С Веско отиваме към Индия
Приятно четене:

Мама Индия

Казват, че една страна се усеща първо по мириса ѝ. Точно това се случи с нас като пристигнахме на международното летище на Индия в столицата Ню Дели „Индира Ганди“. Още щом минахме през граничния контрол и си взехме багажа озовавайки се пред зоната за чакащите се “сблъскахме“ с

двете неща символизиращи държавата – хората и мирисите..

Пред нас около голямо празно /за пристигащите/ правоъгълно пространство оградено по правило с ленти се беше изсипала възможно най-шарена, екзотична тълпа посрещачи очевидно от всички цветове, видове, възрасти и прочие национални особености. Естествено, глъчта и шумотевицата бяха част от общия мизансцен..

Това обаче, което ми направи по-силно и завинаги запомнящо се впечатление бе

мириса на въздуха. Беше особен и наситен.

Сякаш всички подправки на страната смесени с миризмите на всички тези хора пред нас се сливаха в една плътна и натрапчива миризма, която с напускането на летището започна да се разрежда и така продължи да ни съпътства в различни нюанси по време на цялото ни пътешествие.

“Мама Индия“..

Така я наричат там, сега като се замислям..

Това е страната в която всичко се случва на УЛИЦАТА! Там един се ражда, друг умира, трети се облекчава.., четвърти го подстригват, пети го изгарят и всичко друго, което се сетите. Наричат тази страна, страната на вечната любов! Със сигурност там почти липсва криминална престъпност, а дори жените могат да се разхождат до късно през нощта, дори правейки снимки или носещи видео камери. Никой няма да се приближи до вас за друго, освен да ви продаде нещо с което да преживее например до сутринта.. Те, индийците вярват, че съвсем скоро ще се преродят в по-добър живот и това е което ги прави смирени и добри хора. Всъщност за повечето милиони там, които идват в живота просто така, без лични документи и така си тръгват от него, целта им е да преживеят до следващото утро.. В Индия като видите някой да си готви храна на улицата, значи тя му е и дом..

Рикшаджиите в столицата Ню Дели, които идват от цялата страна за да припечелят по някоя рупия обикновено нощуват на земята около рикшите си.. И става въпрос за велосипедните рикши. Другите спят в самите рикши..

В Чандигарх, щат Пенджаб

в центъра на града присъствах на случка, която за повечето хора може да е ненормална, но тук е повече от нормална и естествена. В ресторанта на хотела в който бяхме настанени имаше сватба. След като всички гости се изтеглиха от входа към ресторанта музикантите, които бяха поканили за церемонията отвън просто хвърлиха по един парцал до сами входа, легнаха върху него на бетонния под и се покриха с по някаква парцалива завивка и просто се пренесоха в страната на Морфей.. Впрочем като се движите нощем по някой булевард или улица, често може да сбъркате хора легнали под парцаливите завивки за трупове..

Точно на противоположната страна на подобни ежедневни и повсеместни картини в Индия се намират

едни от най-красивите мавзолеи и храмове на земята,

почти неописуеми с думи.. като

Тадж Махал в град Агра, щат Утар Прадеш и Златния храм на сикхите в град Амритсар в щат Пенджаб

на 80 км. от границата с Пакистан.

В храмовете винаги се влиза с покрити крака, понякога глава и бос. Правилата важат и за мъжете и за жените. За късмет видяхме и двата, а пътят до втория беше истинско приключение сам по себе си.

В Индия движението е дясно останало от английския период на държавата. По шосетата по правило обаче участват всички “превозни средства“, които могат да се движат.. Автомобили, камиони, рикши, камили, крави, велосипеди, всичко! Правилата за движение са съвсем условни и хаосът е пълен, но тук естествен.

В Индия може да снимате всеки и всичко.

Индийците страхотно обичат да се снимат и никога не биха ви отказали снимка.

Навсякъде наоколо непрекъснато се усеща и

дух на езичество. И това е Индия.

В страната на „хилядите“ богове няма как да е иначе. Докато се движите из страната непрекъснато ще срещате олтари и храмове по улици, автобуси, магазини, домове, институции, навсякъде на различни богове-хора, полу-хора, слон, маймуна, огън, слънце и т.н.. Индийската митология е далеч по-сложна и необятна и от гръцката.

С едно изречение в Индия съжителстват в нелогична симбиоза може би едни от най-красивите и пищни храмове на планетата и на-тъжната мизерия на земята.

Няколко съвета за пътуващи в Индия:

Какво мога да ви кажа аз за посещение там.. Ако сте смислени туристи..

