Днес от трибуната, като вносител на вота на недоверие, казах следното:

Проблемът със завладяната държава и превзетите институции е проблем на системната корупция по високите етажи на властта, чрез която институциите спират да действат в обществен интерес и все повече действат в частен интерес по разпореждане на малка група хора.

Безспорно на върха на пирамидата на завладяването на държавата е Делян Пеевски, който подчинява държавния апарат – чрез многогодишно и системно установяване на влияние в службите за сигурност и различни части на съдебната власт, но най-вече в прокуратурата, въпреки нищожната си политическа легитимност

Това правителство не само не противодейства на тези процеси, а гарантира тяхното разрастване и достигане до мащаби, които представляват реален риск за способността на държавата да изпълнява дори базовите си функции.

Правителството на теория функционира като правителство на малцинството, но подкрепата на ДПС “Ново начало” и защитата от наказателно преследване са изтъргувани срещу напълно безконтролно превземане на институциите от Пеевски и свързаните с него бизнес и частни интереси.

Основните механизми за противодействие на това превземане са съзнателно изключени. Системният провал в сектор “Вътрешна сигурност” и отказът от каквито и да било реформи по същество в сектор “Правосъдие” оставят без противодействие превземането на институциите. Затова нашият вот на недоверие е именно за тези два сектора.

Нещо повече – от коалиционното споразумение за формиране на това управление бяха съзнателно премахнати всички мерки за противодействие на нелегитимните влияния. Отказът и разкъсването на санитарния кордон отвори широко портите за превземането на институциите. Т.е. завладяването на държавата е осъзнат политически избор на настоящото правителство, а не страничен ефект от спорната му компетентност.

Според носителите на нобелова награда за икономика за миналата година, богатите държави имат устойчиви институции, работещи в обществен интерес, а за бедните държави е характерно, че институциите им са завладяни. Така че темата със “завладяната държава” не е спор за “кресла” между политическите елити, а е в основата на това България все още да е последна в почти всички класации в ЕС. Завладяната държава отдалечава България от европейския ѝ път и води до множество негативни последици – за благосъстоянието, за стандарта на живот, за инвестиционния климат, за бизнес средата – заради липса на правна сигурност, заради рейдърство и рекет върху бизнеса, заради политическия риск.

Защото нито една политика не може да постигне своя твърдян позитивен ефект, когато институциите, които я изпълняват и институциите, които следва да ограничават злоупотребите, са част от системата на завладяната държава.

Но не Пеевски е първопричината за завладяната държава – той е един карикатурен олигарх, който си играе с държавата като дете с чуплива играчка. Той превзема институциите по един махленски начин, с компроматчета и заплахи, които не би трябвало да плашат никого. Нас, например, не ни плашат. Въпреки прокурорския произвол. Въпреки бухалките.

Първопричината е, че в голямата си част политическата класа, особено в лицето на ръководствата на партиите в настоящото управление, е слаба, страхлива, пробита, наведена, вероятно “бъркала дълбоко в кацата с меда” и хваната затова. Заради този страх, колеги, България страда. Най-добре е да освободете политическия терен за хора, за които в чекмедженцето на момчето няма папчица с някой грях.

Дългосрочните вреди от настоящото правителство стават все повече с всеки ден, в който то продължава да подпомага превземането на институциите.

Вие днес няма да оспорите фактологията в мотивите ни. Вероятно ще опитате да се заядете с някоя запетая, ще твърдите, че халюцинираме, но нямате отговор. Защото знаете, че всичко вътре е вярно.

След като с активното участие на ГЕРБ, ДПС-Пеевски и ИТН, последните две редовни правителства бяха свалени, сега, в израз на политическа арогантност, основният аргумент в полза на това правителство ще бъде, че то е редовно.

И ще твърдите, че то няма алтернатива – че няма алтернатива на зависимостта от задкулисието и че единственият начин да има редовно правителство е да се дава откуп на това задкулисие в предизвестено провален опит (за пред публиката) да се реши някой обществен проблем.

Алтернатива обаче има. Алтернативата е следващото управление да бъде водено от други принципи. От разбирането, че българското общество не дължи откуп на задкулисието.

И за да не се хабите с интриги – вот на недоверие не значи, че опозицията ще формира следващото управление – както това не се случи при последния успешен вот на недоверие.

И да – всяко следващо управление също ще бъде коалиционно, ще бъде сложно, ще са нужни компромиси. Но това не е проблем за избирателите – те разбират какво значи компромис, когато той е в името на обществения интерес. Но компромис със завладяната държава не може да има. Компромис със задкулисието, със скритите зависимости, с беззаконието не може да има. Това е алтернативата, която представяме пред българските граждани.

Материалът Има алтернатива на завладяната държава е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

В последните дни представители на правителството и на мнозинството са поели рефрена, че опозицията е виновна за един или друг инцидент, защото атакувала институциите и така рушала доверието в тях.

Освен че е нелепо да се оправдаваш с опозицията, с това виждане има съществен държавнически проблем.

Когато знаеш, че институциите се водят от заскулисни интереси и че изпълняват основните си функции като второстепенно задължение, доколкото не противоречи на задкулисния интерес (и то не особено компетентно, защото се пълнят с верни хора, без фокус върху компетентност), нямаш право да твърдиш, че критика към някоя институция е деструктивна.

Хората знаят, напр., че МВР пази престъпници и работи с престъпници. Само за последните 3 дни ми разказаха две такива истории – за чадър на по-високо ниво, и за теч на информация към по-дребен крадец, която е довела до побой над гражданин. От повече от една година прокуратурата отказва да образува досъдебно за теч от МВР към Ружа Игнатова чрез Таки.

