Тротоари (на цени) като в Германия

от Боян Юруков

лиценз CC BY-SA

Попаднах на мой стар пост от преди 8 години показващ как правят тротоар в тогавашния ми квартал във Франкфурт, Германия. Тогава го сравних с оплакванията на ремонтите на Дондуков и Цариградско. В продължение на темата от вчера реших да проверя, колко всъщност е струвал да се направи така. Намерих аналогичен тротоар в съседно село, който миналата година е бил направен за около 120 евро на кв.м. Това включва основа, бордьори, подобни очертания на зелени площи без осветление.

За сравнение, цената на тротоарите, които виждаме да се правят в София, при последните поръчки излиза около 100 евро на кв. м. Имайки предвид, че разходите за труд са по-ниски, цените са почти идентични Разликите в качеството на изпълнение, плочите и елементите се виждат с просто око. Бях във Франкфурт пет години след като завършиха този тротоар и не беше мръднал. Някои от тези в София вече ги виждам как пропадат.

По социалки и групи се възмущаваме на общината и липсата на контрол когато нещо е нескопосано. „Ремонт на ремонта“ стана нарицателно по време на Фандъкова за лошо свършена работа и криво-ляво закърпена след това. Доколкото си мислим, че това става само когато държавата и общината плаща, показах как частни компании правят път и се налага поне четири пъти да го поправят защото пропада. В случая това беше по поръчка и под зоркото око на Артекс, но важи с пълна сила при изпълнение на всякакви сгради и инфраструктура. При тротоарите обаче, особено ремонтите, наистина голяма отговорност носи общината в целия процес.

Има обаче поне седем фактора, които влияят дори повече на тези ремонти. Някои от тях оскъпяват работата значително, други блокират налагането на контрол, а трети в най-добрия случай удължават времето за изпълнение.

Подземна инфраструктура

В София и практически всеки български град който не е коп’нал, той не е направил шахта или прекарал нещо под земята. Понякога кабели, тръби и оптика са на сантиметри под краката на хората. Понякога са дори опасни. Спомняте си смъртта на детето, което го хвана ток. Столичния общински съвет обеща да се захване с решаване на проблема и създаване на структура, която да отговаря. Това не се случи.

Преди две години пуснах карта на шахтите на София. Това са поне тези, за които общината знае и са в ГИС системата на НАГ. Има още много кабели и трасета между тях и още доста, за които не се знае. Всички следва да са достатъчно дълбоко, за да не пречат на тротоари и улици. Проблемът е, че понякога са буквално сантиметри под плочки, корени и бордюри. Това се установява едва когато започне ремонта, т.е. когато работата е планирана, бюджетирана и поръчката е спечелена.

Дори когато са незаконни не могат просто да се отрежат. Когато са законни обаче, но не на правилната дълбочина, проблемът възниква когато някой чиновник някога е подписал, че приема обекта както си е. Дали е било въпрос на корупция или нехайство, факт е, че сега разходът за преместването им на правилна дълбочина е на общината години по-късно. Това оскъпява значително нещата.

Лошо или липса на планиране на улици и тротоари

ПУП-овете на парче, позволяването улиците да са с намалена широчина оставяйки никакво място за тротоарите, приватизирането на места за паркиране или повече ленти на булевардите за сметка на тротоари и велоалеи, странните архитектурни чупки по сградите усложнявайки достъпа до гаражи, входове и съседни сгради, липсата на отчуждаване на достатъчно от частните имоти преди урегулирането им години назад във времето за нормална инфраструктура и редица други проблеми около хаоса в презастрояването в София и редица други градове води до там, че тротоарите не са просто 2.5 метра широки алеи подходящи за хора с проблеми с придвижването, незрящи или родители с колички, а криволичеща какафония от неравности и абсурди.

Дори при липса на подземни „мини“, най-съвестно изпълнение на строителя и контрол от общината, каквото и да бъде направено на определени места ще е абсурдно. В Изгрев видях тротоар широк една педя с бордюр още 10 см. Опитах и сам не мога да стъпя на него. Но имаше знак „мини на отсрещния тротоар“, т.е. на тия 30 см., защото се строеше поредният голям комплекс наблизо.

Дори когато се ремонтират улиците, се прави единствено смяна на горния слой на асфалта. Не се преосмисля концепцията на улицата, новата натовареност, дали следва да има издадени части на тротоара за по-лесно преминаване на учениците по пътеките, дали трябва да се обособят паркоместа и стесни на места платното, за да се намали скоростта и шума. Именно това очаквах при поръчката за ремонт на улицата в най-лошо състояние в район Изгрев – Тинтява. Районният кмет се хвалеше години наред, че работи над промяната ѝ, че мисли и готови всичко и подава предложения как да е в общината. Накрая като излезе поръчката се оказа, че нищо не е подал като предложения, а се използва остарели и вече неверни скици и планове от преди 10 години. Това е пример как не се прави и накрая плащаме много по-вече от данъците си за нещо по-лошо.

Строителен надзор

При такива проекти се взима строителен надзор, който би следвало да е независим. Проблемът е, че често става въпрос за свързани фирми. Независимият надзор трябва да следи за изпълнението на параметрите и изискванията за качество. Както добре виждаме обаче, това почти никога не се случва. Общините често нямат експертен капацитет да преценят дали нещо следва да е така или не и чисто естетическата им оценка и това, че някои неща са очевидни не издържат в съда. Становището на „независимия“ надзор натежава.

Непостоянни съдебни практики с дъх на корупция

Всяка обществена поръчка, всяко искане за поправка, всяка наложена глоба за несвършена работа или лошо изпълнение, всичко може и често се обжалва пред административните съдилища. Те имат крайно противоречива практика. Отчасти това е заради неспазен процес от страна на общината въпреки наличието на нарушения. По-често е защото става дума за сериозни пари и съдиите или не им пука, защото „ма то така си беше“, или са заставени да не им пука. Аналогични проблеми има при отказите за разрешения за строеж или ПУП-ове.

В тази среда административните съдилища в България носят със себе си един от най-негативните ефекти на градската среда. Несигурността, че законът и публичният интерес ще бъдат запазени води до там, че общините масово не се възползват от възможността да рестарвират или поне укрепят разпадащи се паметници на културата и да заставят собствениците да платят, ако ще със самия имот. Страх ги е, че никога няма да си върнат парите, защото е по-евтино да подариш апартамент във Витоша на сина на съдийка в Административния съд, отколкото да върнеш парите, които сме дали от данъците си.

При поръчките за тротоарите ситуацията е подобна. Затова винаги се гледа да се разберат с добро, ако ще да е на база компромиси и ниско качество на резултатът. Най-лошото е, че следващия път най-вероятно същите хора ще спечелят поръчката отново и ще трябва да се работи с тях отново

Липса на конкуренция и некачествена работа

Доколкото има страшно много строителни фирми в България покрай манията за крипто-бетона, всъщност много малко фирми кандидатстват за подобни поръчки. Отчасти това е заради изискванията за опит и мащаб, отчасти защото много от фирмите работят на черно и не могат да докажат доходи от подобна работа, отчасти, защото хора като Вълка и Таки извиват оркестрират кой да кандидатства къде. Така разпределят територия и сфери и дори общините да не са „в кюпа“ и да се стараят да получат качество на разумна цена, често са изправени пред свършен факт. Пример за това беше боклука в София, където изведнъж всички камиони за смет в страната потънаха в дън земя, когато община София искаше да наеме такива.

