С Цветан отново ще отидем на манастир – този път манстирът ще е будистки, а страната – Китай. Приятно четене:
От Пекин до Хенгшанския висящият манастир край Датун
част първа на
Висящият манастир в Хенгшан
Първият автобус 1429 от Пекин или Бейджинг (Beijing) до Датонг (Datong) или както се чете Датун тръгва в 07:10 от Aвтогарата Liuliqiao Long Distance Bus Station.
Най-трудното беше да открием тази мега автогара, но с помоща на този запис на китайски това беше лесно: 六里桥客运主枢纽(lìu lǐ qiáo kè yùn zhǔ shū nǐu):).
Необходимите китайските билети:
· горе за Хенгшан манастира с намаление за пенсионери за 50 юана,
· долу вляво за автобуса Пекин – Датун за 145 юана,
· долу вдясно за спално купе във влака Датун – Ксиан за 348, 5 юана.
Купуването на 2 билета стана с показване на два пръста и номера на автобуса 1429 и двата йероглифа за Датун или 大同и подаването на двата международни паспорта и кеш.
Така пред нас остават 400 км за 145 юана (или 38 лева).
Качихме сме от изход № 6, отбелязан с квадратче и 6. Все пак в Китай ползват същите цифри, така че няма проблем да намериш гейта, който е отпечатан на билета заедно с началния час. Модерният автобус е с удобни кресла с европейско разстояние за краката, кафе и снакс и 20 мин. пиш пауза по средата на пътя.
Автострадата ни води на запад през Великата китайска стена. Оттук е минал Чингиз хан за да покори „западната столица“ – Датун.
Нашата цел беше това антично архитектурно бижу –
манастир висящ горе в планината Хенг
Знаем, че храмовете обикновено се строят на равна основа, но в северната китайска провинция Шанси има един храм, който е залепен за скалите и виси във въздуха. Това е известният Висящ храм в Шанси.
е построен по времето на Северната династия Вей (386–534).
Лесно е да го откриеш, може би като китайският другар у нас, който искал да открие родно място на вожда на Коминтерна у нас и вижда, че на картата има два града Димитровград!? Наляво към Сърбия или надясно в България? Така се почуствах и аз като видях на картата, че
има ДВА града Датун!
Дали сме взели билети за правилния? Наоколо само китайци, които разбират само китайски!!!
Слава Богу, автобусът отмина мрачния Датун, който бе обвит в сив смог от пушеците на тецове и въглищни мини.
Хоризонтът се разведрява и показва чисто еко езеро с много риба и вятърни мелници. Обръщам се към комшията и го моля да позвъни на моя couchsurfing приятел от неговия телефон, което е в пъти по-евтино, ако звъня от моята българска карта
От разговора, разбирам, че нашият couchsurfing приятел е забравил, кога ще пристигнем и е на състезание по риболов с голи ръце, но обеща да изпрати жена си да ни посрещне на автогарата. Ех, пожелавам му на слука! Също и на нас Дай рибу, рибу, дай!
Пристигаме на обяд в автогарата в
Датун, провинция Шанси
или в правилния град! Там ни посреща жената на рибаря, която не говори бъкел английски и иска да ни откара у тях. Рибарят ще лови риба още два дена, а ние имаме поръчани билети за влака за Ксиан утре следобяд. Следователно срещата ни пропада и молим жена му да ни откара до хотела край гарата, който предварително сме букнали. Като преводач ползваме нейния съпруг – дистанционно по нейния телефон
С разпечатката на хотела от Booking. com на китайски, неговата любезна съпруга бързо се оправя и потегляме към гарата. Май ни пожела добре дошли в Датун?!
Минаваме покрай стените на Стария град, който е заграден и затворен със синя ограда. Защо ли? Кой да ти каже?
Истината по късно открих в нета.
Най-полезната карта на Датун, която открих в нета:
Старият град е заграден долу вдясно,
Горе е гарата, хотелът и банката.
Датун е известен със своя бивш кмет Ген Яньбо (耿彦波 – Gěng Yànbō),
начело на града от 2008 до 2013 год. Кметът Ген решава напълно да възстанови градската стена на „Стария град“, да събори почти всичко в границите на стените и на съседните места извън стените. И след това да построи нов „стар град“ в традиционен китайски стил. Той искал да върне предишното величие на града, като столица на три династии и да даде нов тласък за развитие и да го привлекателен за туристите и жителите му.
В околностите на града, той наредил изграждането на нова концертна зала, музей, библиотека, център за изкуствата, плувен спортен център с 50 000 места, надявайки се 3 милионият Датун да заличи лошата си репутация на западащ град на въгледобивната промишленост. Но през 2013 Ген беше пренасочен за кмет на Тайюан, провинциална столица на Шанси. Неговият наследник, наследява един градски бюджет от повече от 30 милиарда юана ($ 6 милиарда) на червено и предприема съвсем по-строг режим на харчене. Амбициозните проекти са спрени или забавени, а жителите на Датун оплакват бившия си кмет.
Старите едноетажки (хутунги) са сринати с булдозери за да се направи място за новият „стар град“.
Трябва да командироваме кмета на Перник на обмяна на опит в Датун, да види как се реставрира крепостта на Кракра!
„Taijia Hotel Datong Railway Station Branch” е нашият скромен (98 юана или 26 лева) чист хотел до гарата с огромна баня, твърди легла и телевизор с канал №5 по който можем да следим Европейското по футбол от Франция
Докато си оставим багажа, жената на рибаря беше изчезнала. Здраве Бог да ѝ дава!
Наблизо е ж.п. гарата на 3 милионния град Датун в провиция Шанси. Първо посещаваме гарата за да получим ж.п. билетите си, поръчани още в България.
Къде е гишето за чужденци?
Къде е чакалнята и перона на влака за Ксиан?
Къде е стаята за проверка на багажа?
С получените писмени указания на английски и китайски от Китайските железници лесно се оправихме и си взехме билетите.
Остана само още
да обменим валута,
тъй като юаните, които купихме в България намаляха. Кредитните карти ги държахме като резерв, защото не искахме да плащаме високи банкови такси.
Стискайки в ръката две бакноти китайска и американска, питахме срещнатите китайци Банк?… Банк? Зер банкнотите са китайско изобретение и все някой ще ни покаже къде да ги обменим! Обмяна на черно няма в Китай, няма и обменни бюра, но пък има услужливи младежи, които след като чекнат в смартфоните ни упътват с ръце.
След 1 час бюрократична изнервяща процедура успяхме. Ползвахме модерна комуникация – компютърен превод от китайски на български от смартфона на шефката. Накрая разбрахме, че момичето на гишето се мъчи да вкара имената ни в компютъра както са паспортите ни: на английски, но и на кирилица! Е, винаги има първи път и май ние бяхме сефтето, докато обясним, че нашите имена са еднакви и на английски и на български!
Времето лети, а ние трябва да намерим такси, което да ни откара до Висящия манастир! Къде е стоянката им?
Срещу гарата, виждаме рекламната им табела и а орлякът таксиджии чака туристите – балъци на гюме!
След като се спазарихме за двама пенсионери по 80 юана утре в 7:00 сутринта с показване на часовника му. Той обеща да потърси още двама пътника и сутринта да ни вземе от хотела след показаването на хотелската разпечатка на китайски. Yes! Yes! Yes!
Да, да – ама не! Висящия манастирът е отворен от 8:00 до 17:00 и е на 85 км от Датун!
За разлика от нашата следваща цел – Юнганг пещерите на Буда, които са до града и за които се надяваме да остане време утре. Неочаквано за нас, това е реализираната мечта на кмета!
Успокоени, че успяхме да се оправим без да ползваме преводач или ескурзовод, тръгнахме сами да се почерпим.
Сутринта сме долу на рецепцията
Един преводач ни предлага екскурзия до Висящия манастир по 200 юана на човек или за двама 400. Отказваме, казваме че сме договорили с друг за по 80 юана. Но къде е той? Единствено на което можем да се съгласим е на същата цена, но сме само двама! Хотелското такси кандисва и ни качва двамата, като по пътя спира и взима още двама като прави малко отклонение до съседния Датун.
Минаваме покрай черупчестия покрив на недовършения плувен спортен център на кмета.
След 2 часа пристигаме в клисурата, където на една скала над реката виси манастир с 40 килии. Срещаме и договореното такси с две французойки, което не са пуснали да допари в двора на нашия хотел. Уви, борба за хляб!
Хенгшанският висящ манастир
Ето гооо, окачения на 75 м над реката преди 14 века манастир в планината Хенг, провиция Шанси, Китай. Дзеннн!
„Преди човек да започне да изучава Дзен, планините са си планини, а реките – реки. След първото съзиране на истината, планините вече не са планини и реките вече не са реки. След просветлението планините отново са планини и реките – реки“
Е, как да не влезеш и, както казва Буда:
„Можеш да направиш две грешки по пътя към истината: да не го извървиш целия и въобще да не тръгнеш по него. “
Като пионерче не бях ходил на неделно училище и затова въпросът на мама ме завари неподготвен: – Хората, които вярват в Христос, се наричат християни. А как, според теб, се наричат хората, вярващи в Буда? – Будали! – обади се дядо ми
Затова днес баир-будалата още срича тези 25 дзен будистки мъдрости. Ако успеете да прочетете първата, тя със сигурност ще успокои душата ви. Това ще ви позволи да погледнете на живота от малко по-различен ъгъл и да се изкушите да потърсите останалите
#1. Изкушението да се откажем е най-голямо точно преди победата.
#2. Пътуване от хиляда мили започва с първата крачка.
Ширината на манастира се определя от стандартната дължина на стърчащите набити греди, т. е. 2,5 м. От които 0,5 м за тесен балконски проход и още 2 метра за стаята(килията).
#3. Не говорете, освен ако нямате да предложите нещо по-добро от тишината.
Манастирът е разположен в малък речен пролом. Конструкцията е окачена по средата на скалата под един величествен връх на планината, като под наклонена стряха, която защитава постройката от ерозията на слънцето и дъждовете.
#4. Колкото и силно да духа вятърът, планината няма да се преклони пред него.
Синият вход на висящия манастир е построен след пробиване на дупки във вертикалната скала в които са набити хоризонтално греди, които носят цялата конструкция на храма. Или както казва науката съпромат имаме хоризонтална „конзолно ляво запъната греда“
#5. Не се бой да се поколебаеш, страхувай се да не се откажеш.
Ясно се вижда луфта между свободния край на конзолата и вертикалната греда захванати заедно със скоби вдясно. Това показва ясно, че вертикалните греди са поставени допълнително като застраховка на носещите конзолни запънати греди след последния ремонт.
Ха – ха, някой е забравил да свали скелето!
#6. За глупака и щастието е глупост.
През вековете манастира е оцелял от ерозията на скалите, от достигането на наводненията, от снежните лавини и горски пожари.
#7. Ако се препънеш и паднеш, това още не означава, че си на грешния път.
Пътят води нагоре по стъпалата към синята порта.
Една от скулпторите в колибата е на Рогоносец
#8. По-добре да живееш в колиба, в която кънти смях, отколкото в богат дворец, където цари отегчение.
Манастирът има над 40 зали, килии и павилиони в 152,5 м2 площ, свързани помежду си с коридори, тунели, мостове и чардаци..
#9. Винаги гледай на нещата от светлата страна, ако няма такава – изчакай на тъмно, докато не изгрее слънце.
Усмихнатят Буда приема всякакви пожертвания, дори и стотинки!
#10. Какво и да се случва, се случва до време.
#11. Тези, които посочват грешките ви, не винаги са ви врагове; и ако някой признава вашите заслуги, не е непременно ваш приятел.
Аз си купих само една пощенска марка с планината Heng Shan с древната Xuankong Pagoda и една мини жълта кратунка, като тази на Лао Дзъ, който говори на щуреца:
„Можеш от двора си да не излизаш,
а света да опознаеш.
Може от прозореца да не поглеждаш
а да видиш истинското Дао.
Колкото по далече отиваш,
толкова по малко знаеш.
Мъдрият не странства, а всичко знае.
Не вижда, а всичко разбира.
Бездейства, а всичко постига. “
Съгласно легендата,
строежът на първия окачен храм
е започнат от един самотен монах Лиао Ран в края на Северната династия Веи.
Окаченият над прохода манастир става важна духовна транзитна спирка през планината на пътувашите монаси: будисти, конфуцианци, даоисти. Всеки от тях изгражда свои храм в този манастирски комплекс.
Няма начин оттук да не са преминали и първите монаси християни поканени от толерантния към религиите Чингиз хан. Но следите от християнските монаси са заличени след неговата смърт.
#12. Не се бойте, че не знаете – притеснявайте се, ако спрете да учите.
#13. Учителите просто отворят вратата, а вие сами трябва да влезете.
И изкачите по стълбата.
Манастирът постоянно е разширяван през вековете, като последно е бил реставриран през 1900 година от династията Кинг (Qing).
#14. Смисълът на живота е да умреш млад, но възможно най-късно.
Вляво тясната пътечка е издълбана в скалата за да се осигури еднопосочно кръгово движение на туристите. Тъй като каменния парапет е само половин метър е малко страшничко над урвата.
#15. Живейте, запазвайки вътрешния си мир. Изисква се време цветята да разцъфнат.
Поглед назад: високият парапет от вертикални греди малко успокоява, че манастира няма рухне над главите ни под тежеста на тълпата от туристи. Ех, преминахме от там нормално!
#16. Един приятел никога не е без недостатък; ако търсиш недостатък – ще останеш без приятелство.
#17. Нещастието влиза през врата, която сами сме му отворили.
В манастира има над 80 будистки скулптури от бронз, желязо, камък и кал.
#18. Никой не се връща от пътуванията си какъвто е бил преди това.
#19. Тези, които са в състояние да се изчервяват,не могат да бъдат с черно сърце.
#20. По-добре един ден да си истински човек,отколкото хиляда дни да бъдеш нечия сянка.
Залата на традиционната китайскамедицина (San Jiao Hall) e пълна с билки и човешки модели за акупунктурните точки.
#21. Вашият дом е мястото, където вашите мисли намират спокойствие.
#22. Човекът, който е в състояние да премести планина, е започнал с пренасянето на малки камъни от едно място на друго.
По заповед на ефрейтора в двора на казармата?
#23. Ако направите грешка – смейте се над нея.
Е, аз сбърках и тръгнах нагоре вдясно Вратата бе заключена и аз се върнах, но пробвах поне!
Пред скалата на Висящия храм са изписани четири йероглифа „Гун Шу“ и „Небесен дар“ като възхвала на високото майсторство на строителя му. Гун Шубан е известен майстор, живял преди 2000 години, който се смята за родоначалник на занаятчиите. Смисълът на надписа е, че всичко в този храм е сякаш творение на божествения майстор Гун Шубан.
#24. Най-доброто време да засадиш дърво е преди 20 години. Следващият най-добър момент е днес.
А какво е посланието на Буда?… „Идеята на съществуването е да нямаме страх. Никога не бива да се страхуваме от това, какво ще стане с нас, ако останем сами. В момента в който се научим да сме сами, тогава идва истинската свобода“
Страхът е нещото, което спира по-голямата част от хората да преследват сами мечтите си. Когато освободим ума си от страха, че не можем да говорим китайски, животът и пътят ще се отвори за нас
Много по-трудно е да разберем какво искаме от живота и как си представяме себе си, отколкото да помогнем на друг да го направи. Да открием себе си е един от най-трудните пътища, по които трябва да поемем, защото е много сложно, но стигнем ли до края му, ще разкрием най-добрата версия на себе си.
След малък престой в Трир реших да оползотворя връщането
си с
пътуване по
Мозел
Реката е
най-големият ляв приток на Рейн (втори по големина въобще след Майн), като
извира от Вогезите (на френски: Vosges, „Вож“) и протича през Франция, Люксембург
(само по границата) и Германия, за да се влее в Рейн при Кобленц. Дълга е 544 километра и е плавателна за големи речни
кораби (1500 тона) от Мец във
Франция до Кобленц, като за целта са построени 28 шлюза – 16 във
Франция, 2 между Германия и
Люксембург и 10 в Германия).
Най-известният град по реката е Шенген в Люксембург, който обаче съвсем не е
най-голямото селище по нея.
Долината на реката
не е толкова стръмна като тази на Рейн, но
почти
по цялата ѝ дължина се отглеждат
лозя за вино
Поради това е и много обичана отсечка за
туристически пътувания. Възможно е да се направи тур за цели осем дена по
цялото плавателно течение със спирки на различни места. Някои от корабите
навлизат и по десния ѝ приток – Саар, който също има малка красива долина. Моето
пътуване започна сутринта с наблюдението на един феномен, който не можах да
заснема добре – издигащата се рано сутрин над Мозел мъгла.
Пристигнах
с автобус до
двойния град Бернкастел-Куес (Bernkastel-Kues),
(Бернкастел е на десния, южен бряг, Куeс – на северния ляв), който имах възможност да пообиколя. Селището е разположено в една странична долина и предлага множество гледки с красиви стари къщи и погледи над покривите към реката.
Както
се вижда, и тук лозите се използват като украса на улиците, а до кораба ми
имаше достатъчно време за една кратка разходка. За жалост, повечето магазини и
ресторантчета не бяха отворили още и градчето Бернкастел беше заспало. За
разлика от Рейн, тук на кораба имаше основно германци, основно семейни двойки
или малки компании, и основно желаещи да си попийват по пътя.
Забелязах
обаче, че корабът пропуска някои спирки, обявени в разписанието, а тръгването
понякога е от по-далечни кейове и това налага да се пристига винаги
предварително. Още след отпътуването, веднага попаднахме в рая на
лозаро-винарите.
Мозел е третият по големина винарски
регион в Германия,
като над 80
% от лозята са от сорта
ризлинг
Ризлингът
е особено бяло вино, което първоначално няма много силен вкус, но само след
секунда в устата разкрива невероятен букет от полуприкрити аромати. Годен е за
дълго отлежаване, но младият ризлинг е най-ароматен. Германците го правят в три
варианта – сух, полусух и сладък, като аз пия почти само полусухият. В долините
на Рейн и Мозел гроздето се бере относително късно, за да може една „благородна
плесен“ по него да отстрани водното съдържание от отделните плодове и така да
повиши захарността. Освен това е популярен процесът на производство на т.нар.
„ледено вино“ – гроздовете се оставят да замръзнат по лозите, за да се подсили
аромата и да се получи леко стафиден вкус. Това пък е типичен малък винарски
чифлик.
Малко
по-надолу се намира
идиличното селище Велен (Wehlen),
където се намира поредният мост над Мозел (за
разлика от Рейн, тук мостовете са честа гледка).
(снимка
Moseltal 7 – Велен)
(снимка
Moseltal 8 – Велен)
Селцата
пък могат да се определят не като толкова драматични, колкото като идилични –
закътани сред лозята, далеч по-малки и сякаш по-компактни. Корабоплаването също
е с по-малка интензивност и районът минава за прекрасно място за спокойна
почивка.
