Tag Archives: Blue mountains

Австралия(3): Сините планини и пещерите Дженолан

от Пътуване до...

С Василена продължаваме из Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандия, спряхме в Кьолн, а след започнахме същинското пътуване: първо пристигнахме в Сидни, после си купихме джип, а днес ще отидем до Сините планини и пещерите Дженолан .

Приятно четене:

Австралия

част трета

Сините планини и пещерите Дженолан

Сини Планини

14 – 18 септември

14 септември

След мъчително, но успешно инсталиране на палатка и тента върху новия ни дом на колела, успяваме да си тръгнем от Сидни и да започнем дългоочакваното безкрайно пътешествие. Първата ни спирка е

Катумба в Сините Планини (Blue Mountains),

едно от най-известните планински образувания на континента (сигурно защото е до Сидни, а не забутано някъде в дълбините).

Пътят до там е “интересен”, особено когато навлезеш в планините, защото гледките нямат и помен от планинска местност. Така че всъщност никак не е интересен. Просто една магистрала, която, както вече установихме, е от най-скучните инфраструктури в една държава; и от време на време градче – ама все едни такива никакви градчета (което през следващите месеци ще се окаже типично за всички градчета и селца на Австралия).

Ясно е, че днес нищо няма да можем да видим от Планините, защото много окъсняхме със сутрешните занимания в града. Затова обръщаме внимание на подредбата на колата и започваме да установяваме процедури на нагласяне, готвене, палатко-разпъване, гардеробо-нареждане и други типични за ежедневието ни функции, които сега трябва да изпълняваме в това малко пространство и … на открито. Също така е важно бързо да свикнем с разтягането и прибирането на катуна, защото от тук нататък ще го правим всеки ден.

Мазда Tribute - Пътуване из Австралия с палатка

След скучното подреждане е дошло време да готвим. Вадим котлона, нареждаме масата и готвим нещо, за което помня само, че беше невероятно безвкусно. О, живот по къмпинги! Докато приключим с яденето и измиването на чиниите, вече се е стъмнило, а е станало и много студено. Довършвайки бирите, се чудим какво да правим сега. Толкова е тъмно, че сякаш е време за лягане, а и (потрепервайки) не държим да стоим навън.

Все пак, нека да погледнем колко е часът – 18:30!!! Е, това не го очаквах. Толкова перипетии минахме до този момент, че умът ми не може да побере, как все още ни най-малко не е време да си лягаме. Ами какво ще правим тогава на този студ и мрак толкова време? (Абе, закъде сме тръгнали, като още от първия ден не знаем какво да правим?!?)

Решаваме да пренаредим колата и да си направим хралупичка върху задните седалки. Там пак ни е студено, но поне можем да се занимаваме с тихи дейности, а даже и да включим компютъра за един епизод – от тази страна плоскостта на „кухнята“ служи и за бюро. Добре, че в къмпинга има горещи душове, че да се стопля преди да се наместим в палатката. Сигурно щяха да ми се изпотрошат зъбите от тракане иначе.

***

15 септември

Снощи ни измръзнаха дупетата в тази палатка! Чувствах се като на хижа Тевно езеро – спане в палатки, три БТС одеяла и всички катове дрехи, които са ти се събрали в раницата. Тук пак бяхме навлечени, но без трите одеяла – само една олекотена завивка. Като слезем днес в града, първата ни работа е да купим второ одеяло и по още една възглавница. Иначе палатката е много удобна, широка и просторна, с вграден матрак и прозорци околовръст (които, разбира се, бяха затворени, за да намалят досега ни с външната температура).

Сини планини - Пътуване из Австралия с палатка

На сутринта с нетърпение ставаме от сън. Беше ужасно некачествен и жадуваме да го заменим с мечтаните кафе, чай и, най-вече – закуска. Събираме катуна и се разхождаме по местните улички, за да стигнем до Панорамен Свят (Scenic World) – туристическа атракция около перлата в короната на Сините Планини –

Трите Сестри (Three Sisters)

Билетът те допуска до три различни въжени транспорта – влакче и две кабини, които водят до различни точки в парка, винаги с поглед към камените Сестри.

Първо се качваме на

Небесния Път (Skyway)

и преминаваме на отсрещната скала с перфектна гледка, както към трите отвесни образувания, така и към водопада Катумба, който никога в документираната си история не е пресъхвал. Посочват ни най-близките наблюдателни платформи и ни пращат да се разхождаме. Кабината се движи редовно между двете спирки, така че няма да ни забравят тук.

