Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. После помирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, обиколихме Ереван, а последно влязохме в Грузия, за видим Тбилиси.

Днес сме в Гори и Батуми.

Приятно четене:

Мцхета, Гори и Батуми

Грузия

част девета на

Армения и Грузия с Дачия

Петък (09 май) – ставаме в 7, закусваме набързо и напускаме TiflisLux Boutique Hostel.

Booking.com

Натоварихме багажа в Sandero-то и потеглихме по пустите булеварди на Тбилиси – не са много ранобудни тук хората. Уж въведохме богаташкия квартал Ваке в навигацията, но за пореден път Garmin-ът ни издъни. Кварталът на богатите грузинци не го видяхме, но много удачно попаднахме на бензиностанция RomPetrol или по-точно რომპეტროლ.

Цената на по-скъпия дизел беше 2,27 грузински лари (1,82 лева) за литър. Сипах половината на това, което ми беше останало от отварата на Joro 01, и добавих още 34 литра от грузинско-румънската нафта. Тук нямаше проблем да си платя с картата, и дори си поговорих с бензинджията, който беше едно старче, което беше много гордо, че е учил електротехника в Москва. В този ред на мисли, грузинците говорят за Русия, както ние говорим за Германия – голяма работа, всичко е хубаво там, ако си се докоснал до този свят, значи си голяма работа.

Докато излезем от Тбилиси минахме покрай няколко много интересни стари сгради с просто невероятно големи еркери:

Минахме и покрай нови сгради, които се оказаха супер характерни за грузинската архитектура, нещо като запазена марка:

Като цяло,

Тбилиси остави много положителни впечатления у нас,

дори си спомням, че си говорихме, че си заслужава човек да дойде със самолет на туризъм тук – има билети на смислени цени от Истанбул. Оставяме столицата зад нас и потегляме към най-религиозния град в Грузия – Мцхета. Пътят между настоящата и първата столици на Грузия е нещо като магистрала, макар и разстоянието да е само 20 км нагоре по течението на река Кура (не се смейте, казах!). По географското си положение

Мцхета

ми напомня на Белград. При Белград се влива Сава в Дунав, а при Мцхета Авагви се влива в Кура. Последната река си има и друго име – Мтквари, ама Кура се изговаря по-лесно просто.

Самият град Мцхета го наричат още „втория Йерусалим“. Много са смешни тия сравнения. Чувал съм, че на Русе казват „малката Виена“. Чудили сме се дали на Виена и казват „голямото Русе“. Както и да е, причината за „втория Йерусалим“ са не само множеството църкви в Мцхета, но и това, че има поверие, че ризата, с която е бил облечен Христос преди да го разпънат на кръста, е заровена в основите на

храма Свети Цховели – най-важната църква в Грузия

Причината една от най-тачените реликви на християнския свят да е попаднала баш тук е, че местен монах е присъствал на разпятието, после е гепил ризата и се върнал вкъщи. Дал ризата на сестра си и тя се гътнала на място. Така и не могли да изтръгнат ризата от ръцете на покойната жена, затова я погребали заедно с ризата, а по-късно върху гроба възникнал въпросния Свети Цховели през май 4-ти век. Тази история ми я разказа един гръмогласен поп в двора на църквата. Отвън църквата си беше характерна грузинска, но отвътре отчасти напомняше на нашите изписани и притъмнени църкви:

храм Свети Цховели

Странно беше, че вътре в голямата църква имаше по-малка каменна църквичка – малко като матрёшка беше.
Поговорихме си още малко с попа – той разказа, че грузинската православна църква била много близка по убеждения с българската такава – сигурно е така. Даде ни няколко листчета, на които да напишем имена, които след това да спомене в молитвите си – много мило.

Иначе самият

град Мцхета е с население около 7000 души

и е яко туристически. Всички къщи и улички в центъра са реставрирани, все едно някой европейски проект е минал от тук. Ние си харесахме една старомодна хлебопекарна и закусихме доста вкусен топъл хляб с още по-странна форма. И тук, както в Армения, хлябът се пече като се залепва на вътрешната стена на пещта.

Нямаше начин да не се объркаме на излизане от града – затова прекръстихме навигацията от Garmin -> Гарминядзе, по грузински. Та господин Гарминядзе ни прекара през едни тучни планини с много пасторални пейзажи.