Следващото
село е
Целтинген,
чиято
църква се вижда отдалеч.
Тук
преминаваме и първия
шлюз на Мозел,
където
корабът ни се смъква с 6 метра за
десет минути. Интересно е, че в шлюза корабите трябва да стоят вързани, а на
всеки 50 см има ново място, където
човек от екипажа трябва да държи въжето, докато водата се изпомпва/запълва
шлюза.
Следващото
село по пътя е
Юрциг (Ürzig),
което
е един от най-големите винарски центрове в долината (по площи лозя, не по
големи изби). Селото се намира на един красив речен завой.
След него по десния бряг на Мозел се намират
безкрайни лозя
Малко
по-надолу се намира и
лозето „Стълбичката“ (Treppchen),
до
което се достигало само с малки дървени стълби.
Малко
по-надолу стигаме до поредния двоен град –
Трабен-Трарбах (Traben-Trarbach)
Понеже
по Мозел от средата на XIX век се
строят мостове, тук двойните градове не са рядкост – след построяването на
моста двата отсрещни града се сливал в един. Трарбах е по-старият от двата
града на южния бряг, като над него има и замък, който в сегашния си вид е от XIII век.
Срещу него, на по-равнинния ляв бряг по течението на
реката е Трабен – квартал с множество вили от XIX век.
Малко
след като преминахме Трарбах реших да изпия поредната чаша ризлинг на кораба,
както и да похапна. Оказа се, че гастрономията не е много успешна и яденето в
градчетата по реката е доста по-добро. Впрочем, цените на храната в Германия ми
направиха приятно впечатление, като са значително по-ниски от тези в съседна
Франция, например.
Последва
поредната порция от засети до върха с лозя склонове и поредното
миниатюрно селце – Енкирх
След
мъничко преминаваме и покрай
Пюндерих (Pünderich)
Това село се намира до един от
най-фотографираните меандри на Мозел почти в центъра на долината между Трир и
Кобленц. Основният поминък и тук са лозарството и туризма, като това е и
мястото, където жп линията отново излиза на брега на реката от високата равнина
на север. За съжаление, не успях да заснема завоя, но снимки може да намерите в
интернет. Самото село обаче показва превъзходни примери на типичната германска
архитектура.
На
снимката можете да видите също така как се транспортира трактор върху ферибот –
именно тази пасторалност ме кара да харесвам Мозел толкова. Времето тук сякаш е
спряло.
Срещu
Пюндерих се намира
замъкът на Св. Богородица –
Мариенбург (Marienburg)
Този замък всъщност е построен на мястото на стар манастир от XII век, който се издига на най-високата точка на един полуостров между два завоя на Мозел. Мога само да съжалявам, че нямах време да се изкача догоре за прекрасната гледка (снимки можете да видите в Wikipedia на https://de.wikipedia.org/wiki/Marienburg_(Mosel) ). Това е изглед отдолу.
Pünderich, Rheinland-Pfalz, 56862, DE
Така
корабът ми бавно се приближи към последната си спирка
винарският център Цел (Zell an der
Mosel)
Това е един от градовете с множество известни изби, а рекордьор е
избата „Черната котка“ (Zeller schwarzer Katz),
която е известна в цяла Германия. Тук се провеждат празници на виното в началото на септември, а градчето предлага множество възможности за храна и разходка. И тук улиците са украсени от множество лози.
За
съжаление, оттук ми се наложи да гледам долината от прозореца на влака. С
последната снимка от
град Трайс – Карден (Treis-Karden)
се прощавам с долината на Мозел и приключвам
този пътепис.
Какво
пропуснах? Извън описаните тук места в района на долините на Рейн и Мозел си
струват и още няколко места:
–
Кобленц – градът, разположен при вливането на Мозел в Рейн има красиви
крайречни улици, малък запазен средновековен център и 4 замък в околностите си, до част от които се достига с лифт;
–
Трир – един от най-старите градове в Германия, Трир може да ви предложи
великолепна средновековна катедрала, няколко римски руини и музея вродната къща
на Карл Маркс;
–
Майнц – също стар римски град с относително запазено средновековно ядро и един
от най-големите карнавали по Рейн в началото на Великия пост (по католически).
Отдавна не бяхме ходили до Атон, затова днес Цветан ще ни разкаже за поклонението си в манастира Ксиропотам на Света Гора. Приятно четене:
Света гора – Атон
До манастира Ксиропотам и назад
Света гора не се описва, тя се преживява, всеки манастир на този благословен от Бога полуостров диша с Божията благодат. Аз се опитвам да счупя оковите на мнимата свобода, да скитам по света и да консумирам, и затова се опитвам да се завръщам ежегодно “да заредя батериите“ или да потърся свободата от страстите, свободата на покаянието и смирението.
Манастирът Ксиропотам (Μονή Ξηροποτάμου)
е най-стария манастир на Света гора, но заема 8-то място в класацията на светогорските манастири. Той е основан от императорите Константин VI (913 – 959) и Роман I Лекапин (920 – 944). Името му (сух поток) произлиза от пресъхналия през лятото буен поток.
Манастирът Ксиропотам е разположен по средата на пътя от пристанището Дафни до столицата Карея. Автобусът спира на прашния път до къщичката (на разклона за пътеката надолу към манастира Пантелеймон). С автобусен билет за 2 евро вие трябва да слезете там и да продължите пеша още 1000 крачки насреща в отклонението нагоре към Ксиропотам.
Манастирът Ксиропотам открай време беше недостъпен и заобикалян
от обикновенния турист – поклонник, сякаш бе поставен под карантина.
Получавайки разрешението за нощувка за нощта, в която се отбелязва празника на манастира – „Въздвижение на животворния кръст“на 27/ 14 септември по стар/ нов стил, това много ме зарадва и аз приех това рядко благоволение от игумена за голяма чест. От 1981 година манастирският устав е отново общежителен, т.е. 60 монаха (включитено 20 отшелника) живеят заедно и се молят заедно под ръководството на игумена Йосиф. Това може би обяснява доскорошното нежелание да се премат поклоници за нощуване.
На ферибота имаше съобщение, че манастирът не приема гости в понеделник и вторник, защото се подготвя за празника в сряда. Така, че след пристигането си в Дафни с ферибота от Уранополис, аз бързо се преориентирах да потърся гостоприемство в съседните манастири – Кутлумуш и Иверон.
Слава Богу, че те нямаха проблеми с настаняването на „моно атома“(един свободен електрон).
През XI век обителта е една от най-богатите и процъфтяващи в Света гора. Тогава нейните земи се разпростирали от Иверския манастир до манастира Свети Павел. Там днес са разположени манастирите Симонопетра, Григориат и Дионисий. С течение на времето манастирските земи намаляват но и днес Ксиропотам притежава оранжерии, лозя и гори от кестени.
На Кръстовден православните празнуваме не само:
1. Чудесното явяване на св. Кръст на император Константин Велики,
2. Намирането на Кръста на Голгота от царица Елена, но и
3. Връщането на животворящия Кръст от персийски плен от император Ираклий.
Или както това е изобразено от Пиеро де ла Франческа:
„Император Ираклий тържествено през 630 г. възвърнал в Йерусалим светинята – честния и животворящ Господен кръст заграбена от персите. Християните, начело с патриарх Захарий, посрещнали Кръста с палмови клонки в ръце. Императорът в разкошни царски дрехи, украсени със злато и скъпоценни камъни, а на главата– с царски венец, поискал сам да носи кръста. Но когато трябвало да мине през портите към Голгота, невидима сила го задържала. Всички били изумени. Не знаели защо става това. Патриарх Захарий видял ангел Господен на портите, светъл като мълния. Ангелът му казал:
– Не тъй нашият Господ е носел тук тоя Кръст, както вие го носите!
Смутен Захарий се приближил до императора и му заявил:
– Господарю, не в разкошни дрехи трябва да носиш Кръста, който Спасителят е носел на раменете си в смирение и унижение!
Императорът веднага снел от себе си венеца и багреницата и облякъл прости дрехи. С непокрита глава и бос, без всякаква пречка внесъл в църквата Кръста Господен за радост и утеха на целия християнски свят. “
Най-голямото съкровище на манастира Ксиропотам е
парчето от Честния Кръст Господен
с размери на вертикалната част 31 см, горна хоризонтална част 12 см и долна хоризонтална част 16 см подарени от възстановителя на манастира, император Роман, с хрисовул от февруари 1034 година. Теглото му е 320 грама. Това е най голямата част от Светия Кръст запазена в света с дупка за един гвоздей. Той никога не е напускал манастира и се излага за поклонение само на празника Кръстовден или други манастирски празници.
Това е реликвария с втория по големина част от Светия Кръст, която може да напуска манастира, заедно мощите на св.40 мъченици.
В навечерието на 27 септември 2018 г., в светогорската обител Ксиропотам, бе отслужена агрипия – многочасово всенощно бдение. Интересното е, че
Кръстовден,
отбелязван с тази древна церемония, има покаятелен характер. От церемонията на обожаването се прави покаятелен ритуал на застъпническа молитва, по време на която се повтаря „Kyrie eleison“ за бедите на Империята, допуснала честния кръст да бъде пленен от персите. Богуслужението в деня на престолния празник на атонския манастир Ксиропотам бе възглавявано от Лимасолския митрополит Атанасий.
Роден и образован под името Прокопий,
Свети Павел Ксиропотамски
сменя своето фино облекло на принц за просяшки дрипи и отива на Света гора до една суха река (Ксиропотам). Той си прави килия в руините на стария манастир основан в чест на св. 40 мъченици. После моли игумена Козма да го приеме за монах под името Павел, но му се отказва понеже косата му не достига до брадата. Прокопий взима гребена си и го забива в бузата си и казва: ето сега косата и брадата ми са едно. Виждайки неговата пламенна любов към Бога, игуменът го благославя за монах. За въстановения олтар на църквата, неговият роднина императорът Роман подарява част от Светия Кръст.
След смърта му неговите мощи са пренесени в Света София в Константинопол, а след това от кръстоносците във Венеция.
В този манастир се случило едно невероятно чудо:
когато пристигнали кръстоносците, изпратени от римския папа, те се опитали да накарат монасите и католически свещеници да служат заедно и да поменат папата. Редица свещеници от манастира, които били страхливи (за разлика от героите мъченици от нашия манастир Зограф) били забравили за мъчениците, които преживели изтезанията за Христос се съгласили да служит заедно с католиците. По време литургията в параклиса, балдахинът над светия олтар се сринал и паднал върху тях, като убил както католиците и православните под него. Доскоро параклисът не е беше ремонтиран и оставен в руини като свидетелство за извършеното чудо. Всяка година на празника на Светите 40 мъченици (посветени на храма на манастира), по време на Божествената литургия пониквали 40 гъби около Светия Храм, които са били събирани и разделяни между вярващите, като благословия. Казват,че от годината на съслужението с католиците, гъбите никога повече не са поникнали.
Манастирът пострадал още веднъж през XVI век от пожар и е ремонтиран с парите дадени от султан Селим.
Султан Селим Явуз получил видение за Светите Четиридесет мъченици, повеляващи му да възстанови Ксиропотамския манастир, в благодарност за помощта, оказана на турците при покоряването на Египет, както удостоверява султанската грамота от 9 март 1520 г., която се пази в старобългарски превод в обителта. След това манастирът е поддържан и украсяван от Влашките войводи.
На панорамната площадка с изглед към Дафни: аз съм кисел, след като ми се обадиха по телефона и научих,че циклона Зорбас ще ме раздели от нашата група, защото няма да има ферибот до Зограф и аз трябва да се оправям сам, т.е. всеки да си носи сам кръста!
Вятърът фучи свободно (защото няма вятърни мелници), облаците се стелят, тежките вълни се надигат, но поне не вали и времето е отлично за снимки.
С трепет се навеждам да целуна Кръста,
но от пазвата ми се измъкват златният двуглав орел и дървеното кръстче, които ме изпреварват и първи докосват Светия Кръст. Пред олтара след целуването на голямото парче от Истинския Кръст, усещането (вкусът и мирисът) не може да се сравни с този, когато целуваш някоя частица икрустирана (вградена) в златен обков и това се запечатва в паметта ти като първата целувка.
После митрополитът те миросва и ти подава китка свеж дъхав букет от василико (босилек). В този ден постът е строг: обяд манджа с октоподи, а за вечеря – калмари!.
Сутринта с бодра крачка слязох по пътя до Дафни,
за да разбера от капитана на пристанището, че уви днес няма да има ферибот от Уранополис и все още има забрана за навигация.
Завърнах се в Ксиропотам, но няма да спя под асмата, а обратно пак в моите чаршафи в килията си.
След литургията и още една богата вечеря всички поклоници бяхме поканени от игумена в неговата нова и просторна приемна заедно с официалните лица от правителството и кипърския митрополит Атанасий.
Приемната на игумена дядо Йосиф, където той ни почерпи с манастирски коняк и оранжада. С благата си усмивка ни успокои, като каза, че утре морето ще бъде гладко „равно поле“ и ще има директен ферибот Дафни – Уранополис.
Новият таван на приемната на игумена. Е, гледахме тавана и се молихме, докато нашите хора си бяха вече в хотела в Солун. Но пък тук също имахме асансьорJ, който ни спусна до меките легла!
Втората ни вечер в Ксиропотам. Май беше прав Иверския старец, че мога да си остана в Света гора.
Подобна вечерна картинка със светлините на празничния Ксиропотам открих на магнитче, което си взех за спомен.
Господи помилуй меня грешния!
Лека нощ! Καληνύχτα!
Сбогом Ксиропотам!
Евхаристо на младите псалтове, които се сместиха да ме вземат в манастирския джип до Дафни. Вече очакваме директния ферибот да пристигне в 12:30 часа. След два дни без кораб, на кея са се събрали доста хора. Бързи малки лодки има за паралиите, сега е жетвата на лодкарите. Ако не се качим сега на ферибота, прогнозата е лоша и можем да останем още 3 – 4 дни в Света гора! Блазе ни! Браво, че нашата варненска група, водена от отец Дончо, е успяла вчера да ангажира камион, който да ги извози по суша до Уранополис след като се разбра, че фериботът няма да спре на Зограф.
Мирската суета на тревожното бързане срещу вътрешният мир и покой на Света гора
Първо, разбира се, дадоха билети на гърците. За да си взема билет от 6 евро, трябваше да се включа към грузинската група на Ираклий. В 14:30 ч. на кея в Уранопис ни посрещнаха дузина разтревожени за своите съпрузи румънки. Шегуваха се да не би да са станали монаси на Света гора. Малко след като пристигна фериботът, потегли и редовният автобус до Солун за 14 евро до автогара Халкидики. От там с автобус 45 за 1 евро се добрах до ж.п. гарата, откъдето тръгват нощните автобуси на „Ивкони“ и „Арда тур“ за България.
Срещу старото парно локомотивче на гарата е офисът на „Арда тур“, откъдето си взех билет до Варна за 72 лева. В съседното барче „Ола кала“ изчаках да мръкне и да дойде автобуса от Атина в 24:30.
В Стара Загора заменихме червения автобус с бял. Поспах си добре от София до Пловдив, но в Пловдив ми се наложи да тичам подир автобуса, като подир жена, защото съненият шофьор забрави да преброи пътниците. Но, слава Богу, пристигнахме живи и здрави във Варна в 14:30 ч. Благодаря на Богородица, че ми даде възможност да целуна Животворния Кръст Господен в Ксиропотам. Амин!
Писа грешният Цветан Димитров, Кръстов ден, 2018
Снимки: Цветан Димитров,
Литература:
1. Heinz Nussbaumer, Der Monch in mir, Wien, 2006
2. Лимасолски митрополит Атанасий,Света гора – Богошествената планина, Ловеч, 2016.
Отиваме в Шумен – наш водач из перлите на града ще бъде Нина, а аз искам с този разказ да поздравя нашите съседи и приятели мюсюлмани с настъпващия Рамазан! (за тези, които не знаят, а искат да поздравят някого по случая: Рамазанът започва в неделя, тази седмица. Приятно четене:
Бисерите в короната на град Шумен
Всеки
град си има свое лице. За да го видиш, трябва доста да походиш из улиците му. И
за ден-два не можеш да го опознаеш, трябва ти време, за да го обикнеш.
Колко
ли пъти съм посещавала този град с богата история, но нямам спомен? Водили са
ме из града или поне са ме превеждали край ж. п. гарата му в най-ранните ми
детски години, че семейството ми е живяло в Каспичан, който е само на 22 км от
Шумен, а баща ми се е родил в близкото село Памукчи. Големият му брат живееше в
Шумен, но нямам спомен да сме му гостували. Той беше „мъж под чехъл“, а жена му
– префърцунена даскалица, за която всички бяха прости и недостойни да общува с
тях. И още един чичо имах, но той живееше във Варна. Него сигурно го знаете,
знае го цяла България, че и в Европа го знаят. Той е откривателят на билковото
мазило „Дикрасин“.
Но
за Шумен са спомените ми, когато на шуменската гара обърках влаковете и вместо
към Нови пазар, тренът потегли в обратна посока, та със сестра ми закъсняхме за
погребението на баща ни. Друг път не ми достигаха парите да си купя билет за
влака. Отидох при началника на ж. п. гарата и му разказах, а той ме качи в
пощенския вагон и така се прибрах до Хасково. Преди повече от три десетилетия пък
членувах в киноклуб и се озовах в Шумен, където се провеждаше фестивал на
любителското кино. Тогава открих красотата на града или по-точно на централната
улица, дълга архитектурна приказка, тръгваща от ж. п. гарата и достигаща до модерния
тогава хотел „Мадара“. Старинни, горди постройки, една от друга по внушителни и
красиви, разделени от зеления остров на дърветата и градинките с пейки помежду им, а над тях много въздух, светлина и
простор. Магазини с големи стъклени витрини, заведения, административни сгради
– всички с чар и история, проектирани и строени по европейската мода през
годините на Възраждането.
„От
тука започва България!” – така започва химнът на град Шумен. Към днешна дата,
със съпруга ми тръгваме да открием забравеното лице на онзи процъфтяващ по
времето на Османската империя град.
Твърдината с
поселището, известна още от преди царуването на цар Иван Шишман,
паднала под турска власт след дълга и продължителна обсада през 1388 г. и окончателно
престанала да съществува след похода на Владислав III Ягело (Варненчик) през 1444 година. Но през17–18 век
отново се въздигнала и се превърнала в силно укрепен военен град, с голям гарнизон в крепостта. Управниците на Османската империя
използвали руините за строителството на няколкото бани и джамии, Безистен
(1529), Часовникова кула с чешма (1740) и срещу нея Томбул джамия (1774),
които и до днес са символи и възхвала на възрожденската архитектура. В града се
заселили много турци, евреи, татари, арменци. Давали му различни имена – Шумена, Шумна, Шумулар, Сумунум и последно Шумен.
