Министърът на финансите каза, че не е време за демокрация.
Министърът на правосъдието се опита да каже, че бил длъжен и затова поискал дерогация на Конвенцията за правата на човека и всички правели така.
Серията “не е време за” продължава с участието на депутата Йордан Цонев пред Панорама на БНТ.
Може за известно време да се лишим и от свобода на словото.
Може – ако е във връзка със защитата от пандемията. Да не се окаже, че е по отношение на критиците на властта заради едната критика.
Това е положението: прокуратурата харесва чл.326 НК и се е въоръжила с него. За пръв път писах през 2015, че става модно свободата на словото да се ограничава не през медийния закон, а през други закони – и не от медийния регулатор, който винаги е подозиран в цензура, а от съвсем други органи- като прокуратурата и като тогавашната “комисия на Мавродиев”.
И по-късно някой се сещаше за чл. 326 НК, после го включиха за изменение в Закона за извънредното положение, ветото на президента върху изменението на чл.326 ал.1 беше прието, но не защото ГЕРБ са променили намерението си за слово да има предвидено наказание лишаване от свобода и да действа прокуратурата, а защото бързали да приемат закона – министър-председателят Борисов ни изясни това.
Все пак в чл. 326 ал.2 НК са вдигнали санкциите.
Чл. 326. (1) (Изм. – ДВ, бр. 28 от 1982 г., в сила от 01.07.1982 г., изм. – ДВ, бр. 41 от 1985 г., изм. – ДВ, бр. 92 от 2002 г., в сила от 01.01.2005 г., изм. относно влизането в сила – ДВ, бр. 26 от 2004 г., в сила от 01.01.2004 г., изм. – ДВ, бр. 103 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г., предишен текст на чл. 326 – ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Който предава по радио, телефон или по друг начин неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, се наказва с лишаване от свобода до две години.(2) (Нова – ДВ, бр. 26 от 2010 г., изм. – ДВ, бр. 28 от 2020 г., в сила от 24.03.2020 г. до отмяна на извънредното положение) Ако от деянието по ал. 1 са настъпили значителни вредни последици, наказанието е лишаване от свобода до пет години и глоба от десет хиляди до петдесет хиляди лева.
Тепърва ще става ясно колко не е добре чл. 326 НК да се вади от кобура срещу всяка критика.
.
Update: 11 април
Уточнява се, че обвинението е по чл.326.1, не по чл.326.2:
Днес, 10 април 2020 г., получих обвинение от българската прокуратура по чл. 326, ал.1 от Наказателния Кодекс (НК), във връзка с мои интервюта за Българското национално радио и Българската национална телевизия по повод на лекарствоснабдяването в страната в условията на пандемията с COVID-19.
Проф. Стоименова възразява срещу приравняването на
даването на обективна информация относно възможни ситуации в лекарствоснабдяването, които са предотвратими и решими, поднесена по безспорно балансиран начин, основано на анализи, препоръки от Световната здравна организация, ЕК, Европейска агенция по лекарствата и др. източници – и неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога
Категорично заявявам, че всяко едно послание, твърдение и предположение в медиийните ми изяви почива на 25-годишния ми опит във фармацевтичния сектор (придобит в призводството, търговията и маркетинга на лекарства, лекарствената безопасност и държавната администрация) и на публикувани анализи и информация и нямат характеристиките, които прокуратурата им приписва.
.
Update: 13 април
Фармацевти протестират в защита на проф. Стоименова
На входа на аптеките ще бъдат сложени плакати, с които ще покажем, че както тя не се страхува да говори, така и ние не сме страхуваме. Ние не намираме тя да е казала нещо страшно, лошо, опасно.
В какво се състои проблемът в решението на Атанас? За превключване към нощен режим той използва div със закачена JavaScript функция, която да обслужва събитието click, т.е. единствено интеракция с мишка или натискане с пръст. Но тъй като div не е интерактивен елемент в HTML той не може да приема фокус от клавиатурата и няма да реагира на никакви взаимодействия с нея. Това го прави неизползваем за онези потребители, които поради някаква причина не могат да използват мишка.
