Днес откриваме нова територия на нашия сайт – благодарение на Димитър ще стъпим на острова Света Елена, някъде толкова далече, че е било достатъчно, за да бъде изпратен Наполеон в изгнание! Наблюдателните ни читатели си спомнят, че вече бяхме на мястото на първото му изгнание – остров Елба, откъдето императорът успешно бяга. Днес обаче – няма да ни (им – на англичнаите) избяга.
Приятно четене:

Какво се намира на 4000 км на изток от Рио де Жанейро и на 2000 км на запад от aнголския бряг? Кой остров е придобит и експлоатиран от акционерно дружество с цел печалба?

Остров Света Елена

Уилям Бърчел е на възраст 24 години, когато напуска Англия в разгара на Наполеоновите войни, с идеята да припечели малко пари на острова. В рамките на три месеца обаче се скарал със съдружника си, кандидатката му за съпруга се залюбила с капитана на кораба, който трябвало да я доведе до него и той решил

да посвети живота си в класифициране на растения

 Открил толкова ендемични, характерни само за острова, растения, че  имал желание да раздели класификацията на две основни глави:  за растения, растящи на острова и за такива в останалия свят. 

За мен пък съществуват две групи хора:

 такива, които са чували за остров Света Елена и онези другите, които освен че не са чували за него, ме питат защо съм решил да ходя чак до там. 

Нещата стоят малко като с Еверест, самият връх е метър на метър парче лед, стърчащо в разреден кислород, който не става за дишане, но това не спира стотици хора да хвърлят луди пари и да спят в ледени палатки, катерейки седмици наред с 30 килограмови раници за да стигнат до там.

Моето пътуване до Света Елена

беше далеч по-комфортно, след като минахме Намибия на длъж и шир, хванахме самолета на СаутАфрикан от Йоханесбург, където комфортно се настанихме в кожени седалки, сервираха ни храна два пъти и напитки без ограничение.

При добро време в рамките на 6 часа щяхме да сме на острова.

При добро време.

Това с доброто време е толкова болна тема, че трябва да отделя две изречения, въпреки че доста е писано вече. Преди 10 години британското правителство, което поддържа икономиката на острова с преводи от около 48 млн. паунда всяка година, решава

да съживи трафика към острова и започва да строи летище

 Островът е вулкан, изгаснал преди 10 милиона години и теренът е доста стръмен. Избират крайче, което е извън резервати и хабитати и почват да насипват, милиони тонове камъни от континента, пренесени с кораб до пристанището и от там с камиони до площадката. След като заравняват площ, колкото за една писта с минимална дължина, тестват няколко самолета, но се оказва че заради насрещния вятър, какъвто в повечето случаи вятъра там е, пистата не е достатъчно дълга, за да спре един средно голям самолет. В следствие, всички надежди за съживяване на туризма угасват.

През 2016 oбявяват летището за най-безполезното в целия свят

 СаутАфрикан решава да пробва със 70 местни Ембраер, които обаче трябва да кацнат по средата на полета, на брега на Намибия, за да заредят резервоара максимално, така че ако се окаже, че кацането на острова не е възможно, да имат гориво да се върнат обратно. По тази причина на отиване полета е 6 часа, докато на връщане – малко над 3.

Та, бяхме се приготвили за инфарктно кацане, но всичко мина толкова леко, че не разбрахме че сме кацнали.

Посрещнаха ни доста мило, половината остров се беше изсипал на летището

 На имиграционните власти трябваше да покажем билет за връщане, кредитна карта или пари в брой и медицинска застраховка, взеха и 20 паунда такса за обработка на документите, все пак трябва да избиват разходите за пистата.

Излязохме първи в залата за посрещачи. Стив и Деби, нашите хазяи, ни чакаха с табелка в ръка, приятна двойка на средна възраст.

Населението на острова

 е коктейл от потомци на индийски работници, бивши роби от Намибия и Мадагаскар, както и английски войници, изпратени да служат на острова, които след време са се слели с местните в един приятен за окото микс.

В рамките на няколко километра до бунгалото, което бяхме наели, пейзажа се смени няколко пъти – от голи базалтови скали през тучни зелени ливади като в Англия, до тропическа растителност в няколко долини, които лежаха скрити от вятъра.

Настанихме се в студено бунгало с две спални, кухня и хол. На масата лежеше плик с нарязан хляб, а в хладилника маргарин и парченце кашкавал. Изсмях се наум на жеста, но скоро щях да го оценя подобаващо. В магазина до нас имаше доста продукти, дори прах за пране на български, но никакви пресни продукти – само кексове, шоколади, консерви и замразени продукти. Попитах касиерката по принцип ли нямат плодове, зеленчуци или хляб, тя отговори че корабът от Англия е закъснял с два дена и за следващите два дена няма да намерим нищо прясно, в който и да е от магазините.