Липсва конкуренция заради такива мафиотски тактики и малкия брой фирми по принцип. Отделно качеството на работата е изключително лошо. Въпреки възторгът на инфлуенсъри и брокери, ако се наблюдавате строежите преди да сложат фасадата виждате с просто око невъзможни неща. Залепят ли фасадата и покрият бетона на гаражите с боядисан в зелено тънък слой трева вече изглежда готино като за снимки.

При тротоарите това го забелязваме по-бързо, защото е пред нас. При първият лек дъжд се виждат и проблемите в основата като се разкривят и започнат да плюят плочките. Бордюрите започват да се чупят от качващи се коли. Плочите и бордюрите не са изрязани правилно, а се пълнят с малко бетон ронещ се на втората седмица. Липсват хора, но дори тези служители не са обучени, нямат достъп до правилната техника и не им се плаща достатъчно. Твърде малък пазар сме, че фирми да дойдат за няколко тротоара от други държави, а и мафиотските схеми по-горе ги гонят. Материалите не са достатъчно добри, дори да има сложени изисквания.

Специфични изисквания, схеми и планове

За да може да се аргументира използването на 5 см. тежки плочи вместо 1.5 см. или специални бордюри с изрязани плочи около тях или многослойна основа от точно определен чакъл, а не каквито строителни отпадъци фирмата не е успяла да изхвърли вероятно нелегално някъде, трябва да е разписано ясно и недвусмислено в стандарт и схеми за тротоарите. Предложения за такива е имало доста през времето, но или не са били технически издържани отвъд шарените картини, или просто не са били придвижвани в Столичния общински съвет.

Именно тяхна е отговорността за приемане на такива изисквания, схеми и планове. Аналогично могат да изискат разработването и да приемат разписана единна визия на фасадите в централната част или да засилят вместо да зачеркват, както явно се готви икономическото мнозинство, изискванията за озеленяване на нови сгради. За да може да се изисква качество като описаното горе, трябва да се стъпи на такава схема. Именно това имат във Франкфурт в различни варианти и всеки район си избира специфика и дори цветове.

Паркиране върху тротоарите

Никой тротоар не се прави с идеята да може да се паркира върху него. Това би оскъпило значително процеса, особено предвид увеличения брой тежки джипове из града. У нас всеки паркира където си иска и се кара като му направят забележка „ма къде да паркирам другаде“. Новите тротоари в София масово се използват за паркоместа. Това се вижда дори и особено когато тротоарите са пред училища и детски градини точно когато десетки деца трябва да минат точно от там. Доколкото изпълнението е лошо като цяло, именно паркирането е основна причина за скапването им.

В Германия за паркиране като този горе се плаща 100 евро глоба на момента. Няма нужда от катаджия на място – просто снимка от някой, където се вижда номера и мястото. Дори да стъпиш с гума на бордюра, което неизменно го чупи с времето, значи глоба. У нас имаме изключително странна нарочно бюрократизирана система с предразполагаща към корупция и отказ от отговорност, в която практически не се глобяват повечето нарушения, а събираемостта е плачевна. Столична община няма право да налага глоби, за това, че им чупи някой тротоарите. Само ако са паркирали в зона. СДВР не приема да използва камерите на общината, не следи за минаване на червено или престрояване на кръстовище и масово не налага глоби. Никога не са взимали подписаните с електронен подпис сигнали от Гражданите или собственият им мейл за сигнали, например, за разлика от останалата част от страната.

И не, колчетата не решават нищо. Тротоарите и без това са крайно тесни с всички лампи, стълбове, дървета, кофи за боклук, стълби на нечий магазин или щъркели на някой бар или направо маси на заведение наблъскани така че и сам човек да не може да мине, а какво остава за детска или инвалидна количка. Тук се налагат законодателни промени даващи повече лостове на общината и възможности за гражданско участие, както и автоматизация на процеса както на установяване, така и на връчване и налагане на глобите.

Какви други причини смятате, че са замесени тук? Ще ми е интересно да го обсъдим в коментарите.

Възможно ли е градската среда да изглежда добре с ниски местни данъци?

от Боян Юруков

лиценз CC BY-SA

Наскоро в групите в район Изгрев, София се отвори тема за ремонти с публични средства направени изглежда приоритетно пред новия хотел на 4-ти километър. Писал съм за това преди. Районният кмет отрича да има връзка, но нов асфалт на навярно най-разбитата улица в района е положен буквално до гаражите на сданието, а парк в края на района до булеварда беше направен скоростно точно след като заработи хотела при множество проблемни детски площадки и паркове до училища и градини из целия район.

Има съмнения за доста проблеми около разрешенията на самия хотел, озеленяването му и огромния билборд, който са направили. Обърнаха се към мен обаче в една група с принципен въпрос – как се очаква с толкова ниски местни данъци да се оправят градинки, паркове, детски площадки и цялата инфраструктура.

Отговорът ми се получи доста изчерпателен и тъй като не обичам да обяснявам едно и също на много места, ще го поместя тук с дребни корекции, за да препращам към него в бъдеще. Сложих и няколко линка към стари статии, в които съм разгледал в детайли аспекти от темата.

Новото строителство има задължителна озеленяване, което трябва да се поддържа. Често не се прави въобще или недостатъчно или не по изискванията или просто 2 до 5 години каквото има като зеленина се бетонира за паркоместа. Отговорност на районният кмет е да не го допуска, но не го прави. Подавал съм много сигнали за такива проблеми, но или ги заравя, или зачерква без реални проверки.

Ако се поддържа въобще, както е в комплексите, това идва от таксата на сградата. Решава се от блока, но като цяло не отиват повече от 5 до 20 лв. на месец. Това обаче е само за прилежащата зеленина към имота.

В квартала, където живеех във Франкфурт, нямаше такава такса, каквато говорите. Имаше си такса към блока отново за прилежащата зеленина. Парковете и зеленината в квартала се поддържаха от данъка на жилищата. Всеки град в Германия има различни политики и такси. Често по квартали е различно дори, особено в историческите части. Във Франкфурт имаше дори обществени съвети по квартали, където да се обсъждат и поставят такива теми. Понякога и да се налагат местни такси за определена цел. В някои села, поне в Хесен, карат живеещите според зоната да плащат част от разхода за ремонт на пътища, тротоари и зеленина. Не е пожелателно и стига десетки хиляди. Чел съм за случаи, в които хора продават къщите си заради такива наложени такси.

В София всичко на общинска собственост се поддържа от бюджета на общината. Той идва както от данъците на жилищата, така и от доста други проходи като такси за строителство, продажба или наеми на общински имоти за сгради, търговски площи и билбордове и прочие. Голяма част идва директно от държавния бюджет, както и конкретни целеви програми – предимно за инфраструктура. От същият бюджет идва чистенето на улиците, махането на снега и прочие.

