Продължаваме из Америка! Заедно с Валентин и сина му Александър. Пътешествието е с Тойота-ван под наем. Стартира от Сан Франциско на Тихия океан и завършва в Ню Йорк на атлантическото крайбрежие. В първата част от пътеписа (http://patepis.com/?p=83932) започнахме с извадка от обиколените 50 града, природни и туристически забележителности в южната половина на Съединените щати. Сега продължаваме с информация за икономиката и историята (включително войната между България и САЩ). Ще се запознаем с впечатленията на двамата от американското общество.
А сега, за тези които се интересуват от горепосоченото: приятно четене!
С Тойота през Съединените американски щати, 2018
втора част
Резюме (продължение)
Икономика на САЩ
Да, като икономист по професия не мога да пропусна тази тема. Съединените щати произвеждат една шеста от световния брутен вътрешен продукт, оценен по паритет на покупателната способност. Това е реалното количество стоки и услуги, които могат да се придобият, поради което именно преизчисления БВП е база за сравнение, а не неговата номинална стойност в долари. По показателя преизчислен БВП на база реална покупателна сила САЩ останаха на второ място в света, след като Китай ги изпревари преди няколко години. В продължение на близо столетие и половина Съединените щати бяха първа индустриална сила в света. През 70-те години на 19-ти век те надминават Великобритания. Дотогава колониалната Британска империя е световен лидер в областта на икономиката.
Бруклинският мост е завършен през 1883 г. и е уникално за времето си техническо съоръжение
База за бързото индустриално развитие на Съединените щати е изобилието на природни ресурси. Щатите са сред водещите производители на природен газ, нефт и въглища (страната е износител на земен газ). Залежите от руди на черни, цветни и ценни метали, както и минерални суровини са в основата на индустриалното развитие. Основните предприятия на машиностроенето, автомобилостроенето (1/5 от автомобилите в света) и тежката индустрия са съсредоточени в североизточната част на страната. В южните щати (Калифорния, Тексас, Луизиана) съществуват и се разрастват предприятия свързани с високите технологии и компютърната промишленост. Там е развита нефтохимическата индустрия, производството на самолети, и на космически кораби. Например, над 2/3 от самолетите в света са произведени в Съединените щати.
Космодрума в Кейп Канаверал, където синът ми се разхожда сред експонати на космически ракети
Характерна особеност на САЩ е
тясното обвързване на науката и икономиката
Иновациите (нововъведенията) в индустрията са резултат от съвместната й работа с научните и изследователски институти. Това превръща страната във водеща световна сила в областта на науката, технологиите и икономиката. Моето скромно мнение на икономист е, че най-голямото богатство на Съединените щати е техният интелектуален потенциал. Това са стотици хиляди първокласни учени, IT-специалисти, инженери, изследователи, лекари и много други специалисти, разработващи нововъведения във всички сфери. И ако по обем на индустриалното производство Щатите останаха на второ място, то в областта на науката и технологиите те ще бъдат водещи в света още десетилетия напред.
Водещото място на Съединените американски щати в областта на науката и технологиите, както и тяхната индустриална мощ, им позволяват да имат
най-модерната и най-силна армия в света
По количество съвременни високотехнологични оръжейни системи американската армия превъзхожда китайската и руската. Благодарение на военната сила страната доминира над голяма част от нашата планета, налагайки своето политическо господство. Над една трета от световните разходи за въоръжаване се падат на САЩ. Те са на първо място в света по износ на военна техника, превъзхождайки значително останалите държави износителки на оръжие.
На палубата на самолетоносача Мидуей в град Сан Диего
Селското стопанство
на Съединените щати е окрупнено, силно механизирано и автоматизирано. Средната площ на земеделските ферми е около 2000 декара. Близо половината от територията на страната се използва за селскостопански цели. Производството на растителна и животинска продукция е силно специализирано. Количеството зърнени и технически култури, месо, мляко и други фермерски продукти значително надминава потребностите на страната. Поради тази причина немалка част от селскостопанската продукция се изнася.
Секторът на услугите
е силно развит като в него работят три четвърти от заетите. Отлично развитата комуникационна система подпомага всички сектори на стопанството. Нараства делът на туризма в икономиката. По брой туристически посещения от чужденци Щатите са на трето място в света. Направи ни впечатление големия брой на туристите от Индия. Повечето американци предпочитат да обикалят собствената си страна и не пътуват много по другите континенти.
Съединените щати имат превъзходна
транспортна инфраструктура,
обхващаща цялата територия на страната. Сами се убедихме в чудесно организирания автомобилен транспорт и изградената мрежа от магистрали и пътища, изминавайки 11 хил. км. Именно личните автомобили са основния начин на придвижване между населените места и в градовете. Обществен превоз има само в големите градове и между големите населени места. За далечни разстояния се използват самолети, като страната генерира 2/5 от световния въздушен трафик.
История
Предците на коренното индианско население мигрират от Североизточна Азия до днешните Съединени щати преди 15 хиляди години. Те преминават от Чукотка към Аляска по суша, от която сега са останали да стърчат над водата Алеутските острови. Първоначално мигрантите са се препитавали от лов и от събиране на готови плодове от природата. По-късно започват да отглеждат земеделски култури и да развиват занаятчийско производство. Откъснати от Евразия, индианците изостават в своето развитие с хилядолетия от цивилизованите държави.
Пресъздаване на индианския бит в музея в Меса Верде
Европейската колонизация
започва през 16-ти век като първи испанците завладяват южната част на съвременните САЩ. От началото на 17-ти век предимно англичаните колонизират Атлантическото крайбрежие. Заедно с тях се заселват много холандци, германци, французи, скандинавци. Първоначално европейските заселници и местното население съжителстват относително мирно и конфликтите между тях не са много на брой. Те развиват търговията помежду си, обменят производствен опит и знания.
Поради политически и икономически спорове между възникналите тринадесет английски колонии и централната власт в Лондон, започва война за тяхната независимост. На страната на Щатите във войната се включват Франция и Испания. На страната на Великобритания воюват няколко германски херцогства (малки държави, съществували на територията на днешна Германия). На 4-ти юли 1776 година представителите на тринадесетте щата приемат
Декларацията за независимост
На тази дата е поставено началото на държавата Съединени американски щати. Войната за независимост приключва през 1883 година, когато Британското кралство признава новата държава в Америка. Четири години по-късно е приета сегашната Конституция, а през 1791 година десет нейни поправки, наречени Закон за правата. Така се гарантират основните човешки права и свободи: на вероизповеданията, на словото, на пресата, на събранията, неприкосновеност на собствеността, гарантирани обществени съдебни процеси, право да се притежава оръжие.
През 19-ти век Съединените щати увеличават неколкократно територията си, използвайки за обосновка на своите действия така наречената Доктрина за явното предначертание. Според този политически възглед нацията е предопределена да завладее териториите на Северна Америка. В днешно време тази доктрина е модифицирана в идеята, че САЩ имат историческата мисия да разпространяват и да защитават демокрацията по света.
Увеличаването на територията
на Съединените американски щати през деветнадесети век се извършва по три основни начина:
Първият е чрез изтласкване на коренното население и присъединяване на неговите земи към държавата. Това води до насилие и продължителни войни с индианците, които завършват към края на века. В резултат на тези войни, както и в резултат на пренесените от новите заселници заразни болести (индианците нямат естествен имунитет срещу едра шарка и морбили) числеността на местните намалява многократно. Те са изтласкани в индиански резервати, обхващащи в повечето случаи неплодородни земи.
Вторият начин за териториално разширение са завоевателните войни. В средата на 19-ти век, след войната с Мексико, са завладени териториите на днешните югозападни щати (Калифорния, Аризона, Ню Мексико, Невада, Юта). Преди това съществувалата малко повече от едно десетилетие Тексаска република е анексирана от САЩ. След войната с Испания от 1898 година са завладени Пуерто Рико, Гуам и Филипините. Установено е влияние над Куба и са анексирани Хаваите.
Третият способ за териториално разширение е най-хуманен и се изразява в закупуване на територии. През 1803 година от Франция е закупен днешния щат Луизиана. С покупка от Испания е придобита Флорида. Русия продава Аляска на САЩ през 1867 година.
Относно втория начин за териториално разширение ми направи впечатление американската фразеология. В някои музеи пишеше не за завоевателите на югозападните щати във войната с Мексико, а за освободителите на тези щати. Например, командващия американските войски при завладяването на днешния щат Ню Мексико беше наречен „освободителя на Ню Мексико“. Стана ми ясно, че днешната американска фразеология има дълбоки корени в миналото. САЩ на „завладяват“, те „освобождават“! (в днешния свят само германците не използват този вид израз. Да не давам примери с разни „освободители“ – бел.Ст.) И сега, когато Америка започва военни действия някъде по света, медиите избягват думата „Война“. Те казват, че американците отиват на „Мисия“. А тяхната мисия е известна – да носят „свобода и демокрация“ на народите.
През 18-ти и първата половина на 19-ти век от Африка са докарани милиони негри, които са продадени като роби. Именно робският труд е един от факторите, способстващи за развитието на стопанството. В американското общество тогава съществува разделение относно робството. Противоречията между индустриалната северна част на страната и робовладелческия Юг довеждат до избухването на
Гражданската война
Този кръвопроливен конфликт от първата половина на 60-те години на 19-ти век приключва с отмяната на робството.
Заселването на западните части от страната е стимулирано от Златната треска в Калифорния и появата на трансконтинентални железопътни линии. Продължава приливът на емигранти от Европа и други части на света. Бързото индустриално развитие превръща Съединените щати в най-голямата икономическа сила, измествайки Великобритания от първото място. През продължителния период на така наречената Прогресивна ера са извършени промени в много обществени области като подобряване условията на работа, предоставяне избирателни права на жените, антитръстови мерки за защита на конкуренцията.
В началото на Първата световна война
САЩ остават неутрални, но през 1917 година се включват във военните действия на страната на Антантата (Великобритания, Франция, Русия и други държави). Трайно място в американското обществено съзнание заема Голямата депресия (1929г.÷1933г.), която е най-тежката икономическа криза в американската и световна история.
В началото на Втората световна война
Съединените щати са неутрални, макар че подкрепят материално Великобритания и съюзниците й. След извършеното на 7-ми декември 1941 година нападение от Япония над американската база в Пърл Харбър, Щатите се включват във войната срещу Тристранния пакт (Германия, Япония и Италия). Като лоялен съюзник на нацистка Германия,
България обявява война на САЩ
през декември 1941 година. Фактически военните действия се изразяват във въздушни боеве между нашата изтребителна авиация и бомбардиращите София и други градове самолети на Съединените щати и Великобритания. Тези две държави оказват подкрепа с оръжие и военно оборудване на партизанските отряди, действащи срещу официалната власт в Царство България. Войната между България и САЩ продължава близо три години. Втората световна война завършва през 1945 година с пълната победа на съюзниците (САЩ, Съветски съюз, Великобритания, Франция, Китай и други държави). Един от американските символи на тази победа става публикувана снимка, на която празнуващ края на войната моряк целува на улицата случайна медицинска сестра. Красива реплика на тази снимка под формата на паметник привличаше туристите в град Сан Диего.
Паметник – реплика на снимка от 1945г., отразяваща празнуването на края на войната и радостта от победата. Щастлив моряк целува случайна медицинска сестра на улицата, сред празнуващото множество.
След приключването на Втората световна война
САЩ стават свръхдържава,
произвеждаща близо половината от световната промишлена продукция и притежаваща ядрено оръжие. Съществено място в историята на страната заемат войните в Корея (началото на 50-те години на 20-ти век) и във Виетнам (60-те и 70-те години на 20-ти век). Извършени са обществени промени като отмяната на расовата дискриминация през 60-те години на 20-ти век.
Съединените щати имат водеща роля в така наречената „Студена война“,
представляваща военно-политическо противопоставяне между обществените системи на капитализма и социализма. В резултат водещата световна роля на Щатите постепенно намалява, отслабва изпреварването им в областта на икономиката и науката. Във военната сфера е постигнато изравняване между двата военно-политически блока на НАТО и Варшавския договор. В крайна сметка Студената война завършва с победа на САЩ и съюзниците им, довела до разпадане на световната социалистическа система. От началото на 21-ви век в Щатите говорят за „Стратегия на превъзходството“ и се провежда политика на „Контролиран хаос“ по света. Това са локални военни конфликти, поддържащи напрежението и осигуряващи печалби за военно-промишления комплекс, както и контрол върху природните ресурси в определени региони. През последните години Съединените щати постепенно отстъпват водещите си позиции за сметка на Китай и други световни сили. Осъзнавайки това, гражданите на страната подкрепят лозунга „Да направим Америка отново велика!“.
Държавно устройство
Държавното управление се осъществява от Федералното правителство на САЩ
Прилага се принципа за разделение на властите, а именно законодателни, изпълнителни и съдебни органи на държавно управление. Щатите са президентска република, което означава че начело на изпълнителната власт стои президентът. На практика той ръководи правителството. Освен че е министър-председател, президентът е и главнокомандващ на въоръжените сили. По време на нашето пътешествие през 2018 г. президент е Доналд Тръмп.
Авторът до восъчната фигура на президента Тръмп в Холивуд
Е, бих предпочел снимка не с президента, а със съпругата му Мелания. Не случайно посетих нейния роден град в началото на пътешествието ми предишната година.
Ретро-спомен от 2017 година: Старинният Ново местовСловения е родно място на първата дама на САЩ Мелания Тръмп. Този град посетих през 2017 година започвайки пътуването към Западна Африка с автомобила си (ето линк към пътеписа – http://patepis.com/?p=75659).
Ретро-спомен от 2017 година: Словенският град Ново место е разположен на река Кърка и е родно място на Мелания Тръмп – съпругата на американския президент
Край на Ретро-спомена.
В административно отношение
САЩ се разделят на50 щата и един федерален окръг Вашингтон
Големи правомощия имат местните щатски власти.
Основна политическа роля играят две партии – Републиканската и Демократическата.
Нашите впечатления на туристи са, че
американците не се вълнуват особено от политика
Като цяло обществото изглежда сплотено около политиката на държавата. Никъде не видяхме протестиращи хора.
Държава на социалното неравенство
Като гражданин на Европейския съюз особено ме впечатли изключително голямото социално разслоение на американското общество. Социалните държави в Европа осигуряват приемливо съотношение в доходите на богатите и бедните. В Съединените щати е видима огромната разлика между проспериращата част от обществото и най-бедните граждани. Една пета от работещите са с изключително високи доходи и формират „каймака на обществото“. В другата крайност са безработните и бездомни американци, които спят по улиците.
На следващите две снимки са палатките и вещите на бездомни американци, живеещи под надлез в Ню Орлиънс, от една страна, и къщите на свръхбогати американци, разположени на плажа в Малибу, от друга страна.
Палатки и вещи на бездомни американци, живеещи под надлез в Ню Орлиънс
Къщи на свръхбогати американци, разположени на плажа в Малибу
Това са разлики, които като туристи виждахме почти навсякъде. Някои от бездомните искаха от минаващите край тях пари, като най често чувания израз беше „Дай един долар за храна“. На пръв поглед е учудващо как една от най-богатите държави не е осигурила храна и подслон за най-бедната част от обществото.
На следващите две снимки се виждат бездомници в столицата Вашингтон, от една страна, и къщи на доста богати хора, разположени на брега на Мексиканския залив в Сейнт Луис, от друга страна.
Бездомни „оръфляци“ в американската столица Вашингтон
Къщи на доста богати хора, разположени на брега на Мексиканския залив в Сейнт Луис
Хора без подслон срещахме в централните части на повечето големи градове. На някои места, обаче, нямаше такива. Например,
централната част на Ню Йорк беше прочистена от бездомници
Когато вечер се прибирахме към автомобила и трябваше да минаваме край групи от бездомни хора, пресичахме от другата страна на улицата, за да ги заобиколим. Беше страшно, защото в тъмнината такива могат да ни завлекат и ограбят, най-малкото.
На следващите две снимки са палатките на бездомници в централната част на Лос Анджелис, от една страна, и къща на доста богат американец с изглед към океана в Палм Бийч – Флорида, от друга страна.
Палатки на бездомници в централната част на Лос Анджелис
Къща на доста богат американец с изглед към океана в Палм Бийч, Флорида
Въпреки че САЩ са една от най-богатите страни в света, системата за социално подпомагане е много по-слабо развита отколкото в Европа. Социалното осигуряване покрива доста по-малко области, отколкото в европейските държави. Времето за изплащане помощи на безработните е два пъти по-малко отколкото в Европа. Съответно и времето на платен отпуск за работещите е над 1,5 пъти по-кратко. Голяма част от населението не е здравно осигурено. 1/7 от жителите на държавата живеят под официално определената граница на бедност. Неграмотните са около 4%, много повече отколкото в другите цивилизовани държави.
Коренното население и индианските резервати
Когато през 17-ти век европейците започват да се заселват в Северна Америка, на територията на днешните Съединени щати живеят близо 10 милиона индианци. Днес в САЩ живеят 2 милиона индианци. Ако вземем предвид естествения прираст, някогашните 10 милиона трябваше вече да са станали минимум 50 милиона индианци. А защо са само 2 милиона? Отговорът се крие в основния начин, по който Съединените американски щати увеличават територията си. Това става чрез насилствено (включително избиване) изтласкване на коренното население и присъединяване на неговите земи към държавата. Съответно се водят продължителни кръвопролитни войни с индианците, които завършват към края на 19-ти век. В резултат на жертвите в тези войни, както и в резултат на пренесените от новите заселници заразни болести (индианците нямат естествен имунитет срещу едра шарка и морбили) числеността на местните намалява многократно. Днес те са изтласкани в 250 на брой индиански резервати, обхващащи в повечето случаи неплодородни земи. Индианците са сред най-бедната част от американското общество. Те нямат добро образование, а безработицата е висока. Логично следват алкохолизъм, наркотици и самоубийства.
Гражданските права на индианците са признати едва през 1924 година. През 1934 година им се дава право на самоуправление в резерватите.
От индианските народи най-многобройни са Чероките (400 хиляди), Навахо (230 хиляди) и Суикси (110 хиляди)
Влизаме в индианския резерват Хуалапаи (Hualapai), разположен в полупустинна област
Страна на насилието и на затворниците
В Съединените щати насилието и престъпността са по-големи отколкото в Европа. Сред основните факторите за това са: Значителното социално неравенство и голям брой бедни, които не виждат перспектива за себе си; Множеството нелегални емигранти, някои от които са с престъпни наклонности; Правото да се притежава оръжие; Относително лесния достъп до наркотици и други упойващи вещества; … Над 10 хиляди са убийствата с огнестрелно оръжие всяка година, по официални данни.
Срещу престъпността в щатите се изправя
силна и добре работеща полицейска система
Нейна особеност е функцията на шерифите. Това са местни полицейски и административни ръководители, които не се назначават, а се избират.
Автомобилът на местния шериф в град Санта Фе, щата Ню Мексико
Като туристи, аз и синът ми не сме се сблъсквали пряко с престъпници.Опасността от тях усещахме индиректно. Виждахме счупени стъкла на паркирани автомобили за да се откраднат вещи от тях. На един автомобил човекът си беше поставил надпис: „Не ми чупете повече стъклото. В колата няма нищо ценно.“. На някои паркинги имаше предупредителни надписи от местната полиция: „Не оставяйте вещи в автомобила, които да се виждат. Единствената преграда между тях и крадците е стъклото на автомобила ви, което се чупи за секунда.“. Избягвахме да паркираме в близост до бездомници и до навъртащи се съмнителни хора. Такива заобихаляхме, особено по тъмно, защото беше страшно. В тъмнината те могат да ни завлекат, ограбят и пребият, най-малкото.
Полицейското присъствие се забелязваше слабо
в западната и централна част от Съединените щати. Много малко полицаи и полицейски автомобили виждахме там. Най-много полиция имаше в Маями. Там на всяко голямо кръстовище стоеше патрул на полицията.
Всъщност, щатските правораздавателни органи се състоят от три взаимосвързани системи: Полиция, Съд и Затвори.
В Щатите
правораздаването е бързо и ефективно
Системата е добре работеща, но има и недостатък. В бързината се допускат съдебни грешки, т. е. някои биват осъдени неоснователно.
Третата част от американската правораздавателна система са затворите. Интересно беше да научим, че в страната има близо 2,5 милиона затворници. Това означава, че един от всеки 100 пълнолетни американци е в затвора.
В затвора се намират 7 от всеки 100 чернокожи и 3-ма от всеки 100 жители с латиноамерикански произход
Сан Франциско, Калифорния 94133, Съединени щати
Единственият затвор, който видяхме отдалече беше Алкатраз в Сан Франциско. Разположен на едноименния остров, този затвор е функционирал в продължение на три десетилетия. Сега е музей, но липсата на достатъчно време ни попречи да го посетим.
Алкатраз е най-известния затвор в САЩ. Разположен е на остров край Сан Франциско и сега е превърнат в музей
Мишо днес ще ни представи чувството Мароко. Приятно четене:
Моето различно Мароко
Имало едно време трима мъже и всеки от тях искал плод, въпреки, че никой дори не бил виждал плодове…
„За да усетиш едно място,
то трябва да успееш да видиш отвъд това,
което сетивата ти възприемат“
Тахир Шах.