Първият
бисер в короната на града, за нас се оказва архиерейският
храм и единственото прибежище на православните християни в града до 1859 г.
Църквата „Св. Възнесение Господне и св.Вкмч. Георги“
Шуменци
си я знаят само като „Възнесение Господне“. Тя е най-старата църква в Шумен и е
забележителен паметник от епохата на Възраждането. Намира се в Горната
(Черковна) българска кореняшка махала, която турците наричали Клисе махлеси.Разрушавана и опожарявана изцяло била много пъти и отново въздигана с
дарения на еснафа. Надгробен камък от 1656
г. с надпис на латински и български език дава основание първият храм да
се смята за към ХІІ в., когато около
него са погребани колонисти търговци дубровчани. Старата църква била малка,
ниска и вкопана и по време на войната с Русия от 1828 г. турците я използвали за склад, с което силно я повредили. Поради
пораженията, нанесени от военновременните обстоятелства, шуменци събарят до
основи и съграждат наново този свой храм. Само съзиждането на сградата струва
значителната за времето си сума 147 724
гроша. На 1 юли 1830 г. настоятелството на храма започва да води приходно-разходна
книга (кондика), като ново начало в историята на митрополитската църква в
града.
Релефно изписана плоча, разположена над входа на южната фасада на
сградата, свързва с управлението на епископ Антим издигнатата по негово време
църква „Св. Възнесение Христово и св. вкмч. Георги“.
Митрополит Григорий Преславски осветил новата сграда през 1831 г. Със събраните дарения извикали най-видните тревненски зографи и дърворезбари за изработването на светия олтар, владишкия трон, пpocкинитaриите и икoнитe. През 1832 година подът бил застлан с каменни плочи, дарение от казанджи Андрея х. Желязков.
В църквата са служили митрополитите на Преславска епархия, а от 1872 дo 1882 г. тя била ceдалище и на Варненско-Преславския митрополит Симеон. От амвона й са пpoизнaсяли слова eдни oт нaй-просвeтeните за времето си българи. За последен път църквата била пoдновена през 1940 г. По устройство тя е трикорабна базилика с оригинална направа. Потъваме в прохладата под високите сводове, поддържани от кръгли мраморни колони и сводове, изписани с растителни плетеници и образи на светци в кръгли медальони между тях. Светлинките от старинните полилей нежно се промушват между кристалните висулки, опитват се да ги залюлеят и весело се посипват из въздуха. Тъмнеят в топлината на кафявото ламперията край стените и тежките дърворезби по олтара и владишкия трон. Образите на светците от иконите и тавана са толкова реалистични, та струва ти се, че си ги срещал нейде. Красивата, старинна църковна утвар е с историческа стойност: Напрестолно евангелие – Москва, 1774 г.; Проскинитарий – 1831 г. Тревненска школа; Потир – 1816 г.; Напрестолен кръст от XVII-XVIII в.; икона на Светите братя Кирил и Методий, подарена на Шумен от генерал Белокопитов при освобождението на града на 18 юли 1878 г.; редки старопечатни богослужебни книги; потир от 1812 г.; с даренията на шуменските медникари и кожухари, поръчана през 1776 г. и изработена в Дубровник златоткана плащаница с маргарит и др.
На стената на вътрешното преддверие в дясно са изрисувани трима светци новомъченици – св. мъченик Йоан Омурташки, чиито кости са пренесени в храма на 15 септември 1895 г. и се съхраняват в посребрено ковчеже; св. мъченик Прокопий Варненски и най-младият св. мъченик Райко Шуменски (1784-1802 г.). Житието му записал гръцкият йеромонах Никифор Хиоски по сведения на очевидци: Красив, осемнадесетгодишен младеж, Райко бил златар от шуменския еснаф. Отдалеч се виждала красотата му, знаела се добрината и любовта му към Христа. Ала писано му било за целомъдрието си да се бори, за вярата младия си живот да даде. Срещу работилницата му млада туркиня живеела, изгаряла от любов по красивия златар и решила на всяка цена за него да се ожени. Един ден го викнала до портата, уж мярка за пръстен да й вземе, пък го задърпала към къщата си. Опитал се младежът да се отскубне от ръцете й, но тя паднала възнак и закрещяла, че дръзнал уж моминската й чест да вземе. Агаряните го грабнали и го завели пред съдията, а той под влияние на богатия баща на момата отсъдил: Райко да се потурчи и да я вземе за жена, или да бъде бит, докато умре. Не се отрекъл от Христа, момъкът предпочел смъртта. Най-много от всички го уговарял бащата на момичето, простил дързостта му и обещавал, че ако се потурчи, ще го направи свой зет, ще го има като свой син – наследник на имота му да стане. Но Райко само това казвал: „Християнин съм, християнин ще умра!“ Били го безмилостно, докато паднали ноктите на нозете му. Вързали го за мишците с въже и го окачили нависоко до вечерта. После го хвърлили в затвора да размисли. След два дни го извели и пак го окачили на въжето до вечерта. И така три пъти. Като разбрали, че няма да склони, поставили под него мангал и разпаленият огън започнал да топи тялото му. Обещавали да излекуват раните му и да го направят велик Ага, ако се потурчи. Но мъченикът едно и също отговарял: „Вярвам в Христа. Християнин съм. Няма да се потурча!“ Измислили още по-жестоко изтезание. Изрязали ивица кожа от пъпа до гърлото му и друг отзад на гърба пак до гърлото. Одраните места осолили изобилно с влашка сол, а после със запалени свещи безжалостно горили немощното тяло на нежния юноша. Но уморили се мъчителите и Мюфтията наредил да го обезглавят на 14 май 1802 г. Потресени от разказа за зверството над младия светец-мъченик и духовен закрилник на Шумен, излизаме в застлания с жълтеникави плочници църковен двор, където са погребани заслужили за вярата и народа си възрожденци и двамата князе: Димитър Мурузи – княз на Молдова, обезглавен за предателство срещу султана в Шумен и Валериан Мадатов, починал при обсадата на Шумен през 1828 г. от туберкулоза.
В източния край на църквата, до сградата на Архиерейското наместничество, красива беломраморна плоча над каменното корито на чешма, строена в 1866 г., пази спомен за непрежалима рожба и ни разхлажда със студената си вода.
Тръгваме да търсим следващия старинен архитектурен паметник
Часовниковата кула
Знаем, че се намира на улица „Цар Самуил” и два пъти минаваме близо до
нея без да я видим. Намираме я в края на града със съдействието на местен жител
и сме изненадани, че една от най-красивите забележителности на Шумен е доста
позабравена. А че механизмът й работи безотказно, уверяваме се, сепнати от ясния й звън, отбелязващ поредния
четвърт час.
Часовниковата кула строили българи, дюлгери, дошли от Македония. Построили
я през 1740 г. в тогавашната Остамахале (Средната махала), на стотина метра от
красавицата Томбул джамия. И друга джамия имало до кулата – наричали я Сахат
или Орта джамия, но днес тя не съществува. На изток от кулата се намирала
старата обществена баня Орта хамам, която е разрушена и само основите й са
останали.
Средствата за строежа на часовника дарили заможните еснафски семейства от
Шумен, но според легенда, кулата построил Мехменд Дулужооглу, устабашия (първомайстор)
на местния табашки (кожарски) еснаф.
Красавица е тази часовникова кула, скромно, но здраво стъпила с
масивния си камък на баира. В долната си част е квадратна, а нагоре е дървена, по-тясна
и осмоъгълна, завършва с коничен покрив като метална шапка върху колонки и
много прилича на камбанария, но всъщност е часовник без циферблат. Две камбани
на върха й вече 278 г. се надпяват и отмерват времето. Малката бие на всеки
петнадесет, тридесет и на четиридесет и пет минути, а голямата и малката заедно
отброяват целите часове. Бият вече почти три века благодарение на безотказния
часовникъв механизъм, който трябва всеки ден да се навива. Само, че това не е
ръчен часовник и трък-трък да му навиеш пружинката. В кулата има въжета с три големи метални топки, които
вечер слизат почти до земята. Топката за секундите тежи 50 кг, на минутите към
70, а на часовете – 100 кг и някой трябва да ги издигне до върха при зъбните
колела. Тази работа отнема най-малко петнадесет минути всеки ден и вече
осемнадесет години я върши Минчо Колев. И това ако не е вдигане на тежести!?!
Но пък часовникът перфектно отмерва времето и до днес показва точно. Часовниковият
механизъм и двете камбани били отлети в Русия. Зъбните колела са толкова
здрави, че пила не ги „яде“ и за да вървят добре, смазват ги с горяло масло.
Много инженери са се извървели направата им да гледат, та друг такъв да
направят, ама не могат.
Някога
кулата се намирала насред тогавашния
битпазар и играела
много важна роля, тъй като до средата на XX век часовници имали само
най-богатите. Кулата известявала точното време на
занаятчиите за отваряне и затваряне на дюкяните.
Откъм улицата, в стената на часовниковата кула някога чешма имало – вечният
символ на времето, защото „водата от всичко е най-жива“. С каменно корито и красива мраморна плоча, широка 1,30 м
и висока 1,50 м, а над нея – надвесен корниз, подпрян от 8 конзолки, високи 20
см. На 16 см над корниза – плитка полукръгла ниша. В средата на нишата,
вградена правоъгълна плочка с надпис. Отгоре цялата композиция завършва с
голяма розетка, а двускатната стряха сякаш иска да опази красивата
каменна композиция, че легенди се носят за закопано в основите на кулата злато.
А златото си е самата часовникова кула!
Правоъгълната мраморна плоча на чешмата е каменна дантела от геометрични плетеници, растителни форми, медальони, вази с цветя, подноси с плодове и розетки, съчетани с плавно извиващите криви на ниши и пезули, характерни за ориенталската архитектура. Има и текст в 24 стиха, колкото са часовете на денонощието. Стиховете възхваляват работата на майстора: „Майсторът постави в нея (в кулата) един великолепен и безподобен часовник и си остави такова име, че няма подобен нему“. А в деветия стих се казва: „Удряйки като тъпан, часовникът дава на града хубост и изпраща чуден шум от приятен звук“.
Едва ли случайно
чешмата е направена откъм северната страна на часовниковата кула, слънчевите
лъчи никога да не я огряват. Само при изгрев и залез да се плъзнат странично, да
паднат косо върху нея и да облеят със светлина само най-изпъкналите й части, че
да се откроява по-ясно игривата плетеница от вазите с цветята, медальоните,
плодовете и розетките. И когато от чучура е течала вода, пръските й със
сигурност са искрели на светлината в множество малки слънца.
Куршун чешмеси
Е другата старинна перла в короната на Шумен, която, макар и
позабравена, продължава да я краси още от далечната 1744 г. Може странно да ви
се стори името й, но то идва от прочутия й оловен покрив (от арабски „куршун“ –
олово). Оловната чешма изградили в „Козлук махала“, една от най-многолюдните
турски махали през XVIII век, срещу палата на бея, в близост до южната врата на вътрешната крепост, наречена Ага
капъсъ. Според легенда, султанът казал, че трябва да се спрат вече войните и
проливането на кръв и наредил куршумите да се претопят, а от оловото да се
направят плочите за покрива на чешмата. Тя е една от най-големите и хубави чешми, прочула
се из Балканите със своята изящна каменна орнаментика, запазена до днес.
Построена била по време на обсада на Шуменската крепост в една от
руско-турските войни (1768-1774 г.), при управлението на султан Абдул Хамид. Дарения
направил турският военачалник Еген хаджи Мехмед ага паша, проявил се през войната.
Чешмата ще намерите на кръстовището на ул. „Съединение“ и ул. „Стефан Янев“
в кокетна градинка, под дебелата сянка на кестените, но може и да я подминете,
защото по-скоро прилича на странна, правоъгълна къща от дялани варовикови
блокове, дълга 7,20 м и широка 2,20 м, а покривът й отдавна покрит е с
керемиди. Дор 3 м висока е чешмата. Стрехата й на 90 см протегната над нея,
закриля корниз, пиластри и полуколонки в три полета и с връх са ориенталските
извити арки с по трите си над тях розети. На север обърната е тази гиздосия, та
мине ли човек по улицата, да я види. На теснината на страниците пък, са ниши
две вдълбани, в хладината им отмора всеки да намери. Най-интересното, на
османотурски, на седем реда в
28 полустиха, красиво написано е на мраморната
плоча, що стои в средата. За прослава на благодетеля е то:
1 ред: Царят на царете на
света Абдул Хамид, повелята на когото се изпълнява във всички страни. Небесният
свод е символ на неговата мощ и земята е окъпана от неговата изобилна доброта.
2 ред: С ревността на
истински пратеник на чистата вяра ощастливи държавата си и с милостивото си
сърце насочи света по пътя на доброто.
3 ред: Бидейки негов
чистосърдечен слуга, хаджи Мохамед ага паша направи този източник на чиста и
свежа вода, издигнат срещу Ага капусу.
4 ред: Какъв извор е той,
подобен на райския! Каква чешма, обилна като райската река! Постройката й е
като на Едем, а водата й, като извора на вечната младост.
5 ред: Той е рицар на бойното
поле и колко пъти потопи сабята си в кръвта на враговете. И докара водата
бистра като око, която тече навсякъде, за да напои всички.
6 ред: Бог, който изпраща
влагата и плодородието, да утоли жаждата на чистото му сърце с вдъхновение.
Неговият роб, надарен с дух, събра мислите си заедно със строителя и жадните.
7 ред: И като търсеха датата
на свещената война, в извора на сърцето избликна без мъчнотии тази дата:
„Бог да напои всички с тази чиста вода“ 1188 (= 1774 г.). Написал
бедният Мохамед Есад ел-Исари, да има божията милост“.
Над четири каменни корита векове стои този надпис. Три медни чучура са
изливали студената си вода в тях, за да утоляват жаждата на пътници и търговски
кервани. Ала сега умряла е чешмата и жив е само споменът за младостта й.
Томбул джамия – най-голямата перла на стария Шумен
В
най-ниското, там дето днес на ръб се пресичат широките улици „Генерал
Столетов“, „Дойран“ и „Георги С. Раковски“, а нявга е бил старият център на
града, там е тя – Томбул джамия,
най-голямата у нас и втора по големина на Балканския полуостров извън Турската
държава. Построил я Шериф Халил паша, поклон пред баща си да стори. Легенди са
останали, верни ли са не знам. Казват, че от близкото село Мадара било момчето
и буйно било, та баща му все му повтарял, че от него човек няма да стане.
Избягал Халил от вкъщи и се записал в армията, та чак до генерал паша връх
стигнал. Върнал се на баща си да се похвали. Изпратил войници при него да го
доведат. Те за престъпник бащата взели и с вериги при сина му го завели, а
старецът казал: „Синко, паша си станал, ама човек – не си“. Осъзнал грешката си
Халил паша, дълбоко се разкаял, зарекъл се най-голямата джамия да построи,
бащиното си одобрение да получи и го сторил.
Шериф Халил Паша
Според
друга легенда, в Цариград изпратил бащата сина си да се изучи и понеже будно
било момчето, голям човек станало. Тази легенда ще да е по-вярна, че в историческото съчинение „Иззи тарихи“ от онова време за Шериф
Халил паша написано е като за учен човек, високо
образована личност с интереси в държавната администрация, науката,
архитектурата и изкуството, и най-вече литература, поезия, поетика, краснопис. Съчинил и посветил касиди (религиозни песни) и
исторически съчинения на везир Дамат Ибрахим Паша (министър-председател). Добър
калиграф и поет с познания в религиозните и хуманитарните науки, приели го за
член на „Ученото общество“ към двора на Султан Ахмед III, което се
занимавало с преводи и коментари към арабски, персийски, латински и
древногръцки съчинения. През 1736 година, след като изпълнявал поредица от
високи длъжности във високата порта, бил назначен на висшия пост
„кетхуда“ към везира, добил титлата паша и бил назначен
последователно за валия в Айдън, Трапезунд, Инебахтъ (Лепанто), Белград,
Агрибоз и Шумен и през 1740 г. започнал строителството на Томбул джамия, в
памет на своя баща. Може тертипът за шуменската джамия от джамията в турския
град Невшехир да е взел, че двете са досущ като близнаци. Само дето втората е
петнадесет години по-рано строена (1726-1727 г.) от Дамад Ибрахим паша,
споминал се през 1758 г., който кумир бил за Шериф Халил паша.
Голям ориенталски град станал Шумну (наричан тогава) след края на ХVI в. и трагичния завършек на Търновското въстание, когато в него по принуда се заселили много бежанци. Появили се двадесет и седем махали с две хиляди къщи и десет джамии извисявали минаретата си над тях. От онова време са градската часовникова кула (1740 г.) и красивата Куршум чешма (1744 г.) срещу двореца на пашата. Ров, дълбок десет лакти и широк дванадесет, и със землени укрепления обикалял града, през който се излизало през дванадесет порти.
Годините между 1718 г. и 1730 г., когато царувал султан Ахмед ІІІ, а посланик на империята в Париж бил Мехмед Челеби ефенди, останали в историята с наименованието „Ляле деври“ („Епоха на лалетата“). Повлиян и от Персия, в османската столица се създава жанрът шукуфе – флорален жанр с мотиви – цветя за украса, а формата на лалето се превръща в преобладаващ мотив. Период на разцвет било и стъпка към европеизация. И макар с десетгодишно закъснение, в този красив стил бил планиран и строежът на Томбул джамия. Очевидно и самият Халил Шериф паша е изповядвал новите идеи и не само джамия, цял архитектурен ансамбъл на 1730 кв. м площ построил като се започнало в 1740 г., та до 1744 година.
Най-голямата джамия в България
Спираме
пред джамията и шапката ми буквално пада при опита ми да видя върха на
минарето, цялото в тръбно скеле поради реставрация. Притиснало се е до северозападната част на централната сграда. Бялата
му снага сякаш набодена е с дебели карфици, но те не могат да скрият гордата му
осанка, проточила се 40 метра нагоре. Деветдесет и девет каменни стъпала на спирала
трябва да се изкачат до красивото шерефе (балкона в горната му част, от който мюезинът
призовава населението за молитва). Викалото му с традиционни класически,
сталактитни форми е декорирано.
Избелени
са каменните блокове на оградата и стените на джамията, а куполи и куполчета се
перчат с новите си оловни шапки. Невярно е дето разправят, че строена е
джамията с камък от дворците на старата Плиска и Преслав. Зидарията й толкова е
фино прилепнала, че косъм не може мина през нея. Изследване доказало, че така е
построена, че на земетресение от 7-а степен по Рихтер да издържа.
Влизаме
през първата врата и попадаме в малък издължен двор, а отдясно стаите са
административни, за мюфтийството. В тях някога се е помещавало началното
духовно училище (мектеб).