Водопад Катумба – Сини планини - Пътуване из Австралия с палатка — Водопад Катумба

Гледките вече са доста по-планински. Това, което виждам, ми напомня повече на каньон, отколкото на планини. Вместо катове хълмове и върхове, които виждаш по (например) българските Балкани, тук гледката е от гори ниско долу и плоски, единични хълмове в далечината. Лесно можеш да „видиш“ как е текла и дълбала дълбоката река.

Стигаме до първата платформа и решаваме набързо да прескочим до следващата. И после до следващата … И така докато се оказва, че сме минали разстоянието между двете спирки и направо можем да си се върнем пеш. Абе знаем си ние, че сме яки туристи и ловци на гледки, ама не очаквах да пропуснем да прелетим отново между двете станции …

След бърза спирка за втора закуска се качваме на

влакчето (Railway),

което е основната атракция на парка, тъй като е съществувало, още от 1872 година. Това влакче е част от миньорска инфраструктура за въглища и керосин на първите заселници. Но след Втората Световна Война компанията се разпаднала и на нейно място започва да се развива туристическа дейност, използваща съществуващия влак. Единствената разлика е, че влакчето се е развило с технологиите. Оставило е без работа конете, които са го теглили, изоставило е и парния двигател и сега се движи напълно автоматизирано. Подредени в редички се качваме и ни съобщават, че това е най-стръмния въжен влак в света (Рекорд на Гинес от 1997 година). Е, хубаво де, колко може да е стръмен?

Лифт – Сини планини - Пътуване из Австралия с палатка — Трите сестри

Три сестри – Сини планини - Пътуване из Австралия с палатка — Трите сестри

Стръмен е (52 градуса наклон!)! Ако не беше бавната скорост, с която се движехме, това щеше да е най-екстремното влакче на ужасите, на което съм се качвала през живота си – много стръмно и още по-забавно! Със слизането в долния край, знаем, че ще се спуснем поне още веднъж, преди да си тръгнем.

Следващо забавление –

Кабелният Път (Cableway),

който ще ни върне пак горе на основната платформа. За да стигнем до него, първо обикаляме Пешеходния Път (Walkway) , който минава през дъждовната гора на планините. Тя, разбира се, е пълна с невъобразимо разнообразие от видове, но преобладават евкалиптовите дървета (аромата, на които аз не мога да намеря въпреки късането, триенето и чупенето на листа). Всъщност името на планините идва точно от евкалипта – при нагряването на листата, маслата, отделени във въздуха, пречупват светлината и създават син филтър върху планинските гледки.

След нов снимачен ъгъл от Кабелния Път (тези сестри големи кипри излязоха) се връщаме на платформата и бързаме пак за влакчето. Този път искаме да сме най-най-отпред, но когато пристигаме се оказва, разбира се, че не сме само ние с такива идеи. Има опашка за предната седалка за следващите 3 – 4 превозвания. Е, толкова въодушевени не сме, че да чакаме цял час за този лукс. Качваме се в средата и отново се наслаждаваме като малки деца. Всъщност децата във влакчето се скъсват да реват от страх. Ъгълът на „падане“ е ужасяващ!

На слизане осъзнаваме, че май сме спечелили от лотарията, защото, за да се върнем пак горе, трябва да слезем от влакчето и да минем от другата му страна. А тук долу опашки за предния ред няма. И познайте колко бързо се курдисахме на първа линия, въоръжени за снимане на видео, което най-вероятно не може да покаже истинския адреналин на изживяването. Много е готино да те е страх най-отпред – по-хубаво е от средата!

С детска радост в душите се връщаме в къмпинга за бърз обяд и тръгваме към следващата спирка. Нали помните, че ни трябва допълнително одеяло? Естествено спираме първо да си го купим, заедно с възглавници и други нужни и ненужни аксесоари, с които решихме да се сдобием.

Центърът на Катумба

е дълъг и пълен с интересни магазини. Спираме за смутита и успяваме да впечатлим човека с нашите чаши. Явно и тук устойчивите практики все още не са навлезли съвсем.

Тази вечер ще спим в безплатен къмпинг

Това са места, които държавата е отделила като местност за почивка и освен една еко тоалетна няма нищо друго осигурено. Дори и питейна вода няма. И тук е така, но ние сме оборудвани и нямаме нужда от такива луксове – 25л туба с вода, електроники и лампи на батерии и (за всеки случай) конвертор за дванайсет волтовите контакти в колата.