Купих замразена пица и няколко шоколада с ром и стафиди, но хлябът на Стив и Деби и парчето кашкавал ни спаси от гладна смърт следващите два дена. Привечер стана ясно, че телефоните ни няма да намерят обхват след няколкочасово търсене. Оказа се обаче, че и безжичен интернет няма почти никъде, а там където има наличен, предлагат достъп срещу 3 паунда за 30 минути. 30 минути са доста време, но не и когато един мейл се зарежда минути наред. Така решихме официално да изкараме една аналогова седмица на острова и да не си купуваме достъп до интернет.

За вечеря хазаите ни препоръчаха

Анс Плейс,

приятна тераса в градината на замъка, където сега се помещава администрацията на острова. Стивън ни докара до града и ни остави пред заведението. Ан я нямаше, но ни посрещна вероятно сина й,  пълен младеж между 19 и 30 видима възраст. Менюто беше скромно, предимно риба. На тавана на заведението бяха опънати флагове от цял свят, както национални, така и на футболни клубове или градове. Българския флаг с мъдреше до този на Фолклендските острови, с които, както е известно, ни свързва братска любов.

Тук трябва да спомена, че

офертата от хотели и заведения е скромна

 Хотелите се броят на пръстите на едната ръка и само един от тях е наличен в booking.com. (към днешна дата са 6 – бел.Ст.)

Цената на двойна стая започва от 200 паунда на вечер. Препоръчвам сайта http://sthelenatourism.com/where-to-stay/ където са събрани контактите на всички, желаещи да печелят от туристи. Цените са около 30-50 паунда на вечер за самостоятелно бунгало или стая в къща, но имайте предвид, че интернета е скъп и може да отнеме седмица преди да получите потвърждение от съответните получатели на вашето запитване.

След като хапнахме, излязохме да се разходим.

Единственият град на острова – Джеймстаун

е построен в урвата, която е издълбала една река по пътя си към океана и по тази причина има само една дълга улица, която тръгва от пристанището и пълзи леко нагоре успоредно на реката, разделяйки се на две главни улици на около километър нагоре, по една на двата бряга. Тротоарите бяха пълни с хора които пиеха, пушеха и се поздравяваха, изглеждаше много приятно.

Както Стив ни обясни по-рано имаше два начина да се върнем обратно до бунгалото –  или с кола по пътя, който беше толкова тесен, че беше забранен за пешеходци, или пеша по

стълбите наречени Джейкъбс Ледър

 Това е въжен лифт за превоз на стоки от пристанището, задвижван от магарета до преди 50 години, сега е останала само спомагателната стълба с 699 стъпала. Тъй като нямахме кола, избора не беше труден – щяхме да катерим стълбата. Броя на стъпалата не ме уплаши, но височината на отделните стъпала беше до 30 см.

Бързо разбрах, че катеренето не може да се прибързва и че няма да бием рекорда за катеренето им , който е само 9 минути. Вместо това, сядахме няколко пъти и се любувахме на светлините и хората долу. Накрая, плувнали в пот, успяхме да се изкачим за 19 минути. Улицата горе беше абсолютно тъмна и колите, които ни подминаваха караха доста бързо, та пътя ни по-натам до бунгалото качи адреналина ни още повече.

На острова реално няма много опции за развлечения

 След сравняване на всички оферти, нещата за правене могат да бъдат класирани по следния начин:

• Разходка с кола – пътищата по правило за толкова тесни, че тези слизащи надолу трябва да направят път на качващите се. Единствено пътят от пристанището до летището е широк за две коли. Има турове с гайд, които траят около два часа и струват 30 паунда на човек.
• Разходка с лодка – в зависимост от вятър, дъжд и вълни, разходка започваща около 10 сутринта може да ви срещне с делфини, китова акула и птици гнездящи по скалите. Платихме 40 паунда на човек за разходка траеща 2 часа.
• Разходка на собствен ход – има доста добре маркирани пътеки, но някои от тях са изключително стръмни и необезопасени, така че не са подходящи за хора с фобии или в недобра физическа форма.
• Посещение на резиденцията и гроба на Наполеон – входна такса 10 паунда на човек.
• Плаж/къпане – има само един безопасен плаж с пясък, но в заливът е и товарното пристанище, където корабите разтоварват освен всичко друго и петрол и не изглежда особено привлекателно. Друг залив, в който може се плува, е Лемон Бей, но пътя до там е около 40 мин пеша или с лодка. Лотс Уайфс Пондс е третата алтернатива, представлява скални корита които се пълнят с вода при прилив. Пътя до тях обаче е 2 часа пеша в една посока, а пътеката е тясна и изключително стръмна.
• Ядене/пиене навън – дните, в които всичко е отворено, са петък и събота. Тогава има и хора по улиците до късно вечер. Понеделник до петък вечеря навън трябва да се поръча един ден предварително, с изключение на При Роузи, която за момента работи всеки ден. Основно ястие е 9 паунда, салата – 5, пица – 7, чаша вино – 4, а кафе 2.

И тъй, след среднощната разходка с риск за живота,

решихме че ни трябва кола

 Стивън веднага се нави да ни даде форда на жена си, дизел, малко поизгнил, но втората му скорост се оказа супер мощна, което беше от голяма помощ за изкачване на стръмните улици.

