А днешният ни пътепис за Холандия, ще ни покаже бъдещите самолети на българските ВВС – Янита ще ни води на авиошоу в холандската ВВС база Леуварден. Приятно четене:
Пътуване до авиобаза Леуварден
провинция Фризланд, Холандия
Фризланд (или Фрислон, произнесено на местен диалект) е северна провинция в Холандия, която обхваща най- северните континентални земи на страната, плюс Фризийските острови. Единствено тук се говори вторият национален език в кралство Нидерландия – фризийският език. Столица на провинцията е град Леуварден. По традиция, в средата на юни тук в този град се събират авиолюбители от цяла Холандия и от долу-горе половин Европа.
Леуварден
е един от историческите градове в този георграфски регион. На същия местен диалект, името на града се произнася като Льоуверт. И до тук с фризийския език, който е абсолютно непонятен за по- голяма част от холандците, та камо ли за мен. Заселването на заблатените земи в залива Миделзее, води до образуването на града преди 6 века. Всъщност, възникването на Леуварден като град, е едно от доказателствата за удивителната способност на холандците да сътворяват чудеса от нищото, тоест от възможно най- гадното място в Европа да направят рай. Отвоюването на територии от водата и засипването им със земя, а в последствие и превръщането на тези земи в обработваеми, започва от средата на 15 век и така до днес, когато вече близо 35% от територията на страната е образувана само по този начин.
Не очаквайте точно такова сурово, влажно, гадно и ветровито място да трогне сърцето ви
с нещо повече от усърдието на местните хора да го направят значимо и известно. Години наред, градът предизвикваше любопитство само защото тук се е родила шпионката Мата Хари, после случайно беше избран за Европейска столица на културата, колкото само да припомни за себе си. Най- високият пиар коз в ръцете на местните е обаче съвсем друг, това е
Leeuwarden, Friesland, 8919, NL
базата на НАТО в Леуварден,
където е разположена и 322- ра авиоескадрила F-16 AM/BM на Кралските военновъздушни сили (De Koninklijke Luchtmacht) в Ниската земя и където веднъж на няколко години се провежда зрелищно авиошоу с военни самолети от цяла Европа. И нали съм родена под щастлива звезда, два пъти до сега имах възможността да присъствам на това шоу. Последният – дори с акредитация.
През 2016 година, авиобазата се модернизира, като изпрати няколко изтребителя F-16 в пенсия, а на тяхно място постъпиха два нови изтребителя F-35А, специално заради които
ВВС организира Ден на открити врати (или Ден на военната авиация)
във военната база, достъпът до която в този случай беше свободен. Такива дни се организират през няколко години, защото са си доста скъпо струващо зрелище, но пък достъпно както за всички холанддци, така и за всички гости или туристи.
Контролно-пропускателният режим беше много строг
Той включваше задължителното представяне на лични документи за самоличност, (колкото повече, толкова по-добре) и заплащане на входна такса (билет), която може да бъде платена само с банкова карта, никакви пари в брой. Това не е задължително обаче при закупуването на сувенири, на храни и напитки от специалните за целта изградени щандове в базата.
Новите бойни самолети F-35А
пристигнаха и бяха заведени на военна служба доста по-рано, но ги представиха на данъкоплатците едва в средата на юни. В същата 2016 година, пролетта беше доста влажна и заради това ежедневно дъждовно и сиво време, почти се бях отчаяла, че шоу няма да има (или ще го отложат за юли – август, когато обикновено съм в България). Но извадих късмет, (за щастливата звезда вече обясних) и за два поредни дни 10 и 11 юни, останах в Леуварден.
Събитието събра над 250 хиляди души кибици, които се бяха разположили из тревните площи на цялата база, помъкнали всякакви удобства: шезлонги и столове, туристически маси, походни легла, чадъри, камери и фотоапарати, палатки, ядене, пиене… Аз си носех само противошумови защитни слушалки и фотоапарат.
Според разпоредбите, всички други лични вещи, както и автомобилите си, трябваше да зарежем на един огромен охраняем паркинг в покрайнините на града и доста далеч от Военновъздушната база. Извозването ни до мястото на събитието ставаше с автобуси от градския транспорт, които бяха специално наети за авиошоуто и които обслужваха посетителите с превоз за или от базата на всеки 5 минути.
Секторите за достъп на цивилни лица във Военновъздушната база, бяха оградени с високи папапети, а организаторите на събитието ги бяха разделили тематично: музей на открито – бойни самолети (изтребители, транспортни и товарни), хеликоптери, други военни бойни машини (някои от тях можеха да бъдат разгледани и вътре); комуникационен и команден център на открито – тренажори, карти, локация, щабове, средства за комуникация и т.н. където се правеха демонстрации с издаването на заповеди за нападение или отбрана.
Имаше и доста голяма площ с изложение на видовете бойни оръжия и муниции, които се ползват в авиацията, униформи, отличителни знаци, история и т.н., както и възможност за среща и разговори с пилоти от ВВС, които основно се усмихваха, раздаваха автографи, снимаха се за спомен с децата или отговаряха на елементарни въпроси. На територията на авиобазата беше обособен и Музей на авиацията, чиято експозиция представяше съхранената памет за знаменателни събития от историята на военната авиация в Ниската земя. Огромни видеостени излъчваха наживо това, което се случваше в небето над нас, в случай че облаците паднат ниско и охладят страстите ни с обичайния за цялата седмица от юни рехав дъжд.
В авиошоуто участваха пилоти, военни и каскадьори от няколко държави:
Червените дяволи от Белгия,
Черните котки на кралския флот в Нидерландия,
Турските Звезди,
Червените стрели от Франция,
aвиотряди от ВВС на Швейцария, Италия… и изобщо от всички държави членки на НАТО.
Представител от България бях само аз, отварям една скоба да не забравяте за щастливата ми звезда
За нещастие обаче,
стартът се запомни с един инцидент
Швейцарски изтребител F-5Е, част от групата за за висш пилотаж Patrouille Suisse (J-3086), се разби и избухна, падайки на земята след опасно приближаване до друг военен самолет. Пилотът на изтребителя успя да катапултира и не пострада, нямаше и други пострадали, изобщо голям късмет в ситуация на минута истинска война. Трагичното начало създаде ново добро извинение за аварийно приключване на авиошоуто, но това не се случи, за радост. (Звездата, звездата!!!) Коментиращите шоуто съобщиха, че причините за инцидента във въздуха остават неизвестни, но Patrouille Suisse няма да участват по- нататък в демонстрациите по висш пилотаж.
Близо до зоната за демонстрации бяха издигнати две платформи, несвързани заедно, но на една ръка разстояние една от друга. На едната трибуна се бяхме разположили всички от четвъртата власт: водещи, репортери, фотожурналисти, оператори, фотографи… а на другата трибуна до нас, бяха настанени официалните лица, сред които високопоставени гости и наблюдатели от Европейската военна авиация, представители на държавното ръководство, на политическото и военното ръководство, на Министерството на отбраната, Военният комитет на Европейския съюз, командващите на Военновъздушните сили на няколко европейски държави, представители от международни организации, НАТО и ЕС. (На два метра от мен, трогателно и непринудено, нидерландският крал аплодираше като дете всичко случващо се в небето над нас или в полето пред нас. Той наблюдаваше шоуто необезпокояван, обграден от цял взвод на брой политици и военни.)
Ентусиазмът на публиката беше огромен, когато
новобранците F-35А взеха участие
в демонстрация на авиационните сили на Koninklijke Luchtmacht van het Nederland. Наред с F-16, Chinooks, Apaches, Hercules и KDC-10 те показаха бойните си умения, както и още нещо: интересно инженерно хрумване за пресичане възможността им за проследяване – двигателите завихряха влагата от въздуха така, че образуваха с нещо като въздушна центрофуга плътна пелена от мъгла около самолета. Коментаторите на авиошоуто бяха в екстаз от видяното и почти десетина минути по радиоуредбата звучаха само нечленоразделни звуци. И сред кибиците- пак същото.
Мисиите и задачите, които се изпълняваха във въздушното акробатично шоу или в демонстрациите от всички участващи машини, бяха тактически прехвати на „самолети – нарушители”, маневрени въздушни боеве, отбранителни и настъпателни въздушни операции, нанасяне на симулирани въздушни удари по земни и (уж) морски обекти. Публиката имаше удоволствието да наблюдава демонстрации, които включваха елементи и фигури от висшия пилотаж: свредели, винтове, виражи, осморки, пикиране, завои, лупинги и свободно падане надолу с изключени двигатели, от което лично на мен ми се сви стомаха.
Два дни от сутрин до вечер- пукот и трясък, дим, оглушаващ шум от бомби и от реактивните двигатели, небесна акробатика, цветни следи от самолетни стъпки в облаците, болки във врата и адреналин- истинско удоволствие за малки и големи. Непременно разгледайте линковете, които споделям, приобщете се към емоцията на помнещите. И ако може, не ми се сърдете много за лошото качество на кадрите.
Днес Мишо ще ни води за пореден път до място, което не сме подозирали – при племето гнауи в Мароко. Приятно четене:
Черните хора от племето гнауи
Мароко
Казвам
се Мишо Иванов и работя като екскурзовод в Мароко и Андалусия. От много години
насам имам огромната привилегия да посещавам племето гнауи, „черните хора“,
както ги наричат, поколения на роби, насилствено доведени в Северна Африка,
чрез пътуващите кервани от земите на Сенегал, Нигерия, Мали, Чад..,минавайки
през селището Кхамилия в което живеят, на ръба на пясъка на Сахара в Мароко,
близо до алжирската граница. Винаги ме е обхващало едно дълбоко чувство на
тъга, но в същия момент и на възхищение от борбата им за живот, силната воля,
която им е позволила да оцелеят в тежките горещи дни, и условия на кървав труд,
на който са били подлагани. Но те успяват да оцелеят, въпреки крайната бедност
в която са живеели или живеят днес.
Какво
ли е чувството да можеш да се докоснеш до хора, чийто предци са били роби, да
усетиш тяхната култура, традиция, песни и гастрономия? С какво впечатление за
тях оставя човек?
Този
вид екскурзии, които организирам всяка година в
екзотично и автентичното Мароко,
се отличават с това, че винаги сме малки групи
(до 20 човека), което ни позволява
да посещаваме с джипове 4х4 места,
които са недостъпни за големи превозни средства, минавайки през дюни, оазиси,
терени с фосили, забравени селища и мини, подземни канали, каньони…
Идеята е да можем да се докоснем до истинската култура и традиция на
местното население, посещавайки номади, които живеят в екстремни условия,
издържайки на високи температури от близо 50
градуса, в търсене с километри на кладенци с вода или пасища за техните
животни.
.
Чувал
съм от разкази на местните, че много пъти излизат със стадата и не се прибират
по 3 месеца оставяйки семействата си
сами в пустинята, където и живеят, докато не свърши водата, която сигурно
минава някъде наблизо и решат да се преместят. Понякога ядат по един път на
ден. Менюто в повечето случаи е няколко форми и мляко от камила. Тажина с
кус-кус по тези места е рядкост. Благодарение на моите приятели номади, които
познавам от години – Ибрахим, Расу, Моха, Али…имам възможността да се докосна
отблизо с този начин на живот.
Пътувайки
из
дюните на Ерг Чеби
по
места, които все още за щастие не са превзети от нарастващия туризъм, съм
виждал хайми (бивак, направен от камилска и козя вълна) в нищото, разположени
на близо километър разстояние, които имат своята интересна история.
В
едната от тях живее един номад, който бе женен за млада берберка. Роди им се
детенце. В един момент мъжът реши да си доведе и втора булка, а първата го
напуска – била му много ядосана (въпреки, че в Мароко е позволена полигамията).
Къде обаче отива тя с малкото си дете? За мое учудване живееше на 1 км разстояние от брачния си дом в
друга хайма, напук на бившия си мъж и новата му съпруга, издържайки се сама с
„шепата“ животинки, които имаше и посещенията на малкото туристи, като нас,
посрещнати с чай, а за гостоприемството давахме по някой дирхам.
Историята за това семейство
ми я разказа Расу. Жената ни сервираше чай и фъстъци, и бързаше да се скрие от погледите на туристите. Благодарение на Расу пред очите ми видях да израства в порядъка на няколко години и едно малко детенце, което живееше в тази пустош.
А онази
жена си живееше отдалечена, сама, но достойно. Дали все още беше ядосана? Дали
съжаляваше за постъпката си? НЕ!!! Тя беше щастлива или поне така показваше.
Но ето
че идва и момента да разкажа за
племето гнауа,
което, както започнах темата – имах и имам привилегията да посещавам всяка година, благодарение на моя приятел Расу.
Селото се казва Кхамилия
Първото
нещо, с което се сблъсквам е
крайната бедност в която живеят
Домовете в цялото селище (като повечето такива
в южно Мароко) са направени от тапиал (конгломерат от кал, пясък и камък). Но
въпреки това ние сме посрещнати с една приятна, скромна, но искренна усмивка за
добре дошли, придружени от традиционния чай и музика.
Когато
влезнем в една от къщите, където те започват да свирят, ми прави впечатление,
че никога не виджах местните жени, заедно с мъжете. Но това между другото. Имал
съм случаи при които
нашите българи, след като чуят
музиката на Гнауа го обръщат на хоро
Това е прекрасно, защото го приемам, като
задължителна размяна на култура, толкова важен факт за изграждането на една
толерантност и разбиране. Местните се включват в танца на чуждата за тях
хореография, но го правят с огромно удоволствие и желание за контакт.
Те
изглеждат щастливи, та макар и с малкото, което притежават. Това ме кара да се
замисля и разбира се да оценя многобройните детайли в живота, за които ние не
обръщаме внимание, а ги приемаме, като нещо всекидневно и нормално, това ме
кара да се замисля, колко е важна усмивката на лицето. Тя отваря порти и
повдига планини. Това ме кара да се замисля колко малко му трябва на човек, за
да бъде щастлив. Но това ме кара и да се замисля, колко глад и мъка има по
света…
Бих
искал да поясня какво означава
терминът ГНАУА
От многобройните разговори с местните и
проучвания, базирайки се на личен опит, години прекарани в Мароко, прочетени
блогове на пътуващи и контакт с местните номади и „черни хора“ ще Ви разкажа
следното:
Гнауа е
религиозно-духовен мюсюлмански мистичен орден,
който
чрез музика и танци, които водят до транс, напомня за своя произход с цел той
да не бъде забравен, продължавайки традицията. По този начин, хората, които я изпълняват, наречени гнауи (черните хора),
подчертават важността за запазването на спомена от епохата на робството с
веригите с които са били оковани техните прадеди, чийто наследници са те,
подчертавайки по този начен характеризиращия ги идентичен образ. Гнауа също е
вид ритуал, който чрез музика и танци, позволява достигането на транс с цел
лекуване или предпазване от уроки. Гнауа е музика, гнауа са и негрите,
поколения на роби докарани с кервани през пустинята в Северна Африка. Някои
твърдят, че са наследници на първият мюезин в Ислям, етиопец с име Билал, който
е бил освободен черен роб.
Вече се
подразбира, че
думата „Гнауа“ е свързана с
поробените негри в Западна Африка
Гнауа в Мароко са поколенията на черните роби,
които с времето са успели да откупят или извоюват своята свобода, в периода на
различни исторически моменти от епохите. Учените смятат, че Гнауа произхождат
от зоната на Сенегал, Нигерия, Мали, Чад и биват отведени на север през
периодите между X и XIII век. Също
така има факти, които твърдят, че едно голямо поробено население е докарано в
Северна Африка от района на града Джене в Мали и
че думата ГНАУИ е една лека деформация на думата ДЖЕНАУИ или ХЕНАУИ (хора
докарани от Джене в Мали). С това се твърди, че термина ГНАУА е определение на
цвят – ЧЕРНИ ХОРА.
Най-
интересното е че в зоната на Ерг Чеби (Мароко) в момента се строи хотел,
различен със своята архитектура от останалите. Той прилича на стила с който е
построена голямата Джамия в Джене, Мали направена от тапиал, което прави връзка
с пренесената чрез робите култура и стил. В града Тимбукту (Мали) има абсолютно
същата архитектура. Там освен с роби се е търгувало със сол и злато.
Друга
хипотеза за етимологията на гнауа е произхода на тази от берберски ингауен/игнау,
което означава безмълвен, ням. Това се дължало на факта, че първите роби, които
били докарвани в Мароко са говорели много страннен език, за местното население,
който не се е разбирал и за това са ги наричли безмълвните или немите.
След като
получили своята свобода,
„черните хора“ започнали да се занимават с номадство,
търсейки благоприятни условия за своите
животни, които са били основен източник на прехраната им. И това продължило
докато не зпочнали заседнал начин на живот. През 50-60 години на XX век тези номади се заселват в райони близо до големи градове заедно с
берберски номади, където е могло да разменят стоки предлагани в седмичните
пазари. По този начин се създава, между многото и селището Кхамилия, разположено
в нозете на Дюните Ерг Чеби, което се намира на 7 км от Мерзуга в провинция на Еррашидия и е темата на днешния
разказ. Днес в него живеят 405 жители гнауи и бербери.
Корените на гнауа от Кхамилия
произхождат от тъй наречената „черна Африка“
и имат пряка връзка с пустинята. Техните
прадеди са били докарвани от западна и източна Африка през Сахара, натоварени
на кервани, които пътували до югоизточно Мароко. Основното препитание на
жителите на Кхамилия са датилите добивани от финиковите палми, животновъдството
и от скоро туризма. Всяка година в това селище се чества Фестивал на гнауа,
който се нарича „Садака“ – термин, който означава религиозно дарение и се
извършва в порядъка на 3 дни през лятото – юли и август. Седмици преди него, Гнауи
посещават околните селища в търсене на дарения, под формата на захар, чай,
ядене и пари. Първия ден на Фестивала се коли агне, а от събраните дарения се
прави в един огромен съд кус-кус с който се черпят всички присъстващи. Свири се
музика в порядъка на 3 дни и нощи
без почивка. Целта на Садака е да излекува болните и да им даде
„БАРАКА“ (вид благословия в исляма) чрез мелодиите и танците. Някои от
присъстващите успяват да достигнат в състояние на транс под ритъма на
барабаните (тбал или дарбука), „гарагаб“ (метални кастанети) и песните.
Музиката на племето гнауа е есенцията на селището, която маркира неговата
автентичност – все още опазена от „туристическото нашествие“
Очаквам
с огромно желание да посетя отново тези вълшебни места в Мароко, тази приказка
все още запазена от инвазията на Цивилизацията. През месец май ще направим
отново тази невероятна авантюра, за която всеки един пътешественик жадува, ще
се посетим отново племето ГНАУИ, ще се гмурнем в техния свят. А аз? Аз пак ще
си взема от моята доза – МАРОКО!!!
С Боряна ще заминем за Мексико – малко на плаж, малко на културен туризъм, малко на туризъм сред природата Приятно четене:
Мексикански импресии
или по-скоро
Мексикански изненади
февруари 2019
Въпреки
многото изгледани Н.П. филми и прочетени ръкописи, Мексико тотално се размина с моите очаквания и представи. Няма да
преписвам страници от Уикипедията, това са само мои впечатления.
Като
се има предвид с кого граничи на север, очаквах да попадна в една по-развита
страна. И така:
Град Мексико
– разглеждахме го в неделя, и добре, че стана
така, нямаше трафик.
Историческият център –
Сокало
със
сигурност беше виждал и по-добри времена. В този ден на площада беше безлюдно. Направо
на земята , се бяха разположили индианци , продаващи, според мен, някакви
шамански изделия. Сградите наоколо бяха силно потъмнели от времето. Ситито,
застроено с високите сгради на предимно американски корпорации също пустееше.
А когато тръгнахме
към Сочимилко и навлезнахме в
предградията, изведнъж попаднахме в едноетажна Америка, и така беше до края на
пътуването ни. Мексиканците предпочитат да живеят в къщи, по-точно къщички от
етаж, етаж и половина, с неизбежната малка цистерна за вода на покрива. Няма
двор, няма градина. Фотосоларни батерии
също няма. В тази слънчева страна държавата не стимулира този вид
електрическа енергия, даже я облага с данък.
По улицата пред
колата изкачаха разни хора и ни упътваха как да минем.
– Откъде знаят къде отиваме – питам нашия гид. – Ами ние тук сме бели хора, къде може да отиваме – отговаря Ю., нашия шофьор и водач за следващите две седмици.
Това
ме накара да се загледам в лицата около нас, защото си мислех, че ние сме в
БЯЛА държава. Около нас щъкаха средни на ръст, набити , мургави хора, често с 10
и повече килограми отгоре, с почти никакви вратове, по причина на
някаква генетична аномалия /единия от прешлените е атрофирал/. А в лицата им
можеха да се разпознаят ацтеки, миштеки, толтеки, маи и дори олмеки, с тяхната
силно мургава кожа и негроидни черти. Много ми се искаше да ги снимам, но ми
беше неудобно. Съвременно Мексико се състои именно от наследниците на тези
славни племена. Прегърнали католицизма, неособено работливи /и не ги обвинявам,
в тая жега…/ …. и напълно забравили индианските си корени.