Когато от Възраждане упражняват физическо насилие, именно ГЕРБ се скриха и не подписаха оставката на техния зам-председател, за да се даде ясен знак на обществото, че така не може. И пазят имунитетите им за престъпления именно срещу служители на МВР. И това само заради конюнктурен политически интерес, да си подават топката с Възраждане, след което се жалват какви клипчета пускали в ТикТок.

Прокуратура и разследващи органи злоупотреняват с наказателния процес, за да тормозят обвимяеми и свидетели. ДАНС се меси в изборния процес и го саботира. Министерство на финансите работи за изваждане на Пеевски от санкционен списък за корупция (което се подразбира от думи на Борисов). Едри подземни фигури прибират пари от екотакси, управляват ГКПП-та и следят трафика. Контролни органи си затварят очите за нарушения на предприятия на консултанти, пилета, котараци и всякакви друти отчисляващи към властта бизнесмени, правещи пари на гърба на здравето на хората.

Примери има десетки и всичко това се знае не само от лошата опозиция, а и от хората.

И когато опозицията каже, че институциите са завладяни, това водело до ерозиране на държвността. Глупости.

Държавността се ерозира, когато опаковаш този разпад с едно розово фолио и му лепнеш етикет „институция“. Защото под фолиото прозира всичко.

Не можеш да очакваш доверие към институции, в чието изтърбушване от смисъл си участвал. И не може да изискваш такова от гражданите.

Държавническият проблем, с който започнах, е че политиката „дайте да правим по малко, защото иначе задкулисието ще се ядоса, и да твърдим, че това е основание за доверие“ е несъстоятелна. И води и институциите, и обществото надолу.

Зоран Джинджич, след като става премиер на Сърбия след падането на комунистическия режим, започва от най-трудното – битката с организираната престъпност, която е на практика навсякъде. По темата той казва следното: „Ако трябва да изядеш жаба, не я гледай дълго. Ако трябва да изядеш повече жаби, първо изяж най-голямата.“

Най-голямата партия системно отказва да се заеме с най-голямата жаба – правосъдието и справедливостта. И затова не може да има претенции за доверието в институциите. То е ниско, защото липсата на справедливост се вижда от всеки гражданин.

И никакви realpolitik тактически упражнения и интриги не могат да замажат това. Никакви отворени врати, общи кандидатури, братски партии, похвали за разум и т.н. не могат да премахнат тази отговорност – че при всяка възможност да изберат изяждането на тази жаба, тях ги е било страх.

Ако днес може да има обединение за някоя кауза, за някой идеал, това е справедливостта. Тя гарантира решаването на проблема с доверието в институциите и позволява загърбване на различия в името на решаването на проблемите на българското общество. Съединение на сили (освен пред лицето на външна заплаха) може да има само ако базовото ниво на справедливост и правосъдие е постигнато. Дотогава призивите за доверие в институциите са лицемерие.

На старата сграда на Народното събрание пише „Съединението прави силата“. На новата, обаче, не го пише. Може би е случаен пропуск, но ще настоявам това да се промени. За да ни напомня – и на нас в сградата, и на тези съседните две сгради, които го гледат през прозорците, че трябва да мислим как да изпълним този идеал със смисъл, а не с кухи фрази и политическо заяждане.

Материалът Справедливостта като идеал за обединение е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Интересът към една много чувствителна дигитална тема набира скорост в последните седмици – т.нар. „чат контрол“ – проект на регламент на ЕС, с който всяко съобщение, което изпращаме, дори с криптирани приложения, ще бъде сканирано за материали, съдържащи сексуална експлоатация на деца (т.нар. CSAM).

Ще направя дълга ретроспекция и обяснение на техническите проблеми, но преди това трябва да заявя, че позицията и на позицията и на Да, България, и на колегите в коалиция е, че не трябва да бъдат реализирани инвазивни мерки спрямо личната кореспондеция, които създават предпоставки за масовото ѝ следене, и съответно предложението и в оригиналния му вид, и във вида, в който датското председателство го вижда, е неприемливо.

Дори без текстовете за криптираните приложение, регламентът прави сериозни крачки към повишаване на ефективността на борбата с разпространението на CSAM, така че в предстоящо заседание на Съвета на ЕС през есента, горещият въпрос ще бъде именно криптираните приложения – по останалото по-скоро има консенсус, защото е безспорно, че трябва по-сериозно и ефективно противодействие на такива престъпления. Затова останалите текстове в регламента трябва да бъдат подкрепени.

Първоначално това предложение включваше възможност за изпращане на снимките централно към европейско звено за тяхното сканиране. Това беше посрещнато с бурно неодобрение, тъй като на практика елиминира криптирането от край до край – ако всяко съобщение, съдържащо снимка или линк бъде изпращано някъде, това на практика елиминира криптирането.

Затова при предходно председателство на Съвета на ЕС имаше работно предложение за ограничаване на тази мярка само до вече известно съдържание (CSAM) и сканирането на да се извършва само на устройството, преди криптиране, без да се изпраща никъде. Това на пръв поглед звучеше по-разумно, защото отдалечаваше предложението от масовото следене. Дори, на пръв поглед, изглеждаше, че може да се приложи и изкуствен интелект на самото устройство. Тогава направих такова допускане, с уговорката за внимателен анализ.

Само че, когато човек направи такъв внимателен анализ, става ясно, че и това е едновременно и опасно, и не особено полезно за постигане на целта. Ще изредя няколко детайла:

1. Организираните престъпни групи, които се занимават с разпространение на CSAM, просто ще започнат да използват свои приложения, които, благодарение на друг регламент на ЕС (DMA) ще могат да заредят в телефоните си, без те да отговарят на новите изисквания. Т.е. защитата на личната кореспонденция на обикновените хора ще бъде отслабена и ще бъдат създадени рискове за масово наблюдение и злоупотреби, а престъпните групи ще го заобикалят.