Днес няма да разказвам история, нито пътеписи от пътувания. Днес ще Ви разкажа приказката за хората от онази земя – Магреб Ал Акса, базирайки се на книгата на Тахир Шах – „В хиляда и една нощ“, от където и черпя голяма част от информацията, като се опитам да се поставя на мястото на неговия герой, който е той всъщност. Казвам се Мишо Иванов и работя като екскурзовод в Мароко и Андалусия от години. Тези земи са люлки на две паралелно развиващи се култури и традиции, богати на история с различна днес и обща в миналото религия, сходни като двама братя, неволно разделени от съдбата, живеещи в далечни краища на света, изгубили контакт един от друг, правейки всичко възможно, за да се намерят и прегърнат. Такава е и същността на тези два народа, която ги обединява и за това обожавам факта, че работата ми е свързана с тях.
Бих искал да Ви разкажа за едно различно Мароко, за хората, за моята история по тези земи. Тя не е свързана със случка, а със сетивата. Запитвам се дали е възможно да притежавам собствената си история в тази страна, различна от това да водя само групи от един град в друг?
„Берберите (местното съществуващо от векове население по тези земи, до идването на арабите), смятат, че всеки един от тях, когато се роди, носи в сърцето си собствената си история, която е заключена, а негово задължение е да я намери. Как ще стане това? Задачата му в живота е да я открие и да я намира във всичко това, което прави и вижда. Никой не може да ти помогне. Трябва да я намериш сам и това ще те промени.“ Така казва Тахир Шах в книгата си „В хиляда и една нощи“. Аз също я търся, обикаляйки земите на този забравен свят, наречен Мароко, изпълнен с фантазия и много красота. Дали я намерих?
Африка
е като онази история, която всеки би искал да чуе, но не всеки може да разбере. Тя е като оазиса в горещата пустиня, изпълнен с финикови палми и натежали вкусни форми, тиха и безмълвна вода, засищаща жадните камили и кози. Оазиса, който изгрява пред теб, като топло слънце след мрачна и студена нощ. Когато го откриеш, осъзнаваш колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив. Африка е като онази отрова, която бих искал да погълна, за да ми даде живот – вода за жадния и хляб за гладния.
Спомням си когато
започвах първите си стъпки по пътищата на Магреб,
когато всичко, от малкото, което познавах бяха имена и исторически събития свързани с тази страна, географско положение и дежурните разкази по монументи. Нищо повече.
За мен Африка беше просто книга
Усещах обаче, че нещо ми липсва. Усещах се гол пред тълпа от зяпащи хора. Трябваше да намеря начин, за да успея да прогледна в този свят.
Заглеждах се по кафенетата
и виждах мъже, облечени в чилаба, седнали на масички обърнати с лице към улицата, говорейки по между си на чаша кафе ноир или ментов чай, влезли в ролята на публика от турнир на Уимбълдън, гледайки на ляво и на дясно, ляво и дясно… и така без край, следейки пътя на хвърчащата зелена топка. Всъщност те наблюдаваха минувачите или минаващите жени, които всячески се опитваха да прикрият своето лице, а мъжете въртяха главите си в синхрон на ляво и дясно, като програмиран робот, при всяка преминаваща пред тях зуина (красавица), засуквайки мустак. От време на време пушеха по цигара, държейки я в пожълтели от никотина пръсти, вдишвайки дълбоко вредния тютюнев дим, показвайки гордо удоволствието, което изпитваха от това, докато отпиваха заедно с нея глъдка от силното кафе.
До тук нищо особено, ще каже някой. Истината е че и аз така си мислех докато не затворих очи. Трябваше да разбера тези моменти, да вникна в тях, да ги усетя, за да не заприличат на онзи изтъркан от времето крайпътен знак, който си стои на същото място от години, място от където минавам всеки ден без да му обръщам внимание, тъй като не разбирам какво изобразява или какво е написано на него. Само го гледаш и нищо повече. Знак. И ето че започнах да търся моята история, за да мога да усетя същноста на този свят. Разбрах, че като говоря с местните хора и се науча да ги слушам попивам от техния опит и знания, позволявайки ми това да си взема част и от насъбраната с годините им мъдрост.
Този момент в кафето за мароканеца е традиция.
Там се разказват всякакви случки… Там те комуникират. Ще каже някой „…и какво, при нас също е така?“ И този предполагаем въпрос има своя отговор. „Ние европейците сме свиканали да четем, да се учим от книги, учебници, да записваме бележки, фрази… Нашето образование зависи от тях.
В Мароко хората разказват приказки и случки
от които се учат на живота. Това една хилядолетна традиция още от времето на преисляма. Голяма част от населението на Магреб е необразовано, не знаят да четат и пишат, не са ходили на училище, но те използват всяка възможност, за да научат нещо от странника или приятел, обръщат внимание на всеки детайл, за да могат да го разберат и да го запазят в съзнанието си и някой ден да предадат тази история на поколенията.“ Кой знае! Това събитие се случва навсякъде по кафетата. Мъжете не само пият кафе или гледат жени, те се учат на живота. „Не пожелавай жената на ближния“ казват, но те се наслаждават на красота, колкото и просто да звучи, та макар и в Корана да пише, че трябва да наведат очи пред чуждата жена. Това е техния свят. Неразбираем за нас. Казват, че „жената е като прелестно цвете, което не трябва да цъфти самó.“ Много е важно е обаче по какъв начин „гледаш“ на това цвете, защото по света има всякакви хора.
Най-важното и обитавано място са площадите
(освен джамиите, разбира се), където се събират например разказвачите на приказките – истинските и автентични разказвачи, обиколили обширни далечни земи, срещнали всякакви хора, видяли небивали чудеса, радост и мъки, чули всякакви истории. Тяхната задача е да предадат всичко това на останалите, защото такава е традицията. Това е техния начин на живот. Отделно си изкарват и по някой дирхам. Тахир Шах казва в своята книга, че именно те са пазителите на древната мъдрост. А останалите? Те слушат. Слушат със сърцето си, защото разказвача успява да ги пренесе в отвъдното. Една стара поговорка гласи „Ако искаш да чуеш, наведи ухо и отвори сърцето си за да разбереш“. Това са те. Хора, които обръщат внимание на всички детайли, които могат да се наслаждават на нищо означаващ за другите откъс от разказа или дори някакъв безсмислен за нас предмет, защото според тях той също има своята история.
Обичайното право при берберите
например е традицията и законите предавани устно от поколение на поколение. Успява да просъществува паралено заедно със законите в Корана наречени фигхт. Но точно обичайното право е това, което племената изпълняват до ден днешен, заедно разбира се с ислямските закони. Факта, че то е устно, запазено е от времето на преисляма, ни подсказва колко важно е за тях този вид комуникация.
Тахир Шах казва, че един камък, например означава много. Камъчето което намерим по време на пътешествие, което правим, не е просто камък. То може да служи за много неща. Да го хвърлиш по бясно куче, да го поставиш върху насъбрана хартия, за да не се разпръсне от вятъра, да го нарисуваш или просто да си го запазиш като спомен, който ти напонмя за онова камъче, което беше в реката, когато посетих онзи град….Така са те. А ние обикновенно ще видим само един камък.
Също автора на „В хиляда и една нощ“ казва, че килимите, които продават в отдалечените градове, не са просто килими, а много повече. Те са ИСТОРИЯ. История, защото вълната от която е направен, е вълна на овцете обитавали определена зона, а те са пасяли растителноста около крайбрежието на реката в тази зона. Цветовете са цветове създадени от плодовете на дърветата в тази зона, а умението да се създаде този шедьовър идва от древната мъдрост, уловено от племенната памет. А ние ще видим може би само един хубав килим. Ето какво означава, човек да може да „вижда“ отвъд това, което сетивата ти могат да възприемат.
Търсейки историята си разбрах, че
моята роля в Мароко е да бъда този разказвач,
та макар и европеец. Това мога да направя само ако успея да виждам този мистичен свят със затворени очи, защото Мароко е традиция, автентичност, красота, екзотика, контраст, арт деко, занаяти, номади, търговия, приказки, талисмани, символи, пустиня, оазиси, зелени гори, суша, сняг, мини, фосили, история….Ето това е есенцията, която хората трябва да получат, за да го усетят напълно. Имам още много неща, които бих искал да споделя, но си ги запазвам за туристите с мен в Мароко.
Знаете ли, в книгата на Тахир Шах намерих една приказка разказана от него. Тя ме навя на мисълта, за всички онези хора, които бълват всякавки вредни и абсурдни коментари свързани с представата им за Мароко и неговите обитатели. Било цигания, отвратително, тъпо, мърсотия и какви ли още не изказвания. Това е тяхно право, а аз го уважавам като такова, но не го споделям. Учуден от този вид мислене и неразбиране на света реших да публикувам неговата история за трима мъже в търсенето на дървото с плодовете, а изводите всеки един може да си направи сам.
Приказка:
„Имало едно време трима мъже и всеки от тях искал плод, въпреки, че никой дори не бил виждал плодове, защото били голяма рядкост в тяхната страна. Така станало, че тръгнали да търсят това почти непознато нещо, наречено плод. Случило се така, че почти по едно и също време всеки от тях открил плодно дърво.
Първият човек бил невнимателен. Стигнал до плодното дръвче, но бил прекарал толкова много време да мисли за посоките, че не го познал. Пътуването му било похабено.
Вторият мъж бил глупак, който взимал всичко буквално. Когато видял, че плодовете по дървото били вече далеч от идеалното си състояние, той си рекъл: Е, видях плод и не ми харесват изгнили неща, така че за мен плодовете не съществуват повече. Продължил нататък и пътуването му било похабено.
Третият човек бил мъдър. Той откъснал няколко плода и ги огледал. След известно обмисляне и като изтормозил мозъка си да се сети за всички приложения на този загниващ деликатес, той открил, че във всеки плод има костилка. След като разбрал, че там е семето на плода, всичко, което трябвало да направи, било да го посади, да отгледа дървото и да чака плодове“
Подробен, наистина подробен пътеводидетл за Дубай и Абу Даби Приятно четене:
Детайлен пътеводител за Дубай
Обща информация
Валута на ОАЕ е дирхам (AED). Часова разлика – през зимното часово време е 2 часа напред от България, през лятното – са 1 час напред. Слънцето залязва около 18:00. Температурите от май – октомври са между 30 – 48 градуса, ноември – март варират между 10 – 28.
Вече се налага туристическа такса 35 дирхама от 2016 г. при напускане на страната, но тя е включена в самолетния ви билет (независимо как и откъде сте го купили).
Самолетни билети и транспорт
Самолетни билети
Директни полети София – Дубай в момента се предлагат от Wizz Air и Fly Dubai.
С прекачване има много варианти (вкл. полет през Саудитска Арабия), но може да летите най-лесно с Turkish Airlines, като Emirates – летят от Истанбул за към 600 лв.
Wizz Air – Каца на летище Dubai World Central Al Maktoum (DWC). Променят си разписнието според сезона, и излитат от София 13 – 14 ч на обяд, пристигат към 19 – 20 вечер. От Дубай излитат 20 или 21 часа и пристигат в София след 00:00. DWC няма официален терминал, все още или се води Терминал 1. Летището се намира между Дубай и Абу Даби, като е по-близко до Дубай, локация зад Dubai Marina и палма Jebel Ali. Предлага rent-a-car, бизнес салон Marhaba, duty free, Costa кафене и fast food. Цени: От юни до август цените падат до 160 лв. в две посоки (с discount-a за стандартно членство). Септември до ноевмрви – 500 – 600 лв.само за билет. В тази цена е включен малък кабинен багаж (55 см. височина). За 23 кг. куфар се доплаща около 160 лв. за две посоки. За Нова година и периода декември – февруари са скачали до 1000 лв. През 2017 след дълго следене при цени 900 лв., си резервирахме полет за 400 лв. за 28 дек – 2 януари (може би едни от последните места).
Придвижване от DWC до Дубай
летището е разположено на 30 км от началото на Дубай. Влиза се от страната на Dubai Marina, Sports City, Al Barsha, Tekom, Investment city.
Има обществен автобус, който спира пред терминала – автобус F55. Стига до първата спирка на метрото Ibn Batutta за 30 – 40 минути.
С метрото е бързо, но неудобно. За да прекоси Дубай са му нужни 40 – 50 минути. Движи се по линията на Sheikh Zayed Road – главния булевард на града, тип магистрала (тук са разположение много хотели). Което означава, че след като слезете от него, много често се налага такси до хотела. С rent-a-car е много по-удобно. Едно такси от DWC до Dubai Marina е към 100 дирхама. Ако хотелът ви е към Dubai Mallили Deira, ще ви излезе около 200 дирхама.
DWC в момента се разширява с цел да смени първото по големина Dubai International Airport (DXB).Вече е построен терминал само за полети на Fly Dubai. Строи се още, като проекта включва индустриална зона. В google map всичко излиза като едно цяло и когато искате да се върнете до летището, много често google ви отвежда до индустриалната зона и се въртите 40 минути. Така че предлагам, когато пристигне, ако сте с кола, да си запазите с pin-че на картата място на терминала.
Fly Dubai – полета от и за София към 2018 все още каца на Dubai International Airport (DXB) Terminal 2, което за момента е най-голямото летище на Дубай. Излитат в София следобед в 16:00 _ пристига късно към 23 часа. Излитат от Дубай сутрин в 10:00, пристигат към 15 часа на обяд. Цени: Цените се движат около 400 лв. юли-август, и скачат 800 лв. окт-март, като в цената имате включен кабинен куфар 7 кг. Преди цената включваше 20 кг. багаж и обяд, но се изхитриха и вече се доплаща за тях с около 50 евро отгоре. Предимството, е че на борда има inflight entertainment – система за забавление – музика, филми, игри, както и WiFi, срещу допълнително заплащане).
Придвижване от DXB до Дубай
Tерминал 2 няма спирка на метро. Има автобус до другите терминали 1 и 3 (15-25 минути трансфер), където стигате до метрото. Пред терминал 2 има таксита, до най-близката станция на метро в Deira (стария квартал на Дубай) ще излезе около 20 дирхама. Удобно е, ако хотела ви е в Deira, Bur Dubai или при Dubai Mall и Burj Khalifa, вкл Sheikh Zayed Road. DXB Терминал 2 е предназначен основно за FlyDubai и др нискотарифни компании. Има няколко кафенета, duty free, отново Marhaba lounge салон. Обикновено има повече опашка от другото летище и хубаво да се предвидят 3 часа. Намира се в града, до Шарджа.
Полетът и с двете компании е около 5 часа на отиване (4 ч и 40 минути обикновенно). На връщане минава през друг маршрут и е 5 часа и 20 мин. Летят над България – Черно море – Турция – Иран –Персийския залив – ОАЕ.
Таксита – От улицата стартовата цена започва от 12 дирхама, като на километър е 1,75 дирхама. Примерно разстояние от Dubai Marina до Al Mamzar Beach е 100 дирхама. От летището стартова цената е между 20 и 25 дирхама.
Кола под наем – препоръчителен вариант. Цените на бензина са сравнително ниски. 2016 беше 0,80 ст на литър. 2018 август е скочила на 1,18 ст. Плащате и за тол такса, зависимост колко пъти минете през тол гейт. Наем на economy class кола, + разходи, винаги излиза по-евтино от метро + таксита.
Метро – по-бавния транспорт от кола и доста ограничаващ, от гледна точка на това, че иска ходене пеша. Километрично ходене. Метрото не е развито, има две линии, но се движи по главния булевард/магистрала на града Sheikh Zayed Road, до Deira и до летището DXB. Т.е. ако не искате кола под наем, задължително хотела ви трябва да е до спирка на метро станция. С него можете да стигнете само до Dubai Marina, Emirates mall, Dubai Mall+burj khalifa и Deira. Останалите забележителности са извън обхвата му и изисква такси.
Цената на билет е разделена на зони. Най-ниската цена за една зона е около 5 дирхама в посока. Няколко зони излиза към 8 дирхама в посока. Може да закупите и карта, която ви предлага отстъпка при пътуване. Купува се на гише, Silver NOL card е най-подходяща за туристи. Струва 25 дирхама – 6 за пластиката и 19 за ползване. Може да се зарежда на гише или на автомати. С нея вместо 5 дирхама за една посока плащате 3. Картата важи за всички видове транспорт в Дубай – метро, автобуси, водни таксита, дори за плащане на паркинг. Но не важи за монорелсовото влакче.
Ако сте трудно подвижни, метрото не е за вас.
Дубай е създаден за коли, не за пешеходци
Разстоянията са огромни за ходене пеша. Обиколка на Марина трае между 40 – 60 минути пеша. В Дубай мол обиколка с разглеждане на езерото пред Буржа Халифа и фонтаните може да отнеме 4 часа.
Автобусния транспорт не е добре развит.
Има трамвай, но с кратък маршрут в Dubai Marina. Свързан е с метрото при станциите Dubai Marina и JLT.
Monorail train – монорелсовото влакче, е вид транспорт от началото на палмата до хотел Атлантис и неговия аквапарк. Цена single trip – 20 AED, двупосочен – 30 Монорелсовото влакче не е интегрирано с метрото, така че разстоянието между двете е около 40 минути пеша или 10 минути с такси. По-скоро спада към атракциите, отколкото към вид транспорт.
Летището в София и Дубай
Забранено е внасянето на много видове лекарства включително антидепресанти, дори силни болкоуспокояващи. Диазепам например. Списък тук – http://www.uae-embassy.org/…/Guidelines%20for%20carrying%20… По избор претърсват багажите. Зависи какво видят на скенера. Позволен алкохол за внасяне в чекирания багаж е 4 литра.
Gifts not exceeding AED 3,000. (т.е. не носете нищо опаковано)
Cash above AED 100,000 must be declared. (около 50,000 лева)
Maximum of 400 cigarettes(цигари), 50 cigars(пури), 500 grams of tobacco.
Maximum of 4 litres alcohol, 48 cans of beer.
Medication: A maximum three-months supply of medication for your personal use. Please include an original prescription from a registered medical practitioner. All medications should be in original packaging, and not expired. No psychotropic medicines are allowed (even for personal use, in small quantity and/or with prescription) without prior approval from the Ministry of Health.
В Дубай на летищата обстановката е нормална, летището е голямо, ходи се доста пеша, големи пространства, организирано е и много спокойно, проверките са нормални, но пък климатиците са на надути на макс. Има wifi безплатен за 1 час, но трябва да се регистрирате с email.
По-особено е сканирането на ретината. По избор го правят. Това се случва на гишето за паспортна проверка.
Граничната им система е добре развита, и ако пътувате често до Дубай, могат да ви залепят една лепенка с номер в паспорта – емиграционене номер. Могат да ви питат въпроси, но никой няма да се заяжда с вас – все пак искат да похарчите парите си там. Не искат резервация за хотел, нито искат да видят билет за връщане. Ако превишите разрешения престой от 90 последователни дни, има глоба за това. Трябва да знаете че на Дубайските летища и това в Абу Даби, броят дните по различен начин. На гишетата работят и местни араби, но не винаги. Обикновено имат лошо прозиношение и може да не ги разберете. Но не се притеснявайте, по приницип са големи непукисти и трудно се изнервят. За тях зор няма. Може 10 пъти да ви повторят – Look at the camera – с най-разваления акцент, и пак ще ви гледат безразлично и мързеливо.
Кацате – минавате през паспортната проверка, след това си взимате куфарите и преди да излезете от летището има още една проверка за багаж, на която искат пак да минат куфарите през скенер – там може и да претърсят багажа по желание. Като тръгнете да излизате към изхода има Duty Free, но не си купувайте нищо от там – защото цените са високи, а в supermarket-ите в града, ще намерите по-добри цени. Това, което си заслужава да се купи от там е алкохол – ще е на двойна цена от тези в България, и повече, но ще е по-ниска цена от тези в Дубай. Ако сте wine lover, или beer lover, си купете за хотела – никой няма да ви направи проблем за това.
След като подминете и това, излизате към изхода, минавате под Nothing to Declare, и пак виждате лента със скенер за проверка на багажи, но там не е задължително, по избор викат някого по други, неизвестни за мен, критерии. Излизате в зоната за посрещане и поемате към коридора с будки на мобилни оператори, гишета за коли под наем или към спирката на автобуса.
Важно е да знаете, че от тази година влезе в сила 5% ДДС върху стоки в магазините и ресторантите. Като турист имате право обаче да си върнете сумата от ДДС, на летището има гише, на което трябва да представите касовите бележки. За сега знам, че може само на DXB – където каца FlyDubai, Turkish Airlines и всички др. На DWC не се предлага услугата – информацията е актуална към Май 2018.
Климатиците
Проблемът с жегата е решен – най-много пари са спечелили фирмите, предлагащи климатични решения. Всяка сграда има климатик. Климатиците си духат студен въздух дори и когато навън температурата пада до 15 градуса. Имам подозрения, че за Близкия изток, климатиците са специално произведени да развиват температура от 14 или 16 градуса, и да духат много по-силно от това, което ние познаваме в Европа. В моловете, летищата и ресторантите понякога е истински кучешки студ. Ако се оплачете, че ви е много студено и климатика духа във вас – няма да го спрат, ще ви предложат да се преместите на друга маса например, или ако заведението е по-лукс ще ви предложат шал.
