Таз‘годишният се падаше 13 и по ред, така че традицията не е толкова стара, колкото може да се предположи, още повече имайки предвид историческия факт, че лалетата идват в Европа точно от Османскат империя.
И както казва един колега „Да им дадем на холандците идея, те да станат милионери с нея, а ние да гледаме отстрани“ (изобщо турците страдат от по-тежки комплекси за национална незначителност от нас. Но за това ще си говорим друг път)
Та, както казах, съвсем наскоро, турците решават, че могат да се похвалят с един от приносите си към европейскара култура – лалето, и започват да организират Фестивал на лалето.
Всъщност идеята не е никак лоша, даже е красива – а води и до увеличение на туристическия поток.
Основното място на фестивала е в парка Емирган, както и в парка Гьозтепе (в Кадъкьой)
И т.к.и двете места са сравнително далеч от обичайните туристически места на Стария град (Константинопол) и Таксим, то Общината се е погрижила за мързеливите туристи, като е направила килим от лалета и в района на Синята джамия и Света София. Така де – няма да карат драгия турист да се гърби да ходи до Емирган, я
Така че, ако през април сте в Истанбул, и лалетата на Султан Ахмед (както се казва района на Синята джамия) ви стигат като естетическо изживяване, или пък просто нямате времето, за да търсите двата парка – тогава и показаното в Константинопол (т.е.Фатих и Султанахмет), ще ви даде достатъчна представа за разнообразието от любимото цвете на султаните.
Моя милост обаче, отдавне не е турист в Истанбул, а най-обикновен „данъчен резидент“ („гурбетчия“ на български ;), така че може да си позволи лукса да утрепе един ден, за да види пълния блясък на лалетата.
Изборът ми беше парка Емирган, докъдето се домъкнах миналата неделя, по време на най-големия цъфтеж
Reşitpaşa Mahallesi, Парк „Емирган“, Emirgan Sk., 34467 Sarıyer/İstanbul, Турция
Паркът Емирган
се намира на брега на Босфора, зад гърба на Музея Сакъп Сабанджи, на север от втория мост, в една от богаташките общини на Истанбул – Саръйер. Не знам дали схванахте от това описание, че става дума за място, което честно трябва да бъде наречено – на гъза на географията, докъдето се стига или с кола, или само с един автобус (ок, два са – но с общ маршрут), или с метро, но прудружен с долмуш (маршрутка), а последното даже след година и нещо живот в Истанбул не мога да свикна да ползвам.
Колата отпада като вариант, така че остана автобуса от Таксим. 40Т и 42Т са двата автобуса, с които директно можете да стигнете от Таксим до Музея Сакъп Сабанджи, а оттам вече ще намерите входа на парка. (Музеят е едно от нещата, които тепърва имам да посещавам. Само като характеристика – да знаете за какъв музей става дума: Изложбата на импресионистите Моне, Мане и т.н., която гостува в Истанбул преди години, беше именно в Музея Сакъп Сабанджи)
Алтернативният маршрут (отново от Таксим) е с метрото М2 до Хаджиосман (последната му спирка) и оттам с маршрутките. Но гугълът беше толкова неубедителен за този маршрут (няколко прекачвания), че реших да не рискувам
(По този повод да ви кажа: гугъл мапс работи прекрасно в Истанбул и, за разлика от София, съдържа реалните данни за движението на градския транспорт – когато чакате автобус на спирка, реалното време за чакане се отличава с не повече от 30 секунди от показаното в гугъл мапс. Да не ви казвам колко е полезна навигацията заради наистини актуалните данни за задръстванията – колеги го ползват всекидневно с колите си именно заради точността на данните за трафика. А това тук е информация от жизнено значение)
Автобусът бързо слиза от Таксим до Бешикташ, а после продължава по брега на Босфора в посока Черно море – даже само заради гледките си заслужава това пътуване. Стига да няма задръстване – събота и неделя трафикът към всяка зелена площ е чудовищен. Но пък бая подремнах. Улицата минава между двата моста на Босфора, като преди втория, вляво се пада крепостта Румели хисар, която е строена от османците като част от обкръжаването на Константинопол. Днес е музей, който също се намира в списъка ми за посещения.
Като подмине втроия мост остават още 3 – 4 спирки, но там можеет да слезеете и предварително – крайбрежнаат алея е приятно място за разходки, а и гледката си я бива
Там някъде ще видите и табела „Емирган корусу“, която ако послдвате, ще стигнете до входа на парка. Казах ли, че паркът е ограден с висок каменен зид? И се влиза през специален вход?
Него ден беше такава навалица, че за да влезе група от 20 – 30 човека, трябваше да изчака излизането на подобна по размер група – входът е доста тесен.
Но пък вътре беше яко – цветя., цветя, цветя…
и огромна навалица от местни жители, излезли на пикник. Турците обожават пикниците в почивните дни (спомнете си сцената, в която се споменава „Зелен листец“ от втората част на Бай Ганьо – мисля, че отношението на автора към подобни забавления са отказали умната и красива част от нацията ни да се откаже от пикник на открито за в бъдеще. А останалата част от нацията – не знам защо не ходи на пикник, но фактът е налице: в Истанбул на пикник се ходи на всяка възможна зелена площ, вкл.и затревените странични части на магистралат)
Пикник
Паркът беше пълен с народ. Огромна част се снимаше с цветята, друга част седеше на постлано одеяло по полянките, а булките си правеха сватбени фотосесии – тук явно не съществува суеверието, че една булка не бива да вижда дурга булка: бяха буквално на всеки ъгъл.
А наоколо – лалета! От нормални червени до почти прозрачни, сини, черни, червени, жълти, оранжеви, с форма на лале и с форма на турска чаша за чай (тя всъщност е точно това), големи, малки, пембени – на килим, и на фигури… каквито се сетите. А народа щрака, щрака, щрака…
Някъде в горната част на парка (всъщност това е доста стръмен хълм) имаше сцена с програма, един пазар със стоки, свързани с лалета (мърчандайзинг), даже има и място за молитва. Последното не знам доколко ви засяга, но месджид-ът (може би „параклис“? както се наричат тези места за молитва) беше пълен с молещи се мъже на открито, а жените седяха отстрани и буквално гледаха сеир. На мене ми стана малко смешно, но и неудобно – та се изнесох.
Молитва насред парка
Някои неща са странни тук: досега не ми се е случвало да виждам в града молещи се по улиците, но тук – в парка – беше пълно, но по-потресаващо беше поведението на околните: наистина гледаха сеир. А наоколо, освен себе си, не забелязах други чужденци от не-мюсюлмански произход.
Както и да е – там някъде се намираше и магазинът, от който можеше да се купи разсад за всеки от видовете в парка.
Стана време да си ходя. Намерих изхода и се прибрах по същия път.
На другия ден бях болен – бях се изтощил от пътуването през деня, а беше кучи студ със слънце, а в рейсовете – врящо отопление, от което се потиш, та така… цяла седмица после го отнесох. Но пък поне си струваше: освен, че беше красиво, открих и пътя до Румели хисар и до Сакъп Сабаджи музея, които, живот и здраве, ще разгледам след време.
За протокола:
до парка Гьозтепе (в кв.Кадъкьой), където също има килими от лалета, се стига с автобус 16D от Кадъкьой. А до Кадъкьой можете да стигнете с Мармарай (метрото под Босфора) до последната спирка в азиатската част, и оттам за една спирка с нормалното метро до центъра на Кадъкьой (то е и пристанище, и център, и даже има театър)
Другият вариант за Кадъкьой е с ферибота от Еминьоню или Каракьой.
Като слезете, както от метрото, така и от ферибота – автобусите се виждат от къде тръгват: спирката е начална за огромен брой автобуси, а вие търсите 16D (той пък пътува по брега на Мраморно море, така че отново иа какво да гледате през прозореца.
До Емирган има и ферибот от Юскюдар. Обаче толкова на рядко, че не знам дали си заслужава да се рискува с него. Иначе си е перферктен Bosphorus tour, но на цената на градския транспорт
Телави – опит за изкачване на Омало (Ташетия) – Телави
част седма на
Грузия: човек с мотоциклет
10-ти ден. 3-ти август.
Телави – опит за Омало – Телави
220 км
На сутринта времето нещо хич не ми хареса. Планините бяха в облаци, а в предвид на това, че днес трябваше да се качвам над 2900 м нмв аз взех да се ослушвам. Стегнах багажа и казах на хазайката, че май няма да ходя на Омало.
– Времето ще се оправи. Беше категорична тя. Тръгвай!
– Ами пътя? Попитах.
Пътят бил сравнително хубав, според нея. Синът ѝ често ходел натам. Е това вече ме изненада. Разпитах я за подробности. Синът ѝ возел туристи до Омало и обратно за 60 лари на човек с Митсубиши Делика. Тези малки бусчета бяха с много сериозни и подсилени шасита. Бяха произведени за военните тези машини 4х4 и бяха по 3 000 кубика с 6-цилиндрови V-образни двигатели, клиренс поне 30 см, и много сериозна проходимост. Видях много такива Митсубишита в Местия и в Степансминда, като на много от тях имаше надписи Шамони – Монблан. С такава машина по проходимост аз определено не можех да се меря с този мотор…
След известно умуване реших, че ще тръгвам към Омало
Нагласих навигатора да ме закара до Ахмета, малко областно градче, като реших, че от там не можех да се объркам. Според картата от там имаше само един път през някакви села към Омало.
Това беше и първата ми грешка през този ден.
Бързах, защото тръгвах късно някъде към 8,30 часа и поради това
не успях да закуся. Втора много голяма грешка,
както се оказа в последствие. Носех си само вода. В центъра на Ахмета изключих навигатора и попитах за Омало.
– Карай направо – ми казаха. И аз карах. Минах през разни села, които ги нямаше на картата и за всеки случай от време на време спирах, и питах за Омало. След близо час започнах да доближавам планината. Минах и последното смотано село, и излязох на черно.
Пред мен се изправи отново Кавказ
Нямаше никой наоколо.
Пред мен отново е Кавказ
Нещо ме чоплеше отвътре и реших да почакам, и да попитам за последно, къде съм. От планината слизаше бус. Махнах му да спре и пак попитах за Омало.
– Че ти си го стигнал Омало. Каза шофьорът на буса. Даже си го подминал. И ми посочи някакви къщи на 300 – 400 м в страни от мен.
– Ама как така? Рекох. Би трябвало до там да има поне 40 км лош път в планината… А аз преди 300 метра слязох от асфалта…
–Аааа ти сигурно питаш за Омало в Ташетия. Доста път има до там…
– В Ташетия, да. За това Омало питам. Областният център.
– Ти си объркал пътя! – Беше категоричен шофьорът… То и на мен вече ми се беше изяснило, че съм се объркал…
– Къде съм се объркал? Попитах шофьорът оптимистично. В това село, или в предишното?
– А не. Ти си се объркал още в Ахмета – Беше отговорът… – Ще трябва да се върнеш пак в Ахмета и ще хванеш в съвсем друга посока през Алвиани към Омало – Ташетия.
Мааамка му! Отново бях сътворил поредният голям гаф.
Сега трябваше да се връщам 20 км назад. Обърнах мотора обратно и пак го подгоних към Ахмета. В центъра на градчето все още си стоеше същата агитка. Попитах ги за Омало – Ташетия.
– Ти преди час време не мина ли от тука и не пита ли пак за Омало?
– Питах и го стигнах това Омало, но се оказа, че търся друго Омало – Им отговорих.
– А, Омало, Ташетия е натам – Посочиха ми една отбивка в ляво на 50 метра от агитката. Само 50 метра разлика и направих близо 40 излишни километра, защото не бях задал правилният въпрос…
Вече беше към 11 часа, а аз още се мотаех в Ахмета… Подкарах пак през разни села.
Минах и през Алвиани
Между другото това Алвиани също го нямаше на хартиената ми карта, която ползвах. Стигнах последното село и навлязох пак в планината. На края на това село имаше табела с надпис Омало – 75 км. Хъммм, на моята карта го даваха това разстояние 45 км. Ще видим. Навлязох в планината срещу течението на една река по лош асфалтов път.
След по-малко от километър асфалтът почти изчезна
и тук там се появи бетонно покритие, но много разбито и с дупки. Няколкостотин метра по-нататък изчезна и бетонът, и си стана черен лош каменлив път. Пресичах чат пат някакви поточета, които течеха през пътя, като на места имаше и по-големи поточета. В началото ги броях, но много скоро те станаха толкова много, че бързо им загубих бройката. Започнаха и първите серпентини.
Част от пътя все още в ниското
Някои от първите серпентини
Ето ме и мен
Серпентините бяха сравнително широки, наклонът на пътя все още не беше много голям, така че пърпорех весело в планината и даже от време на време си позволявах да карам на 2-ра скорост. Много скоро, обаче
работата започна да загрубява
Пътят се стесни, стана доста по-стръмен, а серпентините станаха с много малък радиус на завоя, но за сметка на това пък, доста по-стръмни. Когато започнеше завоя в долната си част, горната му част, тоест краят му обикновено беше някъде над главата ми. Бързо забравих за втора скорост.
Вече карах изключително и само на първа,
като на най-стръмните места чак клапаните ми почукваха от усилието, което полагаше двигателя, за да ме изтегли. Нямах никаква възможност да ускоря и да набера инерция за изкачването, разчитах на големият въртящ момент, за да ме изтегли. Подскачах по камъните и дупките и на всяка серпентина пулсът ми се ускоряваше, докато премина.
На поредната серпентина със завой наляво аз бях почти плътно в ляво, тоест щях да я атакувам през най-стръмната и къса част. Тръгнах внимателно и изведнъж предницата попадна в някаква лека канавка, а
моторът пречука, и изгасна. Мааамка му…
Запалих и пак опитах, но беше много стръмно и още преди да отпусна напълно съединителя
моторът се свличаше назад към края на серпентината и пропастта
Пуснах пачият крак. Закрепих мотора. Слязох и намерих един голям камък, като футболна топка. Сложих го зад задната гума, за да не се хлъзгам назад. В този момент от горе слезе някакъв бус 4х4. Шофьорът спря в горната част на завоя и ми вика:
– Давай. Пали и тръгвай…
Лесно е да се каже…
– Ако падна ще помагаш да го вдигнем – рекох, качих се и запалих мотора. Дадох здраво газ, пуснах съединителя и моторът подскочи напред. Удържах го да не падна, направих няколко криволици, взех завоя и хванах пътя. Уффф. Този път се размина.
Нагоре работата ставаше все по-зле.
Имаше изключително много потоци и малки реки, които течеха по скалите и през пътя. На места бяха направени бетонни корита, за да тече водата по тях и да не рушат пътя тези потоци. На тези места също минавах с изключително внимание, защото там, пък бетонът, беше станал лигав, и хлъзгав от водата.
На едно място от надвисналите скали над пътя се изливаше направо малък водопад, точно в средата на пътя. Погледнах дали мога да мина в ляво, или в дясно, но нямаше такава възможност. Е, минах точно през водопада. Направи ме вир вода и мен, и мотора.
Продължих нагоре. Съжалявам, че
няма снимки от тези моменти, но изобщо не ми беше до снимки в момента,
пък и спирането, и тръгването си бяха проблемни на този път, който на места беше всечен в скалите. От горе от време на време слизаха разни джипове и високопроходими МПС-та, с които разминаването ставаше много внимателно, и бавно, с изчакване, защото нямаше място. Коловозите бяха само два. Пътят беше направен само за едно МПС. Пъплех бавно нагоре. Не след дълго
дойде и първото ми падане
Бях стигнал до поредната река, която течеше през пътя. Реката беше 3 – 4 метра широка и към 20 – 30 см дълбока. Бях минал през няколко такива реки вече. Подкарах мотора и я щурмувах централно. Тъкмо предната гума се изкачваше по отсрещният бряг, някакъв голям камък подхвърли задницата на мотора и той застана напряко на пътя. Навих кормилото наляво, но нямаше къде да направя завой, за да застана пак на пътя и моторът започна да поляга наляво. Опитах се да го удържа, но не успях.