Проблемът може лесно да се реши ако използваме елемента button. Той по подразбиране приема фокус, реагира както ва взаимодействия с мишката, така и на клавишите за нов ред и интервал. Може да бъде стилизиран със CSS по същия начин както всеки друг елемент. Да видим как ще изглежда кодът тогава (ще подчертая промените с получер шрифт):
<button type="button" class="wpnm-button">
<div class="wpnm-button-inner-left"></div>
<div class="wpnm-button-inner"></div>
</button>.wpnm-button {
padding: 0;
border: none;
background: none;
font-size: 1rem;
}След като променихме елемента, се налага да направим и някои промени в стиловете – тъй като бутоните има подразбиращи се стилове, които да ги накарат да изглеждат като бутони, ние ще трябва да ги пренапишем.
Тъй като вече използваме интерактивен елемент, можем да добавим стилове, които да го отличават когато фокусът е върху него, когато е посочен с мишката или натиснат. Но това ще го оставим за домашно…
Вече имаме хубав бутон, достъпен за потребителите, използващи клавиатура, но на бутонът му липсва текстов етикет. Той е важен за потребителите, използващи екранен четец – когато курсорът на четеца или фокуса попадне на този бутон, той няма да може да даде подходящо описание на потребителя и потребителя няма да може да разбере какво прави този бутон. Най-добре би било текстовия етикет да е видим непосредствено до заобления превключвател, но за да не разваляме изчистения дизайн ще добавим скрит етикет чрез атрибута aria-label. Освен това ще е добре потребителя да може да разбере дали в момента нощния режим е включен или изключен. Състоянието на бутона можем да укажем с атрибута aria-pressed. Този атрибут служи за указване на състоянието на бутони с две състояние (включено – изключено, натиснат – ненатиснат), точно като нашия превключвател към нощен режим.
<button type="button" class="wpnm-button" aria-label="<?php esc_attr_e( 'Dark mode switch', 'textdomain' ); ?>" aria-pressed="false">
<div class="wpnm-button-inner-left"></div>
<div class="wpnm-button-inner"></div>
</button>jQuery(function($) {
/*Click on dark mode icon. Add dark mode classes and wrappers.
Store user preference through sessions*/
var $button = $('.wpnm-button'),
$body = $('body');
$button.click(function() {
// Show either moon or sun.
$button.toggleClass('active');
// If dark mode is selected.
if ($button.hasClass('active')) {
//Add dark mode class to the body
$body.addClass('dark-mode');
//Save user preference to Storage
localStorage.setItem('darkMode', true);
// Reflect the state on the button itself.
$button.attr('aria-pressed', true);
} else {
$body.removeClass('dark-mode');
localStorage.removeItem('darkMode');
// Reflect the state on the button itself.
$button.attr('aria-pressed', false);
}
})
//Check Storage. Display user preference
if (localStorage.getItem("darkMode")) {
$body.addClass('dark-mode');
$button.addClass('active');
// Reflect the state on the button itself.
$button.attr('aria-pressed', true);
}
})Както виждате, за етикета на бутона използвах PHP код, който да позволи етикетът да бъде част от преводите на темата или разширението. По този начин с малко помощ от общността на WordPress темата или разширението ни може да достигне до повече потребители.
Освен, че добавих промяна на атрибута aria-pressed, в JavaScript добавих и една оптимизация – можем да запазим в променливи jQuery референциите към бутона и елемента body, за да си спестим търсенето в DOM при всяко изпълняване на части от кода. Макар в случая да не е чак толкова критично, ако страницата има твърде много елементи или имаме много скриптове, подобен подход може да има съществен ефект върху производителността.
Това е минимума от промени, с които да направим превключвателя достъпен. Можем да подобрим още нещата, като например направим етикета видим когато фокуса е върху бутона. Това може да стане с техниката, описана от Adrian Rosseli за добавяне на достъпен етикет на емотикони, и която използвам за бутоните за споделяне в разширението ми Minimal Share Buttons (има ги и под тази статия). Можем да използваме чист JavaScript вместо jQuery, с което да намалим обема на изтегляните скриптове (освен ако така или иначе не използваме и други скриптове, зависещи от jQuery). И можем вместо допълнителен клас active върху бутона да използваме атрибута aria-pressed и в CSS за промяна на изгледа когато е включен нощния режим. За целта ще ни помогне CSS селектор по атрибут: .wpnm-button[aria-pressed="true"].