Затова си носете горна дреха, шал, да не е тънък. И лекарства за настинка…
Това няма да се промени там – най-големите виновници са местните, ще разберете защо като видите как са облечени – мъжете ходят с националната им роба – (наречена още кандура, дишдаш, тоб), под която често прозира тениска. Жените пък са още по-навлечени. Под черната абая, носят дънки, блузи… и за тях 16 градуса са им добре дошли. Отделно, в периода когато започват жегите, ако прегрееш на 40 градуса, за балеженно спасение, първите 10 минути са рай – климатиците спасяват животи! – и човек си представя вана с лед, докато климатика съживява. Но след тези 15 минути на приспособяване, след това лека по лека, започваш да измръзваш. Защото като европейци сме по-леко облечени, и избираме да сме с къси панталони и тениски, потници. В хотелите много често климатикът е централен и не може да се спре в стаята. Понякога има хотели, които допълнително усложняват нещата, защото прозорците не се отварят – например в небостъгачите. Аз лично съм си искала юрган.
Жегата и Влагата
– жегата ноември – март почти я няма, през деня може да напече до 30 градуса, с лека влага, но вечер захладнява и си е за горна дреха, яке, елек. От края на април започва затоплянето (30 – 35), което дотига пик юни (40 – 50) чак до края на септември, средата на октомври ( започват да падат към 30). Влагата – колкото по-горещо е, толкова по-полепваща за секунди е тя, ще ви кара да се къпете на всяко прибиране в хотела и да си мечатаете да скочите в езерото с пеещия фонтан. Вечер се усеща най-много и от юни – август е много задушно.
Миризмата
хората са различни, някой усещат веднага смърденето, други – е. Там живеят много индийци и пакистанци (да кажем от бедната класа, по-нечистоплътни), които имат „особен мирис“. Ако посетите Дейра, за тези с по-претенциозно обоняние, може да стане непоносимо. В моловете се вие тежка миризма на индийски ароматни есенции и арабски парфюми, а за някои хоратова може да е задушаваща миризма.
Помощни приложения, навигации:
Google maps – Свалете offline карта на града. В интернет има инструкция как да я свалите. Тя се запазва в паметта на телефона и всеки път като я отворите се виждат и ресторанти, хотели, изчислява маршрута, навигацията работи.
Google – знае всичко за Дубай.
Винаги отваряйте официалния сайт на атракцията, за да проверите цените(всички сайтове тип getyoutguide са посредници, и понякога ще платите по-висока цена от реалната).
SmartDrive – Дубайската навигация, работи offline. Update-ва се постоянно с нови пътища, магистрали, затворени участъци.
Zomato – сайт за Заведения и ревюта за тях, където също може да си свалите менюто с цените на ресторанта и да прецените дали е скъпо.
Whatsondubai – информационен сайт за всекидневни събития в ОАЕ – В Дубай всеки ден има някакъв event, събитие, мероприятие, за което може би искате да знаете.
Сайтовете с ваучери – greatdeals, groupon, cobone, kobonaty, yallabanana… най-много оферти има в great deals и groupon. Обаче някоi банкови карти като Уникредит блокират транзакциите в groupon и не може да платите с нея там.
Какво да носим със себе си
връхна дреха, заради климатиците (и за зимните месеци вечер – ноември – март).
ако ще пътувате, когато температурата е над 30 градуса носете обувки тип чехли или маратонкис памучни чорапи, защото заради влагата дори най-удобните ви обувки ще ви направят рани, ако ги носите на босо. Тънките чорапи или чорапогащници не помагат. Кожата под подмишниците може да се претрие до рана, ако сте с потник както и кожата между бедрата (за по-пълните) ако сте с пола и рокля. Помислете с какво да си помогнете – кремове против подсичане, олио, по-мазен крем помагат, но най-добре помага дреха.
лекарства за настинка (не сте застраховани, особено като влезете от 35-45 градуса на 16.
стикове за изпотяване, парфюми, отделни дрехи за всеки ден – ако сте от хората, които носите една дреха по 2 пъти, за да си спестите чекиран багаж например, опцията ви е да перете в банята на ръка или да си плащате за химическо в хотела, защото потенето е незибежно.
повечето хотели от 3 звезди нагоре, всички хотели зареждат всекидневно със сапун, шампоанчета, балсам, душ гел и крем за тяло.
всичко друго може да се купи от магазините,(неща, за които не сте се сетили) там има и Карфур, който държи добри цени.
Оператори интернет
Официалните оператори са два Etisalat и Du. Du е дъщерна компания на Etisalat. Общо взето монопол, който държи високи цени.
Къде да купите: На Летището и в моловете е най-лесно да намерите будка или магазин.
Кой план да изберете: Най-изгодна е картата на Etisalat Visitor Line, ако ще сте за повече от 5 дни – за 100 дирхама си купувате 1 GB интернет 4G скорост, ако искате и 40 минути, 40 sms, доплащте още 5 или 10 дирхама. Това включва и 5 часа безплатно ползване на wifi, където има Etisalat open wifi, в различни точки на града. Например в Dubai mall. Имате право на едно безплатно пътуване с Careem, техния еквивалент на Uber, на стойснот 100 дирхама. Изпращат ви код. Горе долу едно пропътуване по дължината на града. Има и отсъпка, при резервиране на сафари или арабска галера с вечеря – изпращат код за отсъпка чрез смс. Повече инфо тук https://www.etisalat.ae/…/mo…/prepaid-plans/visitor_line.jsp
Etisalat UAE – Telecom. Benefits • Get started with the Visitor Line that comes with pack options to offer you a hassle-free experience and make the most out of your stay • Multiple data packs available based on your needs • Free “UAE WiFi by etisalat” service around public and touristic attractions • One free Careem ride worth AED 100 • Dial *050# and enjoy great Buy one, Get …
Ако сте по-малко от 5 дни, има и по-евтин пакет към 50 дирхама с по-малко данни. Носете си втори телефон, ако искате българската ви карта да остане включена, или телефон с 2 SIM карти. На гишето искат паспорта ви. Картата е влидна 14 дни. Ако сте няколко човека може да си я разделите, като единия, която ще си я сложи в телефона, ще споделя интернет с другите. Не изпращайте снимки, тъй като хабят много мегабайти.
Skype, whatsapp, viber обажданията… и всикчи др, апликации през които е възможно да направите обаждане – се рестрикват (voip service) в момента, в който опитате да наберете номер. Монопол както казах.
В Дубай всичко се следи, дори какво търсите в интернет.
Много сайтове са блокирани. За да може да се говори през Viber например, трябва да свалите VPN приложение което ще криптира вашето потребление и ще ви позволи да звъннете до България, макар и с малко кофти връзка.
Абу Даби - Обединени арабски емирства
Организирана екскурзия или сами да предприемете пътешестие?
Първо, за да организирате сами, има едно златно правило – трябва да обичате да четете и да проучвате в интернет. Няма как да стане иначе. В противен случай ще се озовете някъде, където няма да знаете нито къде да отидете, нито какво да правите, и всичко ще води само до нерви и неприятни ситуации.
Има много фирми, предлагащи организирана екскурзия до Дубай + Абу Даби. Предимствата са, че ви спестява организация – самолет, автобус, хотел, водач, който наготово ще ви разкаже най-интересната информация – всичко ви е сервивано на готово, мислите само за джобни. Но пък губите от свободно време, от възможноста сами да решите, какво искате да видите, посещение само на най-известните места, но не най-хубавите, невъзможност за избор на хубав хотел (агенциите пестят доста пари от това).
Второ – в 90% от случаите плащате много повече отколкото, ако сте организирали сами – причината е следната: вие плащате за наем на автобус + наем на шофьори, за наем на водач от България, водач от страната посещение в случая Дубай, процент печалба за агенция от хотелската цена, и най-важното билети и такси за посещение на атракции, тук плащате с надценка, такса за агенцията и тогава реалната цена на билета. Когато се водят 40 човека група, отделно има отстъпка върху билета, но тя не е голяма.
Пример – билет за 124 етаж на Бурж Халифа е 130 AED, или 59 лв към днешна дата в официалния сайт, където може да купите онлайн или на място. Агенцията иска между 90 -100 лв, ако платите през нея. Всеки обаче си има предпочитания. Аз самата понякога пътувам с агенции, просто защото офертата е добра и отговаря на моите очаквания.
Облекло
Ще прочетете много стара и невярна информация за облеклото. Масово туристите ходят облечени с къси панталони, потници, разголени рокли, понякога и прозрачни дрехи. Не е приемливо обаче панталонките да толкова къси, че да се вижда част от дупето. Това привлича погледните особено към жените и следва дълго и безсрамно зяпане, най-вече от страна на индийците. Включително на обеществени места могат да ви направят забележка. В Дейра дори да сте с мъжа си, или с гаджето си няма да спре арабите и индийците да ви зяпат в гърдите и в краката. При посещение в Джамията в Абу Даби, задължително минавате през гардеробна, за да облечете абая, която те предоставят. Искат лична карта, която задържат, докато не върнете абаята. Но стриктно държат косата да е покрита. Дори за малко да отместите качулката на абаята, или шал, който може да си носите, идва охрана да ви направи забележка. На плажа се обличате с нормален бански, но само до пределите на плажа. В хотелите има дрес код за ресторантите.
Кола под наем или метро+таксита
Дубай не е пешеходна дестинация. Дуабй е проектиран и се проектира за придвижване с кола. Хора с турдна подвижност ще изпитат истински кошмар, защото навсякъде вървенето е много. В Дубай Мол предлагат инвалидни колички безплатно.
Има определени места в града, направени площади и шопинг улици, където може да се разходите пеша 1,2,3 километра, но до там. Не може да се стигнете пеша от Бурж Ал Араб до Бурж Халифа например. Може, но за 3 часа… Дубай няма перфектен център. Ако хотелът ви е в Даунтауна, ще стигате пеша само до Дубай мол и Бурж Халифа.
Метро:
Недостатъци: ограничен маршрут. Времеемко. Изисква ходене пеша, взимане на таксита. Грубо за двама човека 7 дни би излязло около или над 600 дирхама и нагоре + такситата и монорелсовото + от и до летището. Това е без да обикаляте много и без ходене до Абу Даби. На много места има агенции, предлагащи еднодневна екскурзия до Абу Даби, вкл. в хотелите.
Има две линии – червена (по протежение на Шейх Зайед Роуд, започва от Дебел Али, минава през Марината, Финансовия център, Емирейтс мол, Дубай мол до Дейра), където се засича със зелената, която обикаля около и в Дейра и стига до летище DXB. В момента метрото се разширява. Но въпреки това, метрото остава ограничаващ начин за транспорт, поради лимитирания си маршрут.
Деца до 5 годишна възраст се возят безплатно. Има регулярна цена (red ticket), има и туристическа карта с отстъпка – NOL silver card e най-подходяща, но не може да се използва от двама човека. Всеки купува сам за себе си. Картата струва 25 дирхама, 6 отиват за пластиката, 19 остават за използване. В картата трябва да има минимум 7.50, за да може да пътувате в метрото. Метрото е разделено на 7 зони. Ако се движите само в 1 зона, цената без карта е 4 дирхама, с карта е 3 дирхама. Ако се движите в 2 зони, цената е 6 дирхама без карта, 5 с карта, повече от две зони цената е 8.50 без карта, 7.50 с карта. Цените са в посока. Картата важи за автобуси, метро, воден транспорт.
Метро в Дубай
Първата кабина е розова, само за жени. Има охрана, която постоянно проверява за мъже в кабината. Последната кабина е Gold class, но за нея цената е по-висока. Налага се глоба за дъвчене на дъвка, и хранене. Около 100 дирхама е глобата, ако ви хванат.
Ако сте решили, че ще използвате метрото, пригответе разходи за таксита, тъй като ще се наложи да взимате такова например до Burj Al Arab, до плажовете, до Miracle Gardens, до всички theme и аква паркове. С метрото ще стигнете до Дубай Марина(където може да хванете трамвай, но пак ще ходите пеша), спирка при Дубай мол (очаква ви тунел с дължина 820 метра, с бързи ленти, докато влзете в мола), Emirates Мол, Дейра (пеша до суковете).
Но автобусната мрежа също не е добре развита, а и са пълни с индийци. Вие преценете дали искате да ги използвате.
Ако сте фен на Uber, услугата е популярна и може да я използвате.Има техен еквивален Освен това повечето хотели предлагат техен шофьор, като може да се пазарите за цената, така че да излезе колкото такси или по-евтино
До Абу Даби има автобус, тръгваш от последната спирка на метрото – Ibn Batutta.
Кола под наем:
най-евтиния вариант грубо би излязъл около 600 дирхама с наем и гориво, ако обикаляте много и отидете до Абу Даби.
Докато резвирате самолетен билет, wizz и flydubai ще ви предложат резервиране на кола под наем. Ако отворите през тях, има шанс да получите по-ниска цена. Обикновено се отваря сайта на cartrawler, който показва една идея по-ниски цени от тези в rentalcars. Обикновено най-евтината кола е Киа Пиканто, Нисан Съни, подобни. Лятото падат до 200 лв за 7 дни. Бензинът в момента е 1,18 ст.
В ОАЕ се кара с тол такси, като всяка кола има инсталиран електронен тол чип, който засича кога минавате през тол гейт и начислява такса 5 дирхама за всяко преминаване. Тол гейтите не са много, има при мостовете към Дейра, и пред Дубай мол. За 7дни не би трябвало да направите повече от 30 дирхама.
На гишето, при взимането на колата, трябва да представите кредитната карта, международната шофьорска книжка (изкарва се от СБА, струваше 25 лв. за 5 минути я печатат на печатна машина, носите си снимка, която залепят) и международния ви паспорт. С дебитна не може. Принтирайте ваучера за резервация – понякога го искат. Кредитната карта трябва да е на името на шофьора, ако друг иска да кара, се плаща за доп.щофьор. Детската седалка също се доплаща. Не си взимайте GPС, свалете Smart Drive. За резервация на икономичен клас кола депозита, който блокират е около 300 дирхама. За по-висок клас, 600 дирхама например Toyota Corolla.
Бензиностанции
лесно се намират. В повечето случаи се кара на големите булеварди, магистрали, с около 80 – 120 км в час, така че разхода на бензин няма да е голям, ако сте с клас икономична кола.
Точно преди летището има бензиностанция, за да може да заредите и да върнете колата с пълен резервоар. Ако я върнете без зареждане, начисляват такса за връщане с непълен резервоар, което е на двойна цена.
Удобство: На бензиностанциите хората, които сипват бензина, са и касиери – не е нужно да слизате от колата, може да платите на момчето кеш или с карта (имат и пос терминал). Може да забележите хората в съседните коли вместо да платят на служителя, да насочват телефоните си към бензиновата колонка – където има чип на апликация за плащане на горивото онлайн – сваляш апликацията, зареждаш акаунта си с пари и след това само го сканираш при чипа на колонката, която изпраща информация до аплиакцията колко говориво е заредено и си дърпа парите от акаунта на шофьора.
При огледа на колата с човека от агенцията, внимателно обиколета колата от всички страни и огледайте – броня, врати, покрив, предно стъкло, фарове, стопове, мигачи, гуми, джанти – най-вече за дребни драскотини и ги снимайте на телефона или фотоапарата. Не се притеснявайте да снимате всички нередности, които забележите. Дори човека, може да ви чака да посочвате. Пазете снимките докато не ви отблокират депозита.
В моловете паркоместата са широки и отново както в Германия има места само за жени (най-удобните за паркиране срещу входовете).
Пътищата са идеални, няма дупки, няма пукнатини, няма бубуни. Няма да се наложи да гледате асфалта, ще може спокойно да си следите навигацията и знаците. Осветленито е добро, даже не можеш да разбереш дали си с включени фарове или не. Там не е задължително включването на светлини през деня, така че лесно може да се забравят вечер. Бъдете нащрек за тези без фарове през нощта. Дори след полунощ има засилен трафик по улиците.
Гледайте да паркирате на места до колони в мола, така че да сте по-близко до колоната и по-далече от съседната кола. Често си удрят вратите – може да се убедите като видите по вратите допълнителни дебели гумени лайсни.
Внимавайте като видите легнал полицай – на много места са ужасно остри. С по-голяма кола сигурно не се усещат толкова ‘подскачащо’, но с малките коли тези на задната седалка си удрят главата в тавана, ако не намалите до 20 км/ч. Със сигурност на летището са най-острите, все едно минаваш през бордюр.
На големите 6 – 7 лентови булеварди, разбира се няма такива неща, но на по-малките с 3 ленти в посока като Jumeira Road има страшно много светофари за пешеходни пътеки с легнал полицай.
С настройването на навигация да заобикаля тол гейти, за да не ви начислява по 5 дирхама на всяко превминаваме, може да означава заобикаляне по странен начин – да се въртите по детелините и т.н., което естествено е пък бензин, така че преценете дали има нужда.
На всички големи булеварди, където има кръстовище със светофар, лентата за завой на дясно няма светофар. Обикновено е разделена с островче от лентите за направо. Лентите за завой на дясно съответно имат скоростна лента за включване по булеварда.
Почти на всеки светофар е разрешен обратен завой, има си даже и островче с лента за него.
На много места има безплатни паркинги. Трябва да се потърсят. В моловете или е безплатно – в паркинга на Галерията в Дубай Мол нямаше бариера, нямаше автомати с билети. Паркирайте там (GrandParking).
В другите моловe е по 4 часа паркирането, за да не спират целодневно хора, които ползват метро. Като влезете в мола, запомнете на кои магазините излизате, за да намерите лесно пътя обратно. В Емирейтс мол паркингите бяха с различно разположение и не от всеки изход на нивото можете да излезете на вашата секция. Ако сте паркирали на секция А, не можете да излезете при секции S, T и да стигнете до А. Има прегради.
В Дейра мисля, че няма безплатни места за паркиране, трябва да се потърси в интернет дали има. Обикновено там паркинигте са сгради над земята и са между 2 – 3 дирхама на час. За паркиране на улицата – Навсякъде по улиците и едни малки обособени паркинги с машинки /има точно до музея и спирката на крийка/ се паркира безплатно в интервалите от 13 до 16 ч., от 21 до 8 ч. и целият петък /техния почивен ден – плаща се с билетчета от автоматите на улицата, не е скъпо по 2 дирхама за 1 час, 5 за 2 часа, 8 за 3 ч. и 11 дирхама за 4 часа (машинки приемат само монети). И талончето се поставя под предното стъкло на колата. Същият е принципът и по крайбрежната, когато например искате да спрете на плажа до Бурж Ал Араб.
Карането по големите бтулеварди е като каране по магистрала. Запасете със спокойствие – дори да изпуснете отбивка или да не може да се престроите навреме, не губите нищо, нервите са излишни и си печелите още разглеждане на Дубай от колата.
За Атлантис с кола – веднага щом излезете от тунела, държите в дясно и при достигане на T образно кръстовище завивате надясно. И след това сте пак в дясно – вижда се веднага бариерата на хотела. Има огромен паркинг, който е безплатен. Стига да кажете къде отивате – без резервация може да седнете в затвореия бар до плажа или в Nassmi Beach. За всичко друго искат да видят резервация.
Дори някой около вас да ви натиска, не се притеснявайте има достатъчно ленти да ви задмине. През туристическия сезон най-вероятно има много полиция, така че не рискувайте с превишаване на скороста. Обикновено rentacar колите имат лампичка на таблото, която свети, когато минете 120км/ч.
Не карайте в най-лявата лента, нито в най-дясната, достатъчно много отбивки и разклонения на пътя има, за да се чувствате несигурни и ще забавяте движението там. Ще ви притискат, ще ви изпреварват отдясно. На големите булеварди е достатъчно да се движите в средната лента (3-та или 4-та), за да можете да реагирате по-лесно на навигацията. Карането в средните е с около 80 км в час. Ако карате най-вляво, може да се влеете погрешно в разклонение в ляво, а навицията да е искала да сте в дясното разклонение. Ако сте най-вляво и трябва да завивате на дясно за излизане по отбивка, ще трябва да се престроявате през 6 ленти и ако има натоварено движение, може да я изпуснете. Ако се движите най-вдясно, ще се обградени от камиони и тирове, и в бързо движещия се поток, ще се окаже че завивате по отбивка за слизане от пътя – в повечето случаи има прегради, колчета и не може да се престроите обратно. Ще видите много намаляващи рязко скоростта в последния момент между две ленти, точно преди колчетата, защото са объркали пътя. Навигацията GPS може да не е напълно алктуална карта, заради постоянното строене на пътища и сгради.
Ако отидете до Ал Айн Зоологическата градина и Абу Даби, не ви трябва винетка.
The Entertainer – популярна книга,
която може да бъдекупене или пък свалена и като апликация на телефона. Предлага ваучери за различни неща на принципа плати едно, получи две. Вариантите са няколко, има комбинирана книга(която е предназначена за вас туристите), книга само за ресторанти, само за барове, отскоро има за СПА и релакс.
Идеята на книгата –
плащаш цената на един билет за Бурж Халифа и получаваш втори билет безплатно. За някои неща децата влизат безплатно.