Дали софиянци биха се съгласили на нова такса е спорно. Повечето по-скоро не, защото не смятат, че ще се използва рационално. Пример са таксите и глобите за паркиране, които трябваше да отиват за оправяне на тротоари и пътища, но потъват предимно в частни ръце заради ръководството на ЦГМ.

В този смисъл проблемът си остава управлението на сегашните приходи и да се покаже на жителите на града, че ако дават повече, ще получават повече. Отделно го има политическия аспект, че СОС в сегашния си формат може и да приеме вдигане на данъците, но предвид историята му ще ги натика в общински фирми с лошо управление, за да изтекат, а вината за това ще прехвърли на общината. Разбира се, харченето на публични средства в полза на няколко едри инвеститори, а не мнозинството живеещи в един квартал, каквито съмнения има нерядко, също разрушава доверието, че се използват целесъобразно. Не на последно място в зависимо какъв данък се вдига, вероятно ще трябват законодателни промени, за да се предвиди новата схема от ставки и намаления за първо жилище и/или необитавани такива.

Определено данък жилища е много нисък. Говори се отдавна за вдигане на процентът от данъчната оценка, особено за второ и трето жилище и такива, в които не се живее. Не бяха приети предложенията, а Конституционният съд излезе преди години с доста странно и изпълнено със съмнения за лобизъм решение, че не можело данъка да зависи от използването на даден имот. Миналата година имаше инициатива да се преизчислят данъчните оценки на реални пазарни цени, защото сега са многократно по-ниски, но беше блокирано отново от икономически интереси. Местните данъци и много други такси се изчисляват на база данъчна оценка. Та има много законодателни и нормативни инициативи за това, но се блокират по политически или лобистки причини в СОС и НС.

Друг важен детайл е, че в София много зелени площи всъщност са частни, а не държавни. Особено междублокови пространства. Затова направих карта на известната собственост в 25 български града, за да може всеки от нас да провери. Общината няма задължение, а в известен смисъл и право, да поддържа тези площи. Понякога хора от квартала се хващат и ги оправят, включително с пейки и алеи. След това се появява собственика, загражда и строи. Има отново редовно инициативи да се изкупят тези пространства, както и аналогични в паркове, но са нужни милиарди евро за целта. Имаше шанс да струват стотици милиони и по-малко ако по времето на Фандъкова бяха използвали възможност в закона преди повече от 5 г., но отчасти нарочно не беше направено.

Иначе детските градини и инфраструктура се плащат често от държавния бюджет или европрограми. Компенсациите за неприемане на дете в градина или ясла, например, са от държавния бюджет. Има и доста държавни имоти, за които отговаря държавата или държавни фирми, но буренясват.

Още информация по тази тема:

Поредните протести в Иран и защо е важно решението да дойде отвътре

от Боян Юруков

лиценз CC BY-SA

Протестите в Иран са нещо значимо по мащабите си, но имат своята история и контекст.

Започнаха отдавна показвайки нарастваща нетърпимост на младите в страната срещу неспособността на управляващата класа да се справи, но и разбира се срещу бруталността на методите им. Спомням си преди 10 години имах няколко интервюта с иранци търсещи да емигрират в Европа със семействата си. Единият практически беше написал техния аналог на Борика. Всички разправяха едно и също – не съм сигурен дали утре ще намеря лекарства и храна за децата си.

Последваха редица инциденти с убити жени, жестокости, международни проблеми, санкции, хаосът на Тръмп и войните на Путин. Всичко това повлия на икономиката и живота на иранците. Кум се опита да смекчи нещата, като допусна по-умерени кандидати за президент и смекчи някои режими, но това не помогна много. Двама от тези, които интервюирах преди 10 години, помогнаха на още 20 семейства да се изнесат към Германия – лекари, професори, инженери.

В последната година Иран се сблъсква със стара криза, но особено тежка сега – безводие. Това е нещо, което ще виждаме все повече в близките години заради климатичните промени и особено в южна Азия. Сега следим на живо как се отразява на една сравнително развита държава. Редица язовири са пресушени и заедно с лошото управление на водите в следващите седмици може да се окаже, че милиони ще трябва да бъдат евакуирани от Техеран.

Това е същността на протестите сега. Доколкото религиозното и политическото влияние на Кум не е намаляло сред старите, идва едно младо поколение, което не ги разпознава като авторитет и иска решение на проблемите в ежедневието си.

В тази ситуация хаосът в щатите, парализата във външния им департамент и експертната им неспособност им да формират някаква смислена външна политика донякъде е добра новина за протеста. Тръмп вече обяви, че ще ги подкрепи, но нито има идея кои са, нито как всъщност ще им помогне, нито е оставил някой около себе си или в администрацията, които да има идея или да смее да му каже. Казвам, че това е добра новина по принцип за Иран, защото историята ни учи, че всеки път като щатите се намесят там става по-лошо – след като наместиха диктатор фен на мъченията, превръщането на Техеран в порнoгрaфска столица на Азия и ограбване на ресурсите на държавата, създадоха плодородно поле за наместването на религиозните фанатици опиращи се на по-ниско образованото мнозинство от населението. Нищо учудващо. Дано да не се повтори пак сега.

За района това ще е добра идея, защото подобно на Русия, за Иран външната политика означава да дестабилизира чрез проксита. Последно бяха Хутите, а традиционно Хизбула и Хамас. Последните се подкрепят и финансират от Нитеняху, за да може да радикализира съвсем управлението на Израел, но е факт, че макар с осигурени от него пари ракетите идват от Иран. С промяна на модела вниманието на Техеран ще се обърне навътре. Отново подобни на Русия практически целият им разузнавателен и военен ресурс е организиран към опазване на вътрешния ред, но при масови протести това ще се разпадне. Да се надаваме поне, че няма да има разпадане на самата държава, защото това ще доведе отново до местни радикални групировки и колониални интереси. При Афганистан и Пакистан това доведе като страничен ефект до спиране на усилията за елиминиране на полио и връщането му на места след като фанатици с аргументи идентични на родните антиваксъри избиваха лекари и здравни работници.

И доколкото протестите са значителни, енергията на GenZ е голяма и проблемите са сериозни, ако завали в близките два месеца и напълни язовирите, може да останем само със снимки като тази от протестите преди две години срещу убийството на Махса Амини – визуално силни с голям отзвук в Европа, но малък дългосрочен ефект. Затова нека ги подкрепяме и търсим как да помогнем не само на думи, но да бъдем реалисти какво се случва на терен и че всъщност нямаме идея или аналог в Европа. Решението трябва да дойде отвътре – също както при ситуацията в България.

И напомням като четем за GenZ в Иран да не съдим за мотивацията и опита им по клишетата от щатите или по тези в България, както и съответно да не правим паралели с протестите у нас. Описах защо наскоро опитвайки се да определя какви са поколенията у нас.

Решение на Комисията за журналистическа етика по получения сигнал от СЕМ относно разпространена информация от Христо Грозев за Диляна Гайтанджиева

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

В Комисията за журналистическа етика постъпи сигнал от Съвета за електронни медии по случая с разкритията на Христо Грозев срещу Диляна Гайтанджиева. Каква е тезата накратко: ГРУ (Главно разузнавателно управление) е централният орган на военното разузнаване на Русия, ГРУ има хакерско звено 29155, то използва външни връзки за разпространение на незаконно получена и вредяща информация, Диляна Гайтанджиева, българска журналистка, е тъкмо такава външна връзка.