С Асен Генов говорихме онлайн по медийни теми и за медийното законодателство, доста дълъг контракоментар се получи за законопроектите срещу дезинформацията, за извънредното положение, за отговорността онлайн, накрая до подслушването, проследяването – и ще има ли край. Това беше през март, след президентското вето – оттогава ситуацията се променя бързо.
Асен е приготвил текста за Medium в четири части – ето ги:
Проф. Нели Огнянова за медийното законодателство и свободата на словото у нас (първа част) – medium.com : Защо пропадането на България във всички рейтинги по свобода съвпада с периода на членство в Европейския съюз?
Проф. Нели Огнянова — извънредните медийни законодателни мерки (част 2) – medium.com: За репресивните законодателни идеи на политиците в условията на извънредно положение и корените на тези идеи
Проф. Нели Огнянова за опитите да се ограничи свободата на словото в България (част 3) – medium.com: За идеите на българските политици да ограничат свободата на словото и влияние върху медийната свобода и отново за чл.326 НК
Проф. Нели Огнянова за свободата на словото: трябва да внимаваме и да сме будни (част 4) – medium.com: Без да влизаме в лексиката на политици и висши държавни служители, които използват момента за да поддържат култура на страха с апокалиптични прогнози – трябва да внимаваме какви мерки се въвеждат и да сме будни
С Веско отиваме към Индия 
Приятно четене:
Казват, че една страна се усеща първо по мириса ѝ. Точно това се случи с нас като пристигнахме на международното летище на Индия в столицата Ню Дели „Индира Ганди“. Още щом минахме през граничния контрол и си взехме багажа озовавайки се пред зоната за чакащите се “сблъскахме“ с
Пред нас около голямо празно /за пристигащите/ правоъгълно пространство оградено по правило с ленти се беше изсипала възможно най-шарена, екзотична тълпа посрещачи очевидно от всички цветове, видове, възрасти и прочие национални особености. Естествено, глъчта и шумотевицата бяха част от общия мизансцен..
Това обаче, което ми направи по-силно и завинаги запомнящо се впечатление бе
Сякаш всички подправки на страната смесени с миризмите на всички тези хора пред нас се сливаха в една плътна и натрапчива миризма, която с напускането на летището започна да се разрежда и така продължи да ни съпътства в различни нюанси по време на цялото ни пътешествие.
Така я наричат там, сега като се замислям..
Това е страната в която всичко се случва на УЛИЦАТА! Там един се ражда, друг умира, трети се облекчава.., четвърти го подстригват, пети го изгарят и всичко друго, което се сетите. Наричат тази страна, страната на вечната любов! Със сигурност там почти липсва криминална престъпност, а дори жените могат да се разхождат до късно през нощта, дори правейки снимки или носещи видео камери. Никой няма да се приближи до вас за друго, освен да ви продаде нещо с което да преживее например до сутринта.. Те, индийците вярват, че съвсем скоро ще се преродят в по-добър живот и това е което ги прави смирени и добри хора. Всъщност за повечето милиони там, които идват в живота просто така, без лични документи и така си тръгват от него, целта им е да преживеят до следващото утро.. В Индия като видите някой да си готви храна на улицата, значи тя му е и дом..
Рикшаджиите в столицата Ню Дели, които идват от цялата страна за да припечелят по някоя рупия обикновено нощуват на земята около рикшите си.. И става въпрос за велосипедните рикши. Другите спят в самите рикши..
в центъра на града присъствах на случка, която за повечето хора може да е ненормална, но тук е повече от нормална и естествена. В ресторанта на хотела в който бяхме настанени имаше сватба. След като всички гости се изтеглиха от входа към ресторанта музикантите, които бяха поканили за церемонията отвън просто хвърлиха по един парцал до сами входа, легнаха върху него на бетонния под и се покриха с по някаква парцалива завивка и просто се пренесоха в страната на Морфей.. Впрочем като се движите нощем по някой булевард или улица, често може да сбъркате хора легнали под парцаливите завивки за трупове..