Но идва едно голямо НО,
първо цените могат да бъдат леко завишени (ресторанти). Второ цената на ваучера може да е по-висока от текущи промоции в атракцията. Пример: Бурж Халифа, онлайн цената е с отстъпка 10%, на място е по-висока. В различните сезони правят различни промоции и свалят от цената или вкл бонус в билета. Enternatiner не може да се комбинира с друга промоция или да я замести.Освен това книгата не е евтина – 300 дирхама с отстъпка, иначе е 500 дирхама. Това е близо 250 лв само книгата. Тя е огромна с хиляди видове ваучери, само че ще използвате между 2 и 5 % от нея за 7 дни. Книгата спестява много пари, ако ще сте в Дубай няколко месеца или живеете там. Второ, ваучерите са за определени места. Всяка година се преиздава, и ваучерите с отстъпка се променят. Една година може да има ваучер за Атлантис Аквапарка, друга година ще е за по-малък аквапарк като Iceland Аquapark. С една дума, за 7 дневен престой вероятността да спестите пари е минимална. Или ако се фокусирате върху книгата, ще съобразявате с нея, а не с вашите желания.
Хотели
Има мизерни хотели, има и хубави хотели на прилични цени. Юни – август има добри оферти за луксозните хотели. Аз винаги резервирам през booking.com. (с регистрация виждате Тайни оферти, след няколко предишни резерваци, получавате genious отстъпка). Оценката на хотела тряба е поне 7.5. През туристическия сезон цените скачат доста.
Ако сте с кола, няма значение къде е хотелът – освен ако искате да пестите бензин. Най-оптималното място е по-средата на града, на Шейх Зайед Роуд, между Дубай мол и Емирейтс мол. Така ще сте на равно разстояние от всички забележителности. Аз препоръчвам обаче престой в Дубай Марина
– по-скъпи са хотелите, но вечер може да се разхождате в Марината и JBR пеша, без колата.
Дубай е огромен
По дължина е около 40 км от единия до другия край. Това разстояние без трафик се минава бързо за около 30 минути благодарение на скоростните булеварди със 120 км/ч. Но с трафик може да бъде час и половина.
В Дейра не ви препоръчвам да спите, тъй като това е бедната част, в която е и много мърсно. Там е компромисен вариант само ако искате да спестите пари от хотел или сте на low budget. Като препоръчвам да сте близко до Крийка, до главния булевард при канала. Хубави хотели са
Едно от хубавите неща на Дубай е, че ако имате повод за празник, са готови да ви upgrade-нат стаята с по-хубава или дори по-висок клас. Ще ви изпратят торта и може дори и остъпка да ви направят. Рождените дни и годишнини от брак са най-вървежни. Като направите резервация на даденo място, пишете имейл до хотела, че имате рожден ден например, и ако има възможност бихте искали стая с балкон или морска гледка, или на по-висок етаж. До сега не са ни отказвали никога, и един път получихме апартамент вместо двойна стая без да изискват от нас доплащане. Друг вариант – преди да резервирате, пишете до хотела и поискайте отстъпка за рожденния си ден. В стаите всеки ден зареждат с вода безплатно.
Плажове и бийч барове
генерално водата застоява и става като блато на доста места из Дубай, заради изкуственото подобряване и затварянето на голяма част от крайбрежието с малки яхтене портове.
Най-хубавите плажове
не са в Дубай. В Дубай плажовете са „подобрени“, не че не ги е имало, но пък има доста насипан пясък, за да се увеличи ивицата, да няма камъчета и водорасли.
Ако не ви се мърда от Дубайските предели, то най-добрто място е Al Mamzar Beach, намира се след Дейра. От Дубай Марина до там с такси е 100 дирхама.
Ал Мамзар представлява парк(плаща се вход 5 дирхама на човек), с три плажа разделени един от друг, но те са след парка, с гледка към Персийския залив. Няма чадъри и шезлонги, а палми, пазещи естествена сянка. Имате душове (водата е много солена и се изгаря бързо), и затворени тоалетни с климатик, будки с напитки. В парка е приятно за разходка сред алеите с дървета. Има паркинг отпред като има цена от 30 дирхама. Ако не искате да плащате, преди парка има три огромни (но затворени канални плажни ивици) с беседки, където може да спирате безплатно и пак да плажувате, там има и беседки. До тях стигате много преди парка.
JBR плажа или Плажа на Марината, се намира пред Марината. Хубава плажна ивица,със свободна зона, както и с платенишезлонги и чадъри (около 100). Там ще видите много популяри места за инстаграм снимки, както и арабин с камила, чакащ да платите за снимка. Има подземен паркинг, плаща се. Пред плажа има пешеходна алея с различни заведения.
Jumeira Public Beach, Russian Beach, Burj Al Arab beach е едно и също място, където плажувате до Бурж Ал Араб и е едно от местата за снимки пред хотела, защото до самия хотел не може да стигнете без резервация за ресторант. Плажът не е толкова хубав.Обикновено е най-посещавания плаж.Пясъкът и водата понякога са застояли, освен това е в близост до пристанищата с яхтите и водата не е много чиста.
Ако ви се кара, един от най-добрите плажове е в Абу Даби – Sadiyaat Island. Има паркинг пред него, намира се в защитена територия.Плаща се вход към 20 дирхама. Пясъкът е бял, а водата тюркоазено синя. Има свободна зона, има и шезлонги с чадъри – платени.
посетете следните места (всички имат охрана, и в повечето случаи, искат паспорт за проверка на години, проверяват ви чантите, не може да внасят храна и вода отвън):
Barasti Beach – безплатен вход.Вътре има шезлонги и легла с чадъри. Сядате безплатно, но трябва да си поръчате нещо. Може да седите цял ден с една бутилка вода. Но пък плажа е отврат, намира се пред малко пристанище с яхти, и водата понякога е много мътна. През деня е по-спокойно с музиката, вечер към 5 започва партито.
Nikki Beach – няма нужда от реклама, целодневно парти, добре направено, плажа може да се ползва пред заведението, отстрани е хотелската част с вилите. Може да се разхождате и да разглеждате. Но входа е 250 дирхама, като 150 дирхама са за консумация. Дават ви ваучер, който давате на бармана,за да си поръчате. Ако искате да си вземете шезлонг, трябвате да отиде възможно най-рано сутринта.
Cove Beach (пред Burj AlAtab), Nassimi Beach (Atlantis), Zero Gravity (Марината, до skydive), Drift, Pool bar at FIVE hotel… са най-популярни в момента, но имат вход около 250 дирхама и отново трябва да отидете рано, за да заемете шезлонг. В цената е вкл. консумация.
Ако искате нещо по-екзотично и скъпо, отидете на The Island Beach, който се намира на изкуствен остров, част от изкуствения комплекс от о-ви World Islands. Лодки ви транспортитат до там срещу 200 дирхама, има бар, лаундж, бунгала, отделен плаж (но всичко се заплаща)- http://theisland.ae/couchcms-1.4/theIslandCMS/lounge.php
Атракции и активности
Бурж Халифа
Най-известните забележителности за посещениe в Дубай са:
Dubai Mall + Burj Khalfa + Dubai Fountain – намират се на едно място наречено Dubai Downtown – в мола е и най-големия аквариум Dubai Aquarium & Underwater Zoo – плаща севход за него, но и отвън се вижда прекрасно, ако се качите на етаж 2 и застанете на парапета с гледка към аквариума. Отделете си поне половин ден за тези 4 забележителности и обиколката на мола, с езерото, влизането в Souk-a по средата на езерото.
Burj Al Arab + Wild Wadi aquapark (не може да стигнете до хотела, има охрана, освен ако имате резервация за ресторанта или аквапарка);
Emirates Mall (ски пистата е тук, и може да хванете шоу с пингвини),а вътре в снега, ще видите бунгала, част от хотел Кемпински.
Madinat Jumeirah – комплекс от хотели и апартаменти, в чийто център, въхновен от Венеция, са направени канали и може да се повозите на лодка(галера). Отстрани по алеите до канала е пълно с кафенета, ресторанти, както има и сук-базар. Приятно място за разходкавечер. В едната му част има гледка към Burj Al Arab. Това място е най-приятно вечер, температурите са ниски, и когато Бурж ал Араб е осветен.
City Walk – е нещо наподобяващо на open space mall, отворено пространсво със шопинг улици за разходка. Популярно място сред местните.
Dubai Marina + JBR – JBR еглавна улица, на която са разположение луксозни хотели, барове, ресторанти и дискотеки. Модерната част за чужденците. Dubai Marina е зад JBR и за разходка е направена Marina Walk, пешеходна алея обикаляща Марина Канала, с много заведения и кафенета.
Хотел Атлантис, аквапарка AquaVenture + разходка по Палмата (където има отделен делфинариум, в който плащате за плуване с дефини или гмуркане в аквариума), във входа на аквапарка е вкл. позлване на плажната ивица, гледаща към Персийския залив – което прави плажа много хубав, водата се движи. От страната на Насими, водата не се движи и е застояла. Ако имате рожден ден, влезте на сайта им и попълнете данните си , за да получите ваучер за безплатен вход в аквапарка в седмицата на РД ви ден.
Атлантис
От Атлантис, карайте на ляво по палмата и ще стигнете до нейния крайследZabeel Saray (един от хубавите хотели, в чиито бар може да изпушите наргиле сред градните им), с гледка към Марината – популярно място за снимки. Карайте в обратната посока, подминете Атлантис и ще стигнете до гледка към Бурж Ал Араб.
Miracle garden
Miracle Gardens + Butterfly Gardens (величествените цветни гради, а до тях се намира градини с изложба на различни видове пеперуди)
Deira, това е старият град, от където Дубай е тръгнал, в който се намират известните сукове – базари за злато, подправки и всякакви др, неща. Но е доста мръсно.Тук живеят всички нископлатени имигратни и черноработници, както и най-бедната прослойка на местното население.
Сук, Дубай
Wafi mall – по-малък мол с интересен интериор с египетски мотиви, интересен е за снимки
Mercato Mall – отново по-малък мол, но попадате сред мини Италия. Сядайки в кафенетата на 1вия етаж, все едно пиете кафето си в китен италиански град.
Emirates Towers – известни сгради, с това че там се помещават офисите на Шейха. Намират се във Финансовия център. Има хотелска част и може да резервирате престоя си там.
Джамията Думейра (най-голямата в Дубай), намира се на Jumeirah Road (къдетонедалеч е и българското посолство, ще го познаете по флага на страната ни). Може да се снима отвън. Мисля, че може да се влиза и вътре, но само в опр. ден.
Делфинариум в Дубай;
Safa Park е популярен парк за разходка;
Нещо по-необичайно – котешко кафене Ailuromania – има такива в Париж, Лондон и др. места по света.
Сафари в пустинята:
Обикновеният вариант е да си букнете нормално вечерно сафари – включват взимане и връщане в хотела (pick up and drop off). Идва шофьор с кола (Toyota Land Cruiser най-често) и ви взима, като в колата има място за 6 човека без шофьора. Сафарито е споделено, така че ако сте само 2ма, шофьора ще мине да вземе още хора от други хотели. Препоръчвам arabiannighttours, desertsafaris.com (вижте оценка в tripadvisor, какво е вкл в цената). Цената обикновено е 250 – 300 дирхама. (Ако цената е значително по-евтина към 150 дирхама, значи има нещо нередно – значи, че няма да ви вземат с кола, а ще трябва да ходите на място за среща, в града, където ви качват в атобус до пустинята и там, се качвате на кола за сафарито в пустинята, а в лагера менюто е по-бедно, и храната е по-нискокачествена.) Аз съм ползвала тези: https://www.desertsafaritours.com/…/private-desert-safari-…/ или http://www.arabiannightstours.com/
Сафари в пустинята
Взимат ви около 3:30 на обяд и ви връщат към 22:00 вечер. Започва с едночасово каране до началото на пустинята, някъде след Шарджа, посока Оман. Стигате до пункт (магазинче), където се събират колите на агенцията (чакане около 20 минути) и всички тръгвате заедно. Някои агенции спират при писта за каране на бъгита(които обаче са платени).
Започва карането по дюни (около 20 мин, ако ви е страх, най-малко друса отпред до шофьора, а отзад много се подскача), след това ви водят в лагера, вкл. храна – традиционна арабска – хумус, питки, ориз с агеншко, агнешки шишчета, салати…, има наргилета, безплатно рисуване с хена на малък участък от ръката (ако искате голяма рисунка на цялата ръка до лакътя се плаща), преобличане с традицонни дрехи. Нариглето е безплатно в шатрата за пушене. Ако го искате на масата, се доплаща. Качването върху камила става пред лагера и е вкл в цената.
Допълнителни неща за доплащане са sand boarding, бъгита, сувенири. По време на вечерявата ви в лагера има шоу програма – бели денс, огнено шоу и дервишки танц. Предлагат се и сутрешни сафарите без лагер, само каране в пустинята, като избирате с каква кола. Има с Hummer, но е по-скъпо. Има и по-различни преживявания – в по-луксозни лагери, където може да преспите в пустинята. Например тази агенция https://www.platinum-heritage.com/
Сафари в планината
има и Сафари в Hatta Mountain – на границата с Оман. Камениста планина, карането е off road. Качват се на високо, в местност с малки езерца, наричани Wadis (вади). Може да ги намерите в сайтовете за сафарита.
Аквапаркове
– този на Атлантис е най-подходящ за възрастни. Влизате в сайта на Атлантис и имате избор от няколко неща – освен аквапарка, плуване с делфини, гмуркане в аквариума с акулите и мн. Др. неща, които може да прочетете на сайта. Също така предлагат и тур- полет с хеликоптер на цена от 400 лв на човек. Wild Wadi при Бурж Ал Араб е по-детски, а този в Абу Даби-Yas Island също е по-скучен за възрастни.
Themepark-ове
Дубай популярен с това, че постоянно предага нови интересни места за разходки и разглеждане, и предимно активности за деца, но не по-малко интересни за възрастни:
Global village – е най-големият туристически, шопинг проект за забавление и разходка. Представлява компекс от постройки. Всяка постройка репрезенира отделна държава от света. В постройката има сцена с музиканти и танцьори, сергии, магазинчета, продаващи традиционни продукти от държавата. Например 2018 имаше постройки на Египер, Турция, Иран, Кувейт, Бразилия и много други страни. Паркът е супер идеен и навсякъде в него има дубликати на известни забележителности от света – Айфеловата кула, Биг Бен, Катедралата в Москва, Пирамидите от Египет. На Нова Година, всяка държа изстрелва фойерверки в часа, в който реално държавата посреща Нова Година. В тази нощ, там има форверки 7,8 пъти
Riverland – тиймпарк, с интересни декори от различни точки на света, вход свободен;
Motiongate Dubai – тематичен парк по филмите на копманията, увеселитен парк
– Bolywood Parks – тематичен парк, посветен на Боливуд, с декори от градовете в Индия и филми
Още увеселителни паркове, с тематични декори: (някой изискват заплащане)
IMG World of Adventure
Legoland Dubai
Lionsgate Dubai
Warners Bros World
Columbia pictures Dubai
Какво друго може да правите в Дубай:
SkyDive – да скочите с парашут с инструктор;
Zipline – да се спуснете по въже (zipline) над Фонтана, в Марината или в съседния град Ras Al Khaima, където линията е дълга 3 км.
Да си резервирате полет с хеликопер или пък да си поръчате летящо такси – Uber Flying taxi
да резервирате 7-степпен меню „Afternoon Tea“ в Бурж Ал Араб – ако сте чрeвоугодник, това не трябва да се пропуска. 240 лв на човек, но преживяването си заслужава. А стомахът ви, хем ще ви мрази (заради огромното количество храна), хем ще ви благодари (заради вкусотията).
В Ал Айн – Al Ain
Jebel Hafeet – може да се изкачите с кола до върха на планината (повече прилича на хълм) с гледка над пустинята;
Да си резервирате хотел с минерален басейн – да, там извират минерални води.
Al Ain Zoo –да посетите най-голямата им зоологическа градина, вход 30 дирхама.
Al Ain Oasis – да посетите естествена гора от фикусови дървета и палми, която е оазис за местните;
Пазара за Камили и стадиона за надбяхвания с камили
Al Ain National Museum – ще научите за историята на града.
В Абу Даби
е най-добре да си букнете 1 нощувка, например предпоследния ден, за да отидете на плаж и да обиколите града:
Джамията Sheikh Zayed
Джамията Sheikh Zayed Mosque – в петък сутрин е затворена до 4:30 на обяд, заради сутрешната молитва. Входа е безплатен. За жените задължително се изисква да се преоблекат с абая, която предоставят на място.За мъжете настояват, ако са с къси панталони.Повече информация тук: https://www.szgmc.gov.ae/en/mosque-opening-hours
Corniche – крайбрежната алея, подходяща за разходки;
Sadiyaat Island с плажа Sadiyaat.
Emirates palace – дворецът – палат – хотел на Шейха на Абу Даби. Ще ви пуснат да влезете само с резервация, например за кафето със златен прашец, или резервация за тур в хотела – инетересна обиколка около 2 часа навсякъде в хотела, по златните му коридори, чак до последния етаж, който се използва само от кралското семейство, огромни стаи, част от апартаменти, златни кранчетав банята, златен сапун, има какво да се види
Естествено, ако Шейхът е там, ще отменят всички резервации. Интересен факт – българка свири на виолончело в рецепцията на хотела.
Emirates palace
Ferrari World, Yas Island, пистата на която може да карате болид, срещу съответната сума. Там е и най-бързото влакче. Но е единственото забавно нещо за възрастни.Всичко останало в комплекса е насочена за деца.
Историческа забележителност, дворецът Al Hosn
Mangrove National Park – изкуствен парк, но интересен. Придвижването е с лодка, направена е река между дърветата.
Ferrari world, Абу Даби
Заведения
Колкото искате има, луксозни и не толкова луксозни. Агнешкото и пилешкото са най-популярни. Но това не значи, че няма ресторанти, които да предагат свинско. Цените обаче са високи. Пицариите са най-срещаните заведения. Една пица варира средано по 60 – 80 дирхама. Една салата е около 30 дирхама. Както казах, отваряте Zomato, сваляте менюто и преценявате дали ще си го позволите.
Препоръчвам следните заведения:
Al Hallab ресторант в Дубай Мол – не е скъп, седнете на терасата, с гледка към фонтаните и Бурж Халифа.
Ако искате пица – Carluccios, пред фонтаните е, или Vapiano в мола.
Ако харесвате да седите в Марината, посетете Marbaiya Restaurant & Café в Dubai Marina или Stefanos Café – с най-хубава гледка са към извитата сграда Cayen Tower
В Дубай Маринаи др места има много fast foodзаведенийца за шаварма или така наречените дюнери. Също така и ливански ресторанти. Но там не сервират местна храна, а ливанска.
Хубави заведения барове с гледки
Shades с гледка към Марината, Level 43 гледка от 43 етаж към Шейх Зайед Роуд, Five Hotel The terrace bar, One&Only,
В хотел JW Marriott Marquis Hotel Dubai има бар на последния етаж. Всички заведения и кафенета се намират предимно в хотели. Пред хотелите има пиколо, което взима колата и я паркира без заплащане. Вместо да паркирате на улицата, използвайте услугата.
Ако искате да пестите от пари за храна,
посетете Карфур – там има всичко. Има няколко в града. От там може да си купите и хиляди видове фурми и др. вкусотии за България.
Алкохолът
е забранен за продаване в магазините, затова пък във всички хотели, ресторанти и барове се предлага. В кафенетата по-скоро не. Цените са фрапиращи. Чаша вино може да излезе между 50 до 80 дирхама – колкото една пица. Същото важи за бирата.
Обслужването
е на едно от най-високите нива. Колкото по-скъпо е заведението, толкова по-учтиви са с вас, все едно сте от кралското семейство. Нищо, че не носите дрехи на Армани, не ви преценяват по това, важното е да си харчите парите (колкото и да са те).
Сервитьорите, хостесите – всички ви третират все едно сте член на кралското семрейство, усмихват се винаги, ако има нередност – веднага я поправят. Навсякъде. Разбира се, има малки изключения, зависимост в коя част на града сте, но ако се придържате към известните туристически дестинации – всичко ще бъде като в приказка.
Работната седмица
започва в неделя и приключва в четвъртък. Уикендът е петък и събота – тогава има най-голям трафик. Не е препоръчително в четвъртък вечер и петък да ходите до мола, най-претъпкано е. В петък е ден за събиране със семейството в ислямския свят, затова и местните все едно са се изпарили, но пък за сметка на това, всички индийци ще се изсипят в мола, да си мият кракатата в тоалетната и да се разхождат в мола, допринасяйки с различни аромати, бутане и опипване.
Бюджет:
Ако сте с ограничен бюджет, резервирайте стая с включена закуска, обикновено излиза 100 – 200 лв отгоре. 100 лв ще оставите само за едно ядене в заведение.
Аз лично съм си определила 200 дирхама минимум на ден като средна сума за изхранване. Сумата е доста ограничена, и с нея може да си позволите едно сядане в заведение (пица + лимонада излиза около 100 дирхама), а останалото пазаруване ще е от евтини дюнерджийници или супермаркет.
Отделно отделете 200 – 300 дирахама от джобните, ако ще пазарувате фурми и др. Деликатеси за България от Карфур.