СЕМ не е установил нарушение на Закона за радиото и телевизията от страна на БНТ, бТВ и Нова, но “доколкото преценката за съответствието с Етичния кодекс на българските медии е от компетентността на Комисията за журналистическа етика, медийният регулатор реши да сезира Комисията дали БНТ, бТВ и Нова са спазили Етичния кодекс на българските медии”, по-конкретно 1.1. Точност и 2.5.1. Дискриминация. Предложението е на Къдринка Къдринова, член на СЕМ от квотата на президента.

Комисията за журналистическа етика поиска становища от трите медии и получи такива само от търговските медии. БНТ не изпрати становище.

През декември 2025 решението на Комисията за журналистическа етика беше публикувано и предоставено на Съвета за електронни медии.

Съюзът на българските журналисти е потърсил за коментар Диляна Гайтанджиева, която е казала следното: „Благодаря на СЕМ, че защитава журналистическата етика и принципи. Търся правата си по съдебен път. А що се отнася до аргумента, че клеветите срещу мен са изречени от човек, участвал във филм, спечелил „Оскар“, и следователно те не трябва да се подлагат на съмнение, ще припомня, че и свързаните с „Ал Кайда“ в Сирия „Бели каски“ също взеха „Оскар“.“ Няма данни да е търсен за коментар Христо Грозев.

До този момент Комисията няма данни, че Гайтанджиева води дело по обсъждания въпрос. Това е важно, защото Етичната комисия не гледа жалби в случай, че по същия въпрос се води съдебно дело.

Никъде в решението не е записано че “твърденията на получили “Оскар” не трябва да се подлагат на съмнение“. Напротив, както всеки може да се убеди от решението, Комисията взема предвид както Оскара, така и множество аргументи и други източници.

Няма данни Гайтанджиева да е искала право на отговор и да й е било отказано.

Нормативи за цена на час програма за 2026 г.

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

През декември 2025 със свое решение правителството е утвърдило нови нормативи за час програма на Българската национална телевизия и Българското национално радио за 2026 г. за подготовка, създаване и разпространение на национални и регионални програми: на БНТ – 1410 евро и на БНР – 353 евро.

Размерите на нормативите за час програма са съобразени с предвидения обем/часове телевизионна програма и радиопрограма за 2026 г., съответно на БНТ и на БНР, съгласно издадените от Съвета за електронни медии лицензии за доставяне на аудио-визуална медийна услуга и радиоуслуга. Съобразени са и с основните допускания при разработването на проекта на Бюджет 2026 г.

Взети са предвид ефектите от увеличението на минималната работна заплата и на максималния осигурителен доход от 1 януари 2026 г. По проектите на бюджети на БНТ и БНР е разчетена политика по доходите и са заложени средства за актуализиране на възнагражденията на членовете на управителните съвети на обществените медии в съответствие с разпоредбите на Закона за радиото и телевизията.

Предложените нормативи за час програма са изчислени при общ обем телевизионна програма – 35 040 часа и радиопрограма – 100 375 часа.

На база на определените нормативи за час програма се определят проектите на трансфери (субсидия) от държавния бюджет на БНТ и БНР за изпълнението на функциите им като национални обществени доставчици на аудио-визуални медийни услуги и радиоуслуги.

Гласуваната стойност е с три процента над стойностите по проект.

Доприпка огнения кон!

от Гергана Василева

лиценз CC BY-NC-ND

Честита да ни е 2026!

На децата, на родата!
На приятели, на мен самата!
Здраве, радости безчет!
Обич, слънце, берекет!

Не съм прекалила с шампанското. Нито ме е хванало Дунавското, че да не ме пусне. Просто си мисля, че след такава тежка година, каквато отмина, ми е ред и ми се пада нещо по-спокойно… Ще видим как спокойното ще продължи, ама започна с цъфтене!

Моите “полярни” кученца на балкона решиха, че онова увеличаване на деня след Игнажден (колкото грахово зърно) им стига, че да се изперчат в целия си блясък. Дотолкова, че да ме накарат снощи, докато съседите си пробват колебливо фойерверките, да грабна сандъчето и да окося най-лаещите, че да ги оставя на топло във водичка. Останалите продължват да растат доволно при минус 4-5 градуса.

Това е – сух студ и снежец, по-малко и от пудра захар по кекс! А какви зими имаше, а? Помня много ясно една от тях – 2012! Когато новият сняг покриваше стария и така няколко пъти! И сутрин, докато вървиш в бялата чистота и тишина, единствения звук е свежото хрупкане на стъпките в пъртината…

Да си пожелаем Синева! Докато я виждаме, докато и се радваме, докато я поемаме – пречистваща и вечна – и ние се чувстваме живи!

И където има синева – има и криле!

Да си пожелаем полет! Защото самата мисъл за това, означава да мечтаеш! Да се откъснеш от земното притегляне на ежедневието, за да стигнеш там, където само ти знаеш, че искаш да стигнеш. Да танцуваш с вятъра, да погалиш гривата на облаците, да крещиш като дете сред вълните… Дано!

И да си пожелаем Топлина! Защото иде Огнения кон – какво ако не Топлина поне трябва да носи! Да я имаме в сърцата си (както и в ставите и кокалите)! Да я раздаваме – за да е светло и уютно около нас.

… и по някой огнен къч да хвърляме от време на време. За тонус Ако друг ефект няма – поне ще хвърчат искри!

Да бъде, дружина!

Годината в 10 точки и едно заключение

от Божидар Божанов

лиценз CC BY

Политическата 2025 г. беше дълга и изпълнена със събития. Ще си позволя да направя обзор на вътрешнополитическите събития, подредени хронологично, както и техните първопричини и последствия.

Външнополитическият контекст е важен, външнополитическите лупинги на управляващите – също, но дори без тях, вътрешнополитическата картина остава същата. Може би с уточнението, че вътрешната нестабилност винаги е подхранвана допълнително от външните турбуленции.

Но нашата си системна политическа криза щеше да е факт дори без външните фактори, защото тя е криза не нелегитимното упражняване на публична власт. Тя се усложнява от разломните линии в българското общество по отношение на външната политика, но не те са в нейната основа.

Преговорите за правителство

Годината започна с преговори за правителство, на които освен ГЕРБ, БСП и ИТН, участвахме и ние от Демократична България. Няма да припомням всички подробности освен две: 1) преговорите бяха прекратени едностранно от ГЕРБ, с прессъобщение на 5-ти януари, след като 30 минути по-рано се бяхме разделили с ангажимент за уточняване на часа за следващата среща. 2) в окончателното коалиционно споразумение между трите останали партии бяха премахнати точно точките, които бяха част от санитарния кордон срещу Пеевски. Някои от тях – символни и декларативни, други – много конкретни по отношение на съдебната власт, службите, подслушванията и злоупотребите на прокуратурата в наказателния процес.