2. В момента няма технология, с която по работещ начин да се реализира желанието на датското председателство и на ЕК – алгоритмните за т.нар. perceptual hashing не са правени с цел защита от злонамерени модификации, т.е. с малко визуални ефекти и трансформации на снимките, те ще останат неразпознати. Също така, както тези алгоритми, така и моделите за изкуствен интелект, които биха работили на крайните устройства, дават фалшиво-позитивни резултати, което рискува наводняване на правоохранителните органи с напълно законни снимки. За да може да бъде въведена регулаторно такава технология, тя трябва да отговаря на всички тези (и други) предизвикателства – нямаме право затворени, експериментални технологии да бъдат част от нормативната уредба, още повече, когато се засягат основни конституционни права.

3. Технологията (ако евентуално някой ден бъде създадена достатъчно добра такава) трябва да е с отворен код, а ако ползва AI – да е с отворен модел и много ясен и прозрачен процес за одит на данните за трениране. Също така, централната база данни трябва да е обект на много строги процедури за подаване и проверка на съдържание, защото в противен случай държава членка с ниско ниво на върховенство на правото може да подава и друго съдържание, вкл. политическо такова, което иска да следи и цензурира. Примерът от миналото лято със свалянето на сатиричния сайт на „Ново начало“ е само индикация за това как може да се злоупотребява. Припомням, че тогава сайтът се появи в списъци на компании за киберсигурност като „съдържание за възрастни“ и беше блокирано в мрежи, където софтуер на тези компании беше инсталиран – тогава това вероятно беше направено от частни подизпълнители на Пеевски, но разлика в подхода няма.

Това са само част от аргументите защо предложението е недообмислено. Нужен е много по-дълъг дебат по темата и много повече научни статии, изследващи и развиващи технологичната готовност за такива подходи. Добрата новина е, че много държави все още се колебаят, а сред тях е Германия, и съответно няма мнозинство в Съвета, а мандатът на Европейския парламент е срещу такъв тип инвазивни промени.

Когато има легитимна критика към ЕС, тя е, че такъв тип регулации са възможни. Но отговорът на тази критика е, че явно държавите-членки държат на гаранциите за лична свобода и че в сериозен дебат в рамките на целия Европейски съюз могат да бъдат спирани оруеловските мерки и да бъдат намирани работещи решения вместо добре звучащи, но неработещи технологични регулации.

Материалът Позиция относно европейския регламент за т.нар. „чат контрол“ е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

В края на предишни парламентарни сесии правих конкретни отчети на свършеното от мен като законодателна дейност и дейност по парламентарен контрол. Сега такъв няма да има, защото в опозиция почти нищо не минава и отчетът би изглеждал като каталог на неуспелите законодателни инициативи.

Сред тях (39 законопроекта и 26 предложения между 1-во и 2-ро четене) има множество такива, чието отхвърляне има политическа цена, но изброяването за целите на това да кажем „колко лоши са управляващите“ няма собствен смисъл. И е по-ефективно да се посочва в момента и в контекста, в който се случи (иначе примери за отхвърлени от управляващите добри инициативи има много – уведомленията за здравни събития по sms/viber за да се ограничи източването на НЗОК; мерките срещу имотните измами; отпадането на стикерите от предното стъкло; дигитализацията на болничните; облекченията при издаване на лични карти; дигитализацията на инвестиционното проектиране; и др.).

Вместо това, в една доста дълга публикация, ще разгледам политическите причини за неприемането на тези и много други неща. И то е, най-просто казано, че сме в опозиция, а приоритетите на опозицията не са важни. Дори когато опозицията предложи нещо смислено, управляващите, в желанието си да демонстрират силата на мнозинството, го отхвърлят. Или внасят аналогично свое предложение, което подкрепят, за да не бъдат обвинени, че са против правилните неща (имаше няколко такива примера, които можем да отчетем като успех – наши предложения, внесени от управляващите).

Защо сме в опозиция?

Но защо сме в опозиция? Кратката версия сме я казвали многократно: след като от Демократична България бяхме на масата на преговорите за правителство и поставихме въпросите за ограничаване на влиянието на Пеевски в институциите като елемент от коалиционното споразумение, бяхме извадени от преговорите (а тези няколко точки от споразумението – изтрити). Въпросът за премиера беше последващ, както многократно бяхме заявили, затова обяснението на ГЕРБ, че прекратяват преговорите, защото не одобряваме техния кандидат премиер, не беше убедително. Но нека да видим какво стои под тази фактология.

Участието в преговорите беше с цел да предотвратим нещата, които се случват в момента – дозавладяване на държавата от Пеевски, плавното преминаване към мека диктатура, попълването на регулаторите с многогодишни мандати с ключови хора на Пеевски, и др. Виждахме вкл. риска за еврозоната, който се оказа реален в началото на мандата, когато управляващите бяха силно разколебани и трябваше да действаме с натиск отвън. И за да не се реализират всички тези рискове, преговаряхме.

И когато сега някой казва „защо не спрете Х“, а преди 8 месеца същият човек е казвал „защо сядате с тия на преговори“, отговорът може би не е очевиден и трябва да се каже – в ролята на опозиция не можеш да спреш почти нищо. Не можем да спрем избора на човек на Пеевски в Конституционния съд, който след 2 месеца вероятно ще позволи на ВСС да избере Сарафов. И съответно можехме да спрем избора на Сарафов само временно през измененията в Закона за съдебната власт, но трайно можехме да спрем не само Сарафов, но и други подобни кандидатури за главен прокурор (на които Пеевски звъни с разпореждания), единствено ако бяхме част от мнозинство, което избира ВСС, и Пеевски е извън това мнозинство. Защото с 36 депутати не можем да спрем пропукването на светския характер на образованието; същото е за измененията в Закона за държавната собственост и екооценките – можем с процедурни хитрости да забавим или да вдигнем политическата цена на такива действия, но не можем да ги спрем; не можем да спрем тормоза спрямо бизнеса под претекст „борба със спекулата“ – успяхме само да го олекотим с остра реакция, но дотолкова.