Излезнахме пак на нещо като магистрала, на която имаше табела за Истанбул на 1715км – утре щяхме вече да сме там. Малко след отбивката за Владикавказ (за да се стигне до там, се минава през Чечня – не благодаря) действително се зарадвах, че послушах таксиджиите вчера и минахме през по-качествения път, а не през Аджария. Като за начало, пътят си беше направо магистрален, макар и настилката да беше от бетонови панели – напомняше на магистралата в Чехия между Бърно и Прага, но тук снадките бяха по-меки и приятни – да не повярва човек. В случая Сталин се е справил по-добре от Хитлер.

Стриктно си спазвахме ограничението от 110км/ч (ето го тракът за деня, апропо), защото буквално на всеки километър дебнеше по някоя лъскава полицейска Skoda. Движихме се точно в подножието на северен Кавказ и от дясната ни страна се виждаха първите предкавказки възвишения:

Надморската височина на пътя беше не повече от 900 метра, тоест бяхме доста по-ниско отколкото в Армения. Затова и имаше толкова много растителност, което правеше гледката по-приятна за окото. Определено ни беше яд, че нямахме повече време да се отбием надясно в планината, но няма как – трябва да се връщаме да им работим на капиталистите. Междувременно продуктът на френския капитализъм, който ни развозваше така отзивчиво с румънска нафта, закупена от Грузия, чукна 76 000км.

Може би ви е направило впечатление, че днес беше точно 9-ти май – така нареченият „День Победы“, когато сталинската красная армия и великият советский народ разгромяват окончателно нацистка Германия и поставят знаме на СССР върху купола на Райхстага (или на каквото е останало от него). Едва ли имаше по-подходящ момент да посетим родния град Гори на Иосеб Бесарионис дзе Джугашвили, повече познат просто като Сталин.

Гори

С леки затруднения Граминядзе ни закара през улиците на Гори точно пред (всъщност точно зад) музея на Сталин.

След като заобиколихме от предната страна, се сблъскахме с първия абсурд. Пред не малката сграда на самия музей, имаше един отворен мавзолей, под който се намира

родната къща на съветския фюрер:

Самата къщичка не е нещо особено, състои се от две стаи, като в лявата стая са живели с родителите му, докато той навърши 4 годинки. В дясната стаичка е живял хазяина, защото къщичката не е била на семейството. Всъщност, тук е имало цял квартал с такива къщички, които са били разчистени, за да може да се построи музейния комплекс, а само тази е била съхранена по този интересен начин. Поне така ни обясни екскурзоводката де, но на мен не ми стана ясно как точно са живели хора с малко дете в една такава стаичка – други времена са били, това е било по времето, когато сме добивали независимост от Османската империя, за да можем по-късно да станем подвластни на въпросния Йоско.

Зад мавзолея на къщата се намира и самия музей, който е поместен в не по-малко импозантна сграда, построена още приживе – през 1937 година, само десетина години след като Сталин застава на чело на СССР. Смятайте за какъв култ към личността говорим, щом човекът си е построил музей за самия себе си. Влизаме вътре и плащаме по 12 лева на човек за билет и екскурзоводка на русском языке, само за нас, защото други кандидати в този момент нямаше. Самата екскурзоводка беше симпатичная, толстая женщина, която се опитваше да говори колкото се може по-обективно, но определено премълчаваше най-безчовечните наклонности на диктатора. Обстановката във фоайето беше помпозна, по червено килимче поредният Сталин те отвежда през тъмни коридори към първата експозиционна зала, която е посветена на ранните години на вожда.

Бащата е бил обущар, що-годе заможен, но се пропива и напуска семейството, което превръща малкия Сталин в безчувствен млад мъж. Налага се да помага на майка си, която е била прислужница по домовете на богатите. Иначе в училище е бил първенец, пратили го да учи в православна семинария от където пък се запалил по анти-царските действия, които били нашумели към момента. Хлътнал по марксизма, почнал да членува по разни клубове – явно тогава се е раздавал много арт:

Напуска семинарията, членува в работническата партия, в Тбилиси печата тайно пропагандни вестници в тайна подземна печатница, на която имаше много готин макет в музея:

После участва в революционни действия срещу царския режим, в банкови обири за попълване на бюджета на партията, бил е заточван 8 пъти в Сибир, но всеки път е успявал да избяга и да се върне да служи на социализма, сближава се с Ленин. Година преди да умре от сърдечна недостатъчност, Ленин пише, че не в никакъв случай Сталин не бива да става генерален секретар на партията:

Сталин обаче намира това писмо, разчиства неудобните хора по пътя си, преправя текста и после – всички знаем какво става.

В музея на няколко пъти се споменаваше и нашия Георги Димитров, били са си дружки, разменяли са си подаръци.
От съвременна гледна точка социалиситческата пропаганда и колективизирането на собствеността изглеждат някакси наивни, но методите, с които Сталин постига това, са коствали милиони животи и повсеместен глад. Именно в края на 20-те години на миналия век се поставят и основите на все още актуалния конфликт в Украйна, която ще не ще става част от СССР. Разбира се има и положителни страни – първата петилетка доста успешно индустриализира селската Русия. Методите пак са доста тиранични и централизирането на властта се постига чрез така наречените чистки – почти един милион души, предимно политически и военни фигури, буквално се затриват по най-безскрупулен начин. За това обаче нямаше нито думичка в музея. То и да си обективен е субективно.

Това, с което всички познаваме Сталин все пак е неговата победа над Хитлер. Военната пропаганда изглежда още по-невъзможна, но Генералисимус Сталин, въпреки първоначалните си договорки с Хитлер за разделяне на сферите на влияние (икономическо и политическо) в Полша и Балтика, успява да мобилизира великий русский народ, може би най-вече заради невероятния култ към личността му. Сталин стига дори до там, че оставя плененият му от нацистите син да бъде убит, вместо да го размени за немски генерал – страшен данък обществено мнение е плащал. В крайна сметка, след 60 000 000 човешки жертви, Сталин и Червената армия стигат до Берлин на 9-ти май 1945 година. На същия ден, точно 69 години по-късно, ние посетихме музея в родното място на тази противоречива историческа фигура.

Последното нещо, което ни показа екскурзоводката, беше пренесеният от Кремъл кабинет на Сталин, от който са излизали важни решения до последния ден на Сталин – 5-и март 1953 година:

Навън ни показаха и бронирания ЖП вагон, с който е пътувал Сталин:

Общо взето е бил доста постно оборудван, но е имал климатик с фреон, което за 30-те години си е било лукс. Сега, 80 – 90 години по-късно, в нашите влакове все още климатикът или го няма въобще, или не работи.

Историците достатъчно са описвали Сталин по един или друг начин, но след посещението в музея човек разбира, че грузинците са горди с техния съгражданин, който е баща на най-голямата държава на света, победил е в най-голямата война на всички времена и в построил най-успешния (макар и временен) работещ комунистически модел досега. За съжаление „насила хубост не става“, иначе ако думата „комунизъм“ нямаше тази историческа натовареност, вероятно сега нямаше да се възприема по много по-различен начин от думата „рай“ -> ама на…

Купихме си по едно кибритче и една чаша с лика на Сталин за спомен, за пореден път се удивихме на съвременната грузинска архитектура (дори и в малък град като Гори), подминахме поредното грандиозно полицейско управление и продължихме по пътя към черноморския курортен град Батуми.

Вече бях свикнал с навигацията Гарминядзе и проблемът не беше в нея, но на излизане от Гори се влиза в насрещното движение на магистралата, след което се прави обратен завой и се продължава в правилната посока – няма грешка, пътните знаци те подканваха да направиш именно това – уникално. Иначе, северно от нас само на около 30 км беше признатата само от Русия и нейните производни (Нагорни Карабах, Приднеспровие и тем подобни) държава Южна Осетия. Направо … колкото се променят нещата, толкова си остават същите…

Покрай пътя обаче не спираха да ни изненадват странни сгради с причудливи форми. След като свърши магистралата, започнахме да се движим в някакъв каньон, с много завои. Отново ми беше припомнено за грузинските джигити -> тук не се възприема за опасно да те задминат в завой без никаква видимост. Малко е тъпо, когато на двулентово платното едновременно се окажат 4 автомобила в една линия – теб те задминават и този срещу теб също го задминават. Сигурно нарочно няма мантинели покрай пътя, защото просто трябва задължително във всеки един момент да можеш да излезеш на банкета – иначе челният удар ти е в кърпа вързан. Малко ме ядосаха в крайна сметка безразсъдните им маневри, та няколко грузинеца разбраха колко много върви дизеловото Sandero на фона на техните конструирани по времето на Сталин Запорожци. Ясно е, че няма аз да ги превъзпитам, при положение че с толкова много полиция продължават да карат като ненормални. Пътните им знаци също търпят подобрение – примерно, има табела Батуми надясно, ама то се оказва, че са имали предвид следващото кръстовище надясно, а не улицата, преди която е сложена табелата.

След град Кутаиси

(виж трака за деня), вляво от нас започнаха да се виждат върховете на долен Кавказ (от където минахме на идване към Армения) със снежните шапки. Тук беше и родният дом на кавказките овчарки. Минахме и през някои градове с цензурни имена, започна се отново със селскостопанските животни по пътя.

Град Кобулети

беше първия курортен град на Черно море, през който минахме, дори изглеждаше, че въпреки нахмуреното време, имаше и плажуващи. В морето се вливаха множество буйни и кални (като Кура – не се смейте!) реки.

Преди да стигнем Батуми, решихме

да спрем действително на някой плаж,

за да видим какво представлява брегът на Черно море точно срещу Бургас. Ами да ви кажа – при нас си е значително по-добре:

Няма пясък, само някакви гадни, едри и плоски камъни – ужас. Взирам се аз малко повече към Батуми и що да видя – Лас Вегас:

Много подозрително изглеждаха тези сгради. Представяхме си, че ще ни посрещне някакъв аналог на нашата Албена примерно, макар и с каменен плаж, но тези сгради много ни озадачиха.

Продължихме си по пътя, но още по-странно ни стана, като започнахме да минаваме покрай не една или две доста запуснати сгради. Явно ни очакваха отново някакви доста сериозни контрасти.

Честно казано, не бях чел много за

Батуми

или поне това, което бях чел предварително някакси не кореспондираше с реалността, която заварихме в града.

Доста бяхме изненадани

Просто градът беше пълен с едни такива много странни архитектурни проекти, които по мое скромно мнение въобще не бяха на мястото си, макар и да правят Батуми интересен за посещение.

Посрещна ни един лифт, който се спуска от високото 250 метра възвишение Анурия. Там на върха има един партицентър „Argo“ (сградата е с формата на кораба на аргонавтите), а лифтът се приземява в самия център на града – оригинално. Чак прекалено оригинално. В далечината се виждаше някакъв хотел, който пък още по-оригинално имаше нещо като виенско колело някъде в горната си част, но не върха.

Уж си бях набелязал в навигацията някакъв хотел, но на неговия адрес се оказа друг хотел. „Луксозен“ беше последният епитет, с който може да се категоризира този двустаен апартамент, а уютен – предпоследният, но понеже започваше да вали лекичко, решихме да останем за едната планирана нощувка срещу 100 лари (малко на око ни прецениха), което са 80 лева.

Въпреки смръчканото време,

решихме да излезем все пак на пешеходна разходка

(ето трак), но си взехме с нас и чадърите. Разхождайки се продължавахме да недоумяваме последователността на лъскави ненаселени сгради и стари изтърбушени градски къщи. Пълно беше с някакви странни субекти, нещо като ретро-мутри:

Поминъкът тук би трябвало да е нефтът от Казахстан, който се товари на кораби в пристанището на Батуми, чай и туризъм. За руснаците Батуми е доста по-лесна туристическа дестинация, защото за разлика от за България, за тук не им трябват визи.

Всъщност, чак когато стигнахме до тази сграда, осъзнахме какво става тук:

Бях чел някъде за автономната република Аджария, но чак като стигнахме пред сградата на правителството и (18 депутата, да не решите, че нещо кой знае какво) осъзнах, че се намирам в столицата и – Батуми. Явно ние просто не сме съвсем в Грузия и затова нещата са подобни, но все пак различни.