Защо беше нужно потвърждение на очевидното за някои, особено след провала на ротацията – че ГЕРБ и Борисов не могат да участват в ограничаване на нелегитимното влияние на Пеевски (или на който и да било друг). Защото това далеч не беше очевидно за широката публика, на която беше внушено, че ние сме политически неблагонадежни – че искаме постове, или че не знаем какво искаме.

Тези преговори бяха риск за нас и понесохме много критика. Все пак държахме те да са публично и да е ясно, че се водят – за разлика от преговорите след нашето изваждане от тях. И смятам, че показахме как трябва да се водят политически преговори – спокойно, културно, но неотстъпчиво за най-важните неща; и поставяйки приоритетите и споразумението преди изобщо въпроса за постовете. По този начин беше частично неутрализиран и последващия разказ, че ГЕРБ са нямали друг избор, освен да изберат Пеевски. За да стане кристално ясно, че изборът на Пеевски за партньор не е на база на политическа логика, а на база на страх от наказателно преследване.

Всичко, което последва в политическата 2025 г. е резултат от това решение тогава – ескалиращата наглост на Пеевски беше неизбежна при отказа на основните партии да го ограничат.

Натискът за еврозоната

В началото на мандата на този кабинет трябваше да се вземе решение дали да се поиска конвергентен доклад, който да позволи влизане в еврозоната. Управляващата коалиция изобщо не беше ентусиазирана – при първото ми участие в Панорама след гласуването на кабинета поставих този въпрос, а Тошко Йорданов каза (по спомен), че България не е готова за еврозоната. В процеса на преговорите БСП също имаха сериозни резерви за еврозоната. А знаците от Министерство на финансите и управляващото мнозинство бяха много обезпокоителни – говореше се за огромна дупка в бюджета (която реално не съществуваше), в опит да се намери публично оправдание за отказа от еврозоната. Неофициално от МФ излизаше информация, че готвеният проект на бюджет е с над 3% дефицит, което би ни дисквалифицирало за еврозоната, а Борисов в няколко излизания пред медиите казваше, че няма да лъжем Брюксел и ще покажем реалния дефицит, което се четеше, че няма да се опитваме да влизаме в еврозоната. В началото на януари мнозинството отхвърли и изменения в Закона за БНБ, които бяха изискване за еврозоната.

На база на тази информация ние предприехме масирана комуникационна офанзива. Във всички свои участия посочвахме отказа на правителството от еврозоната. Всеки ден говорихме и в пленарна зала, и пред медиите в парламента, че правителството отстъпва от този стратегически приоритет.

Накрая конвергентен доклад беше поискан, а бюджетът беше внесен с 3% дефицит. Твърденията за дупката от 18 млрд. лв. се изпариха.

Сега ще слушаме опорните точки кой ни е “вкарал е еврозоната” и как ние сме били в опозиция на еврозоната, но нашата роля беше именно на катализатор на това правилно решение.

Решението на Конституционния съд за изборните резултати

Решението на Конституционния съд от 13-ти март, макар да не промени значително съотношенията в парламента, беше ключово – бяха проверени около 2200 секции (от 12 хиляди), на база на това бяха установени съществени нарушения в доста секции, а при преизчисляването цяла нова парламентарна група влезе в Народното събрание. Решението показа нагледно какви изборни манипулации се правят и от кои партии – най-много гласове бяха надписани на ДПС Ново начало и ГЕРБ. С бюлетини, попълвани от един и същи човек, с дописване на гласове в протоколите и какво ли още не (все неща, които машинното гласуване елиминира).

Решението намали мнозинството на ГЕРБ, БСП, ИТН и АПС на 121 гласа, но то дойде в момент, в който вече беше ясно, че Пеевски не само подкрепя правителството, а и получава повече услуги от мнозинството, отколкото АПС: беше избран Орлин Колев в Конституционния съд, беше направено предложението за “Магазин за хората” в проекта на бюджет, а същият беше подкрепен на първо четене от ДПС-НН.

Трябва да припомним и как се стигна до този резултат – след изборите и обоснованото усещане за масови изборни нарушения, няколко парламентарни групи, в т.ч. ПП-ДБ, оспорихме частично изборите пред Конституционния съд. Списъкът със секции в нашето искане беше най-пълен и беше базиран на различни установени аномалии в данните от изборите. Аномалии, които до голяма степен след това Конституционният съд потвърди, че са изборни нарушения.

Приемането ни в еврозоната

Приемането ни в еврозоната се случи в началото на юли с решения на съответните европейски институции. Но това беше предхождано от няколко събития.

В името на този приоритет, ние (ПП-ДБ) отказахме да участваме във вотове на недоверие до официалните актове на европейските институции, с които България да бъде приета в еврозоната. Това не значеше подкрепа за правителството, но не значеше и че искаме да го сваляме, преди еврозоната да бъде необратима.

След като президентът направи заявка за референдум, имаше нужда, вкл. пред международните партньори, да се покаже ясното мнозинство в българския парламент за еврозоната. Затова премиерът и гуверньорът на БНБ предложиха декларация, която да бъде подписана от всички, за които еврозоната е приоритет. Нашите подписи бяха на тази декларация.

За съжаление смятам, че бяха допуснати грешки при реализацията – в Закона за еврото бяха приети прекалено рискови силови правомощия. В регулаторите (основно КЗК) бяха избрани хора без нужните качества. Информационната кампания не беше адекватна и липсваше в социалните мрежи. Предстои да видим дали всички технически проблеми са решени. Но за всичко това отговорността е на мнозинството и правителството.

Арестите и дългосрочното задържане под стража

В деня на официалното ни приемане в еврозоната през юли, Пеевски реализира своята мръсна операция по задържането на варненския кмет. Много може да се напише за процесуалните способи, чрез които може един обвиняем да бъде държан дълго време в ареста. Но за тези арести трябва да се кажат 5 неща.

1) Пеевски показа, че разполагайки с прокуратурата, разследващия орган (инспекторите от КПК) и съответния административен ръководител на съда чрез контрола си върху ВСС, може да гарантира дългосрочно задържане в ареста;

2) това е демонстрация както към опозицията, така и към партньорите/подчинените в управлението – ако много се отваряте, мога да ви държа в ареста;

3) в изтритите точки от коалиционното споразумение имаше мерки срещу тази злоупотреба, преди още тя да се случи: случайно разпределение при разглеждане на мерки за неотклонение;

4) никой не възразява срещу това да има разследване за корупция – и ако някой е виновен, съдът да реши – но без напълно ненужни задържания в досъдебна фаза, които по европейските стандарти трябва да се прилагат в изключителни случаи;

5) това безобразие беше един от факторите, заради които се натрупа обществено напрежение, довело до масочите протести.

Използването на прокуратурата с политически цели не започна с тези арести, но те бяха кулминацията на процесуалния произвол. Исканията за имунитетите на Кирил, Лена и мен дадоха началото на опита за саморазправа с опозицията. Знаейки, че всичко ще се разпадне в съда, си дадохме имунитетите веднага. Но срещу нас не е имало опит за задържане, което прави летните арести прекомерни дори за самозабравилия се Пеевски и неговия обслужващ персонал в прокуратурата и КПК.

