С Янита днес ще се разходим из последния ден, преди настъпването на карантината (заради китайския вирус, 2020) в Холандия – тя ще ни води из имението Сингравен. Приятно четене:
Пътуване до замъка Сингравен, Нидерландия
Имението Сингравен
се намира в източната част на Нидерландия, близо до Денекапм и Олдензаал, провинция Оверайсел. Сингравен има завладяваща културна история, успокояваща зелена и чиста природа, предлага активни възможности за отдих като колоездене или пешеходни турове и разходки по няколко маршрута из територията на имението.
Пролетта в Ниската земя се събужда още през март, прозява се и ленниво се протяга, препичайки се плахо на слънце. Пролетта събужда желанието да излезеш навън, на зелено. Гледам като упоена, сякаш животът се отказва от всичко излишно, за да отстъпи повече място за възторг. Наоколо няма жива душа. Истинската красота се открива не само с очите, а и със сърцето.
Обичам пролетта в Нидерландия
Това е сезонът на изненадите; сезонът, в който небето има най- странните наситени цветове и винаги изглежда и сърдито, и нежно, а розовите цветове на магнолиите се открояват съвсем категорично, натрапващо красиво. За разлика от лятото, което често се отлага, тук пролетта никога не закъснява, тя настъпва дръзко и внезапно със същата категоричност, помитайки зимната летаргия и преобразявайки свежо света само за няколко дни.
Родена съм в апогея на варненската пролетна феерия, вероятно затова сезонът на възраждане изостря моята чувствителност. Въздухът изтънява, чува се съвсем ясно звънливият бръм на насекомите, а над заблатените зеленикави води танцуват дребни мушици.
Beuningen, Overijssel, 7588 RN, NL
Тук има толкова много неосъзнат живот, толкова много неосъзната красота, съвсем необезпокоявани, съвсем непреходни, разказвани и дописвани вече шест столетия с любов, с вкус и с отдаденост.
Рожденната година на имението е някъде през XIV век,
когато то е било известно като селскостопански чифлик „Hof ten Singraven“. Собственик на имението по това време е бил епископът на Утрехт, който не се е занимавал със селскостопанска дейност, разбира се, а е отдавал чифлика под наем на фермери. Два века по- късно, фермата става собственост на Францисканците от Олдензаал и се ползва за манастир за около едно столетие, когато отново сменя и собствеността си, и предназначението си.
Една страховита история
разказва, че монашеската общност от Ордена на Свети Франциск всъщност никога не е напускала напълно Сингравен. Разказът се завърта около нещастната съдба на една монахиня, обвинена в непристойни отношения със селяните, работещи във фермата; отношения, които предизвикват възмущение и тя бива наказана с вграждане в тухлените стени на изграждащата се воденица.
Истина е, че
майсторите-зидари по нашите географски ширини вграждали сенки на жени
в основите на своите градежи, за да омилостивят стихиите и да заздравят изгражданото така, както човешкия живот повелява очертаното ни в годините му. Такива легенди има във всеки местен фолклор от отколешна Симеонова България, протегнала своята мощ на територията на половин Европа: от бреговете на Черно море на изток та чак до Унгария на запад, до Трансилвания на север и до Егейско море на юг. Легендата за младата жена, зазидана в основите, за Струма невеста, красивата жена на майстор Манол – илюстрация на широко разпространения във фолклора ни мотив за „вградена невеста“; за защитата на стороежа, чиято несигурност смущава както майсторите, така и собствениците. Така, както някои и до днес вярват, че нощем се чува гласът й да проплаква,
така и историята на Сигравен твърди,
че призракът на зазиданата в стената на воденицата монахиня е останал завинаги там, като до наши дни все още се чуват нейните писъци, а призракът й се рее като тънка мъгла над водата. Воденицата има три водни колела и няколко мелници: за брашно и за масло. Тя вдъхновява твореството на известните художници от XVII векЯкоб ван Ройсдал и Мейндерт Хобема.
Особено красива е пролетта тук, ширнала се във всички нюанси на зеленото. В властта на това новоцарствие сякаш времето е спряло: не помръдва нито едно листо, а водата, излята сякаш от зелен восък, не диша. Красотата на имението милостиво раздава от зелената си възторженост, само тя може да направи този свят съвършен. Съвсем наясно с това са били собствениците на Сингравен.
Днешният си вид имението придобива в края на XIX век,
когато става собственост на заможното семейство De Thouars, които разширяват имота, закупувайки съседните две имения Harseveld и Noord-Deurningen; реновират, ремонтират и преобразяват всичко свое в днешния му красив вид. До края на XX век, замъкът Сингравен се предава по наследство, като към него се добавя още закупена земя и съседни имения, а сградата бива допълнително украсявана с изкуство от античността.
Липсата на наследници довежда до управлението на Сингравен от фондация, ангажирана с опазване на културно- историческото наследство в Ниската земя. Точно тогава имението с прилежащите му паркове, градини и природен резерват, стават и обществено достъпни като музей на открито.
Много богата и разнообразна е флората в Сингравен
Днес 600 годишното имение се разполага на площ от 500 хектара, повече от половината от които са гори, а останалата част предимно земеделска земя и природа. В царството на зеленината се издигат тежките корони на дървета, на по- ниски храсти, а зеленият тревен килим пресича тихата вода на канал, който на места е по- широк и се извива в неправилната кръгла форма на изкуствено езеро с лилии.
Този неповторим природен кът е царство на косовете
и на още много птици, които смело се надпяват по изгрев слънце, за да не бъде обезпокоявана зелената тишина на деня. Пътеки от утъпкана пръст водят до най- притулените места, до оградната мрежа, очертаваща силуета на Сингравен, където една част от флората на имението таи диханието на вечната пролет: ниски ели и кедрови дървета, кипариси, кестени, хвойна, хости… В този пасторален и хипнотичнозелен пейзаж, природата изглежда някак тайнствена, скрит отрязък абсолютно спокойствие между растителността и ниските, тесни рамене на опасващите имението канали.