И така паднах наляво.
Изключих двигателя. От ауспухът се вдигаше пара, защото беше във водата. Бензинът потече от преливника на капачката на резервоара. Опитах се да вдигна сам мотора, но изобщо не можех да го помръдна. Почаках малко и от горе за мой късмет слизаше една огромна Тойота Лендкруйзър. Извиках. Хелп… Но то беше ясно и без да викам, какво е положението ми. Тойотата я караше мъж на средна възраст, а от колата слязоха две здрави момчета на 15 – 16 години. Мисля, че бяха французи, макар, че говореха на английски. Показах им, къде да хванат куфарите и вдигнахме мотора. Благодарих им и попитах мъжът, който караше има ли още много път нагоре.
– Има още много път и е много трудно, и опасно – беше отговорът му. Хъмммм…
Французите прегазиха реката и заминаха надолу, а аз реших да направя една снимка преди пак да потегля, така и така бях спрял.
Моторът, след като го изправихме след падането
Запалих и потеглих пак нагоре. След известно време
дойде и второто падане
Пред една серепентина с десен завой аз се движех в дясно. Това означаваше, че трябва да мина през най-късата и стръмна част на завоя. Реших, че трябва да мина в ляво, за да взема този десен завой в по-широката му и плавна част. Докато се натутам да мина в ляво завоят започна и аз в центъра му вместо да завивам надясно се движех наляво. Навих кормилото в дясно, дадох газ, задницата поднесе на някаква пепел и чакъл, и започнах да падам надясно. Полегнах точно в средата на завоя. Бензинът пак започна да тече от преливника, но нищо не можех да направя. Този път за падането си бях виновен само аз.
Омало, Грузия
Отдолу се зададе някаква ретро машина Ленд Ровър с две готини мацки. Май бяха полякини. Помолих ги за помощ и с тях успяхме да изправим мотора. Едната от тях каза, че те също имали някакъв проблем. Токовете на Ровъра бяха изчезнали. Двигателят му работеше, но нямаха, нито фарове, нито мигачи, нито им работеха уредите по таблото. Предположих, че е изгорял някой главен бушон и и го казах. Аха, бушон… Извика мацката, тази, която караше колата. Извади от някъде една малка кутийка, в която имаше резервни крушки и бушони. Показах и един бушон с по-голям ампераж, а тя започна да рови под волана на Ровъра, за да търси, къде е мястото на проблема. Явно си познаваше машината тази мацка.
В този момент от долу дойдоха двама грузинци с един Нисан Патрул. Тях пък ги помолих да бутнем мотора малко по-нагоре на не толкова стръмно място по серпентината, за да мога да потегля. После запалих и потеглих пак нагоре. След още няколко завоя и още известно време видях една малка къщичка на едно малко по-равно място, и на по-прав участък от пътя. Спрях малко да си почина.
Тука спрях да почина
Беше някъде към 15 часа. Огледах мотора, защото ми се стори, че десният страничен куфар се клати и дрънчи. Имаше защо.
Беше се счупила рамката, на която беше окачен куфарът,
точно на една заварка. Лошо!
До къщичката имаше маса с пейка. Седнах там, за да почина и да обмисля нещата. Съблякох якето, защото беше мокро и го сложих на слънце да се суши. Тениската ми също беше тотално мокра от пот, все едно, че току що я бях извадил от пералнята. Виеше ми се свят и бях леко замаян от умора, и от изтощение. В следствие на това и реакциите ми бяха леко забавени, нещо, което на този път беше изключително опасно. Водата ми за пиене беше малко и беше станала топла, като чай. От къщата излезе някакъв човек. Попита, от къде съм. Разговорихме се.
– Колко километра остават до Омало? Попитах.
– От тук – посочи той къщата – до Омало остават точно 42 километра.
– Уффф. Издишах и спаднах, като спукана гума. Сигурен ли си?
– Няма как да не съм сигурен, защото аз отговарям за поддръжката на този път. Каза човекът.
Значи онази табела за 75 километра до Омало се беше оказала вярна. А аз за два часа и половина изкачване бях изминал само 33 километра… И сега ми оставаха още 42 километра до Омало…
Принудих се да направя равносметка. Трябваше да дам реална преценка на положението, в което се намирах, която преценка никак, ама никак не беше розова! Бях изморен и изтощен, и леко ми се виеше свят. Вече беше към 15 часа, както писах, а аз изобщо не бях ял нищо този ден и от сутринта бях пил само вода. Реакциите ми бяха леко забавени, в следствие, на което започвах да правя глупави грешки при карането, нещо, което беше изключително опасно тука. Бях някъде на 2 400 м.н.м.в., а трябваше да мина над 2 900 м.н.м.в. и да карам още 42 километра. Трябваше да мина през превала Абано, който беше висок 2 962 м.н.м.в., или с 37 метра по-висок от Мусала… А и рамката на единият ми куфар беше счупена.
Прецених, че, ако продължа така нагоре, има много голяма вероятност да строша още нещо по мотора от падания, а още по-лошо, можех да строша и нещо по себе си. Помощ в такъв случай можех да очаквам на това място най-рано на следващият ден. Изводът, който се налагаше беше, че
май ще трябва да слизам…
– Имаш ли вода? Попитах кантонерът.
– Имам. Човекът ми донесе шише със студена вода. Напих се с вода и казах:
– Ами аз май няма да мога да стигна до Омало и ще трябва от тук да слизам… Човекът изобщо не се опита да ме кандърдисва да продължа нагоре.
– Е, ти си знаеш. Рече. Вероятно много явно ми е личало, колко съм сдъвкан…
– Но накрая пътя пред Омало става по-хубав. Каза още човекът… Е, то е ясно, че накрая ще стане по-хубав пътя. Нали това Омало е областен център, и около него има още две-три села.
Поседях още малко, за да се освестя. През това време по край нас минаха нагоре мацките с Ленд Ровъра и след тях грузинците с Патрула. Помахаха ми весело. Изгледах ги тъжно. После още по-тъжно погледах върховете, които се виждаха от планината, щракнах още една снимка и
отидох да обръщам мотора
До тук приключих с изкачването на Омало
Направих внимателно една маневра, обърнах мотора надолу и потеглих към равнината.
Спусках се на първа скорост, но със спирачки.
Само на първа скорост много бързо се ускоряваше моторът. Минах пак през водопадът на пътя и пак станах вир вода, и аз, и моторът ми, и след близо час, и половина бях на лошият асфалт преди последното село.
Започнах да търся заварчик. Вече в две села питах, но не намирах човека, който ми посочваха. Другите бяха там и работеха, а
само заварчиците нещо стачкуваха точно в този ден
Стигнах пак в Ахмета и веднага отидох до едни сервизи, но заварчик там нямаше. Едно момче се качи на една Лада и каза, че ще ме заведе до заварчика. Отидохме до едни други сервизи.
Заварчика днес не работел
После в една къща отидохме, където живеел заварчик, но тя беше заключена. Брех неговата кожа. Какво става тука бе? Гледам, че момчето, което ме водеше, май и то взе да се отчайва.
Тъкмо да си тръгне към неговият сервиз и да ме остави, и се сети за още някакво място. Отведе ме до два гаража с канал, което се оказа малък сервиз.
Заварчика беше там. Седеше под една сянка и пушеше.
Показах му какво се е счупило, той огледа и каза, че работата ще стане, но трябва да махна куфара. Нямаш проблеми майсторе. Аз ще сваля всичко. Рекох му. Извадих багажът, а после и инструментите си, и демонтирах куфара. Вкарах мотора в едната клетка, разхлабихме болтовете, които държаха рамката за куфара към мотора и я нагласихме самата рамка, както си е била преди да се строши. Майсторът запали ацетиленовата горелка и завари рамката. Направи го много добре.
Тези рамки за куфарите оригинално не са от БМВ, а са правени и слагани допълнително от предишният собственик на мотора. Така, че не можех да обвинявам баварците, че са направили лош мотоциклет за черно, та за това се е строшил.
После понеже моторът беше поразхвърлян проверих и нивото на маслото. Определено беше спаднало след това изнасилване, след тоя офроуд. Долях към 250 грама масло, за да го вкарам пак в нормите. После събрах и подредих багажа. Попитах майстора, колко му струва разправията и той ми каза 5 лари (3,80 лв). Разплатих се, благодарих му и потеглих към Телави.
Пристигнах в Телави,
намерих хазяйката, вкарах мотора в двора и заех същата стая, в която бях преди. После метнах един душ и се преоблякох. Чувствах се, като разглобен.
Главата ми беше замаяна и бях направо, като пребит
Толкова зле и така отпаднал не съм се чувствал, даже, когато минах над 1000 км за един ден.
Отидох в познатата ми пицария. Изядох една голяма пица, изпих половин литър зелен чай, една фанта и една кола, купих си, и една бутилка минерална вода, и се прибрах да спя. Изпратих няколко СМС-а до България със съдържание „Пак съм в Телави. Омало направо ми разказа играта!“ Трябваха ми още поне два часа за да се почувствам, почти нормално.
Да направим едно резюме на днешните приключения.
Определено подцених тази планина и си платих за това. Допуснах и прекалено много грешки, за да ми се размине безнаказано. За да се стигне до Омало и да се мине през този доста тежък офроуд трябваше предварително да спазя няколко важни условия.
Трябваше да сваля и оставя всичкият багаж, и куфарите в Телави, за да олекотя мотора. Без куфарите и багажа мога да го вдигам мотора и сам, ако падна, до като с багажа всеки път трябваше да търся помощ. Освен това по-лек мотор се управлява по-добре и по-леко по черно, и не изморява така, както изморява борбата с тежкият мотор.
Трябваше да тръгна рано, а не да се губя и мотам по разни села.
Задължително трябваше да съм закусил преди тръгването и щеше да е много добре да бях купил, и да носех със себе си някакви десерти от рода на Марс, или Сникърс.
Трябваше да нося повече вода с мен.
Ако бях изпълнил тези условия щях да стига до Омало, да преспя там, да разгледам и на другият ден щях да се върна пак в Телави. Това е.
А за тези, които четат и се интересуват от
този маршрут, но за кола,
а не за мотор, трябва да им кажа, че колата, задължително трябва да е истинска високопроходима машина 4х4 с бавни, или понижаващи предавки, блокажи на диференциалите, голям клиренс и всичко там, каквото е необходимо за сериозен офроуд. Имитации на 4х4 от рода на СУВ, или Кросовър няма да се справят и да минат този път.
Освен това водачът на машината трябва да има известен опит и понятие от офроуд каране, а не да му е за сефте на този път. Може би някога ще го разширят и оправят този път, и той ще стане по-лек за преминаване, на засега е така, и това е положението.
С Анжело тръгваме да инспектираме крепостите по южната ни граница – и буквално ще се движим по границата с Туция и Гърция Като за начало – селата Маточина, Михалич и Мезек. Приятно четене:
По южната граница
част първа
Стара Загора – крепост Букелон и скална църква в Маточина, Скална църква в Михалич, Куполна гробница и крепост в Мезек – Любимец
222 км
Карта на маршрута
Планирането и реализацията на отдавна отлаганата екскурзия до Маточина и Мезек тръгнаха зле. Предоверихме се на писанките в Мрежата, които изобилстваха от термини като „ужасно“, „невъзможно“, „тежко оборудване“, „4х4“, „змии“, „насекоми“, „4 часа“, „високопроходим“, „стръмно…“ и т.н. Ситуацията беше типичното „един (ден) е малко, два са много“. Преценихме, че 350 км път + 2, 3, 4 часа за всеки обект (грешка!) ще бъдат прекалено натоварващи, за да ги минем за един ден и планирахме двудневно пътуване. Което пък от своя страна доведе до включване на допълнителни обекти в графика.
И така, обутолени с дълги панталони и стабилни туристически обувки в 40+ градусовата жега се натоварихме на Мицу(биши) и тръгнахме да превземаме
Букелон
До пограничното
село Маточина,
където се намира крепостта, се стига от Свиленград по силно разбит път, асфалтиран за последно (вероятно) по време на Априлския пленум. 50 километровата отсечка се взима най-малко за час, като освен шофьорски умения, ви трябва и много сдържаност, за да не псувате пред деца. Има и друг път, през Капитан Андреево, но не вярвам да е в по-добро състояние.
Последният участък върви
покрай границата ни с Турция
Така или иначе, стигнахме до селото и паркирахме на центъра (41.853697, 26.547050).
Селото е типично за района
– кметство, магазин, дежурните 2 – 3 кибици с бутилка бира в ръка пред него… По-различното са екотабелите на „Зелени Балкани“, от които разбрахме колко важно е орната земя да се превърне в буренясала пустош, за да могат да се множат на воля лалугерите, които от своя страна са храна на царския орел и ловния сокол. Интересно, дали тези „природозащитници“ биха имали успех в Холандия, където всяка педя земя, отвоювана от морето, е засята?…
След Старозагорското въстание през 1875 г. заловени четници от с. Обручище и с. Мъдрец, ескортирани от заптиетата към гр. Одрин, са били обесени в околностите на с. Фикел (Маточина). Това сведение е по спомени на няколко от успелите да избягат четници. Сега всяка година около 2 юни идват потомците им и полагат венци на паметна плоча в селото.
В центъра на селото има и Туристически информационен център в реновирана по някаква програма сграда. Затворен. Вероятно някоя местна женица съвместява длъжности в кметството, читалището, ТИЦ-а и на още няколко места. Не я безпокоихме, още повече, че нямахме информация за предлагана сувенирна монета или печат от „100 НТО“ и поехме към крепостта.
ТИЦ Маточина
Букелон е една от добре запазените крепости
от късното Средновековие в днешните български земи. През 1968 г. тя е обявена за паметник на културата от национално значение.
Тук се намирало селището Вукелон и се издигала крепост-цитадела, построена през I – II век н.е. от римляните, споменавана по повод битката при Адрианопол между римляни и готи през 378 г., при която римляните са разгромени. Тя е пазила важния път Андрианопол (Одрин) – Верея (Стара Загора) и от тук – към Кабиле (Ямбол) и през Балкана – към Елена и Търново, който се е ползвал до 30-те години на миналия век, когато митницата е преместена в с.Капитан Андреево.
Букелон е наново построена от византийците,
за да защитава пътя към Одрин и Константинопол. През 912 г. крепостта е превзета и разрушена от хан Крум. Името й фигурира в триумфалния надпис в столицата Плиска.
Две столетия по-късно върху руините й е построена нова крепост със сложен план от три свързани помежду си секции. Тя е иззидана с ломени камъни, споени с бял хоросан, а четири пояса от печени тухли украсяват фасадата й. Централната част представлява кула с правоъгълен план, в която са били жилищните помещения. На изток от нея е прилепена полукръгла секция, а на запад втора – тясна, издължена, с многоъгълна форма. Имала е два етажа и огромно подземие, както и малък параклис. В полетата край бреговете на река Тунджа през 1205 г. цар Калоян, заедно с куманите, разгромява латините и пленява императора им Бодуен Константинополски (Балдуин Фландърски). Според легендата Балдуин прекарва първите няколко дни от пленничеството си в кулата на Букелон, а чак след това е отведен в столицата Търново. Оттам и местното ѝ наименование – Балдуинова кула.
Букелон споменава и византийският историк Йоан Кантакузин, пишейки за войната през 1323 г. – 1330 г. Крепостта е превзета от цар Михаил Шишман, който е искал да я размени за гр. Созопол при преговорите с император Андроник III Палеонтолог в гр. Одрин.
Според някои данни крепостта е окончателно изоставена около средата на 1600-те години, когато губи стратегическото си значение.