Вот на недоверие за завладяната държава

През септември темата в парламента беше “завладяната държава” – темата на вота на недоверие, който внесохме. Мотивите (80 страници) бяха задълбочено изследване на механизмите на дозавладяване на институциите и на отказа на правителството и мнозинството да противодейства на тези механизми. “Завладяна държава” е термин, който описва държави, чиито институции действат в частна полза, а не в обществена, за каквато са създадени. В мотивите приведохме множество конкретни примери (напр. натиска върху кметове и снимките под герба в каб. 222А, покриване на контрабандата на цигари от МВР в Пловдив, монополизация на продуктови такси) и конкретни имена – Пеевски, Таки, Ковачки.

Предходните вотове на недоверие не бяха сериозни и това стабилизираше управляващите. Те с лекота отбиваха тезите на вносителите на предходните вотове, основно с аргумента, че за няколко месеца няма как да се решат проблеми на няколко десетилетия. С вота на недоверие през септември това не беше така, тъй като фоксът беше върху това как действа и бездейства именно настоящото правителство (основно – в сектори правосъдие и вътрешни работи). И аргументи по същество в защита на кабинета почти нямаше, като изключим опитите на министъра на правосъдието да направи помен с чужда пита, хвалейки с резултати, постигнати на база на работата, свършена от предходните правителства.

Вотът на недоверие включваше и друга голяма тема през годината, стартирала от прокараните от нас изменения в Закона за съдебната власт, с които Сарафов не можеше да бъде избран за редовен главен прокурор и можеше да бъде изпълняващ функциите само 6 месеца, съответно последващото бездействие на изпълнителната власт по отношение на спазването на закона, след като Сарафов остана на поста и след законовия срок, допълвайки картината на завладените институции и на сринатото доверие в съдебната власт.

Във връзка с темата на вота от Да, България (официално с ново ръководство от май месец) формулирахме и т.нар. “План за противодействие и отпор на завладяната държава” с 10 конкретни точки, в които показахме, че не просто стоим и се оплакваме, а планираме и работим за демонтиране на модела.

Благодарение на този вот на недоверие, “завладяната държава” стана устойчив израз в публичния разговор за политика. Този вот на недоверие фокусира нелегитимните инструменти, чрез които се упражнява властта и илюстрира какво конкретно стои зад повтарянето на името на Пеевски, за което често ни обвиняваха. С този вот на недоверие разбирането на завладяната държава се пренесе сред много по-широк кръг хора и смятам, че това също допринесе за протестната енергия.

Местните избори в Пазарджик и превземането на ГЕРБ

Местните избори в Пазарджик бяха сериозен трус в управлението. Мандатоносителят ГЕРБ стана 6-та политическа сила на местни избори в областен град. А Пеевски, с мащабно купуване на гласове под чадъра на МВР, стана първи.

Това беше резултат от много процеси, вкл. процеси по превземане на мрежите на влияние на ГЕРБ по места. Пеевски, през прокуратурата и КПК, тихомълком, придърпваше бизнесмени, близки преди до ГЕРБ. Това изсмуква контролирания и купен вот на ГЕРБ и ги оставя единствено по автентичната им подкрепа, която е недостатъчна за да бъдат първа политическа сила. Това се случи и в Пазарджик. Това беше посочено и в sms-а, който Иво Мирчев изпрати на Борисов. В него се казваше, че всичко това е резултат от отказа да бъде подкрепен санитарния кордон.

След това Борисов излезе и са “самовзриви” (образно казано), казвайки някои истини, които отричаха доскоро. На практика бяха потвърдени мотивите на нашия вот на недоверие, че “кръгове и кръгчета” управляват министерства, а искането му за оставки в МВР заради поголовното купуване на гласове потвърди нашите твърдения, че Пеевски е овладял МВР. Оставки не последваха, а шефа на областната дирекция беше преместен в звеното за подпомагане на министъра. Борисов, обаче, беше “успокоен” с няколко кратки прессъобщения и брифинга на Пеевски, с които му каза, че няма да му позволи да отиде на избори и няма да го направи премиер.

Но местните избори в Пазарджик осветиха процесите на превземане и отслабване на ГЕРБ от страна на Пеевски и невъзможността на ГЕРБ да противодейства на това.

Най-лошият бюджет

В началото на ноември беше внесен най-лошият бюджет от близо 30 години. С него се увеличаваше данъчно-осигурителната тежест – т.е. вземаха се пари от работещите и от бизнеса, предвиждаше се 20 млрд. лв. дълг, за да се дадат големи увеличения на силовите структури и за да се напълнят корупционните касички на Пеевски, вкл. Българската банка за развитие.

Ние бяхме започнали да говорим за бюджета още от началото на октомври. Може би за изненада на всички тогава, от Да, България предложихме голям пакет от разумни десни мерки, които да позволяват стабилни публични финанси. Мерките бяха реформаторски и непопулярни. Включваха ограничаване на корупционния риск, ограничаване на неефективни разходи и стимулиране на бизнес средата. В продължение на 2 месеца тезата ни беше “бюджетът може да стане добър, ако в него има реформи – вкл. нашите реформи”. По този начин показахме ясната алтернатива на правителството. А правителството и мнозинството, със своята арогантност и самодоволство, вкараха бюджет, който дори сами не можеха да защитят. Единствената защита дойде от ДПС “Ново начало”, което беше ясна индикация, че това е бюджетът на Пеевски.

В нормална политическа ситуация, бюджетът е резултат от компромиси. Партията с 66 депутати прави най-малко компромиси, а партията с 29 депутати – повече. Реалността, обаче е, антиполитическа – партията с 29 депутати диктува основните параметри на бюджета, а останалите дори не смеят да го защитят. Бюджетът беше пряко следствие от завладяването на институциите, но също така и инструмент за допълнително финансиране на този корупционен модел от парите на българските граждани и бизнес.

Бюджетът беше числовото изражение на завладяната държава и като такъв изпълни нашата политическа теза с неоспоримо съдържание.

Най-големият протест от 1997 г. досега

Протестът започна като протест срещу бюджета, на който се събраха десетки хиляди протестиращи. Но бюджетът беше просто последната капка, с която чашата на търпението преля. Арогантното завладяване на институциите, неспазването на базово приличие, комисия за 26 секунди, промените в специалните закони за службите, с които те да бъдат дадени на Пеевски, продължаващото узурпиране на властта от Сарафов и продължаващите злоупотреби на КПК, натътрузването на Пеевски върху всяка тема, анонса за държавата с “главно Д” и безобразното поведение на депутатите на Ново начало. Всичко това създаде среда, в която протестите срещу Сарафов и незаконните арести, протестите за достойно заплащане на младите лекари и недоволството от бюджета, се сляха в една неудържима вълна от гняв.

След няколко неадекватни маневри (“ще го изтеглим, “няма да го изтеглим”, “това е протест на работодатели”, “тези хора не знаят какво искат”, “ще го изтеглим, ама ще е почти същия”), на 10.12. по площадите в цялата страна излязоха вероятно над 200 хил. души. Освен над 100 хил. на жълтите павета, имаше протести в десетки градове – дори в такива, в които никога е нямало протести, дори през 1997 г.