По пътя за къщата за гости има фонтан. Стената е боядисана в синьо, за да изпъкват белите антични по тематика барелефи, от които плъзва плесен, която през неизброимите години е завладяла камъните и плиткото корито. В ъглите- паяци разпънали своите паяжини; а пред фонтана- ритмично подредения свят на зелените хости, които се отърсваха от скорошния студ.
Фонтанът гледа към изкуственото езеро, към застоялата му вода с цвят на кал. От отвъдната страна на фонтана, се намира зеленчуковата градина на имението, рoзариумът има и развъдник за риба, както и селскостопански постройки.
Замъкът Сингравен не е отворен за посетители,
но от пролетта до последния есенен ден,
парковете и градините на имението могат да бъдат разгледани
През летния сезон се предлага и екскурзоводско обслужване, а в останалото време опознаването е самостоятелно, чрез предоставяне на подробна печатна информация и карта на местността, по която са обозначени туристическите маршрути. Достъпът е платен по 5 евро за възрастни и за деца. Входът за мелницата се заплаща отделно по 2 евро на човек, а билетите се купуват в магазинчето за сувенири „Landgoedwinkel aan de Dinkel“.
До водната мелница има ресторант,
кафене и платен паркинг за автомобили и безплатен за велосипеди. Работно време: (от началото на април до края на октомври) всеки ден от 9.00 ч. до 16.30 ч. През зимните месеци от началото на ноември до края на март, замъкът е затворен запосещения. Кучета – водачи и инвалидни колички се допускат в градините и парковете. Имението предлага и организиране на тържества на открито, най- често сватби, само се осмелете.
Адресът е лесен: Молендайк 37, Денекамп, Нидерландия.
С Янита днес ще идем до едно странно за мене място – Център за реабилитация на тюлени И вие не знаехте, че има подобно нещо в света, нали? Затова – приятно четене:
Пътуване от Гронинген до Питербюрен
провинция Гронинген, Холандия
Градът
Гронинген и едноименната северна холандска провиция са не особено приветливо място,
особено през зимата. Близостта със студеното море от север, винаги засища крайбрежните земи с някаква особено отблъскваща студенина, която по всяко време на годината се усеща много осезателно. Освен обичайните ниски за региона температури, през зимния период и вятърът понякога е убийствено студен и силен.
За късмет, в средата на февруари времето се случи ясно и слънчево, но съвсем не и топло. През зимата холандското слънце няма нито топлина, нито ласка – само светлина, която не оказва особено влияние за затопляне на климата. Не, че децата се интересуват много от това, наслаждавайки се на кратката си февруарска училищна ваканция, всички са навън и се пързалят с кънки из каналите в града в обозначените за целта зони. Ако студът се задържи за около седмица и градските канали замръзнат, при достатъчно дебел лед над 12 см, всеки може да се пързаля със зимни кънки, както из градските канали, така и в близкото плитко езеро Патерсволдсемеер (Paterswoldsemeer) , а кънки могат да се намерят и под наем.
Гронинген
(или Хронинген на нидерландски език)
е пристанищен град, който се намира в североизточната част на Нидерландия, съвсем близо до границата с Германия. Известен е с това, че тук е изграден най- големият корабостроителен център в Ниската земя. В централната част на града открих църквата Мартини, изкачването на прилежащата й камбанария открива чудесна панорама над покривите. По-дългата разходка из иначе красивия и приветлив на вид град отложих за лятото.
Напускам Гронинген в северна посока, пътувам към бреговете на
студеното Ваденско море
и към най- северните точки на континентална Холандия при Ноордполдерзайл и Еемдсмонд (Noordpolderzijl, Eemdsmond). Вятърът се усилва и добива застрашителна сила, която си играе с колата като с детска играчка. Пътят е тесен, само от една лента, в която разминаването с насрещно движещи се автомобили е доста опасно, ако не се спазва задължителната ограничена до 40 км/ч скорост за придвижване. Маршрутът преминава през пуста, равна и замръзнала от февруарския студ земя, като само от време на време пасторалния сив зимен пейзаж се разнообразява с някоя фермерска къща от червеникави тухли, издигната сред нищото на пущинака.
С приближаването към
Ноордполдерзайл (Noordpolderzijl)
се вижда не особено високата дига от около 10 метра, която опасва грижовно брега надлъж и нашир, докъдето ти видят очите. Под нея са изградени хидросъоръжения, които отвеждат морската вода по време на прилива първо в едно голямо изкуствено езеро, след това водата с цвят на кафява глина поема своя път по напоителните канали, кръстосващи в строго геометрични форми обработваемите земи наоколо.
Изкачването на дигата е позволено, стъпалата са обезопасени с високи метални парапети, които не бива да се докосват с гола ръка нито през зимата, нито през лятото. Панорамата към морето е красива и заслужава повече внимание, но в този студ, усещащ се заради бурния, леден и всепронизващ вятър, като минус 17 градуса, останах само около 10 минути, полагайки огромни усилия да се задържа изправена и с отворени очи. Ваденско море се забелязва като тънка синкава ивица на хоризонта, до която отвежда канал, покрит с ръбести буци лед. В други годишни времена, със сигурност това е кал.
Съвсем неочаквано, в това противно време на същото място не се оказах сама, а с доста други посетители. Някои от тях, нахлузили високи и дебели гумени ботуши, се спускаха от другата страна на дигата и се разхождаха пеша чак до морето. Как? Не знам. Изглеждаше като акт на самоубийство на добра воля. В подножието на дигата се намира и една къща, приземния етаж на която е обособен като кафене – това е Café ‘t Zielhoes. След продължителните разходки из леда, всички се завръщат до входа на кафенето, където има огромна кофа с топла вода и гъби, за почистване на обкованите им с лед ботуши. Като някакъв ритуал, след старателното почистване, всички задължително остават за около час поне в компанията на гостоприемните домакини на парче ябълков пай с чаша горещо кафе. В този изключително суров и ветровит район през зимата е цяло щастие да попаднеш в такава топла и уютна обстановка, работното време е от 12 до 17 часа, само в почивните дни от 10 до 17 часа.
