Лятото иде, Гърция ни чака Днес Вячеслав ще ни води до Санторини, за да видим вярно ли там бил най-красивият залез в света

Приятно четене:

Санторини

в гонитба за най-красивия залез в света

Реших наскоро да поопиша пътешествията ни с Галя в последните години. Вероятно за да преживея и да мога да преживявам от време на време отново част от спомените. Първата ни „по-сериозна“ дестинация беше Санторини. Преди това заедно в чужбина имахме само една семейна all-inclusive почивка с приятели на Кушадасъ с голямата ни, тогава малка дъщеря и една организирана екскурзия с автобус до Будапеща и Виена по Нова Година. Всъщност пропускам и едно незабравимо приключение доста по-отдавна, през 2004-та – 20 дневна организирана екскурзия с приятели с автобус до Португалия и обратно (10 500 км за последното засега участие на България на Европейско или Световно по футбол.

Но да се върнем на темата.

Галя беше намерила някаква фирма във Варна, която препродаваше румънски пакети за Санторини т.е. полетът беше от Букурещ, но така или иначе цената ни устройваше, харесахме си хотелче от възможните варианти и потеглихме към „една от най-романтичните дестинации“ за да посрещнем рождения ѝ ден.

Полетът беше доста рано

и решихме да останем вечерта и се видим с наши приятели от Русе, оставихме колата пред тях и оттам в ранни зори с такси до Отопени. По нататък сме опитвали и другия вариант, караме до Отопени, преспиваме в хотел около летището, там оставяме и колата. Бяхме единствените българи в самолета. Не помня дали още на летището или вече в самолета разбрахме, че

самолетът ще спре междинно на о-в Кос и чак след това в Санторини

Покрай многото ми командировки едно кацане и излитане повече не ме впечатли особено, но даде добър повод на Галя да помърмори, още повече, че не се бяхме и наспали добре

Както и да е,

кацнахме живи и здрави в Санторини

Летището е съвсем малко. Набързо минахме паспортния контрол и ето ни вече навън на жегата. Намерихме си рейсчето, което ни закара до хотела ни в

Камари,

казаха ни в колко часа след една седмица ще минат да ни съберат от същото място и с това организираната част приключи.

Хотелът ни не беше нищо особено, но беше на чудесно място – по средата на крайбрежната улица и на десетина метра от плажа, но с голям вътрешен двор (на снимката) и така в никакъв случай не беше шумен. На практика разполагахме с апартамент с дневна и спалня.

Галя си полегна, а аз излязох на разузнаване, което приключи доста бързо в близкия английско-ирландски пъб предлагащ на многото британци любимите им студена бира и SkySports

Измежду вариантите, които могат да се изберат в Санторини за настаняване, смятам че

Камари

е най-разумния избор. Главния град Фира е доста оживен и пълен с туристи от круизните кораби и има огромния недостатък, че няма плаж. Камари е по-близкия до него от двете градчета (другото е Периса), които имат

хубави плажове

Така или иначе разстоянията на острова са толкова малки, че с кола се преодоляват за минути, но все пак за мен е много важно колата да не ми е постоянно необходима – на почивка съм все пак.

Като за първа вечер се поразходихме и хапнахме кротко в едно от многото симпатични малки ресторантчета по крайбрежната. Трябваше да пазим сили за другия ден, когато щяхме да празнуваме рождения ден на Галя. На сутринта се отчетох с романтична изненада, изцяло приготвена с местни материали

На следващия ден направихме и

първия си плаж

На нас свикналите с финия пясък по нашето Черноморие, доста по-грубия и сив вулканичен пясък тук няма как да ни хареса, но пък е част от екзотиката на това място.

Бяхме се подготвили от България с аква-обувки тъй като

ходенето бос не е препоръчително

по много причини – грубия и каменист пясък, даже едва ли пясък е точната дума, високата му температура, заради тъмния цвят и хлъзгавите скали при влизане във водата. Морски таралежи поне никъде не видяхме. Скалата, която се вижда на снимката разделя двата курорта Камари и Периса, а на върха ѝ е древния град Фира (Thira). Вечерта отпразнувахме подобаващо празника с морски дарове поляти обилно с узо и бяло вино и чудесни коктейли за капак.

След бурна вечер, както може да се очаква, следваше тежка сутрин, която за мен започна със позвъняване по телефона. Явно ми се обаждаха от рент-а-кар агенцията. Бяхме си резервирали кола още от България. За моя приятна изненада обаждащият се директно заговори на български J – както всички знаем, ние сме навсякъде. Оправихме всички формалности набързо и един лъскавичък червен Хюндай i10 вече беше наш за следващите няколко дена.