Можем да постигаме разумни компромиси, когато управлението зависи от нас. А когато не зависи – „кучетата си лаят, керванът си върви“. Т.е. като опозиция не можем да спрем разпада на държавата. Ние го знаехме тогава, но това не изглеждаше като споделено разбиране. И ако октомври ВСС избере Сарафов на 7-годишен мандат, това ще е пряко следствие от нашето неучастие в управлението. Важно е да си даваме сметка за това, когато претегляме плюсовите и минусите.

Моралният аспект на политическите решения

Имаше мнения, че преговорите за управление са неморални. Аз не смятам, че политически преговори с наши опоненти са морално компрометиращи. Биха били, ако кажем „майната им на приоритетите, важното е да сме във властта“. Но ние бяхме в преговорите именно за да постигнем целите, които сме поставили преди изборите и сме получили гласове за тях. Моралният аспект в важен в лично качество – да не пристъпваш морални граници. И аз не смятам, че сме пристъпили такива.

Но кой носи морална отговорност за щетите, които носи това управление на държавата? Морално ли беше да оставим още дълго време всички пионки на Пеевски във ВСС, регулатори, служби (дали с изтекли мандати или да бъдат презаредени – все едно)? Личният ни комфорт да не бъдем критикувани, заемайки героична поза на твърда опозиция на всичко и всички, беше в конфликт с отговорността, която носим, и която ни е дадена от избирателите. Конфликт, който не беше явен, и който не преекспонирахме, но за който трябва да си даваме сметка, от дистанцията на времето.

Разбира се, с този анализ не можем да спестим историческата вина на ГЕРБ, че заковани за Пеевски чрез зависимостите си, правят почти невъзможни нормалните политически разговори и преговорите по приоритети. Борисов затова се скри от онези преговори и отказа да се среща с нас. Може би Пеевски не го пусна, че да не вземе да поеме ангажимент за нещо, дето не трябва. Този тандем, със своето нежелание да губи влияние в съдебната власт (където не би трябвало изобщо да има такова), но с позиционирането си в прозападния сегмент, е в основата на политическата криза, което усложнява задачата на политическите представители на демократичната общност.

Тогава отчетохме и друго – ако без широко разбиране за мотивите на нашите действия влезем в едно управление, електоралната ни подкрепа ще намалее дотолкова, че да няма значение какво опитваме да направим или спрем. Защото тежестта ти в едно управление не е функция само на броя депутати, с които го подкрепяш, а и на обществената легитимност, която носиш. Този факт беше използван при ротацията – знаейки, че обществената ни подкрепа е намаляла, Пеевски и Борисов избраха предсрочни избори пред това Пеевски да бъде лишен от гарантирана квота във ВСС. Защото знаеха, че сме в слаба позиция. Между другото, тази отслабена обществена подкрепа беше и една от причините Конституционният съд спокойно да отмени промените в Конституцията, с които Пеевски вече беше започнал да губи влияние – защото бяха наясно, че обществена реакция няма да има.

Сядането на масата на преговорите през декември миналата година беше съпроводено и с множество коментари, че преговори не трябва да се водят и че не трябва да сме на тази маса. Защото ще ни излъжат, защото са „лоши и комрумпирани“, защото не са подписали „декларацията“ и т.н. Други отидоха по-далеч и се усъмниха в нашите мотиви и преминат в публична атака – част от тях бяха тролове и симпатизанти на други партии, но част легитимно изразяваха мнението си. И то е „никога (пак) нищо с ГЕРБ“. Разбира се, има съгласие по „никога с ДПС-НН“ и „никога с проруската Възраждане“. От 48-ото (сега сме 51-о) Народно събрание досега, ГЕРБ, ДПС и Възраждане имат над 121 гласа. Т.е. когато абсолютизираме тези червени линии, значи, че трябва да сме опозиция.

В 48-ото и 50-ото НС заложихме на този подход. И затова нямаше избрано правителство и кризата се задълбочи. В 51-ото подходихме едновременно диалогично и твърдо – възможно е участие, но само при много ясни, писмени гаранции, че механизмите на завладяване на държавата (в настоящия момент – от Пеевски) ще бъдат разградени. Това видимо не беше прието, поради което ние останахме в опозиция – няма нищо трагично в това. Трябва да има периоди, в които политическите сили са в опозоциия. Такава е нормалната логика.

Разговорът за отношението към властта

Но нека да ползваме този период на опозиция, за да проведем разговора за отношението към властта и условията, при които тя се упражнява. И защо се упражнява. И какво става, когато не се упражнява – тя не търпи вакуум, и тогава се упражнява от други – от тези, които не бива да я упражняват, по мнението на нас и нашите избиратели. И то без възпиращата ни роля.

В момента се упражнява от Пеевски, който не се впечатлява от фейсбук статуси, блогпостове и героични речи на протестите. Него го впечатляват битовите аспекти на властта – дали ще има достатъчно негови хора на ключови позции в служби, регулатори и най-вече ВСС. Дали законите и кадровата неадекватност на контролните механизми ще позволяват на неговите пионки да прилагат безогледна наказателна репресия и да нарушават конституционни права. А тези неща се променят с мнозинство, което се скрепява от правителство. Това е базовата политическа реалност и трябва да изхождаме от нея, когато формулираме отношението си към властта.