От Ноордполдерзайл разстоянието до Питербюрен е около 15 километра.
Питербюрен (Pieterburen)
е село, известно с намиращия се там
Изследователски център за рехабилитация на тюлени,
който отдавна ми се искаше да разгледам.
Центърът е изграден в един от заливите на Ваденско море. Основната му функция е спасяване и отдаване на медицинска грижа за тюлените, които са получили наранявания от корабни витла или риболовни мрежи, от нападения в морето или от замръсявания в естествената им среда на живот. Всички тюлени след рехабилитационния период, който трае от няколко седмици до шест месеца, се връщат обратно в естествената си среда на живот, тоест във Ваденско море.
Спасителните акции са обособени в три фази, първите две са свързани с изолиране на животните в единични вътрешни (покрити) басейни, ако здравословното им състояние го налага или в общи вътрешни басейни, където са по двойки. В третата финална фаза от рехабилитационните грижи, тюлените се оставят във външни открити басейни, където се завръщат към естествения си начин на живот и хранене, малко преди да бъдат върнати обратно в морските води.
Понякога се случва така, че по време на престоя си в центъра, тюлените освен че се лекуват, се и размножават. Малките тюленчета, обаче трябва да останат за по- дълго време в Питербюрен, докато придобият самостоятелни навици за живот. На ден, всеки един тюлен се нуждае от 5 килограма риба, а това не е никак лесно в опитите да се изхранват и до стотина тюлена, понякога и повече дори.
Изследователският център за
рехабилитация на тюлени е отворен за посетители всеки ден. Освен тюлените, тук
може да се разгледа и музейната част, в която е разказано стъпка по стъпка за
основаването на спасителниата мисия, както и за цялостната й дейност през
годините до днес. Особено интересно място за деца от всички възрасти.
Цени на билетите за вход: за възрастни 8,50 евро, за деца на възраст от 4 до 12 години цебата на билета е 6 евро, а най- малките деца до 3 годишна възраст се допускат безплатно. Безплатен е и паркингът, който обаче се намира не съсем близо до сградата на рехабилитационния център, този в непосредствена близост е платен. Има и магазин за сувенири, както и кафене. Адресът е Hoofdstraat 94a, 9968AG, Pieterburen, Nederland.
Днес Янита ще ни води до един от скритите замъци на Холандия – кастел де Хаар. Приятна разходка:
Пътуване до замъка Де Хаар
провинция Утрехт, Холандия
В сърцето на Холандия, съвсем близо до град Утрехт, се намира най- големият замък в Ниската земя, който няколко пъти се е възраждал като феникс от пепелта на руините си. Това е средновековният баронски замък Де Хаар (Kasteel De Haar), един архитектурен шедьовър, оцелял въпреки природни или социални бедствия; един от най- луксозните замъци в Европа, който придобива модерния си нео- готически облик в края на XIX век и от тогава до днес е една от културно- историческите забележителности в Холандия.
Замъкът се намира на около двадесеттина километра западно от Утрехт в провинция Фльотен де Меерен (Vleuten-De Meern), насред ливади, стопанисвани от жителите на няколко села. Съвсем невидим за преминаващите по провинциалните пътища наоколо, скрит зад високите дървета на широколистна гора и зад непристъпната си каменна ограда. Районът е изключително спокоен за разходка по всяко време на годината, заради това и замъкът е с целогодишно работно време. Посещавала съм Де Хаар няколко пъти и през всички годишни сезони. Познавам мястото отлично и въпреки това, без никаква досада се завръщам там всеки път с едно и също удоволствие. Дори при нежелание да се забърквате с историята на мястото или със събитията, случвали се тук през вековете; дори при нежелание да разгледате интериора, пристъпвайки прага на замъка- то непременно се разходете сред природата в градините на имението. Горещо го препоръчвам на всеки.
Имението Де Хаар
има няколко последователни портала за достъп. Първата порта е при преминаването на крепостните заграждения. Срещу нея, от другата страна на улицата, се намира огромен платен паркинг. (При закупуване на билети за вход, докладвайте, че сте с автомобил, за да приспаднат таксата от 6 евро (без значение престоя време) към цената на билетите и да получите жетон, с който се отваря бариерата при напускане на паркинга).
Билетните каси се намират в дясната част на голям затворен двор с кръгла форма, в който се влиза след преминаването на първата крепостна порта; там се намира още информационният център и малък кафе- ресторант с изключително приятна атмосфера. Паркингът за велосипеди и скутери- също.
Haarzuilens, Utrecht, 3455 RR, NL
След преминаването и на втората порта, се озовавате на широка асфалтова алея, която отвежда до гордостта на замъка- градините. Разположените непосредствено до стените за замъка градини, са по- малки на площ и са с добре поддържани цветни лехи, ниски или високи увивни храсти и зеленина. Прилежащият към замъка парк отвъд изкуствения канал е по- голям на площ, но липсва цветно разнообразие, защото е в естествения си природен вид: само дървета, трева и малки езера. Самият Де Хаар е издигнат също в средата на не особено дълбоко езеро, което го обикаля грижливо от всички страни, а гледката е величествена и поразяваща. В мъгливо време езерото изглежда едновременно мистично и загадъчно, заради пълзящите над спокойните му води изпарения. През зимните студени месеци е винаги огледално заледено.
От осем века замъкът носи името на семейство Ван дер Хаар – богати благородници, които решават да издигнат отбранителни съоръжения около територията, която притежават. Резултатът от строежа е един малък замък с типичен средновековен облик. Собствениците дават на съградения си дом своето фамилно име. Де Хаар е построен през 1300 година, а първото споменаване на крепостта в историческите документи е около деветдесет години по- късно. Аристократът барон Ван дер Хаар е бил на служба при епископа на Утрехт и със сигурност е бил много уважавана личност, за да има дързостта да построи такав укрепен замък, който по вид и архитектура наподобява съвсем кралския дом.