Точно на противоположната страна на подобни ежедневни и повсеместни картини в Индия се намират
почти неописуеми с думи.. като
на 80 км. от границата с Пакистан.
Taj Mahal, SH 62, Агра, Утар Прадеш 282001, ИндияВ храмовете винаги се влиза с покрити крака, понякога глава и бос. Правилата важат и за мъжете и за жените. За късмет видяхме и двата, а пътят до втория беше истинско приключение сам по себе си.
В Индия движението е дясно останало от английския период на държавата. По шосетата по правило обаче участват всички “превозни средства“, които могат да се движат.. Автомобили, камиони, рикши, камили, крави, велосипеди, всичко! Правилата за движение са съвсем условни и хаосът е пълен, но тук естествен.
Индийците страхотно обичат да се снимат и никога не биха ви отказали снимка.
Навсякъде наоколо непрекъснато се усеща и
В страната на „хилядите“ богове няма как да е иначе. Докато се движите из страната непрекъснато ще срещате олтари и храмове по улици, автобуси, магазини, домове, институции, навсякъде на различни богове-хора, полу-хора, слон, маймуна, огън, слънце и т.н.. Индийската митология е далеч по-сложна и необятна и от гръцката.
С едно изречение в Индия съжителстват в нелогична симбиоза може би едни от най-красивите и пищни храмове на планетата и на-тъжната мизерия на земята.
Какво мога да ви кажа аз за посещение там.. Ако сте смислени туристи..
Ако спазите тези няколко условия мисля, че ще преминете нормално през приключението наречено Индия!!
Намасте!
Автор: Веселин Давидков
Снимки: авторът
Booking.com Booking.comДруги разкази свързани с Индия или писани от Веселин Давидков – на картата:
Индия и Веселин Давидков
Booking.com
От новините, които остават на втори план по време на пандемия – източник Капитал
Европейската комисия обяви, че е одобрила продажбата на най-големия български телеком БТК на регионалната медийна компания United Group, в която мажоритарен акционер е лондонският фонд BC Partners.
United е създадена от сръбския бизнесмен Драган Шолак през 2000 г. като малък кабелен оператор. Той и до момента е миноритарен акционер с дял от около 20%. През годините групата минава през различни финансови инвеститори. BC Partners влезе в нея през миналата година, като придоби мажоритарен дял от малко над 50%. Продавачът тогава запази миноритарен дял, а остатъчна малка инвестиция има и ЕБВР. Компанията има кабелни доставчици, сателитна мрежа, рекламен бизнес, а произвежда и съдържание с редица телевизионни канали.
Шести пореден собственик
Досегашният собственик на БТК беше консорциум, воден от Спас Русев, който влезе в компанията преди четири години. Продавач беше руската ВТБ, която влезе във владение на телекома, тъй като той беше обезпечение по отпуснат от нея мостов заем за предишното му придобиване – от компании, контролирани от Цветан Василев, който след затварянето на КТБ се оказа без възможност да бъде обслужван. Тогава след търг за купувач срещу 330 млн. евро беше избран Viva Telecom (Luxembourg). В него при сделката Спас Русев влезе с 46% дял, 20% минус 1 глас отидоха за ВТБ, 19% за “Делта кепитъл инвестмънтс” (контролирано от българските мениджъри на ВТБ, братята Милен и Георги Велчеви и Красимир Катев) и остатъкът 15% плюс 1 глас е за бившите кредитори. Освен това руската ВТБ осигури и голяма част от дълговото финансиране за сделката – 240 млн. евро.
Адриана ще ни води из любовта Приятно четене:
Неизбежно е: мирисът на бистра вода винаги ми напомня искреността на възможната любов.
Тя е онази обич и грижа, с която майка ми ме е потапяла в топлите води на синьото корито в първия ни дом. От този дом, в „експерименталната” част на Горубляне, на едва няколкостотин метра от тънкия, незнаен приток на Искъра и на няколко километра от жълтите павета в София.
