Днес с Анжело ще идем на хладно – той ще ни заведе до Фотинските водопади в Родопите. Приятно четене:
Фотинските водопади
Фотиново е разположено на изток от връх Баташки Снежник, на двата бряга на река Фотинска, на около 24 км от гр. Батак и на 10 км от село Нова махала. Пътят е нов, без дупки след Нова махала. Информация за село Фотен като българско село се открива за пръв път в писмените източници около края на 16-ия век. В селотото има много мостове, минаващи над реката, които датират от Средновековието.
Пътеката за водопадите започва от двора на гатера долу, в ниското, край (41.882772,24.3552897) Фотинска река. Върви се по селския път, който следва реката. Почти веднага след гатера следва първата местна забележителност – т. нар. Римски мост, който прехвърля реката.
След десетина минути ходене се стига до хубави
полянки вляво и дървено мостче, водещо до беседка, построена на малко хълмче
вдясно. Около пътя са израснали хубави лески.
След около 30 мин. се стига до беседка вляво, построена по европроект.
Изградена е (по идея) до малко поточе, приток на реката, но то (поточето) не се
е съобразило с евродирективите и е подкопало беседката, като я е направило
почти неизползваема – поредният пример за “правилно усвоени пари”, вероятно от
правилните хора, като резултатът не носи никаква полза на обществото.
Около 45 мин след тръгването се преминава през мост, който не изглежда много стабилно, но това явно не смущава когото трябва.
Реката остава вляво, в дерето, а пътят леко се
изкачва. След следващия завой в подножието на скалата вляво има беседка и
огнище, както и плоча, информираща ни за лобното място на първия родопски партизанин.
По-нанатък има нова чешмичка с паметна плоча, от която може само да се разчете, че е в памет на Ахмед. След 50 м е беседката и информационната табела за водопадите (41.890980,24.384897).
Много приятно впечатление ни направи
монтираната на беседката и заредена (!) аптечка, та дори и очила, за да могат
хора с проблеми (евентуално) да разчетат указанията върху опаковките на
медикаментите.
Оттук пътеката тръгва стръмно надолу, като се разклонява – за първия водопад – вляво, за втория и третия – вдясно.
Първият водопад се вижда най-добре от импровизираната наблюдателна площадка срещу него. Особено ни впечатли тъмночервеният цвят на скалата вдясно долу, в коритото на водопада.
Към другите водопади пътеката става малко екстремна, тъй като преминава по тесни и стръмни места, повечето влажни и доста хлъзгави и прекосява Фотинската река през мостче. Тук също има разделяне на пътеката: вляво – към водопадите, и вдясно – към яз. Въча.
Третият водопад, макар и по-нисък от първия, изглежда по-пълноводен.
За да се види добре вторият водопад, трябва се
изкачите по пътечката, започваща от мостчето и издигаща се нагоре, вдясно от
водопадите, и водеща до върха на надвисналата скала – така можете да го гледате
отвисоко. Той е най-висок от трите и най-красив. Оттук могат да се видят и
трите Фотински водопади едновременно.
Пътят на обратно е малко по-бавен предвид
изкачването.
С Янита отново ще ходим на замък – този път това ще е закъмът Елц край Виршем в Германия. Приятно четене:
Пътуване до замъка Елц
Виршем, Германия
Имало едно време един замък, който се намирал близо до Кобленц, в една от най- красивите германски провинции. През IX век, когато синовете на Лудвиг Първи сключват Вердюнския договор и разделят бащината си Франкска империя помежду си, когато Борис Първи утвърждава християнството като единствена официална религия в средновековна България, някъде в Централна Европа, в долината където река Мозел навлиза в областта Айфел, не особено заможните благородници от фамилията Елц от обикновеното си имение с глинена палисада изграждат един замък. И този замък става един общ дом и едно общо укрепление за всички от рода Елц.
Тримата братя, представляващи три различни фамилни разклонения – Кемпених, Рюбенах и Родендорф, заживяват заедно под един покрив, който официално се споменава в историческите документи от 1268 година. Тридесет и три поколения от фамилията Елц се раждат и умират под този покрив и в този замък, наричайки го свой единствен дом. С течение на годините всеки от родовете застроявал отделно своята част от собствеността. През 1472 година е завършен строежа на къщата на Рюбенах. Малко повече от половин век след това, през 1540 година са построени и жилищата на Родендорф и Кемпених.
Замъкът Елц
се намира в сърцето на не особено високи планински склонове, скрит в шепите на няколко хълма, там- в рехавата гора, сред гранитните скали, на около 40 минути пеша от шума на тълпата в Мозелкерн. Има и тесен, но удобен път, който отвежда до задължителен паркинг за автомобили. Нататък до замъка се пътува със специален за целта автобусен транспорт или пеша. Заради хипнотизиращо зелената красота на планината, както и заради панорамните снимки, аз избрах да стигна до Елц пеша.
Преходът е около 15 минути по сравнително широк черен път през гората. Макар на места по- стръмен, заради планинския релеф, пътят е удобен за преминаване на детски или други колички, както и на велосипеди. Носете удобни и ниски обувки, а в дъждовно време, по- добре използвайте автобусите, които се движат в двете посоки на всеки 15 минути. Еднопосочният билет е с цена от 2 евро, а разстоянието до замъка се преодолява за няколко минути.
Müden, Rheinland-Pfalz, 56254, DE
В дъждовно време препоръчвам автобусния транспорт поради една много важна причина: пешеходната пътека става хлъзгава и опасна, тъй като липсва всякаква твърда настилка върху меката пръст, както липсват и всякакви обезопасителни парапети, а урвите около пътеката са стръмни и бездънни.
Покрай високите, озъбени гранитни скали и девствената гора, нагоре по извития гръб на планината, горската пътека отвежда до една панорамна площадка, от която се открива величествена панорама към замъка. Това е любимото място за фотографи и художници. На отсрещния хълм, сякаш
излязъл от приказка на Братя Грим
за велики крале и красиви кралици, за принцове, каляски и омагьосани принцеси, средновековният замък се извисява в цялото си великолепие: със заострените си кули и скосените си покриви, със странната си (до бутафорност) архитектура, изобилстваща от различни стилове и цветове в не особено правилни геометрични пропорции, които на фона на величествената природа изглеждат като пясъчни фигури, изваяни с детска несръчност.
Дали защото средновековното чудо – замъкът Елц – никога не е бил обект на вражески нападения, дали защото нищо не е бил разрушаван от хората или природните стихии – не зная, но
Елц се счита за най-красивият в Германия
По- мое скромно мнение, много по-красиви са Нойшванщайн, Хоеншвангау, Драхенбург, Хоенцолерн, Зацвей, дори намиращият е в непостедствена близост Кохем, но германците са на съвсем друго мнение и до отмяната на марката като немска валута, Елц е единственото изображение на замък, отпечатван някога на банкнота. (На тази със стойност 500 марки.)
Имението, освен че е средновековна легенда, съхранена в автентичен вид и до днес, е и едно интересно доказателство за добрите роднински взаимоотношения и разбирателство между близки родственици. Чудото на мирното и добросъседко съжителство продължава около 900 години, през които заедно в замъка живеят различните поколения и семейства на хора от една фамилия – благородниците от фамилията Елц.
Замъкът е разделен на три равни части,
на три отделни комплекса, различни по архитектура и достроявани през годините, в зависимост от жилищните нужди на техните обитатели. В наши дни, отворени за посещение са два етажа от замъка, които принадлежат на семействата Родендорф и Рюбенах, а тази част от семейното имение, която принадлежи на семейство Кемпених не е достъпна за гости, тъй като и до днес се обитава от наследниците на Елц. (На снимката: отворени за посещение са помещенията с прозорците с червени крила в централната сграда.)
Преминавайки портата на замъка, пътеката, която отвежда към вътрешността, преминава покрай магазина за сувенири, където се намират и билетните каси, после покрай ресторанта, кафенето и отвежда до вътрешен двор с кръгла форма. Ясно личат входните врати за жилищните площи на всяко едно от трите семейства, обитавали Елц. Всяка една врата е белязана с фамилен герб.
Дворът разполага с голяма панорамна тераса, от която се открива величествена гледка към наблюдателните кули, скалите и горите, а долу в ниското се виждат крепостните стени и отбранителните съоръжения: оръдейна площадка във форма на римска цитадела и никога неизползвани боеприпаси.
Туристически обиколки на замъка
се извършват на всеки 30 минути и на няколко езика при събиране на група от минимум 10 души, говорещи съответния език: китайски, английски, френски, италиански, японски, холандски, португалски, руски и испански език. Обиколката става само в група и само с екскурзовод, абсолютно забранено е докосването на предметите в интериора, както и правенето на снимки. Последната група посетители се допуска в 17 часа, а в 18 часа приключва и работното време на всичко, което се намира на територията на замъка: магазинът за сувенири и ресторанта – също.