Поправяме
грешката си и влизаме през широката врата, която ни въвежда в тесен двор с
плочници и колонади. Следва открито преддверие с пет
купола и високи аркади в мавритански стил, което се поддържа от четири масивни
мраморни колони. За миг си помислям, че съм попаднала в приказка на
Шехерезада.
Над входа на молитвената зала, на мраморна плоча е издълбан надпис на османотурски език. В него поетът Ибрахим Намък възхвалява строителя на храма, с дата 21 рабиулеввел 1157 г. по лунния календар, което по слънчевия отговаря на 04.05.1744 г., когато е завършен строежът на джамията. Надписът е съставен от осем стиха и гласи следното:
1. Управителят на великото везирство, закрилник на
всички, славен едноименник на онзи, който съгради свещения дом.
2. Честният, на два пъти почете с щастие и могъщество
тази висока служба.
3. Той, който изпълнил важни верски държавни дела,
изпълни обичая и е помощник на служителя на възвишения религиозен закон.
4. Надарен с чисто начало и щедрост, великодушният
направи с делата си този град чист и пречист.
5. Изпълни се със светлина този красив храм, слънчев,
здрав и с приятно очертание.
6. Колко е хубав този храм? Сграда, която омайва
сърцето, подобна на Каабеи следва след него.
7. Наистина той изпълни божията повеля „Обичта
към отечеството е самата вяра“. Милостивият бог да го възнагради щедро.
8. С похвално слово „Нимет“ постави една
хубава дата: „Чистата джамия на Шериф е оживена като светлина.“
Написал Ибрахим Намък. Сене 1157 (-1744 г.)
Насреща
е входът към вътрешността на джамията. От двете му страни са врязани два
михраба (ниши). Дебелата дървена порта има вид на съвсем нова, но по-късно ще
научим, че е преживяла почти три хилядолетия. Тайната на консервацията й била в
кисненето на дървения материал в големи трапове с животинска урина. Та по тази
причина дървояди и плесен не са я засегнали до днес. Специфична
била и мазилката с вар, а за стягане, колкото и чудно да е, било използвано
олио.
Влизам
с нагласата да видя големи красоти, но, о, какво разочарование!?! Цялата
молитвена зала е опакована с найлони, стърчат железа, реставратори скърцат по
дървеното скеле в опит да изкарат на бял свят оригиналната стенописна украса,
кой знае кога, защо и от кого, замазана с тъмни бои. Други реставрират изписаните по стените знамения от Корана (айети) и слова на пророка
(хадиси).
Очите
ми свикват с приглушената светлина в залата и с удивление откриват по стените и
тавана парченцата красота, които се промъкват между скелетата и опнатите найлони
и смайват с яркостта и пищността си. По купола греят ярки фрески на
кървавочервен фон. Коранът забранява да се рисуват хора и животни и затуй
растения (от които не се добива алкохол), цветя, плодове и орнаменти в омайни
плетеници красят стените. В топли червени, жълти, сини, оранжеви и зелени
цветове са рисунките на неизвестния художник. И местата, където вярващите
оставят обувките си, преди да стъпят на килима, дори и те са в толкова
разнообразни и весели цветове, че ми заприличват на шкафчета от детската
градина. Мимберът (мястото, до което свещенослужителят стига посредством девет
стъпала), скрит зад дебела блажна боя, вече възстановен напълно, смайва като
ажурно произведение на изкуството в стил „Лале“.
Пищна е украсата и на михраба (мястото на имама), и
на по-малкия подиум (кюрси), от където имамът произнася беседа преди молитва.
Уникална е тази джамия! Не
случайно са избирани размерите й и по-късно ще разберете защо. В основата си
залата е с квадратна форма, като четиристенна призма с размери 15 на 15 метра,
която преминава в осмостенна призма, а над нея е кръгъл барабан с 16 пиластри,
върху които лежи масивният купол, откъдето идва и името на джамията (томбул –
купест, издут). Това редуване на трите обема в пропорции 4:8:16
предразполага към спокойното извисяване на сградата. Върху корниза на квадрата
има 4 подобия на минарета, а по-горе в осмоъгълника са оформени 8 други
по-малки минарета, всички покрити с оловни шапки. Отвътре куполът има формата
на полусфера. Разстоянието от пода до него е 25 м. В ислямската
религия той символизира небето. Поддържа се от четири масивни мраморни
колони. Множеството глинени гърнета, вградени в стените и
купола, създават изключителна акустика на залата. Колони с форма на сталактити
са застанали край стените, вдигнали короните си нагоре.
Голям балкон (шерефе) със странични крила и поддържан
от две колони, навлиза дълбоко в молитвеното пространство. Изкачват се стълбища
в двата му края. Той е предназначен за жените. Под
прозорците на купола има втори балкон. В украсата на стените е използван
светлосив мрамор и дърворезба. Молитвената зала се осветява
от четири пояса прозорци, като горните три пояса са с цветни витражи,
през които слънцето прониква като цветни светлинни зайчета. По стените над
първия ред прозорци са изписани хадиси (слова на пророка Муххамед), над втория
ред прозорци са изписани аети (слова на Всевишния Аллах), а над третия ред
прозорци са изписани традиционните имена Аллах, Муххамед и имената на четирите
праведни халифа. И всичко изписано е на ръка!
В
оформлението на екстериора и интериора има пластика и детайли в еклектична
смесица от стилове – османски, западноевропейски барок и северноафрикански от
Магреба. По пода на джамията при провежданите пет пъти дневно
служби се разстилат големи килими.
Косъм от брадата на Мохамед
Около
космите от брадата на Мохамед има легенди, които се предават между мюсюлманите.
Те разказват, че бръснарят на пророка обръснал брадата му малко след смъртта му
и тя се съхранява в двореца „Топкапъ“ в Истанбул. През годините, части от
брадата били разнесения из целия свят. Така стигнали до далечни места, като
джамията „Хазратбал“ в Индия и Тюменския музей в Русия, в различни места на
България. Косъм има и в Томбул джамия. Мюсюлманите вярват, че помага молитвите
им да стигнат до Аллах.
Поверието
казва, че космите трябва да се показват само веднъж в годината, в деня,
предшестващ свещената за мюсюлманите нощ на Кадир. Според вярванията, това е
нощта, в която Аллах се явява на Мохамед и започва да му казва сурите на
Корана. Празникът се пада на 27-мата нощ от Рамазана по лунния календар.
Медресето
Излизаме от
молитвената зала, преминаваме под колони вляво и веднага попадаме във втория
вътрешен двор, наречен „Аркаден“, чиито три страни са затворени от двуетажна
сграда в пе-образна форма. Голяма и красива чешма с дванадесет чучура за
ритуално измиване преди молитва, е заела центъра на вътрешния двор на медресето
и вярва се, че водата й е свещена. В сградата на този двор се е помещавало
медресето (средно и висше духовно училище) в дванадесет помещения, служили
едновременно за класни стаи и пансион за учениците.
В медресето
назначавали учител (дерсам), който да преподава три дни в седмицата с дневно
възнаграждение от 20 османски
акчета. Втори преподавател трябвало да обучава учениците по коранична рецитация
в джамията два дни в седмицата, срещу заплата от 10 акчета дневно. Назначавали и трети учител с дневно
възнаграждение също от 10 акчета, да
обучава учениците в калиграфски умения. Занятията по краснопис се провеждали в
библиотеката на комплекса.
Двама
библиотекари се грижели за библиотеката. Главният библиотекар получавал по 10 акчета дневно, но бил и мукавит. С
помощта на астрономическия уред астролаб трябвало да определя точния час на
петкратната мюсюлманска молитва.
На втория етаж е
библиотеката на джамията с над 5 000
тома религиозна литература на арабски и персийски език. Там има книги по всички
науки и на всички големи писатели суфи – Мевляна, Фирдоуси, Хафез и др.
Библиотеката е подбирана така, че той Халил паша, да създаде всестранно
образовани хора, възпитани в дух на толерантност и културна свобода, която да
им даде по-широк поглед върху света. Вероятно идеята му е била създаването на
култов център, в който да се подготвят посветени, за да разпространяват идеите
на разбирателството, толерантността и любовта към хората. Тук са се пазили и
много ценни произведения, като един от четирите пълни екземпляра „География“ на
арабския географ Абу Абдуллах Мохамед ал Идриси (прочут пътешественик от XII
век), написал това съчинение през 1556 г. по поръчка на краля на Сицилия –
Рожер II. Книгата имала 403 страници със 70 географски карти. Поради
изключителната им ценност те се съхраняват в народната библиотека „Св. св.
Кирил и Методий“ в столицата.
Учението на суфите
Понеже
стана въпрос за суфите, дадох си сметка, че без да съм познавала философията
им, аз съм техен последовател. Суфите са част от древна традиция, чиято основна
идея е, че хората са равни, религиите са равни и трябва да има разбирателство
между тях, за да се открие общото начало и дълбоката мъдрост за веротърпимост и
разбирателство. За суфите няма никакво значение каква религия изповядваш, важно
е да вярваш, че има един Бог. Те изповядват
единствеността на Бога и единността Му с всичко съществуващо, споделят идеите
за равновесието на външните и вътрешните форми на живот, на макрокосмос и
микрокосмос, за усъвършенстването на човека, за разбирането и за любовта.
Суфизмът обявява себе си за религия на любовта. Суфите сами се наричат „хора
на времето“, т. е. хора, живеещи в настоящия миг. Миналото вече не съществува, а бъдещето все още не съществува. Същината на
теософския суфизъм се съдържа в хадиса (твърдението): “Аз бях скрито
съкровище и исках да ме намерят“.
Исторически
суфизмът се разпространява успоредно с разпространението на исляма и
най-активно присъствие в света има от VIII
до ХVIII век. След ХVII
век се „скрива“, но остава в скрити форми в духовното пространство на
човечеството и доказателство за това са трите каменни плочи в двора на
началното училище на Томбул джамия. На тях е гравирано Световното дърво, чиято
корона представлява
Печата на Соломон
с
вписани в него петлистна и шестлистна розети, от лявата страна на звезда, в
която е поместен слънчев символ – осемлъчна свастика. И още много други
символи, смятани за масонски, са изобразени в изобилие във вътрешността на
джамията. Не са ли те послание на строителите и благодетеля Халил паша,
финансирал строежа? Високопоставеният турски военен и административен деец,
дарил парите и починал през 1752 г.
на път за Босна, където е трябвало да стане управител на областта? Не е ли бил
той поклонник на традициите на суфите и начеващото масонство в мюсюлманската
империя през XVIII в.?
Отново ще се върна към размерите на храма: 15
на 15 в основата си, куполът му се издига на 25, а височината на минарето е 40
м. Пропорции, които съставят съотношения, отговарящи на Златното сечение,
хармоничната пропорция, използвана в архитектурата на Древен Египет и във
всички сфери на живота и изкуството на Древна Гърция.
Истински
шок предизвикват други закономерности: числата на джамията повтарят важни
събития от житието на Мохамед – той се жени за Хатиджа на 25 г., която е с 15 г.
по-възрастна от него и два пъти е оставала вдовица. На 40 г. пророкът започва
да чува гласа на архангел Джибрил (Гавраил), който му диктува сурите на корана.
Преди
три века строители, благодетел и художник са изградили мюсюлмански храм, в
който са вградили своята връзка с масонството и посланието за диалог между
посветените, независимо от религиозната им принадлежност. От създаването си
досега, джамията Шериф Халил паша (Томбул джамия), най-голямата перла в
короната на град Шумен, е отворена за молитва всеки ден. А и потокът от туристи
към нея не секва, че „хората са равни, религиите са равни и трябва да има
разбирателство между тях“.
С Влади продължаваме обиколката из италианските езера, която започнахме с Лаго ди Гарда . Днес сме на Комо, Маджоре и Орта. Приятно четене:
Изео, Комо, Маджоре и Орта
част втора на
Италианските езера
Ден трети 21.09.2018г.
Отиваме първо на
езерото Изео,
разположено между
провинциите Бергамо и Бреша. То е най-малкото алпийско езеро. Тръгваме от
Сулцано (SULZANO)
Селището е
известно с
плаващите кейове на Кристо Явашев
Разказват ни, че по-рано през тази година тук
е имало
плаваща пътека с дължина три километра в езерото Изео
Нейната ширина била 16 метра и е свързвала брега от Сулцано до островите Монте Изола и
Сан Паоло. Хиляди хора се били събрали тук, за да се насладят на тази атракция.
Първо отиваме на
Монте Изола,
най-големият
остров в Европа, разположен в езеро. Правим мини-круиз до там, за да разгледаме рибарските
селища и да видим аристократичните вили. Остава време за по един сладолед.
Уникален и страхотен вкус. На малка масичка с изглед към езерото. Продължаваме
за
езерото Комо –
най-дълбокото и
едно от най-добре познатите италиански езера, особено в наши дни с вилата на
Джордж Клуни. Започваме със самия
град Комо
Дотук може да се
дойда с влак от Милано. Влакът от Милано тръгвал от Северната гара, само дето
не знам как да стигна до тази Северна гара. Гарата при Комо е почти до самото
езеро.
Имаме време само
да разгледаме площада Пиаца
дел Дуомо, катедралата „Санта Мария Маджоре“ и да пием по едно кафе,
защото имаме запазен час за бързото корабче-комета.
Вдясно от нас и
нагоре по хълма минава фуникуляр, който
достига до хълма Бурате.Там
горе на върха има една вила,
в която се
твърди, че е завършил своя жизнен път
нашият поет Пенчо Славейков
Историята му е много интересна, за любопитните
ще подскажа линк от интернет. От къщата му се разкрива гледка към цялото езеро. Там има много вили на богаташите. До там фуникуляра вози около половин час по
най-стръмната в света фуникулярна линия – 55 градуса. За това нямах време, но следващия
път ако дойда тук, ще отида първо там, защото
ако не бях ходил до Беладжио, щях да имам поне шест часа свободно време тук.
С корабчето
минаваме покрай Cernobbio, Moltrasio, Lagio, Brienno от едната страна, а от другата-
Blevio, Torno, Pognana, Zelbio, Lezzeno. Някъде тук остават Sorto, Riva,
Careno, Meriggio, Borgo, Rozzo
(селища отдясно на посоката от Комо към Беладжо), Cavagnola, спираме на
Argegno. Следва Carvagnana, Grotto, Pescau, Chiesa. Тук някъде спираме на
Lezzeno (дясно на борд), Sossana, Lenno (ляво на борд). Следва Tremezzo. И в 15:15 ч следобед слизаме на
Bellagio
Пътят дотук от
Комо е около 50 минути с бързото
корабче-комета.
Беладжо е съкровището на езерото
и едно от най-романтичните и красиви италиански градчета е на брега. Прекрасни къщи,вили, скъпи хотелчета, много зеленина и прекрасен сладолед. Селището е с население около 200 жители. Тук ще гледаме
вила Мелци (Giardini di Villa Melzi)
Тук има две
пристанища, едното е за туристи, другото е за пътуващи с коли на малки
фериботи, които кръстосват езерото от бряг на бряг.
Тръгваме към
вилата надясно покрай брега. Прекрасна вила, затворена за посетители, но с
достъп само до панорамната тераса с изглед към езерото. Зелени градини, цветя,
фонтани със статуи, алеи за разходка, палми. Отнема около половин час със
спирането за снимки.
San Giovanni Di Bellagio, Lombardia, 22021, IT
На връщане се
разхождаме из тесните калдаръмени улички, гледаме вилите на знатните особи.
В Беладжо имах малко време
и седнах да
похапна нещо и да пия кафе, защото имахме много време до обратното корабче.
Избрах си кафе Корето (Caffe corretto. С ликьор някакъв мисля че беше (не успях
да се разбера с езиците да попитам какво има в него). Но беше приказно вкусно.
После ядох сладолед с вкус на кафе и шоколад по тесните улички, докато се
разхождах нагоре-надолу по стъпалата. Зеленина и романтика. Дори тук времето да
е спряло, то пак не стига за туриста. Минах и покрай витрината на една агенция
за недвижими имоти в Беладжио.
Я, да видим как вървят
цените на имотите?
Безкрайно скъпо,
но който може да си го позволи ще бъде щастлив. За апартамент от 80 кв.метра може да излезе за 400 000 евро. Е, може да се намери и
нещо малко по-евтино. По-голям апартамент за по-малко пари – 100
кв.метра за 380 000 евро.
Остана и малко време за вечеря – зеленчукова супа, с едно кораво хлебче, как ги ядат тези корави хлебчета италианците им се чудя. И малка бира. И взех да се замислям, как ще се справи стомаха ми с всичките тези вкусове, храни, сладолед, кафе и бира, с които се натъпках.
На връщане към
корабчето снимах още една вила на богатите –
Residence La Limonera. Другите вили в тази част на езерото са: Villa
Balbianello, Villa Carlotta, Villa Serbelloni.
Дойде време за
кометата. Докато я чакахме снимах наоколо. Имаше голяма карта на езерото със
селищата наоколо. Разгледах я. Наредихме се на опашка на пристанището, имахме
билети, дойде кометата и се качихме. Този път реших да сляза на долното ниво,
за да гледам как пръска водата по стъклата. Извадих си и таблета да видя в
приложението колко бързо се движим, успя да развие 60 км/ч. На връщане спира само на едно място и направо на Комо,
много по-бързо.
Вече беше станало
тъмно, имахме около половин час да се разходим и да похапнем. Набързо седнах на
едно заведение, само бира да пия, ама докато ме обслужат мина много време. И се
оказа, че към бирата получавам и един сандвич от три малки филийки от франзела,
всяка намазана с нещо различно. И тоалетна трябваше да ползвам, защото на
корабчето забравих. Времето ме притиска, бързам с бирата, слагам филийките в
една салфетка и бързам към автобуса – само
мене чакали. И към 19:50 ч тръгваме
за мястото, където ще спим.
Много са селищата
по езерото Комо:
Tavernola
е първото отляво в посока Беладжио. Пътуваме около 50 минути към хотела. Тази вечер ще спим в хотел Quality San Martino,
На
паркинга пред хотела видях едни много интересни ретро возила. Но беше тъмно.
Надявах се рано сутринта да мога да ги снимам по светло. Влизаме във фоайе с
голям телевизор, канапета, големи маси със списания и книги по тях.
Настаняват
ни и аз бързам да разгледам какво друго има към хотела и около него. Има бар,
ресторант, СПА (за СПА нямах време, беше затворено), кафе, сладолед. Даже изтърках няколко билета от Италианската
Национална лотария.
Ходих
да ям в ресторанта картофи на фурна и по още една бира – този път избрах една, дето не съм я чувал „TENNENT’S“. Италианците нямат оригинална бира, защото
нямат пивоварни. Тук бирата е вносна и съответно скъпа. Нощувката ни тук е на
края на
селището GARBAGNATE MONASTERO
От едната страна на хотела е магистрала, а от
другата минава ЖП линия. След толкова натоварен и дълъг ден не ми остава нищо
друго освен да спя.