6535 Маточина, България
Благодарение на строителството на оградата по границата
от селото на изток води истинска „магистрала“ –
черният път е разширен, изравнен и утъпкан. Така или иначе, не си струваше за няколкостотин метра да лашкаме колата, така че я оставихме на асфалта.
По пътя вляво има чешма, за която се твърди, че предлага най-добрата вода в околността. Не са необходими някакви особени ориентири, тъй като
крепостта ясно се вижда над селото
Дядо, дошъл да нагледа кошерите си, ни почерпи с пресен мед, от пита. Явно мястото не е много посетено и местните се радват на всеки гост. А и те са останали малко – много запустели и изоставени къщи, типично за региона, в който няма поминък.
Информационните табели са изпочупени, всичко след усвояването на средствата по „социализацията“ е баталясало.
Крепостта се издига на хълма североизточно от селото. Тъй като няма извършени действия по запечатване и укрепване на стените, изкачването до кулата, освен безотговорно, е и опасно.
Крепост Букелон
Според картата, право на юг, на 18 км се намира Одрин. Твърди се, че при хубаво време се виждат минаретата на одринските джамии. Е, времето беше хубаво, видимостта – отлична, но не видяхме Одрин. Може би ни пречеше намиращия се южно баир, на който продължаваше строежа на оградата. Но това не пречи на копипейстърите да тиражират „информацията“!
Одрин зад хоризонта, иначе – ограда по турската граница
Вероятно от кулата е възможно да се види нещо повече, но както казах по-горе, не си струва да рушим или да се пребием за това, въпреки че някогашните зидари са си разбирали от занаята – без покрив, изложен на пек и мраз, вятър и дъжд, градежът седи с векове, големи камъни сякаш „висят“ от порутените ръбове.
На връщане, току до края на селото, има табела „Скална църква“ и черен път вляво, лъкатушещ между нивите. Оставихме тук колата (41.848465, 26.537569) и след около 800 метра стигнахме до църквата. Най-вероятно тя е връстница на крепостта и е издълбана в скалния масив, вероятна кариера, през I – II в., когато християнството е все още религия на бедните и робите, и наказуемо. Възможно е да е ползвана и от богомилите през 10 век, тъй като те са били преследвани като ерес от цар Петър и им е било необходимо скрито и отдалечено място за църковните служби, но това е само хипотеза. Другата версия е, че е направена от монаси-отшелници, също като скалните църкви по Русенски Лом.
През 1915 – 1916 г., поради липса на църква в село Фикел, местни майстори я оборудват с църковна утвар и там са провеждали всички църковни ритуали, а на Спасов ден, на поляната над скалната църква, се е провеждал селският събор.
След построяване на новата църква през 1934 г., скалната църква е изоставена и заменарена. Дълбочината на помещението е 14 метра, слиза се по изсечени в скалата десетина стъпала. Размерът на помещението е около 7 х 10 м, с височина на свода около 5 м.
В дъното има три ниши, образуващи своеобразен иконостас.
Скална църква, с.Маточина
Скалата над църквата е плоска и оттам има хубава гледка към околните баири, границата с Турция и крепостта.
В района има още една интересна скална църква, също предполагаемо от 10-и век. От Маточина се минава през Сладун и преди да се стигне село Михалич се вижда импровизиран паркинг (41.850311, 26.427391) и табела „Скална църква“. В храстите има и саморъчно направена синя табела, информираща ни за „Св. Пантелеймон“. Църквата се намира на около 250 м. оттук. Първо трябва да се изкачите по хълма, а след това има рязко спускане, тъй като църквата е отдолу.
Слиза се по 14 стъпала, намиращи се в открит коридор, постепенно разширяващ се до 5 м. Той, заедно с трите конхи, придава кръстовиден план на църквата.
И тази църква е обявена за културен паметник през 1968 г.
По първоначалния план това беше програмата за деня. Оттук трябваше да се отправим на заслужена почивка към хотела в Любимец. Да, но беше още обяд, как да се затворим в хотела, все пак не сме дошли за това! Решихме да започнем авансово програмата за следващия ден, като се върнем към Източните Родопи. Затова, след като се заредихме със студена (безалкохолна – бля!) бира от разпространена немскоезична търговска верига в Свиленград, се
отправихме към Мезек
Първата гробница, „официално“ открита в българските земи, е в
могилата Малтепе („Иманярската могила“)
край селото. В началото на 20-и в. местният иманяр Ангел Чобана, намира бронзова скулптура на глиган в цял ръст в насипа над могилата, тежаща 177 кг. Уверен, че е пълна със злато, счупил три от краката. Заровил глигана и два от краката, а третия занесъл в Пловдив, за да провери има ли някаква стойност. И така крачето останало в музея в Пловдив.
По-късно Ангел се полакомил и показал глигана на турски офицер (Мезек до 1912 г. е в Турско) и така находката набързо била изнесена към Истанбул. По-късно властите успели да го „убедят“ да продаде и двете скрити крачета срещу малка сума, за да сглобят целия глиган. Години след това българските власти се съгласили да дадат и последното краче, а в замяна получили отливка на глигана, която и до днес се пази в археологическия музей в София. А оригиналния глиган може да видите в археологическия музей в Истанбул в комплект с всичките му крачета.
Могилата край Мезек
още много пъти ставала обект на „любителски“ разкопки. Входът на гробницата бил открит през 1931 година от местни овчари. Докато до новооткритата гробница в Мезек стигнат специалисти, много от намиращите се вътре артефакти били повредени или местата им сменени, така че материалът за проучване бил силно ограничен. Вътре били открити и останки от кости на кон, и човешки тела, но от окислението при отварянето бързо се разпаднали. Първите и основни проучвания на гробницата са извършени от проф. Богдан Филов и д-р Иван Великов.
Мезешката гробница
е най-дългата тракийска гробница в България – близо 32 метра. Тя е съставена от коридор (дромос), дълъг 20 м (този на Александровската гробница е 10 м), две правоъгълни помещения с двускатно покритие и кръгла погребална зала (толос) с кошеровиден купол. Входът, въвеждащ в домоса, е намерен зазидан. Входовете към помещенията са затваряни – съответно първият с каменна плоча, вторият – с еднокрила каменна врата, третият, към толоса – с двукрила бронзова врата с декоративна релефна украса. В толоса има каменно легло с две странично разположени урни от монолитни каменни блокове. Гробницата е построена от каменни блокове, които не са слепени с хоросан, паснали са перфектно един към друг. Построена е на равно място и след това над нея е издигната могила с 90 м диаметър и 14– 15 м височина, което са около 50 000 м3 земна маса (около 100 000 тона). Могилата е оградена с широк около 5 м. зид (крепида) от големи, добре одялани каменни блокове.
Подът на помещенията в гробницата е покрит с каменни плочи в два реда един над друг. Втората настилка покрива останки от женски погребения с трупоизгаряне. При тях са намерени забележителни златни накити с филигран, сред които огърлица и обеци, и сребърни монети на Александър III Велики. По намерените монети погребенията са датирани към края на IV в. пр.Хр. Въпреки че е ограбена в древността, в гробницата са открити ценни произведения на тракийската култура – нагръдник от желязо, сребро и злато, бронзови и глинени съдове, бронзов канделабър (голям трикрак свещник с лампи), украсен с голяма статуетка на танцуващ сатир. Повечето намерени предмети, под формата на холограми, могат да се видят в дромоса.
Засега няма доказана информация кой точно е погребан край Мезек. Но от вида на гробницата и намерените в нея артефакти, се смята, че е била гробница на знатно тракийско семейство, от най-близкото обкръжение на тракийските царе. Гробницата е действала около 70 години и вероятно в нея са извършени между 4 и 6 погребения, като в това число не се броят жените, т.е. общо броят на погребаните е по-голям.
За да се стигне до гробницата от Свиленград се тръгва на запад към Мезек, като преди селото се завива наляво. Стигате до достатъчно голям безплатен паркинг (41.735090, 26.099997), откъдето по украсена с 3D рисунки алея стигате до входа на гробницата. Освен билети за самата гробница, могат да се купят и комбинирани – включващи и посещение на крепостта.
За да се стигне до крепостта трябва да се мине през селото и да се изкачите западно от него, към местността „Калето“. Карайте внимателно – Мезек е посещавана дестинация, най-вече заради бутиковите си винарни, и пийналите (и не само) туристи щъкат като изоглавени!
Археологическите разкопки показват, че крепостта е от времето на хан Крум (777 – 803), а според други изследователи – с 300 г. „по-млада“ – от времето на император Алексий I Комнин (1081 – 1118). Въпреки, че е огромна, сравнена с Букелон, името ѝ не е известно. Най-често се приема, че това е „Неутзикон“. Това име се споменава в аналите на византийския хронист Никита Хониат, но без да се посочва точно местоположение. Лично за мен втората теза е по-достоверна, защото „неутзикон“ не звучи на хан-крумовски, а по-скоро на гръцки.
Има форма на неправилен четириъгълник с размери приблизително 60 на 100 м. Вероятно е охранявала търговския път по поречието на Марица от Пловдив към Одрин. Местоположението ѝ е интересно – намира се на приблизително еднакво разстояние от Константинопол и от София (300 км), Черно и Мраморно море (150 км), Александруполис и Пловдив. Всъщност тези „изследвания“ са доста спекулативни – при повече старание можем да установим, че легендарните с безкрайността на дробната си част числа π (Лудолфово) или е (Неперово) се съдържат на практика навсякъде.
След османското нашествие крепостта губи значението си, въпреки че е била запазена. В началото на 20-и век е използвана за строителен материал за новите турски казарми в Свиленград.
Тя има девет отбранителни кули със заоблена форма и височина над 10 м., като 5 пазят по-уязвимата южна стена. Стените й са изградени от дялан камък, споен с бял хоросан, като от външната страна има три декоративни пояса от червени тухли.
Входът на крепостта е така разположен в извивка на стената, че когато нападателите влязат през него, да попаднат в клопка и да бъдат обстрелвани от всички страни.
На територията на крепостта няма открити останки от сгради, което говори, че най-вероятно не е била с голям гарнизон и е имала по-скоро отбранителни функции за закрила на местното население. В по-нови времена е построен и бункер в източната част, който гледа към „класовия враг“ по онова време – капиталистическите Гърция и Турция.
През 2013 г. са добавени атракции за деца – стрелба с лък, шатри, коне и фигури на хора от епохата на функциониране на крепостта.
Все още беше сравнително рано, но преценихме, че времето няма да ни стигне и за „Глухите камъни“, а и жегата ни беше поизтощила.
Отправихме се към Любимец,
тъй като там единствено намерихме свободни стаи на поносими цени. През лятото районът е гъсто населен от „бедни“ румънски и руски туристи, които преспиват за вечер в нашия „рай“ на стабилността и благоденствието, преди да отидат да почиват като бели хора при гадните гаджали и хитрите гърчоля, които (идиоти такива!) не им смъкват по три кожи и не ги правят зорлен на балами, както се случва на Слънчака напр…
По пътя към града забелязахме
само 1 (словом: един) бостан
в широката околност, на който потен чичко продаваше дините на „бутикови“ цени – 3 – 4 пъти по-скъпо отколкото в Стара Загора. При условие, че всички дини в България са от Любимец (лукът от Сливен, кайсиите от Силистра…), как, аджеба, този бостан успява да задоволи търсенето?!
В бързината не бях забелязал, че в хотела не се допускат домашни любимци. Персоналът беше коректен и вежлив, но непреклонен – кучето трябваше да остане в колата. Правихме разходки из града до към 21:00 – 21.30 ч., но след това трябваше да го оставим на задната седалка. Докато ние се наслаждавахме на климатика, гадинката така бе примряла, че не беше докоснала дори налятата в паничката вода.
Лятото иде, Гърция ни чака Днес Вячеслав ще ни води до Санторини, за да видим вярно ли там бил най-красивият залез в света
Приятно четене:
Санторини
в гонитба за най-красивия залез в света
Реших наскоро да поопиша пътешествията ни с Галя в последните години. Вероятно за да преживея и да мога да преживявам от време на време отново част от спомените. Първата ни „по-сериозна“ дестинация беше Санторини. Преди това заедно в чужбина имахме само една семейна all-inclusive почивка с приятели на Кушадасъ с голямата ни, тогава малка дъщеря и една организирана екскурзия с автобус до Будапеща и Виена по Нова Година. Всъщност пропускам и едно незабравимо приключение доста по-отдавна, през 2004-та – 20 дневна организирана екскурзия с приятели с автобус до Португалия и обратно (10 500 км за последното засега участие на България на Европейско или Световно по футбол.
Но да се върнем на темата.
Галя беше намерила някаква фирма във Варна, която препродаваше румънски пакети за Санторини т.е. полетът беше от Букурещ, но така или иначе цената ни устройваше, харесахме си хотелче от възможните варианти и потеглихме към „една от най-романтичните дестинации“ за да посрещнем рождения ѝ ден.
Полетът беше доста рано
и решихме да останем вечерта и се видим с наши приятели от Русе, оставихме колата пред тях и оттам в ранни зори с такси до Отопени. По нататък сме опитвали и другия вариант, караме до Отопени, преспиваме в хотел около летището, там оставяме и колата. Бяхме единствените българи в самолета. Не помня дали още на летището или вече в самолета разбрахме, че
самолетът ще спре междинно на о-в Кос и чак след това в Санторини
Покрай многото ми командировки едно кацане и излитане повече не ме впечатли особено, но даде добър повод на Галя да помърмори, още повече, че не се бяхме и наспали добре
Както и да е,
кацнахме живи и здрави в Санторини
Летището е съвсем малко. Набързо минахме паспортния контрол и ето ни вече навън на жегата. Намерихме си рейсчето, което ни закара до хотела ни в
Камари,
казаха ни в колко часа след една седмица ще минат да ни съберат от същото място и с това организираната част приключи.
Хотелът ни не беше нищо особено, но беше на чудесно място – по средата на крайбрежната улица и на десетина метра от плажа, но с голям вътрешен двор (на снимката) и така в никакъв случай не беше шумен. На практика разполагахме с апартамент с дневна и спалня.
Галя си полегна, а аз излязох на разузнаване, което приключи доста бързо в близкия английско-ирландски пъб предлагащ на многото британци любимите им студена бира и SkySports
Измежду вариантите, които могат да се изберат в Санторини за настаняване, смятам че
Камари
е най-разумния избор. Главния град Фира е доста оживен и пълен с туристи от круизните кораби и има огромния недостатък, че няма плаж. Камари е по-близкия до него от двете градчета (другото е Периса), които имат
хубави плажове
Така или иначе разстоянията на острова са толкова малки, че с кола се преодоляват за минути, но все пак за мен е много важно колата да не ми е постоянно необходима – на почивка съм все пак.
Като за първа вечер се поразходихме и хапнахме кротко в едно от многото симпатични малки ресторантчета по крайбрежната. Трябваше да пазим сили за другия ден, когато щяхме да празнуваме рождения ден на Галя. На сутринта се отчетох с романтична изненада, изцяло приготвена с местни материали
На следващия ден направихме и
първия си плаж
На нас свикналите с финия пясък по нашето Черноморие, доста по-грубия и сив вулканичен пясък тук няма как да ни хареса, но пък е част от екзотиката на това място.
Бяхме се подготвили от България с аква-обувки тъй като
ходенето бос не е препоръчително
по много причини – грубия и каменист пясък, даже едва ли пясък е точната дума, високата му температура, заради тъмния цвят и хлъзгавите скали при влизане във водата. Морски таралежи поне никъде не видяхме. Скалата, която се вижда на снимката разделя двата курорта Камари и Периса, а на върха ѝ е древния град Фира (Thira). Вечерта отпразнувахме подобаващо празника с морски дарове поляти обилно с узо и бяло вино и чудесни коктейли за капак.