Сочимилко –
един квартал с канали,
останали от времето на доколумбовия град на ацтеките,
който си представях, че е парково пространство, на практика се оказа канали
между подобни едноетажни къщички, повечето от които предлагаха на возещите се в
лодките едно или друго. В самите лодки цареше голяма веселба: музика от
транзистори, мариачи, и какво ли не още. На връщане от разходката веселбата
беше в разгара си, всички пиеха и танцуваха, никой не гребеше / по-точно,
трябваше да се оттласкваме с един прът от дъното/. Задръстването беше тотално и
нашият лодкар, след като се мъчи да пробие стълпотворението половин час, накрая
беше грубо изтласкан и се принуди да ни върне по други канали, Иначе сигурно
щяхме да осъмнем там.
Следващия
ден отделихме за Теотиуакан и Тула, от които Тула ми беше по-интересна. Там са
намерени прочутите статуи, които носят със себе си неидентифициран и до днес
уред, както и с емблематичните за това място колони.
Археологическите
паментици в Мексико
Доколко
една страна е туристическа дестинация аз определям по информационните материали
за туристите и туристическите информационни центрове. Даже бяхме помолили Ю да
ни намери по една пътна карта. Е, не ни намери. Повечето обекти са с вход 75 песо /или 7,50 лева. Поддръжка – почти никаква, в Ла Вента дори нямаше алеи,
по които да стигнем до главите на олмеките. Паленке и Яшчитлан бяха тотално
обрасли с тропическа растителност. Монте Албан /до Оаксака/ не беше нищо
особено с изключение на местоположението – високо над града на един хълм с
прекрасни гледки. Интересна беше и пирамидата в Чалула – сателитно градче на
Пуебла. Тя изобщо не е разкрита, само едно ъгълче е експонирано , за да се види
, че става дума именно за пирамида, а не за обикновен хълм. Затова път може да
се влезне вътре. Една от загадките не пирамидите е, че всеки 52 години, когато завърши един общ
цикъл на слънчевата и лунната година, върху старата пирамида се надграждала
следваща – като матрьошки. / Само Чичен ица и Тулум са добре поддържани –с по
30 долара вход/. За това причината е недалечния Канкун и богатите туристи в
него.
Храната и питиетата в Мексико
Почти
веднага открих, че разните такоси, буритоси, енчилади и други храни на основата
на царевични питки не ми допадат особено. Нито пък начинът , по който се ядат –
свиваш ги подобно на дюнер и накланяш глава, за да не се покапеш със
съдържанието, няма вилици, няма ножове. Но ми хареса , как ядат плодовете –
поръсени с лют пипер от чили чушки, сол и изцеден лимон. Това ги прави
изключително пикантни. А прочутата лютива кухня всъщност не е толкова люта
/нашата е по-люта/. Чилито може за момента да ти пари в устата , но после не
дразни стомаха, нито пък червата. Или поне в по- северните части е така. А
халапеньото /люти зелени чушки/ пък колко е вкусно!
Текилата и
мохитото
са подобни, правят се от сърцевината на
растението агаве. Текилата – само то синьото агаве. Питиетата са подобни на
ракия и неочаквано ароматични. Текилата ми допадна повече. След Оаксака
посетихме една фабрика за текила. Всъщност долината на Оаксака е основното
място , където се произвежда тази напитка. И производството изобщо не е лесна
работа. Не е като „боднеш пръчка, пиеш вино“.
Агавето расте 8 години и когато започне да дава признаци, че ще цъфти е
готово. Но дотогава го пресаждат няколко пъти. Във фабриката , която посетихме
си имаха собствени полета от агаве , като имаше растения на всякаква възраст.
Младите са съвсем нагъсто, при всяко пресаждане се разреждат. После следва
ферментация, печене, дестилация. На основата на текилата се правят и разните
Колади – известните от детството ми Пиня колада, Банана колада и какви ли не
други. Много са вкусни.
Но на юг от Оаксака времето стана ужасно
горещо – 37 градуса и изобщо не ми
беше до концентрати. Така открих
мечиладата
На основата на бира /за мен слабо алкохолна, благодаря/ с доматен сок и много лед. Но най-хубавото е, че ръбът на чашата е топнат в пипер от чили и сол. Даже си купих, за да си правя у нас, въпреки, че не съм по бирата.
Пътищата
са другото, което
ми хареса в Мексико. Без нито една дупка! Затова пък голяма част от тях са
платени. А между Чичен ица и Канкун има две шосета, едното платено , другото –
не. Максималната разрешена скорост е 110 км. И почти няма пътни знаци. Няма и
нужда. Там никой не бърза, не изпреварва, за всичкото време не видях нито една
катастрофа.
Курортите в Мексико
Първият беше един
плаж, недалеч от Салина круз – на тихоокеанското крайбрежие.
Прекрасно масто. Нямаше жива душа, освен пеликаните и чайките,
с които си поделихме плажа. На пясъка бяха направени навеси. Въпреки , че не
беше сезон местните ни предложиха да ни направят обяд. Червена тихоокеанска
риба в станиол, която не запомних как се казваше, изключително вкусна! Докато
чакахме да стане ни опънаха по един хамак, който иска на слънце, който иска –
под навеса. Това беше и най- хубавия плаж, на който бяхме.
Следващият беше в
Куатсълкуалкос – на брега на Мексиканския залив
Много приятно място, хотелът беше на брега. Отидох да направя едно плуване, а когато излезнах от водата , плажната ми чанта с джапанките, хавлията и всичко останало я нямаше на брега.
Следващия беше
Прогресо – малко курортче,
недалеч от Мерида,
много симпатично. Мексиканците предпочитат да ходят там, защото е по-евтино. И
тук имаше навеси по плажа и хапнахме прекрасна риба. А водата беше плитка към
километър – два навътре и до пристана се стигаше по един дъъъълъг мост. По
целия мексикански залив не видяхме нито едно водорасло.
Следващият беше
плажът под Тулум – на брега на Карибско море
И тук за пръв път се срещнахме с големия проблем на Карибско море – водораслите. Не знам откъде ги взимат тези прекрасни снимки с палми и тюркоазено море. В Мексико такова нещо няма! Самите курорти по Ривиера мая са създадени след 1959 г., когато американците губят Куба. Дотогава брегът е бил завладян от мангрови гори. Сега повечето хотели са тип резорт, потънали в тропически насаждения, обикновено се вижда само входа и изобщо нямат излаз на плажа.
На
Плая дел Кармен,
където се установихме плажът представляваше натрупани чували с пясък в различен етап на изсипване на пясъка от тях. Между тях и морето – планини и могили от водорасли, но не като нашите, а твърди и бодливи. И продължаваха навътре в морето, направо не можеше да се влезне във водата. Изключение правеха плажовете пред хотелите Хилтън и Хаят, пред които всеки ден един трактор влизаше в неравна и предварително обречена битка с водораслите. Но поне се виждаше, какво би могло да бъде, ако се чисти. Иначе дъното беше каменно, неравно и много неприятно. Духаше непрекъснат източен бриз и морето никога не беше тихо. Температурите от 29 градуса се усещаха като 37, заради голямата влажност. По-лошото беше, че нощем не спадаха под 24, човек просто не може да се почувства комфортно без климатик. Освен това от време на време се разнасяше силен мирис на сяра, и като се има предвид, че в цяло Мексико няма минерални извори, не можех да се сетя за нищо друго, освен за пречиствателни станции. Водата далеч не беше бистра , по-скоро, като тази на Слънчев бряг. Моята оценка е 1 ½ и то само заради топлата вода.
Ако искаш да си легнеш на тези лежанки, под чадърите – 70 лева, моля…
Иначе курорта беше
пълен с американци, включително и по-средна ръка, които си носеха шезлонгите и
чадърите на плажа. И всички викаха, ау, колко е готино, на Вас не Ви ли
харесва? Ами като не знаят друго! Ние бяхме на Пето авеню и купонът се чуваше до зори.
Градовете
След Пуебла –
красив колониален град, всъщност единствения, който ми хареса, окончателно
преминахме в „Едноетажна Америка“. Единственото, по което тези населени места
приличаха на град, бяха правите и
перпендикулярни улици.
Оаксака – град на Юнеско
гъмжеше от чужденци
и наистина имаше донякъде бохемска атмосфера.
Мерида – най-големия град в Юкатан
не се отличаваше с нищо особено.
Танци в ресторанта
в Тустла Гутиерес
Изамал –
посетихме го по
предложение на Ю. градът е построен върху 7 безстопанствени пирамиди от които
бяха останали 5. Върху най-голямата от тях е изгладен голям францискански
манастир, смята се, че е най-големия в новия свят. През 1993 г Папа Йоан Павел Втори го посещава и в негова
чест целия град е боядисан в жълто. Днес този цвят е емблематичен за Изамал.
Селата
Логично селата бяха
по-зле. Имаше цели области между Паленке и границата с Гватемала, които се
опънали на правителството, когато се опитало да ги изсели. Сега се
самоиздържат, имат си училища , здравни служби, магазинчета и общо взето
представителите на държавната власт не са добре дошли. А за да се опаричат от
време на време се занимават с бандитизъм. Особено между градовете Тустла
Гутиерес и Сан Кристобал.
Стоките
Хранителните стоки бяха скъпи.
Плодовете и
зеленчуците, изобщо храната беше много скъпа, примерно лимоните, на които са
производители бяха 8 лева, Бананите
– 2,80, сякаш ги внасяха от
България! . А заплатите са на 1/3 от
нашите. Текстилът беше на ниво ръчни
станове. Имат много кожени изделия, но обработката на кожата също не беше на
ниво.
Остров Косумел
Попаднах на него заради делфинариума. Иначе цената – 35 лева в двете посоки си беше направо американска. Самият остров е една плоска каменна палачинка, без плаж. Аз се вмъкнах в един дайвинг център / нали съм „бял човек“, никой не ме спря. Иначе, навсякъде , където отидеш, на входа ти слагат една хартиена гривна, знак , че си допуснат през входа. Тук във водата, която беше наистина чиста, се слизаше по стълбички. И добре, че прилежащата част от морето беше оградена. Имаше толкова силно течение, че както си плувах, видях как ме изпреварва последната шамандура, т.е. аз плувах на изток, а течението ме влечеше на запад и то по-бързо, отколкото аз плувах и ако не се бях хванала за въжето нямаше да мога да се върна в центъра.
Cozumel Centro, Quintana Roo, 77600, MX
Иначе градчето Косумел беше много приятно, ако не знаеш къде си, можеш да решиш, че си на някой гръцки остров.
Сеноте
Сеноте са дълбоки карстови дупки, някои дълбоки 100м, характерни за полуостров Юкатан и всъщност единственото място, където можеш да се охладиш. Голям кеф е да се плува в тях.
Природата
Знаех,
че северните части на Мексико се характеризират с полупустинен климат, но за
южните части очаквах тропическа зеленина. Кой да ти каже, че в тропиците
широколистните дървета също свалят шумата през зимата. Така, че докато
прекосявахме страната в посока север-юг гледката изобщо не беше живописна, а по
масивите на Сиера Мадре се зеленееха единствено иглите на кактусите, набодени
като на игленик по склоновете. В провинция Юкатан пък преобладаваше проскубана
и непроходима храстовидна растителност. Ю каза, че тук почвата е много бедна, по-скоро
камънак, затова никой не си дава труда да я разчиства за обработка
Каквито
и животни да имаше, не ни се показаха. Само орли, толкова орли не бях виждала
през живота си, и пеликани и чайки по крайбрежието.
Езерото Селестун се намира сред мангрова гора и е дълбоко до кръста. Влиза се със специални плоскодънни лодки.
Каньонът Сумидеро
– намира се на изхода на Тустла Гутиерес, дълъг е 22 км и наистина впечатлява с високите си вертикални стени.
Водопадите: по-красиво
нещо от Агуа Азул трудно може да се
намери по света.
Освен него в тази част на Юкатан има още няколко
подобни, но местните жители предпочитат да не ги популяризират.
Водопадът при Митла:
Този водопад, общо взето световно
неизвестен, формиран в продължение на хиляди години от калциевия карбонат на
горещи извори, се намира в долината на Митла. Повечето местни жители наричат
този замразен водопад „Врящата вода“. Плюсът на вкаменения водопад е,
че можете да се насладите и на естествени водни басейни на върха на планината,
от където извира – една истинска баня на ръба на една пропаст.
Тук
срещнахме и единствените българи за всичките 20 дни. Оказаха се от турски произход, от години живеят в Охайо и
казаха, че са дошли в Мексико, за да избягат от ужасната зима. /всички видяхме
снимки от замръзнало Чикаго/
С Янита днес ще идем до едно странно за мене място – Център за реабилитация на тюлени И вие не знаехте, че има подобно нещо в света, нали? Затова – приятно четене:
Пътуване от Гронинген до Питербюрен
провинция Гронинген, Холандия
Градът
Гронинген и едноименната северна холандска провиция са не особено приветливо място,
особено през зимата. Близостта със студеното море от север, винаги засища крайбрежните земи с някаква особено отблъскваща студенина, която по всяко време на годината се усеща много осезателно. Освен обичайните ниски за региона температури, през зимния период и вятърът понякога е убийствено студен и силен.
За късмет, в средата на февруари времето се случи ясно и слънчево, но съвсем не и топло. През зимата холандското слънце няма нито топлина, нито ласка – само светлина, която не оказва особено влияние за затопляне на климата. Не, че децата се интересуват много от това, наслаждавайки се на кратката си февруарска училищна ваканция, всички са навън и се пързалят с кънки из каналите в града в обозначените за целта зони. Ако студът се задържи за около седмица и градските канали замръзнат, при достатъчно дебел лед над 12 см, всеки може да се пързаля със зимни кънки, както из градските канали, така и в близкото плитко езеро Патерсволдсемеер (Paterswoldsemeer) , а кънки могат да се намерят и под наем.
Гронинген
(или Хронинген на нидерландски език)
е пристанищен град, който се намира в североизточната част на Нидерландия, съвсем близо до границата с Германия. Известен е с това, че тук е изграден най- големият корабостроителен център в Ниската земя. В централната част на града открих църквата Мартини, изкачването на прилежащата й камбанария открива чудесна панорама над покривите. По-дългата разходка из иначе красивия и приветлив на вид град отложих за лятото.
Напускам Гронинген в северна посока, пътувам към бреговете на
студеното Ваденско море
и към най- северните точки на континентална Холандия при Ноордполдерзайл и Еемдсмонд (Noordpolderzijl, Eemdsmond). Вятърът се усилва и добива застрашителна сила, която си играе с колата като с детска играчка. Пътят е тесен, само от една лента, в която разминаването с насрещно движещи се автомобили е доста опасно, ако не се спазва задължителната ограничена до 40 км/ч скорост за придвижване. Маршрутът преминава през пуста, равна и замръзнала от февруарския студ земя, като само от време на време пасторалния сив зимен пейзаж се разнообразява с някоя фермерска къща от червеникави тухли, издигната сред нищото на пущинака.
С приближаването към
Ноордполдерзайл (Noordpolderzijl)
се вижда не особено високата дига от около 10 метра, която опасва грижовно брега надлъж и нашир, докъдето ти видят очите. Под нея са изградени хидросъоръжения, които отвеждат морската вода по време на прилива първо в едно голямо изкуствено езеро, след това водата с цвят на кафява глина поема своя път по напоителните канали, кръстосващи в строго геометрични форми обработваемите земи наоколо.
Изкачването на дигата е позволено, стъпалата са обезопасени с високи метални парапети, които не бива да се докосват с гола ръка нито през зимата, нито през лятото. Панорамата към морето е красива и заслужава повече внимание, но в този студ, усещащ се заради бурния, леден и всепронизващ вятър, като минус 17 градуса, останах само около 10 минути, полагайки огромни усилия да се задържа изправена и с отворени очи. Ваденско море се забелязва като тънка синкава ивица на хоризонта, до която отвежда канал, покрит с ръбести буци лед. В други годишни времена, със сигурност това е кал.
Съвсем неочаквано, в това противно време на същото място не се оказах сама, а с доста други посетители. Някои от тях, нахлузили високи и дебели гумени ботуши, се спускаха от другата страна на дигата и се разхождаха пеша чак до морето. Как? Не знам. Изглеждаше като акт на самоубийство на добра воля. В подножието на дигата се намира и една къща, приземния етаж на която е обособен като кафене – това е Café ‘t Zielhoes. След продължителните разходки из леда, всички се завръщат до входа на кафенето, където има огромна кофа с топла вода и гъби, за почистване на обкованите им с лед ботуши. Като някакъв ритуал, след старателното почистване, всички задължително остават за около час поне в компанията на гостоприемните домакини на парче ябълков пай с чаша горещо кафе. В този изключително суров и ветровит район през зимата е цяло щастие да попаднеш в такава топла и уютна обстановка, работното време е от 12 до 17 часа, само в почивните дни от 10 до 17 часа.
От Ноордполдерзайл разстоянието до Питербюрен е около 15 километра.
Питербюрен (Pieterburen)
е село, известно с намиращия се там
Изследователски център за рехабилитация на тюлени,
който отдавна ми се искаше да разгледам.
Центърът е изграден в един от заливите на Ваденско море. Основната му функция е спасяване и отдаване на медицинска грижа за тюлените, които са получили наранявания от корабни витла или риболовни мрежи, от нападения в морето или от замръсявания в естествената им среда на живот. Всички тюлени след рехабилитационния период, който трае от няколко седмици до шест месеца, се връщат обратно в естествената си среда на живот, тоест във Ваденско море.
Спасителните акции са обособени в три фази, първите две са свързани с изолиране на животните в единични вътрешни (покрити) басейни, ако здравословното им състояние го налага или в общи вътрешни басейни, където са по двойки. В третата финална фаза от рехабилитационните грижи, тюлените се оставят във външни открити басейни, където се завръщат към естествения си начин на живот и хранене, малко преди да бъдат върнати обратно в морските води.
Понякога се случва така, че по време на престоя си в центъра, тюлените освен че се лекуват, се и размножават. Малките тюленчета, обаче трябва да останат за по- дълго време в Питербюрен, докато придобият самостоятелни навици за живот. На ден, всеки един тюлен се нуждае от 5 килограма риба, а това не е никак лесно в опитите да се изхранват и до стотина тюлена, понякога и повече дори.
Изследователският център за
рехабилитация на тюлени е отворен за посетители всеки ден. Освен тюлените, тук
може да се разгледа и музейната част, в която е разказано стъпка по стъпка за
основаването на спасителниата мисия, както и за цялостната й дейност през
годините до днес. Особено интересно място за деца от всички възрасти.
Цени на билетите за вход: за възрастни 8,50 евро, за деца на възраст от 4 до 12 години цебата на билета е 6 евро, а най- малките деца до 3 годишна възраст се допускат безплатно. Безплатен е и паркингът, който обаче се намира не съсем близо до сградата на рехабилитационния център, този в непосредствена близост е платен. Има и магазин за сувенири, както и кафене. Адресът е Hoofdstraat 94a, 9968AG, Pieterburen, Nederland.
С Влади – на път! Този път той ще ни разходи до Прага в навечерието на Коледа. Приятно четене:
Предколедна Прага
11 декември, ден първи
Ето ,че дойде времето за последното за
тази година пътуване – предколедна Прага с три нощувки и два нощни прехода. Тръгвам от моя град в 12:00 ч на обед с автобус за София. Времето беше студено, но сухо. Пътят до София мина в неусетна дрямка.
Пристигам към 15:00 ч следобед. Имам
около четири часа време,
преди да тръгнем от там – в 19:00 ч
вечерта – от същото място, където пристигам аз. Цялото
това време прекарвам на топло на автогарата с малки разходки около нея и гарата. Похапнах си гъби с ориз, дрямах, четох, пак се разхождах, пих кафе и чак накрая се сетих, че нямам
часовник на ръката и трябва да измисля нещо. Разходих
се пак до гарата,
докато не са затворили там магазинчетата, които се броят на пръсти след ремонта
от преди 2 – 3 години. Намерих си часовник. Идеално. Да
не се загубя във времето през следващите шест дена.
Отивам
на мястото за среща – изходната бариера на автогарата. След половин час вече всички сме се събрали там, настанени сме по седалките и тръгваме около 18:50 ч.
Моето
място беше точно зад задната врата. Само
пред мен и седалката до мен имаше една прилична масичка. Никъде другаде нямаше дори подвижни. До мен се настани една възрастна лелка от малък
провинциален град, тръгнала да пътува с
дъщерята и внучето. Още не седнала и казва
как се казва. Добре де, запознахме се. И започна да ме пита кога ще стигнем, къде ще спираме, през колко време, за колко време… И аз да взема да се изпусна, че съм пътувал до Прага
пролетта за бирения фестивал… И като започна едно
разпитване, едно мърморене, та чак до Прага. Ама кога съм ходил, ама със същата ли фирма,
ама колко време се пътува…. И като казвам, че ще стигнем
към 14 ч на другия ден. Мили боже, какво неудобство. Хм, викам си, дано заспи след като
минем границата през Сърбия.
Пътуваме към Калотина, минаваме
много бързо
и спираме за половин час на първото заведение
след границата (много си го обичам това заведение). Ще вечеряме. Разглеждам менюто и питам
на бара кое за колко време ще стане. Избирам си плескавица с гарнитура, вземам
си и една малка бира. Плащам пет евро и един лев (около 5,50 евро). Наполовината
на бирата ми носят една голяма порция – плескавица, с пържени картофки, лук и
домати. Гореща плескавица. Само си я нарязах и докато изстине, се захванах с
гарнитурата. Останаха 10 минути. Поисках една кутия от бара, за да сисложа
останалото за из път. И обратно в автобуса. И малко след като тръгнахме я
отворих, за да ям докато е топло.