Възможната любов е онази обич и предпазливост, с която татко ме къпеше с главата надолу под душовете на ахтополския лагер, цъфнал като смокиня върху скалите на най- северния нос, когато бях на 5. Пътувахме винаги с нощния влак до Бургас и после, на няколко метра от централната гара, хващахме някоя сутрешна маршрутка. Ахтопол, градът на любовта, остана в сърцето ми със соления мирис на Черно море.
Тази обич е обичта на баба, която едно време наливала в старите стомни на своите баби планинска вода от извора в местността „Дружба“ до Враца. Със същата обич, тя все така ми подава по някоя по- лека туба и с усмивка ме насърчава: „Ще я занесеш до къщата, нали?”. А къщата ни е на километър от извора и на метри от оброка. Местните легенди смирено нашепват, че там е загинал някой от четниците на Ботев.
Тази чиста и нежна като вода роднинска любов е обичта на дядо, който ме теглеше през преспите сняг в любимата ми червена шейна из Горублянското поле; шейна, чиято съдба все още не е изяснена. Аз от 15 години не мога да се побера в шейната, но полето и крехкия приток на Искър са си същите като тогава: малки, ала дарени с безтегловната вечност на знайните поляни и тънките поточета вода, по които глупостта изхвърля строителни и неразградими отпадъци от разградими човешки строежи.
Помня твърде добре и Перловска река, която на 15 нарекох „моята Магдалена”, задето ме срещаше като в прочутата книга на Маркес със стари и нови любови из двора и околностите на любимите ми училища-институции на „Султан Тепе” 1 на метри от Военна академия.
Не бях добра по география и твърде късно разбрах, че всички важни реки в живота ми са всъщност притоци на Искъра – моята истинска „Магдалена”.
Когато преди 8 години прочетох за пръв път „Любов по време на холера”, нямах идея какъв ще бъде светът през 2020-та година и че отново ще му се наложи да изпита дрезгавия вкус на всестранната епидемия, която идейно се нарече „коронавирус”.
В книгата нобеловия лауреат Габо, както го наричат латиноамериканците, умело описва историята на Фермина Даса и Флорентино Ариса в разгара на болестта на XIX век: двама влюбени, които взаимно си губят следите из бреговете на колумбийската река Магдалена, за да ги намират и загубват отново и отново. И все пак, в края на безкрайната история, двамата се озовават, всеки от тях преминал 80-те си години, на един и същ кораб, плаващ из водите, които някога били единственият път от карибското крайбрежие до сегашната столица Богота. Историята на конкистадорите обаче е друга история за друг вид любов и за нея е писано вече твърде много в някои отдавнашни пътеписи.
е писано толкова много и безкрайно. Патриархът на българската литература още през първите години на XX век, като един своеобразен литературен отец, засвидетелства чрез словото си исторически местности по дефилето, личности и дела.
Някъде там, до Очиндол и преди гара Елисейна е
който ме гледа със слепите си очи и вижда през мен къртовския труд на родове и строеве, изваял пътя на влака през дефилето. Този път, труден, тежък, но благодатен, се оказа и пътят на сърцето ми, което толкова пъти вече ме води към Мездра. Дядо все така загадъчно се усмихва, когато кажа, че ще пътувам до там и леко насмешливо промърморва: „А, ходи на Мездралево, че е малко налево”. Да, дядо, малко е наляво, като мястото на сърцето ми.
Той е израсъл в Староселци, област Плевен, но се държи като да е от Враца, тъй като баба ми след като се родила под някакви шипкови храсти в Очиндол през 1949-та година, заживяла в града под Вола с двамата си братя и прабаба ми Гена. А и нали, както гласи народната поговорка, „откъдето е жената, оттам е родата”.
От една друга баба от Лютиброд случих да разбера, че всъщност истинският Дядо Йоцо е именно от селото, край което се издигат „Ритлите”. Някъде там, около Черепишкия манастир, може би още броди баба Илийца и търси най- тесния участък на Искъра, за да пренесе по ладията на спасението клетия четник, умиращ в името на българската свобода…
Истината е, че всеки път,
не знам какво да очаквам. Дали ще видя Калето – короната, която кичи града с римските си укрепления? Или ще карам колело до язовир Върбешница, все по-пресъхващ и ничий? Дали ще се влюбя като през зимата на 2018-та наново и с нов плам в града, в хората, в човека? Дали сърцето ми ще понесе още една раздяла, още едно „до скоро”, още едно „лек път”? И може би именно в тези раздели, всички влюбени е добре да се сетят за думите на героинята Трансито Ариса: „Използвай сега, докато си млад, да изстрадаш всичко, което можеш, че тия неща не траят цял живот.”