Туристическата обиколка на замъка започва от дома на Рюбенах, който заема цели осем етажа, но достъпът е само до два от тях. Интересно помещение е всекидневната стая, която прилича на Оръжейна. Стените са окичени с
и всякакви други оръжия, датиращи от XV – XVI век. Особено впечатляващи са турските оръжия, които са донесени в замъка като трофеи след победата над османците при битката край Виена. Оръжия, мебели, текстил и порцелан: това са основните обекти, към които насочват вниманието на посетителите и в определени моменти, когато обаче разговорите се сведат само върху стойността на предметите, туристическата обиколка става скучна.
По тясна вита стълба се стига до Долната зала, интериорът на която е повлиян от аристократичните вкусове от началото на XV век. Стените на залата са украсени с фламандски гоблени и картини от същото време. Обиколката преминава и през Горната зала, в която отново обекти са гоблени и килими с изрисувани сцени на лов, рицарски турнири и семейни гербове.
В жилищното пространство на Родендорф се намира
Изборната зала
(най- голямато и най- просторното помещение в замъка), точно заради която замъкът е най- известен в Германия. В тази зала са заседавали Седемте курфюристи, които са имали за задачата да избират поредния немски крал (Императора на Свещната Римска империя – бел.Ст.) Залата в замъка Елц е била специално избрана за този т.нар. „германски парламент“, тъй като двама архиепископи от рода Елц са участвали в кръга на Седемте. Извън заседанията по държавни въпроси, в тази зала са се събирали всички от семейния съвет на Елц, тук са се организирали също и общите семейни празненства.
Едно хрумване на наследниците от Елц с чисто финансова цел е отделянето на
всички предмети с висока антична и художествена стойност в отделни изложбени пространства,
които са две и за които се плаща отделна такса за вход.
Експонатите са разположени на две нива в подземието, тематично подредени и датирани от периода между XII и XVIII век: колекции от оръжия и доспехи, от порцелан; предмети, изработени от благородни метали – бижута, часовници, произведения на изкуството (на едното ниво), а на другото- семейни печати, гербове, дърворезби, монети, средновековни артефакти…
Доста по-интересна е обиколката из тези изложбени пространства, освен това движението е свободно, без екскурзовод и без ограничение във времето за пребиваване. Учудващо, тук снимането е позволено.
Кратка информация:
Платен паркинг за превозни средства: 2 евро, независимо от престоя.
Входна такса за възрастни: 10 евро, за хора в неравностойно положение, студенти и пенсионери: 6,50 евро, семеен билет за двама възрастни + две деца: 28 евро. При групови посещения – входна такса за групи възрастни от 20 души е 9 евро на човек, за ученици от клас 6 евро на човек.
Работно време: (от началото на април до края на октомври) всеки ден от 9.30 ч. до 17.30 ч. През зимните месеци от началото на ноември до края на март, замъкът е затворен запосещения.
Кучета се допускат в замъка, но само в двора и във външната част на ресторантите.
Започваме едно пътуване из Древността – Юрий ще ни води до Помпей. Приятно четене:
Помпей, на живо
първа част
Помпей, началото
След поредица от отлагания и дългогодишни назлъндисвания, в един късен следобед се озовах на летището в Неапол, заедно с…
Трудно ми е. Пиша тези редове и се чудя, как да започна този пътепис, защото напоследък не усещам онова опияняващо чувство от срещите си с Античния свят, или поне не го изживявам до степен на ентусиазма, с който го правех преди 10 или 20 години. Не знам, как се случи това? Дали е от възрастта или пък от вече завършения, криещ се в мен циник, който ме кара, да гледам на околния свят с известна доза отегчение. Отегчение, което е поизбутало настрани наивното ми възхищение от света.
За Помпей обаче не мога да пропусна
да напиша нещо, дори с риск текстът да се получи сух и отегчителен. Няма да съм аз, ако не го направя! А и съм чувал, че вдъхновението понякога идвало с писането И така… Да видим…
В късния следобед на един слънчев майски ден аз, Гената, Пешо Гаргата и Валя се озовахме пред изхода на
летището в Неапол
На около стотина метра напред ни чакаше спирката на „Alibus“ –автобусите с този надпис сноват директно между летището и Централната жп гара – нашата временна цел, откъдето трябваше да вземем влак за Помпей. Качихме се на рейса, но докато дойде времето за тръгване, вътре настана страшна вавилонска гъчканица от потни тела, ръбати куфари и увиснали по гърбовете раници -съвсем неоправдана за цената от 5 евро на човек, която платихме. В този момент не знаех, че това е само една от поредица от случки, които щяха да предизвикват старата ми непоносимост към тълпите. Особено туристическите тълпи.
След около 15-на минути слязохме на площад „Гарибалди“ и изведнъж се потопихме в
шаренията на Неапол
Шарения в буквалния и преносен смисъл. Шарени хора, шарени (от боклуците) тротоари, шарени лющещи се сгради, какофония от автомобилни клаксони, подвикващи си неаполитанци, африканци, европейци, американци, азиатци… Навярно
всяка Централна гара по света е такава –
около нея можеш да видиш хора от различни раси и националности – местни, имигранти, туристи… Последните можеш да различиш лесно – нарамили сакове или влачещи куфари, въртящи главите си във всички посоки и снимащи нещо си от време на време.
Такива бяхме и ние, докато се озъртахме наоколо, преди да вляза в китайския магазин до спирката и да купя от там по една бира. Италианска, не китайска. После, вече спокойни, се упътихме към входа на гарата, където аз и Гаргата седнахме на едни бордюри да си изпием бирата, а Валя и Генчо се пръснаха наоколо. Чудех се, дали не изглеждаме подозрително на минаващите покрай нас полицаи –такива едни брадясали и пиещи алкохол на обществено място, но Пешо ме успокои сочейки към тъмните африкански субекти щъкащи наоколо. Да, ние си изглеждахме направо прилично. Накрая, след като успяхме да се съберем и четиримата на едно място, слязохме в подземното ниво, откъдето трябваше да потеглим към Помпей.
Докато чакахме, перонът се напълни с народ – туристи, като нас или просто местни, прибиращи се от работа. Влакът се състоеше от някакви стари, раздрънкани и покрити с графити вагони, които и отвътре не бяха по-добри, но на какво ли не е готов човек, за да спести от пари за такси. По късно разбрах, че това мое първоначално впечатление за състоянието на неаполския транспорт не е съвсем вярно, защото по-късно по същата линия се возихме в новички и удобни мотриси. Накрая, след около 50 мин. блъскане, 28 километра разстояние и 21 спирки, се изсипахме на
гарата в Помпей, по-точно „Pompei Scavi – Villa Dei Misteri“
Това последното го уточнявам, защото по-късно в градчето видях още 2 гари, които обслужват други маршрути.
Стигнахме за петнайсетина минути до хотелчетата, където щяхме да отседнем, отстоящи на около стотина метра едно от друго. По пътя, си изкривих врата от гледане наляво, към Археологическия парк, насилвайки се безуспешно да премахна усмивката от лицето си. Сигурно съм изглеждал доста глупаво.
Преди това пък Гаргата не пропусна да се изпикае на метри от входа на парка. Въобще Пешо Гаргата опика целия Помпей в последствие, но, слава богу, в настоящият пътепис повече няма да става дума за това.
След като се настанихме, се поразходихме по улиците на градчето, които не бяха особено натоварени, но когато след 10 мин наближихме Центъра, видяхме, че това не е точно така.
Главният поток от туристи е съсредочен по „Via Roma“ и площада
и понякога по тротоарите придвижването става трудно. Поседнахме на пейките пред забележителния храм „Св. Богородица на броеницата“, който си е направо чудо на архитектурата, особено за такова малко градче като Помпей. Изградена е в края на 19 век на мястото на стар параклис, когато общината е била доста по-бедна и ненаселена от днешната. И както често става в християнството, парите за строежа осигурил един покаял се грешник, бивш сатанист.
След като се наситихме на гледката, скокнахме до Карфур, за да си напазаруваме ядене и пиене. После пийнахме по едно накрак и накрая се разделихме. Все пак денят ни беше наситен с много нови впечатления и като че ли бяхме малко уморени.
На сутринта с Гената забелязахме, че нашата стая наистина е с
гледка към Везувий,
както бяха обещали хазяите в Booking, но… само към горната му част, подаваща се едвам над стоящата на 3 метра от маломерното ни балконче сграда. Това не можа да ни развали настроението, защото все пак щяхме само да спим тук.
Към осем и половина, всички се явихме пред входа на Разкопките, откъм Амфитеатъра, учудващо доста свежи, предвид изпитото по едно питие предишната вечер Този вход отстои на около 100-на метра от хотелчетата ни и за това предпочетохме него, пък и предлагаше по-малка наситеност от туристи, в сравнение с западните два входа. Въпреки това пред касата му вече се бяха наредили 20-на ентусиасти, чакащи
Археологическия парк
да отвори, което щеше да стане в 9. Тук някъде Пешо се отказа да влиза и пое нанякъде, а останалите трима след 15 минутно чакане успяхме да си купим билети.
В началото човек не разбира, че е влязъл в археологически парк. Едва, когато погледне напред между дърветата и зърне помпейския амфитеатър осъзнава, че се намира на историческо място.
Специално историческо място!
Pompei Scavi, Campania, 80045, IT
Честно да си призная, амфитеатърът не ми направи някакво чудно впечатление, но причината се крие явно в мен, понеже през цялото време неволно го сравнявах с Амфитеатъра на Флавиите в Рим. А това състезание, помпейската сграда няма как де не загуби. Все пак, за времето си, той е бил едно архитектурно достижение, а в момента е най-стария запазен амфитеатър в Италия, изграден около 160 години преди Колизеума, малко след като градът става римска колония.
Дистанцията в годините между строителите на Колизеума и помпейския амфитеатър личи и при чисто архитектурните решения. Стълбищата, служещи за вход на зрителите, не са вградени в самата сграда, а са построени отвън, а входовете за гладиаторите излизат направо на улицата. Съоръжението побирало около 20 000 зрители, което го прави доста голямо за град като Помпей, който по различни оценки, във времето, когато вулканът изригва, е имал между 10 и 20 000 жители. Но фактът, че е ползвано и от жителите на околните градчета, все пак оправдава големината му.
Наличието на хора от различни места обаче явно водело до проблеми по трибуните, така както става често и днес. Според Тацит, през 59 г., по време на гладиаторските игри, агитката на Помпей се сбива с тази от Нуцерия и гостите го отнасят жестоко. Заради случката, Римският Сенат забранява провеждането на гладиаторски игри в града за 10 години. По онова време това си е било твърде жестоко наказание, предвид това, че за основната маса от хората Игрите са били основен източник на забавления няколко пъти в годината. Забраната обаче е отменена още през 62 г. заради една друга трагедия, знанието, за която би ни дало една по-разширена гледна точка за онези трагични дни през 79 г., когато вулканът Везувий изригнал и затрил от лицето на земята няколко римски селища.
Следва.
В следващата част ще продължим с разходката си из Археологическия парк в Помпей. Ще влезем в частни домове, храмове, кръчми, бордеи, некрополи, базилики и обществени бани…
се е разпрострял по крайбрежието на Адриатическо море, а разстоянието до столицата Тирана е по-малко от 40 км. Със своите 250 хиляди жители той е втория по големина град в страната. Основан е през 7-ми век преди новата ера и има богато историческо минало, за което свидетелстват експонатите в Археологическия музей, останките от амфитеатъра и от градските укрепления. През 14-ти век Дурес е бил столица на малкото по територия княжество Албания.
Пренощувахме в хотел на крайбрежната алея срещу главния кей, а на сутринта отделихме достатъчно време на
Археологическия музей
за да разгледаме множеството артефакти от времето на илирите, елините и римляните.
През средновековието в продължение на десетилетия Дурес е в състава на България и тогава се нарича Драч. През този период значителна част от територията на днешна Албания е част от Българската държава. И днес в някои източни албански села живеят българи.
Тирана
е основана като град в началото на 17-ти век. Тя е столица на Албания от 20-те години на миналия век. През последното столетие тук се развива бързо индустрията и населението нараства от 10 хиляди до 700 хиляди души.
Тирана е център на политическия живот, на науката и културата в Албания. Сред основните забележителности в града бих посочил централния площад Скендербег с паметника на този национален герой, националния исторически музей, джамията на Етем бей, часовниковата кула, катедрала, черква, университета, археологическия музей и чудесния парк. Доста стари жилищни блокове от времето на социализма са боядисани в различни цветове, което ги прави приятни на външен вид. Автомобилният трафик е натоварен и шофирането през централната част на Тирана не е от най-лесните.
Пропуснахме останките от античната Аполония и старинния град Берат поради две причини. Първата е, че времето не ни стигаше за да разгледаме всичко, а втората причина е, че тези две места бях опознал добре при пътуването ми из Албания през 2008 година.
Ретро-спомен от
Аполония,
2008 година.
Градът е основан от гръцки преселници през 6-ти век преди новата ера и носи името на бог Аполон. Развива се бързо като икономически център, забогатява от търговията с роби и започва да сече собствени монети. След завладяването й от римляните през 229 година преди н.е. Аполония става културен център със собствена философска школа. За съжаление останките от античността не са много и не можаха да ме впечатлят. Разположеният на територията на археологическия комплекс византийски манастир има по-внушителен вид.
Ретро-спомен от
Берат,
2008 година.
Градът е включен в списъците на ЮНЕСКО за световното културно наследство. Характерен е с разположените по хълмовете белоснежни къщи с покриви от турски керемиди и калдъръмените си улици. Този си вид Берат добива през 18-ти и 19-ти век, когато става занаятчийски център. Майсторите дърворезбари от града са едни от най-добрите на територията на Османската империя.
Пътувайки през 2008 година от Аполония към Берат на едно кръстовище нямаше табели за посоките и спрях да питам човек, който стоеше до нещо като автобусна спирка. Показах му на картата града, а той ми посочи кой път да хвана. После на същата карта ми показа градче, малко преди Берат. Пътувал за там и ме попита може ли да го закарам. Качих го и се запознахме, казваше се Сами. Като стигнахме неговото място спряхме пред едно кафе и той ми предложи да ме почерпи. Обясних му, че се стъмва, пътят е с много дупки и бързам да стигна Берат. Човекът ме попита къде ще спя там. Притесних се да му обясня, че нощувам в автомобила, взех туристическия си пътеводител и му посочих най-евтиния хотел. Сами погледна написаното, каза че познава собственика Томи и ще ме заведе до там. Добре, продължихме и вече по тъмно спряхме пред хотела в историческата част на града. Избрах си стая за 15 евро, настаних се и слязох долу, където Сами и Томи си приказваха. Предложих да ги почерпя, но Сами каза, че трябва да си върви и стана. Попитах го автобус ли ще вземе, а той отговори че няма такъв, до града му са „само“ 13 километра и ще се прибере пеша. Не му предложих да го закарам защото пътят беше ужасно разбит, с много дупки и в тъмнината рискувах да си счупя автомобила. Разделихме се като приятели и Сами тръгна в тъмното. Той знаеше само десетина думи на английски и още толкова на руски, но се разбирахме през цялото време. Останах дълбоко впечатлен от този човек, който дойде с мен да ми покаже търсенето място и после си тръгна пеша за в къщи в тъмнината.
На територията на днешен Берат е съществувало антично селище, над което гърците издигат крепост през 3-ти век преди н. е. По-късно византийците я разширяват, укрепват и заедно с това изграждат много черкви в града. През средновековието в продължение на десетилетия Берат е в състава на Българската държава. Счита се, че градът съхранява част от средновековното българско културно наследство. В средата на 14-ти век Сърбия завладява Берат и го преименува на Белиград. Един век по-късно градът е вече в състава на Османската империя, а от началото на 18-ти век се развива бързо като занаятчийски център.
Сред основните забележителности в Берат мога да посоча: Музея на майстора-иконописец от 16-ти век Онуфри; Етнографския музей; множество средновековни черкви; няколко джамии от османския период; сводестия каменен мост над реката.
Край на ретро-спомените от 2008 година.
Вльора
е втория по големина пристанищен град в Албания, след Дурес. През средновековието се е наричал Авлона и Валона, каквото е и името му на италиански. През ноември 1912 година тук е обявена независимостта на Албания от Османската империя. След Втората световна война близо до Вльора се е намирала военноморска база на Съветския съюз, която е закрита през 1961 година, а намиращите се там 4 съветски подводници са задържани от албанското правителство.
В последните години Вльора се е оформил като голям курортен център с множество хотели и заведения за хранене край плажната ивица. В един от тези хотели на морския бряг пренощувахме и ние. Сред основните забележителности тук мога да посоча музея на националната независимост, историческия и етнографския музеи, паметникът на независимостта и старата джамия Мурадие в центъра на града.
Южна Албания
Пътят от град Вльора на юг преминава през планинския Национален парк Логара и няколко градчета с приятни плажове на Йонийско море.
Превалът Логара
е на височина 1025 м. над морското равнище. Наоколо се виждат борови гори и хвойнови дървата. Изгледът към спускащите се към морето планински склонове е впечатляващ.
Отклонения от главния път водят към няколко
малки пясъчни плажа като Палас и Дримадес
Разходихме се край плажа на Дерми, докато самото градче е високо в планината.
Не пропуснахме разположеното високо над морето градче с каменни къщи Вуно, чиято крайморска част с два плажа се нарича Яла.
Химара
е крайморско градче в Южна Албания с пет хиляди жители. Старата историческа част се намира на хълм над морето. Каменните сгради са полуразрушени, но разходката по тесните калдъръмени улички е романтична и запомняща се. Една от средновековните черкви е сравнително добре запазена, включително стенописите вътре. Няколко от старинните каменни къщи са реставрирани и в тях живеят хора. Красиви са панорамните гледки към морето и към съседната дълбока долина.
Централната туристическа част на Химара е застроена с хотели. Пешеходната крайбрежна алея е приятна за разходка. Там си пихме спокойно кафето до малък кей. И трите плажа на града са покрити с едър пясък. В Химара живеят много гърци.
Природата в южната част на Албания
не е така впечатляваща както планините на север. Преобладава скалисто крайбрежие с малки плажове на Йонийско море. На няколко места видяхме и по-дълги плажни ивици. Често се отбивахме от главния път за да разглеждаме самите плажове, някои от които оставаха почти незастроени.
Лежащият край Йонийско море град
Саранда
е може би най-романтичния морски курорт в Албания. Неговата централна част се извива под формата на подкова около дълбок залив и като разположение може да се направи далечна аналогия с френския град Кан. Новите хотели са десетки и са накацали по хълмовете над залива.
Пристигайки в града привечер първата ни задача беше да си намерим хотел като избрахме стая с изглед към пристанището и залива. Вечеряхме в таверна и хапнахме морска храна приготвена по гръцки.
На следващия ден започна силна буря и от хотелската стая наблюдавахме големите вълни в морето. Пристигащ кораб с туристи дълго време не можа да бъде привързан към кея поради силното вълнение. Едва след като вятърът поутихна успях с бърз ход под дъжда да обиколя централната част на Саранда. Между града и близкия гръцки остров Корфу пътуват туристически кораби, както и ферибот.
Бутринт
е най-добре запазения античен и средновековен град на територията на Албания. Разположените на полуостров останки са включени в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство през 1992 година. Няколко века преди новата ера тук е създаден гръцки град, който се е оформил като икономически и културен център. През този период е изграден и внушителен амфитеатър. След превземането му от римляните Бутринт е доукрепен с обграждащи го стени и продължава да се развива. Изградени са нови храмове, термални бани, фонтани, канализация, форум (градски площад и център на обществения живот), частни вили. Амфитеатърът е преустроен в римски стил и е побирал 2500 зрители. През византийския период градът става епископско селище. Построени са голямата базилика, баптистерия (място за покръстване) и нови сгради. За развитието на този град е способствал фактът, че полуостровът е добре защитен. Девет десети от него са обградени от водите на морето, от езерото Бутринт и от река Павла. Здравите крепостни стени са го предпазвали от завоеватели. На най-високата част, където някога е бил гръцкия акропол, сега има по-нов замък, в чиито подземия се съхраняват музейни артефакти.
Ксамил
е приятен курортен град в най-южната част на Албания. Десетки хотели, ресторанти и кафета са разпръснати около няколко заливчета на Йонийско море. Десетина на брой са малките плажове покрити с фин бял пясък. Близо до брега има три острова, до които може да се стигне с лодка или с плуване. Ксамил е мястото, където с удоволствие бих прекарал 3-4 дни за да се пека на плажа и да плувам в топлата морска вода.
Изворът „Синьото око“
е едно от най-впечатляващите творения на природата в южната част на Албания. Водата извира от земните недра и поставя началото на река Бистрица. Проучен е до дълбочина 50 метра и не е известно колко надолу под земната повърхност е началото. Най-вероятно това е подземна река, която на това място излиза вертикално нагоре. Мястото, където достига повърхността има тюркоазено син цвят и наподобява човешко око със зеница. Оттук идва и името – „Синьото око“. Цветовете му преливат от светло синьо до тъмно синьо.
Над извора е направена дървена наблюдателна площадка за туристите, а над него са надвесени клоните на многолетен дъб. До „Синьото око“ се стига по двукилометрово отклонение от пътя между Саранда и Аргирокастро.
Аргирокастро
е старинен град в Южна Албания, характерен със своите каменни къщи в традиционен стил. Включен е в списъците на ЮНЕСКО за световното културно наследство. Името се превежда от гръцки като „Сребърна крепост“. Счита се, че първи гърците са заселили това място пет столетия преди новата ера. Византийците изграждат крепост, която е оформена в днешния й вид от османските турци. Приятна е разходката по калдъръмените улици и край каменните къщи с покриви от плоски камъни.
Пристигнахме в Аргирокастро на свечеряване, избрахме си малък хотел, а след това се разходихме из историческата част и хапнахме в традиционно албанско ресторантче.
На следващия ден разгледахме старинната къща Зекате, етнографския музей и крепостта с музея.
Триетажната къща Зекате е на два века и в нея може да се види какъв е бил бита на богатите семейства. Най-красива е стаята за гости, но там снимането беше забранено.
Етнографският музей съдържа множество експонати, отразяващи живота на местното население в миналото.
В крепостта е струпано голямо количество оръжия, предимно от Втората световна война. В музея има доста артефакти от времето на социализма, там могат да се видят и множество затворнически килии. В двора на крепостта като експонат стои американски шпионски самолет, който през 1957 година е прехванат от албански изтребители и приземен.
Най-известната личност родом от Аргирокастро е световно известният албанският писател Исмаил Кадере. Тук е роден и политика Енвер Ходжа, който през Втората световна война е сред ръководителите на антинацистката съпротива, а после стои начело на държавното и партийно управление в Албания до 1985 година.
В три часа след обяд приключихме с обиколката на Аргирокастро и потеглихме към България през Гърция. На сутринта трябваше да се тръгва за работа.
Бюджет
Дванадесетдневното пътуване из Албания струва на двамата с приятелката ми общо 1 740 лева, или 870 лева на човек.
Разпределени по видове разходите ни имат следния вид:
790 лева за единадесет нощувки като в почти всички случаи имаше включена закуска в цената. Не сме правили резервации, а когато започваше да се свечерява спирахме и си избирахме хотел от средна класа;
362 лева за гориво на автомобила. В Албания бензинът и дизелът бяха с ¼ по-скъпи отколкото у нас. Газта беше малко по-евтина спрямо цената й в България;
328 лева за храна и напитки;
105 лева входни такси за музеи и забележителности. Средната цена за музеите беше 3,50 лв. на човек. Входната такса за исторически забележителности като Бутринт беше 12 лева;
70 лева за ферибот по езерото Коман;
20 лева пътни такси;
65 лева за сувенири и други разходи.
Вместо заключение
Когато през 2008 година посетих Музея на националната независимост в град Вльора, в края на обиколката екскурзоводката разказа за предсмъртното завещание на техния първи министър председател. Малко преди да умре той събира синовете си и им казва: „Аз работих цял живот, но не можах да натрупам пари и имоти. Поради това нямам какво да ви оставя в наследство. Но пък ви оставям Албания и моето завещание към вас е да работите всеотдайно за нея така, както работих и аз!“.
Завършваме посещението в Хенгшанския висящ манастир, близо до чудния китайски град Датун. Предишния път пристигнахме в манастира, а днес ще получим малко източна мъдрост в наливен вид.
Приятно четене:
Висящият манастир в Хенгшан
част втора
На изпит по дзен будизъм и
конфуцианство в Хенгшанският висящ манастир
Важна особеност на Висящия манастир е „майсторството“. То се проявява главно в съобразяването с местните условия. Естествената обстановка е използвана напълно при построяването на отделните части на храма. Невероятно изкусно е разположението на помещенията. Например за една от двете най-големи постройки на храма — „Залата на тримата мъдреции“, е използван принципът на „празното място в скалата“. Предната част на залата е изградена от дърво, а задната продължава в изкуствено издълбана пещера. Останалите зали са изработени също невероятно майсторски, с неголяма дълбочина и със сравнително по-малки статуи на светиите. Разпределението на помещенията също е много добре обмислено — следва се естествената повърхност на скалата, което придава усещане за промяна и кара посетителите да се чувстват като в лабиринт, в който всеки момент могат да се загубят.
Но –
напред, науката е слънце!
От изпитната комисия в състав от тримата мъдреци (Буда, Конфуций, Лао Дзъ) в тясната стаичка строи светлината на изтока, но така също и строги указания и въпроси:
Пътят на науката, понякога е тесен и хлъзгав
Конфуций казва: „Истинското знание е да държите на това, което знаете, но и да признаете, когато не знаете нещо“
Пътят
нагоре към манастира вече е блокиран от камионите. Слава Богу, че вече сме вън
от хаоса на
задръстването.
Можеш да чуеш и да забравиш за висящия манастир….
…но ако го видиш, ще го запомниш за цял живот.
Този
пътепис е за него, защото се опитвам да
го разбера.
А сега: приятно четене! И не пропускайте заключението!
Обиколка на Албания с Форд
април-май 2019
част първа
Северна Албания
В края на април и началото на май 2019 година се събраха няколко празника: Великден, Първи и Шести май. Между тях имаше само три работни дни и това позволи да заделим общо 12 дни за да направим една добра обиколка на Албания с автомобила.
Първите ден и половина отделихме на съседната
Република (от скоро: Северна) Македония
След като подминахме Скопие с приятелката ми Веселка разгледахме няколко природни и културни забележителности, преди да пресечем границата с Албания.
Езерото Матка
е разположено живописно в каньона, образуван от река Треска. В действителност висока язовирна стена събира водите на реката в тясно и дълго водохранилище. Разходката по него с лодка беше приятно преживяване.
Национален парк Маврово
обхваща планински район в северозападната част на Македония. Характерен е с приятни горски масиви, както и със зони за отдих, туризъм и спорт. Тук е и най-високата планина на Македония – Кораб (2764м.).
Село Галичник
е характерно със старите си каменни къщи и сватбите в традиционен селски дух. Там ядохме чудесна домашна баница с местно кисело мляко.
Бигорския манастир „Св. Йоан Кръстител“
в западната част на Македония е разположен близо до град Дебър и е класически пример за Българската възрожденска живопис и дърворезба. Преди доста години в училище по история бяхме учили за Дебърската художествена школа от 18-ти и 19-ти век. Дърворезбата и иконите в Бигорския манастир са завладяващи. Дървеният иконостас съдържа библейски сюжети и 700 фигури на хора, животни и растения. Изработен е в периода 1829г.÷1835г.
Северната част на Албания
е предимно планинска с малки градчета и села. Централните части на тези градове са обновени и приятни. Но страничните квартали са занемарени, бедни и мръсни.
След македонския град Дебър влязохме в Албания и пренощувахме в
Пешкопия
Приятно градче в Северна Албания се оказа 20-хилядния
Кукъс,
който е близо до границата с Косово.
Най-приятния малък град по пътя към албанския север беше
Байрам Цури
Той има 10 хиляди жители и след него започва живописната долина на река Валбона.
Северните части на Албания се характеризират с планински релеф.
Тук могат да се видят високи планински върхове и дълбоки долини. Пътищата са тесни с много завои, спускания и изкачвания. Пътува се бавно и на ден минавахме с автомобила само по 150 километра, включвайки и времето за разглеждане. В този район е изградена каскада от три язовира по долината на река Дрин.
Мога да определя
долината на река Валбона
като едно от най-красивите места не само в Северна Албания, но и в цялата страна. Тя е разположена сред планината Проклетия, или „проклетите планини“, както още местните наричат този район. Обявена е за национален парк, а туристическите фирми го рекламират като „Албанските Алпи“. Пътят през долината е много добър за разлика от второстепенните планински шосета в северната част на Албания.
Едно от най-приятните преживявания в Албания беше
прекосяването на езерото Коман с ферибот.
Наричат езеро средния от трите дълги десетки километри язовира, запълващи долината на река Дрин в северната част на страната. Тази язовирна каскада е строена през 70-те и 80-те години на миналия век. Времето за пътуване от края на водохранилището при село Фиерза до язовирната стена при село Коман беше три часа. 35 евро ни струваше ферибота – за автомобила и нас двамата. Преминахме през няколко каньона на река Дрин и се възхитихме на прекрасните гледки към околните планини. На отделни места язовирът се разширява, а при долините се образуват красиви малки заливи. Тези три часа не слязохме от най-горната палуба, а след всеки завой се появяваше нов чудесен изглед.
Със своите сто хиляди жители
Шкодра
е най-големият град в Северозападна Албания. Разположен е до Шкодренското езеро. Историческата част е реставрирана и е приятно място за разходки. Част от старите сгради са в стил близък до венецианския. Това се обяснява с факта, че през 15-ти век градът е бил в състава на Венецианската република. Чиста и добре подържана Шкодра има най-европейски вид от всички албански населени места. Правят впечатление многото велосипедисти по улиците на града.
Край
Шкодренското езеро
е изградена алея за пешеходци, а по брега му са отворени доста ресторанти.
Крепостта Розафа
е разположена на висок хълм, намиращ се на три километра южно от центъра на град Шкодра. Според легендата това е име на млада жена, която под формата на жертвоприношение е зазидана в стените на крепостта за да бъде градежът здрав. Укрепление на това място е съществувало от времето на илирите, но е оформено като крепост от римляните. Крепостта е разширяване и доукрепвана от византийци, венецианци и османски турци. Тя е естествено защитена от обграждащите я реки Дрин и Бояна. От крепостните стени се разкрива панорама към град Шкодра и Шкодренското езеро.
Историческият Круя
е разположен в централната част на Албания. Този град е родно място на
националния герой Скендербег,
с рождено име Георги Кастриоти. Като син на албански княз, в младежка възраст той е взет за заложник от турците и получава военно образование в Одрин. Там започват да му казват Искандер (с това име мюсюлманите наричат Александър Велики) заради проявените качества на военачалник. Султанът му дава титлата бей (областен управител) и така Кастриоти става Искандер-бей, или съкратено Скендербег. След разгрома на турците от унгарците в битката при Ниш през 1443 година патриотично настроения Скендербег се възползва от ситуацията. Той напуска турската армия, отрича се от исляма и сплотява албанците за борба с турските завоеватели. Столица на създадената от него независима албанска държава става родният му град Круя. В продължение на четвърт век водената от Скендербег армия отблъсква 13 турски нашествия в Албания.
Основна туристическа забележителност в Круя е крепостта, на чиято територия е разположен музея на Скендербег. В близост до него се намира етнографския музей, чиято експозиция е в голяма къща в старинен стил. Струва си да се видят текето (молитвен дом на бекташите, които са привърженици на суфиското направление в исляма) и турската баня. По пътя от центъра на града към крепостта се минава през пазара, изграден в османски стил. Там има огромно разнообразие от всякакви сувенири.
Тук ще спомена за добрите си впечатления от
състоянието на пътната мрежа в Албания.
Всички главни пътища са обновени и в добро състояние
При предишното ми пътуване в тази страна през 2008 година по-голямата част от шосетата бяха разбити с много дупки. При второкласните планински пътища сега (2019г.) минахме през няколко участъка в лошо състояние с разбит асфалт. Тъй като обичам да експериментирам пропътувах няколко десетки километра по третокласни планински пътища, които бяха без покритие, както се вижда на снимката по-долу.
Имайки предвид бързото икономическо развитие, повсеместното строителство и мащабното обновяване на инфраструктурата мога да кажа че от бившите социалистически страни Албания е дръпнала най-много напред, в сравнение с миналото.
Днес с Диана зминаваме за Виетнам и Камбоджа, на една впечатляваща обиколка. Приятно четене:
Пътуване до Виетнам и кралство Камбоджа
Октомври-ноември
2018 година
Всеки
пътешественик е човек със свои емоции, усет за ситуация, реакция – с ум или с
душа. Затова едно и също пътешествие, изживяно от група хора, може да бъде
пресъздадено по различен начин. Аз съм от тези, които заобикалят фактите,
сухата статистика – за това си има Wikipedia, но запазвам в сърцето си всеки
детайл, който ме е докоснал. Мисля, че това се получи с цялата ни група с
усмихнати и изключително приятни хора – всеки тръгнал със своята нагласа за
Виетнам. Забравихме за нагласите в момента, в който се потопихме в ефирната
енергия на перлите на Индокитай.
От къде започва едно пътешествие във Виетнам?
Столицата Ханой,
където, за да си в тон с времето, трябва да пообиколиш старите квартали с рикша – така хем не се налага да изпиташ стрес от нашествието на моторите, хем може спокойно да вдигнеш поглед и да се любуваш на елегантните сгради във френски колониален стил. Все още, тук на север, може да се видят толкова много прекрасни, елегантни, грациозни, красиви жени с типичната виетнамска носия – ао дай. Край теб се занизват като пъстър гердан рикши и много каручки или колела с красиво подредени свежи цветя, екзотични плодове и дори домакински принадлежности и украси за дома. Тук моторчето е свято нещо.
Имам чувството, че моторчетата тук са специална серия – могат да носят като мравката тегло и обем в пъти повече от собственото си, включително могат да поберат и цялото семейство – мъж, жена, две- три деца, накачени с гръб, с лице и въобще в някакъв странен пъзел. Ханой е приблизително 9 милионен град с приблизително 7 милиона скутерчета. Виетнам е втората в света страна по брой на моторчета след Индонезия.
И
ето ни в буса към
Халонг
– номиниран за едно от седемте нови природни чудеса в света. Има защо – заливът се отличава с богато биоразнообразие, а сюрреалистичната природа е била декор на множество филми – „Индокитай” с Катрин Деньов, „Винаги ще има утре – Джеймс Бонд” с Пиърс Броснън, „Островът на черепа” със Самуел Джаксън, „Пан” с Хю Джакмън…
Била съм много пъти из
заливите на Халонг,
но не спирам да се удивявам, да попивам ненатрапчивата красота и хармония от това магнетично място. Обичайната процедура: качване на кораба, бързи снимки наоколо, инструктаж за предстоящата обиколка с лодка около островчетата. Ние станахме участници във „филма“, наречен „удивителните места по нашата планета”.
Отпътувайки от България имахме една идея – всеки да носи народна носия, блуза с българска шевица, с която да си направим снимка в залива на Дракона. Колко приятна до напираща в гърдите гордост беше изненадата, че всички се бяха постарали да вземат по една българска блуза с шевица, а някои и цели носии. Снимахме се малко преди залез. Много, много истински и красив момент. В този момент се получи и спонтанната спойка на групата, почувствахме се благодарни и щастливи, че точно ние и точно на това място сме първите, които ще слеем красотата на българската шевица, втъкала мистика и легенди за нашите земи с легендата за Дракона – майка, слязла от Рая с малките си дракончета, за да помогне на виетнамските хора да спрат набезите на нашествениците. Обичам красивите легенди, обичам красивите места. Казват, че Бог е там, където има красота, ако е така – Бог определено е тук!
Лодките
минават покрай плаващи рибарски къщички, на понтони, които изглеждат спретнати;
с веранди, на които са опънати безброй рибарски мрежи и задължително с по едно
или две кучета, готови да отблъснат неканени гости. Късно вечерта имахме и
жалки опити за нощен лов на калмари, които с бамбукови пръчки и кукички без
стръв трябваше да наловим. Хора от екипажа, кротко пушейки от широки бамбукови
тръби (какво ли беше това, което пушеха) през цялото време ни наблюдаваха с
твърде широка усмивка, което леко ме навежда на мисълта, че са били наясно, че
калмари няма да хванем, но какво пък – нека се забавляваме.
Няма
как да пропуснем и визитата в
мидената ферма,
където видяхме как се зараждат прекрасните
перли. Жените, които обработват мидите, не спирaха своята работа, докато
надничахме любопитно в ръцете им. Понякога се питам – едно не дотам красиво
действие (имплантиране на камъче –дразнител), как може да роди след няколко
години такова съвършенство като перлите – бели, розови, черни, кремави. Следва
мигът, за който копнее всяка жена – търговската зала и всеки отнася със себе си
перла – за спомен от Залива на
Дракона – Халонг.
Отново
на път. Този път към
Хюе, старата столица на Виетнам,
управлявана от династията Нгуен в началото на
19 век (в наши дни, Нгуен е най-популярната фамилия във Виетнам). „Кралският
дворец“ е построен според практиките на Фън Шуй, както и почти всички други
исторически обекти в Азия, днес е под егидата на Юнеско. „Дворецът на
върховната хармония“ носи дълбок философски смисъл и отразява хармонията между
„ин“ и „ян“, между човека и природата.
Видяхме и гробницата на последния и силно недолюбван крал Каи Дин, който за да си спретне силно впечатляващ дом за отвъдното е увеличил данъците на населението и почти е пресушил държавната хазна. Пръснатите, тогава от амбиция, средства днес пълнят бюджета на Виетнам, защото хиляди туристи са привлечени от възможността да разгледат като нас този пищно инкрустиран и много красиво разположен с великолепна гледка мавзолей. В автобуса, благодарение на нашия гид, който се оказа талантлив певец, разучихме – песничката „Виетнам – Хошимин”. Сега е времето да спомена, че
тази песничка е добре да се пее в Северен Виетнам,
защото всички ще я пеят с вас. Съвсем различно е в Южен Виетнам, където искахме да покажем с гордост, че знаем виетнамска патриотична песничка и запявахме дружно, но не намирахме подкрепата за хоровото ни изпълнение от южняците. И така пеейки „Виетнам – Хошимин” пътуваме на юг.
Кратка
спирка в малка
фабрика за изработка на мраморни изделия
Знаете ли как се
изработват мраморните статуи, някои с големина много по-голяма от човешки ръст,
от цели мраморни блокове? Трудно, много трудно. А и не всеки има право да
изработва статуи, които имат сакрален смисъл. Условието е: да си будист, да
работиш с чисти мисли, посветени на божествените закони, да не правиш секс,
докато завършиш творението. На кого му се правят статуи? Само няколко
месеца отнемат.
Хой Ан
е
също обект на световното наследство на Юнеско, с красиви храмове и френски
колониални домове. Пътят на копринените изящни шалове и рокли – от черничевия
лист, симпатичната буба, която жертвоготовно твори красота, жълтите пашкули,
боядисани в цветовете на дъгата, нишката, изтъкана на плат до шалът, галещ
раменете. Всичко това в една фабрика за коприна в Хой Ан.
Дананг
е интересен град в
средата между модерното и колониалното, плажовете който са номирани за едни от
най-красивите в света (според класацията на Форбс). Модерното летище на
града, обслужващо хиляди жадни за красота туристи от цял свят, в миналото е
било секретна авиобаза, служеща на американците в недалечната позорна война, за
която ни напомнят много емблематични филми -„Апокалипсис сега”, „Взвод”,
„Коса”, „Добро утро Виетнам”. В Дананг видяхме
моста на Златния дракон,
дълъг
666 метра, символ на стремителния
икономически растеж на страната. Близо до историческия музей има малка
квартална пагода. Красива, както всички пагоди, с богата каменна и дървена
украса, позлата, огромна статуя на майката на Буда. Във всички храмове централно
място има символът на слънцето (свастиката с пречупения кръст), който все още
повечето хора припознават като символ от друго недалечно минало. Не ги обърквайте,
те нямат нищо общо, това обяснявам всеки път, но винаги се намира някой, който
да ме упрекне, че показвам такива неща. Моля, информирайте се! Свастиката е
символ от векове и единственото, с което трябва да се свързва са слънцето,
светлината и безкрайността.
За
няколко дни, след едночасов полет, посетихме и
остров На Чанг, перлата на Виетнам
Возихме се по най- дългия надморски лифт в света (поне до скоро е държал този рекорд).
Ривиерата на Южнокитайското море
ни предложи 6 км бели пясъчни плажове, пъстроцветни живописни рифове, където няколко гмуркача от групата, ни зарадваха с „находките си“ (корали и морски звезди, които върнахме в морето). И още: рибарско селище с няколко ресторанта, аквариум, плажче и масаж на крачетата. Дори намерихме и няколко часа време за прочутите кални бани и природните горещи извори. Точно нас, българите ли, които сме специалисти по кални бани (не в буквален смисъл), няма кой, как и с какво да ни вземе акъла. Дори с много красивия и чаровен комплекс – спа на открито. Първо гореща вана с кал, после басейн с естествена минерална вода. Под строй. Всеки ден може да бъде усмихнат, ако му подариш пръв своята усмивка. След това отново с едночасов полет отпътувахме до
Хошимин или Сайгон,
както обичат да го наричат
местните жители. Ханой е административна столица на Виетнам, след обединението
между Севера и Юга, но Сайгон е най-големият близо 10 милионен град на Виетнам,
най-модерният и въобще най във всяко отношение. Това, което заслужава да се
види в столичния град е „Музеят на войната“. Силно въздействащ със своите
стотици фотоси, направени от репортери по време на американо-виетнамската
война. Там, както каза и нашият гид, няма какво да се разказва. Там се
преживява, осмисля. Разтърсващи фотографии с уловени мигове от трагедията в
тази безсмислена и позорна война, трагедия и за победени и за победители.
Признавам си, че не издържах до края. Разплаках се и излязох.
Как най-романтично и най-драматично може да се
разгледа Сайгон?
С
вечеря на круизен кораб, който обикаля около огромния град по едноименната
река. Отразените светлини на небостъргачите в реката и пищността на тази
впечатляваща архитектура е нещо, което наистина респектира. А за
по-палавите или в същност „по-послушните“ има и нощен клуб след вечерята.
Нощен клуб в Сайгон
има по високите етажи на небостъргачите.
Забравих да спомена, че клубът, в който пихме отбрани вина на фона на як саунд
и гледка на нощен Сайгон от птичи поглед, е включен в листата с най-добрите
нощни клубове в света. Бодигард на всяка маса, който се грижи да не бъдем обезпокоявани,
докато танцуваме, пали цигарите, свети с фенерче, за да се получи добра снимка,
носи столче, ако му се видиш уморен – абе, грижовен човек с тяло на кунг-фу
боец, стилен черен костюм и дискретна слушалка в ухото.
Какво
е Южен Виетнам без плаване с плоскодънна лодка до
делтата на Меконг
Но първо, преди да се качим на лодките, се
разходихме из овощната градина на крайречно рибарско селище. Овощна градина от
помело, джак фрут, ананаси, нони, кокоси, банани, хибискуси, жасмин. Градините
на Меконг, реката-майка, която се ражда в Тибет, минава през Китай, Мианмар,
Лаос, Камбоджа, Тайланд, с последна спирка Южен Виетнам. Над 4000 км пътешествие през 6 страни. Пихме зелен чай,
поднесен с пчелно млечице и прополис, добит в селището, видяхме как се
приготвят сладки от кокос, по-смелите си метнаха на врата за снимка един
няколко метров питон- домашен любимец, попяха ни самодейни певци и певици – от
рибарското селище, почерпиха ни отново с плодове и чай от джинджифил, хапнахме
и пържена риба в близост до моста на маймуните, където ако силно те напира да
се жениш трябва да минеш с колелото си на гърба.
За какво са кръстопътищата? За да се кръстосат пътищата – на нашата група и група виетнамски католици с бели шапки, на които се натъкнахме разхождайки се из градината. Спонтанната ни среща бе придружена от много смях и музикален поздрав от виетнамската братска група. Защото знаем, че щастливите хора са добри. Решихме учтиво да отговорим на братския поздрав с единствената песен, която разучихме от гида ни в Ханой „Виетнам – Хошимин” Да, трябва да се пее само на север, тук отново само мълчаливо ни изслушаха. С две думи: не ни се получи.
Приключението Меконг
Жената-лодкарка,
която с радост ми показва скромния си дом, в който с мъжа и, също лодкар,
отглеждат 4 дечица. Най-силните и важни уроци получаваме, когато сме на път.
Обикновено те са ни поднесени в картина, дума, реакция. Пътуването е вихър на
всички сетива, торнадо, което отвява воала на всяка маска, заблуда, его.
Уроците са ни поднесени по най-убедителния начин – собствено преживяване.
И
полет – този път до
Кралство Камбоджа
От днес в приключението Индокитай се включва активно и Кралство Камбоджа. Естествено с лотоси, усмихнати личица, бира Анкор, пържени вкусотии като жабки, ларви, паяци и други подобни неустоимо „привлекателни“ гурмета. И масажи, които не само са много яки, но и става голяма веселба.
Трудно
ми е да разказвам за Камбоджа. Толкова емоция, толкова пресивно въздействаща
красота, а толкова малко думи. Точно, когато пиша тези редове, ми звънна
телефона. Една жена иска от мен идея за пътуване. Виетнам и Камбоджа, разбира
се. „Ама Камбоджа ми звучи много страшно”, отговаря жената. А какво знаете за
Виетнам, за Камбоджа, за Мианмар? Защо според вас те се наричат „Перлите на
Индокитай“? Не трябва ли да се имформираме повече, преди да предприемем
пътешествие? А пътешествие до Камбоджа, не е просто пътешествие. Това е
пътешествие до друга възхитителна и причудлива планета в буквален смисъл.
В
миналото
Анкор
е бил столица на Кхмерската империя. От 9-и до 13-и век империята се е разпростирала от Виетнам до Бенгалския залив и е била една от водещите сили в Азия. Хипотезите относно причините за изчезването на Кхмерската империя обаче сe разминават. Това, което се знае със сигурност, е че около 15-и век районът на Анкор остава пуст. Чудесата му са в неизвестност за външния свят до 1860 г., когато по случайност французинът Анри Муо се натъква на това скрито в обятията на джунглата съкровище. Един съвършено конструиран и построен свят с необяснима за времето си технология, съобразен с геомагнитните, физически, космически, математически науки, технология, недостижима дори за съвременните архитекти. Думите не стигат да се опише мащабността на Анкор Ват. За строежа са използвани 5 милиона каменни блока с тегло между 2 и 10 тона, докарани от кариери на десетки километра от това място, а богато инкрустираните с барелефи стени с дължина над 1.2 км и включват над 11 000 фигури – гледка прехвърляща човешкото въображение. С много тъга камбоджанския гид ни показва обезглавените и осакатени статуи на Буда, чиито части са отнесени от китайците за продан на колекционери по време на режима на червените кхмери на Пол Пот и Иънг Сари. Благодарение на Англия, която откупува от антиквари 3 статуи на Буда срещу 3.5 милиона долара, днес те отново са в храма. Монаси в оранжево изкачат пред погледа от някой коридор и потъват в друг. Колко са красиви на фона на сивите, позеленели от времето стени на Анкор Ват.
Океан от история, традиции, природа и архитектура бе погълнала съзнанието и чувствата ни. Езерото с лотосите, в което се отразява с величествена строгост храмът; сергията на безръкия художник, от който си закупих рисунка на храма, поднесена ми от неговото красиво 2-3 годишно момиченце (вече е в офиса); гривната-амулет от червен конец, която ми върза на ръката будистка на достолепна възраст; пъстрите хора от цял свят; компасът, който доказва съвършенството на гения на древните архитекти; луната, която знае точно къде да застане по време на пролетно и есенно равноденствие, като очертава сакрален ореол около храма; 360 годишната черница застинала в силна прегръдка с руините (познати ни от филма с Анджелина Джоли), а тази прегръдка е завинаги, защото отпусне ли я вековното дърво, храмът ще рухне; целувката, която ми подари Буда в този ден, един от 200-те усмихнати Буди в храма Байон.
Запазен е и най-големият плувен басей в света, от древността, 700 х 400м от 1181 г. на крал Джайвараман (името му означава Бог на победата, двете му законни жени – Джаджа деви и Индра деви и 1000-те му наложници (започва да ми се вижда малък този басейн…)
Посетителите
на
Анкор Ват и Анкор Том
наброяват до над 2 милиона годишно, а обектът е под защитата на Юнеско като световно наследство и едно от чудесата на света. Сутринта бяхме готови (с нежелание) за път към аерогарата – посока България.
Спряхме
за половин час до едно крайпътно „заведение”, състоящо се от маса с мушама и
тухла-огнище, върху която в очукан тиган една сръчна камбоджанка приготвяше
местните гурмета – препържени жабки, бръмбари, ларви, тарантули. Вкуснооо! Така
поне каза нашият камбоджански гид. Тайната за оцеляване на азиатците – яде се
всичко, което лети, пълзи, плува и ходи. И още една кратка спирка в много
симпатична фабрика за коприна – за последни покупки за спомен и фреш от
ананас.
Летище, полет, завръщане, две седмици незабравими
емоции! Въпреки, че не обичам клишето „незабравими“, те наистина са такива. Както
обичам да казвам – диамантите са завинаги, но завинаги не е за
всеки! Искрено желая на всеки, чиято душа е жадна за пътешествия –
пътувайте, пътувайте до близката река, планина, село, но пътувайте! Това дава
смисъл на тялото и мотивация на духа да се чувства в кондиция и вечна
младост. Мечтата е първата и най-важна стъпка към едно осъществено
пътуване! „Правиш или не правиш. Опитвам се – няма!“
Автор: Диана Маринова Снимки: авторът(Снимките са със запазени авторски права)
Днес завършваме обиколна на Иван из Лондон – започнахме с Джулия Робъртс и Нотинг хил, а днес ще идем и до Гринуич. Приятно четене:
Една седмица в Лондон
част втора
Ден 4-ти
Природонаучен музей – Музей на Виктория и Алберт – Хародс
Natural History Museum and Victoria and Albert Museum – Harrods
По обичайната схема автобус и метро и излязохме от най-близката метростанция/ South Kensington/ до
Природонаучния музей
Отделихме достатъчно време на експозициите на музея. Най-голямата блъсканица естествено беше в отдела с динозаврите, но нашите предпочитания бяха към колекциите от благородни камъни и кристали.
Излизайки от Природонаучния музей, отсреща е Victoria and Albert Museum – световно известен музей на културата и дизайна. След кратък размисъл и преценка на времето пред входа на музея и най-вече под въздействието на единия член от семейството/познайте кой/, решихме да пропуснем и се насочихме към Brompton Rd, все пак трябва да оставим цели и за други посещения в Лондон. А на Brompton Rd се намира, според някои,
магазина на магазините – Harrods
Украсен с предколедни гирлянди, Harrods ни посрещна приветливо и въпреки, че едва ли бяхме от най-предпочитаните клиенти, никъде не се усещаше досада или нещо подобно. От персонала струи приветливост и готовност за оказване на помощ за олекването на вашите кредитни карти.
След продължителна и подробна обиколка, все пак излязохме със зелена торбичка. На мен най-силно впечатление ми направи, че в пределите на магазина има и нещо, като нашите стари хали – отбрани пресни меса, дивеч и риби, нещо трудно ги свързах.
Ден 5-ти
Британски музей – улица Оксфорд – Пикадили – площад Трафалгар – Ковънт Гардън
The British Museum – Oxford St – Piccadilly Circus -Trafalgar
Square- Covent Garden
За този ден основната цел е друг световноизвестен музей, събрал „даренията“ от много народи на английския народ –
Британския музей
Изключителна възможност да се запознаеш и докоснеш до толкова много артефакти от почти всички известни цивилизации по света. Особено впечатляващи са тези от египетската, древногръцката и асирийската цивилизации. Интересни са и залите на по-малко известни цивилизации, като тези на древните ацтеки и индианските племена.
Нещо ми убягнаха експонати от древнотракийската епоха, или не е имало ситуация да ги „даряваме“ или съм ги пропуснал. Може би най-голямо впечатление ми направи частта от Розетския камък – ключът към разгадаването на йероглифите. Сякаш някой древен високообразован човек целенасочено и с ясна умисъл е сътворил нещо за бъдните поколения.
След продължителната разходка в музея с прекъсване за лек обяд в уютния покрит вътрешен двор се насочихме към съвременното битие – известните
търговски улици Oxford St и Regent St.
С настъпващия мрак се наслаждавахме на многоцветната предколедна украса и магазините на почти всички известни марки. През Piccadilly Circus плавно се спуснахме към Trafalgar Square отдавайки почест на героя адмирал Нелсън.
Малко под Trafalgar Square/според картата/ се намира много симпатична традиционна кръчма с музеен кът Sherlock Holmes. От там към близката метростанция и към квартирата. Тъй като на този ден се е родила Тони, отпразнувахме събитието в един приятен местен пъб.
Логистичната подготовка за този ден включваше използването на допълнителна атракция – пътуване с корабче от Westminster Pier до Greenwich. Но от сутринта ни посрещна типичното лондонско време – мрачно, ветровито и с припръскващ дъжд. Решихме, че това време не е подходящо за тази атракция и прекроихме маршрута си, като се ограничихме до използването на метро, до метростанция North Greenwich Station/в непосредствена близост се оказа известната зала О2/ и автобус. Има и друга възможност, от метрото да се прехвърлите на DLR-железницата, но това е малко по-скъп вариант.
Целта на това пътуване беше да посетим
чаения ветроход Cutty Sark и обсерваторията в Greenwich
с нулевия меридиан. Комбинирания билет за двата обекта струва 19 паунда, ако се закупи онлайн/ https://www.rmg.co.uk/plan-your-visit/tickets-prices / и 24,5 паунда на място. Лично за мен посещението на ветрохода беше едно от най-трепетно очакваното събитие при посещението ни в Лондон. В младежките години съм се занимавал малко с ветроходство и един от любимите ми жанрове литература е била тази с морска тематика, ветроходното плаване от ерата на великите откриватели до съвременните самостоятелни обиколки на земното кълбо. Името Cutty Sark на най-бързия чаен ветроход е едно от емблематичните имена от тази епоха. Не случайно е дал името си на най-голямата ветроходна регата в света. Няколко пъти в нея е участвал и единствения български ветроход, баркентината „Калиакра“.
След обстойната и вълнуваща обиколка на чаения ветроход, през която поне за малко можеш да се поставиш на мястото на нейния екипаж се отправихме към
обсерваторията на Greenwich,
която се намира на близкия хълм, на 15-на минути пеша от ветрохода. Естествено там най- интересното е нулевия меридиан и възможността да стъпиш едновременно в западното и източното полукълбо. Тони се впечатли от спускащата се червена топка, по която екипажите на корабите са сверявали часовниците си.
London, England, SE10 8XJ, GB
В този район има още два интересни безплатни музея –
Националния Британски морски музей (NMM) и Къщата на британската кралицата от 17 век (Queen“s House)
Разгледахме къщата, без да сме впечатлени кой-знае колко. Семпла сграда с обозначени отделните помещения, но без обзавеждането.
Може да се каже, че
по-скоро е една скромна художествена галерия.
Както вече споменах
в началото, този ден времето беше твърде лондонско, макар и първия такъв за
цялото ни пътуване. Достатъчно прогизнали и премръзнали, решихме да съкратим
останалата част от дневния маршрут. Soho & Chinatown и The National Gallery
остават за следващите посещения в този космополитен град.
Всяко нещо си има
край, така и нашето лондонско приключение през късната есен на 2018 г завърши.
На другия ден отново придвижване до Stansted и от там със самолета обратно до
София.
Днес Светлана ще ни разкаже за миналогодишната си почивка на най-близкия до София остров – Амулиани или Амуляни, между „пръстите“ на Халкидики. Приятно четене:
Амулиани
август
2018 година
Идеята да отидем до Гърция беше спонтанна, 10 дни преди пътуването избрахме остров Амулиани (Амоляни) и резервирахме вила c морски изглед (90 евро за нощувка). Пътуването с кола беше 6 часа от София до резервираната вила на Амулиани. Избрахме да минем през Кулата – Серрес – Трипити.
Оттам тръгва
ферибота за Амулиани.
Ферибот има на всеки половин час (това не се спазва стриктно), автомобилите се качват на борда задължително на заден ход и служители от ферибота с удоволствие помагат на жените, които не се справят особенно добре с такива маневри (ние бяхме точно от тези).
Важно да знаете е, че когато автомобилът ви е паркиран на ферибота, повече нямате достъп до него, защото паркирането е точно „врата до врата“ така, че не е възможно да отворите врата, камо ли да влезете в колата си. Затова всемете всичко необходимо с вас веднага след слизане от колата си.
Цената е 2.50 евро на човек и 10 евро за автомобил. Билети се купуват на ферибота на 2 етаж след паркирането на колата. Пътуването с ферибота продължава около 20 минути.
На самия остров има безброй вили и апартаменти
за всеки вкус и джоб с тераски Sea-View. За шофьори: улиците са много тесни,
стръмни и има много
паркирани коли, шофирането не е на самия
остров не е за препоръчване. Посетихме два пясъчни плажа – Аликес и Карагаця.
Аликес
От пристанището е възможно да стигнете пеша до
плаж Аликес, около 20-30 минути
вървене пеша, покрай маслинови дървета. Плажът е голям, разделен на няколко части, има сервитьори и е комфортно. До 10 сутринта има достатъчно свободни шезлонги дори на първа линия съвсем до морето.
Ние винаги пристигахме към 9 часа и почти нямаше хора. Шезлонгите са безплатни, но се изисква консумация от 3 евро на човек. Има храна (Self-Service) и безалкохолни/алкохолни (Service).
Карагаця
Плаж Карагаця се намира на 2 км от пристанището, има добър асфалтиран път, до там отидохме с колата. Към 9 часа сутринта има места за паркиране дори на сянка, плажът е все още празен и може да си изберете, къде да се настаните. След 11 часа вече няма никакви места, защото плажът не е голям, но пък е много красив. Този плаж ни хареса повече от Аликес.
На този плаж шезлонгите също са безплатни, тук също се изисква консумация 3 евро на човек. Напитки се сервират от момчетата на бара, обаче храната е на самообслужване. Морето е чисто, тюркоазено и приказно.
Има една подробност, която искам да спомена: на плажа няма тоалетна, ама никаква. Не ми се мисли, какво правят всички тези хора, ние ходихме доста далече пеша зад паркирани коли да търсим
храсти.
И на двата плажа има големи медузи, които се изваждат от морето още сутринта, за да е безопасно за децата. Това наблюдавахме всеки ден. В крайна сметка, на плажа имаше доста извадени от морето умиращи медузи, което ни караше да се замислим, дали това точно е правилния начин, за да се спасим от тях. Вижте, колко са красиви.
Един ден решихме да отидем на плажа в 8.30 часа, за да можем да отидем с лодка до Магарешките острови. Ето така изглежда плаж Аликес по това време рано сутринта.
Магарешки острови (Дреня)
В деня преди пътуването до Магарешките острови, след 8 часа вечерта отидохме на пристанището, за да се осведомим за транспорта. Имаше човек, който ни попита как се казваме и колко души ще пътуваме. Повтори го два пъти и следващия ден имената ни бяха в листа с резервации.
Ierissos, , 630 75, GR
Лодката отпътува в 12 часа от пристанището, добре е да сте там петнадесет минути по- рано, за да седнете в лодката на сянка. Цената на билета е 11 евро на човек.
Първо лодката обикаля целия остров, получавате информация за плажовете, за скалите, за съжаление- само на гръцки език, така че чухме и разбрахме само дума „паралия“ (плаж). Човекът опита да
говори и на английски език, но не му се получи особенно добре и спряхме да му
обръщаме внимание.
Лодката спира на един малък остров, където няма шезлонги и чадърчета, жега е, има само овце и няколко дървета, но скалите и цветът на водата си заслужават да ги видите. Това място не е подходящо за плаж, но за снимки е истинско удоволствие. Невероятна красота!
Добре е да си вземете шапки и чадъри. На този остров има 1 час престой.
След посещението на този малък остров, същата лодка отплува към един друг, но по-голям остров. Там вече има плажове с чадъри и шезлонги, но тъй като времето на пристигане е около 2 часа следобед, на плажа няма почти никакви места. Ние имахме късмет да намерим един шезлонг и след половин час– още един. Плажът е стандартен за Гърция, само че тук вече няма сервитьори, тук всичко е на самообслужване. Опашката е дълга, а чакането – досадно, но човекът от персонала прави всичко възможно да ви е забавно, за да не се отегчавате от дългото чакане. Много се забавлявахме с него.
Препоръчвам домашното бяло вино, много е
хубаво и леко.
На острова до плажа има доста паркирани лодки,
в морето влизахме само, за да се охладим малко. Гледката към другите острови
беше много крсива и затова препоръчваме тази обиколка с лодка.
Също така, на плажа имаше и Aquaglide (надуваеми водни съоръжения за деца: за
скачане, тичане, пързаляне). Аз лично съжалих, че не се
присъединих към децата. На Амулиани се върнахме към 18 часа.
Още малко факти за Амулиани:
За храна и пиене ще ви трябват средно до 40 евро на ден за човек. Нощен живот на
Амулиани няма. Има няколко бара с гледка към морето, коктейлите са с цени по 9 евро. Беше ни препоръчан ресторант Цанис (Tzanis), там ходихме 3 пъти и останахме много доволни – вкусна и
качественна храна на добри цени.
Препоръчвам Амуляни за семейства с деца и за по-тиха спокойна почивка. Също така, препоръчвам Амулиани за гмуркачи, мога да кажа, че дъното на морето е много красиво, със скали, водорасли и всякакви морски жители.