През това време бяха пуснали филм на монитора, който е точно пред нас. И
часът станал около 22:00 ч. Ама да взема да не се съобразя, че в гарнитурата
има колелца лук. Че като домириса на бабата до мен (а и ям с пръсти). И като
почна да се върти и да се чуди от къде мирише на лук. Ми от плескавицата,
естественно. И ми вика да я затворя, да я хвърля, че мирише на лук, не понасяла
тази миризма, имала чувствителен нос. И монитора над главата си не може да
търпи, силен бил звука, провиква се дали може да се намали. Кое време е
станало, не може да спи на тази седалка.
Мили боже, какви рискове може да
крие пътуването с група на дълъг път.
И аз затворих кутията и ще я дояждам на следващата почивка след три часа. Ама
пръстите ми продължават да миришат на лук. Ама съм се отпуснал и се правя на
заспал, да не ме закача. Следващата ни почивка е преди Белград в полунощ. След
това спираме в началото на Унгария към 03:20 ч след полунощ. Пак за половин
час. Всичките ни почивки бяха по половин час. И пак не ми стигаха. След това
спираме чак на сутринта в края Унгария към 08:10 ч.
Утрото беше прекрасно.
В една равнина, наоколо ветрогенератори. И бабата до мен поглежда навън към тях и ме пита това как се казва? Ветрогенератори.
Ааа, вет – ро – ге – не – ра – то – ри. Значи генерират ток от вятъра. О,Боже и това ли трябва да обяснявам. И след още малко път, на следващата почивка вече спираме сред зимен пейзаж. Мокър сняг. Истинска зима. Всичко наоколо побеляло. Само си показах носа навън, колкото за една снимка. Следваме магистралата през Бърно и Братислава. От Бърно до Прага имаме около 190 км.
– Колко още
има? – пита бабата.
– Два часа,
примерно.
И те били много. Е, добре де викам аз, като искате да стигнете за два часа, защо не сте се записали
за самолетна програма?
– Ами защото искам
да пътувам…
– Ами ето,
пътувате. Пътувайте и си мълчете. Имате си екскурзовод. Аз също съм тръгнал да
си почивам.
Минаваме
през дългия тунел до Братислава, замъка в далечината вдясно от нас и отново
задрямвам. В
Прага
пред
хотела сме някъде в ранен следобед.
12
декември, ден втори
Пристигане пред хотела, настаняване и свободно време. Хотелът ни е накрая на Прага.
Още от околовръстното започнах да следя в таблета откъде ще минем. И когато вече бяхме на улицата, където се намира хотела, започнах да се оглеждам какъв градски транспорт минава от там. Ама и бабата до мен иска да разбере преди мен. Аз и казвам – ето го трамвая. Вижте кой номер е (защото аз от мястото си не виждам).
– Ама с тоя
трамвай ли ще слезем до центъра? – пита бабата.
– Откъде да знам,
но минава по тази улица, ама все пак може да се предположи,че някъде завива или
обръща и не стига до хотела.
– Ами с кой
трамвай тогава?
През това време трамвая мина и никой не
видя кой номер е. Не издържах и се развиках: „Ама госпожо, вас ли да слушам, да ви отговарям ли, трамвая ли да гледам
кой номер е, в таблета си ли да следя, откъде минаваме, навън ли да гледам за
нещо, което мога да запомня като ориентир, екскурзовода ли да слушам какво
казва!!!“(аз мога да правя до три
неща едновременно – да гледам в таблета, да гледам навън и да слушам екскурзовода.).
На улица Plzenska сме в началото, а хотела ни е чак след номер 200. Почакайте малко да стигнем и ще
видим, ще попитаме и така. Млъкна бабата и в следващите три дена не ми
проговори. До нощта на връщане. Но за
това по-късно.
Вече сме
настананили, аз веднага тръгвам
с раницата и бирените бутилки вътре към рецепцията за информация и обмяна на валута. Две жени от групата вече са там и тъкмо са приключили с информацията и
ориентацията. Помолих ги да ми
помогнат с езика. Валута не продават, банкомата е до тях, могат да ми продадат
билет за градски транспорт като им платя в евро и те ми върнат рестото пак в
евро. Цените на билетите са си обичайните:
до 30 мин. – 24 крони; до 90 мин. – 36 крони; билет за един
ден – 110 крони
и билет за три дни – 320 крони. Грубо
сметнато 25 крони са едно евро.
Купувам
си карта за три дни. Карта на града, на която ми отбелязват къде се намира хотела. Дават
ми и карта на градски транспорт – метро и трамвай. Маркират ми двете линии на трамвая с
различни цветове, показват ми къде трябва да сляза, ако ползвам едната и къде, ако ползвам другата трамвайна линия.
Нашата спирка е МОТОЛ ( MOTOL), която от централната част на града в посока крайните квартали, е една спирка след Hotel Golf. Хотелът е осветен и се вижда отдалече. Трамвай номер 16 обръща доста преди хотела, минава през центъра, но не ни върши работа. Покрай хотела минават трамваи с номера 9 и 10, като 9 е най-удобен. Маршрутът му минава покрай метростанция АНДЕЛ (Andel) и мога да слизам на Мюстек, което си е в центъра (Vaclavske namesti). До тук са някъде около 18 спирки от хотела. Ако ползвам трамвай номер 10, мога да сляза или на Andel или на I.P.Pavlova. И на двете места има метро.
Вече сме
тръгнали. Спирката ни е малко по-надолу,
до една бензиностанция. Идва
трамвая, качваме се, аз си
маркирам билета еднократно и си записвам на един лист точно време, за да мога
да си засека 72 часа, което си е до
последния ни следобед тук, преди
нощния преход на връщане. Беше
малко след 15 ч. Пътуваме и се оглеждаме.
Аз си харесах
мястото около Андел. Има
Коледен базар, приказно осветен по
вечерно време, един голям МОЛ, няколко
по-малки търговски центрове, места за хранене – доста неща. Но слизаме заедно на Vaclavske namesti. Оглеждам се наоколо, поглеждам и в
таблета. Минавам няколко крачки
и пак се оглеждам къде е спирката за връщане в обратната посока, какво има около нея за ориентир,
защото после ще е тъмно. И
след още няколко крачки се оказвам на главния булевард между Мюстек и Музеум. Доста добре познато място. И тук има Коледен базар, вурсчета, картофи, печени
кестени, трънделник (козуначено коминче, което през лятото го пълнят със
сладолед), но сега е само като
коминче, шоколадови неща: гайки, клещи, инструменти – всичко от шоколад, като във Виена. Не можах да си похапна
от тях, защото все оставям за
последния ден и все не се сещам за сладко след греяното вино и вурсчетата.
Сега отивам до
супермаркета на метро Инвалидовна (Invalidovna), за да си върна бутилките от
пролетната екскурзия тук, когато
бях награбил от същия този супермаркет 8
различни бирени бутилки за вкъщи, за което получавам 24 крони. В тази част на Прага има няколко големи хотела, един
супермаркет „Алберт“ и няколко новостроящи се сгради,
строителни площадки. И
пак се връщам на Коледния базар, където
слязохме. Мимове, улични
музиканти, навалица, Коледна елха,пред която се снимам.Апетитни и ароматни
миризми се носят наоколо.Разхождам се около час, после по другите улици и
магазини,докато се уморих.Стигнах до площада с часовника и там имаше Коледен
базар.Обикалях,пих греяно вино, похапнах
и вурсчета. После с трамвая се върнах обратно в хотела. Докато не е станало прекалено късно, за
да не се загубя.
13
декември, ден трети
Днешната обиколка с групата смятам да пропусна.
Закусвам си
бавно и тръгвам по моя си програма. За
днес съм си намислил да започна с
И трябва сам да си го намеря. Улицата му е Костелни 42. Някъде покрай реката. Слязох с трамвая на спирката до реката и
тръгнах по течението. Ранно
утро. Слънцето вече се е показало. По река Вълтава е пълно с патки и лебеди
– бели и красиви. Някои прелитат, други
са си във водата и покрай брега. Минах
няколко моста. Първият мост, покрай
който минах е Карлов мост (Karluv Most), следващият
е Manesuv Most, след него минах покрай
Чехов мост (Cechuv Most) и пак се спрях да погледна навигацията. И моста, който
търсех е
Стефаникув (Stefanikuv Most). Точно
тук е Летенския тунел (Letensky Tunel)
От двете му страни тръгват по хълма нагоре стъпала и алеи
през парка. Но по коя трябва да
тръгна – не знам. Хващам
по дясната, която се оказа и по-дългата. Минавам през парка и от другата му страна пак поглеждам таблета. Някъде тук трябва да е улицата, която търся. Виждам я. Тръгвам по нея и след няколко пресечки съм пред
музея. Е,намерих го. Утрото е
в началото си, едва 09:50 ч. е. Такса вход за музея е 220 крони. Три
етажа нагоре, има и под земята. Има и гардероб. Изпотих се, оставих си нещата там.
И тръгвам
нагоре по етажите. Залите
с експонатите са тематично
подредени – Печатарски машини и техника, които
много ме впечатлиха. Имаше
печатарски машини от MASCHINENFABRIK AUGSBURG, едни сложни машини със зъбчати
колела, валове и ръчки. Имаше и модели на старите настолни
печатарски машини,
като едни куфарчета, старите
касови апарати – едни големи с едни смешни ръчки отстрани. На една стена имаше една таблица, на
която са написани в хронологичен ред важните години и откритията през тях. Например годината на първата грамофонна
плоча – 1894-та.
И годината през която е измислен баскетбола – 1892-ра.
Holešovice, , 170 00, CZ
След това
гледах залата за Телекомуникации през годините назад и до наши дни – старите
телефони, тези от войната, полевите, после по-модерните стари телефони с
шайби, след това първите мобилни, следващите
и така нататък. Бяха застъпени и мотори от войната, часовниците през вековете – със сложните
механизми, махалата, циферблатите, стенните, уличните,
от камбанариите – всякакви.
Имаше зала за
телевизията. Там имаше
копие на едно телевизионно
студио от Чешката национална телевизия – с прожекторите, масата и столовете на водещите новините, пултовете с копчетата и бутоните, помощните монитори. В другите зали бяха застъпени битовите
условия на живот от едни отминали времена – старите прахосмукачки, хладилници, радиоапарати, по-новите уреди от бита: миксери, маши за къдрене, месомелачки, телевизори. Имаше и кътчета, пресъздаващи цели стаи от миналото: кухня, бюфета
с чашите и чиниите, радиото
върху бюфета, масите, старите
столове, легена, закачалката за тиганите, дъската за месо и точилката, старите печки на дърва,голям хладилник и
т.н.
Интересно ми беше.
На една стена
имаше наредени грамофонни плочи, на една пишеше и годината – 1972-ра. Някъде
по горните етажи стигнах до една кафе машина и малко фонтанче между залите. Взех си едно кафе и поседнах малко да си
почина. Какво още може да се
види тук в музея: Sextant от 1600 година , Armillary Sphere от 1560 – 1580 г., Sewing
Machine Wheeler Wilson от 1862 г., Express Steam Locomotive 375.007 “
Hunchback“ от 1911 г., Mercedes
Benz W 154 от 1938 г.. Pocked
Watch Cuny от 1650 г., Lumiere
Brothers Cinematograph от 1898 година. Това
запомних. После надолу минах покрай един експонат на полицейски
мотор, модерен за времето си. И накрая към гардероба, вземам си нещата
и тръгвам.
Един етаж по-надолу
е кафенето. Имаше и торти. Но е време е за обяд. Излизам. Този път тръгвам по по-краткия път, да
видим къде ще изляза. По
склона на зиг – заг и слизам надолу. Оказах
се пак при тунела, само че по другата пътека, от
другата му страна. Оглеждам
се и разбирам, че най-късата пътека е
като застанете с лице към тунела и хванете лявата пътека по хълма на зиг – заг
и пресичате само парка. Тук
покрай този мост при тунела минава трамвай 17.
Минавам през
моста насреща и от другата страна на реката се качвам на първия трамвай който
минава, за да сляза
по-нататък, където ми
хареса. Слизам на
Namesti Republiky
Тук минават трамваи 6,15 и 8. И
тук също има Коледен базар. В този район
някъде бил и музея на Комунизма, но за него ще намеря време в последния ден. Сега разглеждам и този Коледен базар. От една скара си вземам филийка черен
хляб, един горещ вурст и една чинийка със салата – варени картофи и лук. Греяното вино ще е по-късно. В 13:49 вече съм в друг музей –
Той е разположен
съвсем близо до гарата (HLAVNI NADRAZI ) и до другия голям музей при метро
Музеум.
Тук експонатите
са разделени по етажи, всеки етаж е с различен билет и вход. Избирам си етажа с животните, купувам си билет само за тях за 100 крони, оставям си нещата на гардероб и следвам
пътеката към асансьора. Там
един човек ми гледа билета, отваря
ми асансьора и с негова карта с баркод ми натиска етажа, на който трябва да
сляза. Озовавам се в една
зала с животни. И то не истински, а
някакво копие от близки до истината материали. Също
и скелети. От динозаври, през
птици, горски животни, риби,
пустинни животни, бозайници, ловни трофеи и имитация на средата и
времето в което са живяли и т.н. Разгледах
и този музей, а после минах
да разгледам и самата гара
Бях видял къде точно се намира през пролетта, когато
си тръгвахме оттук. Огромна
гара – пероните отвън, магазините в самата гара, места за хранене, за пиене,
като един голям мол. После
отидох до Музеум. Все още не съм влизал
в него и този път няма да успея. Една
голяма опашка чака за влизане, а навън е студено и духа много неприятен вятър.
Снимам отвисоко
булеварда насреща. И
продължавам. Тук някъде в лява
пресечка има едно място за бурна следобедна и нощна любов. Я да видим дали ще го намерим? Да, наистина.
Намира се по
булеварда от Museum към Mustek, втората
пресечка вляво. Но твърде скъпа, за да
мога да вляза и
там или поне така си помислих, докато се опитвах да разбера колко е входа и
това, което ми написаха като цена на един
лист. Работи всеки ден от 12:00 до 05:00 ч. и
разполага с XXXL WHIRLPOOL, SAUNA, BAR, MASSAGE, BUFFET и с възможност за BIRTHDAY PARTIES, CORPORATE EVENTS, STAG PARTIES. Но аз знам други сауни, прекрасни места за отмора след дългото дневно препускане
по студените предколедни улици. Например
тази на ул. Pernerova (до метро станция Krizikova). Другата е на ул. Мартинска (Martinska 6 – www.saunababylonia.cz) или още на ул. Mustek, на метро Флоранс (Florenc) – David Club
Sauna (Sokolovska 44, Prague
8) – малка също. Е, няма да ви кажа какво още може да си
намерите в Прага, защото иначе няма да
ви е интересно. Ама в тази голямата с
голямото рекламно знаме отпред не можах.
14
декември, ден четвърти
След закуска в
този ден имаме пътуване до
Карлови вари и до пивоварната
в Пилзен
Тръгваме към 08:30 ч. Пътуваме
в посока към Германия. Минаваме
покрай летището на Прага, което
сега има ново име. Минаваме
още и покрай Lubenec. Към
10:30 ч вече сме слезли от автобуса на един паркинг в
Карлови вари
Точно зад нас остава BECHERPLATZ. Минаваме през един пешеходен тунел и се
спираме за снимка пред една BECHEROVKA – като паметник на бутилката на
Бехеровката. Тя има много интересна
история. В миналото, когато Карлови вари е бил световно
известен балнеолечебен курорт и в минералните басейни е гъмжало от народ, хората неволно са поглъщали вода от
басейните. Тази вода не е била
годна за пиене, защото е минерална и минералния
състав на водата е бил висок. Хората, които
пиели от водата, после имали стомашно – чревни проблеми. И Бехер прилагал една течност за лекарство – капки за стомах за
облекчаване на стомашно – чревните
проблеми. Капките му се
продавали с голям успех. По-късно
той добавил разни билки и отвари, и
започнал да го продава на чашки в по-големи дози. Така
се появил прочутия ликьор Бехеровка. Чехите
пият Бехеровка с Тоник.
Минаваме по пешеходната алея. Много красиви сгради в различни цветове. Малко по-нататък от лявата страна е GRAND HOTEL AMBASSADOR. И към 11:05 вече сме на края на пешеходната алея. Точно тук има една голяма елха, до нея един висок мраморен постамент за ориентация и множество къщурки с
Коледен базар
– наденички, медовина, вурсчета, картофки и други лакомства. Всички са със слушалки и слушат разказа на местния екскурзовод, а аз рабрал – недоразбрал, че се предлагали слушалки, съм пропуснал този момент и нямах слушалки. И все до екскурзовода вървя, за да не изпусна нещо важно. Продължаваме по една друга алея, където са разположени минералните извори и хотелите със СПА центрове. Минаваме покрай един много голям хотел, в който се събират световни величия и звезди по време на фестивалите, които се провеждат там. Наистина огромен хотел, който погледнат отвисоко, приличал на кинокамера. Разглеждаме минералните центрове. На много места има подобие на беседки, където блика по някой чучур с различна по температура и състав вода. По средата тук тече една река. На няколко места има и гейзери с гореща вода, от които се носи пара. Някъде измежду къщите и хотелите виждам една двуетажна жълта къща с изписана година на покрива 1705 г. – CERNY OREL. И други сгради в стил Арт нуово или Сецесион. Тук някъде се отделям от групата, за да имам време да се върна обратно, да направя още снимки и да имам време да си похапна нещо на коледния базар. Греяно вино, вурсчета и варени картофи с лук. Събираме се в 13 ч. пак тук пред елхата. Но аз вече съм поел по пешеходната нагоре и ще чакам там, където ни остави автобуса. Събираме се и скоро тръгваме. Продължаваме към
пивоварната в Пилзен
Имаме
резервация за там. На
влизане в Пилзен откъм магистралата,
на една зелена поляна ни посреща един постамент на един голям розов заек. Вече сме на паркинга пред пивоварната. Минаваме през двора. Отдясно остава един ресторант, но ние
нямахме време. Първо влизам в
магазина за сувенири. Там
имаше нещо интересно – на една маса един майстор на един струг слага стъклена
халба с логото на пивоварната и от другата страна изписва на този струг
посочено от клиента име или кратък надпис. Клиентът поръчва надписа, а майстора го
пише на един компютър и задава програмата на струга. И чашата се купува като сувенир. Но имаше няколко чакащи там. Какво ли да си купя от тук? Ами една бутилка бира, един шоколад с логото на пивоварната и
един химикал с логото на PILSNER URQUELL.
Пивоварната се казва PIVOVAR PLZENSKY PRAZDROJ.
Тук се
произвеждат три вида бири: PILSNER
URQUELL, KOZEL и GAMBRINUS.
Събираме се в едно голямо фоайе. Някъде
в дъното снимам един голям мотор от много стари времена с логото на
пивоварната. До него има няколко
машини и съоръжения за производство на бира и под един стъклен под се виждат
бурета и бъчви. На един монитор пускат
един клип как се е произвеждала
бирата в зората на пивоварната, с какво се е доставял хмела, как
са се правили буретата. Тръгваме
по едни стъпала нагоре. Там
по стените в рамки гледаме чертежите на сградата и на самата пивоварна. Над нас един огромен дървен покрив.
Разходката
продължава по определени пътеки. После
ни возят малко на автобус, слизаме малко по-нататък. Вече е тъмно. Пак разглеждаме, разказват
ни. Показват ни на картинки схемата на
пивоварния процес – къде се вари, къде отива, през къде минават бутилките, къде се измиват, къде се лепят етикетите, къде се слагат
капачките, къде отиват дефектните
бутилки. Ама аз си мисля за
края на пивоварната, където
ще пием бира в едни подземия…Та не съм запомнил точната последователност на
посещението.
Минавахме по
една пътека, имаше хмел по земята, можехме
да го разгледаме
отблизо. Качвахме се и на един
огромен асансьор, който събира 72 души, точно колкото
пътниците в два автобуса. Качваме се едно ниво по-нагоре и вече
сме
в самия пивоварен цех
По една пътека през едни дебели стъкла гледаме
производствената линия отвисоко. Тук
някъде има уловка, но не разбирам къде. Обясняват
ни, че тук има три линии на
производство: за кенчета – по
100 000 кена на час, за пластмасовите бутилки – по 120 000 на час и за стъклени бутилки. Производството
стига до 1 500 000
литра бира на ден. Било
шумно – тракане, дрънкане – работело се
със слушалки за звукоизолация. Но
имало и време, когато производството се спирало за
санитарен полуден. И
ние да уцелим точно този санитарен полуден – никаква работеща поточна линия, само един – два работника с бели дрехи
минаваха из цеха, където гледахме. Самият цех е един огромен хамбар, пълен с
тръби, вентили и казани под налягане.
Стигаме до
подземията с буретата, където
отлежавала бирата. Влажно
и студено. Много лабиринти.
Вече сме при бурето, от което ще пием бира
Минаваме, вземаме си по една чаша, после минаваме покрай
един пивовар, който ни налива студена бира. И след него има дървени маси,
където се спираме да пием и да снимаме. Покрай
нас минава една друга група с доста дегустирали бира туристи. Тук подземните лабиринти били девет
километра. На едно място видяхме
една голяма зала с голям отвор на тавана. Обясняват
ни, че през този отвор в тавана, тук се е изсипвал лед, за да охлажда бирата. Имало било ледник на времето и такива
други неща. Всички подземия били
копани ръчно в продължение на много години (около 60 – 70 години).