На
сутринта ставам рано. Бързах да снимам ретро-возилата, които още бяха там – излъскани и много интересни. После дойде
времето за закуска – любимите ми кроасани,
шоколад, саламчета, яйца и мляко.
Ден четвърти 22.09.2018г.
След закуската
приключението продължава. Утрото е прекрасно. Днес ще пътуваме към
Лаго Маджоре,
най-дългото
от италианските езера и Боромеовия залив, между Стреза и Вербания. Минаваме
през Copreno и излизаме на магистралата. Езерото Лаго Маджоре е дълго от север
на юг 64 км, а от запад на изток – 17
км. Аз не разбирам защо им казват езера, като са дълги като нашите язовири, а
са и доста дълбоки. Минаваме през Baveno (Бавено) и се движим към Стреза
(Stresa). Виждаме Villa Aminta отвън (между Бавено и Стреза отдясно). Лукс и
романтична гледка към езерото. Около
Името на Стреза е известно с разказите на пътешественици и писатели като Стендал, Чарлз Дикенс, Лорд Байрон, както и на Хемингуей, който дори разполага тук част от действието на романа си „Сбогом на оръжията“. Тук е и хотела на фамилията Боромео. Но за тях ще имам време на връщане. От тук ще плаваме около 400 метра до
остров ISOLA BELLA
Някои
го наричат Белия остров, други – Острова
на Изабела (Изола Белла- Изабела). Отсреща е Verbania. Гледаме двореца Палацо
Боромео (от 17 век) и уникално
красивите и терасирани градини на Изола Бела.
Целият остров е буквално само това: дворец и градини
Пия кафе сред зеленината за 1 евро, по-нататък си купувам и една
покривка с езерото и всичките селища около него за 3,50 евро и в 13:00 ч продължаваме
за
Изола Пескатори,
острова
на рибарите. Тук живеят едва 50
жители. Плаваме много малко-не повече от седем минути. Тук имаме престой от 13:15 до 14:30 ч. Нямаме никаква програма, то и да има, няма кой знае какво
да се види. Само време за снимки и за обяд. Островът се обикаля за около 15 минути, без да се бърза. Но аз бързам да го обиколя и да имам
време да похапна.
Всички
заведения за пълни и отделно улиците също са пълни с разхождащи се туристи.
Седнах в едно заведение, където току- що се бе освободила една маса. Чаках
докато почистят. През това време сам си взех менюто, зачетох какво има и се
заоглеждах по другите маси да видя какво ядат хората и колко големи са
порциите. Взех си Лазаня и бира. Доста скъпо ми излезе и с две филийки хляб,
общо 16 евро. Докато ми дойде
храната, докато изстине и то времето пак не стигна. Половината изядох. Но аз
нали съм подготвен турист, извадих от раницата си една по-твърда чаша от
по-голяма бира от едно предишно пътуване, надробих лазанята на парчета и я
напъхах в чашата. Хляба отгоре, бирата набързо изпих и тръгнах. Храната за изпът.
В 14:40 ч, продължаваме с друго корабче
за
Изола Мадре,
известен с ренесансовата си вила, която
гледаме (Портрети и картини по стените) и ботаническа градина. То много Изоли
(острови по тази програма, не мога да ги запомня и най-прилежно ги записвам на
място). ISOLA MADRE.
Минаваме през
ботаническата градина. От другата страна е Вербаня. Contessa BORROMEO, неин портрет има в двореца тук. Гледаме двореца
около 45 минути, после пауните в
градината, където пием кафе (American coffe за 1,50 евро). И един голям паун се разхожда между масите и столовете
от ковано желязо сред зеленината и екзотичните растения. Връщаме се обратно на
Стреза и тук имаме около два часа време за разходки.
Бързах да снимам хотелите на богаташите отблизо. Минах покрай хотелите GRAND HOTEL ILES BORROMEES,
В двора на един
от тях имаше градина до която водеха мраморни стълби. И горе се чуваше някакъв
оркестър да свири нещо романтично. Изкачих се, погледах малко и се върнах. Тук
в двора на хотелите сред зеленина има разположени маси и шезлонги за романтична
почивка. Из вътрешността на Стреза има много заведения и магазинчета за
лакомства и кафе. И за тях трябва да ми остане време. Разходих се и из
вътрешността.
Накрая ми остана
време за по един сладолед, който даже се разтече и така хубаво се омазах, че да
го запомня завинаги.
Прекрасно селище.
Зеленина, чистота. На едно място в селището в един малък парк направили едно
декоративно влакче, като използвали щайги от зарзавати, една хоризонтална и
една вертикална за локомотива, с две метални кутии от консерви, една по-ниска и
една по-висока за комин, други три щайги хоризонтално за вагончета и във всяка
щайга по една саксия с цветета. Свързани са с локомотива с тънка корда. За
колелета са заковали изрязани от шперплат окръжности. И за релси са избрали дървени
палета. И е станало много красиво.
Разходих се почти
час напред-назад, стигнах до съседното селище. По пътя видях един автомат, като
нашите за кока кола, само че този продаваше презервативи. Огромен избор от
презервативи, лосиони, лубриканти, гелове и каквото се сетите за безопасен
секс. И аз нали много обичам да бъркам навсякъде и реших да бръкна там, където
пада рестото. Може пък да си намеря нещо. Бъркам смело, напипвам две монети,
вадя ги и виждам, че съм заработил цели две евро. Я, да си похапна нещо с тях на връщане.
Виждам една малка
лодка, закотвена на брега с платформа към нея. Тук предлагат риба и бира. Риба
не обичам, защото е дребна и костелива, затова пък на бира няма да откажа – тъкмо за две евро една голяма чаша мога да
купя.
Малко по нататък
един джазов оркестър се подготвя да свири нещо на тротоара, буквално пред
езерото. Прекрасна джазова вечер при това безплатна. Точно до този оркестър пък
имаше заведение за бира и ресторант за вкусна храна. Я, да си похапнем картофи на фурна, по още една
бира и да слушаме джаз. И така до към 22
ч.
Прибирам се в хотела. Забелязвам някакво раздвижване на терасата пред ресторанта. Различни двойки, странно облечени като за парти сноват насам- натам. И тук има сцена и някой ще свири. А стаята ми е точно с изглед натам, само че под терасата ми има тенти, които ми пречат да виждам какво се случва. Но пък мога да слушам. И някъде към 23 ч. се започна с купона. Латинотанци. Слизам да погледам.
Терасата пълна с
танцуващи двойки. Оркестърът свири латино. Няколко маси и столове вече са
заети. Но в самото заведение виждам и свободни места. Вземам един от тях и
сядам на терасата, вземам си и една бира. Прекрасно парти, страхотни танци,
невероятна романтика – езерото зад мен,
оркестъра пред мен, звездите на небето, танцуващите двойки препускат в ритъма
на танца. Ча-Ча, Фокстрот, Рокендрол, Салса. Три часа без прекъсване. До към
два и половина след полунощ.
След като
оркестърът си замина, останаха няколко двойки. Извадиха една блу колонка,
пуснаха латиномузика и продължиха с танците до към три часа. А на сутринта
терасата беше идеално почистена – никаква
хартийка, никакъв боклук, никакви следи от нощен купон.
Слънцето изгрява, бързам да го снимам и да закусвам.
Ден пети 23.09.2018 г.
Отиваме към
езерото Орта
След прилична закуска и снимки на изгряващото
слънце, след нощта на бурните латино танци сме готови отново за път. За днес
имаме да разглеждаме последното от езерата, езерото Орта. Пътя до там мина
неусетно, унесен в сладка дрямка се събудих чак когато стигнахме там. Слизаме
от автобуса. Зад нас остава една от изящните и скъпи вили, на която дори не
запомних името. В следващите три часа ще сме там.
От паркинга,
където слизаме, се качваме на едно атракционно влакче, което ще ни закара до
селището ОРТА
Пътуваме десетина минути. Слизаме и продължаваме пешеходна разходка до центъра на селището. Двуетажни и по-високи стари и тесни къщи. По фасадите с много зеленина от пълзящи и увивни растения, както и дървесни видове. Събираме се в центъра, близо до малкото пристанище. Който иска ще идва до островчето Сан Джулио, разположено в средата на езерото, а който не иска ще си се разхожда тук в следващите почти два часа. За любопитните – линк от интернет:
Аз съм за
корабчето. Имаме резервация. Плаваме няколко минути, като обикаляме цялото
островче и акостираме от другата му
страна. Там има една малка църква и няколко тесни улички. Когато тръгвахме от
селището, около нас имаше голяма група френскоговорещи на висок глас туристи.
Ние тръгнахме
първи и много се зарадвахме на настъпилата тишина, след като отплавахме. Но
радостта ни не трая дълго, защото само след 20 минути, цялата тази група дойде при нас на островчето със
следващото корабче.
Островчето е малко,
обикаля се за 20 минути. Няма нищо на острова,
освен магазинчето за сувенири пред малката църква, където слизаме.
Тук времето
наистина е спряло. Даже ни казаха, че ще е хубаво да се разхождаме много бавно,
без да поглеждаме часовник и без да си говорим. Тишина и спокойствие. Отекват
само стъпките ни по калдаръма. Високи зидове, каменни къщи с малки прозорци и
зеленина. Чува се тихото шумолене на водата в езерото.
Обикаляме и се
връщаме пак на корабчето. Корабчетата са няколко, всяко събира отколо 25 души, така че цялата група се събира
в две корабчета. Имаме около 40
минути време за разходки, кафе, снимки, сувенири и ни казват часа, в който
трябва да бъдем отново тук, за да тръгнем към влакчето. Улиците тук са много
тесни и аз не успях да запомня пътя от влакчето до тук и ще трябва да се вместя
във времето.
Съвсем наблизо по
една стръмна пътека с малки стъпалца, стигам до една църква. По пътя нагоре и
надолу снимам наоколо. Влизам и в църквата. След това разглеждам магазините за
сувенири наоколо. Минах покрай едно заведение на много хубаво сенчесто място.
Влизам да видя
какво има там. Избирам си лазаня и питам колко време ще отнеме. С жестове,
ръкомахане, много смешно ми стана. След 20
минути лазанята ще е готова. Плащам я и пак с жестове и ръкомахане се опитвам
да обясня, че ще се върна след малко, като през това време ще обиколя още малко
наоколо. Връщам се след 15 минути и
сядам на масата отвън. После докато се събираме групата за път се оказа, че
една от възрастните жени от групата я няма
И никой няма спомен дали е била на островчето
или е останала тук в Орта. Дали е останала на островчето или е тръгнала към
влакчето. А и нямала телефон в себе си. Започна едно лутане, притеснения,
чакане. Но ние тръгнахме без нея, защото пък имаме резервация за обратното
влакче. Продължихме да я чакаме при автобуса, докато се намери. Това отне още
ококо 40 минути.
Ще напускаме Италия. Чака
ни дълъг път до Словения,
където ще спим в района на Липица, точно там,
където има конеферма за една много интересна порода коне – Липицане.
По пътя натам в
края на Италия спираме за почивка при един огромен крайпътен Търговски център – МОЛ. Дават ни час и половина за пазаруване
и почивка.
Огромен мол, не
посмях да навлизам прекалено навътре, за да не се загубя. В самото му начало,
точно там, където влизаме имаше голям хипермаркет с много каси. Даже имаше и
няколко места за самообслужване – клиентът
сам си маркира покупките, плаща с банкова карта, получава касова бележка с бар
код и с нея минава покрай един сензор и излиза. Имаше и място за бързо хранене-
китайска храна.
Разгледах само
етажа, на нивото на пътя и се върнах при китайската храна. Гледам картинките на
храната и цените и едвам успявам да се разбера с китайското момиче какво искам-
само една купа с ориз, без месо. Ама да не мислите, че този ориз е като нашия с
който съм свикнал. Нищо подобно- с много подправки, пикантни, зеленчуци, горещ
и лют. И аз като му наслагах кетчуп и горчица, без да го опитвам и следващия
час прекарах там. На почивки. Продължаваме.
Липица
Пристигаме в хотела на Липица и ни настаняват. Прекрасен хотел. Ресторанта работи още час, след като сме дошли и ние бързаме и там да похапнем. Не можах да се разбера с техните езици и менюта. Поръчах си нещо, без да знам какво е – на картинката изглежда като макарони. А като го получих се оказа нещо твърдо и малко. Прилича на печено твърдо тесто, оформено на спирали и охлювчета. Някакъв безвкусен сос за гарнитура. И даже не можах да го изям. И по една бира. Достатъчно.
Като ни
настаниха, ни събраха личните карти и те остават на рецепцията. А точно до
хотела има и едно
казино с много
привлекателен вход
– лампички, червено дебело килимче. Я, да видим какво ли се крие зад дебелите
врати? Влизам. Има една кака на една рецепция с компютър. Иска ми лична карта.
Нямам. Тогава не можете да влезете. Така ли? Не мисля. Връщам се до стаята,
вземам си задграничния паспорт (нося си и двата документа) и се връщам в
казиното. Каката ми взема паспорта, вкарва ми данните в компютъра и ми дава
нещо като билет за вход и на него пише някакви бонуси. Следва ескалатор за
горния етаж. Оле, колко модерно. Смаях се. Качвам се горе и оставам без дъх.
Едни дебели килими, едни тежки кожени кресла, безброй машини и покер автомати,
ролетки, бар в средата. Всичко трака, дрънчи, падат монети, шумолят банкноти…
Богато
изглеждащи, добре облечени и престарели лелки и господа насядали пред
автоматите, всеки си говори на неговия си език и аз нищо не разбирам. Обикалям,
гледам, опитвам се да разбера кое как става, но не успявам. По масите покрай
машинките питиета, коктейли. Избирам си една машинка и сядам. Гледам хората на
съседната какво правят. Вкарват банкнота в един процеп и почват да играят.
Трупат се точки, пари, увеличават се, намаляват. Някои натискат едно копче и
излиза един ваучер. Оглеждам се наоколо какво се случва с него. На друга машина
пък гледам друг човек вместо пари, вкарва този ваучер в процепа.
Вкарах 5 евро и докато разбера къде какво да правя и те свършиха.
Направих още една
обиколка по всичките машинки, покрай бара и покрай касата. Загледах се в
касата. Минават хора, дават си този ваучер, който вземат след натискането на
едно копче по машинките и то касата им дават парите. Аха, ясно. Слизам долу до
рецепцията. Там виждам една по-проста машинка. Сядам. Вкарвам нови пет евро и
почвам да натискам едно копче. Падат в няколко редички едни символи, плодове и
картинки. В единият случай сами спират след няколко секунди, а в друг случай
спират, когато натискам пак едното копче. И на всяка игра ми взема по десет
цента. Парите бързо намаляват. Загледах се по другите копчета. И ми стана ясна
играта: има опция Х 10, Х 5, Х 2 и Х 1. В първия случай ми взема по 10 цента, в
другия по пет, по два и по един цент на игра. Избирам си да ми взема по един
цент на игра, това са близо 400 игри. И започнах. Парите се увеличават,
намаляват, пак се увеличават, пак намаляват, докато започнах да задрямвам. И
когато парите останаха три евро, натиснах копчето, излезе ми ваучера с тази сума.
и горе на касата ми дадоха парите. И така час и половина в казиното ми струваше
седем евро. Заспивам.
На другата сутрин продължаваме към
пещерата Постойна
яма
и след това за България.
Ден шести
24.09.2018 г.
След закуска
тръгваме за пещерата. Аз там съм ходил и следващите два часа за мен са
свободни. Оставят ни пред пещерата и ни казват след колко време да сме пак на
автобуса. Времето беше дъждовно, студено и ветровито. И не ми остава нищо друго
освен да обикалям по заведенията наоколо, да стоя на топло и да си похапвам
разни неща. И кафе пих и торта ядох. И
време за четене имах. Цели два часа.
Идва групата,
качваме се на автобуса и следваме пътя за България. С няколко по-малки почивки
и една по-голяма на Лозова чешма след Белград.
И още малко път,
граници и късно вечерта сме в София.
Тук приключението
завършва. Следващото пътуване ще бъде за предколедна Прага. Очаквайте и този
пътепис.
Днес, мили читатели, ще ходим там, където май никога не сме ходили – Диана ще ни води на остров Борнео За тези, които не знаят, държавата е Малайзия, а морето – Сулавеси :)*
Приятно четене:
Борнео – приказката на душата
Преди година, когато бях в Борнео за пръв път, се заслушах в приказката, която островът ми
разказваше. Исках да я чуя цялата – затова се завърнах! Една дълго и с много
нетърпение подготвяна среща.
Този разказ е за онези от вас, които ценят живота и знаят, че красотата му зависи от тях. Не от другите. Не от безразличието. Не от подминаването. А, Борнео е протегнал ръка и очаква нашата помощ, защото е един от последните оазиси на земния рай – красив, примамливо омаен – оазис, който сме на път да изгубим. Като започнем от малките симпатични самолетчета,
които с половинчасов полет ни пренасят от град на град в острова или с красивата стюардеса,
готова да ни направи снимка, минем прескачайки коренищата на древната дъждовна гора, плувайки по течението на река Кинабатанган, слушайки легендите на този остров – така близо до първоизточника, заслушани в звънкия смях на къпещите се деца на последните морски номади.
Джунглата,
чието изсичане започва през 1950 година, е намаляла с повече от 50%, за да се настанят първо каучуковите, а сега и палмовите плантации. Защо? За комерсиални цели и производство на палмово масло, което вече масово се счита вредно за нашето здраве. Благодарение на правителството, което е проявило здрав разум и се е вслушало в посланието на предците, от съвсем скоро е започнал обратен процес – изкореняване на палмовите плантации и възстановяване на джунглата. Как простичко описват философията си местните хора – палматa дава само масло, а джунглата всичко, както за хората, така и за животните!
Изсичането на джунглата има пагубен ефект и върху животинския свят. Унищожава се естественият източник на храна на орангутаните, пробоските и други животински видове. Те са застрашени от изчезване и включването им в червената книга не означава, че оцеляването им е гарантирано. Орангутаните се избиват от дървосекачите, когато нападат машините, в опит да защитят дадения им за живот свят. Само за 15-ина години популацията им е намаляла със 150 000 екземпляра. Осиротели малки орангутанчета се издирват от центровете за рехабилитация и се настаняват там, защото без грижите на рейнджърите те са обречени, наричат ги lost coast (безнадеждни).