Една добра сума на ден би била 600 – 800 дирхама на ден, на човек, ако искате да сядате за обяд и вечеря на заведение, да си взимате пиене на плажа, да си поръчвате наргилета, и да си купувате по някое други лакомство докато обикаляте в мола.
С Влади тръгваме за Прага – за БИРА! В първата част само ще загреем, после – ще видим
Приятно четене:
Една разходка до Бирена Прага
част първа
По музеите и улиците на Прага
Идеята за тази екскурзия до Прага дойде съвсем внезапно: eдин приятел много искаше да отиде на бирения фестивал в Прага. Намерил оферта и се записал. Но бил сам и трябвало да доплаща за единична стая. И се сетил да сподели офертата с мен. И понеже ставало дума за три нощи в Прага със закуска, автобусна с нощен преход натам и насам и аз се навих да се запиша. Речено – сторено. Успях да си получа и отпуска за три дена около 24-ти май, с почивните, стават осем.
И ето ме с платена оферта в ръка. За 299 лева, без пътните такси (20 евро, които платихме на място) и още доплатихме на място за корабче по Вълтава с включен обяд (двучасова за още 19 евро).
Ден първи
Дойде датата на тръгване – 22.05.2018 г., и ето ме на път. Събрах си багажа в една малка чанта – същата, с която ходих до Дубай през зимата и пътуването започна в един топъл майски следобед.
Пътувам до София
Пристигаме в големия град около 15:00 ч и с метрото се ориентираме към Сердика. От там започна едно влачене на чантата ми и куфара на моя приятел в посока на Руски паметник. Едвам вървим и въпреки, че сме малко изморени, зяпаме по витрините. Похапнахме по една пица на Съдебна палата и продължихме.
По пътя натам се оглеждахме да видим кои номера трамваи минават оттук и за къде отиват, за да можем на връщане, когато багажа ще ни е двоен и прехода почти денонощие да се повозим малко до гарата.
Стигнахме до Руски паметник и се заоглеждахме къде точно трябва да застанем. А точно там е офиса на туроператора, който сме си избрали, та попитахме направо там.
Казаха ни къде да чакаме и зачакахме. Моето другарче остана при багажа, а аз отидох да похапна малко в близкото заведение. Имахме около час време до тръгване. Дойде автобуса и тръгнахме. Прекрасна млада екскурзоводка, която ни накара да се почувстваме като в приказка.
Следва един бърз преход до
Калотина и едно бързо минаване на границата
После първата почивка на километър в сръбско на едно заведение. Многократно сме спирали там при други пътувания, така че тук всичко ми е познато. Даже може да се плаща с левове. И там като се започна с
първата бира – Заjечарско (0,330 л.),
че чак незнам до коя поред ще стигнем до края. Но на всяка ще си имам снимка и после ще ги броя –
И тъкмо тръгваме след тази първа бира и в автобуса ни раздават по още една за Добре дошли, този път чешка. Която си сложихме обратно в хладилника на автобуса, за да си я вземем вечерта в хотела.
Следват още няколко почивки по пътя към Прага – едната преди Белград, после през Белград си бях буден, даже събудих и спътника си да гледа, защото на него му беше за първи път. Sлед това през Нови сад и Суботица през равното и скучно поле, после още една почивка в началото на Унгария, още една в началото на Словакия и едната по средата на
Чехия
И там някъде беше
втората бира – SARIS 10%
Аз процентите за нищо ги нямам.
Ден втори – ние сме още на път, но полунощ вече е минало.
И сме на една почивка
преди Прага,
където имахме повече време за обяд. И гледам едни вкусни и апетитни храни като на шведска маса наредени и всеки минава и си взема. Но цени не виждам, мога само да гадая – сигурно е на килограм. Ама не посмях да си взема много. Нареждам се аз и си вземам малко картофки и една наденичка. Отивам на касата, казват ми, че струва 85 крони (горе – долу – не помня точно). И аз давам 100. Но касиерката започна нещо да ми обяснява и не взема парите. – АЛТ, АЛТ казва строго и ме гледа умно. И аз не разбирам, но в един момент започвам да се досещам, че или парите са фалшиви или са излезли от обръщение…
100 крони, излезли от употреба
Давам евро и минавам. Похапвам и размишлявам. После ги показвам на екскурзовода и жената ми казва, че не е виждала такива пари… Ха сега де. Ами ако и другите 1000 крони, които имах и те се окажеха не както трябва?… А съм ги вземал от чейдж бюро. Дояждам си храната и тръгваме. Пристигаме в
Прага
към 15:00 ч. Минаваме покрай гарата, опитвам се да запомня къде е, но после забравям (а ми се искаше да я видя по отблизо в някои от дните) и се насочваме към хотела. По пътя спираме на едно място, за да ни купят билети за градския транспорт, понеже след малко гишето ще затвори. А ние искаме да излезем към 18 ч и да се разходим всички – да ни покажат набързо кое къде е, какво е и какво може да се види и прави в този следобед. Тук някъде виждаме в един парк един малък фонтан и около него малки деца тичат голи – голенички.
Дават ни около час почивка. Но нещо не можахме да си намерим стаята. На картона ни пише 139, а там не става картата. Някъде по коридора на нашия етаж се появява камериерката. Оказа се българка. И нея попитахме защо не можем да си отворим. Тя погледна картата и се оказа, че стаята ни е 133… Показа ни къде е, как се отваря. Каза ни да не оставяме в стаята пари и документи, защото не отговаряала и т.н. Оправихме се и после я
попитах за парите – защо не ми ги вземат никъде
И тя ми каза, че това са пари излезли от обръщение. И че са заменени с монети от 50 крони. (А моите бяха две банкноти от по 50 крони). Но 1000-та крони си били наред.
Оставям багажа и тръгваме да търсим супермаркета и станцията на метрото. От хотела през паркинга, покрай другия хотел и все направо. Намираме и двете. Влизаме
в супермаркета. Огромно разнообразие от бири.
Но аз си вземах само чипс. Бира имам. В единия край гледам машина за рязане на хляб. На другия ъгъл – машина за приемане на празни бирени бутилки. Я да разгледаме по-подробно. Започвам с машинката за рязане на хляб. Монтирана на стената и леко под наклон. Едно зелено копче задейства целият механизъм. И аз го натискам да видя какво ще стане. Тръгнаха ножовете на празен ход. Огледах се наоколо и гледам хлябовете – имаше и цели, имаше и нарязани. Имаше даже и дълги франзели нарязани и опаковани. Аз
хванах един цял – типово малко хлебче
Гледах го, разглеждах го и пак го върнах на рафта. И тъкмо си тръгвам и иззад рафта се показа една жена и започна да ми се кара, че не трябвало да вземам хляба, да го пипам с ръце и пак да го връщам на рафта. Имало ръкавици. Трябва да го взема и купя. Добре де, така да бъде. Ама за какво ми е цял. Я, пак да го сложа на механизма, който току що пробвах на празен ход да видим какво ще стане… Слагам хляба, натискам зеленото копче, механизма се задейства и след секунди хляба се събира нарязан долу в едно улейче. Но как да си го събера… Жената ми показва от къде да взема найлонче, къде да го сложа на улейчето и как да си го събера… Да бе, вярно, то като в нашата фабрика в която работя… Вземам си найлонче, пъхам си го и отивам на касата.
Но преди това се загледах в механизма за приемане на бирени бутилки… Един голям метален диск, колкото старите грамофонни плочи, с едни ленти накрая. Едно зелено копче го задейства. Като се натисне – диска се завърта. На него един човек тъкмо слагаше бутилки. Загледах се. Слага бутилки, диска ги вкарва зад лентите, те остават там, диска излиза празен, слага следващата бутилка и така докато свършат. И тогава човека пак натисна зеленото копче, диска спря да се върти, а от един процеп излезе касова бележка. За останалото ще гадаем. Поне до другия ден.
Та вземам си хляба, малко салам, чипса и си тръгвам към хотела. Обличаме се и тръгваме на обиколка. И тъкмо тогава завалява дъжд. Чакаме да престане. Връщам се до стаята, за да си обуя обувките за дъжд. И след още половин час тръгваме към метрото.
Губим 10 минути да ни раздадат билетите, да ни покажат как и къде да си ги активираме на машинките и да ни обяснят къде слизаме. Слизаме в метрото вече с билети, но мен първи ме проверяват… (Ползваме билет от 24 крони за 30 мин). И нито един от останалите от групата… Оказа се, че това метро е много дълбоко. Един дълъг тунел, ескалатори надолу, един вятър (духа много в тунела по ескалаторите). Чак ми отнася шапката. Движим се по жълтата линия.
Слизаме на
Мустек (Mustek)
(четири спирки по-натам). Пак започва едно влачене на групата – докато излезят всички от метрото, докато ни обяснят от къде можем да си купим сами билети (имаше една каса за билети на изхода на метрото), какви точно, колко… Докато чакаме половината група да си купи… И минава още половин час.
Излизаме от метрото и пак завалява. Спираме се под един навес по улица Народна (Narodni)
Показват ни тук една глава
Арт инсталация в един вътрешен двор от лявата страна по тази улица – наричат я ГЛАВАТА, която има множество елементи, които се въртят на 360 градуса като кубчето на Рубик. Всеки един елемент се върти на 360 градуса, после няколко едновременно и накрая цялата глава се върти. И всичко това ако се наблюдава на фона на залязващото слънце с всичките отблясъци на светлината – било много красиво. Дъжда пак престава.
Слизаме по малките тесни улички (Na mustku), която по Melantrichova ни извежда до многоцветния пейзаж на стария град. Покрай музея на секса (Sex MACHINES MUSEUM), излизаме на големия площад с часовника. Оттам надясно покрай музея на шоколада, на изтезанията и на восъчните фигури и стигаме до Барутната кула. Все известни и красиви места. Показват ни къде ще се чакаме на другият ден по обед, за да ни заведат на корабчето (на часовника пред готическата порта там).
Из малките и чисти улички
После тръгваме през еврейския квартал, по улица Парижка, тук някъде спираме да сменим пари на по-добър курс. И тук започва едно влачене, пресмятане – кой колко крони да си вземе… Такива работи.
Продължаваме, показват ни една синагога, скъпите магазини тук и излизаме на Чехов мост. Тук ще бъде автобуса в последния ден следобед за тръгване. Трябва да пресечем моста и наляво по стъпалата. Там всеки ден и по всяко време има върволица от автобуси, чакащи туристите си.
Ако пресечем и пътя и тръгнем нагоре по стъпалата, после надясно, ще излезем горе на Метронома, а оттам надясно по алеите и ще излезем на шатрите, където е разположен
бирения фестивал
И ни оставят. Аз тръгвам с едни хора от групата, тръгнали към шатрите, ама само донякъде – да видя къде са и в другите дни да ходя сам по обед. Стигнах до края на стъпалата. Горе до Метронома. Той се вижда отвсякъде – една голяма червена стрелка, която се движи наляво – надясно.
Арт инсталация с маратонки на хълма при Метронома
Тук имаше още една много интересна Арт инсталация – на един кабел опънат от Метронома до близките дървета в парка висяха стотици чифтове маратонки навързани за връзките на този кабел, една до друга, една под друга, няколко една за друга, различни видове, марки, цветове. Изумително красиво. Достатъчно нависоко, за да не може да се стигнат и да се вземат От терасата там се вижда Прага като на длан.
Маратонките
Тук имаше една сцена, на която се подготвяха да пеят. Имаше и една малка бирария на открито. Бирата се лее навсякъде. Погледах малко и си тръгнах. Правя по още една обиколка наоколо и се прибирам към хотела. На другия ден групата има обиколка с местен екскурзовод на забележителностите на Прага около три часа, след което е обиколката на Вълтава с корабче от 14:00 до 16:00 ч с включен обяд. Ето къде ще обядвам на другия ден. Аз съм се записал чак за нея.
Нито смятам да ставам толкова рано и да закусвам, нито смятам да се влача след групата три часа до обед. Защото аз съм си набелязъл конкретни неща за посещение през трите дни там
– Бирените шатри;
– Хълма Петржин с наблюдателната кула;
– Тв кулата с ресторанта и наблюдателната площадка;
– Музея на изтезанията и на шоколада (които ни показаха в първия следобед) – ако мога;
– Да опитам поне осем вида бира (Е, толкова опитах на шатрите, ама и още толкова си вземах от супермаркета в последния ден, за вкъщи, за да опитам и още бира). Даже си направих и списък с марките, които исках да пия, както и да похапна козуначено коминче (Трнделник (TRDLO) – което ни показаха какво е и къде го има), сладолед.
Trdlo – Трънделника – козуначени коминчета
А защо не и козуначено коминче, пълно със сладолед… но за това в следващата част:) А исках и някой мол, ако остане време. Малко снимки, малко видео и много бира. Толкова. Какъв Дрезден, каква немска бира?…. Който иска от групата да ходи. Аз съм дошъл в Прага. Нито до Дрезден ще ходя, нито история ще слушам. Сам ще си правя програмата. И ще видя повече, сигурен съм.
Третата бира,
която пия в хотела, е тази, която ни раздадоха в автобуса по пътя насам. Ха, биричка пред хотела с лакомствата, които си взех от супермаркета. А бутилката смятам да върна на другия ден в супермаркета, да видим как работи машинката там.
Ден трети – 24. 05. Празник за нас, незнам дали и за чехите.
Събуждам се към седем сутринта. Ама не бързам да ставам. За днес групата има след закуска да тръгва в осем за дневната обиколка. Което предполага, че след осем ще има повече места в ресторанта за закуска, но и по-малко храна:).
Слизам към 07:30 ч. Навсякъде в ресторанта е пълно с туристи, почти нямаше места. Седнах при две възрастни китайски дами. Общо взето в хотела имаше преобладаващо младежки групи и много по-малко възрастни туристи, както обикновенно се получава при евтини хотели и промоционални цени.
Хотелите, в по-ниския бяхме ние
Закусих си прилично – саламчета, франзелки, мляко с какао, два – три плодови сока, едно варено яйце, малко домати и каквото още свежо си харесах по шведските маси.
Някъде след 8 ч масите се поосвободиха. Значи в следващите дни ще слизам по това време. И тъкмо привършвам със закуската и при мен се спря един възрастен човек, не от нашата група и с чужд акцент ме заговори:
– Ти от каде си?
Аз го гледам умно и мигам с очи.
– Ми от България…
– Ти в Габ-ро-во ли жи-ве-еш?
Аз продължавам да го гледам умно и да мигам изумяващо.
–Да, казвам аз.
– Аз теб виж- дал на ав-то-бус-на спирка в Габ-ро-во….
– И си ме запомнил?
– Ми как… – Отговаря непознатия. И продължава: – Аз бях с бял автобус, преди вас на границата със Сър-бия….
– Не съм видял, аз съм спал.
– Ти па-ту-вал с ав-то-бус от Габ-рово в 12 ч на обед?…. – продължава човека.
– Да….
Та какива работи. Мен ме познава целият свят едва ли не. В следващите сутрини пак се засякохме на закуска и пак си говорихме.
Време е за моята си обиколка. Времето е облачно, вземам си и чадър. И празната бирена бутилка. Отивам към метро Invalidovna (жълтата линия в посока към ZLICIN и ще слизам на Mustek.
Но преди това да върна бутилката. Влизам в супермаркета, отивам на машинката, натискам зеленото копче, диска тръгва, слагам бутилката. Изчаквам да се скрие, натискам пак зеленото копче, диска спира и от процепа излиза касовата бележка. На нея пише – бутилка 0,500,…. 3 крони. Отивам на касата, давам бележката, дават ми три крони и си излизам. А три крони са нищо (5 крони е едно ползване на общественна тоалетна, някъде е и 10 крони). Но все пак това са ми първите три крони, заработени в Прага. И се замислям, че световно известните бизнесмени и милионери са започнали с дребни и жълти монети. Та такива работи.
Продължавам си обиколката. Купувам си билет за 30 мин отивам да, от машинката на метрото и слизам на Мустек. Там си купувам вече карта за три дена (мисля че беше 310 – крони, не помня), но така ми е по спокойно. В края на третия ден вече ще сме си тръгнали.
Слагам си я в един джоб на чантата и забравям за нея. Първо отивам да снимам
ГЛАВАТА
в онова малко вътрешно дворче, което се опитах да запомня къде е. По бул. Narodni. Съвсем наблизо по левият тротоар, минавам под един навес (по-скоро тунелче под една сграда) и попадам във вътрешното дворче, където е главата. Тя вече се въртеше много интересно.
Главата
Няколко снимки и продължаваме към Часовника. Запомнил съм малките улички дотам.
Отивам да гледам
музея на изтезанията (MUSEUM TORTURE – входа е 160 крони)
Но още беше рано, така че едно кафе на площада ще е едно добро начало. Седнах си на една масичка, вземах си едно голямо кафе, пия си полека и си гледам прииждащите тълпи туристи.
Столът с големите пирони
След това ходих на този музей. Малък е, почти изцяло под земята – по едни стъпала надолу, през едни тъмни тунели гледам макетите по ъглите и стените. Много зловещо изглежда.
Křižovnické nám. 1, 111 00 Staré Město, Чехия
Имаше на едно място един стол с едни много дълги и дебели пирони, забити един до друг и по седалката и по облегалката. Сядащият там сигурно е изпитвал нечовешка болка. По натам имаша макет (който ми заприлича на нещо от рода „Или казваш каквото те питаме или те потапяме във врящият казан“… ) : На една стойка е закрепен дебел и дълъг прът. В горния му край е закачена една мрежа, като торба. В торбата – човешко тяло. А под него една голяма дървена бъчва и имитация на вода в нея, вдигаща пара… И сигурно ако изтезавания не си признае, само спускат пръта надолу и човека попада във врящата бъчва… Разни други стягащи и разтягащи тялото механизми, причиняващи болки.
Разгледах набързо и излязох.
Музей на шоколада
До него е
музея на шоколада
Но за да ме пуснат там, трябвало да дойда към 12 ч – т. е. след час. Не ми се чакаше. Само разгледах магазина – изкушаващи шоколадови бонбони, фигурки, инструменти – чук, катинар, гаечен ключ, болтове, гайки, ножици, човечета – всичките от шоколад. Избрах си едно човече на клечка. И си тръгнах. Вървя и си похапвам. Много вкусен и твърд шоколад.
Стигнах до
барутната кула,
снимах и там. Разхождах се бавно и зяпах по витрините. Неусетно времето минава. Остава около час до времето, когато ще се събираме за корабчето. Връщам се пак на площада с часовника и сядам на едно от многото заведения да пия следващата –
Четвъртата бира
и да чакам да стане време. Но съм седнал така, че да гледам към готическата порта, където трябва да се съберем към 13:30 ч. Докато си изпих бирата и първите хора от нашата група вече бяха там. Събираме се и тръгваме към
Чехов мост
През това време питам моето другарче къде са ходили цяла сутрин и какво са видяли. Ми тръгнали от другата страна на Карловия мост, разглеждали (какво и той не запомнил… ). После минали през целия Карлов мост, зяпали там мимовете, художниците и артистите, после вървели по улица Карлова… И стигнали до там, където се събираме… Нищо ново и интересно за мен. Какво са им говорили, забравил… Върви той с ръце в джобове и върти глава наляво – надясно… Минаваме по улица Парижка (Parizska) и стигаме до Чехов мост (Cechuv most)
Мост над Вълтава
Намираме си корабчето
и чакаме да стане време. После се качваме. Минаваме през едно корабче, за да се качим на нашето. Минаваме покрай бара и ни раздават по една Бехеровка (малък коняк за добре дошли). Тук е разположена и храната от която ще ядем. Разходката ни е два часа с включена храна. Тук бях предвидил да обядвам… Похапнахме си много добре, салами, салати, франзелки, пилешки хапки и разни други лакомства. Все едно второто за деня минаване на шведска маса.
Минаваме през няколко моста, после по един канал, стигаме до един шлюз. Чакаме да спадне нивото – потънахме доста под нивото на брега – повече от три метра сигурно. После минахме през шлюза и продължихме. Обикаляме си. Като Карловия мост беше накрая. И сега, докато пиша това и си пия от Чешката бира, която си донесох тук с бутилките от супермаркета ми дойде музата за малко поезия, която ще си позволя да споделя и която ще си повтарям още дълго време, като си спомням за Прага: –
…. И днес лежа си аз в леглото,
но не е корабче това.
И не Вълтава е отдолу
И не Карлов мост е пак над мен….
Но ето пак съм си в леглото
и утрото ми пак ще дойде
с чаша топличко кафе.
От бирата и помен няма.
И работата пак ме чака.