Да, по- миналия 30 ноември, петък, можеше да е като всеки друг ден. Но тогава за пръв си тръгнах от града, в който всеки четвъртък е пазарен празник, с разбито на ледени стърготини сърце.
Пътническият влак в 14:45 часа потегли плахо, подмина в тръст Калето и все по-бързо се заотдалечава, а аз заплаках като бебе, сякаш майка ми ме е изпуснала в някакво житейско корито без бряг. Помня, че слушах последната песен на Стефан Митров (Мария Нейкова и Бойко Боев): „Ще ти говоря за любов, а ти сънувай”, която отекваше в мислите ми и в цялото ми същество като колелата на влака по замръзналите релси: с плавност и нежна ритмичност, но и с усилие и тежко задъхване – точно така, както заридавах аз в най- емоционалните моменти на многогодишния си плач.
Гледах снега, покрил Искърското дефилето като купол – черква… Снимах, за да забравя колко и какво ми липсва… Сега пиша, за да спомням любовта.
Някъде след Лакатник сърцето ми затуптя в свойствения си ритъм и сълзите ми – бистри и искрени като водата и снега– се увенчаха с една плаха усмивка: слънцето беше изгряло.
Днес, на 1-ви март 2020-та година, повече от 12 месеца по-късно, отново
С пътническия влак в 14:10 часа, чийто билет за учащи и пенсионери е 2 лева и 85 стотинки. Колкото 2 хляба или половин кутия цигари.
Този път не снимах много, престоят в Мездра мина без мъчни сълзи именно защото сърцето е като водата и се учи на всякаква любов: далечна, камениста, тежка, песъчлива… А може би и защото покрай короните на вируса Ковид 19, пътниците позабравиха да свалят мантиите си на странници във влаковете и да се заговарят като първи приятели.
Мездра, Българиязащото някъде там моят прадядо Тодор, участвал в Първата световна война като танкист, имал къща. Снимах раждащият се над софийското поле залез. Но не снимах себе си, защото не искам да се помня в миговете на завръщане, на залез… А в тези на изгрев.
И тогава, и сега, и винаги отново и постоянно се сещам за въображението, моят изящен спътник в това безкрайно пътуване по Искъра.
По някое време, наближили София, този странник ще се огледа в очите ми и ще попита:
– Коя си ти?
– Адриана – всеки път ще отговарям аз.
– От къде си? – ще се прокашля той.
– От София – горделиво ще казвам аз. Той нетърпеливо ще пита винаги:
– Къде отиваш?
– В София.
– А после?
– По някое време пак ще се върна във Враца.
– А в Мездра, откъдето се качи?
– Със сигурност.
Тогава моят любим спътник ще попита с нежната си усмивка на бродник по земята:
– Мила Адриана, докога мислиш, че ще продължи това дяволско отиване и връщане?
А аз с усмивка на лице и щастлива мъка в душата всеки път ще му казвам:
– Завинаги.
Защото само любовта е безсрочно пътуване без начало и край. Дълготрайна разходка и скитане из полите на гордостта, из поляните на смирението, из скалите на завистта, по билата на дълготърпеливостта. Защото „любовта никога не отпада”, както знае и Флорентина Ариса, чакал своята любима „петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им”… Дори когато нямаш път към любимата, дори когато нямам влак за любимия.
И моята любов, като всякоя друга истинска, се оказа едно безкрайно пътуване към себе си и към него…
Във влака.
Край Искъра.
В дефилето на свободата.
Автор: Адриана Василева Снимки: авторътBooking.com Booking.com
Други разкази свързани с Стара планина или писани от Адриана Василева – на картата:
Стара планина и
Booking.com