• Първо няма да напуснете страната на път за Индия без ваксини за хепатит А и тиф /те имат инкубационен период от 20 дни/!!
• Второ: Там няма да ползвате никаква храна извън хотелите си, дори и 3 звезди /има клуб сандвичи и пилешки/, освен американски вериги за бързо хранене като Макдоналдс и KFC!!!
• Трето: Вода ще пиете само, като чуете щракването на капачката лично от вас!! Под душа, като в Египет ще си държите устата затворена, а зъбите само с бутилираната вода!
• Четвърто: Никъде в страната не пийте каквато и да е топла напитка приготвяна извън хотелите или американските закусвални за бързо хранене!!! Може да направите изключение за пакетираната храна и вакумирани сокове във влаковете и самолетите!
• Пето: Избягвайте люта храна, там е горещ климата и тя е само за хора, които са пораснали с нея, имат местен имунитет и я използват за да се предпазят от ежедневните микроби и бактерии с които са в непрекъснат досег!
• Шесто: Задължително ползвайте медицински маски за лице, особено в Ню Дели и особено в часовете между 12.30 – 15.30.. Въздуха се насища със смог и примесен с безкрайните пушеци от огньове и прочие насилва дробовете до краен предел..

Ако спазите тези няколко условия мисля, че ще преминете нормално през приключението наречено Индия!!

Намасте!

Автор: Веселин Давидков

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Индия или писани от Веселин Давидков – на картата:

Индия и Веселин Давидков

Адриана ще ни води из любовта Приятно четене:

Любов по време на коронавирус

Неизбежно е: мирисът на бистра вода винаги ми напомня искреността на възможната любов.

Тя е онази обич и грижа, с която майка ми ме е потапяла в топлите води на синьото корито в първия ни дом. От този дом, в „експерименталната” част на Горубляне, на едва няколкостотин метра от тънкия, незнаен приток на Искъра и на няколко километра от жълтите павета в София.

Възможната любов е онази обич и предпазливост, с която татко ме къпеше с главата надолу под душовете на ахтополския лагер, цъфнал като смокиня върху скалите на най- северния нос, когато бях на 5. Пътувахме винаги с нощния влак до Бургас и после, на няколко метра от централната гара,  хващахме някоя сутрешна маршрутка. Ахтопол, градът на любовта, остана в сърцето ми със соления мирис на Черно море.

Тази обич е обичта на баба, която едно време наливала в старите стомни на своите баби планинска вода от извора в местността „Дружба“ до Враца. Със същата обич, тя все така ми подава по някоя по- лека туба и с усмивка ме насърчава: „Ще я занесеш до къщата, нали?”. А къщата ни е на километър от извора и на метри от оброка. Местните легенди смирено нашепват, че там е загинал някой от четниците на Ботев.

Тази чиста и нежна като вода роднинска любов е обичта на дядо, който ме теглеше през преспите сняг в любимата ми червена шейна из Горублянското поле; шейна, чиято съдба все още не е изяснена. Аз от 15 години не мога да се побера в шейната, но полето и крехкия приток на Искър са си същите като тогава: малки, ала дарени с безтегловната вечност на знайните поляни и тънките поточета вода, по които глупостта изхвърля строителни и неразградими отпадъци от разградими човешки строежи.

Помня твърде добре и Перловска река, която на 15 нарекох „моята Магдалена”, задето ме срещаше като в прочутата книга на Маркес със стари и нови любови из двора и околностите на любимите ми училища-институции на „Султан Тепе” 1 на метри от Военна академия.

Не бях добра по география и твърде късно разбрах, че всички важни реки в живота ми са всъщност притоци на Искъра – моята истинска „Магдалена”.

Когато преди 8 години прочетох за пръв път „Любов по време на холера”, нямах идея какъв ще бъде светът през 2020-та година и че отново ще му се наложи да изпита дрезгавия вкус на всестранната епидемия, която идейно се нарече „коронавирус”.

В книгата нобеловия лауреат Габо, както го наричат латиноамериканците, умело описва историята на Фермина Даса и Флорентино Ариса в разгара на болестта на XIX век: двама влюбени, които взаимно си губят следите из бреговете на колумбийската река Магдалена, за да ги намират и загубват отново и отново. И все пак, в края на безкрайната история, двамата се озовават, всеки от тях преминал 80-те си години, на един и същ кораб, плаващ из водите, които някога били единственият път от карибското крайбрежие до сегашната столица Богота. Историята на конкистадорите обаче е друга история за друг вид любов и за нея е писано вече твърде много в някои отдавнашни пътеписи.

И за Искъра

е писано толкова много и безкрайно. Патриархът на българската литература още през първите години на XX век, като един своеобразен литературен отец, засвидетелства чрез словото си исторически местности по дефилето, личности и дела.

Някъде там, до Очиндол и преди гара Елисейна е

паметникът на Дядо Йоцо,

който ме гледа със слепите си очи и вижда през мен къртовския труд на родове и строеве, изваял пътя на влака през дефилето. Този път, труден, тежък, но благодатен, се оказа и пътят на сърцето ми, което толкова пъти вече ме води към Мездра. Дядо все така загадъчно се усмихва, когато кажа, че ще пътувам до там и леко насмешливо промърморва: „А, ходи на Мездралево, че е малко налево”. Да, дядо, малко е наляво, като мястото на сърцето ми.