Малък жест на помощ може да направи всеки посетил
Сепилок Орангутан Център –
да осинови, символичнo, малко орангутанче, с което да подпомогне издръжката на центъра. И така аз съм вече с осиновено бебе Биду Биду – симпатично и с характер. Срещу скромна сума от 200 рингита ще получавам 6 месеца по имейл информация за Биду Биду
Местното население не гледа с добро око на новозаселилите се, като китайците например. Една от причините китайците да се заселват тук е
бизнесът с ядливи птичи гнезда
Тях можем да видим в пещерата Гомантонг, но и в изкуствено създадени за целта места – като кацналата на един зелен хълм „къща на птиците”. Със запис на птичи песни, китайските търговци подмамват птиците да свиват гнезда, много наподобяващи лястовичите. Когато птиците отлетят, те взимат гнездата и ги продават за приготвяне на супа, на която преписват чудотворни свойста – подобрява тонуса, вида на кожата и т.н, а една порция струва 50$. Вкусът е блудкаво солен, поне така ми обясниха.
В едно малко селище се натъкнах на човек от
племето пенан –
смесица от съвременен стил на обличане и скътани дълбоко в съзнанието древни традиции. Той с охота ми показа как се стреля с бамбукова пръчка – „калапут” и стрелички. Уроци директно от „Jungle school – Borneo”!
Странни семейства имат тези пенан – всеки мъж може да има по две жени, но всяка жена може да има по трима мъже. Спят в една стая, като любов са правели само денем, а нощем цялото семейство е спяло плътно един до друг, за да се топлят (нямали са завивки). Нямат лимит за деца, колкото – толкова, обикновено десетина, общи деца – общи грижи. Сега твърдят, че този начин на съжителстване e вече минало, а децата са не повече от 4 – все пак имат и разноски по училището
Училищната система
на острова е следната: началното училище е безплатно, за средното има някакви дребни разходи, а висшето е скъпо платено (достига до 100 000 рингита/около 25 000$/ за целия период на обучение). Дори в джунглата да има само няколко деца в дадено малко селище, трябва да има основно училище – такава е държавната политика.
Друго интересно племе в щата Саравак е
Берауан – племето на главорезите
Те вярват, че духовете на джунглата ги закрилят и никой не може да ги нарани. „Враговете не могат да ни застрелят със стрели или да ни отрежат главите” – разпалено разказваше Петрос Абанг – от племето Берауан и мой водач из джунглата на Саравак. „Японците са стреляли по моя дядо, но не са могли да го наранят. В миналото много сме воювали, но после сме измислили дългата лодка – „ригата”, която събира цялото племе 40-50 човека. Правили сме състезание с враждуващото племе и който го спечели – печели и битката”.
Мъжете от това племе следват жената след сватбата
Къщата се строи от бащата на булката, системата е матриархат, както навсякъде по тези времена. „Петрос, не е ли страшно в джунглата да ни придружава потомък на страховито племе – главорези” – подхвърлям на шега. „Защо да го правя? Ти не си ми враг” – със спокойна усмивка отговари той. Но допълни: „Тези традиции не се спазват в съвремието, но не са забравени и са живи в съзнанието на хората.”
След няколко часов преход през джунглата, направлявана от двама водачи – един отпред и един отзад, усещането за прохлада от потапянето в
естественото джакузи и симпатично водопадче – Ба Десай
си беше направо звездно усещане.
В джунглата всичко е гигантско
дървета, листа, преплетени лиани, огнени цветове на цъфналия джинджифил, който на местен език се нарича vudu flame (вуду пламък), поляните с диви ананaси, крясъците на дъждовната гора – респектиращо странни, може би, защото не можем да ги разгадаем, а неизвестното плаши
А, вечерята в единствения „ресторант” в джунглата, който си е направо мечта, е много впечатляващ –
менюто е бира и каквото има,
когато ти го приготвят и където ти го сервират. Осветление – докато падне акумулатора. Но хапването е голяма веселба и импровизираната компания е щура. Хората от джунглата се хранят умерено, твърде умерено за нашите представи – порция пилешки крилца в същност се състои от едно крилце. Собственичката е и готвачка и сервитьорка. Това е положението. Джунглата събира правилните хора.
Кратък полет – и ето ме в
Кота Кинабалу, щат Сабах.
Сутринта за няколко часа посетих
етноселището „Mari-Mari”
– много сполучливо решение за съхранение на етно-културата – пресъздава бита на отделните племена, автентичното обзавеждане, начина на приготвяне на храна, напитки, сладкиши. Красиво облечени в традиционни носии млади хора с радост позираха за снимка. (снимки: 33,34,35,36)
Същата вечер, малко преди залез слънце, бях развълнувана от предстоящата среща с един от малкото останали
автентични шамани – бобохизан
на острова. Среща, подготвяна с месеци и съвпадаща с един от един от най-уважаваните празници – жътвата на ориз. Тези ритуали, извършвани под ръководството на бобохизан, са свещени за местното население и се извършват само в тесен кръг на шаманското семейство – лели, братовчеди, роднини. По време на тях шаманите се свързват с Пазителите на природата – „Пенджага”, които обитават всяко живо същество в земята, въздуха и водата. По изключение бяха допуснати и други хора – в един малък отрязък от тридневния ритуал – две телевизии, представител от неправителствената организация Kadazandusun Cultural Association, представляваща 40-те етнически групи в Сабах и отговаряща за съхранението на културното наследство на Борнео. На този ритуал, имах огромната привилегия да присъствам, като личен гост, на един от последните автентични бобохизани.
Главният шаман, Мелвин, шесто ниво шаман от общо седем, красив и слаб мъж, на възраст около 50 години, със сребристи коси и благ поглед, ръководеше церемонията, а неговите двама помощници – мъж и жена, следваха стъпките му. За жената искам да разкажа малко повече – името ѝ е Едем и до преди две години е била мъж, момче. На сън му се явява, починала неотдавна възрастна шаманка и му казва, че ще използва неговото тяло. Така Едем за две години, пред очите на всички, е започнал бавно превъплащение в женско тяло. Това, което сега видях е миловидна жена, която пее с красив глас.
След като Мелвин излезе от транс успях да поговоря с него. Превеждаше от шамански на английски неговата много интелигентна леля. Попитах го, какво тревожи духовете на природата и какво е тяхното послание към човечествето. Ето и отговорът: „Хората могат да забравят своя произход и своите корени, могат да забравят и уважението и благодарността към пазителите на природата, но те трябва да знаят, че Земята е болна и тя показва това с нейните „тръпки” – земетресенията; нейната „температура” – глобалното затопляне и нейната „настинка” – бури, наводнения и цунамита. Човечеството трябва да проумее, че дори, когато му се налага да приеме промените на съвременното развитие, трябва и да запази баланса с природата и Земята– нашият дом. Нека нашите молитви и благословия бъдат с вас!”
Покрай лъкатушещия през планината път тук-там се виждат купчинки с банани. Преди 15 години, трафикът е бил съвсем слаб и тогава до тези банани е имало малка кутия за пари – спираш, взимаш банан и оставяш 1 рингит. Сега криворазбраната цивилизация унищожава доверието, взимайки и бананите и кутията с пари от недобросъвестни пътници.
В джунглата има много интересни и причудливи растения, но не смея да газя в сферата на ботаниката, а и не е нужно. На някои места имаше оранжеви лепенки с изписани координати
(снимка: 43).
Това са координати, които разчитат орнитолозите. Означа, че на близо има гнезда на птици.
Борнео е дом на над 420 разновидности птици,
14 000 разновидности цъфтящи растения и 3 000 разновидности дървета.
В
спомените на водача изплува случка с орнитолози от Япония, преди години.
Японците били големи неверници – не вярвали в духовете на джунглата, въобще
безстрашни самураи. Та един орнитолог залегнал в джунглата да дебне рядък вид
птица. В такива случаи водачът стоял на няколко километра с уоки-токи в ръка и
чакал с часове да бъде повикан след успешната фотосесия на орнитолога. В този
случай, обаче получил повикване само десетина минути след като се е оттеглил:
„Ела и бързо ме изведи”. Чак в базовия лагер японецът разказал „Снимам аз и
поглеждам за миг на страни. И знаеш ли – гледахаме от всякъде много очи!”. До
тук със страстта за уникални снимки в джунглата. В Токио явно си е
най-безопастно.
Искам да ви разкажа и една много затрогваща случка, за която научих по време на пътя –
време за истории разни и все интересни
Окупацията от Япония 1945 година, малко момиче на 13 години на име Домина, е работило на нивата заедно с баща си, когато от гъстите храсти е помахала ръка. „Сигурно, някой там се нуждае от храна” – си помислил бащата и изпратил Домина да занесе и остави нещо за хапване недалеч от мястото. И така няколко дни подред тя оставяла на опредено място храна, докато един ден на това място били оставени 6 брачни златни халки. Явно бегълците са тръгнали, но преди това са заплатили с най – ценното, което са имали, за оказаната помощ. Домина сега е много възрасна, все още жива. Историята е истинска.
Указателна табела с фотос на
рафлезия
информира, че наблизо има две цъфнали рафлезии. Срещу 10 рингита (2-3 долара) всеки може да ги заснеме от близко разстояние. Това гигантско паразитно цвете с диаметър достигащ 1 метър, цъфти само няколко дни, но пъпката се развива почти колкото човешкия ембрион – близо 9 месеца.
„Сабах Тий Гардън” е една от малкото еко плантации за чай
Мястото е много красиво, почти винаги обвито в нежна мъглива пелена
Мъглата не винаги позволява да се заснеме изгрева, но това не попречи на ранното ми ставане в 5 часа и едночасовата тонизираща разходка – тучно зелена плантация, прорязана с чакълест път, по който вървят хора от близкото село, жужене на насекоми и хор от птици, крясъци на жаби и безброй непознати за мен звуци. Не само тук – те ни следваха през цялото пътешествие. В един момент така свикваш с този звуков фон, че не го забелязваш.
„Луанти Бару” е едно весело място,
където хем искаш да стъпиш с боси крака сред големите рибоци, хем настръхваш от усещането при докасване от тях. Има традиция – рибата се лови през година, раздава се на местното население, а после една година се дава възможност за възстановяване на пасажите. Един баща забавляваше трите си деца, нагазил във водата, а те се бяха вкопчили в него като малки маймунки и пищяха при всеки опит на бащата да потопи крачетата им при иначе безобидните рибки.
Така малайзийците възпитават децата си от малки в уважително и здравословно общуване с природата.
Знаете ли за онези дългоноси, малко комични, но много симпатични
Носати маймуни (или носачи),
които живеят единствено тук, на острова. Многокамерните им стомахчета се нуждаят от непрекъснато хапване, тъ като процесът на смилане на храната е бавен, но за сметка на това представляват своеобразни филтри отсяващи вредната и отровна храна. Мъжкарите, достигат тегло 60кг, се перчат с големите си носове – гарантира им завиден социален статус и висока йерархия при по-зрелите индивиди.
Тук е мъжко царство –
един мъжкар има по 7-8 женски. И понеже няма ненаказан порок – непрекъснатото хапване на главата на семейството ангажира вниманието му до такава степен, че женските успяват да изневерят с няколкосекунден секс, подмамени от минаващи наблизо други мъжки индивиди, които не са успели да си спретнат собствен харем. Младежите в това семейство се отглеждат до 5-6 години, след което поемат по собствен път, но обичайно се събират в група с други младежи – нещо като ергенска компания. Всеки е в търсене на своите 7-8 половинки, а дотогава – бърз секс с чужда жена. Ама много бърз, защото, ако го хване главата на семейството….
И ето ме на
остров Мабул
Лодката, която ме откара от Семпорна, бавно се приближи към разкривен дървен кей. Наоколо плуваха издълбани от половин дънер лодки, натежали от улов на огромни лобстери и раци за продан.
До лоджа се добрах по пътека от сковани дъски, минаваща покрай наколните къщи на местните, а тук-там младежи свиреха на китара. Няколко магазина, като декор от преди векове, излежаващи се пред вратите варани и лек бриз от морето Сулавеси.
Куфарите се носят на гръб от лодката до рецепцията
декорирана с новогодишна украса (април месец сме) и табло с препоръка от Трип Адвайзър
където може да се прочете информация за часове, когато има ток. За wi-fi не посмях да попитам, но се оказа, че от флашка имаше някакъв сигнал за няколко минута на ден. Стаята, с повече от скромно обзавеждане, в никакъв случай не може да помрачи отличното впечатление от също така скромната, но вкусна храна. И най- важното – жива музика и китара, младежи, седящи на един дънер, които пеят стари хитове на английски (като “hotel California”, “you are so beautiful”, “Zombie”) до първата строфа, защото не знаят добре английски, а и не им трябва. Веднага се образува една спонтанна спойка – те пеят – аз танцувам
Разбира се, пеят, когато не са ангажирани в работа – да пренасят куфарите на гостите, да събират с гребло листата от плажа, да цепят дърва и палят огън за барбекю. Солистът на бандата – типичен местен островитянин, аз нарекох Брад Пит – може би защото въобще не приличаше на него.
Една от най-пъстрите не само на цветове, но и на емоции срещи беше тази с
морските номади – баджау
С моторна лодка и път близо час, ето ни в селището, толкова живописно, че се появява като декор от друг свят. Ама то в същност си е и друг свят. Тези хора нямат гражданство, те са никои. За да имат прехрана те разчитат на своите малки лодки, в които плават ден и нощ по теченията. Умели плувци и гребци са дори невръстните деца. „Понякога минават няколко крачки по вода, без да потънат, а когато се гмурнат под вода издържат много дълго” – сподели лодкарят.
Наколните им къщи привличат с многоцветието си, покрити с рогозки или направо палмови листа. На малката тераса пред единствената стая, без парапет, играят деца, дими огън, наоколо има оскъдна покъщнина от няколко очукани съда или черупки от кокосови орехи, вее се пъстроцветно пране, има дори котки, а жените са с намазани лица – слънцезащитен еко крем, „бурак”, приготвен от стрити морски водорасли, ориз и билки. Доближавайки се до нашата лодка от всички посоки ние се гледахме с взаимен интерес. Бях с едни простички обици – морски звезди – колко момиченца ми ги поискаха, със жест, очите му изгаряха от желание. Не ги дадох, не защото са ми скъпи, а защото не исках да предизвикам конфликт давайки ги само в едни ръце, а да направя останалите тъжни. С какво се забавляват децата „баджау” – плуват, смеят се и пак плуват. Една групичка, незнайно как се бяха добрали до акула чук (вече не жива), я размятаха навсякъде, използваха я като крайна цел на импровизирано състезание, подхвърляха я като топка. Други пък гребяха в наполовина отрязън бидон. Никой не молеше за храна – това, което им хареса бяха единствено обиците ми с форма на морска звезда, а морски звезди имаше много, безкрайно много в тъмносин и нежно-кафяв цвят, ясно видими на дъното в кристалните води.
Те не знаят коя дата сме, не знаят на колко години са. И все пак, минавайки през сложен превод от номадски на малайзийски и от малайзийски на английски, успях да поговоря с един възрастен номад, който дори ме покани на неговата лодка, където беше и част многолюдната му фамилия.„От къде си?” – „От там” – махна той с ръка в посока Филипините, които са на 2-3 часа път с лодка.–
„На колко години си?” – „Не знам” – усмихна се той.
„Знаеш ли кой ден сме?” – „Не, аз гледам само звездите и слънцето.”
„Колко дълго децата ти живеят при теб?” – „Докато отидат да живет в друга лодка, докато си намерят мъж или жена.”
„Къде срещна жена си?” – „Срещнах я в една друга лодка”.
„Тя къде роди децата ви?” (девет) – „Тук на лодката. Помогна и една друга жена”
„Като се разболеете как се лекувате?” – „С билки, имаме хора, които отиват на брега и ги берат”
„Ти щастлив ли си?” – Не разбра въпроса ми. Те просто не знаят обратното на щастие.
Гледах тези хора, опитах се да ги запомня. А, един въпрос не ми дава мира – ако е вярна приказката, че всеки край е закодиран в началото – къде сбъркахме? Не те, ние къде сбъркахме. Защо те са толкова щастливи в нямането, а ние не сме и в имането?
Вечерта моят нарочен за Брад Пит китарист, пееше красива песен. Внезапно спря и зарея поглед към залеза.
„За какво мислиш, приятелю?”. Дори не ме погледна, но добре разбрах казаното на развален английски: „Аз съм щастлив тук. Не искам Борнео да се промени!”
Автор: Диана Маринова
Снимки: Личен архив, обект на авторско право.
*Борнео е разделен между 3 държави: Индонезия, Малайзия и Бруней, а морето Сулавеси го обмива от източната му страна – бел.Ст.
Автор: Диана Маринова Снимки: авторът Снимките са със запазени авторски права
Тръгваме към Карибите! Георги ще ни качи на едно корабче и ще ни разведе из, може би, Рая на грешната ни земя. Като за начало – отиваме в Хавана, откъдето ще вземем кораба Приятно четене:
Хавана, Куба
част първа на
Круиз из Карибите
Здравейте пътешественици. С този пътепис ще ви разходя из Карибите на борда на MSC Opera и ще посетим Куба, Ямайка, Каймановите острови и Козумел – Мексико. Пътуването се осъществи през месец април 2017 година, само няколко месеца преди урагана „Ирма“. Желая ви приятно четене. Да потегляме…
Всичко започна някак на шега през един студен февруарски ден на 2017 година, когато група от шест човека пиехме кафе и обмисляхме варианти за пътешествие с круиз. Опциите бяха две:
Дубай и ОАЕ
Карибите
Е, избрахме
Карибите
Запазихме каюти на борда на MSC Opera – до тук добре, но как да се замъкнем до Куба? Бремето на планирането и
осъществяването на пътуването се стовари върху моите плещи. Хем да стигнем сравнително евтино до Куба, хем да е удобно.
След обстойно изследване на цени и възможни
комбинации, избрах следния маршрут: с ранен полет на Wizz Air от София до Париж. Нощувка в
Париж, за да разгледаме френската
столица и да се помотаем. След това с полет на Iberia от Париж до Хавана с трансфер
в Мадрид. Полетът Париж – Хавана излезе по 960 евро на калпак.
(снимка 004) трансфер в
Мадрид
Полетът мина като по учебник и в 23.30 часа успешно
кацнахме в Хавана
Още на пистата си включих телефона, за да съобщя на близките си, че сме пристигнали благоплучно и получих следния смс: VIVACOM Vi pozhelava priyatno patuvane! Izhodyasht razgovor v mrezhata na Cubacel: do BG 6.99 lv, v stranata 6.99 lv, vhodyasht 2.49 lv, sms 0.99, danni 24.99/1 MB s DDS; info +35987123. Е, изпратих им по един смс.)
Още на летището
разбрах,
че сме в съвсем друг свят
Служителите гледаха строго и си вършеха работата бързо докато… танцуваха! Да, танцуваха. Навсякъде из летището звучеше приятна музика и всички служители си танцуваха – полицаи, граничен контрол, чистачи, посрещачи… За около 40 минути приключихме с паспортния граничен контрол и с вземането на багажа, след което през тълпата си запробивахме път навън за глътка свеж (влажен) въздух и за да си намерим голямо такси, което да ни отведе до хотела*. Намерихме един Хюндай ван, в който заспах като бебе. Настанихме се в хотелските стаи, които бяха съвсем обикновени, но чисти и най-важното – с климатик, пийнахме по един ром в бара и по леглата. Нищо не бях видял още от този град.