След бурна вечер, както може да се очаква, следваше тежка сутрин, която за мен започна със позвъняване по телефона. Явно ми се обаждаха от рент-а-кар агенцията. Бяхме си резервирали кола още от България. За моя приятна изненада обаждащият се директно заговори на български J – както всички знаем, ние сме навсякъде. Оправихме всички формалности набързо и един лъскавичък червен Хюндай i10 вече беше наш за следващите няколко дена.
За Санторини определено трябва да се избира малка кола
– както вече казах разстоянията са къси, освен това пътищата са тесни, а и паркирането във Фира и Ия не е никак лесно. След като рожденичката също се понаспа, бяхме вече готови да се отправим към Фира.
Пътят до Фира от Камари
е десетина километра. На центъра има един паркинг, на който намерихме място за малката ни количка и тръгнахме да разглеждаме. В първите минути започна да се прокрадва леко разочарование, защото сме на центъра според картата, а не виждаме ни белите къщички от снимките, ни някакви други красоти. Град като град, навалица, площадче, паметник… Продължаваме напред, както казват боксьорите J Набираме се ние в жегата по едни стълби и …УАУ! Това било значи –
и гледката, и морето, и белите къщички. Зашеметяващо е наистина.
Може да си видял и стотици на снимки на нещо. Усещането да го видиш на живо е съвършено различно. Поразходихме се малко напред назад. за да потърсим и намерим кафето с най-хубавата панорама, в което, трябва да призная, Галя беше голям специалист и седнахме да се насладим. Беше доста спокойно, вероятно заради жегата и след като се поразхладихме и поснимахме на воля, влязохме в църквата и
опитахме лек шопинг
За (мое) щастие още в самото начало тръгнахме по т.нар “gold” street, очевидно таргетирана към прииждащите всеки ден платежоспособни туристи от круизните кораби и след като влязохме в едно две се взе мъдрото решение да заложим на чудесните магазинчета за сувенири в „родното“ Камари. В крайна сметка както и отвсякъде се върнахме с:
Сувенир за къщата,
Бижу за Галя и
Местни кулинарни продукти
На връщане в късния следобед спряхме за малко в един
Wine Museum – G.Koutsoyannopoulus
Не мога да кажа, че бях впечатлен от музея, но вината, които ни дадоха да дегустираме в края на обиколката бяха страхотни. Местният специалитет е бялото десертно вино – изключително ароматно и много сладко, но ние си взехме за вкъщи едно от червените, които най ни допадна и още го помня, като едно от най-ароматните и приятни червени вина, които съм опитвал. Впечатляващо е как хората на този вулканичен остров, където почвата е кът, успяват да отглеждат достатъчно грозде и да правят страхотно вино. Тук лозите са ниско на земята като гнезда, за да устояват на силния вятър.
Следващият ден беше посветен на разглеждане на югозападната част на острова –
Акротири и т.нар. Red Beach
Колко е „red” може да видите и сами, но пък от друга страна е най-червеният, на който съм стъпвал. А като отявлен цесекар беше въпрос на чест да го посетим. На самия плаж няма чадъри, да не говорим за заведения, което автоматично направи престоя ни с продължителност точно колкото едно мое къпане
Опитахме улова на деня в приятно ресторантче на самия бряг някъде наоколо и се прибрахме за кратка почивка, защото ни очакваше най-романтичната част –
НАЙ-КРАСИВИЯ ЗАЛЕЗ НА СВЕТА
Излишно е да споменавам, че реалността както обикновено доста се размина с рекламата. Не, че залезът не е прекрасен – дори напротив, вероятно наистина е един от най-прекрасните които съм виждал все още, но навалицата туристи наоколо леко затруднява възможността пълноценно да му се насладиш.
Отидохме разбира се до
Ия (Oia)
където се смята, че е най-доброто място за да го наблюдаваш. Успяхме да се доредим и както и да си направим снимки, така и поне за миг да усетим магията му. Духовната храна, която поехме с пълни шепи не се оказа достатъчна и след като слънцето потъна някъде в морето се насочихме към търсене на тихо и спокойно, красиво и романтично място за вечеря… и което да не струва майка си и баща си бих добавил аз. Имахме голям късмет с избора – сега от снимките виждам, че се е казвал
Floga
и все още съществува с доста добра оценка в TripAdvisor-а. Не се учудвам, мястото наистина беше страхотно, гледка към угасващото море, добра кухня и обслужване, като цяло най-добрия ресторант за цялата ни седмица тук. Мисията беше изпълнена! От там нататък можеше вече да отдадем на свободна програма.
На следващия ден се разходих из
Камари
Влязох в местната църква и за пореден път се убедих колко вярващи и религиозни са гърците в сравнение с нас. То не че има народ, който да е по-малко религиозен от нас, но това е друга и дълга тема.
Следобеда се уморихме от лежане на плажа и мързелуване и решихме да вечеряме във
Фира,
тъкмо да видим и още един залез и да го сравним с вчерашния, да не сме се прекарали случайно.
Залезът отново си заслужаваше,
още повече че му се насладихме само двамата, но с ресторанта определено нямахме същата сполука J От пристанището до горната част на града има доста стръмен зигзагообразен път, който в посока нагоре и в жегата вероятно е сериозно предизвикателство пред пенсионерите, каквито преобладават по круизните кораби. Има направен и лифт, но се смята за една от съмнителните туристически атракции да те извозят догоре възседнал магаре. Намираме ние ресторант с хубава гледка, поръчваме вечерята и малко след това разбираме, че точно под нас минава пътя на магаретата, по който те започнаха да се прибират след дългия работен ден… Доста магарета бяха… L Няма нужда да изпадам в подробности, но ароматите понесли се из въздуха не кореспондираха, така да се каже, с нашето желание да се насладим на хубавата вечеря с чаша бяло вино в ръка… Е, няма пълно щастие, или поне не ни споходи него ден
На върха на огромната скала разделяща Камари и Периса се намираха останките на
древния град Фира (Thira)
Качихме се до горе за спорта по доста тесен и екстремен, особено когато се разминаваш с друга кола път. Честно казано и двамата не си падаме много много по древни градове, от които са останали само основите, но искат да се представиш едва ли не какви палати е имало там… Липсва ни явно въображение
Това, което най ми хареса е, че като погледнеш надолу от едната страна виждаш плажовете на Камари, а от другата тези на Периса (на снимката). Решихме да прескочим и до там. Няма пряк път обаче от горе и се обикаля. Спряхме за малко в Пиргос за една две снимки със снежно белите къщи и ето ни в
Периса
тъкмо за обяд. Гръцката мусака и студената биричка оправдаха изцяло нашите усилия. Като че ли плажната ивица на Периса беше по-широка и с по-фин пясък от нашата в Камари, но пък поне ние не открихме толкова приятна крайбрежна алея като при нас.
На връщане при влизането в Камари спряхме за малко до един типично гръцки синьо бял параклис, който се „извисява“ над градчето и направихме тази хубава панорамна снимка от „нашето“ Камари.
За вечеря открихме не помня дали сами или по нечия препоръка посетихме един чуден малък рибен ресторант на втора линия. Масичките бяха разпръснати из овощната градина, а възрастният сервитьор, който ни обслужваше се оказа собственика, който сутрин влиза за риба и така осигурява менюто за вечерта. Една от рибите, които ни сервира все още остава в топ 5 на рибите, които съм опитвал. Мисля, че каза, че е скорпид. Запознахме се там и с една българка на средна възраст, женена за доста възрастен грък – „плевенска шаврантия“ според лаконичната оценка на Галя Както и да е, хапнахме и най-вече пийнахме добре.
Камари 847 00, Гърция
Последния ден пътищата ни се разделиха. Галя изключително разумно се отдаде на релакс в един близък хотел с басейн, който бяхме набелязали по време на разходките, а аз с нелек махмурлук се отправих към Фира, за да се запиша на
„лодка за разходка“ до вулканичния остров Неа Камени
и горещите извори около него… Оправдание за неразумното си решение потърсих в класическото – „абе кога друг път ще отидеш на вулканичен остров и то с действащ вулкан на него“, без да ми мине през акъла отговора – „ами кога, когато не си с махмурлук и когато навън не е 40 градуса“… Дааа, няколкото часа разходка определено не се изнизаха като един миг.
Неа Камени
действително е изцяло вулканичен остров с никаква растителност на него с изключение на един храст, който съм снимал. А „действащият вулкан“ беше една мъничка дупчица в земята, от която се изнизваше малка струйка дим и мирис на сяра. Лунен пейзаж, или поне аз така си представям лунния пейзаж.
Храстът на Неа Камени
След разходката на острова за половин час ни заведоха до т.нар. горещи извори – малко заливче, където има по-скоро топли, отколкото горещи извори, но преживяването е приятно, защото в крайна сметка си във водата, а не под изгарящото слънце. В крайна сметка и това свърши. Качих се на лифта от пристанището и за секунди бях горе спестявайки си катеренето по магарешкия път. На басейна Галя ме чакаше и с най-голямо удоволствие и бурен смях, изслуша гореописаното изпитание за духа и тялото, през което бях преминал днес, за разлика от нея
На другия ден станахме, стегнахме багажа и доволни се отправихме по обратния път.
Санторини не е място, на което да се върнеш,
но определено си заслужава да се посети веднъж най-вече заради гледките, които се откриват от Фира и Ия и заради романтичните залези, разбира се
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът
Специални оферти за пренощуване на остров Санторини:
Последния път „Лазурният бряг с деца“ се превръща в „Барселона с деца„, т.к.последнията етап от това пътуване вече не е из Лазурният бряга, а в испанската Барселона, където първо разгледахме Парк де Сиутаделя и пристанището. Днес вече сме в парак Гюел, Испанското село и ще посетим шоуто не пеещите фонтани Монжуик.
Приятно четене:
Ден 12
Барселона
Парк Гюел, Poble Espanyol и Пеещите фонтани
09.07.2015 г.
част единайсета на
Лазурният бряг с деца
Станахме отново рано, както обикновено. Бяхме си купили предварително продукти за закуска и сандвичи и закусихме в квартирата.
Днес нашата обичана и скъпа мама Петя имаше ЧРД Предварително имахме закупени билети за вход в Парка Гюел, които имаха час за влизане. Ние с Боби се приготвихме бързо и излязохме отпред да чакаме жените, тъй като Боби не го свърта на едно място, което е нормално за тази възраст. По едно време Ади ни вика да дойдем, защото мама не можела да заключи вратата. Върнахме се ние и
се оказа малко прецакване
– за квартирата имаше два комплекта ключове, единия го бях оставил отвътре на вратата, другия Петя го беше взела и беше дръпнала вратата, която беше с топка, което автоматично значи, че няма отваряне отвън. Това си е грешка на този, който е изработвал вратата, защото тази комбинация не е хич добро решение. В този случай се слага от вътре врътка за заключване, а не ключалка, на която да можеш да оставиш ключ, или поне по-модерен патрон, който позволява отваряне отвън при наличието на ключ от вътре.
Веднага се сетих за метода с кредитната карта като по филмите да избутам езика, за да се отвори вратата, но нямахме никакво време и реших, че няма какво да се занимаваме повече. В движение се обадих на хазяйката и някак си и обясних какво точно се е случило и евентуално решение на проблема. Каза да не се притесняваме, че ще оправи нещата. Обясних ѝ, че единия комплект ключове е у нас, тоест само трябва да се отвори вратата и да се махне от вътре другия ключ. Тук е момента да спомена, колко коректен хазяин се оказа, и не ни таксува нищо допълнително за тази ситуация. Не се обади, че всичко е наред, но като се прибрахме вечерта си влязохме без никакви проблеми.
Хванахме си метрото и за нула време се озовахме на някакъв булевард, а от там имаше табели за
Парка Гюел,
като изкачването става по едни стръмни улички. Ето ни най-накрая в парка.
Парк Гюел (Parc Güell)
е проектиран от великият испански архитект Антонио Гауди. Периодът, за който е построена е 1 900 – 1914 г. и е част от историческото наследство на ЮНЕСКО. Parc Guell е изключителен именно с това, че всички фигури, статуи и здания в парка са направени от малки цветни порцеланови парченца. Той е създаден за да носи мир и спокойствие на посетителите си. Интересни са двете сгради на входа му, които имат доста необичайни, подобни на кули покриви.
Скулптура на голям многоцветен гущер – символ на града,
пази прохода към величествена колонада, държаща огромната тераса с изглед към целия град. В центърът му се намира основната тераса, която има пейка от вътрешната си страна. Тази пейка има формата на морска змия, извиваща се по края на терасата. Отстрани на пътеките има невероятни скални колони, които сякаш порастват от земята.
Бяхме малко преди часа и се наложи да изчакаме няколко минути, но сравнително бързо ни пуснаха. Влязохме от горе и се озовахме на голямата тераса.
Интересни подпори на навес
Някаква пустиня само пясък, не можах да схвана точно какво е искал да каже тук архитекта
Пейките бяха интересно насукани и с интересни мозайки
Улука и той от мозайки
Изглед към града
И главният вход, през който не влязохме
Още от парка
Austria gardens
Austria gardens
Hypostyle room
Hypostyle room
Слязохме към главния вход
Ето го и гущера
Гущерът
И отново мозайки навсякъде
Странен навес
Стълбището
Площадчето на главния вход
В кулите от двете страни на главния вход можеше да се влиза, но имаше опашка. Изчакахме и се качихме вътре. Реално нямат нищо особено вътре, но от върха има гледка.
Слязохме и продължихме из парка
The Ramp
Portico of the washerwoman
Приключихме с парка и с помощта на GPS-а се спуснахме обратно надолу, като търсехме станцията на метрото. Следващата спирка по маршрута беше
Casa Vicens
Щракнахме тази странна архитектура и се насочихме към Funiculars който води до Teleferic de Montjuic.
Фуникульорът
е нещо средно между метро и лифт, подобно е много на това, на което се возихме към входа на пещерата във Франция, на същия принцип работи. Има две влакчета разположени на релси под наклон, като в двете крайни станции релсите са единични, а по средата на маршрута със стрелки се разделят на два коловоза. Там става разминаването на двете кабинки, които са свързани по между си със система от въжета и действат една на друга като противотежест, точно както асансьор. Управлението става с електродвигател в единия край и е автоматизирано.
Качихме се до
Teleferic de Montjuic
Купихме билети и се приготвихме да се товарим на лифта
Боби му беше много забавно
Потеглихме нагоре към хълма, гледката е спираща дъха
Лифтът прави завой на едно място и след това стига до
Нагледахме се на гледката и се запътихме пешком надолу. Беше доста далеч, но решихме да се поразходим пеша.
Стигнахме до
олимпийското градче
Много години бяха минали от 1992 насам
Целта на пешеходната разходка освен да видим олимпийското градче, беше да посетим и музея на
испанското село Poble Espanyol
В Испанското село на площ от 20 дка са построени копия на съществуващи сгради, които представят архитектурата на различните краища на Испания. В комплекса са направени и различни автентични занаятчийски работилници. На входа на комплекса отново ни очакваха огромни статуи.
Тръгнахме по уличките
По уличките на Poble Espanyol
В Испанското село могат да се открият различни магазинчета и ресторантчета, подобно на нашето Етъра край Габрово, но е по-голямо.
Решихме да отпразнуваме рождения ден на Петя на късен обяд в 15:00 ч. по Испански в селото. Поръчахме си два пъти различна паеля като моята беше с черен ориз, който се боядисва с мастило от сепия. Напитките, които ни сервираха към паелята бяха сангрия.
Паеля
За десерт взехме по един сладолед и продължихме из уличките на селото.
Интересни пейки с интересен фонтан
На сградата вляво част от прозорците са само нарисувани
Продължихме из селото
Това мостче беше много приятно
Площад
Странна статуя на полегнал кон
Вече бяхме слезли долу в града и се запътихме към фонтаните.