За Санторини определено трябва да се избира малка кола

– както вече казах разстоянията са къси, освен това пътищата са тесни, а и паркирането във Фира и Ия не е никак лесно. След като рожденичката също се понаспа, бяхме вече готови да се отправим към Фира.

Пътят до Фира от Камари

е десетина километра. На центъра има един паркинг, на който намерихме място за малката ни количка и тръгнахме да разглеждаме. В първите минути започна да се прокрадва леко разочарование, защото сме на центъра според картата, а не виждаме ни белите къщички от снимките, ни някакви други красоти. Град като град, навалица, площадче, паметник… Продължаваме напред, както казват боксьорите J Набираме се ние в жегата по едни стълби и …УАУ! Това било значи –

и гледката, и морето, и белите къщички. Зашеметяващо е наистина.

Може да си видял и стотици на снимки на нещо. Усещането да го видиш на живо е съвършено различно. Поразходихме се малко напред назад. за да потърсим и намерим кафето с най-хубавата панорама, в което, трябва да призная, Галя беше голям специалист и седнахме да се насладим. Беше доста спокойно, вероятно заради жегата и след като се поразхладихме и поснимахме на воля, влязохме в църквата и

опитахме лек шопинг

За (мое) щастие още в самото начало тръгнахме по т.нар “gold” street, очевидно таргетирана към прииждащите всеки ден платежоспособни туристи от круизните кораби и след като влязохме в едно две се взе мъдрото решение да заложим на чудесните магазинчета за сувенири в „родното“ Камари. В крайна сметка както и отвсякъде се върнахме с:

Сувенир за къщата,
Бижу за Галя и
Местни кулинарни продукти

На връщане в късния следобед спряхме за малко в един

Wine Museum – G.Koutsoyannopoulus

Не мога да кажа, че бях впечатлен от музея, но вината, които ни дадоха да дегустираме в края на обиколката бяха страхотни. Местният специалитет е бялото десертно вино – изключително ароматно и много сладко, но ние си взехме за вкъщи едно от червените, които най ни допадна и още го помня, като едно от най-ароматните и приятни червени вина, които съм опитвал. Впечатляващо е как хората на този вулканичен остров, където почвата е кът, успяват да отглеждат достатъчно грозде и да правят страхотно вино. Тук лозите са ниско на земята като гнезда, за да устояват на силния вятър.

Следващият ден беше посветен на разглеждане на югозападната част на острова –

Акротири и т.нар. Red Beach

Колко е „red” може да видите и сами, но пък от друга страна е най-червеният, на който съм стъпвал. А като отявлен цесекар беше въпрос на чест да го посетим. На самия плаж няма чадъри, да не говорим за заведения, което автоматично направи престоя ни с продължителност точно колкото едно мое къпане

Опитахме улова на деня в приятно ресторантче на самия бряг някъде наоколо и се прибрахме за кратка почивка, защото ни очакваше най-романтичната част –

НАЙ-КРАСИВИЯ ЗАЛЕЗ НА СВЕТА

Излишно е да споменавам, че реалността както обикновено доста се размина с рекламата. Не, че залезът не е прекрасен – дори напротив, вероятно наистина е един от най-прекрасните които съм виждал все още, но навалицата туристи наоколо леко затруднява възможността пълноценно да му се насладиш.

Отидохме разбира се до

Ия (Oia)

където се смята, че е най-доброто място за да го наблюдаваш. Успяхме да се доредим и както и да си направим снимки, така и поне за миг да усетим магията му. Духовната храна, която поехме с пълни шепи не се оказа достатъчна и след като слънцето потъна някъде в морето се насочихме към търсене на тихо и спокойно, красиво и романтично място за вечеря… и което да не струва майка си и баща си бих добавил аз. Имахме голям късмет с избора – сега от снимките виждам, че се е казвал

Floga

и все още съществува с доста добра оценка в TripAdvisor-а. Не се учудвам, мястото наистина беше страхотно, гледка към угасващото море, добра кухня и обслужване, като цяло най-добрия ресторант за цялата ни седмица тук. Мисията беше изпълнена! От там нататък можеше вече да отдадем на свободна програма.

На следващия ден се разходих из

Камари

Влязох в местната църква и за пореден път се убедих колко вярващи и религиозни са гърците в сравнение с нас. То не че има народ, който да е по-малко религиозен от нас, но това е друга и дълга тема.