Век по- късно Йосина, единствената наследница на рода Ван дер Хаар, се омъжва за един от синовете на Дирк ван Зяюлен, така красивото имение става собственост на други заможни аристократи, които в близост стопанисват един друг замък- Зяюлен (Kasteel Zyulen) и които епископът на град Утрехт съвсем недолюбвал. Поради един от обичайните конфликти между семейството и епископията, около края на XV век, крепостните ограждения и част от замъка Де Хаар са разрушени, заради наказателна акция срещу собствениците. Разбирайки добре своя горчив урок, че съвкуплението и съединението правят силата, наследниците Ван Зяюлен се мобилизират и за два века рода им нараства до 15 колена. Заедно с това и тяхната власт, която им осигурява абсолютна и авторитарна диктатура в региона. През ХVІ век членовете от многобройната рода на семейството вече заемат всички видове ключови позиции на официални, светски, религиозни и военни места в Утрехт. Така фамилният палат бива изграден отново, но вече съвсем подобаващо за новите грандомански претенции: още по- голям, по- укрепен и по- висок от преди, и още по- богато и пищно обзаведен. ?
Възмездието не закъснява– от от всичките 15 колена родственици за около двеста години остава само един род. И отново следва брак по сметка, както и промяна в собствеността на замъка. Новите стопани са семейство Ван Стембор, чиято дъщеря Антония се омъжва за Рудолф, последният от рода Ван Зяюлен. Единственият им син Антониус умира през 1801 година, без да остави свои преки наследници. Така замъкът Де Хаар отново осиротява и по закон става наследствена собственост на един барон, далечен братовчед на Антониус ван Стембор. Благородникът обаче изобщо не се е вълнува от стопанисването и съдбата на наследството си, тъй като няма нужните средства за поддръжката на имението. Така малко по малко от някогашната слава и красота на замъка за две поколения време не остава и следа; след пожари и природни бедствия всичко тъне в мизерия и разруха, и само грамада камънаци напомнят за мястото, на което се е издигал величествено Де Хаар. И тази грозна каменна руина започва да се предава по наследство, без да предизвиква никакъв интерес за новите си собственици: каменните блокове са разграбвани, за да се изграждат къщите, сградите и улиците на зараждащите се околни села, градините са наводнени и заблатени.
След около стотина години безхаберие, в края на XIX век собственик на руините става барон Етиен, който се озовава в роля като министър без портфейл: също наследствен благородник, но нито заможен, нито авторитетен, нито пък известен. За разлика от предшествениците си обаче, баронът е хитър, коварен и съобразителен, той има ясна визия за възродителните промени на наследството си, но няма абсолютно никакви финанси за тяхната реализация. Както казва Атанас Буров: „В парата, в бизнеса се влиза с три неща: с взлом, с ум или с женитба“. Етиен се оказва голям късметлия с най- лесното влизане в света на богатите- с женитба. Съвсем случайно той е поканен на бал с маски в Париж. В тази покана за среща с отбрана аристокрация от Европа, барон Етиен вижда своя съдбовен пръст, приема поканата с радост и с надежда. С големи заеми инвестира пътуването си до Франция. В съдбовния ден се преобразява като Херкулес и пленява сърцето не на коя да е, а точно на богатата френска баронеса Хелене де Ротшилд. Любов, корист и интереси бележат връзката им и въпреки, че и двете семейства са против сключването на брак, влюбените се женят през 1887 година.
По същото време, известната из цяла Европа фамилия Ротшилд, се занимава с инвестиции в цялостното изграждане и реставрация на големи замъци и къщи на стария континент, като в реставрационните планове се включва и обзавеждането им: с красиви колекции от порцелан, сребро и злато, живопис, гоблени и мебели. Хитрият барон Етиен не случайно избира за семейно гнездо замъка Де Хаар. В продължение на цели двадесет години династията Ротшилд плаща приумиците и капризите му, като инвестира огромно богатство за възстановяването на семейното му имение край Утрехт в Нидерландия, в което после Хелене и Етиен заедно до смъртта си ще живеят авантюристично в охолство, в разточителство, в лукс и в разкош.
Вдъхновени и влюбени, баронът и баронесата са заети не само с архитектурата, но също и с интериора на замъка. По време на своя меден месец, а и след това, (за още по- голяма „радост“ на семейство Ротшилд), те се отдават на продължителни и скъпи пътешествия из Средния и Далечния Изток, от които се завръщат с всякакви ценности: антични китайски и японски керамики, сувенири и копринени тъкани, антикварни произведения на изкуството- мебели, картини, гоблени, килими и т.н.
Барон Етиен иска да възстанови двореца и парка не само така, както е изглеждало имението в миналото по време на своя разцвет, а още по- модерно и по- луксозно, затова влага много средства не само в изискания и скъп декор, а и за цялостния облик на Де Хаар. За архитект е поканен не кой да е, а Пиер Кяюперс, проектантът на Райксмузеум и на централната гара в Амстердам. Кяюперс се справя блестящо със задачата по възраждането на имението Де Хаар, той създава един шикозен неоготически архитектурен шедьовър, оборудван с модерни и скъпи за времето си технически съоръжения и удобства: топла и студена течаща вода, централно отопление, електричество, турска баня, хипермодерна кухня и дори асансьор за пътници. Дворцовият комплекс разполага с около 200 стаи, включително около 25 бани. В края на XIX век всичко това за страна като Холандия е невероятно и много екстравагантно. Дори кралицата на Нидерландия не разполагала толкова блясък, удобства и лукс.
И така от просешката тояга Етиен с шеметна бързина се завръща в света на заможните аристократи, като в тези среди до края на живота му името му се свързва със страстта му към автомобилите и ревностното им колекциониране. Етиен е дългогодишен председател на клубовете „Автомобил дьо Франс“ и „Аероклуб де Франс“, а по- късно, след организирането на автомобилно шествие между Париж (Франция) и Антверпен (Белгия) през 1898 година, той става и почетен председател на холандския атомобилен клуб.