Първо посетихме

резиденцията на британския губернатор

 Посреща ни истерична лелка, като изтупана от някой британски сериал. Извини се, че губернаторът е на посещение до съседния остров Асеншън и поради това чистят, и няма да може да ни покажат навсякъде, както и да ни сервират чай със сладки (и да ни вземат 10 паунда). Отговорихме че е съвсем ок. В кратце, къщата е добре обзаведена двуетажна вила и има мебели от времето на Наполеон,  та и отпреди това. Снимки на кралското семейство са подредени по ранг и по поколения в приемната и към гостните. Кралското семейство обаче не е било особено заинтересовано да си посещава острова, последно принц Андрю, най-малкия син на Елизабет Втора, наминал за ден през 1984, но спал на яхтата си.

Окосеният двор пред резиденцията пък е дом на

Джонатан, гигантска костенурка,

 която не го е напускала през последните 183 години. Господинът изглеждаше в завидно добро здраве, похапваше трева, зяпайки ни безразлично. Може би беше късоглед.

Снимахме се и се разделихме с лелката, като й обещахме да пуснем мълвата за Св. Елена като за топ туристическа дестинация (с днешния пътепис обещанието е изпълнено – бел.Ст.)

След резиденцията, решихме да се разходим до

скала, която се казва Турския фес

 Паркирахме на края на една уличка и от там вървяхме няколко километра, докато стигнахме равна площадка, от която се виждаше трапецовидната форма на скалата.

В обратно посока пък се виждаше

началото на летищната писта

Решихме да се върнем по друг път и след поредица от грешни завои, излязохме на път, който го нямаше на картата ни от 1986 година, но пък от който се виждаше склона под летището, фантастично оцветен като дъга, всеки конус в различен цвят.

Вечерта решихме да пробваме

ресторанта на Роузи,

 но слязохме с колата, за да не се излагаме отново на риска да бъдем прегазени по пътя за обратно, когато щеше да е тъмно.

„При Роузи“ беше триетажна къща, отворила врати през 2017 година, едно от най-новите заведения.  На третия етаж имаше караокебар с трима клиенти, който се деряха на Марая Кери, а в ресторанта долу нямаше никого, та се наложи се да се покашлям, за да събудя Роузи, която беше заспала на един стол.

Роузи беше определено с индийски произход, някъде между 34 и 52 годишна и прибавяше „скъпи“ в края на всяко изречение. Поръчах си гръцка салата и пържени картофи, но инак имаха местна риба от по-интересните предложения и пици от по-малко интересните. Спонтанно реших, че джин с тоник би трябвало да се връзва на един английски остров и си поръчах един. Роузи дойде с една ниска водна чашка, ни лед, ни лимон, но пък пропорциите явно бяха точни, защото вкуса беше доста приятен.

На следващия ден посетихме

резиденцията, в която Наполеон е прекарал последните си години

 Противно на всеобщата представа, че човек в изгнание е самотен, с Наполеон тръгват за Света Елена не по-малко от 16 човека. Богатството му, което се измерва в милиарди евро днешни пари, очевидно е имало особено притегателна сила. Говори се, че в крайна сметка някой от обкръжението не го е дочакал да умре от естествена смърт, а е прибавил арсеник към вечерята му, нещо което се потвърждава от факта че трупа е напълно запазен, когато го изравят 30 години след смъртта му, за да го преместят в Париж.

Английският губернатор, който посреща групичката на острова, е бил пословично враждебен към императора и правил сцени при всяко едно оплакване от страна на французите, намалявайки бюджета им със всяка изминала година, така че Наполеон трябвало накрая да плаща на готвачи и градинари от собствения си джоб. Докато резиденцията се строяла, Наполеон и компания обитавали малка прокиснала от влага къща, в която плъховете се прескачали един друг без страх от обитателите.

Това, което видяхме, е резиденцията, в която той обитава последните си години.

Резиденцията и градината на собственост на Франция,

 та след евенутален брекзит, не е ясно как ще е с достъпа. В една от стаите срещнах и музейна уредничка, която се оплака от китайските туристи и от цените на зеленчука, нарастнали значително след замяната на кораба със самолет и то не с пенсове, а с паунди!

Кулминацията на престоя би трябвало да бъде разходката до

Лотс Уайфс Пондс

 Както споменах, това са скални корита, които се пълнят с вода при прилив и са дълбоки до два-три метра, така че човек може да се гмурка и да наблюдава риби, раци и друг морски добитък.

Предварително ни предупредиха да не слизаме до морския бряг с колата тъй като пътя е толкова стръмен и тесен, че няма да можем да вземем завоите. Така паркирахме при една църква и извървяхме около километър и половина надолу до морския бряг. Тук имаше каменен плаж и каменни огнища, вероятно за пикник. От морския бряг щяхме да вървим по пътека нагоре и надолу около час и половина, преди да стигнем езерцата на жената на Лот. Пътеката започна добре със зиг-заг и изкачване около 250 м над морето, след което слязохме в урва и започнахме изкачването към следващ по-висок връх. Тук от върха се разкри спираща дъха

гледка към Жената на Лот

Това е огромна скала, вероятно изхвърлена от вулкана преди милиони години и застинала във формата на човешки торс и глава. Почувствах се като Билбо Бегинс на път да хвърли пръстена в горящия вулкан.