Излизаме от
пивоварната и имаме около
половин час свободно време. Събираме
се при автобуса и си тръгваме за Прага. Аз
си дремя през целият път до там. Водят
ни до хотела и ни оставят.
Късно е, но не
прекалено. Мога да си позволя да
направя още една обиколка към центъра. Вече
знам всичките места на Коледните базари. Първо – слизам на Андел. Точно до зад спирката на трамвая има
един голям Мол. Влизам. Наистина е голям, но решавам да го
разгледам в последния ден. Отпред
през пътя има един малък площад, където
също има
Коледен базар. И там похапнах вурсчета и греяно вино.
Много е красива
коледната украса там. После
с трамвая и слизам пак на Мустек. Излизам
през един от многото изходи. Срещу
мен виждам вход за заведение в модерен стил. Качвам
се нагоре по стълбите и попадам в един много модерен и ретро обзаведен бар с
бутилки на няколко етажерки, тежки
и дебели канапета и ароматни свещи на всяка маса. Вземам
си един коняк и безалкохолно и сядам на тежките канапета с изглед към една от
тесните улички. После се отправих
към площада с часовника. Всяка вечер минавам от там и всяка вечер
е различно. Там се намира най-големия базар и там е много красиво. Голямата коледна елха свети с хиляди
лампички. Тук някъде бил
магазина на Картие, където
ще се събираме в последния ден за тръгването към България. Е, трябваше да го намеря, за да не се
загубя в последния ден. Той
си е на ъгъла с улица Парижка,
точно на площада. Там мислех да прекарам
последния си час в Прага – на греяно вино и вурсчета. Разхождах се почти до полунощ. Връщам се при спирката на трамвая. Поглеждам на разсписанието му кога е
последния и още поне един преди него. Виждам,
че имам още поне половин час да разглеждам наоколо. Точно срещу спирката на трамвая, виждам младежи и компании, които влизат на едно и също място в един
малък тунел с магазини от двете страни. Я и
аз да влезя да видя, какво има там. В
този тунел по средата и от ляво имало едно заведение надолу по стълбите – малък бар, пълен
с младежи и няколко рафта с алкохолни напитки зад бара. Но време да остана там няма. Другият път, когато отида там, ще започна със него.
Загледах се по
фасадата на сградата отпред, за да видя как се казва бара – Club LUCERNA, срещу кино „SVETOZOR“, на улица Vodickova. Общо взето доста
интересни места открих за похапване и забавления. Време
е да си чакам трамвая. Той
идва и се прибирам към хотела.
Общо взето в дните, които прекарах тук видях и къде има вега
ресторант – vega restaurant – Melantrichova 15, Prague 1. Също
видях и къде са другите интересни барове и клубове.
15 декември, ден пети
След сутрешната
торта на площада с часовника и разходката наоколо, започна да прехвърча сняг. Имам цял ден чак до 19:00 ч вечерта. А
сега е едва 10 ч сутринта. Отивам в един голям мол, в който влизах
предната вечер и пазглеждането на когото си оставих точно за днес. Той
се намира точно на метростанция Andel при
трамвайната линия. И
точно пред мола е спирката на трамвай 9,
с който се прибирах към хотела в предишните дни. Обикалям
го бавно, разглеждам магазините и стигнах до кафето на приземния етаж. Я да поседнем, да видим какво ще пием. Избирам си кафе Американо голяма доза
(най голямата от картинките по стената). Получавам
една голяма чаша, пълна догоре. Сигурно беше повече от 200 грама и само за 75 крони. Седнах
си на масичката, извадих си пътеводителя, записките и таблета и започнах да се
ровя из тях, за да видя къде още мога да отида. И
така мина почти час и половина. През
това време снежец прехвърча, колкото
да намокри навън. Тръгвам си оттам и отивам в един интересен музей, който видях предната вечер:
Разходката
продължава според пътеводителя, който
си нося. Минавам покрай информационното бюро, вземам си още няколко брошурки, питам човека, който работи там да ми каже къде е музея
на Комунизма, той ми изважда карта, надрасква ми една черта за посоката и ми
посочва с ръка накъде точно да тръгна. Продължавам. От площада с часовника тръгвам в посока
към завоя на улица Карлова, но
така и не можах да видя къде са статуите на Херкулес при двореца Клам – Галас (Clam – Gallasuv
palac), някъде от дясната
страна на улица Хусова (Husova). Продължавам наляво по улица Хусова, минавам покрай една бирария, която още е затворена.Отваря в 15:00 до 23:00 ч.
Оглеждам
фасадата и се опитвам да я запомня: Бирария при Златния тигър (U Zlateho tygra),
на Husova 18. Това си е в Стария град.Тази кръчма е
известна с пилзенската си бира и с това, че
тук е мястото, където президента
Хавел е пиел бира с Бил Клинтън по време на визитата му в Прага като президент
на САЩ.
Продължавам по
тази улица и след това на третата пресечка завивам надясно, за да достигна до
Витлеемския параклис (Betlemska
kaple)
Във вътрешният двор тук има вход, през
който по едни стъпала под земята се озовавам в една работилница, където се изработват коледните подаръци. Има такса вход, който
плащам. Обикалям. Разглеждам навсякъде. Едни дървени миниатюри, които се
изработват на място дори и от деца. Например
детска количка с бебе в нея, изработена от един наполовина счупен по дължина и
издълбан голям орех (да същият орех, който
ядете с някой сладкиш). Едната
му половина е количката, половината
от другата половина е сложена под ъгъл отгоре, вътре
една супер миниатюрна фигурка на бебе и отдолу под черупката супер миниатюрни
колелца. Имаше си даже дръжка и
майка, която подбутва
количката.
Продължавам да
обикалям наоколо. Имаше и сцена, на
която оркестър свиреше коледни
мелодии или други мелодии от
чешкия фолклор. Тук
Ян Хус изнасял пламенните си речи срещу прекалената набожност и показност. Излизам и продължавам нататък. В
съседсво се намира и къщата на Ян Хус.
От западната
страна на Belemske namesti пък е разположен Етнологическият музей (Naprstkovo muzeum www.aconet.cz/npm ). Продължавам
по улица Naprstkova, която
ме отвежда до реката. Пресичам
крайбрежния път и се оглеждам наоколо. Вдясно
виждам една тераса с кафене, откъдето
прекрасно може да се снима Карловия мост и Храдчани от другата страна на
реката.
Минавам през
един тунел от двете страни, на
който има магазини за сувенири. Стигам
до едно чейнж бюро. Да
сменим малко пари. 1 Евро тук е 25,410
крони. За 20 евро получавам 508,20 крони. А за 50 евро, получавам 920 крони. Прекрасно. Ще стигнат до края на деня. Продължавам през този тунел с магазини и
заведения и излизам съвсем
близо до
Карлов мост
Тръгнах и по
него, но само в началото. Навалицата
беше много голяма. Тръгнах
по обратния път, ама походих още малко по ул.Карлова. От едно по-високо стъпало снимах цялата
тази тълпа, която едвам върви – туристическата и доходоноста артерия тук. Толкова много хора и поток туристи не
бях виждал през май.
Връщам се пак
по същия път, минавам покрай една
друга бирария. Влизам вътре. Опитвам се да поискам менюто, но лошо
говорещ руски сервитьор не ме разбра. Заоглеждах
се сам. И виждам, как от
съседната маса той взема менюто от ръцете на вече поръчалите и го прибира. Аз се опитах сам да си го взема, ама той
се дръпна и не ми го даде. И
тъкмо да си тръгна, виждам, че не е само той от обслужващия персонал там и си взех друго меню от
бара. Ама като не разбирам нищо от
написаното. Е, бира искам и каквато ми донесе. Една голяма и тъмна. Прекрасна.
Но ми се прияде
и нещо. Пак вземам менюто. С руския съм добре, но се оказа, че не
толкова. Не искам домати, нито
краставици като салата, а нещо по различно. Гледах,
гледах и си избрах нещо за по малко пари, без да знам какво. И бях учуден, когато получих зелева
салата – ама сочна, прекрасна. И след като изядох и салатата, си тръгнах.
Но забравих откъде съм дошъл и накъде да вървя.
Оглеждам се
пак. Връщам се до бирарията „При Златния тигър“. Часът
е 15:15 ч. Вече е отворена. Я да влезем вътре. И няма къде да се седне. Всички маси заети. Заставам пред дървения тезгях на
кръчмаря и се оглеждам да видя колко струва бирата. Не разбирам. Гледам хората какво правят. Влиза един човек, вади 100 крони, иска бира и аз гледам колко
бира ще му дадат и колко ще му върнат. Взема
две големи черни бири и не му връщат нищо. Значи
едната бира е 50 крони. Прекрасно.
В Прага бирата е по-евтина
от водата, да знаете.
Вземам си една и стоя и гледам. Един кръчмар мие чашите и налива бира и
един сервитьор я разнася по масите. Този, който налива не успява да налее, а този, който разнася не успява да ги разнесе. Смаях се. Пия
бавно и гледам. На масата до мен – едни големи плата с тънко нарязани
луканки и салами за няколко човека,
заемащи почти цялата маса. Огледах се наоколо по другите маси – имаше
поне 70 души, но не съм сигурен дали
зад по-далечните ъгли няма и още места за посетители. Този, който
разнася бирите по масите и връща празните халби ги оставя на бармана и в която
халба е останала повече бира я изпива. Кръчмарят
взема чашите по две, излива останалата бира в една мивка, след това ги потапя два пъти в една вана
с вода, за да ги изплакне и ги захлупва да се оцедят на бара и започва пак да
налива. И така докато затворят
кръчмата доста след полунощ, предполагам.
В края на деня
си купувам и една Бехеровка от магазин за сувенири, малка, джобна
бутилка за 100 крони.
Остава ми време
да разгледам и
музея на Комунизма,
но ми отне доста време докато го намеря. Тръгвам от площада с часовника. Вървя по булевард с интересна коледна украса. Стигам
до площада, където
се предполага, че се намира музея на Комунизма. Но не го намирам. Там има една сцена, на нея музиканти
свирят. Отдавна се е стъмнило. Оглеждам се на всички страни, гледам в
картата и си мисля, че
няма да го намеря. И
накрая поглеждам пак и се оказва, че той е точно пред мен.
Влизам, плащам
с дебитна карта и нагоре по стъпалата. Там
са застъпени като експонати предмети от бита по времето на комунизма и неща за
забавления – хилки и ракети от федербал, старите транзистори Веф 206, стаите и
обзавеждането, което са имали тогава младежите, старите
гардероби, петолъчките, учебните
стаи с пионерите в тях. Но
имах около час време. Разгледах
много на бързо, няколко снимки на по интересните места и обратно надолу и
навън.
До тук дойдох
за 15 минути, а имах около час до
времето на събиране пред магазина на Картие на ъгъла на ул.Парижка на площада
при часовника. Вървя бавно по
обратния път и зяпам по витрините. Стигам
до един търговски център с оживление на приземния етаж. Влизам и там. Аниматори забавляват децата с едни
бумеранги, с разни игри. Имаше
една игра от рода на ТЕТРИС със едни фигурки, съставени от няколко елемента
които трябва да се наместят в една рамка. Дадени
са повечето елементи, които без да се пипат, трябва да се наместят последните 5 елемента. Заиграх се, но ми беше хем трудно, хем
интересно. Погледнах другите
готови и подредени игри, но се оказа, че всяка рамка с игра има различни по
форма елементи.
Времето
намалява. Стигам до тясната
улица между Вацлавски намести и площада с часовника. И тук попадам на голямо задръстване. Хората едвам вървят, някои се спират да
снимат и спират цялата тълпа. А
малко по-надолу е Музея на секса, където допълнително се спират зяпачите. А аз трябва да стигна до площада и в
същото време да се пазя от джебчии, които действат в тълпата, както бяха ни
предупредили. Свалям якето, слагам
раницата отдолу и пак го обличам.
За да пробия
през тълпата,
измислих подход – със свити пръсти и разтворени лакти тръгнах с енергична
походка на границата между тълпата, която
отива и тази която се връща. В
моята посока има повече хора отиващи към площада и други по-малко, които в
индинанска нишка се връщат от там. Тези
които са срещу мен се свиват към сградите и така се измуших, докато стигна до площада. Остава ми време за още едно греяно вино,
един голям вурст и отивам при мястото за среща. Събираме
се, минаваме през Чехов мост, качваме се на автобуса и
тръгваме по дългият път към вкъщи
16
декември, ден шести
След изминалия
нощен преход с няколко почивки на същите места, като на идване и дневното пътуване
следваме пътя за България. На
една от почивките в Сърбия, се
опитах да си купя пакет с пет диска с музика с дебитната карта, но се оказа, че
в нея вече няма нищо. Че
там не приемат евро в монети, че мога да дам евро в банкноти, а да ми върнат в
динари. Имах 50 евро и се отказах.
Малко след Ниш
зимната обстановка се влоши и след като минахме реката там, попаднахме на
задръстване. Хората от четири часа бедстващи, за да издърпат закъсал ТИР, но ние сме дошли тук в края на спасителната
акция и чакахме само час. Това доста забави връщането ни и след
чакането по границите се прибрахме в София малко след 19:00 ч, когато вече нямаше никакви автобуси за моя град и се
наложи да чакам чак до 22:00 ч, за
влака. През това време стоях
на автогарата. Там имаше големи
забавяния за заминаващите автобуси, с близо три часа закъснение тръгваха
автобусите за страната и международните линии за Белград, Прага и Атина. А снега не беше повече от 10 см. Даже
и влака закъсня с тръгването си с близо 40
мин.
Толкова за това пътуване. Очаквайте
следващата дестинация – КАРНАВАЛЪТ ВЪВ ВЕНЕЦИЯ
Янита отново ще ни води из Холнадия – този път това ще е крепостта Буртанге в Гронинген. Приятно четене:
Пътуване до крепостта Буртанге
провинция Гронинген, Холандия
Една от най-популярните забележителности в Холандия е
крепостта Буртанге (Vesting Bourtange),
намира се в провинция Гронинген, в малката община Вестерволде. Името на крепостта и селото би трябвало да се произнася Буртангe, защото на местния гронингски диалект „Tange“ означава „Пясъчен мост“. И наистина, основната характеристика на крепостта е, че тя има формата на звезда, обградена от канали и свързана с твърда земя посредством мостове. За съжаление обаче, тази великолепна архитектура може да бъде видяно само от птичи поглед.
Всъщност, почти цяла Холандия има такова лице – свежа зеленина, цветя, подравнена трева в дворовете, цъфтящи храсти, декориран околен свят… Липсата на разнообразна природа в Ниската земя налага изработване и приложение на национални и общински ландшафтни проекти за красив околен свят. Макар и изкуствено създаван или еднообразен, заради типичния равнинен релеф, възстановяването и поддръжката на естествената природа е дело на всички холандци.
Холандците са едни от хората, които се справят успешно с опитомяването на водата и на водната стихия.
Прокопаването на канали е също част от декорацията на живота в Холандия, част от териториалното разнообразие. Такива канали минават през множество селища, използват се понякога за стопански цели, за придвижване или спорт, друг път само за разнообразие. Много от новоизградените водни площи около селища в страната имат идентичен вид: Наарден, Хийтхоорн, Киндердайк, Маркен, Брьокелевеен, Схеендайк, Лосдрехт… И Буртанге, разбира се.
Отбранителното съоръжение,
Vesting Bourtange е на около 400 години,
заселва се с жители, обаче в малко по- късно време- в средата на 19 век. Посоката за откриване на селото е Източна Холандия в района на Гронинген, Асен, Емен- точно на границата с Германия. През 16-ти век холандската армия изгражда една модерна и скъпа за времето си крепост на североизток. Този внушителен форт е проектиран така, че да прилича на огромна звезда- една много популярна архитектурна идея по това време, защото проектантите са вярвали, че такива стени са по-ефективни при пожари и при защита от военни нападения.
Vestingstraat, 9545 Bourtange, Нидерландия
Звездовидното очертание на отбранителното съоръжение бегло се забелязва при изкачване на крепостните стени; те нямат обезопасителни ограждения, затова внимавайте с децата. Интересен е не само дизайна на граничното укрепление, интересна е и 400 годишната му история. В наши дни крепостта функционира като открит музей. Препоръчвам мястото като туристическа дестинация не само защото в този регион от Ниската земя няма какво друго по-интересно да бъде разгледано.
Като типична средновековна крепост, граничното укрепление Vesting Bourtange е изградена по заповед на нидерландския крал Вилем I. Крепостта се издига буквално в блатата, заобиколена от няколко реда ровове, пълни с вода. В ъглите на крепостните стени са изградени бастиони и наблюдателни кули, под които са изкопани освен ровове, още и барикади за по- безопасно придвижване на бойците вътре в крепостта. Гарнизонът и командният център са локализирани точно в центъра на звездата, обиколени също от укрепителни насипи, върху които във всички посоки навън са разположени артилерийски оръдия. Точно този вид е запазен и до днес, като се изключат жилищните сгради, които в наши дни се намират вътре, в сърцето на крепостта.
За дълго време фортът е имал за цел да укрепва държавната граница, като упражнява строг контрол върху движението по пътя от немските земи към Гронинген: от една страна- осуетявайки по всякакъв начин силата и контрола на испанското присъствие там, и от друга- лишавайки испанците от търговски или информационни доставки. За времето на своето съществуване, Форд Буртанге е модернизирана няколко пъти, но след края на Осемдесетгодишната война, за кратко е използвана за защита на северните холандски провинции, а после е напълно изоставена.
По инициатива на жителите, в средата на 20 век крепостта е реставрирана, но вече не като военно съоръжение, а като исторически музей на открито. В бившите военни казарми са подредени музейните експозиции, изградена е прожекционна зала, а на територията на крепостта се провеждат театрални военни действия, церемониални събития или възстановки на битки, които привличат много туристи. Около 450 души живеят в крепостта и се издържат основно от хотелиерство и селски туризъм.
Площадът в центъра на селото е запазил първоначалния си архитектурен облик- идеален кръг, в който има няколко магазина, галерия, кафенета и ресторанти. Посетителите имат свободен достъп из Буртанге, изкачването по насипите на крепостните укрепления е позволено, но опасно, защото липсват всякакви предпазни ограждения, а е и доста ветровито. Достъпът до бойните кули също е позволен.
В зимно време е позволено и карането на кънки из замръзналите канали. Точно в такова зимно време разгледах Буртанге. Февруарският студ се оказа много по- голям от обичайното за тези географски ширини, лед беше сковал всичко навън и въпреки студа, мястото се оказа оживено от смущаващите тишината гласове на децата, дошли да се пързалят с кънки из звездовидните канали.
Разстоянието до крепоста се изминава пеша (около 10 минути) или с велосипед, но автомобили не се допускат, освен тези на жвеещите в селото. Плаща се входна такса за достъп, тъй като статута на селото днес е музей на открито. Комплексът разполага с безплатен паркинг и с магазин за сувенири, където се намира билетната каса.
За голяма моя изненада, на централния площад в селото има една галерия, в която се предлагат ръчно изработени от жителите на селото сувенири- от произведения на изкуството до топли плетива: картини и пластики от местните художници и скулптори, картички от местния фотограф, пуловери, шалове, ръкавици… За тяхното опазване се грижеше един голям оранжев котарак, който лениво беше полегнал сред топлите плетки на буртангските баби.
От отсрещната страна на галерията има два уютни ресторанта, които работят със същото работно време, като това на открития музей. Персоналът е любезен, а предлаганите ястия са типично по местни рецепти, разбира се. Не открих някаква особена разлика с ястията, които приготвят в другия край на Холандия, например, но усърдието с което хората обясняваха и налагаха местните си продукти и готварски умения, беше повече от трогателно. И въпреки това, холандска кухня не съществува; ползват думата, влагат някакви смислови значения в нея, но холандска кухня с типичното множествено разнообразие за страната ястия не съществува. „Щампот“, „томпуш“, „стропвафелс“, „пепернотен“ и още няколко съвсем не правят традиционна национална кухня.
И така: Работното време е ежегодно, в работните дни: от 9 до 17 часа, а в почивните- работното време започва сутринта с един час по- късно: от 10 до 17 часа. Адресът за посочване в навигацията е: Willem Lodewijkstraat 33, 9545 PA Bourtange, Nederand. Цената на входния билет за възрастни е € 8.50. За децата на възраст от 6 до 11 години трябва да се плати € 4.50, а за децата до 5 години- входът е безплатен. Предлагат се и семейни карти, цената на които е € 22.00 за минимум четирима души.
При възможност, възползвайте се и от нощуване в местните хотели. Обстановката е романтична и изключително спокойна, заради обичайната тишина наоколо, а цените са съвсем обичайни за съответната категория къщи за гости.
Днес Анжело ще ни разведе из чукарите в района на Батак, в търсене на Ташбоазкото кале. Приятно четене:
Ташбоазкото кале край Батак
Няколко години подред почивахме около Сърница,
на язовир Доспат. Тази година решихме малко да променим дестинацията, като се
обърнем към язовир Батак. Както става обикновено, когато търсиш в последната
минута, изборът е ограничен, още повече, че сме с домашен любимец. На поносима
цена намерихме каравана в Majestic Houses. Това е комплекс от няколко
разнородни къщички на брега на язовира. Мястото е много добро като
разположение, разполага с оборудвана със съдове и прибори кухня, фурни, газови
бутилки, барбекюта, микровълнови, хладилници, фризер, климатици, няколко
беседки, както и собствен кей, понтон и лодки за запалените риболовци. За
съжаление системата на отходната канализация не бе изпълнена добре, без сифони,
и в караваната вонеше от миниатюрната баня/тоалетна. При останалите къщички
нямаше този проблем.