Контрапротестите, организирани от Пеевски, бяха гротеска на гърба на бедни и онеправдани хора, докарани почти насила по площадите. Това добави към обществения гняв, заедно с опита да бъдат омаловажени протестите в началото.

На протестите имаше всякакви хора с всякакви идеи. Но със сигурност това не бяха антиевропейски протести, не бяха срещу еврото. Бяха протести срещу модела на завладяната държава, олицетворяван от Пеевски и Борисов и тяхното взаимодействие.

Важен елемент от протестната енергия беше и включването на малцинствата, които Пеевски се опита да “загради”, но те му казаха, че не им е никакъв. Демонополизирането на етническия вот продължи да бъде тема и след края на политическия сезон – явно Пеевски и Борисов са изнервени от тези тенденции.

Протестите бяха мирни, а опитите да бъдат компрометирани с внедряване на провокатори и неадекватна реакция на МВР, не бяха успешни. Това им даде още по-голяма тежест и легитимност. И изходът беше неизбежен.

Но протестът не изчезна и след оставката, което означава, че има гражданска енергия за промени. И за противопоставяне на безобразията и преяждането с власт, вкл. на уволненията на неудобни журналисти.

Оставката на правителството

Когато насред декемврийския студ броят на протестиращите срещу теб расте, а не намалява, политическата логика изисква оставка. Защото явно си счупи нещо толкова сериозно, че си загубил легитимност. Това е ефектът “Пеевски” – до каквото и да се допре, го делегитимира.

Оставката на правителството е значим успех за протеста, който акумулира толкова гражданска подкрепа и енергия, че оставането на власт щеше да бъде напук на обществените настроения, а това винаги има катастрофални резултати.

Изглежда оставката не беше по вкуса на Пеевски, защото той искаше да се възползва от контрола си върху правителството 4 години. Пеевски и неговите говорители обясняваха цяла година, че повече правителства няма да падат след протести. И ето, че площадът ги опроверга, слагайки санитарния кордон, който мнозинството в парламента го беше страх да сложи в началото на годината.

А сега накъде?

Годината затвори един цикъл – от отказа за изолиране на Пеевски от страна на мнозинството в парламента, до неизбежния обществен взрив в резултат на този отказ.

Геополитическият контекст се променя много динамично и ще предстоят трудни решения. Ще има опити за подкопаване на бъдещи общи европейски позиции по ключови геостратегически въпроси. България трябва да бъде силен глас за общата европейска политика в сферата на сигурността и отбраната.

В началото на 2026 г. предстоят избори, на които ние ще трябва да положим всички усилия, за да убедим хората, излезли на протест и хората, които подкрепяха протеста, че техният политически инструмент за демонтиране на модела на завладяната държава сме ние. Трябва да убедим хората в това, че ние сме най-добре подготвени и сме най-решителни да направим най-малко следното:

Да демонтираме корупционния модел на управление
Да гарантираме европейската принадлежност на страната в сложния геополитически контекст
Да ограничим проникването на руско и на всякакво друго зловредно влияние
Да намалим административната тежест и тормоза върху бизнеса
Да запазим данъчните и осигурителните ставки, правейки необходимите реформи в публичните системи

Всички тези приоритет и степента, в която ще можем да ги изпълняваме, зависят от изборите и изборния резултат. Протестите и оставката са само началото. Поредно начало, което този път трябва да доведем докрай, въпреки всички неизбежни трудности по пътя.

През 2026 отново българските граждани ще решават.

Материалът Годината в 10 точки и едно заключение е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

“Водещият твърде много питаше”: кампания в подкрепа на журналисти, уволнени след политически натиск

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

Етичният кодекс на българските медии е създаден преди повече от 20 години. За това време няма много примери за журналистическа солидарност. Напротив, медиите на Пеевски създадоха втори Етичен кодекс, почти неразличаващ се от първия, който да се прилага за тях, обединени в Български медиен съюз, от друга, собствена етична комисия. Този съюз заедно с кодекса и комисията си се загуби в годините, но разделението в българските медии и българската журналистика остава.

Същевременно в Етичния кодекс на българските медии има разпоредби, отнасящи се до журналистическата солидарност:

“4.7 Ще подкрепяме наши колеги от други медии, когато те са несправедливо нападани или критикувани. Oт друга страна обаче, професионалната солидарност не ще бъде извинение за укриване или изкривяване на информация.

4.8 Ние вярваме, че журналистите, които са спазили буквата и духа на този Кодекс, но са преследвани в съда от трети страни заради техни публикации, трябва да бъдат подкрепяни от медиите, в които работят.”

По тази причина заслужава отбелязване фактът, че в последните дни журналисти от различни национални и регионални медии се обединяват “за подкрепа към колегите, свалени от ефир след политически натиск за това, че са задали „неудобни“ въпроси.” Основанието неправедливо нападани или критикувани е конкретизирано: свалени след политически натиск.

Ето и текстът, открит за присъединяване, с присъединилите се досега:

“Уволнението на Мария Цънцарова от БиТи Ви е последното, но и поредно професионално поражение за журналистиката в България. Този случай е част от практиката на подмолна саморазправа, изхвърлила от екрана на националните телевизии не един или двама журналисти през последните години. Уволнението на Цънцарова от Би Ти Ви обосновава подозренията, че медията е завладяна от дълбоката държава. По-лошото е, че то е и поредна конвулсия на полуживата медийна свобода в България.

Обединени от тревогата за нейното бъдеще ние, журналистите от:

Actualno.com

„Булевард България“

„ВИЖ“

Gospodari.com

Gramofona.com

„Дарик радио“

„Ден“

„Дневник“

„Дупница нюз“

„Журито“

„За истината“

„Икономически живот“

„Капитал“

„Клуб Z“

„Маргиналия“

Mediapool.bg

„Момичетата от града“

OFFNews

„Отзвук“

„Под тепето“

„Радиан“

„Сакар нюз“

„Сега“

„Тоест“

zagabrovo.bg

EUalive.bg и EUalive.net

Metrocast

изразяваме своята подкрепа към колегите, свалени от ефир след политически натиск за това, че са задали „неудобни“ въпроси.

Водещият твърде много питаше е кампания в подкрепа на всички наши колеги, уволнени или пострадали след политически натиск. Всички медии или инфлуенсъри, които биха искали да се присъединят към кампанията, могат да получат материалите, свързани с кампанията.”

Разпоредбите от Етичния кодекс 4.7. и 4.8. (при съдебни производства), са предвидени тъкмо защото журналистическата солидарност е преценена като въпрос на доброволен избор, основан на етични съображения.

Медийната 2025 в 365 думи

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

Традиционна рубрика на АЕЖ.

Последните оценки, събрани от Илия Вълков, са четири разказа от първо лице за променящата се медийна среда.