Този път пътеката следваше изивките на урвата хоризонтално и точно, преди да излезе на следващата площадка, пътеката се беше сринала от дъжд или разместване на масите така, че човек трябваше да прескочи около половин метър и да се приземи на пространство не по-широко от 25 см , с отвесна ронеща се скала отдясно и нагоре, и със свлачище под почти прав ъгъл отляво и около 300 метра надолу. Аз скочих преди да съм регистрирал опасността на всичко това, което описах, но моя приятел Даг страда отвреме на време от пристъпи на страх от високо и не можа да се насили да скочи. Седна на пътеката с крака провесени над свлачището, отвори някаква книга и ми каза, че ще чака да се върна. Аз продължих, без много да мисля и с по-бърз от дотогава ход, надолу и надолу по пътеката.

Пейзажът изведнъж се смени към пясък и пустиня, обувките ми затъваха в пясъка, а бях все още на 200 метра над морското ниво, много нереално. От другия край се разкри и последния зиг заг до езерата. Направих снимки от високо.

Изведнъж се сепнах, че Даг може да е получил по-сериозен пристъп отколкото иска да покаже или пък да се е опитал да прескочи и да е паднал в урвата. Веднага си проверих телефона, но мрежа нямаше вече четири дена.  Което означава, че не мога да звъннна и на спешна помощ. Сърцето ми се разблъска, веднага изплуваха картини, как обяснявам на техните на погребението му, че съм го оставил сам да седи на урва с пристъп, а аз съм отишъл да си се къпя.

Пътят наобратно изведнъж се оказа по-стръмен и по-дълъг отколкото го помнех, плувнах целия в пот, какви ли не мисли вече тичаха из главата ми, а отгоре жената на Лот като огромен съдия ме наблюдаваше от всеки ъгъл. Стигнах камъка зад който беше свлачището и от задъхване даже не можах да извикам името му, викам ей сега ще получа някой топлинен удар и той няма да може да извика помощ и аз ще умра всред камъните.

В тая форма се появавам иззад скалата, а той седи и си чете и даже не вдига очи и чак като сядам на пътеката и камъни се посипват в урвата, той вдига поглед и си викам: „Ебаси щастието, че на никого нищо му няма!“

Показвам му снимки от локвите и веднага се съгласяваме, че нищо не е изпуснал. След това моментално тръгваме обратно към залива с камъните и барбекютата, където се мятаме във водата, само да установим, че влачи навътре със силата на цунами-вълна, почти се давим, но успяваме да се издърпаме един-друг обратно на брега и седим без никой нищо да каже доста дълго, трябва ни време да обмислим това два-пъти-близо-до-смъртта изживяване.

Тръгваме бавно нагоре, склона е ужасно стръмен, а аз се чувствам смачкан и изведнъж от нищото изниква един син лендроувър и приятен младеж ни пита, искаме ли да ни качи догоре. Оказва се, че това е Арън, на около 25 години, с жена си, които гледат зеленчуци долу до плажа, тъй като се събира дъждовна вода и е влажно. Арън кара и туристи с лендроувъра, гледам как умело върти волана, на по-стръмните се налага да спре напълно и да прави по 2-3 зиг-зага напред и назад, за да вземе завоя. Отговарям му, че сме паркирали колата току до ей оная църква и благодарим много за превоза, при което на излизане успявам да закача със задния си джоб пластмасовото покритие на езика за колана и го откъртвам нацяло, те чуват шума и се обръщат, но пластмасата я няма никъде и те не успяват да реагират, какво не е наред и ми се усмихват. И аз се хиля и искам да потъна вдън земя, а те стоят и нещо си говорят вътре и сочат седалката, докато аз бавно вадя ключовете на форда на Деби и се намъквам вътре. И си мисля, така е то, както баба обичаше да казва – няма ненаказано добро.

В остатъка от периода, повтаряме вече изброените забележителности, караме надолу и нагоре с форда на Деби, усъвършенствам тръгването от ръчна спирачка на стръмни наклони, ядем и пием при Роузи, успявам да купя две книги от библиотеката и да ги изчета, нещо което не се беше случвало от навлизането на интернет в живота ми.

Мисля често за приоритетите ми в живота и към края на престоя решавам твърдо, че оттук насетне приключвам с пътуванията на дълги разтояния, пътувания в които целите ми са Места и Неща и ги заменям с такива, в които ще срещам Хора.

Автор: Димитър Драганов
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Атлантически океан или писани от Димитър Драганов – на картата:

Атлантически океан, както и Димитър Драганов

Booking.com

Продължаваме из Америка! Заедно с Валентин и сина му Александър. Пътешествието е с Тойота-ван под наем. Стартира от Сан Франциско на Тихия океан и завършва в Ню Йорк на атлантическото крайбрежие. В първата част от пътеписа (http://patepis.com/?p=83932) започнахме с извадка от обиколените 50 града, природни и туристически забележителности в южната половина на Съединените щати. Сега продължаваме с информация за икономиката и историята (включително войната между България и САЩ). Ще се запознаем с впечатленията на двамата от американското общество.