Привидно лъскавите сгради обаче за мен си оставаха бутафорни и неуместни. Жилищните сгради бяха грозни, но с екстри, обаче само няколко метра назад по улицата си тънеше в мизерийка.
Сега, не може да се отрече, че сградите бяха направени атрактивни, но някакси всичко ми се струваше насила:

Имаше и не малко образци на безсмислието:

Смесването на стилове въобще не ги притесняваше, и като че ли дори беше търсен ефект:

Комбинацията от островърха кула, обла кула, стъклена фасада, ковано желязо и гарнитура от палми (те май са единственото естествено нещо от изброените) е просто зашеметяваща:

Ако трябва да сравня Батуми с някой град, то това за мен е някаква несполучлива комбинация от Скопие, Македония и Дуръс, Албания. Както в Македонската столица, така и тук има доста неуместни статуи:

След като разгледахме центъра и си съставихме нашето си мнение за него, решихме да се разходим по крайбрежната алея – там поне се надявахме да няма образци на криворазбрана държавност. Действително крайбрежието беше по-приятно:

Имаше дори велоалея и велосипеди под наем. Честно казано, по време на това пътуване видях най-малко велосипеди в сравнение с навсякъде другаде, където ми е стъпвал крака. Велосипедът за мен винаги е бил показател за развитието на обществото. Е на – тук практически няма велосипеди.

Самият плаж обаче просто не струва,

особено като се замисля за пясъка на Бургас, на 1 200 км по права линия на запад през Черно море:

По алеята може и да нямаше нито едно заведение за хранене (странно), но за сметка на това имаше доста интересни попадения от други сфери на изкуството:

Между другото, наричат Батуми „град на любовта“. Освен евтината реклама, една от причините за това е наличието на една доста интересна интерактивна статуя – Али и Нино:

Али е бил азербайджански мюсюлманин, а Нино – грузинска християнка. Общо взето това са кавказките Ромео и Жулиета.

В края на крайбрежната алея стигнахме до този странен хотел с виенско колело някъде измежду етажите, който бяхме видели от далече. За наше учудване обаче всички тези отдалече лъскави хотели, бяха не просто празни, а дори изглеждаха запуснати – не чак като Бузлуджа, но като някой стар социалистически хотел – примерно хотел Родина в София.

Един таксиджия със стар Опел Вектра ме заговори. В началото уж ми задаваше някакви въпроси за България, но накрая разговорът стигна до там, че на няколко километра имало невероятен водопад, щял да ни закара до там, но ако не ни бил харесал водопадът, нямало да му даваме пари. Казах му, че сме с кола и направо изчезна яко дим – меркантилен тип. В пътеводителите пише, че грузинците били по-гостоприемни от арменците, но в мен остана обратното впечатление. Сигурно просто на такива хора бях попаднал, не искам да обобщавам прекомерно, защото всяко обобщение дефиниционно носи в себе си грешка.

Минахме покрай един доста грозен отвън театър. Вратата беше отворена, а мен ме глождеше любопитство, дали смешните отвън сгради, са смешни и отвътре. Е смешни са и отвътре. За сметка на това обаче, вътре ме посрещна ръководителката на детския танцов ансамбъл на Батуми. Преди седмица се бяха върнали от фестивал във Варна и Албена, беше много въодушевена колко добре са се представили – радваше се жената.

На тротоара видяхме една баба и я питахме къде да хапнем за вечеря. Тя ни препоръча някакъв ресторант Марсель, ама трябвало да хванем не знам си кой автобус, после да се прехвърлим на друг – благодарихме и и леко под дъжда се прибрахме в хотела ни. Там в интернет видяхме къде е този ресторант, въведох го в Гарминядзе и отидохме до него с колата. По път обменихме 3 000 арменски драми за 11 грузински лари (8 лева)

В ресторант Marseille

хапнахме доста стабилно от всичко, което ни се стори интересно по масите на другите хора. Телешкия шашлик действително беше адски крехък – само барваш с вилицата и той се разпада, много добре. Иначе явно грузинците наблягат на лютите сосове. Малката чача (ракия) пак беше 200 грама, а вкусът и беше от акация и грозде.
Имахме си и жив певец – грузинските песни определено са доста по-живи и по-весели от арменските.

Преди лягане минахме през един супермаркет и напазарувахме моркови, ябълки, чипсове и ядки, защото утре ни оставаха 1830км и по сметки на Гарминядзе около 19 часа път до София. Лягаме!

Очаквайте продължението

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате изгодно в района на Батуми:

Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Освен Батуми, и цяла Грузия ви очаква:

Booking.com