Сутринта, преди
да се качим на борда на кораба, за пръв път
разгледах този колоритен град и наистина останах без думи
После слязохме
във фоайето, за да изчакаме автомобилите, които нашият предварително избран гид
беше наел за разходка из Хавана. Дойдоха частни таксита, чийто шофьори със
завидна ловкост се запромушваха през тесните улици.
Озовахме се в странична улица на голям булевард в самия център на града, където трябваше
да си обменим кубински пари CUC
Курсът им беше 1 към 1 с еврото, но опашките бяха безкрайно дълги. Нашия гид се нареди пред обменното бюро, а ние седнахме да пием кафета, бири, коктейли и какво ли още не в близко заведение.
След час и половина имахме валутата
и аз хукнах да си търся варена царевица (въпреки предупрежденията да не ям и пия нищо, което не е пакетирано или бутилирано). Сам самичък се мотаех из уличките и се слях с местните.
Кубинците са спокойни и приятни
хора,
взаимно се
оглеждахме с интерес. Отвсякъде се чуваше музика, появяваха се тълпи с
музикални инструменти, следвани от още по-големи тълпи, които си танцуваха и
припяваха. Завладяващо!
Времето за
отплуване наближаваше и трябваше да се върна при групата, за да отидем заедно
на пристанището.
Трудно мога да опиша хаоса, който цареше по булеварда пред пристанището.
Автобуси, таксита, карети, екскурзоводи, багаж, много багаж, както и безброй хора от всякакви националности, които крещяха в опитите си да надвикат суматохата. Някакъв полицай – регулировчик се опитваше неуспешно да въведе ред в движението пред пристанището. И жега, невероятна жега и задух! За секунди всичко по мен залепна. Морето от хора ме понесе навътре в сградата на
пристанището,
където изведнъж всичко се успокои. Изключително любезни служители помагаха за маркирането на големите куфари и после ги отнасяха навътре, като своевременно ни обясняваха, накъде да се движим, коя опашка да следваме, кои документи да приготвим. и т.н. Цялата процедура по паспортния борден контрол ни отне около час време.
На борда ни посрещнаха
със студени безалкохолни напитки. След като
потушихме жаждата си, съвсем освежени, ние се заехме с издаването на
персоналните бордни карти. Имахме печат в паспорта, имхаме бордни карти и ни
настаниха в едно от кафенетата на борда. В същото време, при нас дойде някакъв
изкуствено усмихнат българин, който започна да ни убеждава да си закупим пакет
all inclusive за алкохол само за 360 евро, или пакет за 20 кафета еспресо или
24 бутилки минерална вода, като пакетите са на каюта и цената се дели на две.
Ние с колегата захапахме стръвта за кафе еспресо и вода, но смело водихме
словестни битки и любезно отказахме алкохола. Не, че не пием, но офертата за
нас беше твърде скъпа. Стиснали в ръка ваучерите за кафе и за вода, ние се
запътихме към каютата си.
Нашата каюта имаше прозорец
със страхотна
гледка. Чистичка, прохладна и уютна, стаята беше обзаведена с две единични
легла, плосък телевизор, бюро, кана, чаши, гардероб, баня с тоалетна + душ гел
и шампоан. И със собствен климатик разбира се. Четири контакта на 110 волта,
кошче, сейф и две нощни шкафчета.
И така: запознахме се бегло със старата част на Хавана, успяхме да се настаним в каютата и сега, през следващите три дни през които сме на котва, следва да обиколим Хавана и някои части от Куба, а също и да обходим кораба, като се насладим на това, което предлага.
Днес с Иван ще идем до Лондон – освен обичйните неща, обаче, ще потърсим Джулия Робъртс и ще отидем на мач на Уембли.
Приятно четене:
Една седмица
в Лондон
част първа
Нотинг Хил и Уембли
Пътувахме с Ryanair до Stansted
Кацнахме в ранния следобед и с автобусите на
National Express до гара Paddington/има още доста възможни направления и спирки/ после с метрото и автобус да квартирата на
нашите близки/3 – та зона/. Първи съвет – купувайте билети за трансфера до
града, колкото може по-рано. Нашият трансфер ни струва 8 паунда на човек в
двете посоки.
Вечерта
любезната ни домакиня зареди две пластики
Oyster Card и бяхме готови за предстоящите разходки. Картите могат да се
купят и заредят от автомати в метростанции, жп. гари или специализираните обозначени
магазинчета за тази цел. Предимствата на тези карти са, че има дневен лимит за
пътуванията до различните зони. В нашия случай за пътуванията между зони 1 – 3
беше 8 паунда. След достигането до
лимита, независимо от броя на пътуванията с метро и автобус отчита 0. В два от
дните, в които ползвахме железница/зони 1 – 3/ или пътувахме до по-далечна
зона, лимита не важеше или навярно е друг. Другите възможности за заплащане на
пътуванията ви из града са едноседмична Travel Card/може би е малко по-изгодна,
ако ще сте една пълна седмица в Лондон, мисля, че струва някъде около 40 паунда/ или с кредитната ви карта, в
този случай не зная има ли дневен лимит. Иначе цената за пътуванията с метро
между зони 1 и 3 е 3,50 паунда в
пиковите часове и 2,80 паунда в
останалото време, цената за автобус е твърдо 1,50 паунда.
Преди
пътуването ни прочетохме доста материали на колеги, които споделяха своя опит.
При изготвянето на дневните маршрути се ползвах основно от предложението на
един баща, който беше направил маршрути за сина си и неговата приятелка на
принципа на подбор на обектите, които да са на пешеходно разстояние и за посещения
на безплатни музеи, за което му благодаря задочно. И така.
Ден 1 – ви
London Eye, Big Ben and
British Parliament, Westminster Abbey, 10 Downing Street, , Buckingham Palace,
Hyde Park, Royal Albert Hall, The Notting Hill Bookshop , Portobello and Golborne
Market
Отправната точка беше Waterloo Station,
от там покрай London Eye, по моста Westminster Bridge до едни от основните забележителности на Лондон – кулата Big Ben/за съжаление, все още е пакетирана/ към British Parliament и Westminster Abbey без да подминаваме паметника на Чърчил.
Малко отклонение – трудно можем да подминем думите му за българския народ, но това най-вероятно е породено от факта, че по време на Англо-бурските войни в началото на 20– ти век е бил пленяван от българи/македонска чета/ и от тогава е останала омразата му към българите и любовта му към мелнишкото вино.
След това се върнахме малко назад до 10 Downing Street, после покрай красивия парк St James’s към Buckingham Palace в очакване да ни поканят на аудиенция при кралицата, но не би, явно е била заета. От там се отправихме към Hyde Park, където не можах да устоя да дръпна една реч в Speakers’ Corner, за съжаление единствения слушател беше съпругата ми, която и запечати този славен момент. В парка се намира и един много стилен мемориал на принцеса Даяна.
Излизайки от парка срещу Royal Albert Hall, хванахме автобус за една добавена от нас дестинация Notting Hill и всеизвестната книжарница там. Съветвам ви да не търсите синята врата, собствениците са я продали чрез някоя от известните аукционни къщи преди няколко години.
Повъртяхме се из квартала за да срещнем Джулия Робъртс, разбира се неуспешно , но затова пък се насладихме на приятната обстановка, която малко напомня на Париж, минахме през
пазара Portobello and Golborne Market
и
се отправихме към къщи.
Ден 2 – ри
OXO – Tate Modern (2h) – Millennium Bridge – Shakespeare’s
Globe – Borough Market – Southwark
Cathedral – London Bridge – City Hall – Tower
Bridge – Tower of London – City of London – Lloyd’s of London – Leadenhall Market – Bank of England – St. Paul’s Cathedral – Fleet
St – Royal Courts of Justice – Strand – Somerset House – Sky
Garden
Отправната точка отново беше района на Waterloo Station,
от там покрай южния бряг на Темза, покрай OXO до Tate Modern – галерия за модернистично изкуство. Признавам си, че още не съм дорасъл, за да го разбера това изкуство. Отвътре музея прилича на парижкия д’Орсе и двата са с големи отворени пространства отвътре /едното е било ел. централа, другото – ж.п. гара/, но удоволствието от разглеждането на колекциите им е несравнимо. Иначе от една от терасите има добър изглед към клатещия се Millennium Bridge, е вече не се клати, само при откриването му и проблема е отстранен. Продължихме към театъра на чичко Шекспир – Shakespeare’s Globe.
London, England, SE1 9JE, GB
От там по едни тесни улички към Borough Market – изключително живописен пазар с десетки точки за бързо хранене, като са застъпени кухните от почти целия свят. От балканските са представени турската и гръцката. Замислих се как би стояла една българска или сръбска скара.
Препоръчвам
стридите на Richard Haward’s Oysters – цени от 1 до няколко паунда в зависимост
от големината и произхода и сандвичите в Kappacasein Dairy, с огромно
количество разтопен кашкавал /специфични видове сирене/ или бейби картофки също с разтопен кашкавал – 7 паунда. Разполовените пити под нагреватели и
как обират с ножа разтопения кашкавал, може би сте виждали по National Geographic в
специализираните предавания за храните по света.
От
там покрай катедралата Southwark пак покрай реката под London Bridge и покрай City
Hall до друга световноизвестна лондонска забележителност Tower Bridge, минавайки по него се стига до Tower
of London. От там направихме една разходка из City of London, поизкривихме
вратовете от зяпане на интересните, но и много високи сгради до
крайната цел за деня – Sky Garden
Това също е наше допълнение към маршрута на
колегата. Sky Garden е кулата от
северната страна с наблюдателна площадка на върха , алтернатива на подобната
платена на отсрещния бряг – The Shard. За посещение е необходимо да си
резервирате ден и час предварително по Интернет, напълно безплатно на сайта на
кулата http://skygarden.london/sky – garden. По препоръки
на сина ни, който не пропуска такива забележителности, хубаво е да се избере
междинен час, който да позволява, както дневен, така и нощен изглед.
Ден 3 – ти
Този
ден го бяхме посветили на любезните ни домакини. Направихме си една съвместна
прилична шопинг разходка/на следващия ден след Черния петък/. Но най-интересното
предстоеше. Скъпите ни деца ни бяха подготвили изненада, като бяха купили и изпратили билети за дербито на кръга
във Висшата лига на Англия,
Тотнъм – Челси в меката на футбола, стадион Уембли
Така, че в ранния след обяд се отправихме към митичния стадион. Ще си позволя
няколко съвета
към тези, които за първи път ще посетят стадиона, както беше при нас. Всичко е организирано перфектно, но и ограниченията са жестоки.
На стадиона може да се влезе само с малък ръчен багаж с големината на формат А4
Наложи се да изпразня и сгъна моята малка градска раница, защото била по-висока от позволеното. После разбрахме, че някъде в началото имало място, където такива малко по-големи багажи от разрешените могат да бъдат опаковани в специални найлонови пликове и да се влезе с тях. Другия проблем възникна при самото влизане на територията на стадиона, където на всеки вход има огромни табла със забранените предмети/чадъри, камери, фотоапарати и т.н./. Естествено, част от тези неща бяха с нас и само благодарение на определена подготовка и самообладанието на член от семейството успяхме да влезем безпрепятствено.
Друг съвет: не бързайте да заемате местата си на стадиона, те няма да избягат. Интересното преди мача е в подтрибунните пространства. Има отделени големи площи с безброй точки за храна и бира. Почти всички използват рационално времето до първия съдийски сигнал, набиват сандвичи, пържени картофки с риба и много бира, ама много бира и много фенски песни. Цените са народни, както в най-обикновените точки за бързо хранене в града. Така, че съвета ми е ходете на Уембли само с билет и кредитната си карта, за да нямате главоболия и да се насладите на най-добрите фенски преживявания.
За самия мач
Тотнъм размаза Челси с 3:1 и какво по-хубаво ако той е предпочитания ви отбор.
Днес започваме едно пътуване из най-романтичната част на Германия – долината на река Рейн. Наш водач ще бъде Андрей. Приятно четене:
Долината на Рейн
част първа
Реките на Германия – красота и вино
Тези дни пътувах замалко в Германия и реших да използвам свободното си време, за да поплавам по две от най-красивите речни долини в страната – тези на Рейн (Rhein) – от Бинген до Кобленц, и Мозел (Mosel) – от Трир до Кобленц.
Германия може и да не изглежда като най-туристическото място в Европа, но определено има какво да покаже
И тъй, след обичаен полет до Франкфурт и преминаване през отвратителната организация на местното летище (което ненавиждам), се запътих към долината на Рейн и Мозел в края на септември. Преди да поразкажа, обаче давам
Някои съвети за пътуването
По речните долини всеки сезон крие своята хубост, но може би за
предпочитане са лятото и ранната есен (до около първата седмица на октомври). Корабите
вървят през всички сезони, но през зимата са с намалено разписание, а за
пролетта не мога да кажа нищо, тъй като никога не съм бил в района в този
сезон.
По Рейн
на различни места през активния сезон се провеждат и т.нар. празненства „Рейн в пламъци“ (“Rhein in Flammen”), когато над реката се пускат множество фойерверки. Датите са: първата събота на юли – в Бинген и Рюдерсхайм; втората събота на август – Кобленц; втората събота на септември – Обревезел, и третата събота на септември – Санкт Гоар. За кораб през тези дни ще ви трябва предварителна резервация поне месец или два по-рано.
Вариантите за достигане и пътуване по(край) реките са общо взето два:
с кораб или
с влак/автобус.
Разбира се, за предпочитане е да ползвате воден транспорт, но стигането до пристанището за отплаване най-често изисква пътуване и с влак. Иначе по цялото протежение на долината на Среден Рейн – между Майнц и Кобленц има жп линии и по двата бряга, а такава има и от Кобленц до Трир, като обаче същата преминава само през половината протежение на долината на Мозел. От гара Булай (Bullay) тръгва и малка второстепенна железница по Мозел до Трабен-Трарбах (Trabnen-Trarbach). Останалите селища по протежението на реката са свързани с градски автобуси с някои от гарите. Като цяло по двете реки не се движат междуградски автобуси на дълги разстояния, но такива има до някои околни градове като Майнц или Трир.
Цените на корабите са различни, като за по-голямата част от дължината
на двете долини ще трябва да приготвите около 25 – 30 евро. Планирането става
чрез проверка на разписанията в гугъл, като трябва да се внимава да няма
изменения в последния момент. Като цяло извън пиковия летен сезон не са
необходими предварителни резервации, но пък е по-удобно, защото понякога
билетните каси са на стотина метра от кейовете за отплаване на корабите. Всички
туристически кораби имат закрити и открити палуби, ресторант на борда (но не навсякъде
може да очаквате първокласна кухня) и тоалетни.
Някои полезни връзки за пътуванията:
Параходства по Рейн:
Köln-Düsseldorfer – https://www.k-d.com/en/– са най-голямото параходство по Среден Рейн, като обслужват участъка от Кьолн до Майнц (и Франкфурт на Майн). Все пак не е добре да започвате плаването си от Кьолн, Майнц или Франкфурт, тъй като цените на туристическите кораби са по-високи, а скоростта – по-бавна от тази на влаковете. Опитайте да хванете параход от Бинген или Кобленц – между тези два града е наистина интересното. Ако сте пътували с влак до съответния град, ползвате отстъпка след представяне на билет от „Дойче бан“. С всеки билет може да се прекачвате и на следващи кораби по същия маршрут – попитайте на касата.
Следва да се има предвид, че цялата долина от Трир до Кобленц е трудно
да се преплава за един ден поради несъвпадение в разписанията на отделните
круизи, но е възможно да се премине през по-голямата част от долината.
Mosel-Schiffstouristik – http://www.mosel-schiffstouristik.de/ – по-малко на брой круизи в централната част на долината между Бернкастел-Куес и Трабен-Трарбах;
Връзките трябва сами да си ги откриете, като ползвате имената на градовете от някоя карта, или от пътеписа.
Най-разумната оферта е билетът за провинция Райнланд-Пфалц (Rheinland-Pfalz)
Той може да се купи от всяка гара в Германия, вкл. на билетните автомати. Важи за всички регионални (без IC и ICE – най-бързите и скоростни, като такива в региона почти не се движат) влакове и повечето автобуси в провинцията. Последната пък обхваща левия бряг на Рейн от Бинген почти до Бон,както и цялата долина на Мозел. Това прави връзките между отделните градове много евтини, защото билетът важи за цял ден (в делнични дни – от 9:00 ч.) и струва 24 евро за един човек. Всеки от следващите четирима пътници пък плаща само по 5 евро. Така цената за петима е 44 евро или по малко под 9 евро на човек. Евтиния.
От Кьолн или Франкфурт ще трябва обаче да си доплатите билета до Майнц или Бад Хонеф (нещо като 7 или 8 евро на човек).
Връзките между градовете може да следите в приложението DB Navigator или на сайта на Дойче бан – http://bahn.de.
И така, започваме с
долината на Рейн
Аз се оказах рано сутринта (около 9) в
градчето Бинген (Bingen) –
на 50 километра от Франкфурт и 20 от Майнц и побързах да се появя на касата, за да си взема билет. Попитах за цената до Кобленц, която ми се стори малко по-висока, но веднага след това касиерката (забележете – тя, не аз) ме попита дали съм дошъл с влак и смъкна десет евро. Предупреди ме, че имало групи на долната закрита палуба и можело да е малко по-хладно, но не се отказах – беше 15-ина градуса в края на септември. Чудо голямо.
Докато чаках, реших да поснимам панорамата, като отсреща тъкмо започваше гроздоберът за деня.
В Бинген в Рейн се влива река Нае (Nahe) и оттук започва тясната част на долината
По реката постоянно идваха шлепове, натоварени с нещо от север и срещу течението се плъзгаха на юг, а отсреща час по час сновяха влакове. Тук срещу града се намират два замъка – руината на Еренфелс и наблюдателната „кула на мишката“ (вижда се на малкия остров вляво.
Иначе в самия Бинген освен един стар дървен кран от 14 век се е запазила по-малко историческа архитектура. Туристите обаче идват заради виното и кръчмите. По-старинен бил отсрещният град – Рюделсхайм, до който обаче не стигнах поради липса на време. Това ми е най-близката снимка:
Стана време и за пристигането на кораба ни, който по разписание трябваше да дойде в 9:30. На кея се бяха събрали 10-ина души, които до един се оказаха американци и започнаха да си разказват как ловели зайци в Уисконсин.
