са му казвали, че прилича на Том Ханкс. Нещо, на което обърна внимание един приятел, когато видя снимката, но не и аз, докато общувах с него.

А старият град на Язд е много красив.

С всички тези измазани с кирпич тесни улички, в които можеш лесно да се изгубиш, но не и да направиш обратен завой Много фотогенично място, но уви, не разполагах с модел наоколо.

Следващата забележителност, която си бях набелязал, беше

комплексът Амир Чахмак

Още докато паркирах мотора, при мен дойде това момче, за да ми даде флаер за някакво кафене в околността.

И ето ме и мен, най-после, пред една от многото в страната джамии с величествено извисяващи се минарета, декорирани целите с емблематичните сини плочки.

Всъщност това е една от най-големите такива в Иран, известна най-вече със симетричната си архитектура. Площадът е изграден тук през 15-ти век, няколко десетки години след джамията, като оттогава до сега са настъпили многобройни промени. През нощта всички тези ниши биват осветени и целият площад засиява, превръщайки се в едно дори още по-очарователно място.

Докато снимах и се любувах на гледката, видях тази двойка иранци, които правеха почти същото.

Знаеха доста добре английски, което позволи да обменим две слова.

Ето как изглеждат минаретата отблизо:

А това в далечината са т.нар. вятърни кули, или бадгири

.

Тези строителни елементи са един от символите на персийската архитектура и служат за проветряване, охлаждане и овлажняване на въздуха в помещенията.

Язд бе първият от трите града, в които исках да прекарам малко повече време. След разходката си наоколо

потеглих към пустинния лагер край Шахдад

Исках да снимам някой от всички тези огромни американски Mack-ове, които виждах вече ежедневно. Затова и на следващата отбивка, на която видях паркиран такъв, не се поколебах въобще и отбих, за да направя своя кадър. Шофьорът му тъкмо миеше посудата си, така че с позволението му щракнах това:

Човекът нямаше нищо против да снимам и него.

След като разбра, че не говоря фарси, млъкна и продължихме да общуваме само със знаци. Попита ме за двигателя и възрастта на Сянката, след което от своя страна не само ми разказа за 27-годишния си камион, ами и ме покани да се кача в кабината. Въобще и не подозирах, че това чудовище е оборудвано дори с климатик!? Но уви, двигателят е едва 6-цилиндров. Че той един тъп GoldWing е с толкова, бе?

За съжаление към този момент не оценявах по достойнство колко интелигентен бе този човек, щом преминахме на знаци веднага след като разбра, че нямаме общ език. Затова и отказах така лекомислено поканата му за обяд, за което впоследствие съжалявах. Тогава просто не знаех, че толкова рядко ще срещам такива хора.

Малко по-нататък, пък, карайки си съвсем спокойно, се натъкнах на тази хумореска:

Е стига бе, вие майтап си правите, да не кажа друга дума. Все едно из наш‘те гори в България да бродят камили!? Но пък знае ли човек, все пак снощи се натъкнах на диво зайче, така че…

Следващата ми спирка бе на изхода на едно градче,

където исках просто да хапна набързо от провизиите си. Нещеш ли, в следващия момент пред мен спря лъскав автомобил, от който излязоха двама добре облечени господа, просто за да си кажем здравей-здрасти, след тях спря и друг човек в далеч по-неугледен автомобил, а накрая при мен дойдоха и тези благи хора.

Явно отново се бях превърнал в атракция, защото след тях се появиха и други:

Спокойно, размина ми се побоя от страна на детето, то явно просто така си гледаше

По-нататък пътят ме отведе и до това чудо на инженерната, или по-скоро дизайнерска, мисъл:

Вероятно ще прозвучи като някакво клише, но когато видях тези скали, ги асоциирах най-напред с природата на северна Америка.

По-нататък пътят продължи в тунел, а веднага щом излязох от него, температурите започнаха рязко да се покачват и от 32 набързо достигнаха до 42°C. Приятно, а за щастие влажността бе нищожна, така че почти не ги усещах.

А тук указания отново не липсват!

И явно не само у нас някои от тях звучат толкова идиотски

Надморската височина бе 2700 метра – най-голямата, до която стигнах по време на пребиваването си в Иран.

Може да прозвучи смешно, но след като направих горната снимка, изпитах сериозни затруднения да изправя мотора, след като го възседнах. Наложи се дори да сляза от него и да го пусна леко напред, за да направя потеглянето си възможно. Май се бях понатоварил…

Когато влязох в

градчето Шахдад,

бях изненадан най-напред от палмите, растящи просто така в дворовете. Имах чувството, че бях в някакъв напълно различен свят, че това е по-скоро извадено от контекста на някоя джунгла, а не от този на град насред пустиня.

Бях си отбелязал координатите на тукашната бензинджийница, но когато паркирах пред една от колонките ѝ, ме ощастливиха с жест, идещ да рече, че

бензин няма

Шехдад, Керман, Иран

Това обаче въобще не ме притесни, знаейки, че возя със себе си още 10 литра в тубите пред дисагите, затова преспокойно продължих

смело към пустинния лагер

До него водеше не само асфалтовият път, но и жиците.

И ето че броени минути по-късно вече бях там!

Нямах търпение да стигна тук. Очаквах да заваря половин Horizons Unlimited сбирка, или поне други авто-мото приключенци, странстващи наоколо, готови да обменим куп полезна информация, съвети, забавни истории и какво ли още не, но…

Лагерът всъщност се оказа по-пуст и от Пустинята

Освен момчетата, отговарящи за евентуалните посетители, не заварих никой друг.