А Прага вечно ще ми е в ума…
Прекрасна разходка – стигнахме доста извън града,
някакви поляни. Зелено и чисто. И накрая минаваме под Карлов мост и след 15 минути сме вече на брега. Времето е облачно, може и да завали. И аз бързам към шатрите да пия бира. Качвам толкова много стъпала, че не ми останаха сили до горе. Горе е Метронома, който се вижда отвсякъде. След края на стъпалата завивам надясно и вървя по алеите. Младежи карат ролери, скейтбордисти, спортуващи и тичащи младежи, други лежат по поляните, четат книги…
Вече виждам
шатрите
и след малко съм там. От другата страна минава булевард, по него трамваи. През пътя – сгради. Ха, като изпия бира – две, ще се кача на трамвай… И ще се загубя в Прага. Влизам. Плащам 100 крони, дават ми една картонена бирена чаша вместо билет. Оказа се, че с него мога да влизам всеки път до края на фестивала… После ми дават едно картонче. От едната страна номера от 1 до към 10 (за бирата), а от другата пак номера – от 1 до към 6 (за храната). И накрая на изхода се плаща… А ако загубим картончето? – Хм, незнам. Трябва да се пази до излизането. Шатрите са отворени от 12 до към полунощ. Аз отивам към 16:30 и стоя до към 19 ч. На едно място може да се вземе брошура безплатно – с карта на шатрата и означено кой пивовар къде се намира там.
А какво има в шатрите, ще разберете следващият път.
С Ирина обикаляме Милано и околностите му – след самия град Милано, днес вече сме на езерото Комо.
Приятно четене:
Милано и околностите му
част втора
Езерото Комо, Беладжо и Варена
?
Най- вълнуващата част от екскурзията беше
езерото Комо
Как да стигнем ?
Ние хванахме влак от централната гара в Милано. Влаковете са бързи и на разумни цени 4.80 евро в едната посока пътуването трае 40 – 50 мин. но се прави връзка на гара SARONNO /връзката се осъществява в рамките на 5-7 мин./ Слизаме на спирка COMONORDLAGO, която се намира в непосредствена близост от пристанището
Може да се качите и от Гара Кадорна /Cadorna/ където влака е директен. /Връзка с линии 1 и 2 на метрото).
Комо
е интересен град, успяхме да разгледахме най-емблематичната сгради на града DuomodiComo(Катедралата “Санта Мария Маджоре”
Катедралата “Санта Мария Маджоре”
За повече нямаше време, трябваше да хванем в 10.00 часа кораба.
Лично аз исках да видя площада където е обесен Дучето / от многото гледане на документални филми по HISTORY/, но решихме като се прибираме ако имаме възможност.
Езерото Комо
отстои на 40 км северно от Милано и е само на няколко мили от швейцарската граница, и на 20 минути от прочутият курорт Лугано.
Езерото неслучайно е бижуто на областта, един своеобразен оазис на спокойствието, едно вълшебно съчетание между буйната зеленина на Средиземно море и заснежените върхове на Алпите.
Има площ от 146 km², което го прави третото най-голямо езеро в Италия, след Лаго ди Гарда и Лаго ди Маджоре, но най-красивото.
За да се насладите на девствения пейзаж, на аристократичните вили, на бреговете, покрити с пищна зеленина, има само един вариант – по вода.
Тук ще ви предложат многобройни маршрути и комбинирани билети за всички дестинации. Ние избрахме най-скъпия вариант отиване и връщане до Беладжио и Варена.Ползвахме бавните корабчета, които имат открита палуба и кръстосват езерото за всяка спирка.
Вила „Карлота и част от градините ги видяхме от палубата.
Продължителността на пътуването от Комо до Беладжио е 2.15 мин. Ако сте решили по-обстойно да разгледате и други вили и селца най-удобно е да има преспиване в Комо. От Милано за един ден с кораб отиване и връщане е недостатъчно.
22020 Blevio Como, Italy
В средата на езерото, където двата клона на Y се доближават се е настанил
Беладжио,
град, често наричан перлата на езерото, а и един от най-романтичните от всички градове на Италия. Малко ми приличаше на Позитано.
От Беладжио хванахме ферибот и се отправихме към
Варена
Кафенетата с малки масички с изглед към езерото са препълнени, времето сякаш е спряло. Романтика и красота.
До тук всички беше прекрасно, но
пропуснахме корабчето от Варена за Комо в 16.30
и остана последната възможност 18.30 часа от Беладжио. Времето беше прекрасно въпреки , че по прогноза даваха бури и дъждове. Последното корабче беше малко /подобно на корабчетата пътуващи за остров „Св. Анастасия – Бургас/ Но нямахме вече вариант за промяна.
Още щом се качихме небето потъмня излезе вятър и някъде вече
по средата на езерото се изви страшна буря с градушка
Не искам да си спомням и пресъздавам ужаса, който изживяхме, затова ви препоръчвам да следите прогнозите и по възможност да се пътува обратно от Варена с влак до Милано. Но пустото наше чувство за романтика, да съзерцаваме красотите ни изигра лоша шега. Но всичко си струва , когато свърши добре.
В Комо бяхме в 21.30 от там влак за Милано и се прибрахме към 23.00 часа. Но изживяването беше великолепно.
Модата
Милано е най-популярен по света именно като столица на модата.
Най-престижната търговска галерия в града е „Виктор Емануил“. Недалеч от там се намира търговската улица „Виа Торино“. На нея може да намериш бутици на много популярни марки и дрехи, които са достъпни за всеки джоб, като нерядко някои колекции се предлагат дори по-евтино, отколкото в София.
Храна,
която опитахме:
В област Ломбардия много популярно е
кафе „марочи“
Нормалната му цена е 1.50, но в кафенето пред театър „Ла скала“ го пихме за 5 евро.
Сладолед
В италианското меню място намира и едно различно сладко усещане, за което винаги има място и време – джелатото.
Буквално на всяко кьоше в Милано може да опиташ тамошния сладолед. Цената му обикновено е между 3 и 5 евро.
Пицата,
естествено. В Беладжио ядохме пица до пристанището, беше толкова богата с аспержи, сирена и какво ли не още… и само за 9 евро
Питие „Аперол Шприц“ –
любимият италиански коктейл
Приготвя се от нагарчащ аперитив аперол, сода и Prosecco – италианско леко шампанизирано вино. Класически се сервира се в чаши за вино с лед и резен портокал.Навсякъде го пият, сервира се с ядки, маслини, брускети. Цената в Пианченца беше 6 евро.
Чувала съм доста противоречиви думи за Милано. Отидох и видях, че всички те са верни. Зависи от окото , което гледа и посоката в която гледа.
12 август. На сутринта аз се измъкнах рано и отидох до брега на езерото. Някои други от групата бяха направили същото самостоятелно, но не се засякохме, явно са отишли до друга част от брега. Искахме да видим изгрева. Но не можахме, имаше доста облаци. Въпреки това обаче, пак пейзажyt беше невероятно красив, със съчетанието от вода, и различни видове облаци – някои бели и нежни, други мрачни, със завеса от дъжд, която се изсипваше в далечината.
Дъждовните облаци обаче бързо се увеличиха и приближиха, започна и да пригърмява, затова аз побързах да се прибера в хотела.
Там изчакахме около час – два докато дъжда спре. Скоро дъжда наистина спря, облаците започнаха да се разкъсват, и между тях се появи яркото тъмносиньо небе, и заедно с него и слънцето.
Тогава всички тръгнахме в посока изток, и скоро стигнахме до едно красиво панорамно място на брега, където имаше и една пагода в тибетски стил, както и някои туристически атракции, сложени специално за туристите да се снимат. И ние също не пропуснахме, снимахме се, като отново момичетата (най-вече Чи Чи и Фандзъ) бяха най-активни.
Покрай оформения кей едни тибетци работници носеха камъни и пясък, и ги разпръскваха с лопати, аз и Ма Лонг се включихме също да им помогнем малко.
След като се позабавлявахме и наслаждавахме на просторната необятна красота, си направихме обща снимка и потеглихме нататък – към североизточния бряг на езерото Чинхай, където имаше
една малка пясъчна пустиня, наречена „Залив Златни пясъци“ (金沙湾)
Влязохме в пустинята – тя беше превърната в туристическа атракция, с входна такса, пълна с туристи. И понеже аз изобщо не си падам по „масов организиран туризъм“, решихме да се отдалечим и да навлезем по-навътре в пустинята. И наистина, основната маса туристи се „блъскаха“ само край входа, където бяха и основните атракции – камили, бъгита, пясъчни шейни и други подобни. Но няколко стотин метра по-навътре беше празно, пусто, само дюни, в далечината синьо – зелени планини, в другата посока синевата на езерото Чинхай, а над нас – ярко слънце с тъмносиньо небе и бели облаци. И само тишина и лек вятър – това вече беше истинската част от пустинята.
Дотам отидохме само аз, Фандзъ (която полудя да се снима отново и отново), а след това и Винсънт и Ма Лонг.
След като пообиколихме по дюните и долините между тях, трябваше да се върнем обратно към входа. И оттам – към края на пътуването на първата група – крайна дестинация отново Сининг. Бързо минахме последните километри до Сининг и спускането с около 1000 м височина по-ниско.
Следобед се върнахме в големия град,
в цивилизацията. Преди да се върнехм в същия хотел, в който бяхме на отиване, Ма Лонг ни заведе в неговия хостел, да си направим снимки за последно и там, след което ни закара до хотела
Първото нещо, което трябваше да направим, беше да отворим всички палатки, с които бяхме на къмпинг на Ниенбо Юрце, и които няколко дни стояха мокри, увити в един от външните пластове на една от тях. Разстлахме ги където намерим, из цялата стая, и ги оставихме да съхнат.
Този ден беше последния за първата група,
на следващия ден те щяха да си тръгнат обратно за в къщи. Но на мен и на Винсънт ни предстоеше второто пътуване в Тибет, от Чънду, провинция Съчуан. И следващите няколко дни трябваше да се преместим към Чънду и там да чакаме втората група. Затова отидохме с Винсънт на гарата да си купим билети за влака за следващия ден.
И накрая – вечерта, разбира се, си организирахме отново една празнична вечеря в близкия ресторант – със снимки, впечатления, ядене, пиене и веселба. След което беше време и да започнем да си казваме довиждане.
Август 13
На другия ден още рано сутринта някои вече си бяха тръгнали от Сининг със самолет. Останахме само аз, Винсънт, А Чинг, Чи Чи и Дзиенканг. Нашите влакове бяха следобед, така че имахме време дотогава да пообиколим малко из града.
Самият
Сининг
няма кой знае какви забележителности.
Голяма част от населението му е мюсюлманско,
затова не е чудно, че из града има много джамии. Една от тях – всъщност
най-голямата – джамията Донгуан,
беше не само действаща религиозна институция, а и туристическа дестинация, така че отидохме там като туристи.
Поразгледахме, след това обядвахме вкусни люти местни деликатеси, и продължихме да обикаляме. Из центъра е пълно с магазини за местни хранителни продукти – подправки, чайове, билки, сушено яково месо и други подобни. Така че поради липса на други, чисто туристически забележителности, Винсънт и трите жени се отдадоха на пазаруване, а аз, понеже не си падам особено по такава дейност, просто обикалях наоколо докато се напазаруват.
Като приключихме, прибрахме се до хотела да си вземем багажите. Там също си казахме довиждане, и останахме само аз и Винсънт, с огромни тежки багажи – нашите багажи и осемте палатки, които трябваше да мъкнем с нас. Все пак Винсънт беше уредил една кола на негова роднина, която трябваше да ни чака в един друг град по пътя ни към Чънду, така че нямаше да се наложи да мъкнем всичко това чак до Чънду.
И така, привечер се качихме на влака – този ден трябваше да стигнем до
Ланджоу (兰州) –
столицата на съседната провинция Гансу, понеже нямаше билети за по-нататък. Но пък и не бързахме, имахме няколко дни да стигнем до Чънду така или иначе.
До Ланджоу имаше около 2 часа пътуване, и влака беше претъпкан с народ, придвижващ се между Западен и Източен Китай, с куфари, чанти, чували, бебета реват, мъже играят карти, пият местна ракия, други чоплят семки, изобщо – беше лудница. И ние, с нашите огромни багажи, трябваше да се блъскаме и провираме в тълпата и на качване, и после и на слизане от влака.
Пристигнахме в Ланджоу
вечерта (на около 1 600 м надморска височина). Оттам – с местно такси отидохме към хотела, който обаче се оказа в някаква градина, така че до него не можеше да се стигне с кола, а само пеш. На Винсънт, а и на мен, ни писна да мъкнем тежките багажи, и на място намерихме един друг евтин хотел наблизо, и се настанихме там, почти в полунощ.
Август 14
На сутринта станахме още по тъмно, бързо намерихме такси до новата гара на Ланджоу, и тръгнахме със скоростния влак за
град Тиеншуй (天水),
където трябваше да се срещнем с роднината на Винсънт и да продължим с нейната кола. Този път пътуването беше много по-приятно, скоростния влак беше доста по-празен, и пристигнахме за малко повече от час.
Роднината на Винсънт, заедно с двете си деца и още един братовчед, който караше колата, трябваше да дойдат, да ни дадат колата, а самите те да пътуват с влак за Гуанджоу. Но закъсняха и изпуснаха влака, а ние трябваше да ги чакаме на гарата цели два часа.
[geo_maship_map]
Тяншуй, Гансу, Китай
Накрая все пак дойдоха, Винсънт им помогна да си оправят билетите за друг влак, ние натоварихме целия багаж в колата и първо отидохме да обядваме из един от крайните квартали. Вече бяхме с кола, имахме много време, и можехме да отидем където си поискаме, и когато си поискаме.
Тук вече бяхме в доста по-ниски места, източно от Тибетското плато.
Тиеншуй е на около 1 100 м височина,
и пътя, който ни предстоеше, не се изкачваше до високи планини. Все пак през цялото време преминавахме през планини, но ниски, на височина колкото нашите Родопи, покрити обаче с широколистни гори.
Затова използвахме времето между Сининг и Чънду, между двете пътувания в Тибет, по-скоро за да се „потопим“ в историята и културата на района. И така, по пътя към Чънду
решихме да посетим Ханджонг –
място, свързано с историята на Трите царства в Китай, разиграла се през 3 век.
Излязохме от Тиеншуй и тръгнахме по магистралата на юг – югозапад, после на югоизток и изток. Скоро излязохме от провинция Гансу и навлязохме в провинция Шаанси. Там се отделихме от магистралата и след около 20-ина километра стигнахме до един етно-комплекс със старинни сгради. Това беше
Вухоу – древен град
(сега реставриран и обновен), в който се е родил и живял един мъдър политик от 3 век – Джу Гъ Лянг. По онова време Китай е бил разделен на три съперничещи си империи, и това място – Вухоу, е било на границата (тоест фронта) между северната империя Вей и югозападната Шу Хан. И именно благодарение на Джу Гъ Лянг югозападната империя със столица Чънду, временно успява да отблъсне агресията на северната империя Вей.
Беше горещ следобед (тук бяхме само на около 600 м височина), и ние с Винсънт използвахме времето да се разходим и разгледаме комплекса Вухоу. Винсънт беше любител на култура и история, и обръщаше внимание на всяка сграда, архитектурен елемент и реликва. Покрай него – и аз също.
Времето напредна и решихме да продължихме нататък. Оттук вече
пред нас беше Съчуан – една друга голяма културно-историческа област на Китай.
И така, минахме край град Ханджонг и тръгнахме на югозапад, по магистралата за Чънду. Около нас имаше доста живописни села и остри скалисти планини, но с малка надморска височина.
Постепенно се стъмни и ние
стигнахме до целта ни за този ден – град Гуанюан (广元),
разположен на границата на тази нископланинска област, и голямата Съчуанска равнина.
Август 15
На другия ден вече решихме да стигнем и до Чънду. Но не бързахме, искахме преди Чънду, по пътя, да посетим и още някоя забележителност. И избрахме старинния комплекс Джаохуа.
Джаохуа
е най-добре запазения старинен комплекс, представящ Съчуан от епохата на Трите царства (3 век). Векове наред е бил административен център, а също така и център за държавни изпити на ученици, стремящи се към високи политически позиции.
Ние с Винсънт имахме достатъчно време да обиколим комплекса подробно и да се запознаем с неговите забележителности, представящи различни страни от живота в древния Китай.
Накрая следобяд вече беше време да продължим. Този ден вече трябваше да стигнем до
Чънду
Пристигнахме там вечерта, по тъмно, и се настанихме в един хостел в северната част на центъра на града. Направихме си и кратка разходка из района, посетихме и хостела, където нощувахме миналата година, и се прибрахме да спим.
Днес станахме много рано, още около 7. Закусихме набързо и приготвихме по някой сандвич. Не искахме да губим никакво време за да готвим по пътя, не бяхме сигурни колко тежък ще е днешният маршрут. Като цяло
планът беше да се изкачим до прохода n`Tichka (Тизин Тишка)
и да се спуснем до първото село, някъде около 70 км по карта. Уж не е много, но всеки казва, че е трудно.
Решихме да прехвърлим част от багажа ни на Марк, така или иначе щеше да се качва горе с такси. Така че, аз и Максуел му дадохме палатките и спалните чували, Уилям реши, че ще си кара с всичко. На мястото, освободено от палатката в ремаркето, наместих боклука, докато намерим къде да го хвърлим.
Денят започва с леко изкачване и красиви гледки, пречещи ни да влезем в ритъм. Просто на всеки 5 – 10 минути спирахме да снимаме и да погледаме.
Та карам си аз, пъхтя по баирите и усещам някакво странно подръпване отзад. В първият момент изобщо не включих какво става, после се обръщам и…
…багажника ми кротко полегнал върху ремаркето… Те ти булка спасов ден…
Почудих се да продължа така, все пак полегнало върху ремаркето изглеждаше стабилно, но пък не исках и то да се счупи заради неправилно разпределена тежест…
…така че го поправих по стара руска технология – две плюнки, куп свински опашки и лейкопласт. Да живеят!
Изобщо тръгвате ли на път – носете си свински опашки, могат да вършат много добра работа. Почти като в оня стар лаф, че не носиш ли тел и клещи в багажника, то не си никакъв шофьор.
Имахме си и публика, но то като се замисля – където и да спирах, веднага се появяваше по някой да ме гледа, даже и насред пустинята.
Потегляме отново. Чувствам се малко гузен, защото заради мен загубихме около половин час, но какво да се прави, имало да става…
Дори не мога да опиша как се почувствахме, когато
видяхме какво ни очаква…
Изкачване от поне 200 м в продължение на по-малко от километър.
Изкачването е нечовешко…
…но панорамата, разкриваща се от високото, беше страхотна.
Тук всичко се строи от кал
и не се поддържа изобщо. Имам усещането, че когато една къща се разруши, те просто строят нова, някъде отстрани и продължават по същият начин.
С Уилям спирахме за снимки, така че Максуел ни дръпна с доста, но малко преди да изкачим стръмнината го настигнахме. Имам чувството, че вградените му, автоматични, скорости не се справяха много добре с баирите.
Веднъж стигнали горе до нас спира джип и шофьора започва да ни ръкопляска. Току що, за 5 минути, е изминал това, за което ни костваше, сигурно, над половин час и човека го оценяваше. Усещането беше много приятно.
Следваше доста стръмно спускане.
В ниското под нас се виждаше спокоен оазис, покрй който минаваме в последствие. Спираме в селското магазинче да купих хляб за в случай, че сандвичите не ни стигнат и аз отново си купувам „милфий“
Милфий
Този път дори се сетих да го снимам. Обикновено е продава с шоколад, не с това оранжевото, което дори не го знам какво е, но пак беше много вкусно.
Така и така бяхме спряли решихме, че е хубаво място за леко хапване.
Продължихме по пътя и никак не беше лесно
Редуваха се изкачвания и спускания, но на вторите изобщо не се радвахме. Тръгвахме от, грубо, 1 000 м. надморска височина и трябваше да се изкачим на 2 260 м. Редовното беше да изкачим 300 м и спуснем 200, следват 400 метра изкачване, 350 спускане…и така цял ден. Беше тежко, беше влудяващо, но беше забавно. Просто в компания трудните моменти не са чак толкова трудни.
50 км., след началото на деня, с Максуел решаваме, че ни се пие кафе.
Кафе
Кафене
Уилям никак не е съгласен. Вече е 3 след обяд, а ни остава още доста път. Въпреки това имаме нужда от кратка почивка, откак сме тръгнали сутринта сме спирали само 2 пъти за по половин час – да ремонтираме багажника и да хапнем. Неприятно е, че за разлика от друг път имаме задължителна крайна точка и не можем да спрем по-рано, най-малкото защото с Максуел сме пратили палатките и спалните чували по Марк, пък и готварските принадлежности са с него. Изяждам и останалият ми сандвич от фъстъчено масло и авокадо. Вкусно!
Тук се усещам, че още мъкна боклука в ремаркето, та най-сетне се отървах от него.
15 минути по-късно сме
отново на колелата и напъваме бавно по баира
Тук ни чакаше голяма изненада –
Уилям просто сдаде багажа…
Не го очаквах, просто той беше най-енергичният в групата, смятах, че аз ще съм този, който пръв ще клекне, но не и Уилям, с когото се бъзикахме, че сигурно има вградени ел. двигатели в главините, но се крие, катереше баирите като моторетка…
Спираме за да може да си вземе дъх. Оказва се, че на 10-ина метра от пътя има чешма със свежа, планинска вода. Идеално – от 3 бутилки по 1,5 литра, са ми останали под половин литър вода.. Предлагам на Уилям да напълня и неговите, но заявява, че няма нужда, бил изпил само половин литър досега. Като чухме това с Максуел започнахме да му се караме. Явно се беше дехидратирал и оттам сегашната му умора, в крайна сметка днес беше топло и хвърлихме доста пот, изкачвайки се все по-високо и по-високо, беше наистина глупаво от негова страна. Накарахме го да хапне малко и да изпие колкото се може повече вода и след около половин час продължихме. Искаше ми се да останем още малко заради Уилям, но просто нямахме време.