А сега, за тези които се интересуват от горепосоченото: приятно четене!

С Тойота през Съединените американски щати, 2018

втора част

Резюме (продължение)

Икономика на САЩ

Да, като икономист по професия не мога да пропусна тази тема. Съединените щати произвеждат една шеста от световния брутен вътрешен продукт, оценен по паритет на покупателната способност. Това е реалното количество стоки и услуги, които могат да се придобият, поради което именно преизчисления БВП е база за сравнение, а не неговата номинална стойност в долари. По показателя преизчислен БВП на база реална покупателна сила САЩ останаха на второ място в света, след като Китай ги изпревари преди няколко години. В продължение на близо столетие и половина Съединените щати бяха първа индустриална сила в света. През 70-те години на 19-ти век те надминават Великобритания. Дотогава колониалната Британска империя е световен лидер в областта на икономиката.

База за бързото индустриално развитие на Съединените щати е изобилието на природни ресурси. Щатите са сред водещите производители на природен газ, нефт и въглища (страната е износител на земен газ). Залежите от руди на черни, цветни и ценни метали, както и минерални суровини са в основата на индустриалното развитие. Основните предприятия на машиностроенето, автомобилостроенето (1/5 от автомобилите в света) и тежката индустрия са съсредоточени в североизточната част на страната. В южните щати (Калифорния, Тексас, Луизиана) съществуват и се разрастват предприятия свързани с високите технологии и компютърната промишленост. Там е развита нефтохимическата индустрия, производството на самолети, и на космически кораби. Например, над 2/3 от самолетите в света са произведени в Съединените щати.

Характерна особеност на САЩ е

тясното обвързване на науката и икономиката

Иновациите (нововъведенията) в индустрията са резултат от съвместната й работа с научните и изследователски институти. Това превръща страната във водеща световна сила в областта на науката, технологиите и икономиката. Моето скромно мнение на икономист е, че най-голямото богатство на Съединените щати е техният интелектуален потенциал. Това са стотици хиляди първокласни учени, IT-специалисти, инженери, изследователи, лекари и много други специалисти, разработващи нововъведения във всички сфери. И ако по обем на индустриалното производство Щатите останаха на второ място, то в областта на науката и технологиите те ще бъдат водещи в света още десетилетия напред.

Водещото място на Съединените американски щати в областта на науката и технологиите, както и тяхната индустриална мощ, им позволяват да имат

най-модерната и най-силна армия в света

По количество съвременни високотехнологични оръжейни системи американската армия превъзхожда китайската и руската. Благодарение на военната сила страната доминира над голяма част от нашата планета, налагайки своето политическо господство. Над една трета от световните разходи за въоръжаване се падат на САЩ. Те са на първо място в света по износ на военна техника, превъзхождайки значително останалите държави износителки на оръжие.

Селското стопанство

на Съединените щати е окрупнено, силно механизирано и автоматизирано. Средната площ на земеделските ферми е около 2000 декара. Близо половината от територията на страната се използва за селскостопански цели. Производството на растителна и животинска продукция е силно специализирано. Количеството зърнени и технически култури, месо, мляко и други фермерски продукти значително надминава потребностите на страната. Поради тази причина немалка част от селскостопанската продукция се изнася.

Секторът на услугите

е силно развит като в него работят три четвърти от заетите. Отлично развитата комуникационна система подпомага всички сектори на стопанството. Нараства делът на туризма в икономиката. По брой туристически посещения от чужденци Щатите са на трето място в света. Направи ни впечатление големия брой на туристите от Индия. Повечето американци предпочитат да обикалят собствената си страна и не пътуват много по другите континенти.

Съединените щати имат превъзходна

транспортна инфраструктура,

обхващаща цялата територия на страната. Сами се убедихме в чудесно организирания автомобилен транспорт и изградената мрежа от магистрали и пътища, изминавайки 11 хил. км. Именно личните автомобили са основния начин на придвижване между населените места и в градовете. Обществен превоз има само в големите градове и между големите населени места. За далечни разстояния се използват самолети, като страната генерира 2/5 от световния въздушен трафик.

История

Предците на коренното индианско население мигрират от Североизточна Азия до днешните Съединени щати преди 15 хиляди години. Те преминават от Чукотка към Аляска по суша, от която сега са останали да стърчат над водата Алеутските острови. Първоначално мигрантите са се препитавали от лов и от събиране на готови плодове от природата. По-късно започват да отглеждат земеделски култури и да развиват занаятчийско производство. Откъснати от Евразия, индианците изостават в своето развитие с хилядолетия от цивилизованите държави.

Европейската колонизация

започва през 16-ти век като първи испанците завладяват южната част на съвременните САЩ. От началото на 17-ти век предимно англичаните колонизират Атлантическото крайбрежие. Заедно с тях се заселват много холандци, германци, французи, скандинавци. Първоначално европейските заселници и местното население съжителстват относително мирно и конфликтите между тях не са много на брой. Те развиват търговията помежду си, обменят производствен опит и знания.

Поради политически и икономически спорове между възникналите тринадесет английски колонии и централната власт в Лондон, започва война за тяхната независимост. На страната на Щатите във войната се включват Франция и Испания. На страната на Великобритания воюват няколко германски херцогства (малки държави, съществували на територията на днешна Германия). На 4-ти юли 1776 година представителите на тринадесетте щата приемат

Декларацията за независимост

На тази дата е поставено началото на държавата Съединени американски щати. Войната за независимост приключва през 1883 година, когато Британското кралство признава новата държава в Америка. Четири години по-късно е приета сегашната Конституция, а през 1791 година десет нейни поправки, наречени Закон за правата. Така се гарантират основните човешки права и свободи: на вероизповеданията, на словото, на пресата, на събранията, неприкосновеност на собствеността, гарантирани обществени съдебни процеси, право да се притежава оръжие.

През 19-ти век Съединените щати увеличават неколкократно територията си, използвайки за обосновка на своите действия така наречената Доктрина за явното предначертание. Според този политически възглед нацията е предопределена да завладее териториите на Северна Америка. В днешно време тази доктрина е модифицирана в идеята, че САЩ имат историческата мисия да разпространяват и да защитават демокрацията по света.

Увеличаването на територията

на Съединените американски щати през деветнадесети век се извършва по три основни начина:

• Първият е чрез изтласкване на коренното население и присъединяване на неговите земи към държавата. Това води до насилие и продължителни войни с индианците, които завършват към края на века. В резултат на тези войни, както и в резултат на пренесените от новите заселници заразни болести (индианците нямат естествен имунитет срещу едра шарка и морбили) числеността на местните намалява многократно. Те са изтласкани в индиански резервати, обхващащи в повечето случаи неплодородни земи.
• Вторият начин за териториално разширение са завоевателните войни. В средата на 19-ти век, след войната с Мексико, са завладени териториите на днешните югозападни щати (Калифорния, Аризона, Ню Мексико, Невада, Юта). Преди това съществувалата малко повече от едно десетилетие Тексаска република е анексирана от САЩ. След войната с Испания от 1898 година са завладени Пуерто Рико, Гуам и Филипините. Установено е влияние над Куба и са анексирани Хаваите.
• Третият способ за териториално разширение е най-хуманен и се изразява в закупуване на територии. През 1803 година от Франция е закупен днешния щат Луизиана. С покупка от Испания е придобита Флорида. Русия продава Аляска на САЩ през 1867 година.

Относно втория начин за териториално разширение ми направи впечатление американската фразеология. В някои музеи пишеше не за завоевателите на югозападните щати във войната с Мексико, а за освободителите на тези щати. Например, командващия американските войски при завладяването на днешния щат Ню Мексико беше наречен „освободителя на Ню Мексико“. Стана ми ясно, че днешната американска фразеология има дълбоки корени в миналото. САЩ на „завладяват“, те „освобождават“! (в днешния свят само германците не използват този вид израз. Да не давам примери с разни „освободители“ – бел.Ст.) И сега, когато Америка започва военни действия някъде по света, медиите избягват думата „Война“. Те казват, че американците отиват на „Мисия“. А тяхната мисия е известна – да носят „свобода и демокрация“ на народите.

През 18-ти и първата половина на 19-ти век от Африка са докарани милиони негри, които са продадени като роби. Именно робският труд е един от факторите, способстващи за развитието на стопанството. В американското общество тогава съществува разделение относно робството. Противоречията между индустриалната северна част на страната и робовладелческия Юг довеждат до избухването на

Гражданската война

Този кръвопроливен конфликт от първата половина на 60-те години на 19-ти век приключва с отмяната на робството.

Заселването на западните части от страната е стимулирано от Златната треска в Калифорния и появата на трансконтинентални железопътни линии. Продължава приливът на емигранти от Европа и други части на света. Бързото индустриално развитие превръща Съединените щати в най-голямата икономическа сила, измествайки Великобритания от първото място. През продължителния период на така наречената Прогресивна ера са извършени промени в много обществени области като подобряване условията на работа, предоставяне избирателни права на жените, антитръстови мерки за защита на конкуренцията.

В началото на Първата световна война

САЩ остават неутрални, но през 1917 година се включват във военните действия на страната на Антантата (Великобритания, Франция, Русия и други държави). Трайно място в американското обществено съзнание заема Голямата депресия (1929г.÷1933г.), която е най-тежката икономическа криза в американската и световна история.