Следобеда се уморихме от лежане на плажа и мързелуване и решихме да вечеряме във

Фира,

тъкмо да видим и още един залез и да го сравним с вчерашния, да не сме се прекарали случайно.

Залезът отново си заслужаваше,

още повече че му се насладихме само двамата, но с ресторанта определено нямахме същата сполука J От пристанището до горната част на града има доста стръмен зигзагообразен път, който в посока нагоре и в жегата вероятно е сериозно предизвикателство пред пенсионерите, каквито преобладават по круизните кораби. Има направен и лифт, но се смята за една от съмнителните туристически атракции да те извозят догоре възседнал магаре. Намираме ние ресторант с хубава гледка, поръчваме вечерята и малко след това разбираме, че точно под нас минава пътя на магаретата, по който те започнаха да се прибират след дългия работен ден… Доста магарета бяха… L Няма нужда да изпадам в подробности, но ароматите понесли се из въздуха не кореспондираха, така да се каже, с нашето желание да се насладим на хубавата вечеря с чаша бяло вино в ръка… Е, няма пълно щастие, или поне не ни споходи него ден

На върха на огромната скала разделяща Камари и Периса се намираха останките на

древния град Фира (Thira)

Качихме се до горе за спорта по доста тесен и екстремен, особено когато се разминаваш с друга кола път. Честно казано и двамата не си падаме много много по древни градове, от които са останали само основите, но искат да се представиш едва ли не какви палати е имало там… Липсва ни явно въображение

Това, което най ми хареса е, че като погледнеш надолу от едната страна виждаш плажовете на Камари, а от другата тези на Периса (на снимката). Решихме да прескочим и до там. Няма пряк път обаче от горе и се обикаля. Спряхме за малко в Пиргос за една две снимки със снежно белите къщи и ето ни в

Периса

тъкмо за обяд. Гръцката мусака и студената биричка оправдаха изцяло нашите усилия. Като че ли плажната ивица на Периса беше по-широка и с по-фин пясък от нашата в Камари, но пък поне ние не открихме толкова приятна крайбрежна алея като при нас.

На връщане при влизането в Камари спряхме за малко до един типично гръцки синьо бял параклис, който се „извисява“ над градчето и направихме тази хубава панорамна снимка от „нашето“ Камари.

За вечеря открихме не помня дали сами или по нечия препоръка посетихме един чуден малък рибен ресторант на втора линия. Масичките бяха разпръснати из овощната градина, а възрастният сервитьор, който ни обслужваше се оказа собственика, който сутрин влиза за риба и така осигурява менюто за вечерта. Една от рибите, които ни сервира все още остава в топ 5 на рибите, които съм опитвал. Мисля, че каза, че е скорпид. Запознахме се там и с една българка на средна възраст, женена за доста възрастен грък – „плевенска шаврантия“ според лаконичната оценка на Галя Както и да е, хапнахме и най-вече пийнахме добре.

Камари 847 00, Гърция

Последния ден пътищата ни се разделиха. Галя изключително разумно се отдаде на релакс в един близък хотел с басейн, който бяхме набелязали по време на разходките, а аз с нелек махмурлук се отправих към Фира, за да се запиша на

„лодка за разходка“ до вулканичния остров Неа Камени

и горещите извори около него… Оправдание за неразумното си решение потърсих в класическото – „абе кога друг път ще отидеш на вулканичен остров и то с действащ вулкан на него“, без да ми мине през акъла отговора – „ами кога, когато не си с махмурлук и когато навън не е 40 градуса“… Дааа, няколкото часа разходка определено не се изнизаха като един миг.

Неа Камени

действително е изцяло вулканичен остров с никаква растителност на него с изключение на един храст, който съм снимал. А „действащият вулкан“ беше една мъничка дупчица в земята, от която се изнизваше малка струйка дим и мирис на сяра. Лунен пейзаж, или поне аз така си представям лунния пейзаж.

Храстът на Неа Камени

След разходката на острова за половин час ни заведоха до т.нар. горещи извори – малко заливче, където има по-скоро топли, отколкото горещи извори, но преживяването е приятно, защото в крайна сметка си във водата, а не под изгарящото слънце. В крайна сметка и това свърши. Качих се на лифта от пристанището и за секунди бях горе спестявайки си катеренето по магарешкия път. На басейна Галя ме чакаше и с най-голямо удоволствие и бурен смях, изслуша гореописаното изпитание за духа и тялото, през което бях преминал днес, за разлика от нея

На другия ден станахме, стегнахме багажа и доволни се отправихме по обратния път.