От тук нататък ни чакаше само стръмно изкачване
Наложи се да спрем за кратко да изкараме якетата, защото с падането на слънцето захладня, а и около нас имаше сняг.
Както си въртяхме педалите чувам вик, обръщам се и замалко да отнеса мандарина в лицето.
Задминава ни един микробус и от него ни подхвърлят по една мандарина на всеки и ни викат окуражително. То, в интерес на истината, днес почти всеки с който се разминем маха и ни вика окуражително, знаят че пътят е тежък и ни се радват.
И изведнъж се оказваме на главният път,
до върха остават само около 4 километра,
което е достатъчно за да изгрее отново усмивката на Уилям.
Чувствах се като бог…
Усещането е просто невероятно. Просто е нещо, което трябва да бъде изпитано, почти невъзможно е да се опише.
Тизь Н'тишка, Мароко
Тук беше и Марк, умрял от скука. Вече 5 часа как се въртял наоколо в очакване да пристигнем. Беше попремръзнал, въпреки че мароканците от околните магазинчета постоянно го черпили с чай. Почерпиха и нас, канейки ни в един от тях. „Влезте…“ вика собственика „…да се стоплите. Чаят е безплатен, пък ако си харесате и купите нещо – добре. Ако не – няма значение“
Естествено, опита се да ни продаде някое бижу, но си е в реда на нещата, но не беше от нахалните типове, даже напротив – много любезен човек.
Много не ни се влизаше да пием чай, защото нощта вече заявяваше присъствието си, а тук не можехме да спим – беше много студено и екипировката ни не бе достатъчно подходяща за този студ. Наоколо все още можеха да се видят преспи сняг, все пак до преди 4 – 5 дни прохода беше затворен заради тежки снеговалежи.
Но въпреки това спряхме, все пак умората си казваше думата, а и чаят наистина ни сгря.
Спускането към Taddart
беше…не знам, просто не мога да го опиша. Вече се стъмваше и трябваше да карам през цялото време край Марк, за да ползвам светлината от неговият фар. Пътя се виеше стръмно надолу и мисля, че загубихме страхотни гледки, заради падащият мрак. Въпреки това през цялото време бях като в еуфория. Факта че бях изкачил прохода просто не ми излизаше от главата.
Стигайки селцето, седнахме в едно ресторантче да хапнем агнешки котлети за 30 дирхама (3 евро) на човек. Страхотно.
За съжаление се оказа, че тук хотел няма, не се виждаше и никакво удобно място за да разпънем палатките, така че се налагаше да продължим.
Уилям вече се чувстваше доста по- добре – не яде нищо, но адреналина от спускането го беше освежил осезаемо.
Продължихме с доста добро темпо, спускахме се почти през цялото време, Уилям почти не ползваше спирачките и ни изпреварваше с много. Това нощно спускане просто караше кръвта във вените му да ври.
По едно време започна да пръска дъжд, а ние почнахме отново да изкачваме. Марк беше изостанал доста и Максуел реши да се върне за него и да питат за хотел в подминатото преди малко селце. С Уилям, обаче, не искахме да се връщаме, а и не вярвахме, че ще има хотел, затова покрих дисагите заради дъжда и продължихме да се изкачваме.
Погледнахме картата и осъзнахме, че
изкачваме друг планински проход, този път доста по-нисък – Ait Imguer (1 470 m).
Чак сега осъзнах колко ниско и бързо се бяхме спуснали от n`Tchka насам…Ако трябваше да изкачваме прохода в обратна посока…не ми се мисли просто.
Добре поне, че изкачването не беше много тежко, защото бяхме гроги, особено Уилям – адреналина вече се беше изцедил от тялото му и се чувстваше като парцал.
За късмет пред нас е появи някакъв крайпътен хостал. Доста усилия и тропане ни струваше, докато се пови един сънен чичка и да ни предложи стая за 100 дирхама на човек. бяхме уморени и не ни се спореше изобщо, затова платихме без пазарлъци. Стаята не беше нищо особено, казанчето на тоалетната не работеше, душ беше счупен, но беше сухо, и си купихме от бара по един хайнекен, та се чувствахме страхотно. Искахме да опитаме местната бира /Casablanca/, но се оказа по- скъпа и от хайнекена, луди хора, искаха 37 дирхама… аз за 30 агнешки котлети ядох бе, пич…
Пратихме смс на другите, да знаят къде сме. Оказа се, че са се приютили в някакво магазинче по пътя и се разбрахме да се съберем отново сутринта.
И така, след 115 км планини, просто умряхме в леглата.
;С Веселин продължаваме из Алпите и Доломитите. В първата част направихме прехода от България до Италия, а днес през проходите хоще завъртим около Моена и езерото Дел Гарда.
Приятно четене:
Алпи 2017: Из Доломитите, Италия
4 приятели, безброй проходи и над 7 000 километра емоции…
част втора
ден трети
Езерото Саурис и Кортина д’Ампецо
;
Доломити = СУПЕР
Няма по-красиво събуждане от това !
;
Да гледаш величието на тези планини, а пред погледът ти да стой нетърпелив любимият мотор който ще те отведе по-късно сред тях.
Малко след мен стават и останалите. Радо има навикът да се излежава, а аз не пропускам да го подканям да става. Когато идва време за закуска откарвам най-мързеливите до масата.
;
След това прибираме каквото е останало, и потегляме по пътят нагоре.
Следват същите красиви и непрестанни завои, по които карахме и вчера.
Планината е невероятна !!!
;
За съжаление, денят не започва както си мечтаех, и се налага да спрем, защото не можем да продължим напред.
;
Пътят е затворен за ремонт. Връщаме се обратно и решаваме да заредим, хем да мога да променя и намеря друг път за да продължим. Докато пълним, всички се шегуваме с Вальо, че само на него му зареждат мотора, а ние трябва да се обслужваме сами. В последствие се оказа, че това удоволствие се заплаща с по-висока цена на горивото…
;
Това ще ни е за урок и повече ще внимаваме на коя колонка спираме и кой иска да зареди моторите ни.
С пълни резервоари и готови за предстоящото се понасяме нагоре по склоновете на това райско място. Еуфорията бързо се връща и ме кара да крещя в каската си от щастие. Тогава осъзнавам че всъщност аз не карам мотор, аз летя…
;
Опитваме се да караме бързо, като се гоним по завоите. Тъкмо като си повярваме че можем, някоя групичка ни изпреварва и ни показва, че все още само се возим.
;
На върха, където са самите проходи, всички ставаме отново като малки деца и не можем да се нарадваме.
;
Не мога да ви покажа всичките няколко хиляди снимки – а и да го сторя, пак няма да е достатъчно.
;
Докато пиша за пореден път сам себе си убеждавам, колко
много обичам тази планина
;
Както съм споменавал не веднъж, по тези места ще видите
голяма навалица от мотористи и колоездачи
Някои от проходите редовно взимат участие в колоездачните обиколки на Италия и Франция, и е добре да съобразявате плановете си за идване тук с предстоящи спортни събития.
;
Дори и да няма такива, колоездачите по пътя са почти колкото мотористите. Въпреки че сме извън големият сезон, както казва Радо толкова мотори и по мото съборите не е виждал…
;
Мотори има всякакви, дори такива по които и аз успявам да се загледам.
;
Между проходите спирам от време навреме, ако видя нещо интересно край пътя, но след това съжалявам че съм спрял. Като отявлен мрънкач, започвам да се ядосвам, когато започнем да се мотаем много. Уж спираме за снимка, а някои започват да се разсъбличат. Тъкмо си мисля да тръгваме и друг извади нещо за ядене. Така 5 минутка за снимка се превръща в 20 минутна почивка… Когато започна да налагам мнение бивам упрекван. че не позволявам на групата да се наслади на гледката. Жалко, че всички бяхме на едно мнение когато показвах трасето и залагах целите а сега са на различно.
Тук е момента да предупредя всеки, който тръгва на такова мащабно пътуване,
да прецени много внимателно какво очаква да види и с кого иска да кара ! Иначе може да се окаже в ситуацията в която бяхме ние. В момент като този решаваме, че е време за обяд и намирам място край пътя. където да отдъхнем за половин час и да хапнем докато променям трасето, отново.
;
Въпреки моментите на повишаване на тон, групата е в отлично настроение и всичко е наред ! Нормално е големи момчета да си мерят…моторите.
След обяд зачестяваме спиранията – горещо е и групата се нуждае от почивки. Докато едни търсят сянката и разпускат, други оставят ТДМски следи след себе си.
;
;
Новият асфалт и жегата погаждат лоша шега
на някои от моторите – за малко да паднат поради потъване на стъпенката в настилката !?! Поемаме пак на горе в планината където времето е доста по-приятно.
;
Малките проходи просто пропускаме. На големите спираме за снимки и да поразгледаме. Докато другите почиват, аз събирам камъни
;
Или следя за поставянето на отличителните ни знаци навсякъде.
;
Passo di Valles, 38054 Тонадико, Тренто, Италия
;
;
Освен изящно реставрирани бижута…
;
…тук ще видим и най-новите тенденции в туристическите мотоциклети.
Спираме на самия център на града, за да пием по кафе и да прегледам отново трасето.
;
Плановете са да хванем някой по-бърз път и да стигнем до Лаго ди Гарда където да спим тази вечер. След като идва
кафето се чудя дали да го пия или да го гледам
Ем го поръчах дълго…
;
Докато бъбрим на висок глас, от масата до нас ни заговаря какедонката Биба . Оказва се че работи тук и е силно учудена и щастлива, че вижда Българи в този регион – навсякъде сме рядкост брат…
;
;
Почерпва ни с кафето, а ние и оставаме магнитче от БГ за спомен. Това е иновация, която реших да пробвам тази година а другите много я харесаха. Така домакините ни, при които спим, или интересните хора, които срещаме по пътя си биват изненадвани с този малък жест. Биба ни връща, като ни купува и тя магнити от Моена, но ние я затапваме с помощта на Радо и бутилка вино, която той взима от местен магазин. Така след сериозна обмяна на смях и подаръци, трудно поемаме по оставащият за деня път.
;
Движим се възможно най-бързо като се опитваме да не нарушаваме установените правила за скорост в Италия.
Слънцето слиза ниско зад планините и открива друга гледна точка на всичко под нас.
Цената на човек е 12 евро. Разпъваме палатките точно до входа и след като отскачаме за бира и храна до Лидъл, решаваме да обърнем внимание и на езерото.
;
Почти сигурно е, че това е мястото, където всички ние оставихме част от себе си.
Невероятно място!
Изключително населено, все едно сме Август месец на Слънчака Ние също влизаме във водата.
;
Габровеца, на когото всичко му до колене, учудено гледа олимпийският ми опит в плуването.
;
Водата е приятна, чудна за къпане.
Като се стъмни си взехме по душче и седнахме да вечеряме. После оставихме Вальо да спи а ние решихме да разгледаме крайбрежието и да се потопим в живота на местните.
Пихме по някоя и друга бира, посетихме местна Pasticceria по поръка на приятел, и докато облизвахме сладко сладоледа, на дълго и широко обсъдихме всички жени в радиус от няколко километра Заредени с розови емоции се прибрахме в къмпинга и кой където му е палатката. Навих си часовника за 6 и заспах с мисли за следващият ден.
Очаквайте продължението:
Автор: Веселин Куршумов
Снимки: авторът
Около езерото Гарда има още изгодни места за нощувки:
Въобще не можех да се оплача от гледката, която се разкри пред мен още преди да съм се измъкнал от палатката си.
Това, което ме изненада, беше че океанът се бе отдръпнал със стотина метра. Да, снощи подухваше доста силно, но както вече знаете, бях в такова състояние, че можех да заспя при абсолютно всякакви условия.
Температурата беше 30°C, а часът – едва 6. След като снощи не успях да си набавя диня, днес се събудих с мисълта за такава. Събрах багажа набързо и поех към първата забележителност, която исках да разгледам днес. Това, което ми направи впечатление най-напред, бяха индустриалните комплекси наоколо.
В първото градче,
където попаднах, започнах да се оглеждам за магазин за плодове. Имах невероятния късмет да попадна на такъв с климатик. С продавача се спазарихме да ми продаде половинка, след което той най-безцеремонно я разряза на две парчета с хоризонтален срез. Да, точно така – перпендикулярно на оста ѝ на симетрия! Що за варварщина, кой би направил това!? Направих се, че не съм забелязал, изядох колкото можах, т.е. едва половината на половината и продължих доволен по пътя си
Вече исках също така и дъжд, който да отмие всичкия прахоляк от мен, но най-вече срама от вчера. Че си позволих отново да бъда подведен по такъв начин от навигацията, че така доверчиво карах толкова целеустремено по непознат път… Това бе звучен шамар в лицето ми, поставил под въпрос цялата ми рутина, отнасяща се до управлението на мотоциклет. Както и да е, всички понякога падаме, по-важното е всеки път да ставаме, да се отърсваме и да продължаваме напред с усмивка.
Първото нещо, което исках да разгледам на острова, бе
Долината на звездите
Бях много близо до целта си, когато срещу мен се появи бял автомобил, чийто водач намали скоростта, когато ме видя, и ми даде знак да спра. Бяха немски туристи с кола под наем. Казаха ми, че тъй като днес е събота, не е имало кой да им даде достъп до долината, така че няма смисъл и аз да продължавам нататък. Благодарих им, направих обратен завой и ги последвах, тъй като се оказахме в една посока.
Следващото нещо, което си бях набелязал, беше солната
пещера Намакдан
По пътя към нея останах силно изненадан от тази табела.
Затова и се върнах за снимка, въпреки че очаквах проблеми, ако някой ме види с фотоапарат в ръка покрай подобен обект. Малко по-нататък попаднах и на това приличащо на пристанище място:
Имаше толкова постапокалиптичен вид, че не се сдържах да не нагазя върху мокрия пясък, разчитайки, че няма да затъна. Лодките бяха полегнали на една страна, а наоколо щъкаха безброй малки рачета, които веднага щом ме видеха, правеха две крачки назад и се шмугваха в малките си леговища.
Тук вече петата на степенката, която бях монтирал за това пътуване, изпълни функцията си. Въпреки нея, обаче, моторът беше започнал да затъва докато се върна до него.
Друга идилична картина от острова:
Колкото повече на запад карах, толкова по-лоша ставаше и настилката.
Някъде тук стигнах и най-южната част на своето пътуване.
По план мислех да продължа по този път, въпреки състоянието му, защото е по-кратък. Много бързо промених решението си обаче. И въпреки че заобиколих по алтернативния маршрут, отново стигнах до участък, който никак не ми харесваше. След снощи вече въобще не бях в настроение за каране извън асфалта.
Малко след това спрях един джип, който се движеше срещу мен, за да питам хората дали това действително е пътят до пещерата. Отговориха утвърдително, което само ме отказа да продължавам.
Обратен завой и към следващото нещо по списъка – една
долина край градчето Мелки
Но не и преди да изляза малко встрани от пътя, за да направя следващия кадър.
Хайде обратно…
И отново попаднах на стадо камили. Очарователни създания, особено погледнати в тази им светлина – скитащи сами наоколо, търсещи си храна. Мога само да се радвам, че все още има такива, въпреки че костите им се явяват екзотичен и скъп материал.
Близо час по-късно стигнах до мястото, откъдето пътят към долината изглеждаше по този начин.
За последните 4 часа на острова вече се бях наситил напълно на подобни пейзажи, а както вече казах, въобще не ми се караше по черно днес. На всичкото отгоре вече исках отново да видя зеленина, затова и потеглих обратно към пристанището.
Останалите две неща, които исках да видя на острова, бяха долината Чахкоух и езерото Доулаб. И докато долината леко ми напомняше на Каньона на антилопата в Аризона, то езерото не ме привличаше с нищо конкретно, така че –
право към пристанището
Хубаво е, когато има набелязани повече неща, това дава много по-голяма гъвкавост.
Тъй като вече бях изминал малко над 5 700 km от последната смяна на масло, броени дни преди да потегля от Варна, вече се оглеждах за някакъв сервиз, където да повторя процедурата. Когато видях това място отстрани на пътя, намалих, приближих се и без да гася двигателя опитах със знаци да попитам хората, стоящи отпред, дали можем да свършим работата. Потвърдиха ми, давайки знак да докарвам мотора пред гаража и докато си кажем “Салям”, вече източвах старото масло в срязана туба от такова. Момчето, което явно бе основният работник там, се учуди с усмивка, когато извадих нужните инструменти от багажа си, а когато му показах, че си нося и маслото, усмивката му стана още по-широка. Не че малко преди това не ми беше показал какво може да ми предложи, но както добре знаем, маслата за мотоциклетни двигатели се различават от тези за автомобилни. След като приключих със смяната, попитах колко им дължа. Не пожелаха да ми вземат пари, затова им оставих едно магнитче от България. Единственото, което носех със себе си, тъй като накрая вече наистина нямах място за повече багаж. След като се изредиха за снимки върху мотора им предложих да си направим и една обща снимка за спомен.
Както вече казах, усещането тук е доста индустриално, с елементи, заимствани едва ли не от wasteland вселената…
След като
стигнах до пристанището,
се започна отново – снимане на паспорта ми с фотоапарат, снимане на мотора и мен в цял ръст, с видима регистрационна табела и т.н.
След известно количество шеги и закачки, докато стояхме под сянката на един метален покрив с пристанищните работници, дойде време да се натоварвам. По принцип трябваше да съм на един ферибот, в последствие ме пратиха на друг, на който се качиха два автобуса и потегли на момента.
За протокола, разстоянието до отсрещната страна е по-малко от 3 километра по права линия и преди е имало планове тук да бъде построен мост, но такъв очевидно все още липсва.
Тъкмо бяхме отплавали, когато единият от моряците реши да се прави на ударен и да ми се кара, гледайки ту мен, ту мотора, викайки:
– Dollar, dollar!
Долар другия път, май френд, аз да не съм вчерашен? Така де, вчерашен съм на острова и именно затова знаех, че номерът му няма да мине. След като и той осъзна това, се изгуби в безвремието като сняг през пролетта.
От друга страна шофьорът на жълтия автобус, както и приятелите му, бяха готини пичове и се заприказвахме, а след това ме поканиха в автобуса на хладно, докато трае плаването.
Минути по-късно вече слизахме от ферибота и минавахме проверката на документите.
Островът се оказа едно доста индустриално
и далеч не толкова туристическо, колкото си го представях, кътче. Постоянно се разминавах с камиони, вдигащи всичкия прахоляк, който сякаш бе резултат в много по-голяма степен на цялата тази индустриализация, отколкото на нещо друго. Не видях никоя от забележителностите, които си бях набелязал, вероятно затова и не бих ви го препоръчал като дестинация. Аз поне, въпреки пропуснатото, не смятам, че бих се върнал отново тук.
Това бе най-отдалечената точка от маршрута ми.
Оттук насетне започна прибирането ми към дома.
В южната част на Иран полицейските постове са през 40 – 50 километра
На поредния такъв, на който ме спряха,
не ми се размина само с проверка на паспорта
обаче. Помолиха ме да сляза от мотора, да им разкажа откъде идвам, накъде отивам и т.н. В следващия миг по-младото момче влезе в близката постройка, излезе с четвърт диня с набучена в него вилица и със заповеден тон отсече:
– Eat!
Е как да откажеш? Влязохме в постройката, където работеше климатик. Човекът явно е учил английски, но с произношението не се оправяше много, затова общувахме като той ми пишеше думички, а аз отговарях асоциативно. След това ми показа свои снимки от Иран, както и снимки от спец акции по залавяне на наркотрафиканти. След като хапнах динята, решиха вече да ме изпращат.
Кадър за спомен и обратно на седлото! Неприятното бе, че от хладната стая излизах отново на жегата отвън.
И не самата жега ме притесняваше толкова, колкото температурната разлика
Знаете какво имам предвид, а как изглеждат климатичните зони в Иран можете да видите на следната карта:
Следващ полицейски пост.
Махват ми от кабинката да спра. Спирам без гася двигателя.
– Passport? – питам аз.
– No, wait…
Колега на човека ми носи бутилка ледена минерална вода и ми махва да продължавам.
Почти неусетно бях започнал да се превръщам в своеобразна водоноска.
И колкото повече на север отивах, толкова повече приближавах тези дъждовни облаци.
Не ми се обличаше дъждобранът, затова намалих темпото, надявайки се, че сме в една посока и ще карам бавно и по периферията.
Е, планът ми не сработи, наложи се отново да се екипирам, но какво пък. И без това винаги бих предпочел да не вали, когато съм с дъждобрана, отколкото да вали, когато съм без него.
Когато се стъмни, вече бях преминал през пролетния дъжд.
Спрях пред един магазин край пътя,
за да си взема някакви питки, a там непознат човек ме покани да му гостувам. Отначало идеята ми се стори добра, но след като 3 пъти за 5 минути ми повтори, че е агроинженер и т.н., реших, че ще е по-добре да пропусна. Още повече, че отначало предложи да спя в тях, а след това идеята се видоизмени до тази да спя в двора на негов приятел, който също се появи наоколо.