В началото на Втората световна война

Съединените щати са неутрални, макар че подкрепят материално Великобритания и съюзниците й. След извършеното на 7-ми декември 1941 година нападение от Япония над американската база в Пърл Харбър, Щатите се включват във войната срещу Тристранния пакт (Германия, Япония и Италия). Като лоялен съюзник на нацистка Германия,

България обявява война на САЩ

през декември 1941 година. Фактически военните действия се изразяват във въздушни боеве между нашата изтребителна авиация и бомбардиращите София и други градове самолети на Съединените щати и Великобритания. Тези две държави оказват подкрепа с оръжие и военно оборудване на партизанските отряди, действащи срещу официалната власт в Царство България. Войната между България и САЩ продължава близо три години. Втората световна война завършва през 1945 година с пълната победа на съюзниците (САЩ, Съветски съюз, Великобритания, Франция, Китай и други държави). Един от американските символи на тази победа става публикувана снимка, на която празнуващ края на войната моряк целува на улицата случайна медицинска сестра. Красива реплика на тази снимка под формата на паметник привличаше туристите в град Сан Диего.

След приключването на Втората световна война

САЩ стават свръхдържава,

произвеждаща близо половината от световната промишлена продукция и притежаваща ядрено оръжие. Съществено място в историята на страната заемат войните в Корея (началото на 50-те години на 20-ти век) и във Виетнам (60-те и 70-те години на 20-ти век). Извършени са обществени промени като отмяната на расовата дискриминация през 60-те години на 20-ти век.

Съединените щати имат водеща роля в така наречената „Студена война“,

представляваща военно-политическо противопоставяне между обществените системи на капитализма и социализма. В резултат водещата световна роля на Щатите постепенно намалява, отслабва изпреварването им в областта на икономиката и науката. Във военната сфера е постигнато изравняване между двата военно-политически блока на НАТО и Варшавския договор. В крайна сметка Студената война завършва с победа на САЩ и съюзниците им, довела до разпадане на световната социалистическа система. От началото на 21-ви век в Щатите говорят за „Стратегия на превъзходството“ и се провежда политика на „Контролиран хаос“ по света. Това са локални военни конфликти, поддържащи напрежението и осигуряващи печалби за военно-промишления комплекс, както и контрол върху природните ресурси в определени региони. През последните години Съединените щати постепенно отстъпват водещите си позиции за сметка на Китай и други световни сили. Осъзнавайки това, гражданите на страната подкрепят лозунга „Да направим Америка отново велика!“.

Държавно устройство

Държавното управление се осъществява от Федералното правителство на САЩ

Прилага се принципа за разделение на властите, а именно законодателни, изпълнителни и съдебни органи на държавно управление. Щатите са президентска република, което означава че начело на изпълнителната власт стои президентът. На практика той ръководи правителството. Освен че е министър-председател, президентът е и главнокомандващ на въоръжените сили. По време на нашето пътешествие през 2018 г. президент е Доналд Тръмп.

Е, бих предпочел снимка не с президента, а със съпругата му Мелания. Не случайно посетих нейния роден град в началото на пътешествието ми предишната година.

Ретро-спомен от 2017 година: Старинният Ново место в Словения е родно място на първата дама на САЩ Мелания Тръмп. Този град посетих през 2017 година започвайки пътуването към Западна Африка с автомобила си (ето линк към пътеписа – http://patepis.com/?p=75659).

Край на Ретро-спомена.

В административно отношение

САЩ се разделят на 50 щата и един федерален окръг Вашингтон

Големи правомощия имат местните щатски власти.

Основна политическа роля играят две партии – Републиканската и Демократическата.

Нашите впечатления на туристи са, че

американците не се вълнуват особено от политика

Като цяло обществото изглежда сплотено около политиката на държавата. Никъде не видяхме протестиращи хора.

Държава на социалното неравенство

Като гражданин на Европейския съюз особено ме впечатли изключително голямото социално разслоение на американското общество. Социалните държави в Европа осигуряват приемливо съотношение в доходите на богатите и бедните. В Съединените щати е видима огромната разлика между проспериращата част от обществото и най-бедните граждани. Една пета от работещите са с изключително високи доходи и формират „каймака на обществото“. В другата крайност са безработните и бездомни американци, които спят по улиците.

На следващите две снимки са палатките и вещите на бездомни американци, живеещи под надлез в Ню Орлиънс, от една страна, и къщите на свръхбогати американци, разположени на плажа в Малибу, от друга страна.

Това са разлики, които като туристи виждахме почти навсякъде. Някои от бездомните искаха от минаващите край тях пари, като най често чувания израз беше „Дай един долар за храна“. На пръв поглед е учудващо как една от най-богатите държави не е осигурила храна и подслон за най-бедната част от обществото.

На следващите две снимки се виждат бездомници в столицата Вашингтон, от една страна, и къщи на доста богати хора, разположени на брега на Мексиканския залив в Сейнт Луис, от друга страна.

Хора без подслон срещахме в централните части на повечето големи градове. На някои места, обаче, нямаше такива. Например,

централната част на Ню Йорк беше прочистена от бездомници

Когато вечер се прибирахме към автомобила и трябваше да минаваме край групи от бездомни хора, пресичахме от другата страна на улицата, за да ги заобиколим. Беше страшно, защото в тъмнината такива могат да ни завлекат и ограбят, най-малкото.

На следващите две снимки са палатките на бездомници в централната част на Лос Анджелис, от една страна, и къща на доста богат американец с изглед към океана в Палм Бийч – Флорида, от друга страна.

Въпреки че САЩ са една от най-богатите страни в света, системата за социално подпомагане е много по-слабо развита отколкото в Европа. Социалното осигуряване покрива доста по-малко области, отколкото в европейските държави. Времето за изплащане помощи на безработните е два пъти по-малко отколкото в Европа. Съответно и времето на платен отпуск за работещите е над 1,5 пъти по-кратко. Голяма част от населението не е здравно осигурено. 1/7 от жителите на държавата живеят под официално определената граница на бедност. Неграмотните са около 4%, много повече отколкото в другите цивилизовани държави.

Коренното население и индианските резервати

Когато през 17-ти век европейците започват да се заселват в Северна Америка, на територията на днешните Съединени щати живеят близо 10 милиона индианци. Днес в САЩ живеят 2 милиона индианци. Ако вземем предвид естествения прираст, някогашните 10 милиона трябваше вече да са станали минимум 50 милиона индианци. А защо са само 2 милиона? Отговорът се крие в основния начин, по който Съединените американски щати увеличават територията си. Това става чрез насилствено (включително избиване) изтласкване на коренното население и присъединяване на неговите земи към държавата. Съответно се водят продължителни кръвопролитни войни с индианците, които завършват към края на 19-ти век. В резултат на жертвите в тези войни, както и в резултат на пренесените от новите заселници заразни болести (индианците нямат естествен имунитет срещу едра шарка и морбили) числеността на местните намалява многократно. Днес те са изтласкани в 250 на брой индиански резервати, обхващащи в повечето случаи неплодородни земи. Индианците са сред най-бедната част от американското общество. Те нямат добро образование, а безработицата е висока. Логично следват алкохолизъм, наркотици и самоубийства.

Гражданските права на индианците са признати едва през 1924 година. През 1934 година им се дава право на самоуправление в резерватите.

От индианските народи най-многобройни са Чероките (400 хиляди), Навахо (230 хиляди) и Суикси (110 хиляди)

Страна на насилието и на затворниците

В Съединените щати насилието и престъпността са по-големи отколкото в Европа. Сред основните факторите за това са: Значителното социално неравенство и голям брой бедни, които не виждат перспектива за себе си; Множеството нелегални емигранти, някои от които са с престъпни наклонности; Правото да се притежава оръжие; Относително лесния достъп до наркотици и други упойващи вещества; … Над 10 хиляди са убийствата с огнестрелно оръжие всяка година, по официални данни.

Срещу престъпността в щатите се изправя

силна и добре работеща полицейска система

Нейна особеност е функцията на шерифите. Това са местни полицейски и административни ръководители, които не се назначават, а се избират.

Като туристи, аз и синът ми не сме се сблъсквали пряко с престъпници. Опасността от тях усещахме индиректно. Виждахме счупени стъкла на паркирани автомобили за да се откраднат вещи от тях. На един автомобил човекът си беше поставил надпис: „Не ми чупете повече стъклото. В колата няма нищо ценно.“. На някои паркинги имаше предупредителни надписи от местната полиция: „Не оставяйте вещи в автомобила, които да се виждат. Единствената преграда между тях и крадците е стъклото на автомобила ви, което се чупи за секунда.“. Избягвахме да паркираме в близост до бездомници и до навъртащи се съмнителни хора. Такива заобихаляхме, особено по тъмно, защото беше страшно. В тъмнината те могат да ни завлекат, ограбят и пребият, най-малкото.

Полицейското присъствие се забелязваше слабо

в западната и централна част от Съединените щати. Много малко полицаи и полицейски автомобили виждахме там. Най-много полиция имаше в Маями. Там на всяко голямо кръстовище стоеше патрул на полицията.

Всъщност, щатските правораздавателни органи се състоят от три взаимосвързани системи: Полиция, Съд и Затвори.

В Щатите

правораздаването е бързо и ефективно

Системата е добре работеща, но има и недостатък. В бързината се допускат съдебни грешки, т. е. някои биват осъдени неоснователно.

Третата част от американската правораздавателна система са затворите. Интересно беше да научим, че в страната има близо 2,5 милиона затворници. Това означава, че един от всеки 100 пълнолетни американци е в затвора.

В затвора се намират 7 от всеки 100 чернокожи и 3-ма от всеки 100 жители с латиноамерикански произход

Сан Франциско, Калифорния 94133, Съединени щати

Единственият затвор, който видяхме отдалече беше Алкатраз в Сан Франциско. Разположен на едноименния остров, този затвор е функционирал в продължение на три десетилетия. Сега е музей, но липсата на достатъчно време ни попречи да го посетим.

Юни – Юли 2018 година

Следва продължение

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Ето къде да нощувате в Ню Орлеанс

Booking.com

и в Лас Вегас

Booking.com

Други разкази свързани с САЩ - Общо – на картата:

САЩ - Общо

Booking.com