В наши дни само едно от крилата на огромния замък е отворено за посещения. Туристическата обиколка има само един маршрут. Той се обхожда за около час и се извършва под строгото наблюдение на гидове, които са на дежурство из стаите за достъп и които с охота на няколко езика разказват истории или отговарят на въпроси. Посетителите влизат през официалния вход на замъка, като задължително оставят в безплатни трезори личните си вещи, чанти или връхни дрехи. Според правилника, в музейното пространство може да се влезе само с фотоапарат или с телефон. От множеството ми посещения в замъка съм забелязала различни правила за допускане до вътрешните пространства; правилата се променят към все по- свободен достъп, но все пак препоръчвам оставянето на личните вещи в предназначените за целта сейфове. Контролът е много строг и заради осигуряване сигурността на експонатите, трезорите са задължителни. Преговори и разправии с уредниците са напълно излишни. От скоро в главното фоайе се помещава и щандът за сувенири, което не намирам за много добра идея, но разбирам търговската и комерсиална цел на това решение. В миналото този щанд беше до входа и билетните каси, но тъй като изходът на имението е на съвсем различно място, явно на посетителите им е било досадно връщането отново до билетните каси, за да си купуват сувенири.
Широка алея от дребен чакъл отвежда до замъка, като преминава първо покрай френската градина и продължава напред до малък параклис, над който също се издига кула. За съществуването му се споменава за пръв път през 1420 година. Храмът, който днес е протестантски, е разрушаван и възстановяван няколко пъти заедно със замъка. В него се намират мраморните гробници на рода Ван Зяюлен. И в наши дни църквата е действаща, тук се извършва т. нар. брачен туризъм-? отлично развит местен бизнес, който привлича младоженци от цяла Холандия. Интериорът на храма е съвсем скромен, типично за реформаторските готически църкви. За младоженците, избрали замъка Де Хаар за сключване на брак, брачната церемония се провежда точно тук, където могат да се поберат до 120 гости.
При параклиса се намира втората контролно пропускателна порта на имението, преминаването й става през подвижен мост, под който има крепостен канал. Нататък по алеята, преминавайки покрай още една малка градина, се стига и до третата порта. Последната. Тя всъщност е входната врата на огромната сграда, доста добре укрепена. Отново има подвижен мост над още по- дълбок и стръмен крепостен ров, а после обичайното за замъците: решетъчна падаща врата, зад която още една- масивна от ковано желязо и изобщо сериозен силов фитнес ще да е било отварянето и затварянето на всички по ред.
Туристическата обиколка започва със спускане в подземния етаж на замъка. В миналото в това неугледно, влажно и клаустрофобично подземие всички стаи са били предназначени само за обслужващия замъка персонал: готвачи, дегустатори, винари, сомелиери, цветари, камериери, икономи и изобщо всякаква друга прислуга. В мазето има различни по големина сводести ниши, обособени в сервизни помещения без врати. Всички те се намират около централната зала, така че достъпът до нея да е бърз и обратно: това е позволявало упражняването на директен контрол върху работата на прислугата.
Основната зала на партера има вид на хотелско лоби и функцията й е била точно такава: място еднакво близко до стаите на гостите, тъй като е вътрешно пространство между всички стаи; място за срещи, за дискусии или за аперитив в края на деня. Навсякъде има уютни ъгли с кушетки, около които са разположени палми и аранжирани естествени цветя в огромни вази, ниски маси с удобни столове, приглушено осветление и импровизиран бар. За събирането на гостите в тази зала е приканвала тибетска камбана с особен звук като гонг. Залата е изключително красива с бароковите форми на архитектурния си интериор в капризно бяло. По сените са окачени най- големите гоблени, които бях виждала до този момент в цвят сепия, съвсем в тон с меките червени персийски килими на пода. Най- често срещаните теми в декорацията на вътрешното пространство са рицарски етюди или християнство; средновековните изображения на флора и фауна, които преминават границата на реалното, изобразявайки още митични животни, растения и цветя.
Балната зала в съседство е в същия стил. Декорът представя друг аспект от средновековния живот: трубадурите, наред със сътворението на света и всичко това отново в ослепително бяло, успокояващо в сепия, заинтригуващо в червено и разливащо се в златно; гоблени и килими от 16 век с изключително голяма художествено- историческа стойност. В тази бална зала барон Етиен и баронеса Хелена наред с различните балове и светски събития са организирали и любимия си бал с маски, често пресъздавайки мигът на собственото си запознанство. Техни важни гости са били знаменити хора- Коко Шанел, Брижит Бардо, Джина Лолобриджида, Джоан Колинс, Ив Сен Лоран, Роджър Мур, Грегъри Пек и Мария Калас. Техните автографи могат да бъдат видяни в книгата за гости. Кралицата на Нидерландия Ема е също сред известните посетители на замъка.
Аристократичното семейство не само иска да впечатли тогавашната висша социална класа, а и да я задържи около себе си. Планът им успява и имението Де Хаар става наистина едно от предпочитаните места за богаташи, банкери, бизнесмени, индустриалци, интелектуалци: художници и писатели. В началото на ХХ век всеки вестник в статиите си за светски клюки описва забавленията на аристокрацията, посещаваща Де Хаар. В специална книга са събрани всички заглавия, както и част от поканите, печатани за видни гости.
Туристическата обиколка из дворцовата обител продължава през спалните на домакините и гостите, през трапезарията. Една от най- неугледните, но пък централни стаи е тази на проектанта Пиер Кяюперс: съвсем скромна, оскъдно и бедно обзаведена тясна стая, наподобяваща монашеска килия. Стаята на проектанта се намира точно до шикозната спална на барона, но няма нищо общо с никоя от другите стаи в палата: само легло, стол и маса за писане; само един малък и тесен прозрец, през който едва- два се промъква дневната светлина.
Безспорно най-голям интерес сред посетителите предизвиква кухнята. Според музейния служител, в помещението температурата понякога е надхвърляла поносимата, стигала е до критични висоти и е ставало толкова горещо, че готвачите са умирали от жега или изтощение. И наистина, по протежение на цялото готварско помещение има две солидни тухлени печки на въглища с дебелина на стените около един метър. За капак на всичко, в помещението има и камина, която се е ползвала също за готвене. Липсата на всякаква вентилация и работна температура в помещението, която вероятно е надвишавала 50 градуса, са съвсем логични причини за нещастните случаи на това място. Любопитство представляват медните готварски съдове, специално поръчани и изработени във Франция. Модернизация на кухнята е имало едва през 1970 година, твърде закъсняла, тъй като замъкът вече е със затихващите функции на място за привличане на богаташи.
Обиколката завършва на същото място, откъдето е започнала, но изходът от замъка е съвсем друг: едно тясно дървено мостче протегнато над водата отвежда до външна порта, от която се излиза навън към парковите пространства на имението. Достъпът до градините, както и до целия прилежащ на замъка парк, заобиколен с вековни дървета и езера е напълно разрешен. Паркът, с площ около 55 хектара, е запазил ландшафтния си вид от 1895 година, когато градинският архитект Хендрик Копин го изгражда като тип английски пейзажен парк, около който са разположени градини във френски стил, а също има и зеленчукови градини, чиято продукция се е ползвала за нуждите на кухнята. Пристройката в този край на замъка обаче е затворена за посетители и се предоставя за лично ползване само от потомствените наследници, а те не са много.
Барон Етиен и баронеса Хелен имат двама сина – Елин и Егмонт. По-големият Елин, наследил автомобилната страст от баща си, на 24-годишна възраст загива в автомобилна катастрофа в Белгия- съвсем нелеп трагичен инцидент, за който напомня една пресечена мемориална колона, поставена в негова памет във френската градина на замъка.
След Втората световна война
единственият наследник барон Егмонт стопанисва замъка, като продължава семейните традиции, но по доста по- скромен начин, от мястото за скъпи забавления остава само старата слава. Популярна и гореща европейска точка за забавление на аристокрацията, замъкът Де Хаар става отново за малко, когато Тиери, синът на Егмонт, го онаследява. Той има намерение да направи зоопарк в един от парковете, за да привлича и семейства, но планът му не се осъществява до 2011 година, когато умира.
В наши дни наследници на замъка Де Хаар са пет баронеси,
(дъщери на барон Тиери и правнучки на Етиен и Хелен), които предпочитат славната семейна история пред аристократичните забавления. По тяхна инициатива се открива музейната публична част в имението, отворена целогодишно за посещения. За целта през 2000 година собственик на замъка става една фондация- „Кастел де Хаар“. Новият собственик се задължава да съхранява замъка, като го държи отворен за обществен достъп. Семейството си запазва едното крило за лично пространство, където има право да остава в рамките на около един месец годишно.
Това е накратко историята на замъка Де Хаар. Тя се дописва и в наши дни, част от която може да е всеки, посетил това място.
Малко полезна информация:
работното време е целогодишно в работните дни от седмицата от 11.00 до 17.00 часа. Изключения има само по празници. Градините, касите и сувенирните магазини са отворени до час по- късно: 18 часа. Последната обиколка на замъка е в 16 часа, след този час вътре посетители не се допускат, но достъпът до градините и парковете все още е възможен. Цените на билетите за вход са различни: за възрастни 16 евро за посещение на замъка, за деца под 4 години достъпът е безплатен. Децата от 4 до 10 години следва да заплатят по 10 евро входна такса. Билет закупен за разглеждане на замъка вътре, автоматично става валиден и за разглеждане на парковете и градините. В допълнение към билета има безплатна брошура с информация и с карта на музея и парковете.
При желание за посещение само на градините и парковете, цената на билета за възрастни е 6 евро, за деца от 4 до 10 години – 10 евро, а за деца под 4 години – входът е свободен. Като екстри към билета се предлага аудио озвучаване по време на обиколката из интериорните пространства, за целта се доплаща 3 евро допълнително.
Комплексът разполага с удобен платен паркинг от ?400 паркоместа, който е в непосредствена близост до замъка. Престоят няма значение, цената за автомобил е 6 евро, плащането е предплатено и се извършва на касата, където получавате жетон необходим за напускане на паркинга.
До замъка Де Хаар може да се пътува и с автобус на градския транспорт с номер 9 от централна гара Утрехт (само в уикендите и по време на ваканциите) или с автобуси с номера 111 и 127 (във всички останали дни) от Vleuten в посока Kasteel De Haar или Breukelen (спирка Brink в Haarzuilens, 15 мин пеша до замъка).
Адресът на замъка Де Хаар е Kasteellaan 1, 3455 RR, Haarzuilens. Снимането вън и вътре е позволено без съобразяване с някакви задължителни или ограничителни правила или регламенти за авторските права над кадрите.
някои от къщите функционират като хотели, но може да се наеме и традиционна частна къща за малка или по-дълга ваканция, както направихме и ние. Къщите са обзаведени и разполагат с всички необходими удобства, дори със сепаре в градините за уединение и скриване от погледите на тълпата отвън. Е, разбира се може и да се закупи къща на цена от 350 хил. евро нагоре. Ако някой е решил да се занимава с местен туристически бизнес, има хубави къщи в централната част, обявени за продан.
Giethoorn, Nederland
Giethoorn, Nederland
За разлика от италианския град Венеция,
Гитхорн е с хипнотично зелена природа –
нещо също типично за холандския селищен стил. Строга, геометрична естетика, стерилна красота и пищна зеленина, оформлението на която си е направо изкуство. Свещен холандски стил, типичен за цялата страна. Къщите и градините много внимават да не приличат една на друга, и да са винаги в конкуренция по красива изящност, поддържаност и оригиналност. Точно това лице на околния свят в Холандия ми харесва най- много. И ми липсва, ако съм далече от тук.