Както казах, в крайна сметка отклоних поканата и
продължих по пътя си,
вече оглеждайки се за някой черен път, по който да кривна, за да се отдалеча достатъчно от главния път. В следващото населено място няколко деца на по 10 – 12 години, каращи мотори, започнаха да се изравняват с мен и да ми викат нещо. Не намирах това за безопасно, затова ускорих малко темпото, но те отново ме настигнаха. Явно им беше забавно. Малко по-нататък се изгубиха от огледалата ми.
Hourbaf, Fars Province, Иран
По-късно все пак си харесах път, по който да поема в търсене на някое тихо местенце за спане. Карайки по него, стигнах до ограда от бетонни блокчета, през която той най-безцеремонно преминаваше, а наляво от това място пътят продължаваше, но бе блокиран от някакви строителни боклуци. Тъкмо разпънах лагера и седнах да хапна, когато две момчета с мотор се появиха и продължиха по пътя, заобикаляйки боклуците. Помислих си, че не са ме видели, но 15 минути по-късно, връщайки се, спряха при мен да проверят какво правя там. Обясних им с жестове пъкления си план, след което те продължиха натам, накъдето отиваха.
След всички полицейски пунктове и доста високите легнали полицаи, през които понякога минавах диагонално, си дадох сметка, че би било цяло чудо, ако напусна страната с цял картер. Днес също така достигнах най-южната точка, до която съм стигал някога.
Днес ви представям втората час от пътуването на Биляна до Япония, което започнахме пред време. Приятно четене:
Япония – чудо на чудесата
втора част
В Киото
всеки турист жадува да види
гейша
Предварително бях прочела, че последните години това става все по- невъзможно, тъй като броят им намалява, те все повече се крият от досадните фотоапарати на туристите и вече почти никой посетител на грда не може да се похвали с папарашка снимка на истинска гейша. Примирих се, че това няма да го видя. Но не стана така. Нашата българска екскурзоводка имаше богат опит в лова на гейши и знаеше много тънкости за постигането на този успех. Не е достатъчно да се завъртиш по тесните улички с ресторантчета от едната страна на реката, където традиционно се разхождат вечер туристите. И там е имало случай да се покаже набързо гейша, но ние не видяхме.
После минахме от другата страна на реката, в квартал с ниски и широки къщи и тъмни, пусти улици. Там бяха домовете, в които заможни мъже се отбиват вечер, слизайки от луксозните си лимузини с шофьори, за да се отдадат на интелектуални забавления.
Какви точно забавления предлагат гейшите
си остава широко обсъждана тема от чужденците и в частност от нас – българите. Чували сме, че ги подготвят от деца, като ги учат да свирят на типични японски инструменти, да пеят традиционни песни, да водят интелектуални разговори по много теми, включително бизнес и до там. Клиентът се посреща като господар, настанява се в удобства, черпи се със саке и избира как да бъде забавляван в рамките на горе изброеното.
Не включва сексуални услуги
Разбира се според нашите балкански разбирания това е невъзможно. Дори да не се предлага секс, всички коментират уверено, че срещу допълнителна сума, това веднага ще бъде осъществено. Дали? На фона на японската дисциплина, с която се сблъсках, с тяхната принципност и твърдо непрестъпване на установния ред, някой би се усмелил да направи предложение прегазвайки правилата. А дали отсреща тя, от същото общество на буквалисти, би допуснала да приеме такова предложение? Какво удоволствие би било тогава и в какво се състои тази прословута услуга? Ами в същото, в което се състои удоволствието да галиш котки или да преобличаш кукли, без да си взимаш котка за вкъщи, без да отнасяш кукла със себе си. Слушаш качествена музика, водиш приятен разговор и си тръгваш, без да докосваш плът. Колко типично по японски!
В онези тъмни улици дълго се взирахме във всеки не често преминаващ автомобил, задължително лимузина, винаги черен, класическа марка и модел.
Гейши все така нямаше
Екскурзоводката използва времето, за да ни обясни, че всъщност популярните момичета с шарени кимона, силно бели лица и ярко червени устни, дълбоко деколте на кимоното на гърба, за да открива най- красивата част на женското тяло, според японската култура,
не са гейши, а маико
Те са по- млади и все още обучаващи се, но вече обслужващи клиенти. Самите гейши не са толкова атрактивни, обличат се по- семпло, те са наставници на маико и вече рядко обслужват клиенти, освен ако той изрично не поискат именно нея.
Първоначално малката ни група, наброяваща седем човека, е единствената в мрака. Малко по- късно се появяват още няколко човека, европейци, които се заговарят с една от българките и изразяват съмнението си да видят това явление – маико или гейша, каквото и да е. Хилим се и чакаме.
И ето, настъпва моментът, настава раздвижване, от някоя страна в тъмното различаваме шареното кимоно, адския грим и всички други детайли типични за маико, като например споменатото дълбоко деколте на гърба, където тялото е покрито със същоия силен грим.
Тя върви и ние, за да не я изпуснем, хукваме след нея
Всеки иска да снима, най- добре в лице. Заобграждаме я като хищници, някои застават право пред нея и тичат с гръб, защото тя не спира да върви, с ледено лице. Святкат светкавици, чува се удар от изтърван фотоапарат. Появяват се още хора, настава блъсканица, маико се изплъзва и изчезва нанякъде. Коментираме с въодушевление, прелистваме снимките на фотоапаратите, повечето не са се получили. Нищо, заставаме на пост, все още имаме шанс да видим и други.
Чакането ни се увенчава с успех,
не след дълго от тъмнината излиза друга маико и отново хукваме, като този път тълпата е вече по- голяма, защото всички присъединили се при преднишния улов са решени да чакат с нас. Жал да ти стане за това гримирано и натруфено момиче, ако за миг погледнеш от страни, как го дебнем като хиени, как сме го чакали като чакали, за да го ‘разкъсаме’ на парчета с насочените си оръжията, под формата на фотоапарат.
Тя върви към близкото кръстовище и за неин лош късмет светофара светва червено и е принудена да спре. Тълпата я заобгражда, телефоните правят видеозаписи, които после ще бъдат отнесени на хиляди километри от тук, като трофей.
В Киото посетихме чаена церемония
В моите представи, още от детството, базирани на нещо случайно видяно по телевизията, върти ми се в главата, че е имало сватба в императорското семейство, е много пищна. Нямам никакви спомени, до колко съм видяла и колко съм си доизмислила, дали не съм смесила с елементи от съвсем други събития, на чужди култури. Резултатът беше, че виждах картини с тучни зелени градини, край тях река, в реката пускаха по течението лотоси, много жени в пищни, красиви кимона, и богато украсени коси. Накрая, разбира се, пиеха чай от елегантен порцелан. Оказа се, че няма нищо подобно.
Традиционно чаената церемония се извършва от мъж
и в много по- късни времена се позволява и на жени. Никакви реки, никакви цветя не плуваха. Заведоха ни в малка, типично японска къща – тясна и висока, защото пестят пространството. Вътре беше обзаведено по познатия аскетичен начин. Има кът с йероглифи на японски и отдолу икебана – много скромна. Всичко според традициите.
Цялата церемония се състои в това да се приготви чаят,
като има подробни инструкции за всяко движение, които се спазват с голяма точност. Определено е с коя ръка се хваща бъркалката, с коя се сипва прахчето матча, водата с малкя черпак от чайника под какъв наклон се налива. С каква скорост се движи ръката, докато разбърква и в каква посока. В оригиналния, мъжки вариант, това сеправи с по- остри, насечени движения, а в женския по-меко. В нашия случай церемонията беше представена от мъж. После купичките (нямаше елегантни чаши) се подават в строго определен ред на гостите, първи е главният гост. Той казва винаги една и съща реплика, отпива и предава нататък.
Сервират се сладки – само по един брой на всеки, която е от традиционните японски десерти. Те се правят от червен боб и често се гарнират с кестен. Сладката се изяжда наведнъж и после се пие чай. По някакъв начин ми
напомни нашите сватбарски традиции,
при които кума и бащата на младоженеца, примерно, имат дежурни реплики. Също има обичаи с кой крак да се прекрачи прага, когато се влиза при булката и подобни неща. Оказа се проста и по-скоро селска традиция. Дори по някое време се усъмних, че ни представят оригиналния вариант и когато в замъка на Осака попаднах на едни винтидж атракциони, разиграващи ситуации, единият показваше чаена церемония след битка, аз си го пуснах и видях, че е същото. Убедих се, няма грешка, това е.
Тези машинки бяха много интересни – нещо между телевизор и аквариум, а вътре едни такива, като кукли. Натискаш бутон и те разиграват кратка пиеска, после спират и ако пак натиснеш бутона започват отначало. След време гледах няколко чаени церемонии и в интернет, всички бяха идентични.
Продължавам да анализирам и покрай подробностите за чаената церемония и как при нея всяко движение на ръката, всеки наклон на тялото са определени под какъв градус да се случат и с какво темпо си мисля – ако предположим, че традиции съхранени през вековете отразяват в голяма степен културата на съответния народ и от там изходим на какви стриктни правила е свикнал да се подчинява, то моите своеволия, като да ядеш по улиците, да мяташ храна по плочките и о, боже, на закуската да тръгнеш в противоположна посока на останалия човекопоток – наистина са скандални прояви.
Япония впечатлява с красива природа
Климата е мек и много дъждовен, което благоприятства развитието на богата флора. Също така тя се опазва. Много е приятно да пътуваш с автомобил извън града, където пред очите ти се нижат зелени гори и поля, изрядно чисти и подредени. Природата е една от визитните картички на страната. Интернет е пълен със снимки на онези отчайващо пламнали в червено кленове през есента в Киото, сакура на пролет в подножието на Фуджи, величествените, гигантски кедри на Никко, бамбуковата гора също край Киото.
Моето пътуване беше през есента, но за съжаление твърде ранна, за да видя кленовете, за които мечтая. Срещнах само леко прошарени малко по- на север в китното градче Никко и доста по- червени на високото – на пета станция в
подножието на Фуджи
Там ни свари мъгла, която допълваше приказната атмосфера. Тя също се показа мила и гостоприемна, като японец, и услужливо се отдръпна рязко, за да ни даде поне 15 минути да видим Фуджи, да снимаме и да наблюдаваме как всички коли и мотори спират, за да направят същото. Фуджи винаги е потънал в мъгла и рядко позира за снимка. Пета станция е последната, до която може да се стигне по асфалтов път и от там нагоре продължава изкачване по туристически пътеки. Това място по нещо прилича на бензиностанция или паркинг на крайпътно заведение. Не беше впечатляващо, но цареше някаква празничност и приповдигнато настроение. Продават се много сувенири, картички и аз сякаш не разбирах с какво този ‘паркинг’ трябва да бъде толкова важен. Разбрахме, че от там повечето хора тръгват нагоре, към върха, макар че видяхме пътеки и по- надолу.
За японците вулканът е свещено място,
което се почита и според двете им религии – будизъм и шинтоизъм. Смята се, че всеки японец задължително трябва да изкачи този връх веднъж в живота си, ако го изкачи два пъти е проява на лош вкус. Силно съм впечатлена от тази норма и това неписано правило. Отново познатата японска умереност. Угодно е да направиш това и това, но има граница, над която вече се преминава към себеизтъкване, чиято проява не се толерира в японската култура.
По-лесно ми стана да разбирам тяхната народопсихология, когато прочетох макар няколко реда за шинтоизма, който е дълбоко вкоренен в местното население. Така си обясних защо японците на пета станция грееха с превъзбудени лица, защото се готвеха да направят важна стъпка в живота си – да изкачат върха на планината Фуджисан. Празничното настроение започваше още от най- ниското, където всеки пътник бива посрещнат от
Пеещият път към Фуджи
Как ли може да пее един обикновен асфалтов път? Оказа се, че може.
Всички сме чували звука от стържеща се автомобилна гума, докато пътуваме извън града с монотонна скорост. И как този звук се променя, става по- висок и свистящ или по- басов и ромолящ, в моментите когато колата преминава от един участък на друг. Някъде асфалта е по- едрозърнест и груб, другаде по- тъмен и гладък, според състава си, според времето на експлоатация, което е издържал. На този принцип е изграден път, чийто асфалт е на участъци, направени така, че от търкането на гумите да излизат различни тонове. Всеки участък е толкова дълъг, колкото дълго звучи определен тон от мелодия. Има табела, на която е указано с каква постоянна скорост трябва да се мине пътя, за да може всеки тон да бъде точно толкова дълъг, колкото е в мелодията. Следва стартовата линия и ето, гумите на микробуса се търкат в асфалта и пеят традиционна японска песен, за да посрещнат всеки гост на светилището Фуджи – дом на богове и духове.
Никко е малко планинско градче,
през което минава река, а над нея стар, дървен мост в ярко червено – като от рекламна брошура. Популярна японска фраза гласи – „Никога не казвай кико, преди да си видял Никко“. Кико е японската дума за красив. Мога да се съглася с това твърдение, макар да не го видях в най-прелестния сезон, когато почервенеят кленовете. Не беше толкова голяма загуба, защото мястото е по- популярно с наистина гигантските кедри, под които се чувстваш нищожен и подчинен. Може буквално да ти падне шапката, защото се налага да повдигнеш поглед нагоре, главата ти отива толкова назад и почти можех да се катурна, както съм застанала пред ствола на това дебело и безкрайно високо дърво.
Сред тази зелена красота и спокойствие се намира
голям храмов комплекс, в който е погребан шогунът на династия Токугава
Някъде долу, преди входа на комплекса имаше малка градина, която не беше включена в нашата програма, но три жени се отклонихме от групата и влязохме в нея. Винаги ще помня тази непретенциозна прелест, тишина и дълбоко спокойствие, което се откриха пред нас тогава. Замрялата вода в езерцето, която като огледало отразяваше прошарените, вече, кленове. Тесните пътечки, с наредени камъни, които се промушваха, сякаш тайно, сред дървета и храсти. Малкото каменно мостче, което подканя да тръгнеш по него,за да те отведе на някое пазено, магическо място. Без да се наговаряме, спонтанно се разделихме една от друга и всяка сама пое своята посока. Защото има неща, които искаш да преживееш сам и в мълчание. Тъй като всички туристи бързаха към големият и безспорно интересен храм, ние се оказахме единствените посетители в градината.
Подобна приказна градина има и във вече споменатият
храм Рьоан-джи в Киото,
който е много популярен със сухата си, каменна градина, за която разказах, но също така разполага и със зелен разкош като малката градинка в Никко, но в много по- голям мащаб. Насипана с чакъл пътека, която обикаля езерото и тук там се откриват пролуки межд храстите, за да надникнеш и видиш грациозните лотоси, в рамка от надвиснали кленови листенца. Изплетени от бамбук малки огради и мостчета. Градини в този типичен японски стил има във всеки храм, било по- малък или по- голям. Градските паркове са също така красиви и оргнизирани по същата схема на дзен будизма.
Обичайно някъде над езерото, на наколна постройка се намира малка чайна в познатия изчистен и безцветен интериор.
Замъкът Нижо
е заобграден с голям парк с езерца, островчета и по тях бонсаи. Японците толкова обичат зеленината, че в големите си градски агломерации, където трудно се отделят площи за градини, те ги изграждат по терасите и покривите си.
Такава малка дзен градинка посетихме в Токио, върху тераса в кабуки театър. Както си в сградата на висок етаж, излизаш през врата на открито и се озоваваш в истинска кокетна миниатюрна градина, която има всичко нужно в умален размер. Не зная как са измислени принципите на подреждане на тези дзен градини, но наистина ти трябва само миг и после се потапяш в блажено спокойствие. Обърнаха ни внимание да погледнем съседните сгради, наоколо, чиито покриви или тераси се откриваха пред нас от височината, на която бяхме и видяхме, че на всяко възможно място е покрито със зеленина, от подобни градинки – на офис сгради, на обществени сгради, на жилищни. В градски условия на много места са изградени зелени стени – цяла стена, която отгоре до долу е покрита с гъсто разположени истински растения. През последните години такива зелени стени се появиха в луксозни заведения и у нас.
Много пъти споменах липсата на цветове и правилните форми във всичко. Сега искам да разкажа за
градската култура на двете големи агломерации – Токио и Осака,
които включвайки околните сателитни населени места достигат до метрополис с население петдесет милиона жители в Токио и не много по- малко за Осака.
Ако във всички други аспекти на местната култура се срещаме с типична умереност, обрани емоции и ехтяща тишина, то на същото това място съществува
едно ърбън явление, което е в пълно противоречие с всичко описано до тук
Знаменит символ на японската младеж, популярно по целия свят, е едно място в центъра на Токио, наречено
Шибуя
Шибуя, Токио, Япония
Едва ли има човек, който да не е виждал кадри от филми, реклами или снимки в интернет на едно гигантско кръстовище, чийто асфалт е изрисуван с безбройни прави, диагонални и във всички посоки пешеходни пътеки, по които всеки ден преминават един милион човека.
Това е и най- голямото пешеходно кръстовище в света
От всякъде е заобградено със сгради на много етажи, всичките от които са магазини. Целите фасади представляват видеостени, които денонощно излъчват реклами с ярка картина и звук. Кънти музика, жужи от човешки говор и смях. По която и уличка да поемеш, целите са обсипани с неонови реклами на модни брандове, заведения за хранене и зали за забавления – популярните пачинко и слот. Греят надписи на известната марка игри и конзоли Сега Хелоу кити дружелюбно гледа от всеки ъгъл.
Многолюдната тълпа е съставена от
младежи в модерни облекла, които могат да бъдат озадачаващо екстравагантни
Едва ли другаде могат да се видят толкова смели прически, подобно изобилие от аксесоари по само един човек и такива нетрадиционни комбинации между корйки и цветове.
Често се срещат момичета облечени по начин, който веднага напомня за анимационни герои като Мики и Мини маус, Май литъл пони, Пикачу, манга героини и всякакви други еднорози и принцеси. Това е течение, което се обозначава със само една дума –
кауаи. Буквално преведено означава ‘сладко’
Стремежът на тези девойки, с коси като дъги, с розови набори и финтифлюшки по дрехите е да бъдат очарователно сладки. Модели облекла, които за нас са запазена територия за момиченца до шест години, там са силно популярни и харесвани от жени в доста по-голяма възраст. Това течение, без да бъде доведено до тази крайност, която може да се срещне в Шибуя, съществува и при много по-зрели жени. Някъде там се зароди
инфантилната мода на телефоните с цветни гумени уши,
висящите от чантите мъниста, сърчица и пухчета, тениските за възрастни с дисни герои. Това е мястото, където японската младеж се отдава на истерично пазаруване, щури, както вече знаем и доста нетрадиционни, забавления, свалки и запознанства. Наскоро нашумя сватбата на японската принцеса Мако с младеж без потекло, с който тя се запознава именно в Шибуя.
Встрани от гореописаните крайности,
японците се обличат много модерно, интересно и разнообразно,
в същото време удобно. Обяснимо е, че търсят удобството, тъй като пътуват страшно много всеки ден, дори всяка сутрин и вечер. Благодарение на гъстата мрежа от скоростни влакове е съвсем естествено хора от градове на, примерно, 100 км от Токио, да прекарват целите си дни именно там, за да работят, учат или ползват други услуги. Така се оказа, че използват времето, докато пътуват, за да се хранят или спят. Често друго време за тези цели така и не остава.
Докато се придвижват по улиците неизбежно се взират в телефоните си,
правейки онова познато движение – замахване с пръст. Неуморно изминават километри пеша по шарените улици на този гигантски град, уви без да го забелязват, тъй като така и не вдигат поглед от електронните джаджи в ръцете си.
Освен споменатите до тук места, посетих също град Камакура, който е пълен с интересни храмове, езерото Аши, по дължината на което се возихме с кораб и в далечината гледахме поставените във водата червени порти тории, град Нара, който е пълен с улични животни, които са не друго, а истински сърни и които хранихме от ръцете си, както правят всички местни и туристи. Накрая бяхме в Осака, от чието летище Кансай казахме довиждане на Япония.
Не разказах за сензационните японски тоалетни,
за изкуствените острови, които строят от преработения си боклук, за заведенията за кучета, в каквото по погрешка една от българките се опита да обядва, а самата аз подминах със същата идея малко преди това. За суши баровете, в които си поръчваш на таблет и докато още прелистваш с пръст по него, храната сама пристига до масата по релса, която обикаля цялото заведение. За соба баровете в които си поръчваш на автомат, подобен на кафе машина. За майките, които винаги носят бебетата си в кенгуру и почти никога не бутат количка. Пак за майките, които карат колела и возят на детско столче отзад по- голямото дете, на детско столче отпред по- малкото дете, а в кенгуру пред гърдите ѝ спи бебето и цялото това действие се извършва в многомилионно Токио.
Казах довиждане, но не сбогом на Япония,
защото искрено се надявам поне още веднъж да стъпя в тази интересна страна. Следващия път, когато часовника покаже четири единици, тайно ще си пожелая да отида пак в Япония и нали, ако успея да си го помисля, преди цифрите да се сменят, желанието ми ще се изпълни?! Довиждане, но не сбогом прекрасно мое, причудливо, японско приключение.