Пламена Игнатова работи за Клуб Зет: “Днес питащата журналистика е на изчезване, систематично и удобно подменяна с неопитната. Или още по-лошо – със сервилната журналистика. Вместо една редакция да застане с името си, кадровия, финансовия си ресурс и с юридическата си подготовка зад своите задаващи въпроси журналисти, нейната работа вече вършат блогъри, влогъри и неправителствени организации. Т.нар. мейнстрийм медии се сведоха до новини без контекст и риалити формати за забавление на народа, но пък отказват да отстъпят претенцията си, че правят публицистика и представят максимално широк кръг от гледни точки. Дори афишират тази неистина със самочувствие.”

Кирил Фалин има интересен поглед на журналист от Кюстендил: “Някога в Кюстендил имаше 5–6 радиа – „Перун“, „Ултра“, „Ритъм плюс“, „Осогово“, седесарското „999“, вървеше още и Общинското радио с неговите радиоточки. Две радиа „бълваха“ и в Дупница. В руенския манастир „Св. Иван Рилски“ тръгна и веднага спря първото църковно радио в България. И всички сдадоха скоропостижно. Имаше и няколко вестника – „Сряда“, „Стримон“, „Нова България“, партийните „Посоки“, „Синева“ в предизборно време, предимно в областния град. И в Дупница ги имаше. Всичко приключи.”

Даниел Чипев и Антон Балтаков не са представени с организацията/медията, за която работят.

Даниел Чипев през същата тази изминаваща година е напуснал позицията на директор на новините на БНТ – не е ясно по какви причини, има само слухове – и според медии е консултант на Нова телевизия. Така че неговото мнение е не просто мнение на гражданин, а на човек от кухнята на новинарството – макар че Чипев и тук се въздържа от критични оценки, освен да препоръча новинарство “без пропаганда, директно и честно”. Защо, има ли пропаганда вместо новини?

Андон Балтаков напусна позицията си на генерален директор на Българското национално радио през август 2021 г. по дълбоко лични причини, също така не обявени публично. Той дойде да заеме позицията от САЩ и вероятно се е върнал отново в САЩ, с което може да се обясни неговият фокус върху американската журналистика.

Факти за машинното гласуване

от Божидар Божанов

лиценз CC BY

Продължава активната комуникационна кампания против машинното гласуване. Ето основните манипулации, които виждам:

„ДБ бяха ‘против’ машините преди 21-ва, а сега са ‘за'“ (подплатено с видео, в коетонс Иво Мирчев обясняваме потенциалните проблеми). Каква е реалността: при въвеждането на машините от ГЕРБ, не бяха предвидени достатъчно гаранции за прозрачност и проследимост на процеса. Никой нямаше достъп до изходния код, а гаранците, че инсталираният софтуерът е правилният не бяха приложени в процедурата. При промените на Изборния кодекс април 21-ва по наше предложение бяха приети такива промени (чл. 213а). След редица наши писма до ЦИК, бяха реализирани много от необходимите гаранции. И затова сега процесът е много по-добър от предвидения с промените на ГЕРБ от 2020 г. В резултат на наши инициативи и промени.
„Има секции със сериозни разминавания между машинния протокол и разписките“. Каква е реалността: във всички случаи на установени такива разминавания е правена проверка от ЦИК и е установявано, че грешката е в секционната комисия, която е броила или записала резултата грешно. Примерът със 77 гласа в машинния протокол и 7 гласа при броенето показа, че комисията е написала 7 вм. 77, т.е. машината е била права. След въвеждането на специалната хартия има повече разминавания заради неиздадени расписки, което се дължи изцяло на неподходящата хартия.
„Възрастните хора не могат да гласуват с машина“. Това твърдение от опонентите на машините е даже обидно. Хората са възрастни, а не глупави. Няма данни, които да потвърждават това твърдение. Има обратни данни в социологически проучвания: че подкрепата за машинното гласуване е по-висока в сегмента 65+.
„Зам.министърът на електронното управление снима и изнесе КОДОВЕТЕ НА МАШИНИТЕ“ – това е направо комично. Но беше част от активното мероприятие на ДАНС срещу машините на местните избори. Кодът на машините не е тайна. Той е достъпен за всеки, който заяви достъп (от името на партия или изборен наблюдател). Досъдебното производство по случая доколкото знам е прекратено. Защото няма извършено престъпление. Но беше достатъчно да се измисли тая глупост, за да се махнат машините тогава.
„ПП спечелиха изборите 21-ва заради машините“. Избори при изцяло машинно гласуване са печелили три партии: ИТН, ПП и ГЕРБ. И няма сериозни разминавания между екзит полове и реалните данни.
„Избирателната активност пада заради машините“ – избирателната активност спада от 2021-ва година по изцяло политически причини. След като беше върната хартията, избирателната активност не се повиши, а продължи да спада (веднага след връщането на хартията активността е с 2% под активността на първите избори с изцяло машинно гласуване)

Какви са реалните причими да не искат машини?

Няма тъмна стаичка, т.е. няма снимане с телефон, няма конци, няма нишки, няма нито една от схемите за гарантиране на купения вот.
Не можеш да си купиш цяла секционна комисия, която да пуска бюлетини в урната след края на изборния ден. Може на машината да се пускат гласовв, но това оставя следа, която после е проверима и се доказва манипулацията много лесно (примери има в решението на Конституционния съд).
ГЕРБ и ДПС не могат да контролират машините и това ги кара да си мислят, че някой друг ги контролира. Започнали са да вярват в собствената си пропаганда и да градят конспиративни теории.

И в тази връзка припомням девет факта за машините:

Машините осигуряват коректно отчитане на резултата, без човешки грешки (съзнателни или несъзнателни). С машините не може да има невалидни бюлетини (вкл. направени такива от секционната комисия)
С машините пускането на бюлетини от самата секционна комисия (когато цялата е купена) е много по-трудно, защото оставя следа в лога на машината – такива проблеми установи Конституционния съд и „касира“ някои такива секции.
Машините са достъпен начин за гласуване, който е толкова лесен, колкото хартията. Дори в някои случаи по-лесен, като напр. за хора със зрителни увреждания.
Изборният резултат при машинно гласуване излиза много по-бързо, а не трябва да се чака до обяд на следващия ден
Няма никакви проблеми с преференциите, които при броене на хартия често се пропускат – имахме случай на кандидат, който беше на ръба на прага на преференциите и не влезе, защото не всички комисии бяха броили преференции.
Кодът на машините е достъпен за всяка партия, която го поиска – съгласно промени в Изборния кодекс, които ние сме предложили. Така че никой не може да го „открадне“, „снима“, „пипа“ и други глупости.
В изтеклия запис от заседанието на колегите от ПП няма никъде думите „ала-бала с машините“.
Може (и трябва) да бъде въведено максимално широко контролно броене на разписки – така ще отпаднат всякакви съмнения, че някакви гласове са надписани или премахнати в машинния протокол. До момента винаги, когато е имало разминаване между разписки и машина, се е оказвало, че става дума за човешка грешка при броенето.
Процесът по удостоверяване и процесът по инсталиране на софтуера на машините е проследим и е под контрола на ЦИК, а не на фирмата-доставчик. Дори някой да има физически достъп до машините, не може да направи нищо без ЦИК, които държат ключа.

Рационален разговор за Изборния кодекс е възможен и както винаги ние ще го водим.

Материалът Факти за машинното гласуване е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.