След като си платих входа, продължих плахо напред.

Където за моя най-голяма изненада ме очакваше този ирански трансформър:

Почувствах се като в някоя сцена от научно-фантастичен филм и вече очаквах отнякъде да се появи я Дарт Вейдър, я поне Люк Небоходеца. И ако от горната снимка не си личи от какво е сглобен, то ето и една отблизо.

Освен това тук има и около 30-тина юрти, които ще видите по-нататък.

Най-безотговорно зарязах мотора

и тръгнах да се разхождам из лагера. Бе започнало да се смрачава, когато мярнах няколко прилепчета да прелитат наоколо.

В първия момент останах леко разочарован, тъй като очаквах да заваря нещо малко по-различно тук. А именно образуванията, които присъстваха на снимката, която си бях принтирал за тук. Така наречените ярданги, или калути, резултат от вятърната ерозия.

Отидох отново при момчетата на входа, за да ги питам за калутите от снимката ми. Казаха ми, че те са именно тук, наоколо. Добре де, но аз все пак не ги виждах… Предложиха ми на следващия ден да влезем в пустинята с автомобила. С моя мотор нямало да мога така или иначе. Много хубаво, само дето цената, която ми обявиха, бе абсолютно смехотворна. Казах им, че ще помисля. Така или иначе предложението важеше за идната утрин.

Леко разочарован, реших поне да се кача по стръмните скали в дъното на лагера, за да погледна ситуацията, или поне терена, малко от по-високо. Надали имаше по-подходящ момент от този да си пусна дуета на Стинг с онзи небезизвестен алжирски певец.

Sting – Desert Rose

Когато се качих тук, осъзнах, че всъщност не ми бе нужен никой друг наоколо, още по-малко пък тълпи от хора. Тук, също като в пустинята Кавир, властва тишината… Не знам дали някога бях “чувал” подобна. А пустинята беше толкова красива. Но същинското ѝ лице ще ви покажа утре, както ми се случи и на мен.

Тръгнах обратно към мотора. Бях на 20 – 30 метра от кръговото, където го бях зарязал, когато зърнах малко диво животно, приличащо на лисичка, но с големи уши. Погледите ни се срещнаха за няколко секунди, преди то да се впусне в стремителен бяг надалеч от мен. В любопитния му и невъздържан поглед ясно се четеше удивлението, което изпитваше, от това, че съм дръзнал да го обезпокоя в неговата Пустиня.

Оставих фото техниката при мотора и продължих отново към входа на лагера. Попитах момчетата дали мога да спя в някоя от юртите наоколо, а те отговориха утвърдително и ме поканиха да остана малко при тях. Единият от тях запали цигарата, която старателно свиваше допреди малко и започнаха да си я въртят. Предложиха ми да се включа, но любезно отклоних поканата. По-късно, докато стояхме в стаята, отляво на входа, единият извади малка бутилка от безалкохолно и каза, че е уиски. Наля си в капачката и мигом я гаврътна като шот. Тази покана отклоних също толкова тактично. Не ми беше принципно, но не ми се и пиеше. Е, ако ставаше въпрос за пълна догоре чаша с приятно охладена течност с аромат на хмел, не гарантирам, че щях да бъда чак толкова твърд в позицията си.

Вече се беше стъмнило. Едното момче ме извика с него, за да включим осветлението в лагера. След като вдигна шалтера в главното ел. Табло, се разделихме и аз отидох отново при мотора. Докато ровех в багажа си, пристигна голям бял джип и паркира в дъното на лагера.

При мен дойдоха Ник и Сабина – германци, пешеходстващи в пустинята, ескортирани от същия този джип. Явно всеки си има номер в живота. Сабина сподели, че също кара мотоциклет. Ако Sportster-а го броим за такъв, разбира се Били дошли, за да вземат някакви дърва, след което щели да продължат към вътрешността на Пустинята.

След като те потеглиха, преместих мотора пред юртата, която си бях избрал. Въпреки че врата нямаше и не можах да паркирам мотора така, че да запреча входа ѝ, реших, че ще си спестя разпъването на палатката вътре.

Всичко бе чудесно, докато не дофтасаха няколко автомобила с иранци и иранки. Е, ранното заспиване ми се размина, но за сметка на това пък успях да си направя доста записки за всичко, което ми се случваше напоследък.

Днес насмешка у мен будеха пътните знаци, указващи леките кривини по безкрайно дългите и прозаично прави пътища наоколо. Тук едва ли не на всяко отклонение от праволинейност бе зачислен по един такъв знак. По-досадно обаче бе, че вятърът по тези земи няма по какво да бъде разчетен. Понякога просто те грабва изневиделица и те размотава по платното като прани гащи в зимна нощ.

Според същата онази карта на светлинното замърсяване тук бе дори по-тъмно. За пръв път попадах на място като това – с толкова ниски нива на светлинното замърсяване, затова и се чувствах като дамска превръзка – на прекрасно място, но в неподходящ момент. Пълнолунието бе настъпило тази сутрин и това напълно компрометираше каквито и да било опити за фотография на звездното небе.

Мира не ми даваше въпросът как така още не бях срещал други странстващи мотоциклетисти. Кой тогава качва всички тези снимки из фейсбук групите, които ме караха цяла зима да копнея да потегля на пътешествие!?

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:

Booking.com

Коста Рика:

Booking.com

Мавриций:

Booking.com

Booking.com