На протеста преди няколко седмици колегата Мирчев каза, че трябва да дадем отпор на завладяването на държавата и че ще представим план за това. Този план, неизбежно, трябва да включва формула за властта. Планът трябва да включва условията, при които да бъде упражнявана властта. И този план, поставяйки големи цели, трябва да е и реалистичен. Реалистичен би бил план за постигане на максимално силна позиция, от която да се правят разумни компромиси в името на целта – освобождавне на завладяната държава, премахване на бухалките, връщането на България в треактория на позитивно развитие като западна демокрация, а не като източна мека диктатура. Важно е да имаме реалистични очаквания, защото нарушаването на очакванията е лъжа, а хората най-много мразят да ги лъжат. Важно е и да поставим ясни цели, в името на които могат да бъдат правени определени компромиси – удържане на свободата от двата големи риска – вътрешния (Пеевски и корупцията) и външния – проникването на руското влияние (двата риска, в крайна сметка, конвергират, защото руското влияние прониква през корупционно-пробитите институции).

В огромната динамика на политическия живот напоследък, за политиците е изкушаващо да обещаят нещата, които ще успокоят избирателите им за следващите 2 месеца; които няма да създадат морални и естетически притесненния; които се плъзгат по повърхността на парадоксите на управлението в България. Това, обаче, ограничава възможността ни да постигаме целите, които същите тези избиратели искат от нас. И затова трябва да сме внимателни. Да не превръщаме политиката в карикатура на религия, която работи с опростени моралните категории за добро и зло. Тя не е това. И е опасно да бъде възприемана така. На пръв поглед „нашите са доброто, а останалите са злото“ е примамливо, но значи, че доброто трябва да взаимодейства със злото и „да се оцапа“. И разговорът отива в плоскост, която е вредна за основната цел на политиката – резултатите.

Защото ако влезем на моралната плоскост за лошите (и корумпираните), трябва да отчетем следното: в очите на много хора (особено на негласуващите) „всички сме маскари“. За избирателите на другите партии ние сме лошите и корумпирани. Защото това е преобладаващият политически дискурс в последните години. Той не е без основание такъв, но имаме параграф 22: заради липсата на обективна и работеща прокуратура, която да обвини корумпираните, всеки, който е бил в управление, е сочен за корумпиран. Но за да решим проблема с прокуратурата, е нужен хоризонт, какъвто дава само редовно управление. С това не казвам, че някой е или не е корумпиран (че четенето между редовете може да доведе до обвинение, което получих по време на преговорите – че лъскам нечий имидж). Значи само, че за да има последствия за корупцията, трябват много промени, а не само посочване.

Позитивният дневен ред

Все пак, упражняването на власт не е просто за да можеш да спираш вредни неща. Тогава тя би била безмислена – „ще влезем в управление за да е по-малко гадно“ не звучи никак мотивиращо. Да, този аспект го има и това е един от малкото ефективни начини да се спират вредните неща. Но ние трябва да излезем извън противопоставянето на добрите срещу лошите и да имаме позитивен дневен ред за България – как трябва тя да изглежда тя след 5-10-20 години, и да имаме подготвени хора за да я „заведем“ там. Да, този дневен ред минава през премахването на инструментите за нелегитимни влияния в институциите и политиката, с които в момента злоупотребява Пеевски. В този смисъл, не можем да очакваме просто една картинка с красива поляна и цветя – има много кал да се изрине преди това. Но ограничаването на Пеевски не е защото той е злото, а защото неговият начин на управление разрушава държавността, делегитимира институциите и прави невъзможен позитивния план.

Част от нашата политическа общност е свикнала да гледа на властта като на нещо гадно, до което не трябва да се допираш, защото я ще е „с комунистите и чалгарите“, я ще изпереш някого, я някой друг морален императив ще бъде нарушен. Властта действително е опасна и трябва да се дозира и осмисля добре, но ако бъде изключена всеядността и бъде упражняването ѝ бъде подчинено на споделени с избирателите приоритети и ценности, тя е единственият начин за постигане на резултати.

Пеевски каза, че управлението ще трае 4 години, така че веднага искам да успокоя по-радикалните, които могат между тези редове да прочетат, че се готви почвата за „нова сглобка“ (съмнение, подхранвано непрекъснато от всякакви интриги, вкл. на Борисов) – не, нови сглобки (с неясни условия и правила, неясна отговорност, неясна принадлежност на министри и рязка промяна на предварително заета позиция) няма да има. Но нови коалиции все някога ще има. И трябва да сме си отговорили на въпроса за условията, при които наше участие в такива коалиции е възможно и допустимо, и в какви – не. На преговорите през зимата показахме, че при условие, че няма ангажимент за ограничаване на механизмите за нелегитимни влияния (на Пеевски и не само), ние нямаме място в коалиции.

Но въпросът как да има 121 гласа за управление и 160 гласа за избор на нов Висш съдебен съвет без участието на Пеевски, стои все по-остро и трябва да бъде намерен отговор, иначе политическата класа губи историческо време за страната, в което тя се отдалечава от европейския си път, а институциите биват разграждани и завладявани все повече. Безотговорно би било да не формулираме и да не опитаме да изпълним план как стигнем до тази точка, единствено след която може реално (а не проформа) да има позитивен дневен ред.

В заключение – не можем да се похвалим с кой знае какви резултати, защото сме в опозиция. Да, нашият натиск, особено по теми, свързани с еврозоната, понякога дава ефект, но той е трудно измерем и лесно може да се отрече от управляващите. В опозиция сме, защото условията, които поставихме за участие във властта, не бяха изпълнени, а те бяха такива, защото не си представяме успешно упражняване на власт без премахване на механизмите за нелегитимно влияние. Но трябва винаги при такива решения да отчитаме и обратната страна – че извън властта не можем нито да спираме вредни за страната неща, нито да постигаме позитивни резултати. И този въпрос трябва да поставяме всеки следващ път, достатъчно рано и достатъчно ясно, за да можем заедно с избирателите да намерим решението спрямо ситуацията. И това решение да е насочено не само „за да не става по-зле“, а за да напредваме с по-бързи и некриволичещи стъпки към това България да е европейска държава. Тази яснота и откровеност и наличието на ясен план пък са начинът да бъдем в по-силна електоралена позиция, от която да можем да налагаме тези условия.