Giethoorn, Nederland
Giethoorn, Nederland
Giethoorn, Nederland
Привечер и нощем тишината е необезпокоявана от нищо. Чува се само сънливият бръм на насекомите, които кръжат над водата. Из тръстиките се крият патици, някъде квакат жаби, над водата танцуват полупрозрачни мъгли от нощна влага. Във властта на това спокойствие времето забавя своя ход и спира.
8355 Giethoorn, Нидерландия
Giethoorn, Nederland
Giethoorn, Nederland
Зеленината, тишината и спокойствието привличат в топлите дни на пролетта, лятото и есента тук туристи от цял свят. Гитхорн е специална туристическа дестинация в Холандия за японци, германци, италианци, индийци… Специално за гостите от тези страни
ресторантите изписват менютата си на тези езици
Те звучат навсякъде и затвориш ли очи, околното става неназовимо и с неопределимо местоположение. Няма го онова усещане за принадлежност към място, за което се ориентираш по езика.
В старата част на селото има италианска пицария „PizzeriaFratelli”, мястото е известно като Малката Италия.
Giethoorn, Nederland
Giethoorn, Nederland
Giethoorn, Nederland
И тъй като
Гитхорн е ваканционно селище,
най- много е посещавано в активния летен сезон. Холандците казват, че през зимата тук нищо не се случва: няма многоезична глъч, няма фотографи, няма многоцветни тълпи или фестивали; нищо, освен местните жители, които се пързалят с шейни и кънки из замръзналите канали- любопитна причина, заради която ще се върна в Гитхорн още през тази зима.
Giethoorn, Nederland
Giethoorn, Nederland
Селото придобива някаква известност в културните среди още в средата на миналия век, когато холандският режисьор Берт Ханстра снима свой комедиен филм там. И малко по малко селото се оформя и като културно средище. В старата част на Гитхорн се намира
музеят „Старата Земя“ (De Oude Aarde),
в експозицията му се представя колекция от кристали и полускъпоценни камъни.
Giethoorn, Nederland
Giethoorn, Nederland
Интересна
колекция от исторически превозни средства (антики)- The Histo-Mobil,
включително фермерски инвентар са изложени на открито в двора на музея.
Giethoorn, Nederland
Giethoorn, Nederland
В близост до музея е старата грънчарница, която предлага от онези типично холандски сувенири в бяло и синьо, с изрисувани по тях обичайните за Холандия символи: вятърни мелници, дървени обувки, лалета… Интересна находка се оказа и
галерията Gloria Maris,
от където никой не може да си тръгне, без да си е купил някакъв сувенир. От магазина за минерали с една интересна нощна лампа от оранжев кристал се сдобих и аз.
Giethoorn, Nederland
Giethoorn, Nederland
Giethoorn, Nederland
Giethoorn, Nederland
В миналото селяните са се занимавали основно с лов и риболов, събиране на тръстика и торф, фермерство и животновъдство. Тези човешки дейности са съхранени и до днес, макар да имат съвсем друг по- скоро атракционен облик. Към тях се добавят и модерните дейности хотелиерство и ресторантьорство.
На всеки ълъл в Гитхорн има кафенета или ресторанти, които предлагат вкусна традиционна и не чак толкова традиционна кухня.
Giethoorn, Nederland
Giethoorn, Nederland
С разрастването на селото в ново време се изгражда т.нар. нова част, в която наред с водните улици си има и асфалтови, по които е възможно придвижването с всякакъв автомобилен или автобусен транспорт.
В новата част от селото
се намират модерните сгради, яхтеното пристанище, обществените сгради и магазини, както и къмпинга за каравани. Всъщност при влизане в селото, всеки се запознава първо с новоизграденатачаст от населеното място.
Giethoorn, Nederland
Giethoorn, Nederland
Giethoorn, Nederland
Giethoorn, Nederland
Такова е село Гитхорн в Холандия и такива бяха моите три денонощия там. Толкова бързо минаха тези три хубави дни и нощи… И ако бяхме отишли само две седмици по- рано, щях да бъда и свидетел на концерт на онази сцена- кораб насред езерото- още един повод за завръщане. Винаги казвам така, когато оставям част от сърцето си на някое любимо място или при някой любим човек, за да ми спомня и да ме завръща.
Време ни е за малко цивилизация – т.е.място чисто и уредено ;) Янита ще ни води до едно холандско селце – Гитхорн.Приятно четене:
Пътуване до Гитхорн, Холандия
част първаОсъществяването на плановете ни за почивка някъде из Холандия започна с един очакван провал. Пътуването ни до Гитхорн по вода се отложи за някой друг път, когато детето е достатъчно голямо, когато не сме толкова нервни и нетърпеливи и когато имаме повече от един уикенд свободно време. Всъщност, не съжалявам за това. За час стигнахме с колата, а лодката под наем наложително се оказа като основното ни средство за придвижване из старата част на селото. Всяко зло за добро.
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Гитхорн, Холандия[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Гитхорн, Холандия[/caption]
Гитхорн (на холандски език Giethoorn)
(правилното произношение е Хийтхоорн) се намира в северна Холандия, провинция Оверайсел, на север от областния център Зволе. Близостта на селото до две големи езера прави възможно прокопаването на канали из цялата местност на площ от няколко десетки квадратни километра, което допринася за изграждането на малки пристанища и развитието на воден и селски туризъм, както и за живот по венециански в Гитхорн, а в съседните нему села и градове- почти по венециански.
[caption id="" align="aligncenter" width="636"] Гитхорн, Холандия[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="666"] Гитхорн, Холандия[/caption]
Живописното холандско село е изградено в настоящия си вид още преди 3 века. Най- старите надписи по табелите, окачени над входните врати на къщите и фермите са с дати от 18 и 19 век. Къщите се издигат червеникави и със сламени покриви сред красиви зелени морави, заобиколени от градини, обрасли с хортензии, чемшири, кипариси, цветя и храсталаци. И съвсем близо до тях шумоли хладната въздишка на водата, която кротко и бавно пълзи из каналите. Лятото преливаше в градините във всички оттенъци на цветовете и ухаеше тръпчиво на прясно окосена трева.
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Гитхотн, Холандия[/caption]
Селото е с хилядолетна история,
която разказва за пристигането на заселници от средиземноморието, които след едно голямо природно бедствие и последвало наводнение (през 1170 год. сл. Хр.) го напускат за около половин век. Завръщайки се в опустошените земи, по рехавата пръст намират само разпилени рога на кози (Giethoorn). И хората започнали да отново да опитомяват земята и водата, изграждайки канали и извличайки торф.
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Гитхорн, Холандия[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Гитхорн, Холандия[/caption]
В наши дни дължината на каналите около селото е близо 8 км, някои от тях отвеждат до съседните села и пристанища, а други- още по далече към Амстердам, Зволе и Гронинген.
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Гитхорн, Холандия[/caption]
Да, живот по венециански, защото Гитхорн е село известно и в Холандия, а и по света като
„Холандската Венеция”
[geo_mashup_map]
[geo_mashup_location_info]
За разлика от всеобщата дефиниция или очакване, първата ми асоциация, разглеждайки пасторалните пейзажи на селото съвсем не беше Венеция, а по-скоро едни други села, изгубени из горите и блатата на Шпреевалдв Саксония и Бранденбург (Германия), в които живее малката етническа група Die Sorben*. И наистина по архитектурен стил, по начин на живот и поминък, по селищна инфраструктура, Гитхорн беше идентично повече с блатистата низина Шпреевалд, населявана от немската малцинствена група хора, отколкото с Венеция.
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Гитхорн, Холандия[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Гитхорн, Холандия[/caption]
Горещ и задушен се оказа августовският уикенд. Синоптиците обещаваха най- после дъжд, но от дъжда нямаше и следа. Само небето помръкна и смръщи синьото си, задухът и горещината останаха. В такова време опознавахме Гитхорн и уточнявахме приликите и разликите му с Венеция, обикаляйки улиците с лодка или разхождайки се пеша из тесните пътечки покрай каналите и къщите.
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Гитхорн, Холандия[/caption]
Каналите не са дълбоки,
само изглеждат така, заради мътната зеленикаво- кафява вода дъното им не се вижда. В най- оживените отсечки дълбочината не надвишава метър и двадесет сантиметра, примерно.
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Giethoorn, Nederland[/caption]
И така: на пръв поглед нищо общо с Венеция, освен тези канали, които обикалят около къщите и изпълняват функцията на улици. Всъщност придвижването из селото не се осъществява само с лодки; няма как в Холандия да има по- важно транспортно средство от велосипеда. Тесни и къси асфалтирани алеи, които са обозначени с пътни знаци за суша и вода, позволяват на местните жители и на посетителите да се придвижват и с велосипеди.
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Giethoorn, Nederland[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Гитхорн, Холандия[/caption]
Алеите са свързани една с друга посредством изгърбени над каналите стръмни дървени мостове. Такива мостове отвеждат и към всяка една от къщите. Това е и причината не всеки един от мостовете да е достъпна зона за всички хора.
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Giethoorn, Nederland[/caption]
За разлика от новата част на селището, в старата част всъщност няма пътища,
тук с автомобил не може да се пътува
Но пък може да се вземе под наем за час или за повече велосипед или лодка. За предпочитане са лодките: канута, лодки с гребла или моторни лодки, на цена от 3 до 12 евро на час. Онези, които не биха се сприятелили с лодката, могат да се движат с градския транспорт- лодка, с цена на билета 2,50 евро. С тези големи пътнически лодки панорамно се обикаля цялото село и околностите му.
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Гитхорн, Холандия[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Гитхорн, Холандия[/caption]
А околностите не са много по- различни: вода и тръстики отвеждат до малък остров, където казват е място за ловци и риболовци. На сушата, откъдето може да се наеме и по- голяма лодка, има ресторант с форма на правилен деветоъгълник „Smits Paviljoen”, построен върху платформа със същата форма. Това е един от най- претъпканите ресторанти, вероятно заради панорамната гледка към езерото и острова.
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Гитхорн, Холандия[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Гитхорн, Холандия[/caption]
От платформата във всички посоки из езерото се протягат бетонни пристани, на които акостират идващите от езерото лодки, пътниците им спират за почивка на това, оказващо се емблематично за Гитхорн място. На около стотина метра от ресторанта навътре в езерото се намира покрита сцена, която отдалеч наподобява кораб с бели платна. Това е една от атракциите в селото, на която се провеждат традиционните августовски рок концерти.
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Гитхорн, Холандия[/caption]
Мястото е толкова ветровито,
че не знам как някой би се задържал за сцената. Поради същата причина дългото застояване на терасата в ресторанта ми се стори нездравословно. Точно тук, около този ресторант в покрайнините на селото се намира и най- голямото ваканционното селище в района с бунгала, които се отдават под наем или продават. Само спомени не се продават тук, те си остават строго лични.
[caption id="" align="aligncenter" width="624"] Гитхорн, Холандия[/caption]
Крайбрежните малки вълни се доближаваха до бетонните ръбове на пристаните в стройна процесия. Отвъд тях езерото се простираше до тръстиките на острова, които изглеждаха като мъгляво сив пояс на фона на хоризонта. Над езерото кръжаха патици и надаваха тревожни пронизителни крясъци. Други шумове нямаше. Усещането за време тук се топеше, обгръщайки всеки и всичко с абсолютно спокойствие.
[caption id="" align="aligncenter" width="623"] Гитхорн, Холандия[/caption]
in NetherlandsПанорама Гитхорн, Холандия
(следва продължение)
*сорбите са западнославянски народ, единственото официално славянско малцинство в Германия – бел.Ст.Автор: Янита НиколоваСнимки: авторът Други разкази свързани с Холандия – на картата:За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО ГОРЕ!