Намираме се в евклиптова гора и само малка част е разчистена за няколко коли и палатки. Паленето на огън е позволено в момента и съседите ни вече се топлят и са захванали китарите. Ние нямаме амбиции за огън и затова след вечеря се прибираме пак в хралупката си, която става все по-уютна, особено с новото ни мекичко, розово одеялце. (Това място беше в гората, но обикновено тези „удобства“ са за шофьори на камиони и се намират до пътя – отиде всичката романтика май.)

***

16 септември

След кратка спирка в местното селище (което и този път не впечатлява с нищо особено, но позволява да се сдобием с още важни придобивки) спираме на

Говетс Лийп (Govett’s Leap),

от където се открива уникална гледка. Подобна е на тази около Трите Сестри, но още по-гориста и хълмиста. Заради което се и замислих, че може би не планираме да прекараме достатъчно време в планините. Жената в информационния център го потвърждава, като ни предлага различни места за разходки. Бързо решаваме, че ще се върнем след гостуването ни утре вечер в Ориндж (Orange) при приятеля на Ник – Хенри.

Но за днес е планирано посещение в

пещерите Дженолан (Jenolan Caves),

които ни посрещат парадно!

Първо (и най-важно) – по пътя започваме да виждаме табели да внимаваме за кенгурута. Е добре, ама колко пък да внимаваме – не вярвам да видим някое. То и в Европа навсякъде има табели за елени, ама кажете ми честно виждали ли сте някога? … Ама видяхме, бе! Е, първото беше мъртво до пътя. И второто – също така. Както и следващите пет кенгурута и четири уомбата (друг вид местно торбесто животно), ама кой ги брои… И изведнъж, виждам в далечината

огромно стадо с над 50 кенгурута,

излежаващи се под няколко дървета. Ник не може да насмогне да бие спирачки – следи оставихме на пътя! Те, разбира се, избягаха, когато излязохме да ги снимаме, ама ги видяхме тези подскочковци.

Второ – пътят ни до там най-сетне преминава в криволичещ, тесен път, такъв, на какъвто сме свикнали в България (къде се е чуло и видяло прави пътища в планината?!?). Спецификите на пътя са толкова нетипични за държавата, че 12 километра преди началото му започват безброй предупреждения и опити да те върнат обратно. Е няма пък – ние сме пекани планински шофьори.

Трето – комплексът се състои от 6 – 7 пещери. Ние се движим към първата, защото основната й зала е пригодена за коли. От нея започват всички турове. А те са с различно ниво на трудност и ние някакси сме избрали най-лесния –

пещера Империал

(защо така се подценихме – не мога да кажа).

Не искам да звуча грубо и неуважително, ама

това беше най-невпечатляващата пещера, в която съм била

Нали сте били в Ягодинската в Родопите? Силно бих се изненадала, ако не са ви водили от училище. Тя е една от най-лесните и „детски“ пещери в България. Е тази е по-„детска“ и от нея. Ама аз съм много глезена с пещерните си изживявания и трудно можеш да ме впечатлиш с няколко сталагтита и сталагмита (Я да видим, знаете ли кое кое е …?).

Все по-често забелязвам, когато пътувам във или извън Европа, как невероятни туристически потоци се стичат към всякакви природни и неприродни “феномени”, а те (по мои лични пристрастия) не могат и да се доближат до вълнуващите забележителности на България. Е, поне неуправляемите световни туристи няма да ни ги развалят с липсата си на респект. (За това ще си говорим по-подробно, като стигнем Улуру.)

Тръгваме си след тази лежерна разходка на целогодишни 17^oC, защото бързо се стъмнява, а ние искаме по светло да пристигнем на къмпинга.

Тази вечер сме на поляната до хиподрума на Оберон

Около нас няма никого, но за щастие местният клуб по пилатес пристигат и успяваме да се възползваме от душовете им, дори и студени. Е, не и преди да се разходим до местния парк, в частност детската площадка, където аз се наранявам, падайки от въжената линия, а на Ник му се повдига от въртене на въртележка. Нормално 24-годишно, женено поведение – не се съмнявайте …

***

Перипетиите през нощта са големи

Още докато си гледаме традиционния епизод в хралупичката, навън започва да вали (кой е тръгнал да се притеснява?). Когато му идва времето, се качваме горе и си лягаме в сухата палатка. Ама то може ли да спи човек с непрестанното плющене на външния слой при силния вятър, както и с мяткането на преддверието, което започна да пропуска и вода. Добре че си имам смел мъж, който излиза в студения дъжд да стегне рейките и слага анекса на палатката (той прави затворено помещение при входа ѝ). Връща се мокър и премръзнал, но успяваме да поспим за малко.