Оттук направихме няколко излета, като първият
беше до
крепостта „Ташбоазко кале“,
(Taş boğaz – Каменен пролом), тракийска и (предполагаемо) средновековна крепост, която се намира на около 16 км югозападно по въздушна линия от центъра на гр. Батак, югоизточно от стената на днешния яз. „Голям Беглик“. С автомобил разстоянието е около 24 км.
Крепостта не е голяма, като най-достъпна е от
юг, където е била и портата на крепостта. Тя е с неправилна елиптична форма,
следваща конфигурацията на терена, а площта ѝ е около 1.5 – 1.8 дка. От запад
са я пазили отвесни скали с височина до 5-6 м, а от изток много стръмният
склон. На върха на възвишението и на крепостта се забелязват големи струпвания
на камъни, най-вероятна останки от сгради. Купчините са с височина на някой
места до 2 м, което предполага, че под тях може и да има запазени стени. Те са
градени от местен ломен камък, споен на някои места с хоросан. Като цяло
градежът е без спойка, което предполага, че крепостта е тракийска, но е
използвана и през по-късни времена.
Може да се предполага, че дебелината на стените ѝ е била около
м. В южната ѝ част зидът видимо е бил по-дебел и там се наблюдават останки от кули. Едната е била вляво от крепостната порта и е била правоъгълна, вероятно е защитавала входа на крепостта. Втората кула е с кръгли очертания и се е намирала на югоизточния ъгъл на крепостта. Крепостната порта е била с ширина около 1.5 м.
На 100-150 м от крепостната стена, надолу по склона, се забелязват останки от укрепителни съоръжения (окопи с укрития), които обикалят хълма от изток, север и запад. Това са гранични отбранителни съоръжения, от края на XIX в., тъй като точно от там е минавала границата на България с Османската империя до 1912 г. Укрепителните съоръжения са изградени с камъни от крепостта. От западната страна окопите са вградени в западната крепостна стена на калето.
След като преминахме стената на язовира, продължихме по пътя и след 500-600 м вляво видяхме мизерно пътче, вероятно използвано при дърводобива, и водещо до голяма поляна. Видимостта е лоша заради многото завои и ако бяхме спрели там, щяхме да го запушим и да създадем затруднения на работниците. Затова продължихме още малко и след следващия завой се показа по-широко място с чешма (41.808830,24.135063), на която бе подпряна счупена мраморна плоча с надпис „На 1000 м летен партизански лагер Гежоно… кла…“. Търсих в мрежата, но не можах да намеря информация за този лагер. Повечето линкове са за лагер „Техеран“, който е доста по-далеч, а най-близкият – на около 5 км, е лагерът в местността „Лонгурлии“. От друга страна, в мрежата има снимки за туристическата пътека до последния лагер, и там фигурира същата плоча.
Оставихме колата до чешмата и тръгнахме да
търсим коларски път. Защото в Мрежата пише, че такъв води до крепостта. Не
вярвайте на Мрежата! След като пообиколихме насам-натам и се намокрихме до
кръста от росата, почти случайно намерихме пътека, която ни доведе до калето.
Да обобщим:
Оставяте колата на язовирната стена и вървите 500 м по пътя (без банкет), като рискувате някой бързак да ви отнесе, и стигате през по-горе споменатото пътче до поляната;
Паркирате до чешмата и по трасето на далекопроводите, които минават над главите ви, стигате до поляната.
Сега продължавате на север покрай
далекопровода, като се стараете високото напрежение да ви е отдясно. Когато
стигнете до стълб, в чиято основа има голяма канара, се отклонявате на
северозапад.
Крепостта е на 100 – 150 м оттук.
Не бяхме се подготвили за „странични“
занимания, а се оказа, че в района има страшно много гъби, най-вече пачи крак и
манатарки, и червени и черни боровинки. А въздухът е напоен с мирис на смола,
здравец и – в края на август! – мащерка.
От високия конусовиден рид (1603 м), на който се намира крепостта, се разкрива красива гледка към язовира.
Трекът от калето до малкото пътче може да бъде
видян тук, а изтеглен оттук.
Крепост
„Ташбоазко кале“
адрес: BG-4580 Батак
GPS: 41.813219, 24.13365
След като слязохме от Ташбоаз и позяпахме язовира, се отправихме към
Ракитово
Идеята беше да успеем да стигнем до
тракийската крепост и светилище на връх „Пашино бърдо“
Според Гуглето до хижа „Пашино бърдо“ има път, а оттам до крепостта е близо. Навигацията ни прекара през зона на действащи и изоставени почивни лагери и вили, докато асфалтът свърши (41.9595609,24.0919567) и нататък продължаваше черен път. Все пак тръгнахме по него, още повече, че не беше въпрос на живот и смърт, дали и къде ще стигнем. Пътят е полегат, времето – хубаво, наоколо – къпинаци с узрели плодове, романтика!
Лека-полека стигнахме до вододайната зона на Ракитово (41.9502, 24.0881).
Ако имах интернет на телефона, може би щях да
направя справка, че от хижа „Пашино бърдо“ ни дели един баир, на който се намира
търсената крепост, но тъй като не обичам да свързвам в мрежата нищо, на което
не стои стабилно бутилка бира, пропуснах(ме) тази възможност (зеленият маркер е
каптажът на Ракитово).
Все пак трябва да ни остане нещо и за
следващия път, нали?
Трекът до вододайната зона на Ракитово може да
бъде видян тук, а свален оттук.
Продължаваме из Америка! Заедно с Валентин и сина му Александър. Пътешествието е с Тойота-ван под наем. Стартира от Сан Франциско на Тихия океан и завършва в Ню Йорк на атлантическото крайбрежие. В първата част от пътеписа (http://patepis.com/?p=83932) започнахме с извадка от обиколените туристически забележителности. Втората част дава информация за икономиката, историята и американското общество (http://patepis.com/?p=84587). Третата част (http://patepis.com/?p=84620) ни запозна с различни страни от американския живот. Сега започваме същинското опознаване на конкретните забележителности, посетени от двамата пътешественици. Стартираме от Калифорния. Този щат ще обиколим на зиг-заг, почвайки от Сан Франциско и стигайки до Долината на смъртта.
А сега, приятно четене!
С Тойота през Съединените американски щати, 2018
четвърта част
Калифорния
Полет София – Сан Франциско
Най-трудната, по-скоро „инфарктна“, част от цялото пътешествие беше неговият „Старт“. Полетът с Турските авиолинии от София, за да се прехвърлим в Истанбул, закъсня с повече от един час. Времето по разписание между кацането на самолета от София на истанбулското летище и излитането на следващия за САЩ беше час и половина. Поради закъснението останаха само 20 минути, за което време беше невъзможно самолета да рулира от пистата до терминала, да слезем и минем през проверките към следващата зона, да претичаме до изхода, където чакаше самолета за Сан Франциско и да се качим на него.
Спасиха ни, по всяка вероятност, икономическите разчети на превозвача. Те са пресметнали, че за тях е по-евтино самолетът за Щатите да ни изчака, отколкото да ни осигуряват хотел и места за следващ полет до Сан Франциско. Презокеанският полет закъсня с половин час и самолетът „се отлепи“ от ръкава за качване на пътниците едва след като се бяхме настанили на седалките.
Тринадесет часа продължи полетът от Истанбул до Сан Франциско.?
Следейки маршрута, интересният момент беше, че най-краткият път е на север, явно поради кръглата форма на Земята. Самолетът премина над южната част на Норвегия, заобиколи от север Ислания, прелетя над южната част на Гренландия, почти по диагонал мина над Канада за да кацне в
Сан Франциско на брега на Тихия океан
След приземяването на летището следваше два часа чакане на много дълга опашка от пристигащи, за да минем през граничния паспортен контрол. После отидохме за да си вземем предварително платения и резервиран автомобил под наем (1300 $ за 25 денонощия). Съгласно договорното споразумение, на място трябваше да доплатя само 500 долара за това, че колата се взема в единия край на Щатите (Сан Франциско), а се оставя на другия (Ню Йорк). Към тази сума, обаче, ми начислиха още 118 $два вида такси. И още 200 $ ми блокираха по кредитната карта, в случай че колата се остави с празен резервоар накрая.
Приятната изненада беше, че на паркомястото ни чакаше чисто нов ван Тойота Сиена. Е, преживяхме това, че първата седмица в купето се усещаше неприятната миризма на нов автомобил.
Започнахме опознаването на САЩ от
щата Калифорния.
Калифорния
Щатът Калифорния е разположен в западната част на САЩ, край брега на Тихия океан. С население от 40 милиона души, това е най-многочисления американски щат. Територията е 424 хил. кв. км., т.е. почти четири пъти колкото България. Наричат Калифорния „Златния щат“ поради откритите залежи от ценния метал и разгорялата се Златна треска в средата на 19-ти век. Името на щата произхожда от приключенски испански роман, в който се разказва за райски остров с името Калифорния.
Завладяването на региона е започнато от испанците
в средата на 16-ти век, а след като Мексико се освобождава от испанско колониално господство Калифорния става част от новата държава. Северна Калифорния е отнета от мексиканците след войната от 1847 година. Малко след това, в района се стичат хиляди преселници, търсещи бързо забогатяване чрез добив на злато. Те обявяват така наречената Калифорнийска република. Последната съществува за кратко време, до стъпването там на американската армия и присъединяването й към САЩ.
Подходящите природно-климатични условия способстват за бързо развитие на земеделието, предимно отглеждане на цитрусови плодове. През първата половина на 20-ти век тук се оформя
световния център на филмовата индустрия Холивуд
През втората половина на миналия век Калифорния става център на бързо развиващата се компютърна промишленост и информационни технологии (така наречената Силициева долина). Следват биотехнологиите, космическата промишленост и други модерни отрасли на икономиката и науката. Като най-богат щат Калифорния формира 1/7 от брутния вътрешен продукт на САЩ.
Доста неща привличат туристите в този щат. Със сина ми разгледахме няколко града като Сан Франциско, Лос Анджелис и Сан Диего. Посетихме и основните природни забележителности като Йосемити, Кралския каньон, Националния парк Секвоя, пустинята Мохаве, Долината на смъртта.
Сан Франциско (San Francisco)
От Сан Франциско започнахме обиколката на Съединените щати. Населението му наближава един милион жители. На мястото на града през 18-ти век е основано селище от испанските колонизатори. Счита се, че като американски град се оформя в средата на 19-ти век. През 1945 година
в Сан Франциско е учредена Организацията на обединените нации.
Днес той е и един от най-красивите американски градове. Тук се срещат културите на Европа, Латинска Америка и Азия. Два дни отделихме за разглеждане на забележителностите. Започнахме с градския център (Civic center), където са разположени сградата на общината, парк, паметник и пешеходна зона.
Един от най-атрактивните площади с парк е
Аламо (Alamo square),
разположен на висок хълм. Освен че е приятно място за отдих, оттам се открива гледка към централната част на Сан Франциско. От едната страна на парка са разположени няколко къщи във викториански стил, боядисани в различни цветове. Наричат ги „Painted ladies“.
Една от туристическите атракции в Сан Франциско е
Кей 39 (Pier 39)
където на плаващи дървени платформи живеят морски лъвове (Sea Lions). Доста време се любувахме на тези животни, сродни на тюлените. Интересно беше как тромавите им на вид туловища изскачаха от водата и се просваха върху платформите.
Не мога да пропусна и да не спомена за
старинните трамваи,
които също са една от характерните за Сан Франциско атракции. Те се изкачват и спускат по стръмните улици на града.
Впечатляващ е бизнес квартала с небостъргачите, оформящ финансовия район на града. Близо до него е Китайския квартал със сгради в източноазиатски стил. Най-характерния за Сан Франциско небостъргач е
Пирамида Трансамерика (Transamerica Pyramid),
отличаващ се с островърхата си форма. Той е с височина 260 метра, откроява се сред околните сгради и се смята за един от символите на града.
Не пропуснахме да минем пеша и през участък от
улица Ломбард,
който се спуска по стръмен хълм. Автомобилите вървят бавно на зиг-заг, а оформените с цветя алеи са приятни за слизащите по стълбите туристи.
В централната част на града има
доста сгради във викториански стил, с характерни архитектурни форми и отлично
подържани. Не пропуснахме да им се полюбуваме, вървейки по стръмните улици.
Красива гледка представлява и вечерния Сан Франциско, който успяхме да поразгледаме вече доста изморени след повече от 20 километра пеша из града.
Сутринта на втория ден започнахме с обикаляне на
Голдън Гейт Парк (Golden Gate Park),
който е най-големият в Сан Франциско. По форма той прилича, а по размер е близък до нюйоркския Сентръл Парк. Откъм океана паркът свършва до просторен пясъчен плаж. Крайбрежието наоколо е красиво с характерни дървесни видове.
Стигнахме и до следващия символ на града –
моста Голдън Гейт (Golden Gate Bridge)
Той е построен през 30-те години на 20-ти век и е характерен с червения си цвят. Неговата висяща стоманена конструкция е голямо техническо постижение за онези години. Мостът лежи над пролива свързващ залива на Сан Франциско с Тихия океан.
На връщане минахме с автомобила през споменатия вече участък от улица Ломбард. Там тя се извива на зиг-заг и се смята за най-кривата улица в света. Докато синът ми шофираше, аз направих видео-клип на спускането.
Късния следобед на втория ден
напуснахме Сан Франциско и потеглихме към националния парк Йосемити.
Национален парк Йосемити
Този национален парк (Yosemite National Park) е разположен на 300 километра източно от Сан Франциско по склоновете на планинската верига Сиера Невада. Централната му част представлява долина, прорязана някога от спускащ се ледник. По този начин са се образували гигантски монолитни скали от гранит и високи водопади. Плоското дъно на U-образния каньон е покрито с ливади, храсти, широколистни и иглолистни гори. Разположен високо в планината, паркът осигурява прохлада през лятото със зеленината си и с течащата вода. Сред множеството дървесни видове, като дъб, кедър, ела и бор, най-известни са гигантските секвои. От животинските видове най-популярни са черните мечки, елените, дивите овце и койотите. Много на брой са големите красиви пеперуди наречени Монарх, каквито виждахме на доста места. Национален парк Йосемити е един от първите в САЩ, създаден през далечната 1890 година. Той е включен в списъка на ЮНЕСКО за световното културно и природно наследство.
Големите водопади са няколко,
всеки от които е със собствено име: Йосемити, Брайдълвейл (Булчински воал), Върнал, Невада, Илилует. Първият от тях е най-впечатляващ, пада от 700 метра височина и е разделен на три части, което го прави каскаден водопад.
На огромните скални масиви са дадени собствени имена: Ел Капитано, Катидрал, Халф Доум (Половин купол). За първия от тях се твърди, че е по-голям от Гибралтарската скала.
Кингс Каньон
Националният парк Каньонът на кралете (Kings Canyon National Park) се намира в щата Калифорния, в южната част на планинската верига Сиера Невада. Създаден е през 1940 година, а в далечното минало е бил обитаван от индианските племена Моно. Каньонът има няколко долини с типичната V-образна форма. Наред с дълбоките клисури, тук могат да се видят водопади, езеро и пещери.
По дъното на каньона протича Kings River (Реката на кралете).
В единия край на Кингс Каньон
могат да се видят няколко групи от дървесния вид Секвоя. За тяхното разглеждане
са прокарани удобни туристически пътеки.
Национален парк Секвоя
Националният парк Секвоя (Sequoia National Park) е разположен в южната част на планината Сиера Невада, щата Калифорния. Създаден е през 1890 година. Основната забележителност тук са огромните дървета секвои, достигащи 80 метра височина и няколко метра в диаметър. На територията на парка има и множество пещери, като най-известна от тях е Кристалната пещера (Crystal Cave).
Някои от най-големите секвои носят имената на известни американски генерали. Най-голямото по обем дърво е наречено Генерал Шърман (General Sherman).
Любопитен факт е произхода на името на тези дървета. Те носят името на индианеца Секвоя, който в началото на 19-ти век е създал азбука за племето Чероки.
Секвоите са се приспособили чудесно към огъня, като дървесината и кората им са станали пожароустойчиви. Черни белези върху редица големи дървета показват, че те са устояли на много унищожителни пожари. За най-стара се счита
секвоята Гризли Джаянт (Сивият гигант), която е на 2700 години.
Дърветата секвоя падат на земята, когато изгният в основата си и тя вече не може да издържи огромната тежест на дебелото стебло и клоните.
През някои от падналите секвои са прорязани тунели, които са една от туристическите атракции в района.
Лос Анджелис
Със своите 4 милиона жители Лос Анджелис (Los Angeles)
е вторият по големина град в Съединените щати,
след Ню Йорк. Той е и административен център на едноименния окръг в южната част на щата Калифорния. Целият този район носи общото наименование Голям Лос Анджелис и има население от близо 20 милиона души. Самият град е разпръснат върху огромна площ и се простира в протежение на 70 километра от север на юг и на 45 километра от изток на запад до Тихия океан. Лос Анджелис се намира близо до голям разлом в земната кора, в област на силна сеизмична активност. Там земните трусове са чести, а само през миналия век са станали четири големи земетресения. Районът се характеризира със субтропичен средиземноморски климат, сходен с този в южна Испания.
Земите в региона са обитавани в продължение на хилядолетия от индиански племена, а през 16-ти век са завладени от испанските колонизатори. След мексиканската война за независимост, районът става част от новата държава Мексико през 1821 година. Присъединен е към САЩ в средата на 19-ти век, след Американо-Мексиканската война. Първото селище на мястото на днешния Лос Анджелис е основано в края на 18-ти век, а когато става част от Съединените щати населението му е само две хиляди души. Бързото икономическо развитие през втората половина на 19-ти и през 20-ти век превръща Лос Анджелис в един от най-големите промишлени, технологични и научни центрове не само в САЩ, но и в света.
Символ на филмовата и развлекателна индустрия става Холивуд.
Освен с множеството възможности за развлечения, градът е известен със своя блясък и лукс. През миналия век Лос Анджелис е два пъти домакин на Световните Олимпийски игри – през 1932 година и през 1984 година.
Забележителностите в Ел Ей (LA),
както съкратено наричат района на града, са десетки и за разглеждането на всички е необходима поне седмица. Ние разполагахме само с два дни за да обиколим основните места. Започнахме с централната част Downtown, след като намерихме удобно място за паркиране „на пъпа на града“, до
площад Пършинг (Pershing Square).
За по-малко от ден обходихме най-интересните места, които са разположени относително компактно в правоъгълник с размери 4 км х 3 км. ?Една от забележителностите в центъра на Лос Анджелис е
Културно-развлекателния център Уолтдисни (Walt Disney Concert Hall)
Сградата се отличава със своята метална конструкция и с футуристичен дизайн.
В Лос Анджелис живеят хора от 150 националности, говорещи множество различни езици. След английския, като втори език е приет испанския. Причина за това са множеството емигранти от Мексико. На доста места надписите освен на английски език, са дублирани и на испански. Има етнически обособени части от града: Китайска, Корейска, Японска, Тайландска, Арменска, Етиопска, Иранска и така нататък. Спокойно може да се каже, че
в Ел Ей се срещат културите от повечето части на света
Със сина ми отделихме време за да обиколим три от тези обособени района: Китайския, Мексиканския и Японския.
Най-атрактивен за нас беше
Китайския квартал (Chinatown)
Доста от сградите там са в традиционен китайски стил: магазини, ресторанти, храмове, хотели.
В един от мексиканските
райони на Лос Анджелис попаднахме на народно забавление. На площад с парк свиреше
оркестър, вокалистка пееше на испански, а хората танцуваха и се веселяха.
Японският квартал на Ел Ей се нарича
Малкото Токио (Little Tokyo)
Лично за мен, най-интересно беше голямо информационно табло, на което с фотоси и текст се даваше информация за японците в САЩ. Емигранти от „Страната на изгряващото слънце“ започват да пристигат в Щатите към края на 19-ти век. Със своето трудолюбие и инженерни умения, японците дават съществен принос за развитието на селското стопанство и индустрията. Малко известен факт е, че след започването на войната с Япония през декември 1941 година, всички живеещи в САЩ японци са интернирани и затворени в лагери. С капитулацията на Япония, тези хора са върнати от лагерите и са продължили с обичайните си дейности. В туристическата част на Малкото Токио има предимно Суши-барове и магазини с японски стоки и сувенири.
Санта Моника
Градът Санта Моника (Santa Monica) е разположен на брега на Тихия океан и има сто
хиляди жители. Той е част от района на Голям Лос Анджелис. Смята се, че Санта
Моника е мястото, където се е зародила културата на скейтборда (skateboard). Оформил се е като туристически и
курортен град поради разположението си на тихоокеанското крайбрежие и приятния
субтропичен климат. Като основни забележителности тук бих посочил дългия плаж с
фин пясък, крайбрежната алея и огромния кей с атракциони.
Крайбрежната алея е
приятно място за разходки, където могат да се видят младежи на ролери,
велосипедисти, както и спортуващи хора. Счита се, че на това място се е
зародила съвременната фитнес култура. Край брега видяхме и къщи на богати
американци.
Плажната ивица на Санта Моника
е дълга около пет километра, а широчината й е между 50 и 200 метра. Покрита е със ситен златист пясък. Океанската вода е приятна за къпане, когато няма голямо вълнение.