На юг оттук има доста американски бази
(вкл. и прочутата Рамщайн, която е само на 80 км) и явно тази най-близка забележителност ги привлича. Всъщност, основните гости на корабите по Рейн бяха азиатци и американци (САЩ и Канада). Имаше известна бутаница, най-вече обаче не по долните, а по горните палуби, където всеки се редеше за снимка. Нали трябваше да правя пътепис, и аз се бутах с тях.
И тъй, корабът дойде, аз обясних на хората, че няма да сляза на последната спирка в Кобленц, а в Бахарах (Bacharach), и те не ми взеха билета (иначе откъсват половината и не можеш да се качиш обратно, по принцип трябваше да ми дадат нов билет само за част от пътуването, но явно това беше последната грижа.
Само след няколко минути се озовахме до първия замък (руина) –
Еренфелс (Ehrenfels)
Японците и китайците видимо доволни започнаха да щракат.
Слеуд първия десен завой по течението на Рейн стигнахме и до
Асмансхаузен (Assmannshausen) –
едно от винарските селища:
Селото е популярно като изходна точка за околните замъци, до които има и лифт, както и за дегустация на вина. Пешеходният път минава през лозята.
Производството на вино е традиция
и за двете реки, като поради северното си разположение в Германия се отглеждат предимно бели сортове. Червеното грозде изисква значително повече слънце и германците предвидливо са оставили производството му на по-южните си съседи. Долините на реките пък са подходящи за лозарство, тъй като вятърът сред хълмовете е по-малко и слънцето може да огрява повече време.
След мъничко достигнахме и до втория замък по пътя ни –
Райнщайн (Rheinstein)
Между Бинген и Кобленц има 32 замъка и руини, а причината в Средновековието да са ги строели толкова много е проста – по реката постоянно е имало трафик и ако имаш замък е можело да обстрелваш или препятстваш пътя на търговците. Затова замъците служели за да карат корабите да плащат такса на собственика им. От събраните пари пък можело да се закупят материали за още замъци и така да се събират още повече такси. С течение на времето това станало доста печеливша индустрия, но друг избор почти нямало, тъй като реката била единственият бърз и евтин път за превоз на стоки. С течение на времето, когато германските княжества се окрупнили и станали по-големи, новите феодални господари къде доброволно, къде доброзорно принудили дребната аристокрация да спре да събира такси и така
след 17. век замъците започнали да опустяват
Едва през 19. век с възраждането на интереса към Средновековието покрай романтизма и зараждащия се идеал за германска нация интересът към замъците се завърнал. Те били препостроени като луксозни богаташки вили или хотели, а някои си останали в руини. От цялата работа обаче най се е облажила туристическата индустрия.
След малко стигнахме и до шареното
село Нидерхаймбах (Nederheimbach)
Тук се вижда и един от фериботите, които осигуряват преминаването на
моторни превозни средства през реката. Между Бинген и Кобленц на Рейн няма
мостове, за да не се нарушава пейзажът в долината.
Корабоплаването стана по-интензивно с напредване на деня:
Освен туристически кораби постоянно се точеше и върволица от шлепове
под германско, френско или холандско знаме. Явно в Западна Европа речният
транспорт е доста по-използван отколкото у нас.
Малко по-късно стигнахме и до следващото
винарско селище – Лорх,
над което се намират руините на
замъка Нолиг
Поради есенното маловодие корабът ни не спираше в по-малките селца.
Разписанието не позволява и слизане във всички тях, тъй като на ден минават
само по четири кораба на едно параходство. Това налага и внимателно планиране с
разписанията, за да се подберат добри спирки. Малко по-надолу по реката се
откри тази гледка:
Селото Лорххаузен
има много красиво разположени готически църквички, както и поредната порция лозя.
Времето се проясни и дойде време и за моята първа спирка –
Бахарах (Bacharach):
Това малко градче е запазило по-голямата част от средновековните си сгради, а над него е реставриран
замъкът Щалек (Stahleck),
кръстен на един граф на Пфалц (област в югозападна Германия) от XII век. Този граф си извоювал независимост от предишните господари на земята – епископите на Кьолн, и започнал да управлява земите си именно оттук. Бахарах забогатял и през 1344-та година дори се сдобил със стена. Всичко това оцеляла до Тридесетгодишната война (1618 – 1648 г.), когато градът няколко пъти бил сриван от различни армии, за последно – френската. Германците обаче после старателно възстановили всичко и сега в центъра се намират множество улички със средновековен вид. Разбира се, има и модерни сгради с някакъв опит да се впишат в оригиналния стил:
Реших обаче да се поизкача нависоко (време за поход чак до замъка
нямах, пък и бях с тежичка раница) и да понадникна отвъд старата градска стена:
Отвъд нея започват лозята, но има и много хубава гледка към Рейн. Тъкмо
в този момент и слънцето започна да си пробива път през облаците. Вдясно горе
се виждат готическите руини на параклиса на Вернер (името на графа, който го е построил), а в центъра е църквата
„Св. Петър“. В миналото Бахарах имал важно стопанско значение, защото тук
претоварвали виното от по-малките кораби, които минавали през плитчините при
Бинген, към по-големи, които го сваляли по течащата на север река.
Последва бързо слизане и гонене на следващия кораб, тъй като най-удобният
за мен не се движеше в този ден (резултат от маловодието и плановете на
германците). Пълно щастие явно няма. Престой по обедно време в Бахарах обаче би
бил добра идея – има доста малки ресторантчета и очарователни улици със
средновековна архитектура.
Следващото градче по пътя на кораба надолу по течението беше
Кауб (Kaub)
Тук на остров в реката е
замъкът Пфалцграфщайн,
а на склона се намира друг –
замъкът Гутенфелс
Малко по-надолу се виждат есенните цветове по склоновете: тук сме малко по на север и листата са се оцветили от по-рано:
Приближаваме към
Обервезел (Oberwesel)
един от другите по-големи градове в долината. Той е обграден от почти запазени крепостни стени от XIV век, а над него се издига
замъка Шьонебург
В централната му градска част има руини от няколко кули, както и няколко стари църкви. за съжаление не можах да сляза, тъй като това щеше да ме лиши от останалите ми спирки по пътя.
След Обервезел на север (надолу по течението) реката преминава през по-стръмни брегове и тук се намират две скални групи. Първата са т.нар.
„Седем деви“:
След тях реката прави един голям завой и от дясната ѝ страна (по посока на течението) се извисява високата 132 метра
скала на Лорелай
(вдясно на снимката):
Тази скала представлява много опасно място, тъй като течението преминава близо до нея, а отдолу се образуват плитчини. Затова в Средновековието много от претоварените кораби с вино се разбивали тук. Така се появила и
легендата за Лорелай (Loreley) –
чудно красива девойка, която била влюбена в също толкова красив младеж. Всъщност, историята измислил един германец през 19. век, Клеменс Бертано, който разказал как една обвинена във вещерство девойка била осъдена да отиде в манастир, а по пътя видяла любимия си от скалата и се хвърлила в реката долу. Хайнрих Хайне си я представил като красива самодива, която реши русите си коси върху скалата и така омайва моряците да влязат във водовъртежа под нея. По неговото стихотворение Фридрих Шилер написва песен, която става изключително популярна. Затова и до днес скалата е позната на почти всички в Германия. Ето я от по-близо:
Малко на север от Лорелай се намират градовете
Санкт Гоар (Sankt Goar) –
на левия бряг (запад), и
Санкт Гоархаузен (Sankt Goarhausen) –
на десния бряг (изток). Светецът, на когото са кръстени, живял в VI век като монах тук и станал много почитан. Днес двата града са в центъра на туризма по Рейн и ресторантите и хотелите наоколо се възползват от това, като посрещат стотици гости всеки ден. Над Санкт Гоархаузен се намира и
замъкът Кац:
Както обаче може да се види от тази снимка, направена от замъка
Райнфелс, по-големият от двата града е Санкт Гоар:
В Санкт Гоар освен туристическата и търговска зона има и две малки готически църкви, които са по-красиви отвън, отколкото отвътре. Ресторантите предлагат местни специалитети, като лучен сладкиш и различни ястия със свинско. Между двата града можете да преминете и с ферибот, който ще ви струва по около 2 евро в посока, а туристическите кораби спират и в двата града.
откъдето има прекрасна гледка и към двете градчета:
След известна хранителна подкрепа в Санкт Гоар, хванах третия си кораб
на север. Преминахме покрай още няколко малки градчета и поредната порция
замъци:
Докато плавах по реката и двете жп линии – от лявата и дясната страна бяха постоянно преминавани от различни товарни и пътнически влакове. Този трафик пречи на местните, тъй като вдига доста шум, но ако жп линиите се прекъснат, половин Германия ще остане без транспорт. Мислейки си за това, видях на десния бряг и
двата съседни замъка Либенщайн и Щеренберг:
Времето започна да се заоблачава все повече и отиваше към валеж. Слава Богу, последната ми спирка за днес – Бопард, беше близо. По пътя минахме още едно градче –
Борнхофен,
до което има и един манастир:
Тъкмо на влизане в
Бопард (Boppard)
дъждът започна да плющи.
Бопард е най-големият курорт в долината
и е разположен на едно по-широко място. Градчето не е запазило много от средновековния си облик, но предлага по-курортно преживяване – с много хотели, ресторанти, кафенета, лифт до съседния замък и т.н. В един от кварталите му има дори и минерален извор. В града не успях да направя много снимки заради дъжда, но срещнах нещо, което често се виждаше и по Мозел – засаждането на лози по улиците за украса:
Денят вече напредваше и затова реших да не пътувам с кораб до Кобленц
(пък и трябваше доста да чакам), а си хванах влака към Трир, откъдето щях да
поема по Мозел. Оттук до Кобленц по реката има още един голям завой, а зад него
е може би най-посещавания от туристите замък Щолценфелс. Долината след това
става значително по-полегата, макар че замъците продължават чак до Бон, който
се води официален северен край на Долината на Среден Рейн.
Очаквайте продължението Автор: Андрей Георгиев Снимки: авторът
Отново сме с Влади – този път той ще ни заведе до няколкото италиански езера, които често служат и са служили за декор на не един филм (Бандата на Оушън Приятно четене:
Италианските езера
част първа
Краня и Лаго ди Гарда
И преди да завършим 2018 година с предколедните базари в Прага, бързам да разкажа за последната си дестинация от тази есен –
Очарованието на Италианските
езера
Краня и Лаго ди Гарда
Ще разкажа за езерата Лаго Маджоре, Лаго ди
Комо, Изео, Лаго ди Гарда и Орта. И за няколко по-малки островчета в самите
езера.
Ден първи 19.09.2018 г.
Тръгваме рано
сутринта от Руски паметник в София в 06:00
ч. Минаваме Калотина час по-късно, спираме за кратка почивка на заведението
след границата. Тук набързо само ще отбележа пътя до Италия, който в тази си
част е до болка познат. Следващата почивка е малко преди Белград. От предишни
пътувания
все се каня да си купя дискове със сръбска музика за маса
от крайпътните
бензиностанции и все не ми се получава – или
забравям на отиване, или са ми свършили парите на връщане, или имам пари на
връщане, а не спираме…
Този път реших да
си купя на отиване от първото място, което видя.
Малко преди Белград спираме
за почивка и първо потърсих дискове. Избрах си
една опаковка с
два диска вътре – „Кафански песни за маса“
Кафана е кръчма. Взех си също едно кафе и
няколко мини кроасана. Вече имам какво да си слушам вкъщи. Времето е прекрасно
слънчево, постепенно се затопля, но дали ще се запази такова през целия ден,
предстои да разберем.
Продължаваме към Словения
Времето се заоблачава. Облаците стават все по-гъсти и дъждът все повече се приближава. Не успяваме да избягаме от него. В края на Хърватия или в началото на Словения спираме на едно заведение от веригата със една голяма крава като статуя – Marshe (ако не се лъжа). Но дори и там имаме много малко време (едва 10-15 минути време дори и за дългите преходи; време, което на стига само за едно спокойно и нормално хранене. Взех си една безплатна кутия за храна и си я пълня с едни вкусни гъби и други лакомства от едни плата, пълни с храна на самообслужване. Изяждам набързо всичко това, гъбите бяха страхотни и отивам да си я напълня пак само с гъби. Така си осигурявам храната до края на деня.
Продължаваме към
Любляна,
където имаме пешеходна обиколка. Заваля дъжд, тъкмо когато влизаме в Любляна. Имам чадър в багажа, не може да се отваря. Спираме на главен път в центъра и слизаме. Оставям всичко в автобуса – таблет, камера, фотоапарат, всичко. Нищо не вземам. Поради това снимки от там нямам.
Приютяваме се под
един навес докато се извали дъжда. През това време ни разказват за всичко,
което виждаме наоколо. Дъждът спира, но автобуса
още го няма. Минаваме през площада, после през мястото, където през деня е
имало пазар, рибен и сергии за всякакви стоки.
Беше измито до блясък, даже и на риба не миришеше
Минаваме покрай едни колони, през пешеходната
алея, през моста на влюбените с катинарите. Показват ни още и останалите
забележителности и ни оставят пред един фонтан. Пътят на връщане до автобуса
вече го знаем. Имаме около 40 минути. Тишина и спокойствие. Стара калдаръмена
уличка с кафенета и ресторанти от двете страни. Малко хора се разхождат и още
по-малко похапват и пият кафе, предимно туристи. Местните хора не могат да си
го позволят, защото е средата на седмицата и на другия ден са на работа.
Разхождам се,
дъжда е спрял. Сядам в едно заведение да пия кафе. Докато ми донесат менюто, за
да си избера нещо, а после докато поръчам, пък и докато ми донесат кафето,
минават 10 минути. Още толкова
чакам, докато изстине, имам още 10
да го изпия и 10 да стигна до автобуса. И всичко става на бързи обороти.
Отиваме до автобуса и отпътуваме.
Настаняват ни и
аз бързам да се разходя из центъра, за да похапна. Няма много хора по това
време на вечерта. Стигам до една църква. Около нея имаше няколко заведения.
Избирам си едно и си вземам спагети и бира. Похапвам си бавно и се наслаждавам
на атмосферата. След като хапнах, се разходих още малко малките улички.
Прекрасни места и неща за снимане, ето защо трябва да стана рано сутринта, да
закуся и докато се съберем за път, да направя още една сутрешна обиколка
специално за снимки.
Ден втори 20.09.2018г.
Ставам рано,
закусвам на шведската маса- събирам в една чиния най-различни вкусове: банан,
кроасан, пържени яйца и няколко саламчета и бързам за фото разходката, която
бях решил да направя. На бегом почти отивам до църквата и минавам пак по
тесните улички. На едно място между две сгради някой измислил да опъне едно
въже и на него да навърже няколко чифта стари маратонки, висят си така в някаква
АРТ инсталация. Правя снимки набързо и се връщам обратно в хотела.
Тръгваме. Днес ще сме в Италия.
Спираме за почивка на един голям крайпътен
грил. Огромно разнообразие от храна на блок маса и никакво време за ядене. 20
минути само не стигат, за да се разгледа. Много интересни буркани стъклени,
огромни и пълни с пуканки. Шоколади, сувенири, лакомства. Продължаваме към
първото
езеро Лаго ди Гарда
Colombare Di Sirmione, Lombardia, 25019, IT
Започваме обиколката от
Сирмионе –
старинно селище, живописно разположено на тесен полуостров в южната част на езерото. Оставят ни на паркинга и ни казват след два часа и половина пак да се завърнем там. Отивам към центъра. Минавам покрай една безкрайна редица от велосипеди и скутери. Снимах една много малка кола,подобна на ЗАЗ от едното старо време. Оказа се Фиат.
И стигаме до
замъка Рока Скалинджери
Продължаваме по пешеходната улица. Спираме за снимки. Прекрасни старинни къщи, целите в зеленина и пъстроцветни увивни растения и цветя, магазинчета за сладоледи и ресторанти. Стигаме до едно влакче. За едно евро ще се повозим до върха на селището по един баир. От двете му страни са разположени вилите на богатите и известните – HOTEL VILLA CORTINI *****
С едни големи и високи портални врати от
ковано желязо. Стигаме до горе с влакчето. Следват пътечки надолу по склона,
които водят до плажа. Отивам натам.
Долу на едни
огромни плоски морени са се разположили плажуващите. Прекрасно място. Стигнах
до самия плаж, постоях малко и тръгнах нагоре. И на обратно по надолу по
склона, само че пеша. Отклонявам се от пътеката наляво и излизам на друг плаж,
а после се отклонявам малко по-надолу по пътя.
Следва лутане по
тесните улички за снимки и за сладолед.
Прекрасен сладолед – плътен и вкусен
Вземам си един и
вече съм точно до
замъка Рока Скалинджери
Плащам си входа и
тръгвам със сладоледа, похапвам и катеря стъпалата към върха. Горещо е.
Прохладата е само покрай стените на замъка, в кулите към върха. Бързам нагоре,
сладоледа се топи и капе. Обикалям цялата крепостна стена от край до край и
стигам до върха по едни тесни стълби. Гледам отвисоко, снимам и на обратно. По
стълбите надолу е по-бавно, защото качващите се са повече. Срещам други от нашата
група тръгнали след мен нагоре и им казвам да побързат, защото слизането е
по-бавно. И отивам към автобуса.
Денят отдавна е
преполовил. Обиколката продължава към
Пунта Сан Виджилио,
курортно селище,
разположено в подножието на Монте Балдо. Имаме около 30 минути за разходка и
снимки. Стигаме до северния нос, където се намира Заливът на Сирените, чиито
райски плаж го превръща в едно от най-известните места в Италия. Водата на
езерото се разделя от тясна бетонна алея. Романтични двойки са се разголили на плажа.
Продължаваме за Бардолино
Мястото е
известно е с производството си на червено вино. Тук ще имаме около час и
половина време за разглеждане и вечеря. Първо разглеждам църквата, пред която
ни оставят. После отивам по пешеходната улица водеща към езерото. Правя
прекрасни снимки. Снимах една голяма бъчва, превърната в бар. Купувам си една
картичка за спомен, слизам надолу, за да снимам лодките в пристанището и отивам
да вечерям на едно заведение с изглед към езерото. Похапвам отново макарони и
бира. Заведенията са пълни, хората си похапват и се радват на всичко около тях.
Вече се е
стъмнило. Събираме се отново на паркинга. Продължаваме към мястото за нощуване –
селището CAVAION VERONESE
Спим в един хотел сред нищото на един хълм. На съседния хълм се виждаха частни вили с много зеленина. Разходих се на два километра около хотела, стигнах до един супермаркет, но беше 22 ч. и никъде нищо не работеше. И в хотела нямаше топла вода поради авария, възникнала два часа преди ние да отидем. Но пък всяка стая имаше огромна тераса.
На сутринта закусваме и тръгваме. Обясняват ни за проблема с топлата вода и за това, че следва да получим компенсация в пари, ама не на 100 процента, защото все пак сме имали храна и легло.
Очаквайте продължението Автор: Владимир Георгиев Снимки: авторът