Материалът Оценка на отношението към упражняването на власт е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Наследството от 45 години тоталитарен режим е държава, в която служби и прокуратура се използват за политически цели, а основните им функции са понякога на заден план. И в тази среда изтичането на записи, снимки, протоколи от разпити се сблъсква с разбираемото недоверие у избирателите и с усещането за “активни мероприятия”.

Такава е реакцията на всички партийни ядра. И това може да даде измамна увереност на политическите ръководства, че няма електорален проблем. Това е обобщение на база на множество примери в историята, като последните и най-ярки такива са при ГЕРБ – снимките с пачките и кюлчетата, записите “ще му размажа физиономията”, а преди това “Мишо Бирата”.

Реакцията на ГЕРБ и техните най-верни избиратели беше да се игнорира съдържанието и какво значи за нивото на изгнилост на институциите и да се постави фокус върху това дали записите и снимките са истински, кой ги е направил, откъде са изтекли, защо са изтекли и кой има интерес от тях. Но тогава една немалка част от периферията на ГЕРБ си тръгна. Не шумно, не с късане на ризи в социалните мрежи, но си тръгна на следващите избори.

И тъй като прокуратурата и антикорупционната комисия в последните години успешно си изградиха образа на бухалки на Пеевски, а „прихващането“ чрез морков и тояга е основен милиционерски похват, сега много хора в ядрото на общите ни избирателите с колегите от Продължаваме промяната са убедени, че това е скалъпен скандал. Поредното “активно мероприятие”. Задават се същите въпроси – дали записът е истински, кой го е правил, откъде е изтекъл, защо сега и кой има интерес.

В миналото за такива скандали отговорност не се е поемала. Сега Кирил Петков пое такава, което ние отчетохме като отговорното и разумно политическо действие. И то е именно такова, и то не само от вътрешнопартийна гледна точка.

Във всички такива случаи в историята, обаче, неглижирането на ситуацията винаги е носело вреди. И ще направим грешка, ако не си вземем поуки и не вземем мерки. Ако не направим вътрешни разследвания, ако не изкореним предпоставките за такива проблеми. Убеден съм, че колегите от ПП до своя форум през септември ще направят всичко това, за да бъдат премахнати съмненията в коалицията.

Защото докато част от избирателите смятат, че всичко е постановка, друга част очакват убедителен отговор на случилото се.

И накрая – борбата с корупцията. За да не просто изтъркан политически слоган – борбата с корупцията е битка за върховенство на закона, за независим съд и най-вече, за отчетна прокуратура, която разследва обективно и всестранно всички съмнения за злоупотреба с обществен ресурс. Всички, а не само тези, които бъдат посочени от текущия политически “север”, по който се ориентира компасът на главния прокурор и антикорупционната комисия.

В момента това е Пеевски. Или “Делян”, както казва Борисов. И именно затова “войната” с него в борисовите очи е страшна, защото следващите записи могат да са (пак) на Борисов, а досъдебните производства – срещу него и хората му. Отпадането на мерките за ограничаване на влиянието на Пеевски от коалиционното споразумение беше просто поредният пример за този страх. Това е и втората разлика с предишни записи – че наказателно преследване след тях е нямало.

Но е време да си дадем сметка, че най-ефективните политики с антикорупционен ефект върху публичния и частен сектор са десните политики. Когато намалиш преразпределението от държавата, когато намалиш административното регулиране, когато стимулираш пазарната конкуренция, когато повишиш прозрачността на администрацията, автоматично намаляваш корупционния риск. Илюзия е, че с повече държава и раздути бюджети, но с правилни хора начело, ще има значително по-малко корупция. Може временно да намалее, докато не се прегрупира и като река не намери нови пътища, през които да тече.

Доброто и злото са лични морални категории. И те са много важни за хода на историята. Но ние трябва да излезем от режима на политическо противопоставяне на база на морални категории. И вместо това да променим условията, при които се упражнява публична власт. Защото иначе репресивната машината винаги ще е в ръцете на някого, ще корумпира, ще мачка, ще изнудва, ще “сготвя”. И никой няма да е застрахован.

И даже това не е толкова страшно, колкото това, че никой няма да може да изгради доверие между политическите представители и хората и ще отвори широко портите за крайния популизъм и авторитаризма, пред сринатия смисъл от демократично представителство.

Нашата трудна политическа задача е да не позволим да се стигне дотам.

Материалът Трябва да променим условията за упражняване на публична власт е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Министърът на електронното управление казал, че до края на годината ще има електронна идентификация чрез личната карта. Това е добре. И като човек, който преди 10 години писа закона и техническата спецификация за това, да направя няколко уточнения и допълнения:

1. Електронна идентификация трябваше да има 2018 г. Тогава МВР (кабинетът Борисов 3) спря процедурата, за да я обедини с тази за личните карти, макар двете да не са пряко свързани – eID може да има и без личната карта.

2. Новите лични карти трабваше да са готови 2019 г (такова е заглавието на поръчката, по която през 2024 г. започнаха да се издават новите лични карти). Но заради скандално неадекватна методика за оценка с корупционен привкус, процедурата беше обжалване, стигна до Съда на ЕС и започна да се изпълнява едва в началото на 2023 г.

3. Докато процедурата беше блокирана, като министър възложих изграждане на мобилно приложение за електронна идентификация. То беше блокирано от МВР и на практика убито по време на служебните правителства.

4. Знаейки, че МВР няма да се справи навреме и добре, тогава като народен представител инициирах промени в Закона за електронната идентификация, така че отговорностите да преминат към МЕУ. МВР не се съгласиха, а мнозинството не прие промените (в 48-мото НС).

5. По време на „сглобката“ инициирах срещи между МЕУ и МВР, за да заработят нещата бързо. Те не дадоха ефект, а МВР отказваше да изпраща дори документи на МЕУ, нарушавайки закона. Тогава МВР отказа да използва изграденото по мобилното приложение. Дори не бях канен на срещите, които се състояха заради моето настояване за постигане на резултат. Към декември МЕУ се беше отказало от инициатива по темата.

6. По график на поръчката и съгласно получени от мен отговори, електронната идентификация чрез личните карти (и не само) трябваше да заработи 18 месеца след началото на изпълнението – т.е. юни 2024 г. После стана края на 2024 г. Сега разбираме, че е края на 2025 г. Надявам се и това да не е предпоследно.

7. Когато в крайна сметка нещата са готови, пак няма да можете да си показвате личната карта с телефона. Това е съвсем друга функционалност и друга правна хипотеза. Моето предложение през 2023 г. да бъде уредена тя, беше отхвърлено.

8. В този период беше приет европейски регламент за въвеждане на цифров портфейл, който допуска такава функционалност, но все още работа по такъв не е започнала. В предизборната кампания бях обещал да приведем закона в съответствие с европейския регламент и да го разширим, като изградим национален цифров портфейл. Скоро ще внесем и този законопроект

Политическите уроци от тази сага са няколко:

1. Не бива да се възлага нищо важно, свързано с дигитализация, на МВР.

2. Ако няма някой, който да е едновременно компетентен в материята и политически адекватен, и който да води процеса с политическа подкрепа за гърба си, нещата стават твърде бавно и не особено правилно.

3. Корупцията и некомпетентността понякога са трудно различими, но и двете водят до огромни забавяния и неуспехи.

4. ГЕРБ пропиляха цял мандат (2017-2021) с не просто нулев, а отрицателен резултат.

Материалът Още една хроника на електронната идентификация е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

На 1-ви април чрез БОЕЦ са публикувани чатове между служители и ръководители в ГДБОП, от които става ясно, че ръководители са опитали да спрат операция срещу контрабандни цигари. От публикуваната информация става ясно и че един от контрабандистите получава обаждане по време на операцията, което дава възможност на замесените да избягат. От публичната информация и от разследвания на журналисти става ясно, че замесени в канала са хора, свързани с Пеевски. Оттогава от ДБ предприемаме редица парламентарни действия, които намират само частично и разпокъсано медийно отразяване, поради което ще ги обобщя тук. На всеки етап правим изявления пред медиите и оборваме твърденията на управляващите.

1. На 01.04 колегата Ивайло Мирчев задава три парламентарни въпроса на министъра на вътрешните работи: 1-ви, 2-ри и 3-ти. Днес, 11.04, по правилник трябваше да е получен отговор. Такъв не е получен до края на работния ден.

2. Също на 01.04 аз изпращам искане за документи до МВР, в т.ч. номера на прокурорска преписка и/или на досъдебно производство по случая, както и доклада, който министърът каза, че е бил изпратен до ГДБОП и прокуратурата (в случай, че не представлява следствена тайна), както и с какъв гриф за сигурност е бил създаден. Срокът е 14-дневен, отговор все още няма.

3. На 03.04 има заседание на комисията по вътрешна сигурност. На комисията става две неща:

3.1. В рамките на т.нар. „блиц контрол“ на министъра (който се провежда всяка първа седмица в комисия) задавам два въпроса на министъра, като първият е по-обширен и министърът отговаря, че има отстранени от МВР служители, вкл. че заместник-директорът на ГДБОП е отстранен на 02.04 (т.е. предишния ден, когато Борисов казва в кулоарите, че съветва министъра да „разчисти“). Вторият ми въпрос е дали заместник-директорът на ГДБОП (който по изнесените данни е опитал да спре операцията) е бил преназначен, временно отстранен за дисцирплинарна проверка, или освободен от МВР (за да сме терминологично точни). Оказва се, че всъщност е преназначен на друга позиция. Пускам статус във фейсбук, като в реално време министърът го прочита, взема думата в комисия и обяснява как не съм прав, че така прикриват зам-директора.

3.2. Преди комисията внасям проект за решение на комисията, за да ни предостави МВР цялата документация, която е класифицирана (т.е. държавна тайна), както се изисква от чл. 39, ал. 3, т. 2 от Закона за защита на класифицираната информация – че народните представители имат право на достъп до такава информация само при решение на комисия или решение на самия парламент. Председателят на комисията Маноил Манев от ГЕРБ обяснява, че такова решение не може да има и ГЕРБ и Ново начало (може би и БСП) гласуват против допустимостта на решението. Манев отказва да ми даде думата няколко пъти, вкл. след гласуването и закрива заседанието, като аз казвам, че прикриват информация за контрабанда.

4. На следващия ден (04.04) внасяме проект за решение на Народното събрание за същото – да ни бъде предоставена тази информация – всички доклади, документи по дисциплинарните производства и друга относима информация. В решението отбелязваме и че в случай, че информацията е следствена тайна (освен, че е класифицирана), следва министърът да поиска разрешение от прокуратурата за нейното изпращане (съгласно чл. 198 от Наказателно-процесуалния кодекс). В мотивите отбелязваме, че смятаме, че решението не следва да се разпределя на комисия, а да се гласува в зала, тъй като е по процедурен въпрос – процедурата в чл. 39, ал. 3, т. 2 от ЗЗКИ. Председателят Киселова все пак го разпределя на Комисията по вътрешна сигурност.

5. Във вторник (08.04) внасяме изслушване на министъра на вътрешните работи и на 8-те полицаи, участвали в операцията на терен.

6. В сряда (09.04) се гласува дневния ред за седмицата, като Киселова прочита писмо от министъра на вътрешните работи, който не е в София и не може да участва. Въпреки това, цялата опозиция + БСП гласуват „за“ изслушването и точката е приета. На трибуната излиза Костадин Ангелов, иска прегласуване и казва, че министърът го няма. Колегата Йордан Иванов излиза за процедура и казва, че не ни пречи, че министърът го няма – ще се задоволим със заместник министър (както по друго изслушване, което беше гласувано малко по-рано), и че са ни важни 8-те полицаи. На прегласуването Костадин Ангелов от ГЕРБ прави знак на БСП с пръст надолу и БСП (с изключение на двама, доколкото знам пловдивски депутати) обръщат гласуването си.

7. Отново в срада, колегата Йордан Иванов анонсира, че рокадите в ГДБОП в Пловдив са фиктивни – че на мястото на отстранен началник, е назначен нов такъв, който обаче е много близък до първия, т.е. смяната е проформа. Министър Митов от Търговище ехидно обяснява как лъжем и нищо не разбираме. Но се оказва, че са го подвели и има такава заповед за назначаване.

8. В четъвъртък (10.04) предстои заседание на комисията по вътрешна сигурност. В дневния ред председателят от ГЕРБ не е влкючил проекта за решение за задължаване на министъра на вътрешните работи да предостави докладите. Правим брифинг, на който казваме, че ще предложим в дневния ред на комисията да бъде включена тази точка и каня медиите на комисия. Половин час по-късно председателят на комисията отменя заседанието поради здравословни причини. Пиша в групата на комисията, че може да води заместник-председател, но заседанието е отменено.

9. Преди края на заседанието на 10.04 правя процедурно предложение от трибуната – председателят Киселова да свика заседание на Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред с тази точка, тъй като председателят Манев не може да присъства и я е отменил. След това изпращам официално писмо на Кислова за същото. Тя не свиква заседание.

10. Днес (11.04) Иво Мирчев чете декларация от трибуната, в която обвинява ГЕРБ и мнозинството в прикриване на информация за контрабандния канал на Пеевски, като споделя част от горната хронология. След това председателя на комисията по вътрешна сигурност Маноил Манев идва при него в пленарна зала да му се кара, че е споменал от трибуната, че се е разболял. Аз казвам да свика заседанието днес. Той отговаря „свиквай си го сам“ (което нямам право като член на комисията).

11. Отново днес, след горната случка, излизам на трибуната и правя предложение – председателя на парламента (Киселова) или председателя на вътрешната комисия (Манев) да свикат заседанието днес, за да не се бавим. Те отказват, като Манев обяснява, че следващата седмица ще го разгледаме в редовното заседание на комисията, в последния работен ден преди ваканцията.

Очевидно и за непознаващите парламентарните процедури, че мнозинството опитва да прикрие документите за контрабандата. Забавянето във времето има две цели 1) темата да бъде забравена покрай празниците и 2) всеки един документ, който още не е следствена тайна, да попадне под нейния обхват. Например, това са дисцриплинарните производства, които вероятно не са част от досъдебното производство, но очаквам в осигурения от ГЕРБ времеви прозорец вече да са приобщени.

ГЕРБ, с разпореждания към останалите партньори в мнозинството им с ДПС Ново начало, успешно отлагат разкриването на информация и прикриват контрабандния канал, за който се твърди, че е на Пеевски. И видимо са много нервни от това.

Ние ще продължим да изискваме всичко по тази тема и да я държим, доколкото можем, във фокуса на общественото внимание, защото не може в европейска държава да се случват такива неща. И нашата роля като опозиция е да искаме информация, отчетност и отговорност от управляващите. Особено когато съзнателно прикриват какво се е случило.

Материалът Хронология на прикриването на чадъра над контрабандата е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Тъй като конспиративните теории за еврото от няколко дни са „на стероиди“, ето една контра-конспиративна теория. За тези, които не приемат аргументите, че дигиталното евро няма да се ползва за проследяване, тъй като в самия регламент има изрични текстове за анонимност на офлайн плащанията и липса на централна проследимост на трансакциите.

Ами ако „лошият ЕС“ реши да следи кеша? Всяка банкнота има индивидуален номер. Т.е. всяка банкнота е проследима. Банкоматът ще знае на кого са отпуснати дадени банкноти. В магазина могат много лесно тези номера да се сканират и така да се следи потокът им. На касите може да се въведе задължително показване на лична карта, така че дори рестото да е ясно при кого отива.

Или дори лицево разпознаване, вързано с базата данни със снимки на МВР. И може НАП да затваря магазини, които не изпълняват тези исиквания. (А, чакай, лошият ЕС на практика забрани лицевото разпознаване на обществени места, но сигурно това е заблуждаваща маневра)

Затова – никакъв кеш. Ще ни следят с него какво купуваме. Не веднага, но един ден… Така че само в злато. Хм, те пък и кюлчетата си имат серийни номера. Значи бартери.

Между другото, следят ви и в момента какво купувате. Дори като плащате с наложен платеж. И дори когато не сте го купили онлайн, а само сте си хо харесали. (Благодарение на проследяващите бисквитки, за които бъдещият председател на КЗЛД нищо не знаеше)

Само че не ви следи лошият ЕС, а Гугъл и Фейсбук, които лошият ЕС глобява заради неправомерно обработване на лични данни.

Следят ви и къде ходите. През GPS-a и през клетките на телефоните. Благодарение на ЕС можете да забраните да се записват данните от GPS-a централно. А благодарение на съда на ЕС, държавите трябва да ограничат телекомите в събиране на данни за местоположение доста под 6 месеца, именно за да не може да се анализира поведение.

Не е въпрос на технологии. Не е въпрос да измислим конспиративна теория как някой централно ще ни следи – има стотици начини за това и без дигитално евро. Въпрос на ценности е. А ценностите на европейските народи не допускат тоталитаризъм. Защото са го допускали в миналото и са видели какво следва. И това стои в колективната ни памет (защото и ние сме европейци).

Материалът Дигитално евро, следене и ценности е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.