Най-популярното място в Санта Моника е
внушителния дървен кей (Santa Monica Pier)
Построен през 1908 година, той е дълъг над 300 метра. Започва от плажната ивица и завършва навътре в океана. Две трети от него е със ширина около 80 метра, а останалата част е широка между 20 и 40 метра. В началото на кея е построен морски аквариум. В дървени сгради са разположени множество кафета, ресторанти и магазини. Средната част е заета от увеселителен парк с въртележки, виенско колело и множество други атракциони. На този кей отделихме десетина минути за да послушаме изпълнението на един виртуозен цигулар.
При пристигането в Санта Моника бяхме паркирали край плажа на Тихия океан, недалеч от огромния кей с атракциони. Най-отдолу на табелка с подробни указания пишеше, че от залез до изгрев слънце паркирането е забранено. Тогава това ни се видя толкова глупаво и безсмислено, че не му обърнахме никакво внимание. След като бяхме изживели приятни емоции на кея с толкова забавления, се прибрахме при автомобила малко след 23 часа. На предното стъкло беше залепена бланка с глоба от 53 долара за това, че автомобилът е паркиран в периода от залез до изгрев слънце.
Малибу
Малибу (Malibu) е малък град, разположен покрай брега на Тихия океан, в района на Голям Лос Анджелис. Хубавите плажове, мекия климат и тропическата растителност са привлекли на това място стотици от най-богатите американци. Изключително престижно е да притежаваш къща за десетки милиони долари, разположена на пясъка до водите на океана. Като турист бих посочил за основна забележителност именно тези домове на свръхбогати знаменитости. Те са издигнати върху колони на пясъка, за да не ги заливат океанските вълни при бурно време.
Луксозните крайбрежни
вили в Малибу са познати от доста американски филми. Тези домове и плажовете в
района на града присъстват в култови сериали като „Спасители на плажа“ и „Двама
мъже и половина“.
Дълъг е списъка на знаменитостите
с къщи на първа линия. Ще спомена само някои от тях:
Певци и музиканти като Барбара Стрейзънд, Боб Дилън, Бритни Спиърс, Джанет
Джексън, Мадона, Шер;
Режисьори и продуценти като Стивън Спилбърг;
Спортисти като Реджи Милър;
Бизнесмени като съоснователя на компанията Oracle Лорънс Елисън;
И така нататък, и така нататък …
В Малибу разгледахме
няколко плажа, започвайки от Зума (станал популярен от някои филми). Там
пясъкът е фин и светъл, почти бял. С автомобила минахме през обширни квартали с
имения, скрити зад високи огради. Не пропуснахме и луксозен търговски център.
Най-много време отделихме на две от четирите зони с вили, разположени на пясъка
на брега на ?Тихия океан.
Най-незабравимото ни преживяване в Малибу беше
срещата и отношението на мултимилионера Кевин,
за което разказах в уводната част (резюме) на настоящия пътепис. Този човек без да ни познава прояви съпричастност към нас, като туристи и ни пусна през богатата си вила да излезем на брега. Така можахме да минем покрай къщите на знаменитости като актьорите Леонардо ди Каприо и Памела Андерсън.
Бевърли хилс
Бевърли Хилс (Beverly Hills) е град в състава на Голям Лос Анджелис. Често се определя и като негов квартал, един от най-богатите не само в САЩ, но и в света. Тук живеят повечето холивудски звезди и знаменитости. Смята се, че Родео драйв е една от най-скъпите търговски улици.? Минавайки с автомобила през Бевълли Хилс, видяхме доста богати домове и имения. За съжаление, не можахме да отделим достатъчно време на този баровски квартал.
Холивуд
Наричат Холивуд столица на американската филмова индустрия. Негов най-популярен символ е огромният надпис
HOLLYWOOD,
поставен на един от хълмовете над квартала. Изработен през 20-те години на миналия век, надписът си стои и до днес, привличайки ежедневно хиляди туристи. Дължината му е 110 метра, а буквите са с височина 14 метра. Обиколихме няколко стръмни и тесни улици, преди да намерим удобно място за паркиране с добър изглед към този прословут надпис.
Другото най-популярно място в Холивуд е така наречената
Алея на славата (Hollywood Walk of Fame).
Тук всяка от най-известните знаменитости в света на шоубизнеса има своя звезда. Алеята заема няколко стотин метра от двата тротоара на булевард Холивуд. На нея са разположени 2500 звезди на актьори, певци и музиканти.
Сред другите забележителности в Холивуд могат да се посочат
Китайския театър (Grauman’s Chinese Theatre), театър Долби (Dolby Theatre) и Музея на киното (Hollywood Museum)
Не са малко и другите кинотеатри. Много на брой са увеселителните заведения, барове, ресторанти и магазини за сувенири. Предлагат се и организирани турове из някои от филмовите студии.
Дисниленд
Първият развлекателен парк Дисниленд (Disneyland) е открит през 1955 година в град Анахайм, влизащ в състава на Голям Лос Анджелис. Идеята на създателя му Уолт Дисни е била да направи място, където родители и деца да се забавляват заедно. Тук е дворецът на спящата красавица, влакчето на ужасите и десетки други атракциони.
Пристигнахме в
разположения в Анахайм увеселителен парк Дисниленд привечер. Паркингът струваше
20 долара, а извозването от него до входа на парка с атракциони ставаше с
автовлакове с вагончета. Установихме, че входната такса е 120 долара на човек.
Не беше оправдано да плащаме общо 240 долара за оставащите 3-4 часа, предимно
тъмно време. Задоволихме се с това, което можахме да видим отвън. Доста
магазини, ресторанти и забавления имаше и извън платената част от увеселителния
парк.
С името Дисниленд наричат
пет увеселителни парка в света. Освен първият от тях в Калифорния, това станало
популярно име използват и за парка в град Орландо (щата Флорида), чието официално
наименование е „Вълшебното кралство“. Останалите три увеселителни парка,
собственост на Уолт Дисни Къмпъни, се намират в Токио (открит 1983 година), в
Париж (открит 1992 година) и в Хонг Конг (открит 2005 година).
Сан Диего
С население от милион и половина Сан Диего е осмия по големина град в Щатите. Намира се в югозападния ъгъл на Калифорния до границата с Мексико. Основано в края на 18-ти век, това селище носи името на испанския католически свещеник и мисионер от 15-ти век Диего де Алкала. След Мексиканско-американската война, Сан Диего заедно със Северна Калифорния става част от САЩ. Признат е за град през 1850 година. През 20-ти век тук се разполагат бази на военно-морските сили и на бреговата охрана, развива се военната индустрия. И днес там е разположена най-голямата група военни кораби на Съединените щати. Тя включва два самолетоносача, няколко подводници и множество бойни кораби с различно предназначение.
Сан Диего се смята за
един от центровете на съвременните технологии със своите научно-изследователски
институти. Тук са разположени предприятията на доста известни компании работещи
в сферите на биотехнологиите, компютрите, електрониката, комуникациите,
фармацевтиката. Може да се добави корабостроенето и обслужването на армейските
подразделения.
Като голям туристически център, Сан Диего предлага множество интересни места за посещение: плажове, паркове, зоопарк, аквариум с представления Морски свят, превърнатия в музей самолетоносач Мидуей, Морския музей, Стария град, полуостров Коронадо. За съжаление, нямахме време да посетим всичките тези места.
Трудно намерихме свободно място за паркиране, при това в страни от централната част. Това обаче ни позволи, вървейки пеша да разгледаме кварталите Газламп и Ембаркадеро. Половин ден отделихме на самолетоносача Мидуей, който сега е превърнат в музей. Този огромен кораб е действал 45 години в състава на американските военноморски сили. Последното му участие в бойни действия е в Персийския залив през 1991 година по време на първата война срещу Ирак.
На този самолетоносач
наистина имаше какво да се види. Всички основни зони сега са достъпни за
туристите, а пояснителни надписи ги запознават с предназначението: силово отделение,
центрове за управление на кораба и на самолетите, помещения за екипажа и така
нататък. Около тридесет самолета и вертолета могат да се видят и разгледат като
музейни експонати. Те са били на въоръжение в армията на САЩ през втората
половина на 20-ти век.
Продължихме по крайбрежната
част с Морския музей, а след това през италианския квартал (Little Italy) към административния център на Сан Диего.
Пустинята Мохаве
Мохаве се намира в югозападната част на САЩ. Разположена е предимно в щата Калифорния, а по-малки части от пустинята заемат територии в щатите Аризона, Невада и Юта. Площта й е близка по размер до територията на България. Планината Сиера Невада спира влажните въздушни течения от Тихия океан, което заедно с интензивното нагряване от слънцето е предпоставка за пустинния климат. Там пясъкът и дюните не са толкова много като в другите пустини. Преобладава ниска суха растителност, виреят кактуси и характерни за Мохаве ниски бодливи дървета.
В Мохаве се виждат и големи
пясъчни дюни, което и придава вид на типична пустиня.
Дървото Джошуа
е причудливо растение, което може да се види само тук в Мохаве.
През пустинята са прокарани
хубави пътища, макар че пътната мрежа не е гъста. Причина за това е слабата
населеност и малкото на брой селища. Там има и доста изоставени градове.
По какво се различава Мохаве от
пустините в Азия и Африка, през които съм минавал? По специфичните растителни
видове в американската пустиня, по-малкото пясък в нея и липсата на камили.
Ето малко ретро-спомени от
други пустини, в хронологичен ред:
Ето и линк към тази част от пътеписа „С автомобил от Беларус до Японско
море, през Монголия“: http://patepis.com/?p=56080
Следва кратък отказ от този пътепис: „Срещнах
много сърдечни хора в Африка. Например: Движейки се в мавританската столица
Нуакшот от центъра към сенегалското посолство един полицай ме спря за проверка.
Прегледа паспорта ми с визата и документите на автомобила. Явно му беше
интересно да види автотурист от България. На следващия ден по същия маршрут и
на същото място полицаят ме видя от далече и ми махна да спра. Помислих си тоя
пък сега пак ли ще ми проверява документите. Полицаят се затича към мен, разтвори ръце и с думите „О-о, туристе
Булгариа“ ме прегърна и целуна по бузата, сякаш сме приятели от години.“
Край на Ретро-спомените.
Долината на смъртта
Едно от най-вълнуващите
преживявания в Щатите за нас беше обиколката на Долината на смъртта (Death Valley). Бяхме впечатлени от няколко
природни образувания без каквато и да било растителност: причудливи скални
хълмове напомнящи извънземен пейзаж, каменни мостове, дяволското игрище за голф.
Там нямаше вятър, който да ни разхлажда, слънцето напичаше, жегата беше
потискаща и температурата достигаше 50 градуса по Целзий. Малко езерце със
солена вода покрива най-ниската точка в Северна Америка, намираща се на 85,5
метра под морското равнище.
Започнахме обиколката на тази
долина с така наречения Забриски пойнт
(Zabriskie point). Тук голите
вулканични скали са придобили характерни форми под влияние на природните сили и
ерозията. Това място трябва да се види и усети, защото нито снимките, нито
филмите дават ясна представа.
Мястото носи името на Кристиян
Забриски, който преди един век е ръководил добива на минерала боракс в този
район. Добива световна известност от филма „Забриски пойнт“ на италианския
режисьор Микеланджело Антониони.
Тази значителна по площ област е наречена „Долина на смъртта“ , защото през ?19-ти век някои от пътуващи на запад преселници са намерили смъртта си сред горещата безводна пустош.
На доста места имаше
предупредителни надписи за опасността от големите горещини, които съветваха
туристите да тръгват пеша само с достатъчно количество вода в себе си.
Така нареченото
Дяволско игрище за голф (Devil Golf Course)
представлява голямо поле от големи назъбени кристали от сол, с добавка на кал и пясък. Носи такова име защото хората са смятали, че само Дяволът може да хареса това място.
Сред малки каньони на няколко
места са образувани така наречените Скални
мостове. Те свързват двата горни края на почти вертикалните скали. Най-известният
носи наименованието Каньона на естествените мостове (Natural Bridge Canyon).
Тук се намира
най-ниската точка в Северна Америка, разположена на 85,5 метра под морското равнище.
Равното дъно е покрито със сол, а малко плитко езерце е запълнено със силно солена вода. Носи името Badwater Pool, в буквален превод Басейна с лошата вода. Наречена е така, защото не е годна за пиене. Това беше единствената вода, която видяхме в Долината на смъртта.
Приключихме обиколката на Долината на смъртта по тъмно, когато вече нищо не можеше да се види. Синът ми седна зад волана, а аз легнах в задната част на вана за да спя на моя надуваем дюшек. Александър беше шофирал няколко часа, когато ме събуди късно след полунощ за да ми каже, че сме спрели в центъра на Лас Вегас.
Днес Янита ще ни води до един от скритите замъци на Холандия – кастел де Хаар. Приятна разходка:
Пътуване до замъка Де Хаар
провинция Утрехт, Холандия
В сърцето на Холандия, съвсем близо до град Утрехт, се намира най- големият замък в Ниската земя, който няколко пъти се е възраждал като феникс от пепелта на руините си. Това е средновековният баронски замък Де Хаар (Kasteel De Haar), един архитектурен шедьовър, оцелял въпреки природни или социални бедствия; един от най- луксозните замъци в Европа, който придобива модерния си нео- готически облик в края на XIX век и от тогава до днес е една от културно- историческите забележителности в Холандия.
Замъкът се намира на около двадесеттина километра западно от Утрехт в провинция Фльотен де Меерен (Vleuten-De Meern), насред ливади, стопанисвани от жителите на няколко села. Съвсем невидим за преминаващите по провинциалните пътища наоколо, скрит зад високите дървета на широколистна гора и зад непристъпната си каменна ограда. Районът е изключително спокоен за разходка по всяко време на годината, заради това и замъкът е с целогодишно работно време. Посещавала съм Де Хаар няколко пъти и през всички годишни сезони. Познавам мястото отлично и въпреки това, без никаква досада се завръщам там всеки път с едно и също удоволствие. Дори при нежелание да се забърквате с историята на мястото или със събитията, случвали се тук през вековете; дори при нежелание да разгледате интериора, пристъпвайки прага на замъка- то непременно се разходете сред природата в градините на имението. Горещо го препоръчвам на всеки.
Имението Де Хаар
има няколко последователни портала за достъп. Първата порта е при преминаването на крепостните заграждения. Срещу нея, от другата страна на улицата, се намира огромен платен паркинг. (При закупуване на билети за вход, докладвайте, че сте с автомобил, за да приспаднат таксата от 6 евро (без значение престоя време) към цената на билетите и да получите жетон, с който се отваря бариерата при напускане на паркинга).
Билетните каси се намират в дясната част на голям затворен двор с кръгла форма, в който се влиза след преминаването на първата крепостна порта; там се намира още информационният център и малък кафе- ресторант с изключително приятна атмосфера. Паркингът за велосипеди и скутери- също.
Haarzuilens, Utrecht, 3455 RR, NL
След преминаването и на втората порта, се озовавате на широка асфалтова алея, която отвежда до гордостта на замъка- градините. Разположените непосредствено до стените за замъка градини, са по- малки на площ и са с добре поддържани цветни лехи, ниски или високи увивни храсти и зеленина. Прилежащият към замъка парк отвъд изкуствения канал е по- голям на площ, но липсва цветно разнообразие, защото е в естествения си природен вид: само дървета, трева и малки езера. Самият Де Хаар е издигнат също в средата на не особено дълбоко езеро, което го обикаля грижливо от всички страни, а гледката е величествена и поразяваща. В мъгливо време езерото изглежда едновременно мистично и загадъчно, заради пълзящите над спокойните му води изпарения. През зимните студени месеци е винаги огледално заледено.
От осем века замъкът носи името на семейство Ван дер Хаар – богати благородници, които решават да издигнат отбранителни съоръжения около територията, която притежават. Резултатът от строежа е един малък замък с типичен средновековен облик. Собствениците дават на съградения си дом своето фамилно име. Де Хаар е построен през 1300 година, а първото споменаване на крепостта в историческите документи е около деветдесет години по- късно. Аристократът барон Ван дер Хаар е бил на служба при епископа на Утрехт и със сигурност е бил много уважавана личност, за да има дързостта да построи такав укрепен замък, който по вид и архитектура наподобява съвсем кралския дом.
Век по- късно Йосина, единствената наследница на рода Ван дер Хаар, се омъжва за един от синовете на Дирк ван Зяюлен, така красивото имение става собственост на други заможни аристократи, които в близост стопанисват един друг замък- Зяюлен (Kasteel Zyulen) и които епископът на град Утрехт съвсем недолюбвал. Поради един от обичайните конфликти между семейството и епископията, около края на XV век, крепостните ограждения и част от замъка Де Хаар са разрушени, заради наказателна акция срещу собствениците. Разбирайки добре своя горчив урок, че съвкуплението и съединението правят силата, наследниците Ван Зяюлен се мобилизират и за два века рода им нараства до 15 колена. Заедно с това и тяхната власт, която им осигурява абсолютна и авторитарна диктатура в региона. През ХVІ век членовете от многобройната рода на семейството вече заемат всички видове ключови позиции на официални, светски, религиозни и военни места в Утрехт. Така фамилният палат бива изграден отново, но вече съвсем подобаващо за новите грандомански претенции: още по- голям, по- укрепен и по- висок от преди, и още по- богато и пищно обзаведен. ?
Възмездието не закъснява– от от всичките 15 колена родственици за около двеста години остава само един род. И отново следва брак по сметка, както и промяна в собствеността на замъка. Новите стопани са семейство Ван Стембор, чиято дъщеря Антония се омъжва за Рудолф, последният от рода Ван Зяюлен. Единственият им син Антониус умира през 1801 година, без да остави свои преки наследници. Така замъкът Де Хаар отново осиротява и по закон става наследствена собственост на един барон, далечен братовчед на Антониус ван Стембор. Благородникът обаче изобщо не се е вълнува от стопанисването и съдбата на наследството си, тъй като няма нужните средства за поддръжката на имението. Така малко по малко от някогашната слава и красота на замъка за две поколения време не остава и следа; след пожари и природни бедствия всичко тъне в мизерия и разруха, и само грамада камънаци напомнят за мястото, на което се е издигал величествено Де Хаар. И тази грозна каменна руина започва да се предава по наследство, без да предизвиква никакъв интерес за новите си собственици: каменните блокове са разграбвани, за да се изграждат къщите, сградите и улиците на зараждащите се околни села, градините са наводнени и заблатени.
След около стотина години безхаберие, в края на XIX век собственик на руините става барон Етиен, който се озовава в роля като министър без портфейл: също наследствен благородник, но нито заможен, нито авторитетен, нито пък известен. За разлика от предшествениците си обаче, баронът е хитър, коварен и съобразителен, той има ясна визия за възродителните промени на наследството си, но няма абсолютно никакви финанси за тяхната реализация. Както казва Атанас Буров: „В парата, в бизнеса се влиза с три неща: с взлом, с ум или с женитба“. Етиен се оказва голям късметлия с най- лесното влизане в света на богатите- с женитба. Съвсем случайно той е поканен на бал с маски в Париж. В тази покана за среща с отбрана аристокрация от Европа, барон Етиен вижда своя съдбовен пръст, приема поканата с радост и с надежда. С големи заеми инвестира пътуването си до Франция. В съдбовния ден се преобразява като Херкулес и пленява сърцето не на коя да е, а точно на богатата френска баронеса Хелене де Ротшилд. Любов, корист и интереси бележат връзката им и въпреки, че и двете семейства са против сключването на брак, влюбените се женят през 1887 година.
По същото време, известната из цяла Европа фамилия Ротшилд, се занимава с инвестиции в цялостното изграждане и реставрация на големи замъци и къщи на стария континент, като в реставрационните планове се включва и обзавеждането им: с красиви колекции от порцелан, сребро и злато, живопис, гоблени и мебели. Хитрият барон Етиен не случайно избира за семейно гнездо замъка Де Хаар. В продължение на цели двадесет години династията Ротшилд плаща приумиците и капризите му, като инвестира огромно богатство за възстановяването на семейното му имение край Утрехт в Нидерландия, в което после Хелене и Етиен заедно до смъртта си ще живеят авантюристично в охолство, в разточителство, в лукс и в разкош.
Вдъхновени и влюбени, баронът и баронесата са заети не само с архитектурата, но също и с интериора на замъка. По време на своя меден месец, а и след това, (за още по- голяма „радост“ на семейство Ротшилд), те се отдават на продължителни и скъпи пътешествия из Средния и Далечния Изток, от които се завръщат с всякакви ценности: антични китайски и японски керамики, сувенири и копринени тъкани, антикварни произведения на изкуството- мебели, картини, гоблени, килими и т.н.
Барон Етиен иска да възстанови двореца и парка не само така, както е изглеждало имението в миналото по време на своя разцвет, а още по- модерно и по- луксозно, затова влага много средства не само в изискания и скъп декор, а и за цялостния облик на Де Хаар. За архитект е поканен не кой да е, а Пиер Кяюперс, проектантът на Райксмузеум и на централната гара в Амстердам. Кяюперс се справя блестящо със задачата по възраждането на имението Де Хаар, той създава един шикозен неоготически архитектурен шедьовър, оборудван с модерни и скъпи за времето си технически съоръжения и удобства: топла и студена течаща вода, централно отопление, електричество, турска баня, хипермодерна кухня и дори асансьор за пътници. Дворцовият комплекс разполага с около 200 стаи, включително около 25 бани. В края на XIX век всичко това за страна като Холандия е невероятно и много екстравагантно. Дори кралицата на Нидерландия не разполагала толкова блясък, удобства и лукс.