Museu Nacional d’Art de Catalunya
Национален музей на каталонското изкуство
Ето ги и тях Font Magica de Montjuic (Пеещите фонтани на Монжуик)
Едно семейно селфи отпред ои още едно към двореца
И последно към
Placa d’Espanya
Щяхме да се върнем вечерта на същото място, за да гледаме прочутото шоу на пеещите фонтани. Имаше достатъчно време и решихме да се върнем до квартирата и да си вземем нещата за плаж. Всичко беше точно и бяха оправили проблема с ключа, та си влязохме нормално. Взехме си кърпи и бански и се запътихме към метрото.
За пръв път ни беше да ходим с метро на плаж,
как звучи само
Имаше една станция много близо до плажа и слязохме на нея. Не след дълго се озовахме на плажа, който беше претъпкан.
Плажът
Водата и пясъка бяха невероятно мръсни,
но какво да се прави децата си искат тяхното. Нормално беше да е мръсно за градски плаж, но освен всичко останало самия пясък беше целия в някакъв като строителен прах, и крака, ръце, всичко което се докосне до пясъка побеляваше все едно си на строителен обект.
Изкъпахме се в морето, поиграхме на плажа и за щастие имаше душове където да се изплакнеш от мизерията. Хванахме си метрото и се прибрахме обратно в квартирата да се оправим за вечерта. Оправихме се и се насочихме уж по-отрано да си хванем места на магическите фонтани. Да де, ама бяхме вече закъснели, беше фрашкано с народ от всякъде и се носеше музика.
Магически фонтан „Монтжуик“, Plaça de Carles Buïgas, 1, 08038 Barcelona, Испания
Шоу на пеещите фонтани
Промъкнахме се през тълпата с децата и си намерихме места на една от колоните, от където се виждаше супер
В един момент се освободи място и за мен и се метнах и аз на високото да снимам. По-късно във видеото ще видите какво заснех.
Петя не и се катереше и си намери място долу
Шоуто е интересно, но пак е повече реклама, от колкото нещо супер впечатляващо.
Фонтаните са огромни и правят различни фигури,
но не са в синхрон с музиката, а съм виждал на други места по-малки фонтани, които са в синхрон с музиката. Не беше съвсем тъмно още.
Струята обаче се издигаше на много голяма височина.
Вече се стъмни напълно
Позяпахме около час и половина и се настояхме. Хванахме нагоре да се щракнем семейно
пред Museu Nacional d’Art de Catalunya
Пред Museu Nacional d’Art de Catalunya
И там имаше малки фонтани и водопади
Тръгнахме надолу към Placa d’Espanya
И малко нощни снимки на Placa d’Espanya
Мол Арена
По пътно към вкъщи на улицата имаше огромно парче колкото Боби на любимата му храна, пица
Пътуването ни беше към своя край, оставаше ни още един пълен ден в Barcelona и после нощен полет към дома. Трябваше да спретнем багажа да е готов за следващия ден. Да обикаляш с раниците цял ден хич не беше оферта и бяхме измислили друга схема. До утре !!!
Тоя полет не беше 12 часа, а 13. Направо ми изтръпна задникът. А в Хонконг бях 2011-та за 15 дена и го знам наизуст. Там пиех по цяла нощ на тротоара на Моди Роуд, с кенийската проститутка Мария. Какво ли прави тая жена сега?!
Хонконг
В Хонконг ме изненада, че вече не бият входен печат в паспорта, а само го поглеждат и минаваш. Вън беше мъгливо и много азиатско. Всичко си спомнях от предишния път и направо се почувствах като вкъщи.
Взех си рейс до Чунгкинг меншънс, намерих там обменното бюро „Пасифик” , където дават най-добрия курс, а в бюрото си беше същият брадат джихадист, когото си спомням съвсем ясно от 2011 – та. След това ядох красноселски кренвиршки в баничарницата до парка, купих си Octopus card и отидох до
квартал Mong Kok. Супер е тоя квартал!
Ето какво пише за него в Интернет: „The bustling Hong Kong district of Mong Kok – which means ‘busy corner’ in Cantonese – is the most densely populated place on Earth. The area has an average of 130,000 people packed inside each square kilometre. That dwarfs the around 8,000 people held in each square kilometre of Australia’s most densely populated area – central Sydney.”
Настаних в любимия ми Каулуун, в Монгкок. Там висях вечер обикновено на стълбичките пред един мол, където пиех бира и слушах музика. Охраната не ми се караше, а имаше и свободен интернет. Много ме изкефиха младите китайци. баси, колко са отворени.
А и са големи хубавици китайките
Веднага отидох на Моди Роуд и там се запознах с Ибрахим от Нигер. Нямал паспорт и спял на улицата. Много готин и ерудиран тъжен човек. С хубав, заразителен смях.
Ибрахим от Нигер
Взех си квартира тука, в тоя чудовищен мравуняк, баш на главната улица – Nathan Road.
––––––
Около моя хотел беше пълно с долнопробни китайски бардаци
и една вечер, в нетрезво състояние, влязох в един. Посрещна ме сводник, който беше целия татуиран и мускулест, пушеше цигара и приличаше на Брус Ли. Доведе ми някаква изрусена мангалка, сякаш от Централна гара. На всичкото отгоре се оказа, и че не ми стигат парите. Цената в ценоразписа била без ДДС… хаха. Тогава мангалката и Брус Ли се разяриха и ме изпъдиха от бардака, с крясъци и обиди на китайски. Аахахаха… велико беше.
––––––
Aaa…
щеше да ме сгази и рейс. Забравих че движението е обратно
и скочих супер малоумно на платното. Беше се засвяткал яко и буквално ме забърса.
Шофьорът наби спирачки и повися малко на място, докато му отмине сърцетупът. Ходих до предната врата, да му се извинявам. А 2011-та, още първия ден ми беше минала кола през крака.
Виктория харбър
––––––
Днешната ми екскурзия до Китай се провали
по най-аматьорски начин. Отидох до границата и минах лесно паспортната проверка на излизане.
Китайците естествено ми поискаха виза.
Аз опитах да мина с номера за безвизов транзит до 72 часа, обаче не се получи. Отидох до стаичката, където дават визи и зачаках. Помня че визата струваше около 40 лева, но миналия път ни ги дадоха безплатно. Мислех си, че са се преебали, но после пътешественикът Домосед ми обясни, че за българи тая виза била безплатна. Нещо като жест към братска социалистическа държава. И днеска, като ми дойде редът, тая ми иска 130 лева.
Супер нахалство! Казах ѝ да погледне в Интернет, че визата е безплатна за българи,
обаче тя си знае свойто. Дай ми – вика – 504 юана. А аз си бях купил всичко на всичко 300 юана от „Пасифик“-а.
Взех си паспорта обратно и им казах, че
#немадаимстъпим
в миризливия Китай
Това хубаво, ама нема и път назад. Не ме пускат наникъде. Добре че намерих едно кльощаво и услужливо милиционерче, като врабче малко изглеждаше. Та, заведе ме врабчето до една стая, даде ми паспорта на тия там вътре и каза да чакам. След малко ми го върнаха и казаха да си ходя. Онзи дето не ме пускаше преди малко, разгледа паспорта, цъкна нещо в компютъра и каза да минавам. Явно ония от стаичката бяха въвели нещо за мене в системата.
Точно минах и ме гепнаха китайските митничари. Решили, че съм тарикат, който минава само колкото да си напазари от безмитния. Какво – викат – си купи от безмитния? Алкохол ли или цигари? А аз в мене имах само паспорт, джиесем и апарат. Ни торба, ни раница. И им се смея, и си показвам гъзъ и викам: „Купих си, ама съм го скрил много тайно.”
Айде, и тия ме пуснаха.
После дойдоха хонконгските полицаи. И там чакане пред стаичката. Имаше още една лелка, и тя в същото положение. Правиха там нещо, струваха, цъкаха по компютъра. Накрая един ушев ни поведе с тая лелка и ни промуши покрай кабинките за паспортна проверка. Показа ни една тайна стълба, която излиза директно на перона на есбана.
Ура, пак на свобода!
На връщане слязох на спирката
Tai Po Market
Викам си, така и така съм бил път, дай поне да разгледам нещо. Тоя маркет се оказа в една голяма сграда. Когато влязох в сградата, ме блъсна миризма… направо ми е неудобно да казвам
каква миризма ме блъсна. Тия китайци са сурови хора.
На първия етаж продаваха месо и риба. На втория – дрехи и разни други работи. А на третия имаше десетки магазинчета за готвена храна и стотици хора, които я маат тая храна. Там миришеше по-страшно и от първия. Щракнах няколко кадъра и си бегах
обратно към Kowloon
Видях Ибрахим там и малко си поговорихме. Той много ми се зарадва, а аз му казах, че ако имам сили, ще мина довечера, да пием по бира. После влязох в любимия ми
Chungking Mansions, където просто бъка от съмнителни типчета.
Араби, пакистанци, индийци, африканци… всякакви. Съмнително типче до съмнителното типче.
Меката на съмнителните типчета
Има вътре един индиец, който готви страшно вкусно. Седнах да хапна. В заведението – мравки, хлебарки – пълната програма. А на масата до вратата седи винаги един дебел британец, като кит. С бела коса и бели мустаци, малко като на Леми оформени. Има някакъв бизнес в Хонконг, ама не ми се струва да е много ангажиран. Говори на всеки, който влезе, и досажда.
Аз обаче бях озверял от глад и го отрязах. Взех си нещо вегетарианско с нахуд и картофи, гарлик наан и една самоса. Всичко беше адски горещо, зверски люто (без хляба де) и невероятно вкусно. Нахраних се царски, още ми горят устата.
Монг-Кок, Хонгконг
––––––
Днес ходих до
Cheung Chau
Това е един остров, до който се стига с ферибот. Много е приятен, леко като Созопол. Има рибарски лодки, малки улички за разходка, дюкянчета, ресторантчета – всичко е малко. Има и плаж, а на плажа се упражняваше един адски некадърен сърфист, на който платното непрекъснато му пльокваше във водата.
Беше голяма жега и се изпотих. Накрая попаднах на едно симпатично сенчесто площадче, където група възрастни жени бяха изнесли грил и си правеха шишчета. Седнах при тях и изпих две студени бири „Карлсберг” . Жените не знаеха английски и комуникацията ни беше да се хилиме малоумно. Много приятно си изкарахме.
А това са едни симпатични лелки, които грилваха на остров Cheung Chau. Седнах и пих бира с тях, обаче те не знаеха ни дума английски и само се хлиехме малоумно.
След острова се върнах в Хонконг и ходих да се качвам на
най-високия небостъргач
Вътре беше невероятен лукс и пълно с успели хора. С костюми, с парфюми – абсолютно безупречни. От толкова много успех направо ми се догади и побързах да си тръгна.
Будни млади китайци – бъдещето на планетата
Поснимах двуетажните трамваи, хапнах при индиеца и се прибрах да си почина малко. Като събера сега сили, ще ходя да повися на стълбите на махленското молче, за последно.
Двуетажните трамвайчета на остров Хонконг. Няма никъде другаде по света такива.
Утре си тръгвам. Следващата спирка е Токио.
Нова държава – невиждана. За там съм си определил само 2 дена, защото съм чул, че е страшна скъпотия. Даже, за по-евтино (а и от любопитство), си резервирах квартира в т.нар. capsule hotel, където стаите мязат на барокамери. Легнеш вътре и отсекъде копчета… хахаха.
––––––
Токио, Япония
За Токио не знам какво да кажа, объркано ми е още. Самолетът закъсня с няколко часа, а тука се стъмва в 17, съответно почти ми пропадна единият от общо два дена.
Първото впечатление ми е, че хората са извънредно учтиви
и услужливи, и всичко е така организирано, че нямаш никакви проблеми с ориентирането.
Японска бабушка
На фона на Хонконг обаче ми се струва много спокойно и тихо. Няма я тая дивост. Няма я и типичната миризма на Югоизточна Азия.
Страхът ми от високите цени се оказа напълно неоснователен
Това е най-евтината държава до момента. Неприятно ме изненада обаче студът. Поради ленивост, не си бях дал зор да проверя какво е времето тука. Както и да е, след няколко бири ми е все тая.
Пристигнах на някакво летище, което е на 60 километра от града. Взех влак и отидох до
Обикалях пеша из махалата. Пълно е със заведения, а
намерих и дюнер. От дюнера бичеше турско
Казах на дюнерджията: „Мараба, комшу!” и си поръчах един пилешки. Той много се изкефи. Сложи ми екстра месо и ми каза да пусна парите в машинка. Тука всичко е с машинки и бутони.
Земи тая машинка
После си купих бира от магазина 7/11. Открих там и сандвичите, които Здравко ми препоръча. При покупката на бира също ме накараха да натисна копче. На екрана имаше само йероглифи, но предполагам, че съм потвърдил, че съм над 18. Пих по улиците, ушев ме видя, но не ми направи проблем. Всичко е наред в това отношение.
Контражурна японка бута количка
Видях група старовремски металисти с кубинки, пирамидки, гръбчета, нашивки и т.н. Смях.
Мадамите са наточени и се разнасят по бутове,
въпреки отрицателните температури. И всичките цъкат на корейски Самсунг-и… хаха, резил.
Утре сутрин ще си взема карта за целия градски транспорт и ще се пробвам да обиколя колкото може повече квартали. Забележителностите не ги знам какви са, а и не ме интересуват.
ПП Забравих да пиша, че на пристигане в Хонконг видях на летището трима нашенски шопари с диагоналки. Много бяха зле милите. Геройско ходене, високо говорене и снимане на клипчета с джиесемите. Бях много любопитен какво правят и накъде са тръгнали, обаче се въздържах да ги заговоря.
––––––
Хаха… много добра последна случка за днеска. Таман съм си легнал в капсулата, която между другото е супер удобна, чиста и комфортна, и изведнъж ми се допика.
Отивам в космическия им кенеф
и той, както ме видя, избръмча и автоматично капакът му се затвори. Аз едвам издържам и натискам трескаво всичките копчета. Уй. Кенефът си стои затворен. Накрая се наложи да му отворя капака със сила, при което се чу неприятно пропукване от механизмите… хаха. С бай ти Ганя тръгнали да се ебават.
––––––
Каза ми телефонът, че в някой си хотел имало обменно бюро. Отивам там, ама вътре няма рецепция. Питам бабата, дето мете къде е рецепцията, а тя ми се хили. Питам асансьорния техник – той ми се кланя, копеле. И тръгнах да я търся, и се изгубих.
Чейндж-бюро
Йени
Тогава отварям една врата, дето си мисля, че е изход, а то вътре – заседание.
Някакви официални японски лица заседават. Погледнаха ме много укорително,
когато им нахълтах с фотоапарата. После намерих един човек, който знае английски и той ми каза, че това не е хотел. Подвел ме телефонът.
Накрая открих и хотела, де. Обменното бюро се оказа машинка с копчета. Как не се бях сетил.
А по улиците няма кошчета
Едвам намерих едно, да си изхвърля боклуците. А то се оказа, че не било кошче, ами такова, дето си поставяш вътре чадъра… хахаха.
––––––
Днес небето ме награди с добра светлина за снимки, а също и с един юнашки порой.
По едно време стана буреносно и запраска порой. С японците търчахме рамо до рамо, да се скрием под една спирка на рейса. За щастие се изваля набързо и после пак грейна.
Трамбовал съм над 10 часа. Взех си карта за метрото, с която се возих даже и на влакове, за които не важи. Случайно попаднах при някакви царски дворци, пред които имаше сватба на куклуксклановци. Мога да кажа, че станах тресен специалист по Токио. Видях каквото искам, каквото не искам – не видях (тук цитирам моята блог-врагиня Гинка от Ловеч).