Той е израсъл в Староселци, област Плевен, но се държи като да е от Враца, тъй като баба ми след като се родила под някакви шипкови храсти в Очиндол през 1949-та година, заживяла в града под Вола с двамата си братя и прабаба ми Гена. А и нали, както гласи народната поговорка, „откъдето е жената, оттам е родата”.

От една друга баба от Лютиброд случих да разбера, че всъщност истинският Дядо Йоцо е именно от селото, край което се издигат „Ритлите”. Някъде там, около Черепишкия манастир, може би още броди баба Илийца и търси най- тесния участък на Искъра, за да пренесе по ладията на спасението клетия четник, умиращ в името на българската свобода…

Истината е, че всеки път,

когато тръгвам към Мездра,

не знам какво да очаквам. Дали ще видя Калето – короната, която кичи града с римските си укрепления? Или ще карам колело до язовир Върбешница, все по-пресъхващ и ничий? Дали ще се влюбя като през зимата на 2018-та наново и с нов плам в града, в хората, в човека? Дали сърцето ми ще понесе още една раздяла, още едно „до скоро”, още едно „лек път”?  И може би именно в тези раздели, всички влюбени е добре да се сетят за думите на героинята Трансито Ариса: „Използвай сега, докато си млад, да изстрадаш всичко, което можеш, че тия неща не траят цял живот.”

Да, по- миналия 30 ноември, петък, можеше да е като всеки друг ден. Но тогава за пръв си тръгнах от града, в който всеки четвъртък е пазарен празник, с разбито на ледени стърготини сърце.

Пътническият влак в 14:45 часа потегли плахо, подмина в тръст Калето и все по-бързо се заотдалечава, а аз заплаках като бебе, сякаш майка ми ме е изпуснала в някакво житейско корито без бряг. Помня, че слушах последната песен на Стефан Митров (Мария Нейкова и Бойко Боев): „Ще ти говоря за любов, а ти сънувай”, която отекваше в мислите ми и в цялото ми същество като колелата на влака по замръзналите релси: с плавност и нежна ритмичност, но и с усилие и тежко задъхване – точно така, както заридавах аз в най- емоционалните моменти на многогодишния си плач.

Гледах снега, покрил Искърското дефилето като купол – черква… Снимах, за да забравя колко и какво ми липсва… Сега пиша, за да спомням любовта.

Някъде след Лакатник сърцето ми затуптя в свойствения си ритъм и сълзите ми – бистри и искрени като водата и снега– се увенчаха с една плаха усмивка: слънцето беше изгряло.

Днес, на 1-ви март 2020-та година, повече от 12 месеца по-късно, отново

тръгнах от Враца за София. През Мездра.

С пътническия влак в 14:10 часа, чийто билет за учащи и пенсионери е 2 лева и 85 стотинки. Колкото 2 хляба или половин кутия цигари.

Този път не снимах много, престоят в Мездра мина без мъчни сълзи именно защото сърцето е като водата и се учи на всякаква любов: далечна, камениста, тежка, песъчлива… А може би и защото покрай короните на вируса Ковид 19, пътниците позабравиха да свалят мантиите си на странници във влаковете и да се заговарят като първи приятели.

Когато наближихме София, снимах Луково,

защото някъде там моят прадядо Тодор, участвал в Първата световна война като танкист, имал къща. Снимах раждащият се над софийското поле залез. Но не снимах себе си, защото не искам да се помня в миговете на завръщане, на залез… А в тези на изгрев.

И тогава, и сега, и винаги отново и постоянно се сещам за въображението, моят изящен спътник в това безкрайно пътуване по Искъра.

По някое време, наближили София, този странник ще се огледа в очите ми и ще попита:

– Коя си ти?

– Адриана – всеки път ще отговарям аз.

– От къде си? – ще се прокашля той.

– От София – горделиво ще казвам аз. Той нетърпеливо ще пита винаги:

– Къде отиваш?
– В София.

– А после?

– По някое време пак ще се върна във Враца.
– А в Мездра, откъдето се качи?
– Със сигурност.

Тогава моят любим спътник ще попита с нежната си усмивка на бродник по земята:

– Мила Адриана, докога мислиш, че ще продължи това дяволско отиване и връщане?

А аз с усмивка на лице и щастлива мъка в душата всеки път ще му казвам:

– Завинаги.

Защото само любовта е безсрочно пътуване без начало и край. Дълготрайна разходка и скитане из полите на гордостта, из поляните на смирението, из скалите на завистта, по билата на дълготърпеливостта. Защото „любовта никога не отпада”, както знае и Флорентина Ариса, чакал своята любима „петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им”… Дори когато нямаш път към любимата, дори когато нямам влак за любимия.

И моята любов, като всякоя друга истинска, се оказа едно безкрайно пътуване към себе си и към него…

Във влака.

Край Искъра.

В дефилето на свободата.

Автор: Адриана Василева 
Снимки: авторът 

Други разкази свързани с Стара планина или писани от Адриана Василева – на картата:

Стара планина и