И така от просешката тояга Етиен с шеметна бързина се завръща в света на заможните аристократи, като в тези среди до края на живота му името му се свързва със страстта му към автомобилите и ревностното им колекциониране. Етиен е дългогодишен председател на клубовете „Автомобил дьо Франс“ и „Аероклуб де Франс“, а по- късно, след организирането на автомобилно шествие между Париж (Франция) и Антверпен (Белгия) през 1898 година, той става и почетен председател на холандския атомобилен клуб.
В наши дни само едно от крилата на огромния замък е отворено за посещения. Туристическата обиколка има само един маршрут. Той се обхожда за около час и се извършва под строгото наблюдение на гидове, които са на дежурство из стаите за достъп и които с охота на няколко езика разказват истории или отговарят на въпроси. Посетителите влизат през официалния вход на замъка, като задължително оставят в безплатни трезори личните си вещи, чанти или връхни дрехи. Според правилника, в музейното пространство може да се влезе само с фотоапарат или с телефон. От множеството ми посещения в замъка съм забелязала различни правила за допускане до вътрешните пространства; правилата се променят към все по- свободен достъп, но все пак препоръчвам оставянето на личните вещи в предназначените за целта сейфове. Контролът е много строг и заради осигуряване сигурността на експонатите, трезорите са задължителни. Преговори и разправии с уредниците са напълно излишни. От скоро в главното фоайе се помещава и щандът за сувенири, което не намирам за много добра идея, но разбирам търговската и комерсиална цел на това решение. В миналото този щанд беше до входа и билетните каси, но тъй като изходът на имението е на съвсем различно място, явно на посетителите им е било досадно връщането отново до билетните каси, за да си купуват сувенири.
Широка алея от дребен чакъл отвежда до замъка, като преминава първо покрай френската градина и продължава напред до малък параклис, над който също се издига кула. За съществуването му се споменава за пръв път през 1420 година. Храмът, който днес е протестантски, е разрушаван и възстановяван няколко пъти заедно със замъка. В него се намират мраморните гробници на рода Ван Зяюлен. И в наши дни църквата е действаща, тук се извършва т. нар. брачен туризъм-? отлично развит местен бизнес, който привлича младоженци от цяла Холандия. Интериорът на храма е съвсем скромен, типично за реформаторските готически църкви. За младоженците, избрали замъка Де Хаар за сключване на брак, брачната церемония се провежда точно тук, където могат да се поберат до 120 гости.
При параклиса се намира втората контролно пропускателна порта на имението, преминаването й става през подвижен мост, под който има крепостен канал. Нататък по алеята, преминавайки покрай още една малка градина, се стига и до третата порта. Последната. Тя всъщност е входната врата на огромната сграда, доста добре укрепена. Отново има подвижен мост над още по- дълбок и стръмен крепостен ров, а после обичайното за замъците: решетъчна падаща врата, зад която още една- масивна от ковано желязо и изобщо сериозен силов фитнес ще да е било отварянето и затварянето на всички по ред.
Туристическата обиколка започва със спускане в подземния етаж на замъка. В миналото в това неугледно, влажно и клаустрофобично подземие всички стаи са били предназначени само за обслужващия замъка персонал: готвачи, дегустатори, винари, сомелиери, цветари, камериери, икономи и изобщо всякаква друга прислуга. В мазето има различни по големина сводести ниши, обособени в сервизни помещения без врати. Всички те се намират около централната зала, така че достъпът до нея да е бърз и обратно: това е позволявало упражняването на директен контрол върху работата на прислугата.
Основната зала на партера има вид на хотелско лоби и функцията й е била точно такава: място еднакво близко до стаите на гостите, тъй като е вътрешно пространство между всички стаи; място за срещи, за дискусии или за аперитив в края на деня. Навсякъде има уютни ъгли с кушетки, около които са разположени палми и аранжирани естествени цветя в огромни вази, ниски маси с удобни столове, приглушено осветление и импровизиран бар. За събирането на гостите в тази зала е приканвала тибетска камбана с особен звук като гонг. Залата е изключително красива с бароковите форми на архитектурния си интериор в капризно бяло. По сените са окачени най- големите гоблени, които бях виждала до този момент в цвят сепия, съвсем в тон с меките червени персийски килими на пода. Най- често срещаните теми в декорацията на вътрешното пространство са рицарски етюди или християнство; средновековните изображения на флора и фауна, които преминават границата на реалното, изобразявайки още митични животни, растения и цветя.
Балната зала в съседство е в същия стил. Декорът представя друг аспект от средновековния живот: трубадурите, наред със сътворението на света и всичко това отново в ослепително бяло, успокояващо в сепия, заинтригуващо в червено и разливащо се в златно; гоблени и килими от 16 век с изключително голяма художествено- историческа стойност. В тази бална зала барон Етиен и баронеса Хелена наред с различните балове и светски събития са организирали и любимия си бал с маски, често пресъздавайки мигът на собственото си запознанство. Техни важни гости са били знаменити хора- Коко Шанел, Брижит Бардо, Джина Лолобриджида, Джоан Колинс, Ив Сен Лоран, Роджър Мур, Грегъри Пек и Мария Калас. Техните автографи могат да бъдат видяни в книгата за гости. Кралицата на Нидерландия Ема е също сред известните посетители на замъка.
Аристократичното семейство не само иска да впечатли тогавашната висша социална класа, а и да я задържи около себе си. Планът им успява и имението Де Хаар става наистина едно от предпочитаните места за богаташи, банкери, бизнесмени, индустриалци, интелектуалци: художници и писатели. В началото на ХХ век всеки вестник в статиите си за светски клюки описва забавленията на аристокрацията, посещаваща Де Хаар. В специална книга са събрани всички заглавия, както и част от поканите, печатани за видни гости.
Туристическата обиколка из дворцовата обител продължава през спалните на домакините и гостите, през трапезарията. Една от най- неугледните, но пък централни стаи е тази на проектанта Пиер Кяюперс: съвсем скромна, оскъдно и бедно обзаведена тясна стая, наподобяваща монашеска килия. Стаята на проектанта се намира точно до шикозната спална на барона, но няма нищо общо с никоя от другите стаи в палата: само легло, стол и маса за писане; само един малък и тесен прозрец, през който едва- два се промъква дневната светлина.
Безспорно най-голям интерес сред посетителите предизвиква кухнята. Според музейния служител, в помещението температурата понякога е надхвърляла поносимата, стигала е до критични висоти и е ставало толкова горещо, че готвачите са умирали от жега или изтощение. И наистина, по протежение на цялото готварско помещение има две солидни тухлени печки на въглища с дебелина на стените около един метър. За капак на всичко, в помещението има и камина, която се е ползвала също за готвене. Липсата на всякаква вентилация и работна температура в помещението, която вероятно е надвишавала 50 градуса, са съвсем логични причини за нещастните случаи на това място. Любопитство представляват медните готварски съдове, специално поръчани и изработени във Франция. Модернизация на кухнята е имало едва през 1970 година, твърде закъсняла, тъй като замъкът вече е със затихващите функции на място за привличане на богаташи.
Обиколката завършва на същото място, откъдето е започнала, но изходът от замъка е съвсем друг: едно тясно дървено мостче протегнато над водата отвежда до външна порта, от която се излиза навън към парковите пространства на имението. Достъпът до градините, както и до целия прилежащ на замъка парк, заобиколен с вековни дървета и езера е напълно разрешен. Паркът, с площ около 55 хектара, е запазил ландшафтния си вид от 1895 година, когато градинският архитект Хендрик Копин го изгражда като тип английски пейзажен парк, около който са разположени градини във френски стил, а също има и зеленчукови градини, чиято продукция се е ползвала за нуждите на кухнята. Пристройката в този край на замъка обаче е затворена за посетители и се предоставя за лично ползване само от потомствените наследници, а те не са много.
Барон Етиен и баронеса Хелен имат двама сина – Елин и Егмонт. По-големият Елин, наследил автомобилната страст от баща си, на 24-годишна възраст загива в автомобилна катастрофа в Белгия- съвсем нелеп трагичен инцидент, за който напомня една пресечена мемориална колона, поставена в негова памет във френската градина на замъка.
След Втората световна война
единственият наследник барон Егмонт стопанисва замъка, като продължава семейните традиции, но по доста по- скромен начин, от мястото за скъпи забавления остава само старата слава. Популярна и гореща европейска точка за забавление на аристокрацията, замъкът Де Хаар става отново за малко, когато Тиери, синът на Егмонт, го онаследява. Той има намерение да направи зоопарк в един от парковете, за да привлича и семейства, но планът му не се осъществява до 2011 година, когато умира.
В наши дни наследници на замъка Де Хаар са пет баронеси,
(дъщери на барон Тиери и правнучки на Етиен и Хелен), които предпочитат славната семейна история пред аристократичните забавления. По тяхна инициатива се открива музейната публична част в имението, отворена целогодишно за посещения. За целта през 2000 година собственик на замъка става една фондация- „Кастел де Хаар“. Новият собственик се задължава да съхранява замъка, като го държи отворен за обществен достъп. Семейството си запазва едното крило за лично пространство, където има право да остава в рамките на около един месец годишно.
Това е накратко историята на замъка Де Хаар. Тя се дописва и в наши дни, част от която може да е всеки, посетил това място.
Малко полезна информация:
работното време е целогодишно в работните дни от седмицата от 11.00 до 17.00 часа. Изключения има само по празници. Градините, касите и сувенирните магазини са отворени до час по- късно: 18 часа. Последната обиколка на замъка е в 16 часа, след този час вътре посетители не се допускат, но достъпът до градините и парковете все още е възможен. Цените на билетите за вход са различни: за възрастни 16 евро за посещение на замъка, за деца под 4 години достъпът е безплатен. Децата от 4 до 10 години следва да заплатят по 10 евро входна такса. Билет закупен за разглеждане на замъка вътре, автоматично става валиден и за разглеждане на парковете и градините. В допълнение към билета има безплатна брошура с информация и с карта на музея и парковете.
При желание за посещение само на градините и парковете, цената на билета за възрастни е 6 евро, за деца от 4 до 10 години – 10 евро, а за деца под 4 години – входът е свободен. Като екстри към билета се предлага аудио озвучаване по време на обиколката из интериорните пространства, за целта се доплаща 3 евро допълнително.
Комплексът разполага с удобен платен паркинг от ?400 паркоместа, който е в непосредствена близост до замъка. Престоят няма значение, цената за автомобил е 6 евро, плащането е предплатено и се извършва на касата, където получавате жетон необходим за напускане на паркинга.
До замъка Де Хаар може да се пътува и с автобус на градския транспорт с номер 9 от централна гара Утрехт (само в уикендите и по време на ваканциите) или с автобуси с номера 111 и 127 (във всички останали дни) от Vleuten в посока Kasteel De Haar или Breukelen (спирка Brink в Haarzuilens, 15 мин пеша до замъка).
Адресът на замъка Де Хаар е Kasteellaan 1, 3455 RR, Haarzuilens. Снимането вън и вътре е позволено без съобразяване с някакви задължителни или ограничителни правила или регламенти за авторските права над кадрите.
Продължаваме из Америка! Заедно с Валентин и сина му Александър. Пътешествието е с Тойота-ван под наем. Стартира от Сан Франциско на Тихия океан и завършва в Ню Йорк на атлантическото крайбрежие. В първата част от пътеписа (http://patepis.com/?p=83932) започнахме с извадка от обиколените 50 града, природни и туристически забележителности в южната половина на Съединените щати. Втората част дава информация за икономиката и историята, както и впечатленията на двамата от американското общество (http://patepis.com/?p=84587). Заключителната част от резюмето сега ще ни запознае с наблюденията на двамата пътешественици върху различни страни от американския живот: храна, цени, музеи, американците като хора, жилища, мерни единици и означения, организация на движението, ред и законност. Завършваме с бюджета и станалата традиционна за автора таблица с резпределение на разходите.
А сега, приятно четене!
С Тойота през Съединените американски щати, 2018
трета част
Резюме (завършваме въведението)
?
Впечатления от храната в САЩ – има доста дебели американци
По време на пътуването ни през Съединените щати със сина ми се хранехме предимно с продукти от супермаркетите или с хамбургери от заведения за бързо хранене от типа на Макдоналдс (McDonald’s) и Събуей (Subway). От магазините първите 2 – 3 дни си купувахме евтини храни, които са 1,5 до 2 пъти по-скъпи отколкото в България. При първите хапки изглеждаха вкусни, но после ни се струваше, че ядем нещо изкуствено. Бих определил усещането от тях като овкусена пластмаса. Наложи се да изхвърляме евтини кремвирши и кашкавал. Храната, която можеше да се яде беше 3 – 4 пъти по-скъпа отколкото у нас. В специализирани фермерски магазини се продаваше храна с чудесни вкусови качества. Тя беше 5 до 8 пъти по-скъпа отколкото в България.
Средната цена на хамбургерите, които купувахме, беше около 7 долара. Заедно с добавка от типа на кетчуп или горчица плюс безалкохолна напитка се получаваше сума от 10 долара. За толкова пари всеки един от нас се нахранваше в заведение за бързо хранене. Имаше и малки бургери за по един долар в Макдоналдс. Три такива плюс кола или друго безалкохолно (общо 5 $) стигаха за едно хапване.
От супермаркетите си купувахме и готови порции в кутии за по 5 – 6 долара. Съдържаха месо, картофи, сирене и зеленчукова салата. Стигаха за едно ядене на човек, но като добавим безалкохолно и десерт наяждането струваше около 8 долара. Хлябът, доматите, бисквитите, ябълките, бананите и безалкохолните напитки ни харесваха на вкус, дори евтините. Веднъж си купихме грозде на цена 6 долара за килограм, което се оказа безвкусно и кисело – мога да определя зърната му като пластмасови балончета. Безалкохолните напитки в заведенията за бързо хранене бяха некачествени и се предлагаха с много лед. Там и кафето беше в големи чаши, приличащо на чай.
Не сме се хранили в реномирани заведения и в ресторанти поради високите цени. Логично е да предполагам, че там порциите са с отлични вкусови качества.
Установихме, че бедните американци ядат евтина и нискокачествена храна. Натъпкани с овкусители и консерванти тези готови храни и хамбургери съдържат малко естествени съставки. В резултат на това хората затлъстяват. Направи ни впечатление факта, че в САЩ има доста повече отколкото в Европа дебели хора.
Следва снимката на един магнит, който си купих в Щатите. Той показва разликата в качеството на храната между Европа и САЩ, водеща до надебеляване.
В САЩ съзнават, че разликата в качеството на тяхната храна и тази в Европа води до надебеляване на част от американците
Американците от ниското ниво на средната класа консумират храни, които в супермаркетите са 3 – 4 пъти по-скъпи отколкото в България. Такава храна си купувахме и ние, защото по-евтината не понасяхме.
Средните и по-богатите американци спокойно си позволяват храни с натурален произход, които са екологично чисти. За тях не е проблем да плащат 5 – 8 пъти по скъпо за такива продукти, отколкото струват у нас. Значителна част от тези хора спортуват, тичайки или карайки велосипеди. Виждахме и немалко туристи по пътеките на националните паркове. Мога да кажа, че американците от средната класа са стройни и физически добре подържани хора.
Успяхме да хапнем и
пържен индиански хляб в един резерват
Край паркинг под дървен навес се продаваше такъв по 5 долара. Не се поколебахме да го опитаме. Оказа се, че това е голяма кръгла мекица, намазана с мед и поръсена с канела и сол. Когато синът ми обясни на мъжа и жената, че в България също правим такова нещо и му казваме „мекица“, на двамата им стана много интересна тази дума. Те повториха няколко пъти „мекица-мекица“. Измихме си ръцете от мазнината край автомобила с препарат за почистване на чинии, поливайки си вода от малка туба. Това беше много интересно на малко индианско момиче, то дойде при нас и поиска да си измие ръцете по същия начин. Доставихме това удоволствие на детето, а родителите му останаха доволни от проявеното внимание.
Снимка със семейството, което продаваше индиански хляб. На практика това се оказа същото като голяма кръгла мекица, но намазана с мед и поръсена с канела и сол.
Наблюдения върху цените на някои стоки в Съединените щати и местен данък върху тях
Още с пристигането в САЩ се сблъскахме с
някои особености на ценообразуването,
каквито в Европа не съществуват. Основната такса за автомобила под наем бях платил в България (1300 $ за 25 денонощия). Съгласно договорното споразумение на място трябваше да доплатя само 500 долара за това, че колата се взема в единия край на Щатите (Сан Франциско), а се оставя на другия (Ню Йорк). Към тази сума, обаче, ми начислиха 12,5% местен данък (62,5 $) плюс някаква концесионна такса от 55,5 $. И така, вместо очакваните 500 $ трябваше да платя общо 618 долара.
Скоро след това установихме, че в магазините и в заведенията за бързо хранене към обявената в ценоразписа цена се добавя местна такса (данък). Тя е различна за отделните щати и най-често беше в границите между 6% и 8%. (можете да си го представите като различни ставки на ДДС в различните европейски държави, с тази разлика, че не се включва в обявената продажан цена, каквото е задължително в Европа – бел.Ст.)
Но не към всички стоки се начисляваше местен данък. Например, обявените цени на бензина бяха крайни, без допълнителни начисления. Стигайки до бензина, ще спомена две особености. Първата е, че в Щатите първо се плаща, а след това се зарежда от колонката платеното количество бензин. Втората особеност е, че на някои бензиностанции цената при плащане с банкова карта беше с 3 – 4% по-висока, отколкото при плащане в брой.
При първото ни влизането в квартален магазин за да напазаруваме продукти за хранене се стресирахме от друга разлика спрямо познатата ни европейска практика. По рафтовете имаше голямо разнообразие от хранителни стоки, но на нито една от тях нямаше написана цена. Едва след маркирането на касата разбрахме колко ще трябва да платим. В големите супермаркети, обаче, цените на продаваните продукти бяха написани. Трябваше само на ум да пресмятаме размера на местния данък, който се начислява над обявената цена. Така имахме ориентировъчна представа каква обща сума ще трябва да заплатим на касата.
Общите впечатления от цените в САЩ са следните:
Продуктите на IT-индустрията (смартфони, компютри и други) са много по-евтини отколкото в България.
По-евтина е бялата и черна техника (хладилници, телевизори и т.н.).
Средната цена на горивото в САЩ е над 1,5 пъти по-ниска отколкото в България. Горивото в по-бедните райони на САЩ струва 1,5 пъти по-малко отколкото в по-богатите региони.
Има стоки на цени близки до българските. В предния раздел вече споменах за евтините и некачествени храни в супермаркетите, които са малко по-скъпи от българските. Единични продукти, като инстантното кафе например, са по-евтини отколкото в България.
Цените на нехранителните стоки (дрехи, обувки, домакински принадлежности, хигиенни продукти, парфюмерия и козметика) се движат в границите от близки до нашитe до 3 – 4 пъти по-скъпи отколкото в България.
Услугите са много пъти по-скъпи отколкото у нас.
Пътищата в САЩ са безплатни, с изключение на някои участъци от магистрали, мостове, тунели и платени скоростни пътни ленти в големите градове за да се избягват задръстванията. Средно за такива пътни отсечки или инфраструктурни обекти плащахме между 5 и 8 долара.
Нямаме разходи за хотели тъй като нощувахме само в автомобила. По наши наблюдения цената на стая в крайпътен мотел или евтин хотел беше между 50 и 100 долара за една нощ.
Средни цени на входните такси за музеите бяха около 20 долара. Имаше малко на брой безплатни музеи. За основните забележителни обекти плащахме 40 – 50 $ на човек. Дисниленд в Лос Анджелис сруваше 120 $, но там пристигнахме привечер и не беше оправдано да дадем 240 $ общо за малкото оставащо светло време. Платихме само 20$ за паркинга и разгледахме отвън. Сега следва да споделя
Някои общи впечатления от музеите в САЩ
Тези впечатления бих разделил на три групи.
Първото нещо, което ми хареса е, че
музейните сбирки са много богати
с изключително голямо познавателно значение. Подредени по раздели, те дават пълна научна представа за съответната тема – археология, история, растително и биологично разнообразие, културно развитие и така нататък. Виждахме цели класове ученици, които явно усвояваха в музеите съответните теми от учебната програмата.
Скелети на динозаври в природонаучен американски музей
На второ място ме впечатли стила на обясняване от страна на
екскурзоводите,
там където разглеждането ставаше задължително с такива и на групи туристи. Водещите имаха артистично държание като разказваха с жестове, мимики и движения на ръцете и тялото. Те общуваха с хората от туристическите групи задавайки им въпроси или коментирайки с тях дадена тема. Имах усещането, че тези екскурзоводи са минали предварително курс по актьорско майсторство.
Синът ми с американци, облечени в стил 19-ти век, в музей на историята и архитектурата
На трето място ще посоча изработването на
експонатите в някои от богатите музейни колекции
Ако в Европа почти навсякъде са изложени оригинални артефакти, то в Щатите значителна част от експонатите са произведени от изкуствени материали. Например, цял раздел с минерали е запълнен с пластмасови реплики на естествените природни минерали, прекрасно имитиращи последните чрез ефектно осветяване. Съвсем нормално е скелетите на динозаврите да са изработени от пластмаса и животните да бъдат препарирани. Но пластмасовите минерали, макар и прецизно изработени, ми идваха в повече. Най-вече правейки сравнение с европейските музеи.