Куклуксклановска сватба
Бях също и в
квартала Гиндза
Там открих пейки и маси, до едно голямо и оживено кръстовище. Точно до полицейската станция. Седнах на масите, отворих си бира и си пуснах една хубава индийска мантра.
Модерна улица
Риба на скара
Забързаните пешеходци и коли, които минаваха ми се струваха да са ням филм от друг свят.
Пътува се около 90 мин. В едната посока. Но преди това закуската.
В зависимост от това колко рано ще тръгваме за дневните обиколки преценявам кога да слизам за закуска и колко храна мога да си взема. За днес тръгването е за 9:00 ч. Така че мога спокойно да си похапна от 7 до 8:40 ч, след това да си взема нещата за деня – видеокамера, телефони за снимки, таблет за навигация и бинокъл да гледам небостъргачите. Макар, че бинокъла съм ползвал съвсем малко време защото повечето неща за гледане остават под носа ми… И на една ръка разстояние…
Дрънкулките по волана и скоростния лост на шофьора на автобуса – пакистанец, с който обикаляхме
Минахме през периферията на Дубай – до края на линията на червеното метро. Тук са разположени офиси и представителства на корпорации и световни марки – Сименс, Майкрософт, на марки коли и т.н.
Само преди 80 години Абу Даби не е много повече от рибарско пристанище,
кацнало върху един остров в непосредствена близост до континента, известно с ловците си на перли.
Днес Абу Даби – столицата на Емирствата
се усеща като лежерна омая на бял пясък, тюркоазени води, подреденост и блестящи архитектурни постижения.
От тук е входа за пистата на Формула 1
Разглеждаме около входа за пистата на Формула 1
Преди да стигнем дотук, посещаваме мястото, където се намира
пистата за Гран При на Формула 1 на остров Яс
Тук някъде е и развлекателния парк (Ferrari World), но за него нямахме време. За малкото време, около 40 мин, през което сме при пистата на Формула 1 само виждам къде се намира. Наоколо има много места за похапване, за сладолед и кафе. Също на няколко места имаше ретро автомобили, които можах само да снимам.
По един сладолед, една бърза обиколка (без да се влиза навътре към същината на всичко това), защото за да се види всичко трябват поне три часа. Над сградата прелитат много ниско самолети със спуснати колесници, защото то е почти до летището в Абу Даби.
Следва посещение на
традиционно селище (Heritage Village)
– За любопитните ето клип от интернет:
?
Тук са показани художествени занаяти и други интересни неща, свързани с поминъка на хората от онова време.
Разходка из Heritage Village
От тук се излиза на малък плаж на който има палми и на едно място през листата между две палми се вижда залива – от другата му страна е Абу Даби с големите небостъргачи.
Има един удивително наклонен небостъргач (с по-голям наклон от кулата в Пиза), който се вижда от магистралата по която минахме до тук като силует.
След това ни заведоха на един Мол Яс –
MARINA MALL (Yas Island)
Тук имахме време за обяд, което мина много бързо. Докато обиколя мола, докато си избера къде да ям, докато си изям храната и то времето минало. Тук в единия край вътре в мола имаше концертна зала – със сцена, места за сядане и озвучителни уредби. И в този мол може да се загуби човек – от къде влиза, през къде минава и губи представа…
Концертна зала в мола Яс Марина
Зад мола имаше едно голямо виенско колело, за което също нямах време.
Идеалната форма на обиколката за деня
според мен би била така:
който иска да остане на пистата на Формула 1;
който иска в мола на Яс;
който иска – на плажа в Абу Даби, покрай който минахме и
който иска да отиде до Джамията „Шейх Зайед”.
И на връщане по същия път да ни съберат обратно. Така всеки би могъл да види поне едно, но както трябва… А ние на тагадък – тук половин час, там час, на традиционното селище 40 мин, после в една работилница за килими 30 мин, където видяхме различни по форма и изработка килими със златни нишки, скъпоценни камъни и други произведения на изкуството на баснословни цени. Но разбира се аз нищо не си купих – само си загубих времето.
И чак накрая към 16 ч – отиваме в джамията
Шейх Зайед
– за тогава имахме резервация. И там час и половина…
Голяма джамия, смаях се
На входа пак скенери, проверки. Всички забулени и боси. Мрамора излъскан до блясък. Следва мястото, където си оставяме обувките на едни рафтове и запомняме на кой номер ги слагаме…. Ама си вземах само чорапите, да не ми стане студено бос по мрамора… (Тук се сетих за едно нещо, за което само при мисълта ми стана много смешно – От България си бях купил чисто нови обувки за топлото време тук. Но за трите дена дотук се измъчих с тях – заболяха ме краката. И си мислех дали не мога на връщане вместо моите обувки да си взема някои други – по-удобни – маратонки например…..). Така си мислех – кой ще разбере… Е, не го направих разбира се – моите си ми обувки си ме чакаха там на връщане.
Джамия Шейх Зайед в Абу Даби
Минахме навсякъде, стъпихме на най-големия килим в света.
Джамия Шейх Зайед в Абу Даби
е най-голямата в Обединените арабски емирства и осмата по големина в света. Храмът носи името на първият президент на ОАЕ шейх Зайед бин Султан Ал Нахаян, посветил живота си в изграждането ѝ и погребан в нея. За любопитните ето линк от интернет:
Голямата джамия в Абу Даби е носителка и на няколко световни рекорда. Сред тях е за най-голям килим – 5 627 кв.м. Изтъкан е от около 1 200 тъкачи, 20 техници и 30 работници. Тежи 47 тона, от които 35 са вълна и 12 памук, а възелчетата в рамките му са приблизително 2 268 милиарда.
Най-тежкия полилей в джамията в Абу Даби ( тежал около 12 тона – аз не вярвам)
Видяхме и най-големия полилей – казват че тежи около 12 тона.
О, много приятно беше на бос крак по този мек килим. По цялата дължина на килима има нещо като прави ленти, под килима релефно изпъкващи. Все едно че килима е съставен от отделни части и по тези ленти е бил сглобен. Но ни обясняват, че това било направено с цел по тях молещите се да се ориентират така, че като се разположат там да бъдат подредени по права линия…
След всичко това, което видяхме бяхме свободни и аз бързах обратно към изхода, защото имах крещяща малка нужда – на бегом, бос по студения в сянката мрамор – даже нямах време да отида до обувките си. Направо през навалицата и към ескалатора надолу. Някъде там ме спря служител по чистотата и хигиената и ми показа от къде да си взема чехли с които да продължа напред. После чехлите се оставят на специално място и тогава отидох за обувките си.
Оттам към изхода през магазина за сувенири. И там разгледах набързо и си вземах една чаша за кафе за спомен от Абу Даби и чакам да се съберем за автобуса. И обратно в хотела, като не пропуснахме да се набутаме във
вечерния трафик по магистралата за Дубай
Седем – осем ленти натам, насам, пътни възли, детелини, както си трябва, а колите карат бързо, даже и катастрофи видяхме (това е общото с България – бързото каране и катастрофите).
На няколко места в Дубай на някои кръстовища има едни малки светофари, разположени по-ниско от нормалните. Питахме се защо това е така. Отговора, който получихме беше, че богатите емирати, които карат спортни коли, които са по-ниски от другите (колите де), да могат да виждат светофарите, без да се напрягат и да гледат нависоко…
Прибираме се. Търся си картата за стаята – няма я… Сетих се, че сутринта я забравих в асансьора… Дават ми друга…
Прибирам се в стаята, оставям си нещата, вземам си само таблета и телефона и отивам да
разгледам мола срещу хотела – „Mall Deira City Centre“
Отвън изглежда малък мол, ама и там може да се загуби човек. Първата вечер го обиколих отвън. Безкрайна редица от колони, оформящи в основата му паркинг, който на няколко нива стига п
очти до горе. А какво има в този мол, ще разберете следващия път…
Очаквайте продължението
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът
Колкото и да е невероятно, в Абу Даби има и много изгодни възможности за преспиване:
разположен на десния бряг на Сена. Името му идва от блатата, които някога са се намирали на това място. Тяхното пресушаване е започнало още през ХІІІ век от рицарите тамплиери, но наводненията са били чести и след това. Днес това е богат квартал с архитектура от ХVІІ век, с много музеи, галерии, църкви, градини.
На
площад де Вож – Place des Vosges,
най-старият в града, се е намирала резиденцията на френските крале – дворецът Турнел – преди прехвърлянето им в Лувъра. Сградите са били еднотипни, като само две са се различавали от останалите – тази от южната страна била за краля, а от северната – за кралицата. Казват, че Анри ІV собственоръчно начертал плана и заповядал дворците да не се делят между наследниците, а да се предават от баща на най-големия син. Може би това е помогнало ансамбълът да се съхрани в първоначалния си вид до наши дни. Градината в центъра на площада е оградена в липи, подрязани в идеална геометрична форма.
През началото на ХVІІ век са построени 36 големи къщи с аркади, които затварят цялото открито пространство. Днес под колонадите има изложбени зали, галерии, ресторанти.
Един от най-известните обитатели на площад Де Вож е Виктор Юго,
живял на №6, който именно тук написва голяма част от „Клетниците“.
На №1 е родена френската писателка Мадам де Савинье,
на №7 е живял Сюли, министър на Анри ІV,
а №8 – поетите Теофил Готие и Алфонс Доде.
На №11 се е подвизавала куртизанката Марион Делорм, за която за писали Алфред дьо Вини, Виктор Юго и Александър Дюма (смята се, че мадам Делорм е прототипът на Миледи от „Тримата мускетари“ и затова не случайно Дюма-баща я „заселва“ в дом №6).
На №21 е живял кардинал дьо Ришельо, а после там се е настанил Жорж Сименон;
на №23 – постимпресионистът Жорж Дюфреноа…
Каква компания!
Днес в Маре се намират центърът Помпиду, музеят на Пикасо, музеят на Виктор Юго, музеят на историята на Франция. По-голямата част от тях оставихме с думите: „следващия път“.
А след това така се загубихме, че разходката стана още по-приятна. Попаднахме на една от улиците на квартала, която беше с магазини за всякакви храни – плодове, сирена, риба, месо, сладкиши, хляб… кафенета, ресторанти с всякакъв вид кухня. Жалко че дните не са по-дълги!
През Маре минахме и на следващия ден.
Но първо
Площад Вандом
Този прочут площад получава името си от намиращия се някога тук дворец на Сезар дьо Вандом, извънбрачен син на Анри ІV и Габриел д`Естре. Заобикалящите го здания са построени в началото на ХVІІІ век
8221!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
В центъра на площада се издига колона, излята от пленените в битката при Аустерлиц оръдия и изпълнена по образец на Траяновата колона в Рим. Увенчана е с фигурата на Наполеон в дрехите на римски император.
Днес на площада се намира Министерството на правосъдието, хотел „Риц“, където са отсядали Грета Гарбо, Чарли Чаплин, Марсел Пруст, Хемингуей…
… офиси и магазини на едни от най-престижните фирми като „Ван Клийф & Арпелс“ (Van Cleef & Arples), „Шоме“ (Chaumet), „Бушрон“ (Boucheron), „Тифани“ (Tiffany), „Луи Вюитон“ (Louis Vuitton),
„Луи Вюитон“ (Louis Vuitton)
„Картие“ (Cartier)
„Ролекс“ (Rolex)
Площадът е бил терен за заснемането на много филми и ако искате да го „видите предварително“, можете да гледате „Следобедна любов“ с Одри Хепбърн и Гари Купър, или „Червеният кръг“ с Ален Делон, Бурвил, Ив Монтан, или „Площад Вандом“ с Катрин Деньов.
Наблизо е
площад Place de la Madeleine или наричан още Мадлената,
с църквата Sainte Marie-Madeleine, която се вижда в дъното на кадъра.
Оттам, тръгвайки на север, стигате до булевард Хаусман и
прочутия магазин Printemps Haussmannс
фигурите на четирите сезона на фасадата си. На неговите седем етажа са разположени магазини за дамско и мъжко облекло, козметика, модни аксесоари, обзавеждане, но най-хубавото е, че с асансьора можете да се качите на покрива му и да погледате Париж от високо.
Наблизо е и
прочутият GaleriesLafayette
Спускайки се на югоизток, стигаме до
Palais Garnier или, казано по-популярно, Операта
8 Rue Scribe, 75009 Paris, Франция
Там през деня може да се влезе с екскурзовод, но ние решихме да отидем като зрители.
Операта
Парадното стълбище, водещо към фоайетата и балконите. В основата му има бронзови фигури, държащи букети от светлина. Само колко филми са снимани тук!
Над него, на тавана, са изобразени различни музикални алегории.
Оникс, мрамор, стенописи, картини, медни фигури… В едно от страничните фоайета, така нареченото „танцувално“, някои от балетистите загряваха, така както са го правили преди 150 години. Това също е част от представлението.
И залата!
Пет нива в червени и златни тонове и кристални полилеи. И почти 2000 седящи места.
Залата
Таванът на Марк Шагал,
рисуван през 1964 г. За да се изследва тази удивителна стенопис се изисква време, добро зрение или поне бинокъл. Разделен е на пет сектора – бял, зелен, син, жълт, червен. Всеки един е със сюжет от класическа опера или балет, като сред тях са вмъкнати и емблематични за Париж паметници – Триумфалната арка, Айфеловата кула, Операта.
Таванът
Залата с огледалата или наричана още Театралното фоайе
От нея се излиза за балконите с изглед в посока Лувър. Таванът е изписан със сюжети от музикалната история, а огледалата и прозорците дават усещане за още по-голям простор.
Залата с огледалата или наричана още Театралното фоайе
Днес Йорданка ще ни разкаже прекрасната история за пролетта, птичките и пчеличките на абатство Бъкфаст, нейде из мъгливия ужким Албион. „Птички“ казах ли? Да? Не, грешка на езика – няма птички, но пчели има като за световно!
Приятно четене и помнете, където и да се намирате оставете името си за хубав спомен – всеки от вас представя нас, нека бъде с добро:
– наумял ли си нещо го преследвал до край, независимо какво това струвало на всички и всичко около него. Отгоре на това бил бездарен финансист и заварената в началото на царуването му пълна държавна хазна се топяла скоростно и неумолимо под напора на кралските му прищевки, обратно пропорционално на личното му тегло. Чудел се денем и нощем как да убие две птички с един камък – куршумите още не били на мода, та да убие с един куршум два заека, а и бил англичанин и не знаел куршумно-заешкия български идиомен израз, за това се наложило да приложи английския еквивалент с птички и камъни. На личния фронт след 18 г. брак и никакви синове му било безобразно додеяло от Катерина Арагонска и искал да се отърве от нея, а и Ан Болейн била вече неудържимо напориста и си била заложила главата, че ще стане кралица (внимавай за какво се молиш, че може и да се сбъдне). На служебния кралски фронт Хенри пък съвсем бил изчерпал и без това нескопосаните си идеи от къде да намира средства за нуждите на държавата (т.е предимно собствените си такива). Не му се щяло да узакони пиратството (т.е. да обложи с данъци) на безбройните англичани, които кръстосвали моретата, кураж за това събрала чак щерка му Елизабет I, та направила Велика Британия това, което е (Елизабет I е английския Симеон, нейното царуване е златния век на острова, браво на пиратите и данъците им). Въртял-сукал Хенри и му дошла (или представители на надигащото се протестантство му подсказали) гениалната идея да сложи ръка на пре-богатите църкви и манастири. Парламентът го подкрепил единодушно, защото на всички било омръзнало папата да събира духовен данък от британците и безнаказано (без данъчно облагане) да изнася паричките към Ватикана. А и морала в тези „духовни“ места бил с лицемерно-пожелателен характер и по-скоро отблъсквал миряните (нищо ново под слънцето, ех?). Хенри бръкнал смело в торбата с осите и през 1534 г. се обявил за глава на новата Англиканска Църква, отнемайки цялата власт над духовния живот на острова (с прилежащите му финансии) от ръцете на папата. Започнала масова „приватизация“ на огромните имоти на църквата и закриване на манастирите с поголовно разпускане на братствата през 1539 г. И до днес из цяла Великобритания се срещат полу-разрушените манастирски сгради, станали туристическа атракция.