И … пристига още повече вятър! Мъчим се да спим но се намесва и параноята – колко силен ще стане вятъра? Колко ще издържи палатката? Колко по-студено може да ни стане на нас? Колко ще е трудно да приберем палатката сутринта в още по-силен вятър (според прогнозата)? И тук вътрешното ни легло идва на помощ. Решаваме се да надуем долу дюшека, да прехвърлим завивките и в студения дъжд да сгънем палатката в 2:00 посред нощ. Толкова е студено, че премръзналите ни пръсти едва дърпат рейките, за да я затворим. Толкова мокро, че когато най-сетне се шмугваме в колата, трябва да си съблечем подгизналите пижами, без възможност да извадим сухи дрехи, защото са под нас. Е, поне в колата няма особено проветрение и ще се стоплим.

***

17 септември

Не се стоплихме! Цяла вечер се чудих накъде да се завъртя, как да се гушна повече в Ник, че да се понаспя. И по никакъв начин не можех да си обясня, защо не става топло и задушно в колата от нашето дишане. Аз си мислех, че ще се потим вътре, а не че ще сме постоянно настръхнали.

Идва време да станем и да разберем защо и как. Погледнахме навън и видяхме … Поляните на хиподрума са покрити със

сняг!!! Да, сняг –

а ние идваме в слънчева Австралия!!! По-късно днес ни казват, че Оберон е най-студеното място в околността. Браво бе, точно на него се натресохме тази вечер. Представяте ли си как щяхме да се събудим на шушулки, ако бяхме останали горе или пък как щяхме да събираме покрита със сняг палатка? Не, благодаря!

Сняг в Австралия – Оберон – Пътуване из Австралия с палатка

Не му мислихме много – върнахме колата в подредба за шофиране и скорострелно се изнесохме. Първа спирка – кафене с горещ чай и закуска. (И Кармолиса извадих, да се дозащитим от измръзването.) А в кафенето случайно чуваме разговора на един клиент с бариста колко са щастливи, че най-сетне е валяло – заради сушата. Е, ужасът за един е щастие за друг.

Добре, че тази вечер ще сме на гости при Хенри и ще можем да изсъхнем и да се стоплим преди пак да хванем пътя утре. След бързо посещение на

геоложкия музей в Батхърст (Bathurst),

който се оказа много по-интересен и цветен от очакваното (е, все пак сме уморени и ни е студено – не сме супер оптимистично настроени в момента),

пристигаме и в Ориндж

Хенри е отседнал при леля си, което означава, че тази вечер ще спим в истинско топличко легло (даже и електрически одеялца ни сложиха).

Посрещат ни сърдечно, като вкъщи, а ние бързо се разпростираме, за да сушим всичко, що се намокри през нощта. Джейн предлага да направи вечеря за всички и предупреждението за веганството ни не я притеснява ни най малко.

Излизаме с Хенри в мрачния студен ден, да разгледаме Ориндж, който всъщност не предлага много за гледане. Но има винарна, така че там ще ходим да се топлим. Дегустираме шест вина и си тръгваме с бутилка „Идиотът“ и още една „Диригентът“ – все червени. В този студ белите не ни се усладиха.

Винарна в Оринжд – Пътуване из Австралия с палатка

Приключваме деня с много горещ чай, веган лазаня, малко Нетфликс и много разговори. Спим топло и непробудно цяла нощ – точно това, от което имахме нужда след снощната безнадежност.

***

18 септември

Неохотно събираме всичко, което простряхме вчера и се товарим пак на колата. Този път имаме и допълнителен товар – лазаня от снощи и Хенри, за да го оставим на влака за Сидни. А ние сме тръгнали

пак за пещерите Дженолин

Не мога аз така – да знам, че има уникални турове по пещерите, пък да си остана само с „детската“. Освен това, нали казахме, че ще се върнем в планината, а времето не ни позволява други разходки.

По пътя преживяваме и най-невероятния ни сблъсък с дивата Австралия. Както се вием пак по пътищата, изведнъж до завоя – едно кенгуру, точно до нас. От другата страна още две – три и то на уширение. Спираме моментално, за да ги снимаме от колата, а те дружелюбно се приближават. Е, няма как … изскачам навън и вадя една филия хляб. Храня ги! И успявам дори леко да ги погаля. Групичката е от шест кенгурута – пет женски, всичките с бебенца в торбичките и един мъжки да ги пази.

Внимание! Не правете като нас

– човешките храни не са подходящи за дивите животни, най-вече защото и за хората не са Кенгурутата много обичат сурови моркови и краставици, например. Е, имахме само две филии за всичките животинчета, та едва ли сме им навредили много, нали! А вълнението си струваше.

На ръба съм да се разплача от щастие!

Никога няма да съм по-близо до диво кенгуру, защото то по-близо от това е само да се гушкаме (а до там май няма да се стигне). На Ник очите му също светят с чиста радост. Как е възможно това да се случва!?

Щом нахранихме майките, смело се приближи и защитникът … Бяхме шампиони по бърз скок в колата – от него си ни е страх. Може да изглежда дружелюбен, ама като гледам какъв мускул е опашката му, не държа да проверявам личните му нагласи към нас.

Стигнахме пещерите. Този път избираме една за по-напреднали –

Пещерата Лукас (Lucas)

Пещерата е голяма и всяка зала е по-просторна от предишната.

Jenolan Caves, New South Wales, 2790, AU

Обиколката ѝ е най-дългогодишният туристически обект в цяла Австралия, опериращ над 150 години. В началото екскурзията е била 6 часа и са вървели със свещи при логичната липса на електричество. Можели да си го позволят само богатите туристи, но на тях пък тоалетите им били пищни и откровено неудобни за такива начинания. Особено когато в едната ръка носиш свещ, а в другата – кошница за пикник. А в една част от тура трябвало и да се наместят върху чували от картофи и да се пързалят надолу, защото нямало по-безопасен начин за преминаване (хм… примерите не звучаха безопасно).

Залите са осветени уникално,

като светлините се включват една по една, за да подчертаят различните детайли около нас. В „Катедралата“ дори пуснаха музика, за да обърнат внимание на акустиката (а как ми се иска и аз да запея). В друга зала пък, напълно изключиха светлините, за да видим, колко тъмно е всъщност в пещерата. И да ни уверят, че ръцете, които размахваме пред лицата си (защото така ни инструктираха), в действителност не ги виждаме. Мътните очертания са само халюцинация на мозъка.

В района за спускане по картофени чували (където за мое щастие сега си има стъпала) питат за доброволец да тества акустиката. Е сега е моят момент – вдигам ръка и пея „Алелуя“ с цяло, треперещо гърло. Ако ще я тестваме тази акустика, да е подобаващо! … После, всички се наредиха на опашка да ми благодарят. Дето викат сърбите – трудно е да си скромен, като си съвършен.

За разлика от пещерата Империал,

мога да препоръчам Лукас с две ръце

Може да не е най-уникалната откъм геоложки дадености или най-екстремната, но начинът по който е представена е наистина страхотен и неповторим. Определено се запомня (и после се разказва на всеки).

На излизане ни казват, че долу в езерцето живеят птицечовки, които излизат по това време на деня. Е, няма как, отиваме да ги търсим. Ние сме на четиримесечен фото – лов на нови, диви индивиди, с които не се познаваме. (Щото сме от Европа.) И … ги намираме. За снимки не стана, но малкото, тъмничко, лъскавичко животинче ни се показа и се изфука колко бързо може да плува и колко лесно може да се скрие от досадни човеци с шумни фотоапарати. А докато му баем на птицечовчето, минават покрай нас Кенга и Ру.

Страхотен, незабравим, щастлив, кенгурски, пещерен, певчески, не-знам-дали-ще-имаме-по-хубав ден!

***

А нашето време в Сините Планини беше едно истинско пречупване между живот с удобства и живот по диви пътища. Може да е по-трудно от очакваното, но нали за това сме тук – за да пречупим досегашните си разбирания за живота и да го погледнем по нов начин. Днес беше през евкалиптов филтър.

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

Booking.com

Австралия (2): Джипът Берти, The Cangoroof

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

С Василена продължаваме из Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандия, спряхме в Кьолн, а в последната част – пристигнахме в Сидни. Днес ще си купим джипка и палатака, за да можем да караме из пущиняците на Австралия.

Приятно четене:

Австралия

част втора

Джипът „Бърти – The Cangoroof“

Сидни, 7 – 13 септември + 14 септември

(втората половина)

Австралия е шестата по големина държава в света

и единствената държава-континент. Разположила се е на 7 692 024 км². Ако се поровите в интернет лесно можете да намерите картинки на различни държави, наложени върху картата на Австралия. Европа например се побира напълно спокойно и даже остава място да сложиш още веднъж половината ѝ. Голяма част от европейските туристи пристигат на континента без реална представа за размерите му и редовно има истории за преуморени шофьори и недоволни пътешетвеници.

Ние обаче знаехме колко е голяма

Знаехме също, че въпреки гъсто населените крайбрежия на изток и на югозапад, по-голямата част е пустош – слабо населена пустиня или савана. По тази причина повечето шофиращи туристи се придържат към източното крайбрежие и летят до Улуру или Пърт. Ние нямаме такива намерения. Като ще сме тук, ще видим всичко! И за това събираме коментари на изненада и удивление, когато представяме плановете си на местните (по всяко време от пътуването).

Планиране

Естествено тези амбициозни планове изискват и амбициозно МПС, което да ни прекара през дивия континент – МПС със собствените си специфики, за които трябва да се вземе решение предварително.

Първо, след първоначалните ни проучвания бързо решаваме, че това моторно средство ще бъде купено, а не взето под наем. По този начин ще имаме собственически контрол върху колата и няма да ни дебнат скрити клаузи в договора. Също така цената за наем е подобна на тази при покупка, а при продажбата след това можем да си върнем инвестицията – все пак парите не растат по дърветата. Пък и да растяха, саваната и пустинята не са много плодородни.

Второ, ще трябва да е SUV. Освен факта, че живот в SUV е залял социалните мрежи с романтичната си визия, тази опция ще ни спести много пари и много кахъри. Ще можем да си ходим с къщата, да си имаме удобна кухничка и легло. А и комбинацията между платени (с всички луксове) и безплатни (само с тоалетна до пътя) къмпинги, която SUV-ът би ни предложил, е далеч по-изгодна от хостели и квартири.

Трето, силно усложняващо условие е да има възможност за 3+1 седалки. Мама и тати ще се присъединят към нас за последните две седмици от пътуването и е важно да можем да споделим пътуването, вместо да се главоболим за още една кола под наем. Пък и друго ще е да сме си заедно и да обсъждаме гледките по пътя и плановете за деня. (А трябва и да имаме достатъчно възможности да се скараме. За къде сме тръгнали иначе?!?)

Формулирайки тези важни изисквания и сещайки се за един куп по-маловажни, решавам, че трябва да заложим на Закона на Привличането, за да получим от Вселената точно това, което търсим. Затова, докато бяхме в Германия написахме списък с желания, който си препрочитахме редовно, за да не пропусне Вселената нещо, когато дойде моментът да ни връчва колата.

Нашият Австралийски SUV:

Цена до 6000 AUD (австралийски долара)
Акумулатори за колата и за стационарно ползване
С възможност за пренареждане за спане и за дневно ползване
4 седалки за пътници
Мобилна кухненска станция
Странични прозорци
Достатъчна височина, за да може да сме изправени вътре
Достатъчно място за складиране на вещи
Странична тента
Оборудване за къмпинг – маса, палатка, столове, котлони, кухненски принадлежности, хладилна чанта, охладител за вода.

Търсене и намиране

9 септември

Днес е много важен и възторжен ден, ценен за цялото ни австралийско пътешествие. В още по-студена сутрин от вчера тръгнахме към

Редферн –

кварталът, в който се помещава Too Easy Travel (Твърде Лесно Пътуване). Компанията съществува с основната цел да направи пътуването на такива като нас из Австралия … твърде лесно. Заради това много внимателно избират и купуват коли, в които после инвестират – подменят старите им части, но винаги в повече от задължителното според щата. Освен кола, на която можеш да се довериш, получаваш и оборудването, с което общо взето можеш да се качиш в колата и да тръгнеш на път. Това включва и конструкция, служеща за кухня или, в разгънато състояние – за легло. И на всичкото отгоре помагат с бюрокрацията, включват една година Пътна Помощ и са на разположение, ако имаш нужда от съдействие от другата страна на Австралия. Дали не става твърде лесно? …

Абе, хората си знаят работата и при такава убедителност няма как да не им повярваме. Заради знанията им за австралийските пътища дори успяват, без много да се мъчат, да ни сменят концепцията. Според тях не само ще ни е много трудно да намерим SUV с 4 седалки, а и не би могъл да се справи с разстоянията, които ние планираме да изминем или пък с условията по пътищата, които все пак често изискват 4х4 шофиране.

И ето, че сме на паркинга на техните механици (наградени с “Най-Добри механици” за последните 5 години) и внимателно оглеждаме вече продаден, но напълно оборудван Нисан 4х4, за да видим, можем ли и ние, аджеба, да живеем в такова нещо 4 месеца. На нас ни предлагат

избор между Ford Escape и Mazda Tribute

Задаваме милион въпроси, караме Ford-a, задаваме още милион въпроси … Има вариант и да сложат

палатка на покрива на колата,

която да минимизира постоянното разместване долу, да осигурява проветривост в горещините, но също така ние виждаме в тази опция и възможност да спим всичките четирима в колата, когато пристигнат мама и тати.

Тръгваме си с достатъчно информация, за да вземем решение до края на деня. Търсенето тези дни е толкова голямо, че двете налични коли няма да ни чакат дълго. Пък и ние няма да стоим в Сидни цяла вечност (колкото и да ни се иска). Пращаме съобщения на родителските тела и се придвижваме към центъра, в очакване да дойде време европейците да се събудят,

за да обсъдим възможностите с по-знаещи от нас

До края на деня, след обмен на коментари между Австралия, България и Англия,

получаваме силни препоръки за Mazda-та,

въпреки, че ние клоняхме към Ford-a. Решаваме, че ще трябва и японската кола да се пробва и звъним да ни очакват утре сутрин пак.

***

10 септември

Излизаме от хостела с банан в ръка и пак сменяме няколко влака, за да стигнем до Too Easy Travel. Карат ни до механиците и започваме да оглеждаме Mazda-та по списъка, който ни прати бащата на Ник … сякаш знаем какво гледаме. За да обърка съвсем решенията ни, колата не пали и трябва да и подадат ток – май не е много добър знак това. Но те пък казват, че акумулаторът е в списъка с части за подмяна и няма място за притеснения.

Джипчето се кара по същия начин както и Ford-a и не изглежда като да можем да вземем решение на тази база. Има, обаче, много странна функция, която не ни харесва –

свири, когато вратите са отворени

Първо е много досаден звук и второ – със сигурност има ефект върху акумулатора – все пак ние доста ще ги държим отворени.

Стоим в средата на паркинга и не можем да решим какво да правим, а механиците са твърде заети, за да погледнат функциите, по които имаме въпроси. И си оставаме така незнаещи доста време, докато накрая решаваме да действаме. Ще платим депозита, но ще решим коя от двете коли ще купим по-късно днес, когато получим отговор на въпросите си. И така се разделяме с 500 AUD.

Докато си седим в остъклената бирария и вършим административни дейности ни се обаждат от Too Easy Travel с някои отговори и

ние се решаваме на Mazda-та

Колата ще е готова в след три дни, а ние нямаме търпение! (От друга страна, сега ще можем по-пълноценно и целодневно да разглеждаме Сидни още три дни.)

***

13 септември

Взехме колата!!!

Прибираме се от сутрешната разходка и пак тръгваме по многото влакове, за да отидем да си вземем колата. Тя ни чака пред офиса – чиста и излъскана и след двайсетина минути попълване на документи, олекнали с още 5500 AUD сме отвън да се снимаме за спомен. С детайлни инструкции къде и как да приключим административно прехвърлянето, ние тръгваме. Надявахме се днес да можем да сложим и палатката, но няма да успеем навреме.

Влизаме в държавната служба на Нов Южен Уелс с дебела папка документи,

взимаме си номерче и търпеливо изчакваме да дойде нашият ред. Когато обаче сме на гишето и искат на Ник паспорта, за да го регистрират, се оказва, разбира се, че той не си го носи – останал е в квартирата. Събирам аз багажа, за да си ходим, но се оказва, че може да прехвърлят колата на мое име, защото аз имам паспорт у себе си. Ура!

Но сега искат втора форма за индентификация. Шофьорска книжка? Не, не я приемат … Хм … Но банкова карта ще свърши работа. Това го имам! Но … на нея пише V Kolarova, а не пълното ми име и не важи. Отивам на компютрите да принтирам извлечение от банката си, но, разбира се … и там не пише цялото ми име (АААААА!!!). След 5 минути тюхкане се сещам, че нося и българската си дебитна карта. Вадя я … там е написано цялото ми име! УРААААА! Да, ама НЕ! Картата ми е изтекла преди 2 месеца, а в извлечението от българската банка името ми е написано на кирилица. Всичко останало е на английски, в паспорта името ми е написано на двата езика , но не могат да го приемат. Това е някакъв истински “петък тринайсети” кошмар!

Тръгваме си! Имаме две седмици да намерим правилните документи и да прехвърлим колата. Другия път всичко ще си имаме! Пазаруваме най-важните неща като дъска за рязане и лампички за „кухнята“ и се връщаме в квартирата, за да измислим как ще организираме утрешния ден, като тепърва ще трябва да перем, да пазаруваме храна, да слагаме палатка и тента на колата и да пристигнем на първата ни спирка с достатъчно време за туризъм.

***

14 септември

Днес беше много по-труден ден от нужното. Първоначалният план беше да сме

в къмпинга на Катумба

около 12:00 часа на обяд. Знаейки, че плановете за палатката трябва да се прехвърлят за днес, изместихме пристигането за 14:00 часа, което ще ни позволи да видим местните забележителности.

Katoomba, New South Wales, 2780, AU

Пристигнахме в 16:00 часа – ядосани, уморени и гладни. Защо така? Ще ви разкажа …

Ставаме рано сутринта, събираме багажа и отиваме до местната обществена пералня (за първи път в живота ми). В рамките на един час, докато дрехите се перат и сушат, успяваме да подредим всичките вещи в колата и да подготвим завивките за довечера. Свършваме точно навреме, за да сгънем топлото пране и да тръгнем.

Вече сме огладнели, затова Гугъл ни води на брънч (пак). Първо си мислех, че е грешка да седнем в ресторанта, вместо да си вземем сандвичите за по пътя, но след двата часа, които преживяме след това, знам че решението да си починем в заведението беше благословия.

Най-сетне пристигаме на мястото с палатките,

което се оказва просто един гараж, пълен с каяци. Човекът, който ни посреща, май е този, който ни пратиха да търсим, но той изглежда без какъвто и да е авторитет тук. Явно и бърза за някъде, защото не ни оставя добре да огледаме изложената тента, а бързо я сгъва и тръгва да я слага на покрива. Защо ние получаваме изложената, а не нова – не мога да отговоря, а и нямам време да се интересувам.

Пита ни дали можем сами да си я сложим или той да го направи, което ще му отнеме поне половин час. Ние явно показваме липсата си на опит в такива начинания и се разбираме да го направим заедно, като ние ще му платим малка сума върху цената на палатката и на тентата.

О, боже! Как си представяше, че ще се справи само за 30 минути, не знам, когато отнема на трима ни поне час и половина и той ни най-малко не изглежда по опитен от нас – някъде между страхотните умения на Ник и моята липса на всякакви. Това е най-пипкавата, досадна, мръсна и потна работа и все още не мога да разбера, защо тази услуга не ни беше включена към колата, както уж е в процедурата. В края на мъките съм толкова ядосана на ситуацията, (особено предвид несполучливите събития от снощи) че ако имаше запис на разговора ни, щях да звуча като R2D2 от Междузвездни войни – силно цензурирана.

Човекът даже не ни обяснява как се ползват тентата и палатката и докато ние се мъчим да ги съберем, след като ги отваряме на паркинга, той си седи в колата и просто ни гледа, докато същевременно ни притиска да бързаме, защото трябвало да затваря.

Успяваме все пак да приберем всичко и да се закараме до магазина, където пазаруваме, зареждаме колата, и се измиваме след фиаското с палатката.

Тръгваме за

Национален парк Сините Планини (Blue Mountains)

Паркираме се в къмпинга по светло и започваме първото си нагласяване.

Отваряме палатката и се удивляваме на ветрилната ѝ конструкция. Пък и доста готини изглеждаме с нея върху колата, сякаш знаем за къде сме тръгнали. Същевременно аз отлагам подреждането на багажника, защото онова свирене на колата, така и не го измислихме. А така не искам да ми пробива мозъка, докато подреждам. И както си намирам оправдания да не започна, Ник намира РЕШЕНИЕТО! Когато ръчно завъртиш ключалката към заключено състояние, колата си мисли, че вратите са затворени и спира да пищи. Алилуя! Сега вече мога да подреждам.

***

Същата вечер се допитвам до Инстаграм как да наречем новата ни Mazda Tribute 2002 и пристигат много интересни предложения. С микс от три бихме искали вече официално да ви представим нашия

Бърти the Cangоroof

(втората част е игра на думи по идея на малкото ми братче, която за съжаление не мога преведа).

Не отговаря на всички точки по първоначалния списък, но има най-важните. Затова си пожелаваме Бърти да е силен, успешно и безинцидентно да ни бъде дом за следващите четири месеца и да ни заведе в дълбините на Австралия.