Изработена от пластмаса и осветена имитация на минерал създава перфектно впечатление за оригинал в щатски музей
?
Впечатленията ни на туристи от американците като хора
Доколкото можахме да общуваме с американци от различни социални групи, бих обобщил че преобладаващата част от тях са
изключително открити и сърдечни хора
Те са интелигентни, образовани и проявяваха подчертан интерес към нас като туристи, които обикалят страната им. По-хладно се държаха индианците в техните резервати и бездомниците, които ни заговаряха предимно с цел да изпросят някакви пари от нас.
За повечето американци България беше непозната държава, но те не показваха това, когато им казвахме от къде сме. Проявяваха видимо разбиране по отношение местонахождението на държавата ни едва когато им обяснявахме, че тя се намира в Източна Европа и граничи с Гърция и Турция. Очевидно последните две държави им бяха по-добре познати от изучаването на история и география.
Имахме една единствена
среща със сънародник
по време на цялото ни пътуване. Това стана в Национален парк Секвоя докато разглеждахме огромните дървета със същото име. Чувайки ни да говорим на български младо момиче ни заприказва. Оказа се, че тя е учила в Калифорния и след това е останала да работи там. Беше дошла с приятеля си американец да види величествените Секвои. Между впрочем, тази българка беше едно от най-красивите момичета, които видяхме в Щатите.
Приятен беше разговора с
ветеран от самолетоносача Мидуей,
превърнат сега в музей. Този възрастен мъж е служил дълги години на кораба и е участвал в много мисии по света. Оказа се, че през далечната 1973 година е пътувал с влака Ориент Експрес от Западна Европа, през Балканските страни към Истанбул. Един ден е престоял в София, но е преживял неприятна проверка от двама милиционери (така се наричаха полицаите по онова време). Този наближаващ 90-те мъж излъчваше невероятна жизнена енергия и оптимизъм с поведението си.
Със сина ми и с ветерана от самолетоносача Мидуей, който през 1973 година е бил в София
Незабравимо за нас остана отношението на
милионера Кевин в Малибу,
щата Калифорния. Там има четири зони с къщи на мултимилионери, които са разположени на плажа на самия бряг на Тихия океан. Те се повдигнати на колони, за да не ги заливат вълните при буря. Първоначално със сина ми се разхождахме дълго по пясъка пред тези скъпи домове в северната част на града. После паркирахме в центъра и ориентирайки се по навигацията на телефона тръгнахме към домовете на актьорите Леонардо ди Каприо и Памела Андерсън.
Да, но не се получи защото там, където навигацията показваше пътеки стигахме до заключени железни врати. В един момент до нас спря около 40-годишен мъж, който тичаше потен по къси гащета и потник. Попита ни какво търсим и може ли да ни помогне. Каза, че е тичал покрай брега и ни е видял докато сме ходили по пясъка и сме разглеждали къщите на 4 километра оттук. Направили сме му впечатление защото сме били единствените туристи там.
Синът ми му обясни, че искаме да видим домовете на двамата актьори, но навигацията ни води до заключени врати. Тогава Кевин ни каза, че не можем да стигнем до там защото няма улици и пътеки, по които да минем покрай крайбрежните къщи и да излезем на плажа. Предложи ни да минем през неговия двор и да излезем на пясъка за да разгледаме. Отключи желязна врата и минахме покрай къщата му, която беше с широко отворени врати и прозорци. Виждаше се луксозно обзавеждане с мебели в бял цвят. Прекосихме просторната дървена тераса пред дома и по стълбички слязохме на плажа. Кевин ни каза да ходим и да разглеждаме колкото искаме, а после да се върнем. Ще ни отвори вратата за да излезем от дома му на улицата.
След като пообиколихме наляво и надясно по плажа се върнахме в къщата на Кевин. Той си поприказва доста със сина ми. Разбра, че с автомобил под наем прекосяваме Щатите и разглеждаме забележителностите на страната му. Като узна кога планираме да бъдем в Ню Йорк се зарадва, че по това време и той ще бъде в града по работа. Даде ни телефона си и своя E-mail адрес. Поръча да му се обадим като пристигнем в Ню Йорк. Имал приятели, притежаващи хубави хотели, и щял да ни даде възможност да си изберем хотел, в който да нощуваме. По всяка вероятност ни беше взел за доста богати европейци, щом можем да си позволим почти цял месец да пътуваме из Щатите. Този човек не можеше и за миг да допусне, че ние спим в автомобила и се храним с продукти от супермаркетите. Въпреки че бяхме облечени като оръфляци, явно му вдъхвахме доверие. Неговата къща на плажа в Малибу струва десетки милиони долари. Очевидно този човек е мултимилионер. Въпреки това се спря при нас, напълно непознати хора, и ни предложи помощта си.
Селфи с мултимилионера Кевин пред терасата на къщата му, разположена на плажа в Малибу
Америка не е страна само на небостъргачите, тя е предимно едноетажна
Небостъргачите, с които сме свикнали да бъдат един от символите на САЩ, са само в централните части на големите градове.
Преобладаващата част от населението на Съединените щати живее в къщи на един етаж
В повечето случаи къщите са без огради. При някои от по-богатите домове на два етажи вече се появяват огради. Минавахме и покрай много високи огради на имения, зад които не можеше да се види какво има. Квартали изцяло застроени с големи жилищни блокове като у нас не видяхме никъде.
Типична къща на семейство от долното ниво на средната класа
Типични къщи на семейства от горното ниво на средната класа
Пътувайки из страната, установихме, че
американските градове са разпръснати върху големи площи.
Много добро впечатление правеше изградената инфраструктура и до най-крайните градски квартали. Всички улици бяха асфалтирани и осигуряваха достъп с автомобил и до най-далечните и откъснати от града къщи.
Видяхме и квартали с долепени една до друга жилищни сгради на 3 – 4 етажа. Личеше си, че това са бедни райони, където пространството е застроено максимално. Явно целта е да се съберат колкото се може повече хора на единица площ.
По статистически данни жилищната площ на един човек в Щатите е близо два пъти повече отколкото в Европа. Това е един от многото показатели за измерване на жизнения стандарт.
Типични градски жилища на хора от средната класа в Съединените щати
Особености при мерните единици и някои означения
По време на пътешествието ни през Съединените американски щати веднага разбрахме, че там не се използва метричната измервателна система, както е в преобладаващата част от Европа. Те прилагат пренесените от Великобритания мерни единици за разстояние (миля), за тегло (либра или паунд), за обем (галон), за височина (фут), за температура (градуси по Фаренхайн). За да можем да се ориентираме трябваше бързо да научим какво е съотношението между мерните единици.
Разстоянията между отделните населени места се дават в мили. Скоростта, с която се движим, се показваше на таблото на автомобила като мили в час. По същия начин ограничителните табели за максимално допустимата скорост по пътя са мили в час.
1 миля = 1,61 км
При изкачването в планините, надморската височина, която сме достигнали, се посочва на табели във футове. Например табелата, показваща 6000 фута, означава надморска височина от 1830 метра.
1 фут = 30,5 см
Количеството бензин, което сипвахме в резервоара, се измерва в галони. От магазините си купувахме най-често вода за пиене в пластмасови туби по един галон.
1 галон = 3,79 литра
Когато си купихме от магазина банани с тегло 3 либри, това означаваше че имаме 1,36 кг банани.
1 либра (паунд) = 0,454 кг
На някои места в големите туристически центрове, като Ню Йорк например, означенията на теглото и обема бяха дублирани по метричната система. Очевидно заради многото чуждестранни туристи наред с либри се посочваха и килограмите, а до галоните беше записан и обема в литри.
Най-трудно ни беше ориентирането относно температурата на въздуха, която се означава в градуси по Фаренхайн. Тук сравненията са по-сложни, например:
Точката на замръзване на водата
0˚С = 32˚Ϝ
Среднодневна температура
20˚С = 68˚Ϝ
Точката на кипене на водата
100˚С = 212˚Ϝ
Благодарение на информацията в интернет установихме формулата за преизчисляване на температурата между скалите на Целзий и Фаренхайн.
˚F – 32
˚С = ––––
1,8
По този начин разбрахме, че когато термометърът на автомобила ни показваше 121˚Ϝ в Долината на смъртта, това отговаряше на 50˚С.
Ако при пътуване в Европа се ориентираме за централната част на даден град по надписите Center, Centre или Centrum, то такива означения в САЩ нямаше. В американския английски централната търговска и административна част на града се обозначава като Downtown. Отне ни известно време докато разберем, че търсейки центъра на даден град трябва да следваме именно тези табели. Ретро-спомен: Все пак доста по-трудно ми беше 12 години по-рано докато разбера в Северна Финландия, че табелите с надпис Keskusta означават Център.
Най-бързо и лесно установихме, че тоалетните не се означават както в Европа с надпис „Toilet“. Американците използват думата „Restroom“ за да обозначат своите тоалетни. Във връзка с тази думасе сещам за една леко забавна случка по време на пътуването ни. Спряхме на крайпътна бензиностанция и напълнихме резервоара с гориво. На касата ни обслужи усмихнато и сърдечно момиче на видима възраст около 15 – 16 години. Тъкмо потегляхме и синът ми каза „Спри. Ходи ми се на тоалетна.“. Изчаках го на шофьорското място, а като се върна проведохме следния диалог.
Александър: Казах на момичето от касата „сладурче“.
Валентин: Как е на английски „сладурче“?
Александър: „Sweety“ (в буквален превод „бонбонче“).
Валентин: Как му го каза?
Александър: Попитах го „Hey, sweety, where is restroom?“ (в превод „Хей, сладурче, къде е тоалетната?“).
Валентин: Но това е опасно, тук може да се приеме за сексуален тормоз. Не се ли обиди момичето?
Александър: Напротив. Засмя се весело. Стана му приятно.
Организация на движението и правила в САЩ
Какви са впечатленията от организацията на движението и от състоянието на пътната мрежа в САЩ от гледна точка на автомобилния турист? По какво се различава шофирането там от това в Европа?
Бих определил създадената в Съединените щати пътна инфраструктура като чудесна
Но не на 100%, като забележките ще посоча след малко. Магистрали и първокласни пътища свързват основните градове в Щатите. В повечето големи градове магистралите минават през централната част, което позволява бързо достигане до желаната дестинация. Но в сутрешните часове и привечер стават големи задръствания като доста време се губи в чакане.
Почти всички магистрални пътища са безплатни
Само някои магистрали предимно в източната част на страната са платени. Плаща се за някои мостове и тунели. Имаше платени скоростни ленти на магистралите, пресичащи някои от големите градове, които позволяваха да се избягват задръстванията срещу съответната сума в долари.
Различни от европейските са някои от правилата за движение и някои от пътните знаци
Тук следва да благодаря на моя приятел Любо за предварителните съвети, които ми даде. Той е пътувал доста с автомобили под наем из Щатите по време на студентските му бригади там.
Примери:
Равнозначно кръстовище, където навсякъде има знак „Стоп“.
В Европа с предимство се ползва дясностоящия и той преминава първи през кръстовището.
В Съединените щати с предимство е този, който е спрял пръв на знака „Стоп“. Съответно той първи преминава през кръстовището. Така по реда на спиране се и тръгва.
Допустимата максимална скорост
у нас се означава с кръгъл ограничителен знак, на който е изписан с число размера й. Например, числото 60 на бял фон означава допустима максимална скорост от 60 км в час.
В Щатите ограничението на скоростта се изписва с думи и цифри върху правоъгълна табела. Например, надписът „Speed limit 55 mph“ означава „Ограничение на скоростта 55 мили в час“.
Поредицата от опасни завои
В Европа се означава с триъгълен предупредителен знак, съдържащ два остри завоя.
В САЩ това става с табелка и зигзагообразна линия.
Означение на поредицата от завои в участък от улица Ломбард в Сан Франциско. Плюс ограничение на скоростта до 5 мили в час и размера на автомобилите до 8 пътника.
На пешеходните пътеки
в Европа, когато е забранено преминаването, на светофара се вижда стоящо човече в червен цвят.
В този случай забраната за минаване на пешеходци в САЩ се обозначава с червена разтворена длан на светофара.
Разтворена ръка в червен цвят обозначава светофарната забрана за преминаване на пешеходци
Леките автомобили,
които се карат в САЩ, са по-големи по размер отколкото в Европа. Срещат се и малки автомобили, но те са по-скоро изключение. Много американци шофират пикапи (малки камиони). По шосетата и улиците преобладават колите собствено американско производство. Впечатленията ни са, че по брой следват японските, германските и корейски автомобили. На табелите с номерата се изписва с думи името на щата, където е регистриран автомобила. На доста места виждахме леки коли, които нямаха номера отпред, а само отзад. Дали това е с цел икономия или поради друга причина не ни стана ясно. В някои индиански резервати пък се движеха леки коли въобще без номера.
На снимката се виждат автомобили без номера край каньона Хавасу (Havasu Canyon)
Средната цена на горивото в САЩ
беше над 1,5 пъти по-ниска отколкото в България. Горивото в по-бедните райони на Съединените щати струваше 1,5 пъти по-малко отколкото в по-богатите региони.
На бензиностанциите в Щатите първо се плаща,
а след това се зарежда от колонката платеното количество бензин. На някои бензиностанции цената при плащане с банкова карта беше с 3÷4% по-висока, отколкото при плащане в брой. За трите основни вида бензин няма три отделни пистолета за зареждане, както е у нас. Пистолетът беше един, а се натискаше копче за съответния вид бензин, който искаме да сипем в резервоара.
Почти всички леки автомобили в Съединените щати са на бензин. Вероятно поради ниските цени на горивата и поради по-голямото замърсяване от изгорелите газове на дизеловите коли, последните са изключение. На отделни малки бензиностанции дори не се продаваше дизелово гориво, а само бензин.
Повечето леки автомобили в САЩ са с автоматични скоростни кутии. Не се предлагаше нито един автомобил под наем с ръчни скорости.
Относно шофирането, мога да споделя, че
американците са много дисциплинирани водачи
на моторни превозни средства. Стриктно спазват почти на 100% правилата за движение и пътните знаци (щури преследвания има само във филмите). Казах почти на 100%, защото
има изключения
Например максималната разрешена скорост се превишава, за разлика от най-дисциплинираните европейски нации. В Щатите е нормално по магистралите ограничението от 120 км в час (75 мили в час) да не се спазва и тази максимално допустима по закон скорост да се превишава с около 30 км в час. В населените места това превишение най-често е 10 до 20 км в час.
Направи ни впечатление, че по многолентовите пътища доста от американските шофьори не са се научили след надминаване да се изтеглят в дясната лента. Въпреки че на някои места има надписи по-бавно движещите се автомобили да заемат дясната лента, на практика и бавни коли караха в средната или в най-лявата лента. Но трябва да отбележа, че ако в южноевропейските държави на такива шофьори им присветват с фарове или дори свиркат с клаксони, в САЩ не видяхме такова нещо. Например, в трите ленти карат успоредно три автомобила със 110 км в час и ги настигат други коли, движещи се със 130 км в час. По-бързите автомобили намаляват скоростта и чакат някой от бавните да мине надясно като освободи лявата или средна лента. Това може да продължи 3 – 4 минути, като такова изчакване нас ни изнервяше. Едва след освобождаването на съответната лента, бързащите увеличават скоростта и надминават по-бавните автомобили. Най-много нарушаващи правилата шофьори видяхме в щата Тексас и в някои от индианските резервати.
Повечето мотоциклетисти
караха без каски, които явно не са задължителни в Щатите, за разлика от Европа. Ако в повечето европейски държави използването на къси светлини през деня е задължително, то в САЩ няма такова изискване. Само в няколко щата имаше табели, че включването на светлините през деня е препоръчително с цел безопасност.
Много ми харесаха
магистралите
от гледна точка безопасността на насрещно движещите се. Пътните платна са отделени на 50 – 100, някъде и 200 метра едно от друго, така че по тъмно насрещните автомобили да не се заслепяват взаимно с фаровете. Тази практика ми беше направила впечатление в Иран при обиколката на страната с автомобил през 2012 година (ето линк към пътеписа: http://patepis.com/?p=40989). Тогава бях решил, че това си е тяхно изобретение. Сега разбрах, че иранците са прекопирали от американците практиката двете платна от пътя да са раздалечени.
В Европа
зоните за отдих
са край самия път и основно са само за пътуващите по магистралата. В повечето случаи в Съединените щати се излиза от магистралата като зоните за почивка с бензиностанции, магазини, кафета и мотели обслужват и пътуващите по второстепенните пътища, както и живеещите в близките населени места.
Ако в Европа на кръстовищата масово се прилага кръговото движение, то в Щатите това е по-скоро изключение. Регулирането е предимно със светофари.
За разлика от Европа предпазните мантинели отстрани на пътя не се срещат често. Такива нямаше поставени и на рискови планински пътища със завои и долина от едната страна. Явно и там се прилага принципът на свободата – който не шофира внимателно е свободен да полети надолу по стръмния склон.
Още едно нещо, което не съм очаквал да го има в Съединените щати. Това са неравности на асфалта по пътното платно и дори малки дупки по някои пътища и улици. Сега определено мога да кажа, че като качество на покритието пътищата и улиците в Западна Европа са по-добри от американските.
Малки дупки по улицата (долната част на снимката) в престижен градски квартал
Съединените щати – държава на реда и закона
Точно така, според мен Съединените щати са държава на реда и на законността. Ще започна с това, че навсякъде има указателни надписи какво може да се прави и какво не може. Според мен именно подробните описания са един от първите показатели за добре функционираща обществена система. По мои наблюдения на турист, от европейските държави в това отношение на първо място е Англия. Тази система на ред и подробни писмени указания американците са я пренесли в САЩ и са я доусъвършенствали.
Като автомобилен турист на първо място ще посоча чудесната маркировка по пътищата и улиците плюс обозначенията с пътни знаци, указателни табели и надписи върху пътното платно.
На второ място ще дам само един пример. В град Ню Йорк намерихме удобно място за паркиране на улица до малък градски парк в квартала Бруклин. Там автомобилът ни престоя два дни като и нощувахме в него. Друго, обаче, ни направи впечатление. На всяко дърво и по оградата на парка, през 3 – 4 метра имаше надписи, че от 6 часа сутринта на еди коя си дата (една седмица по-късно от момента когато бяхме там) до еди колко си часа на еди коя си дата на улицата ще се снима филм. През този период от време не трябва да има паркирани автомобили там. По такъв начин хората бяха предупредени много време предварително и то така, че нямаше как да не се видят толкова много надписи.
Не мога да пропусна
глобата в Санта Моника,
щата Калифорния. Привечер спряхме на голям паркинг край плажа на Тихия океан и недалеч от огромния кей с атракциони. Изчакахме десетина минути за да изтече времето, през което паркингът е платен. Най-отдолу на табелката с подробни указания пишеше, че от залез слънце до изгрев слънце паркирането е забранено. Това ни се видя толкова глупаво и безсмислено, че не му обърнахме почти никакво внимание. След като бяхме изживели приятни емоции на кея с толкова забавления, се прибрахме при автомобила малко след 23 часа. На предното стъкло беше залепена бланка с глоба от 53 долара за това, че автомобилът е паркиран в периода от залез до изгрев слънце. На долната снимка е извадка от бележката с кода на нарушението, описание с думи „от залез слънце до изгрев слънце“ и размера на глобата „$53.00“.
Извадка от бланката с глоба в размер на 53 долара поради нарушена забрана за паркиране „от залез слънце до изгрев слънце“
Как да не ги уважавам американците?
Местните власти са взели решение, че от залез до изгрев не може да се паркира там. Щом решението е взето то става задължително за всички. Независимо от това, че на нас ни се струва безкрайно глупаво и безсмислено. Който не спазва си плаща глобата.
Ще завърша темата за законността с полученото писмено предупреждение от пътната полиция в щата Мериленд за извършено нарушение. Шофирайки сутринта и излизайки от третостепенен път на второстепенен такъв видях, че няма никакви автомобили. Почти спрях на знака „Стоп“, но не съвсем. След десетина километра ме спря патрул на пътната полиция за това, че не съм спазил знака „Стоп“. Не ме глобиха, а само ми написаха писмено предупреждение (на снимката по-долу)
Писменото ми предупреждение от пътната полиция на щата Мериленд за извършено нарушение. Отдясно са подробните указания как трябва да се държи шофьора при проверка и как да се държат пътните полицаи.
И последно. Почти един месец след като се бяхме прибрали в България, получих от банката съобщение, че от кредитната ми карта са удържани 30 долара за извършено нарушение. Вероятно някъде фото-камера е снимала автомобила. Не съм си правил труда да пращам запитване кога, къде и какво нарушение е извършено. Просто разбрах, че „дългата ръка на закона ще ме застигне“ където и да съм.
Бюджет
Близо едномесечното пътуване до Щатите струва на двамата със сина ми общо 11 500 лева, или 5 750 лева на човек. Най-голям размер имат разходите за автомобила под наем (3 240 лв.) и за самолетни билети (3 200 лв. за двамата). Горивото за изминатите над 11 хил. км. ни струваше 1 790 лв. Нямаме разходи за хотел, тъй като нощувахме само в автомобила.
В долната таблица е посочена разбивката на похарчените пари по видове плащания.
Разбивка на направените разходи за пътуването през САЩ с автомобил