Както знаем обаче още от брилянтната формулировка на Хераклит, аксиомна истина в живота е, че „Всичко тече, всичко се променя“. Минали векове и както в наше време вчерашните табута са днешни морални норми, така и тогава вчерашните забрани станали постепенно правила и закони. Монасите, особено католическите, постепенно намерили отново мястото си в обществото на острова, но обикновено живеели в къщи или към църкви.
Има едно много старо и много красиво абатство, което след отслабване на религиозната хватка монаси заселили отново през 1882 г.
Това абатство е много популярно и сред пчеларите в България
мястото, където е живял големия пчелар брат Адам. Моля следвайте дадените в предните две изречения линкове, за да научите повече за него. В този пътепис искам да остане място за отразяване на нашето посещение и състоянието на пчеларството в манастира в момента. Накратко – брат Адам дошъл в абатството на около 12 г. възраст и прекарал живота си тук, както и пътувал по света на места, които да помогнат в работа му за създаване на съвършената пчела. Починал 1996 г. на 99 г. възраст. Негови снимки и кратък разказ за живота му можете да видите на сайта на абатството на английски тук.
Манастирът се намира между Екзетър и Плимът, на ръба на Национален Парк Дартмур. Можете да видите сами на картата, която направих от гугъл за вас, абатството е точно на границата между шосе А 38 и парка, до градчето Ashburton.
Мястото е прекрасно, ако деня е слънчев. Има много посетители, манастирът е действащ. Бенедиктинските монасите работят и пазат мълчание, особено по време на хранене, което само по себе си е под 15 минути (ако не сте бърз в яденето – не сте за това място). Може да се преспи в манастира, ако сте мъж. Има и няколко сгради за спане наоколо, за всеки джоб – от туристическа спалня до самостоятелни апартаменти. Ние лично спахме на друго място, в близък град.
Buckfast Abbey, Buckfastleigh TQ11 0EE, Великобритания
Ето
градините на манастира,
те са компактни и кокетни, с пейки и ниши за усамотяване и размисъл, заградени от високи храсти, по английски квадратни, с арки и сводове зеленина, много грижовно поддържани, пълни с хора почти през цялото време.
В прилежащите сгради има зали за конференции, както и големи площи
класическа английска ливада,
на която сякаш никой никога не е стъпвал. Няма табели „Не гази тревата“. Никой не я гази, макар понякога някой да стъпва, за да се снима или поседне. Проблеми няма, сортът е такъв, че сякаш нищо не се е случило.
В
голямата църква на манастира
цари тишина и ред.
Купелът за кръщение
Патронът на църквата Дева Мария
На маса до входа, определена за каса, са наредени брошури и книги, които да си заплатите сами. Касиери няма. Аз си закупих брошурата за пчеларството в абатството, снимах ви я:
Навсякъде има пейки, има няколко тоалетни, барче, малък ресторант, малка изложбена зала, всичко е много чисто и уютно.
В манастирският магазин има много сувенири на прилични цени, но по-ценното е, че има продукция на братята от манастира. Прави впечатление обаче, че всички пчелни продукти са от кошер на бенедиктинска бъкфаст пчела майка, но не са произведени в манастира.
Сапун с мед, на въженце.
Тестери на кремове. Не миришеха никак добре, което говори, че са без консерванти.
Балсам със зехтин и пчелен восък за лечение на напукана и суха кожа. Сигурна съм, че го има и в България, вероятно под друго име.
Компоти и сиропи от абатството.
Подправки, летен и есенен мед
Полен
Смучещи бонбонки с мед, мед и евкалипт или мед и джоджен
Фъдж приготвен от братята в абатството
Фъдж приготвен от братята в абатството
Братята са много трудолюбиви и постоянно заети
с някаква работа. Самият брат Адам се е трудил неуморно, особено що касае пчеларството. Изминал 100 000 мили през живота си, за да търси и подбира пчели, успял е в начинанието си и създал
много добронамерена и спокойна, отличен производител на мед и отличен събирач на полен. Успехът на брат Адам в самото абатство обаче не бил какъвто бихме очаквали. Той написал 4 книги, грижел се за над 400 кошера до 93г. възраст, но си отишъл огорчен, че няма кой от монасите да наследи изкуството му (никой не е пророк в собственото си село, нали…).
Бъкфаст пчелата се ползва с успех сред пчеларите по цял свят,
а в самото абатство в момента от предишната слава са останали по-малко от 30 кошера разположени на 4 различни места наоколо. Производството на мед не носело нужния доход, според ръководството на манастира. Аз лично мисля, че макар и бенедиктински монаси по призвание и начин на живот – завистта не им е била чужда…
Така или иначе след брат Адам за пчелите се грижел срещу заплата иракския доктор Тхавер Бехнам. Той имал богат опит в поддържането на голям пчелин още от Ирак, а освен медицинското си образование имал и специализация от Германия по патология на пчелите.
Сегашната главна пчеларка на абатството Клеър Денсли
обаче няма много високо мнение за начина му на работа. Тя работи в манастира от девет години насам и е останала да поддържа пчеларството след като са прекратили масовото производство на мед за продажба, освободили са доктора и са оставили кошери само за нуждите на манастира и с образователна цел.
Ние имахме среща с Клеър, за да отидем
да разгледаме подробно един от пчелините
Тя е много мила жена, бивша учителка по изобразително изкуство, сега води курсове по пчеларство за любителите в района, както и работи с деца от всички училища наоколо.
Чакаше ни на вратата, много щастлива, че някой проявява такъв интерес към пчелите на манастира.
Първо разгледахме учебния кошер в офиса. Клеър се вижда наполовина на снимката, опитва се да намери майката, за да ни я покаже.
Това са дупките отстрани, от които Клеър каза, че диша по няколко минути всяка сутрин за здраве.
за да имаме правото да я придружим до мястото, където се грижи за пчелите.
Денят беше доста горещ, но поне на пчелина не печеше много. Там е много спокойно, пълно с ниски, млади овошки. Особено ми хареса една натежала от плод малка мушмула. Не я опитахме, защото не бяха готови, в Англия всичко узрява малко по-късно, но беше много симпатична. Останалите са ябълка, круша, слива, черница и аз лично смятам едното за кайсия (съдейки по листата). Клеър каза, че не знае какво е, може и да е кайсия, но за сега не е давало плод, за да твърди със сигурност.
Следващите снимки са подробен материал за това как Клеър процедира в проверката на кошерите.
Тя практикува много внимателно пчеларство, с голяма любов и нежност към всички пчели.
Работи бавно, разглежда, пипа, мирише и им говори.
Не нарани нито една пчела по време на нашето пребиваване и беше ужилена само веднъж от една заблудена работничка.
Пчелинът
беше много интересно преживяване за нас.
Клеър си е наименовала кошерите според това от къде е майката или кого е наследила. Първият кошер се казва Рози. Клеър остана много доволна от Рози.
Ето две видеа за Рози:
Клеър си сложи малко мед на пръста, за да ни покаже как се хранят
Наблюдавахме възторжено излюпването на нова пчела. Клеър каза, че новата пчела ще се учи няколко дни как да бъде пчела, ще се храни и ще контактува с другите. Тази пчела е момиче и е работничка.
А това е люпилня за момчета. И от тях има нужда в кошера
Клеър каза, че тази година април е бил студен, май и юни много влажни. Повечето кошери са се опитали да се роят, но тя не им е разрешила. Рози се отчете много добре, но втория кошер, който видяхме, Сузи, не беше на висота и се наложи Клеър да го подхранва. Поинтересувах се с какво ги храни и тя ми каза, че ще ми покаже после в офиса палето с бутилки от Германия. Купува храната на едро, за да излезе по-евтино.
Ето две видеа за храненето:
Последен отидохме при кошера от другата страна, който беше сам и безименен.
Безименният кошер
Клеър каза, че не знае още как ще го кръсти, защото бил поръчан от един от приятелите на манастира – пчелар, но тя толкова го харесва този кошер, така добре се справя, че иска да си го остави и да даде на човека някакъв друг. Кралицата на кошера е дъщеря на един от другите кошери, на Емили, така че според традицията на Клеър трябвало името и на този да е нещо, което да показва близостта и приемствеността. Аз се позакашлях ненужно и споменах, че освен очевидните деривати Ема, Ейми или Емилия, може да се избяга от рутината и да се започне наново, да се изгради едно цяло южно крило на този пчелин с ново име…например…Йорданка (съвпадението с моето име е истинска случайност… просто така ми дойде на ума, кехук, кехук, кхм, кхххммм….). Клеър се усмихна под мрежата, но нищо не каза. Е, стуваше си поне да опитам…
Едно наистина кратко видео за този кошер:
Преди да си тръгнем, някак естествено и без да го обсъждаме, Клеър отиде до колата и донесе неизтриваем фулмастер. Отвори го, наименова кошера „Yordanka“, надписа го и даже го загради в сърце.
Разписках се, заръколпясках и я прегърнах от благодарност.
Снимахме се заедно – за моя пътепис и за материалите на пчеларското училище на Клеър. Безценен подарък, направи ме много щастлива. Начало на новото българско пчелно крило „Йорданка“ в един от пчелините на Бъкфаст Аби. Честито на печелившите!
Върнахме се в офиса доволни и въодушевени от прекарания с Клеър следобед. Тя ни направи билков чай с мед и бисквити, поседяхме, приказвахме си. Подари ни едно бурканче с мед от кошерите на пчелина, на който бяхме.
Ние направихме малко, но прилично парично дарение, което не се изисква при такова посещение. То бе неочаквано за Клеър и посрещнато с голяма благодарност от нейна страна –
пчелините на абатството са почти на самоиздръжка
и всеки пенс им е от полза. Тя каза, че с парите ще купят храсти и ще ги засадят около кошерите. Клеър има още един колега Мартин, който идва само два дни в седмицата и не се запознахме с него. И двамата работят предимно от любов към пчелите, реално не печелят особено в парично измерение.
Настоящият игумен е разрешил да има уебсайт на манастира, но не разрешава да се направи фейсбук или туитър страница специално за пчелините. Работят по въпроса да го убедят в силата на социалната медия. Не можахме да преценим – не обича мед, не обича пчеларите, известността на брат Адам още го тормози или някакъв неизвестен мотив го кара да има такова неадекватно отношение. Каквато и да е причината – всичко е временно, ще мине и това, ще се оправят нещата – Клеър е оптимистка.
Освен в манастира – хората биха могли да идват тук на посещение като място на изключителна история на пчеларството. Ние самите трябваше да си уредим това посещение с няколко предварителни имейла, телефонни разговори и специална уговорка. Такива посещения обаче могат да станат постоянна практика и най-важното – срещу заплащане, което да подпомогне дейността. Всичко е въпрос на организация, каквато за момента някак си се потиска. Стискаме им палци нещата да се отпушат и да тръгнат в правилната посока след тези години на стагнация за пчеларството в манастира.
Снимахме всичките пчеларски вещи в офиса, както и храната.
Храната:
И съдържанието от близо:
Много сме доволни от посещението си в Бъкфаст Аби. Особено ни се услади следобеда на пчелина. Мисля, че създадохме едно прекрасно приятелство с Клеър и нейните пчелички. Дано кошер „Йорданка“ се рои, множи и преуспява, дано стане шампион в събирането на мед в района. Дано пуснем български корени на това място. Дано всеки хареса меда ни и ни говорят само с добро. Дано това допринесе за доброто ни име.
Българският мед заслужава това. Независимо къде е направен.
Новини от юни месец
Говорих с Клеър и тя ми каза, че кошер „Йорданка“ е най-добрия им кошер през този сезон! Много е доволна как се развива и ми изпрати снимки, които качвам, за да видите и вие.
Браво, кошер „Йорданка“, само така, представяй ни отлично на Бъкфасткия пчелин за много години напред!
Натоварихме багажа в Sandero-то и потеглихме по пустите булеварди на Тбилиси – не са много ранобудни тук хората. Уж въведохме богаташкия квартал Ваке в навигацията, но за пореден път Garmin-ът ни издъни. Кварталът на богатите грузинци не го видяхме, но много удачно попаднахме на бензиностанция RomPetrol или по-точно რომპეტროლ.
Цената на по-скъпия дизел беше 2,27 грузински лари (1,82 лева) за литър. Сипах половината на това, което ми беше останало от отварата на Joro 01, и добавих още 34 литра от грузинско-румънската нафта. Тук нямаше проблем да си платя с картата, и дори си поговорих с бензинджията, който беше едно старче, което беше много гордо, че е учил електротехника в Москва. В този ред на мисли, грузинците говорят за Русия, както ние говорим за Германия – голяма работа, всичко е хубаво там, ако си се докоснал до този свят, значи си голяма работа.
Докато излезем от Тбилиси минахме покрай няколко много интересни стари сгради с просто невероятно големи еркери:
Минахме и покрай нови сгради, които се оказаха супер характерни за грузинската архитектура, нещо като запазена марка:
Като цяло,
Тбилиси остави много положителни впечатления у нас,
дори си спомням, че си говорихме, че си заслужава човек да дойде със самолет на туризъм тук – има билети на смислени цени от Истанбул. Оставяме столицата зад нас и потегляме към най-религиозния град в Грузия – Мцхета. Пътят между настоящата и първата столици на Грузия е нещо като магистрала, макар и разстоянието да е само 20 км нагоре по течението на река Кура (не се смейте, казах!). По географското си положение
Мцхета
ми напомня на Белград. При Белград се влива Сава в Дунав, а при Мцхета Авагви се влива в Кура. Последната река си има и друго име – Мтквари, ама Кура се изговаря по-лесно просто.
Самият град Мцхета го наричат още „втория Йерусалим“. Много са смешни тия сравнения. Чувал съм, че на Русе казват „малката Виена“. Чудили сме се дали на Виена и казват „голямото Русе“. Както и да е, причината за „втория Йерусалим“ са не само множеството църкви в Мцхета, но и това, че има поверие, че ризата, с която е бил облечен Христос преди да го разпънат на кръста, е заровена в основите на
храма Свети Цховели – най-важната църква в Грузия
Причината една от най-тачените реликви на християнския свят да е попаднала баш тук е, че местен монах е присъствал на разпятието, после е гепил ризата и се върнал вкъщи. Дал ризата на сестра си и тя се гътнала на място. Така и не могли да изтръгнат ризата от ръцете на покойната жена, затова я погребали заедно с ризата, а по-късно върху гроба възникнал въпросния Свети Цховели през май 4-ти век. Тази история ми я разказа един гръмогласен поп в двора на църквата. Отвън църквата си беше характерна грузинска, но отвътре отчасти напомняше на нашите изписани и притъмнени църкви:
храм Свети Цховели
Странно беше, че вътре в голямата църква имаше по-малка каменна църквичка – малко като матрёшка беше.
Поговорихме си още малко с попа – той разказа, че грузинската православна църква била много близка по убеждения с българската такава – сигурно е така. Даде ни няколко листчета, на които да напишем имена, които след това да спомене в молитвите си – много мило.
Иначе самият
град Мцхета е с население около 7000 души
и е яко туристически. Всички къщи и улички в центъра са реставрирани, все едно някой европейски проект е минал от тук. Ние си харесахме една старомодна хлебопекарна и закусихме доста вкусен топъл хляб с още по-странна форма. И тук, както в Армения, хлябът се пече като се залепва на вътрешната стена на пещта.
Нямаше начин да не се объркаме на излизане от града – затова прекръстихме навигацията от Garmin -> Гарминядзе, по грузински. Та господин Гарминядзе ни прекара през едни тучни планини с много пасторални пейзажи.
Излезнахме пак на нещо като магистрала, на която имаше табела за Истанбул на 1715км – утре щяхме вече да сме там. Малко след отбивката за Владикавказ (за да се стигне до там, се минава през Чечня – не благодаря) действително се зарадвах, че послушах таксиджиите вчера и минахме през по-качествения път, а не през Аджария. Като за начало, пътят си беше направо магистрален, макар и настилката да беше от бетонови панели – напомняше на магистралата в Чехия между Бърно и Прага, но тук снадките бяха по-меки и приятни – да не повярва човек. В случая Сталин се е справил по-добре от Хитлер.
Стриктно си спазвахме ограничението от 110км/ч (ето го тракът за деня, апропо), защото буквално на всеки километър дебнеше по някоя лъскава полицейска Skoda. Движихме се точно в подножието на северен Кавказ и от дясната ни страна се виждаха първите предкавказки възвишения:
Надморската височина на пътя беше не повече от 900 метра, тоест бяхме доста по-ниско отколкото в Армения. Затова и имаше толкова много растителност, което правеше гледката по-приятна за окото. Определено ни беше яд, че нямахме повече време да се отбием надясно в планината, но няма как – трябва да се връщаме да им работим на капиталистите. Междувременно продуктът на френския капитализъм, който ни развозваше така отзивчиво с румънска нафта, закупена от Грузия, чукна 76 000км.
Може би ви е направило впечатление, че днес беше точно 9-ти май – така нареченият „День Победы“, когато сталинската красная армия и великият советский народ разгромяват окончателно нацистка Германия и поставят знаме на СССР върху купола на Райхстага (или на каквото е останало от него). Едва ли имаше по-подходящ момент да посетим родния град Гори на Иосеб Бесарионис дзе Джугашвили, повече познат просто като Сталин.
След като заобиколихме от предната страна, се сблъскахме с първия абсурд. Пред не малката сграда на самия музей, имаше един отворен мавзолей, под който се намира
родната къща на съветския фюрер:
Самата къщичка не е нещо особено, състои се от две стаи, като в лявата стая са живели с родителите му, докато той навърши 4 годинки. В дясната стаичка е живял хазяина, защото къщичката не е била на семейството. Всъщност, тук е имало цял квартал с такива къщички, които са били разчистени, за да може да се построи музейния комплекс, а само тази е била съхранена по този интересен начин. Поне така ни обясни екскурзоводката де, но на мен не ми стана ясно как точно са живели хора с малко дете в една такава стаичка – други времена са били, това е било по времето, когато сме добивали независимост от Османската империя, за да можем по-късно да станем подвластни на въпросния Йоско.
Stalin Ave, Gori, Грузия
Зад мавзолея на къщата се намира и самия музей, който е поместен в не по-малко импозантна сграда, построена още приживе – през 1937 година, само десетина години след като Сталин застава на чело на СССР. Смятайте за какъв култ към личността говорим, щом човекът си е построил музей за самия себе си. Влизаме вътре и плащаме по 12 лева на човек за билет и екскурзоводка на русском языке, само за нас, защото други кандидати в този момент нямаше. Самата екскурзоводка беше симпатичная, толстая женщина, която се опитваше да говори колкото се може по-обективно, но определено премълчаваше най-безчовечните наклонности на диктатора. Обстановката във фоайето беше помпозна, по червено килимче поредният Сталин те отвежда през тъмни коридори към първата експозиционна зала, която е посветена на ранните години на вожда.
Бащата е бил обущар, що-годе заможен, но се пропива и напуска семейството, което превръща малкия Сталин в безчувствен млад мъж. Налага се да помага на майка си, която е била прислужница по домовете на богатите. Иначе в училище е бил първенец, пратили го да учи в православна семинария от където пък се запалил по анти-царските действия, които били нашумели към момента. Хлътнал по марксизма, почнал да членува по разни клубове – явно тогава се е раздавал много арт:
Напуска семинарията, членува в работническата партия, в Тбилиси печата тайно пропагандни вестници в тайна подземна печатница, на която имаше много готин макет в музея:
После участва в революционни действия срещу царския режим, в банкови обири за попълване на бюджета на партията, бил е заточван 8 пъти в Сибир, но всеки път е успявал да избяга и да се върне да служи на социализма, сближава се с Ленин. Година преди да умре от сърдечна недостатъчност, Ленин пише, че не в никакъв случай Сталин не бива да става генерален секретар на партията:
Сталин обаче намира това писмо, разчиства неудобните хора по пътя си, преправя текста и после – всички знаем какво става.
В музея на няколко пъти се споменаваше и нашия Георги Димитров, били са си дружки, разменяли са си подаръци.
От съвременна гледна точка социалиситческата пропаганда и колективизирането на собствеността изглеждат някакси наивни, но методите, с които Сталин постига това, са коствали милиони животи и повсеместен глад. Именно в края на 20-те години на миналия век се поставят и основите на все още актуалния конфликт в Украйна, която ще не ще става част от СССР. Разбира се има и положителни страни – първата петилетка доста успешно индустриализира селската Русия. Методите пак са доста тиранични и централизирането на властта се постига чрез така наречените чистки – почти един милион души, предимно политически и военни фигури, буквално се затриват по най-безскрупулен начин. За това обаче нямаше нито думичка в музея. То и да си обективен е субективно.
Това, с което всички познаваме Сталин все пак е неговата победа над Хитлер. Военната пропаганда изглежда още по-невъзможна, но Генералисимус Сталин, въпреки първоначалните си договорки с Хитлер за разделяне на сферите на влияние (икономическо и политическо) в Полша и Балтика, успява да мобилизира великий русский народ, може би най-вече заради невероятния култ към личността му. Сталин стига дори до там, че оставя плененият му от нацистите син да бъде убит, вместо да го размени за немски генерал – страшен данък обществено мнение е плащал. В крайна сметка, след 60 000 000 човешки жертви, Сталин и Червената армия стигат до Берлин на 9-ти май 1945 година. На същия ден, точно 69 години по-късно, ние посетихме музея в родното място на тази противоречива историческа фигура.
Последното нещо, което ни показа екскурзоводката, беше пренесеният от Кремъл кабинет на Сталин, от който са излизали важни решения до последния ден на Сталин – 5-и март 1953 година:
Навън ни показаха и бронирания ЖП вагон, с който е пътувал Сталин:
Общо взето е бил доста постно оборудван, но е имал климатик с фреон, което за 30-те години си е било лукс. Сега, 80 – 90 години по-късно, в нашите влакове все още климатикът или го няма въобще, или не работи.
Историците достатъчно са описвали Сталин по един или друг начин, но след посещението в музея човек разбира, че грузинците са горди с техния съгражданин, който е баща на най-голямата държава на света, победил е в най-голямата война на всички времена и в построил най-успешния (макар и временен) работещ комунистически модел досега. За съжаление „насила хубост не става“, иначе ако думата „комунизъм“ нямаше тази историческа натовареност, вероятно сега нямаше да се възприема по много по-различен начин от думата „рай“ -> ама на…
Вече бях свикнал с навигацията Гарминядзе и проблемът не беше в нея, но на излизане от Гори се влиза в насрещното движение на магистралата, след което се прави обратен завой и се продължава в правилната посока – няма грешка, пътните знаци те подканваха да направиш именно това – уникално. Иначе, северно от нас само на около 30 км беше признатата само от Русия и нейните производни (Нагорни Карабах, Приднеспровие и тем подобни) държава Южна Осетия. Направо … колкото се променят нещата, толкова си остават същите…
Покрай пътя обаче не спираха да ни изненадват странни сгради с причудливи форми. След като свърши магистралата, започнахме да се движим в някакъв каньон, с много завои. Отново ми беше припомнено за грузинските джигити -> тук не се възприема за опасно да те задминат в завой без никаква видимост. Малко е тъпо, когато на двулентово платното едновременно се окажат 4 автомобила в една линия – теб те задминават и този срещу теб също го задминават. Сигурно нарочно няма мантинели покрай пътя, защото просто трябва задължително във всеки един момент да можеш да излезеш на банкета – иначе челният удар ти е в кърпа вързан. Малко ме ядосаха в крайна сметка безразсъдните им маневри, та няколко грузинеца разбраха колко много върви дизеловото Sandero на фона на техните конструирани по времето на Сталин Запорожци. Ясно е, че няма аз да ги превъзпитам, при положение че с толкова много полиция продължават да карат като ненормални. Пътните им знаци също търпят подобрение – примерно, има табела Батуми надясно, ама то се оказва, че са имали предвид следващото кръстовище надясно, а не улицата, преди която е сложена табелата.
беше първия курортен град на Черно море, през който минахме, дори изглеждаше, че въпреки нахмуреното време, имаше и плажуващи. В морето се вливаха множество буйни и кални (като Кура – не се смейте!) реки.
Преди да стигнем Батуми, решихме
да спрем действително на някой плаж,
за да видим какво представлява брегът на Черно море точно срещу Бургас. Ами да ви кажа – при нас си е значително по-добре:
Няма пясък, само някакви гадни, едри и плоски камъни – ужас. Взирам се аз малко повече към Батуми и що да видя – Лас Вегас:
Много подозрително изглеждаха тези сгради. Представяхме си, че ще ни посрещне някакъв аналог на нашата Албена примерно, макар и с каменен плаж, но тези сгради много ни озадачиха.
Продължихме си по пътя, но още по-странно ни стана, като започнахме да минаваме покрай не една или две доста запуснати сгради. Явно ни очакваха отново някакви доста сериозни контрасти.
Честно казано, не бях чел много за
Батуми
или поне това, което бях чел предварително някакси не кореспондираше с реалността, която заварихме в града.
Доста бяхме изненадани
Просто градът беше пълен с едни такива много странни архитектурни проекти, които по мое скромно мнение въобще не бяха на мястото си, макар и да правят Батуми интересен за посещение.
Посрещна ни един лифт, който се спуска от високото 250 метра възвишение Анурия. Там на върха има един партицентър „Argo“ (сградата е с формата на кораба на аргонавтите), а лифтът се приземява в самия център на града – оригинално. Чак прекалено оригинално. В далечината се виждаше някакъв хотел, който пък още по-оригинално имаше нещо като виенско колело някъде в горната си част, но не върха.
Уж си бях набелязал в навигацията някакъв хотел, но на неговия адрес се оказа друг хотел. „Луксозен“ беше последният епитет, с който може да се категоризира този двустаен апартамент, а уютен – предпоследният, но понеже започваше да вали лекичко, решихме да останем за едната планирана нощувка срещу 100 лари (малко на око ни прецениха), което са 80 лева.
Въпреки смръчканото време,
решихме да излезем все пак на пешеходна разходка
(ето трак), но си взехме с нас и чадърите. Разхождайки се продължавахме да недоумяваме последователността на лъскави ненаселени сгради и стари изтърбушени градски къщи. Пълно беше с някакви странни субекти, нещо като ретро-мутри:
Поминъкът тук би трябвало да е нефтът от Казахстан, който се товари на кораби в пристанището на Батуми, чай и туризъм. За руснаците Батуми е доста по-лесна туристическа дестинация, защото за разлика от за България, за тук не им трябват визи.
Всъщност, чак когато стигнахме до тази сграда, осъзнахме какво става тук:
Бях чел някъде за автономната република Аджария, но чак като стигнахме пред сградата на правителството и (18 депутата, да не решите, че нещо кой знае какво) осъзнах, че се намирам в столицата и – Батуми. Явно ние просто не сме съвсем в Грузия и затова нещата са подобни, но все пак различни.
Привидно лъскавите сгради обаче за мен си оставаха бутафорни и неуместни. Жилищните сгради бяха грозни, но с екстри, обаче само няколко метра назад по улицата си тънеше в мизерийка.
Сега, не може да се отрече, че сградите бяха направени атрактивни, но някакси всичко ми се струваше насила:
Имаше и не малко образци на безсмислието:
Смесването на стилове въобще не ги притесняваше, и като че ли дори беше търсен ефект:
Комбинацията от островърха кула, обла кула, стъклена фасада, ковано желязо и гарнитура от палми (те май са единственото естествено нещо от изброените) е просто зашеметяваща:
Ако трябва да сравня Батуми с някой град, то това за мен е някаква несполучлива комбинация от Скопие, Македония и Дуръс, Албания. Както в Македонската столица, така и тук има доста неуместни статуи:
След като разгледахме центъра и си съставихме нашето си мнение за него, решихме да се разходим по крайбрежната алея – там поне се надявахме да няма образци на криворазбрана държавност. Действително крайбрежието беше по-приятно:
Имаше дори велоалея и велосипеди под наем. Честно казано, по време на това пътуване видях най-малко велосипеди в сравнение с навсякъде другаде, където ми е стъпвал крака. Велосипедът за мен винаги е бил показател за развитието на обществото. Е на – тук практически няма велосипеди.
По алеята може и да нямаше нито едно заведение за хранене (странно), но за сметка на това имаше доста интересни попадения от други сфери на изкуството:
Между другото, наричат Батуми „град на любовта“. Освен евтината реклама, една от причините за това е наличието на една доста интересна интерактивна статуя – Али и Нино:
Али е бил азербайджански мюсюлманин, а Нино – грузинска християнка. Общо взето това са кавказките Ромео и Жулиета.
В края на крайбрежната алея стигнахме до този странен хотел с виенско колело някъде измежду етажите, който бяхме видели от далече. За наше учудване обаче всички тези отдалече лъскави хотели, бяха не просто празни, а дори изглеждаха запуснати – не чак като Бузлуджа, но като някой стар социалистически хотел – примерно хотел Родина в София.
Един таксиджия със стар Опел Вектра ме заговори. В началото уж ми задаваше някакви въпроси за България, но накрая разговорът стигна до там, че на няколко километра имало невероятен водопад, щял да ни закара до там, но ако не ни бил харесал водопадът, нямало да му даваме пари. Казах му, че сме с кола и направо изчезна яко дим – меркантилен тип. В пътеводителите пише, че грузинците били по-гостоприемни от арменците, но в мен остана обратното впечатление. Сигурно просто на такива хора бях попаднал, не искам да обобщавам прекомерно, защото всяко обобщение дефиниционно носи в себе си грешка.
Минахме покрай един доста грозен отвън театър. Вратата беше отворена, а мен ме глождеше любопитство, дали смешните отвън сгради, са смешни и отвътре. Е смешни са и отвътре. За сметка на това обаче, вътре ме посрещна ръководителката на детския танцов ансамбъл на Батуми. Преди седмица се бяха върнали от фестивал във Варна и Албена, беше много въодушевена колко добре са се представили – радваше се жената.
На тротоара видяхме една баба и я питахме къде да хапнем за вечеря. Тя ни препоръча някакъв ресторант Марсель, ама трябвало да хванем не знам си кой автобус, после да се прехвърлим на друг – благодарихме и и леко под дъжда се прибрахме в хотела ни. Там в интернет видяхме къде е този ресторант, въведох го в Гарминядзе и отидохме до него с колата. По път обменихме 3 000 арменски драми за 11 грузински лари (8 лева)
В ресторант Marseille
хапнахме доста стабилно от всичко, което ни се стори интересно по масите на другите хора. Телешкия шашлик действително беше адски крехък – само барваш с вилицата и той се разпада, много добре. Иначе явно грузинците наблягат на лютите сосове. Малката чача (ракия) пак беше 200 грама, а вкусът и беше от акация и грозде.
Имахме си и жив певец – грузинските песни определено са доста по-живи и по-весели от арменските.
Преди лягане минахме през един супермаркет и напазарувахме моркови, ябълки, чипсове и ядки, защото утре ни оставаха 1830км и по сметки на Гарминядзе около 19 часа път до София. Лягаме!
Очаквайте продължението
Автор: Драган Драганов
Снимки: авторът
Ето къде можете да пренощувате изгодно в района на Батуми: