Продължваме пътуването из Източен Тибет в Китай с Красен. Започнaхме с резервата Дзиуджайгоу , продължихме в посока Голог, после покрай планината Амне Мачин стигнахме езерото Чинхай. Днес от Чинхай ще стигнем до Джаохуа, за следващата обикола из Източен Тибет.

Приятно четене:

Източен Тибет

част четвърта

От Чинхай до Джаохуа

Август 12

Дойде и

последния ден от маршрута в Чинхай –

12 август. На сутринта аз се измъкнах рано и отидох до брега на езерото. Някои други от групата бяха направили същото самостоятелно, но не се засякохме, явно са отишли до друга част от брега. Искахме да видим изгрева. Но не можахме, имаше доста облаци. Въпреки това обаче, пак пейзажyt беше невероятно красив, със съчетанието от вода, и различни видове облаци – някои бели и нежни, други мрачни, със завеса от дъжд, която се изсипваше в далечината.

Дъждовните облаци обаче бързо се увеличиха и приближиха, започна и да пригърмява, затова аз побързах да се прибера в хотела.

Там изчакахме около час – два докато дъжда спре. Скоро дъжда наистина спря, облаците започнаха да се разкъсват, и между тях се появи яркото тъмносиньо небе, и заедно с него и слънцето.

Тогава всички тръгнахме в посока изток, и скоро стигнахме до едно красиво панорамно място на брега, където имаше и една пагода в тибетски стил, както и някои туристически атракции, сложени специално за туристите да се снимат. И ние също не пропуснахме, снимахме се, като отново момичетата (най-вече Чи Чи и Фандзъ) бяха най-активни.

Покрай оформения кей едни тибетци работници носеха камъни и пясък, и ги разпръскваха с лопати, аз и Ма Лонг се включихме също да им помогнем малко.

След като се позабавлявахме и наслаждавахме на просторната необятна красота, си направихме обща снимка и потеглихме нататък – към североизточния бряг на езерото Чинхай, където имаше

една малка пясъчна пустиня, наречена „Залив Златни пясъци“ (金沙湾)

Влязохме в пустинята – тя беше превърната в туристическа атракция, с входна такса, пълна с туристи. И понеже аз изобщо не си падам по „масов организиран туризъм“, решихме да се отдалечим и да навлезем по-навътре в пустинята. И наистина, основната маса туристи се „блъскаха“ само край входа, където бяха и основните атракции – камили, бъгита, пясъчни шейни и други подобни. Но няколко стотин метра по-навътре беше празно, пусто, само дюни, в далечината синьо – зелени планини, в другата посока синевата на езерото Чинхай, а над нас – ярко слънце с тъмносиньо небе и бели облаци. И само тишина и лек вятър – това вече беше истинската част от пустинята.

Дотам отидохме само аз, Фандзъ (която полудя да се снима отново и отново), а след това и Винсънт и Ма Лонг.

След като пообиколихме по дюните и долините между тях, трябваше да се върнем обратно към входа. И оттам – към края на пътуването на първата група – крайна дестинация отново Сининг. Бързо минахме последните километри до Сининг и спускането с около 1000 м височина по-ниско.

Следобед се върнахме в големия град,

в цивилизацията. Преди да се върнехм в същия хотел, в който бяхме на отиване, Ма Лонг ни заведе в неговия хостел, да си направим снимки за последно и там, след което ни закара до хотела

Първото нещо, което трябваше да направим, беше да отворим всички палатки, с които бяхме на къмпинг на Ниенбо Юрце, и които няколко дни стояха мокри, увити в един от външните пластове на една от тях. Разстлахме ги където намерим, из цялата стая, и ги оставихме да съхнат.

Този ден беше последния за първата група,

на следващия ден те щяха да си тръгнат обратно за в къщи. Но на мен и на Винсънт ни предстоеше второто пътуване в Тибет, от Чънду, провинция Съчуан. И следващите няколко дни трябваше да се преместим към Чънду и там да чакаме втората група. Затова отидохме с Винсънт на гарата да си купим билети за влака за следващия ден.

И накрая – вечерта, разбира се, си организирахме отново една празнична вечеря в близкия ресторант – със снимки, впечатления, ядене, пиене и веселба. След което беше време и да започнем да си казваме довиждане.

Август 13

На другия ден още рано сутринта някои вече си бяха тръгнали от Сининг със самолет. Останахме само аз, Винсънт, А Чинг, Чи Чи и Дзиенканг. Нашите влакове бяха следобед, така че имахме време дотогава да пообиколим малко из града.

Самият

Сининг

няма кой знае какви забележителности.

Голяма част от населението му е мюсюлманско,

затова не е чудно, че из града има много джамии. Една от тях – всъщност

най-голямата – джамията Донгуан,

беше не само действаща религиозна институция, а и туристическа дестинация, така че отидохме там като туристи.

Поразгледахме, след това обядвахме вкусни люти местни деликатеси, и продължихме да обикаляме. Из центъра е пълно с магазини за местни хранителни продукти – подправки, чайове, билки, сушено яково месо и други подобни. Така че поради липса на други, чисто туристически забележителности, Винсънт и трите жени се отдадоха на пазаруване, а аз, понеже не си падам особено по такава дейност, просто обикалях наоколо докато се напазаруват.

Като приключихме, прибрахме се до хотела да си вземем багажите. Там също си казахме довиждане, и останахме само аз и Винсънт, с огромни тежки багажи – нашите багажи и осемте палатки, които трябваше да мъкнем с нас. Все пак Винсънт беше уредил една кола на негова роднина, която трябваше да ни чака в един друг град по пътя ни към Чънду, така че нямаше да се наложи да мъкнем всичко това чак до Чънду.

И така, привечер се качихме на влака – този ден трябваше да стигнем до

Ланджоу (兰州) –

столицата на съседната провинция Гансу, понеже нямаше билети за по-нататък. Но пък и не бързахме, имахме няколко дни да стигнем до Чънду така или иначе.

До Ланджоу имаше около 2 часа пътуване, и влака беше претъпкан с народ, придвижващ се между Западен и Източен Китай, с куфари, чанти, чували, бебета реват, мъже играят карти, пият местна ракия, други чоплят семки, изобщо – беше лудница. И ние, с нашите огромни багажи, трябваше да се блъскаме и провираме в тълпата и на качване, и после и на слизане от влака.

Пристигнахме в Ланджоу

вечерта (на около 1 600 м надморска височина). Оттам – с местно такси отидохме към хотела, който обаче се оказа в някаква градина, така че до него не можеше да се стигне с кола, а само пеш. На Винсънт, а и на мен, ни писна да мъкнем тежките багажи, и на място намерихме един друг евтин хотел наблизо, и се настанихме там, почти в полунощ.

Август 14

На сутринта станахме още по тъмно, бързо намерихме такси до новата гара на Ланджоу, и тръгнахме със скоростния влак за

град Тиеншуй (天水),

където трябваше да се срещнем с роднината на Винсънт и да продължим с нейната кола. Този път пътуването беше много по-приятно, скоростния влак беше доста по-празен, и пристигнахме за малко повече от час.

Роднината на Винсънт, заедно с двете си деца и още един братовчед, който караше колата, трябваше да дойдат, да ни дадат колата, а самите те да пътуват с влак за Гуанджоу. Но закъсняха и изпуснаха влака, а ние трябваше да ги чакаме на гарата цели два часа.

[geo_maship_map]

Тяншуй, Гансу, Китай

Накрая все пак дойдоха, Винсънт им помогна да си оправят билетите за друг влак, ние натоварихме целия багаж в колата и първо отидохме да обядваме из един от крайните квартали. Вече бяхме с кола, имахме много време, и можехме да отидем където си поискаме, и когато си поискаме.

Тук вече бяхме в доста по-ниски места, източно от Тибетското плато.

Тиеншуй е на около 1 100 м височина,

и пътя, който ни предстоеше, не се изкачваше до високи планини. Все пак през цялото време преминавахме през планини, но ниски, на височина колкото нашите Родопи, покрити обаче с широколистни гори.

Затова използвахме времето между Сининг и Чънду, между двете пътувания в Тибет, по-скоро за да се „потопим“ в историята и културата на района. И така, по пътя към Чънду

решихме да посетим Ханджонг –

място, свързано с историята на Трите царства в Китай, разиграла се през 3 век.

Излязохме от Тиеншуй и тръгнахме по магистралата на юг – югозапад, после на югоизток и изток. Скоро излязохме от провинция Гансу и навлязохме в провинция Шаанси. Там се отделихме от магистралата и след около 20-ина километра стигнахме до един етно-комплекс със старинни сгради. Това беше

Вухоу – древен град

(сега реставриран и обновен), в който се е родил и живял един мъдър политик от 3 век – Джу Гъ Лянг. По онова време Китай е бил разделен на три съперничещи си империи, и това място – Вухоу, е било на границата (тоест фронта) между северната империя Вей и югозападната Шу Хан. И именно благодарение на Джу Гъ Лянг югозападната империя със столица Чънду, временно успява да отблъсне агресията на северната империя Вей.

Беше горещ следобед (тук бяхме само на около 600 м височина), и ние с Винсънт използвахме времето да се разходим и разгледаме комплекса Вухоу. Винсънт беше любител на култура и история, и обръщаше внимание на всяка сграда, архитектурен елемент и реликва. Покрай него – и аз също.

Времето напредна и решихме да продължихме нататък. Оттук вече

пред нас беше Съчуан – една друга голяма културно-историческа област на Китай.

И така, минахме край град Ханджонг и тръгнахме на югозапад, по магистралата за Чънду. Около нас имаше доста живописни села и остри скалисти планини, но с малка надморска височина.

Постепенно се стъмни и ние

стигнахме до целта ни за този ден – град Гуанюан (广元),

разположен на границата на тази нископланинска област, и голямата Съчуанска равнина.

Август 15

На другия ден вече решихме да стигнем и до Чънду. Но не бързахме, искахме преди Чънду, по пътя, да посетим и още някоя забележителност. И избрахме старинния комплекс Джаохуа.

Джаохуа

е най-добре запазения старинен комплекс, представящ Съчуан от епохата на Трите царства (3 век). Векове наред е бил административен център, а също така и център за държавни изпити на ученици, стремящи се към високи политически позиции.

Ние с Винсънт имахме достатъчно време да обиколим комплекса подробно и да се запознаем с неговите забележителности, представящи различни страни от живота в древния Китай.

Накрая следобяд вече беше време да продължим. Този ден вече трябваше да стигнем до

Чънду

Пристигнахме там вечерта, по тъмно, и се настанихме в един хостел в северната част на центъра на града. Направихме си и кратка разходка из района, посетихме и хостела, където нощувахме миналата година, и се прибрахме да спим.

Очаквайте продължението

Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате из Тибет:

Booking.com

Други разкази свързани с Китай – на картата:

Китай

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение

Booking.com

;С Веселин продължаваме из Алпите и Доломитите. В първата част направихме прехода от България до Италия, а днес през проходите хоще завъртим около Моена и езерото Дел Гарда.

Приятно четене:

Алпи 2017: Из Доломитите, Италия

4 приятели, безброй проходи и над 7 000 километра емоции…

част втора

ден трети

Езерото Саурис и Кортина д’Ампецо

;

Доломити = СУПЕР

Няма по-красиво събуждане от това !

;

Да гледаш величието на тези планини, а пред погледът ти да стой нетърпелив любимият мотор който ще те отведе по-късно сред тях.

Малко след мен стават и останалите. Радо има навикът да се излежава, а аз не пропускам да го подканям да става. Когато идва време за закуска откарвам най-мързеливите до масата.

;

След това прибираме каквото е останало, и потегляме по пътят нагоре.

Следват същите красиви и непрестанни завои, по които карахме и вчера.

Планината е невероятна !!!

;

За съжаление, денят не започва както си мечтаех, и се налага да спрем, защото не можем да продължим напред.

;

Пътят е затворен за ремонт. Връщаме се обратно и решаваме да заредим, хем да мога да променя и намеря друг път за да продължим. Докато пълним, всички се шегуваме с Вальо, че само на него му зареждат мотора, а ние трябва да се обслужваме сами. В последствие се оказа, че това удоволствие се заплаща с по-висока цена на горивото…

;

Това ще ни е за урок и повече ще внимаваме на коя колонка спираме и кой иска да зареди моторите ни.

С пълни резервоари и готови за предстоящото се понасяме нагоре по склоновете на това райско място. Еуфорията бързо се връща и ме кара да крещя в каската си от щастие. Тогава осъзнавам че всъщност аз не карам мотор, аз летя…

;

Опитваме се да караме бързо, като се гоним по завоите. Тъкмо като си повярваме че можем, някоя групичка ни изпреварва и ни показва, че все още само се возим.

;

На върха, където са самите проходи, всички ставаме отново като малки деца и не можем да се нарадваме.

;

Не мога да ви покажа всичките няколко хиляди снимки – а и да го сторя, пак няма да е достатъчно.

;

Докато пиша за пореден път сам себе си убеждавам, колко

много обичам тази планина

;

Както съм споменавал не веднъж, по тези места ще видите

голяма навалица от мотористи и колоездачи

Някои от проходите редовно взимат участие в колоездачните обиколки на Италия и Франция, и е добре да съобразявате плановете си за идване тук с предстоящи спортни събития.

;

Дори и да няма такива, колоездачите по пътя са почти колкото мотористите. Въпреки че сме извън големият сезон, както казва Радо толкова мотори и по мото съборите не е виждал…

;

Мотори има всякакви, дори такива по които и аз успявам да се загледам.

;

Между проходите спирам от време навреме, ако видя нещо интересно край пътя, но след това съжалявам че съм спрял. Като отявлен мрънкач, започвам да се ядосвам, когато започнем да се мотаем много. Уж спираме за снимка, а някои започват да се разсъбличат. Тъкмо си мисля да тръгваме и друг извади нещо за ядене. Така 5 минутка за снимка се превръща в 20 минутна почивка… Когато започна да налагам мнение бивам упрекван. че не позволявам на групата да се наслади на гледката. Жалко, че всички бяхме на едно мнение когато показвах трасето и залагах целите а сега са на различно.

Тук е момента да предупредя всеки, който тръгва на такова мащабно пътуване,

да прецени много внимателно какво очаква да види и с кого иска да кара ! Иначе може да се окаже в ситуацията в която бяхме ние. В момент като този решаваме, че е време за обяд и намирам място край пътя. където да отдъхнем за половин час и да хапнем докато променям трасето, отново.

;

Въпреки моментите на повишаване на тон, групата е в отлично настроение и всичко е наред ! Нормално е големи момчета да си мерят…моторите.

След обяд зачестяваме спиранията – горещо е и групата се нуждае от почивки. Докато едни търсят сянката и разпускат, други оставят ТДМски следи след себе си.

;

;

Новият асфалт и жегата погаждат лоша шега

на някои от моторите – за малко да паднат поради потъване на стъпенката в настилката !?! Поемаме пак на горе в планината където времето е доста по-приятно.

;

Малките проходи просто пропускаме. На големите спираме за снимки и да поразгледаме. Докато другите почиват, аз събирам камъни

;

Или следя за поставянето на отличителните ни знаци навсякъде.

;

Passo di Valles, 38054 Тонадико, Тренто, Италия

;

;

Освен изящно реставрирани бижута…

;

…тук ще видим и най-новите тенденции в туристическите мотоциклети.

;

Слизайки отново в ниското, групата минава през известното курортно градче

Моена

;

Спираме на самия център на града, за да пием по кафе и да прегледам отново трасето.

;

Плановете са да хванем някой по-бърз път и да стигнем до Лаго ди Гарда където да спим тази вечер. След като идва

кафето се чудя дали да го пия или да го гледам

Ем го поръчах дълго…

;

Докато бъбрим на висок глас, от масата до нас ни заговаря какедонката Биба . Оказва се че работи тук и е силно учудена и щастлива, че вижда Българи в този регион – навсякъде сме рядкост брат…

;

;

Почерпва ни с кафето, а ние и оставаме магнитче от БГ за спомен. Това е иновация, която реших да пробвам тази година а другите много я харесаха. Така домакините ни, при които спим, или интересните хора, които срещаме по пътя си биват изненадвани с този малък жест. Биба ни връща, като ни купува и тя магнити от Моена, но ние я затапваме с помощта на Радо и бутилка вино, която той взима от местен магазин. Така след сериозна обмяна на смях и подаръци, трудно поемаме по оставащият за деня път.

;

Движим се възможно най-бързо като се опитваме да не нарушаваме установените правила за скорост в Италия.

Слънцето слиза ниско зад планините и открива друга гледна точка на всичко под нас.

;

След дълго каране спираме в

Рива дел Гарда

и се настаняваме в къмпинг Европа. И днес успяхме да изминем 400 км.

;

Цената на човек е 12 евро. Разпъваме палатките точно до входа и след като отскачаме за бира и храна до Лидъл, решаваме да обърнем внимание и на езерото.

;

Почти сигурно е, че това е мястото, където всички ние оставихме част от себе си.

Невероятно място!

Изключително населено, все едно сме Август месец на Слънчака Ние също влизаме във водата.

;

Габровеца, на когото всичко му до колене, учудено гледа олимпийският ми опит в плуването.

;

Водата е приятна, чудна за къпане.

Като се стъмни си взехме по душче и седнахме да вечеряме. После оставихме Вальо да спи а ние решихме да разгледаме крайбрежието и да се потопим в живота на местните.

Пихме по някоя и друга бира, посетихме местна Pasticceria по поръка на приятел, и докато облизвахме сладко сладоледа, на дълго и широко обсъдихме всички жени в радиус от няколко километра Заредени с розови емоции се прибрахме в къмпинга и кой където му е палатката. Навих си часовника за 6 и заспах с мисли за следващият ден.

Очаквайте продължението:

Автор: Веселин Куршумов

Снимки: авторът

Около езерото Гарда има още изгодни места за нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Алпи – на картата:

Алпи

После и цяла Италия ви очаква:

Booking.com

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад, преминахме през пустинята Лут и стигнахме до остров Кешм в Ормузкия пролив. Днес ще разгледаме остров Кешм и ще тръгнем в обратна посока.

Приятно четене:

Остров Кешм и пътят до Хоурбаф

част шеста на

Из Иран

Събота.

о. Кешм – Хоурбаф, 687 km

Въобще не можех да се оплача от гледката, която се разкри пред мен още преди да съм се измъкнал от палатката си.

Това, което ме изненада, беше че океанът се бе отдръпнал със стотина метра. Да, снощи подухваше доста силно, но както вече знаете, бях в такова състояние, че можех да заспя при абсолютно всякакви условия.

Температурата беше 30°C, а часът – едва 6. След като снощи не успях да си набавя диня, днес се събудих с мисълта за такава. Събрах багажа набързо и поех към първата забележителност, която исках да разгледам днес. Това, което ми направи впечатление най-напред, бяха индустриалните комплекси наоколо.

В първото градче,

където попаднах, започнах да се оглеждам за магазин за плодове. Имах невероятния късмет да попадна на такъв с климатик. С продавача се спазарихме да ми продаде половинка, след което той най-безцеремонно я разряза на две парчета с хоризонтален срез. Да, точно така – перпендикулярно на оста ѝ на симетрия! Що за варварщина, кой би направил това!? Направих се, че не съм забелязал, изядох колкото можах, т.е. едва половината на половината и продължих доволен по пътя си

Вече исках също така и дъжд, който да отмие всичкия прахоляк от мен, но най-вече срама от вчера. Че си позволих отново да бъда подведен по такъв начин от навигацията, че така доверчиво карах толкова целеустремено по непознат път… Това бе звучен шамар в лицето ми, поставил под въпрос цялата ми рутина, отнасяща се до управлението на мотоциклет. Както и да е, всички понякога падаме, по-важното е всеки път да ставаме, да се отърсваме и да продължаваме напред с усмивка.

Първото нещо, което исках да разгледам на острова, бе

Долината на звездите

Бях много близо до целта си, когато срещу мен се появи бял автомобил, чийто водач намали скоростта, когато ме видя, и ми даде знак да спра. Бяха немски туристи с кола под наем. Казаха ми, че тъй като днес е събота, не е имало кой да им даде достъп до долината, така че няма смисъл и аз да продължавам нататък. Благодарих им, направих обратен завой и ги последвах, тъй като се оказахме в една посока.

Следващото нещо, което си бях набелязал, беше солната

пещера Намакдан

По пътя към нея останах силно изненадан от тази табела.

Затова и се върнах за снимка, въпреки че очаквах проблеми, ако някой ме види с фотоапарат в ръка покрай подобен обект. Малко по-нататък попаднах и на това приличащо на пристанище място:

Имаше толкова постапокалиптичен вид, че не се сдържах да не нагазя върху мокрия пясък, разчитайки, че няма да затъна. Лодките бяха полегнали на една страна, а наоколо щъкаха безброй малки рачета, които веднага щом ме видеха, правеха две крачки назад и се шмугваха в малките си леговища.

Тук вече петата на степенката, която бях монтирал за това пътуване, изпълни функцията си. Въпреки нея, обаче, моторът беше започнал да затъва докато се върна до него.

Друга идилична картина от острова:

Колкото повече на запад карах, толкова по-лоша ставаше и настилката.

Някъде тук стигнах и най-южната част на своето пътуване.

По план мислех да продължа по този път, въпреки състоянието му, защото е по-кратък. Много бързо промених решението си обаче. И въпреки че заобиколих по алтернативния маршрут, отново стигнах до участък, който никак не ми харесваше. След снощи вече въобще не бях в настроение за каране извън асфалта.

Малко след това спрях един джип, който се движеше срещу мен, за да питам хората дали това действително е пътят до пещерата. Отговориха утвърдително, което само ме отказа да продължавам.

Обратен завой и към следващото нещо по списъка – една

долина край градчето Мелки

Но не и преди да изляза малко встрани от пътя, за да направя следващия кадър.

Хайде обратно…

И отново попаднах на стадо камили. Очарователни създания, особено погледнати в тази им светлина – скитащи сами наоколо, търсещи си храна. Мога само да се радвам, че все още има такива, въпреки че костите им се явяват екзотичен и скъп материал.

Близо час по-късно стигнах до мястото, откъдето пътят към долината изглеждаше по този начин.

За последните 4 часа на острова вече се бях наситил напълно на подобни пейзажи, а както вече казах, въобще не ми се караше по черно днес. На всичкото отгоре вече исках отново да видя зеленина, затова и потеглих обратно към пристанището.

Останалите две неща, които исках да видя на острова, бяха долината Чахкоух и езерото Доулаб. И докато долината леко ми напомняше на Каньона на антилопата в Аризона, то езерото не ме привличаше с нищо конкретно, така че –

право към пристанището

Хубаво е, когато има набелязани повече неща, това дава много по-голяма гъвкавост.

Тъй като вече бях изминал малко над 5 700 km от последната смяна на масло, броени дни преди да потегля от Варна, вече се оглеждах за някакъв сервиз, където да повторя процедурата. Когато видях това място отстрани на пътя, намалих, приближих се и без да гася двигателя опитах със знаци да попитам хората, стоящи отпред, дали можем да свършим работата. Потвърдиха ми, давайки знак да докарвам мотора пред гаража и докато си кажем “Салям”, вече източвах старото масло в срязана туба от такова. Момчето, което явно бе основният работник там, се учуди с усмивка, когато извадих нужните инструменти от багажа си, а когато му показах, че си нося и маслото, усмивката му стана още по-широка. Не че малко преди това не ми беше показал какво може да ми предложи, но както добре знаем, маслата за мотоциклетни двигатели се различават от тези за автомобилни. След като приключих със смяната, попитах колко им дължа. Не пожелаха да ми вземат пари, затова им оставих едно магнитче от България. Единственото, което носех със себе си, тъй като накрая вече наистина нямах място за повече багаж. След като се изредиха за снимки върху мотора им предложих да си направим и една обща снимка за спомен.

Както вече казах, усещането тук е доста индустриално, с елементи, заимствани едва ли не от wasteland вселената…

След като

стигнах до пристанището,

се започна отново – снимане на паспорта ми с фотоапарат, снимане на мотора и мен в цял ръст, с видима регистрационна табела и т.н.

След известно количество шеги и закачки, докато стояхме под сянката на един метален покрив с пристанищните работници, дойде време да се натоварвам. По принцип трябваше да съм на един ферибот, в последствие ме пратиха на друг, на който се качиха два автобуса и потегли на момента.

За протокола, разстоянието до отсрещната страна е по-малко от 3 километра по права линия и преди е имало планове тук да бъде построен мост, но такъв очевидно все още липсва.

Тъкмо бяхме отплавали, когато единият от моряците реши да се прави на ударен и да ми се кара, гледайки ту мен, ту мотора, викайки:

– Dollar, dollar!

Долар другия път, май френд, аз да не съм вчерашен? Така де, вчерашен съм на острова и именно затова знаех, че номерът му няма да мине. След като и той осъзна това, се изгуби в безвремието като сняг през пролетта.

От друга страна шофьорът на жълтия автобус, както и приятелите му, бяха готини пичове и се заприказвахме, а след това ме поканиха в автобуса на хладно, докато трае плаването.

Минути по-късно вече слизахме от ферибота и минавахме проверката на документите.

Островът се оказа едно доста индустриално

и далеч не толкова туристическо, колкото си го представях, кътче. Постоянно се разминавах с камиони, вдигащи всичкия прахоляк, който сякаш бе резултат в много по-голяма степен на цялата тази индустриализация, отколкото на нещо друго. Не видях никоя от забележителностите, които си бях набелязал, вероятно затова и не бих ви го препоръчал като дестинация. Аз поне, въпреки пропуснатото, не смятам, че бих се върнал отново тук.

Това бе най-отдалечената точка от маршрута ми.

Оттук насетне започна прибирането ми към дома.

В южната част на Иран полицейските постове са през 40 – 50 километра

На поредния такъв, на който ме спряха,

не ми се размина само с проверка на паспорта

обаче. Помолиха ме да сляза от мотора, да им разкажа откъде идвам, накъде отивам и т.н. В следващия миг по-младото момче влезе в близката постройка, излезе с четвърт диня с набучена в него вилица и със заповеден тон отсече:

– Eat!

Е как да откажеш? Влязохме в постройката, където работеше климатик. Човекът явно е учил английски, но с произношението не се оправяше много, затова общувахме като той ми пишеше думички, а аз отговарях асоциативно. След това ми показа свои снимки от Иран, както и снимки от спец акции по залавяне на наркотрафиканти. След като хапнах динята, решиха вече да ме изпращат.

Кадър за спомен и обратно на седлото! Неприятното бе, че от хладната стая излизах отново на жегата отвън.

И не самата жега ме притесняваше толкова, колкото температурната разлика

Знаете какво имам предвид, а как изглеждат климатичните зони в Иран можете да видите на следната карта:

Следващ полицейски пост.

Махват ми от кабинката да спра. Спирам без гася двигателя.

– Passport? – питам аз.
– No, wait…

Колега на човека ми носи бутилка ледена минерална вода и ми махва да продължавам.

Почти неусетно бях започнал да се превръщам в своеобразна водоноска.

И колкото повече на север отивах, толкова повече приближавах тези дъждовни облаци.

Не ми се обличаше дъждобранът, затова намалих темпото, надявайки се, че сме в една посока и ще карам бавно и по периферията.

Е, планът ми не сработи, наложи се отново да се екипирам, но какво пък. И без това винаги бих предпочел да не вали, когато съм с дъждобрана, отколкото да вали, когато съм без него.

Когато се стъмни, вече бях преминал през пролетния дъжд.

Спрях пред един магазин край пътя,

за да си взема някакви питки, a там непознат човек ме покани да му гостувам. Отначало идеята ми се стори добра, но след като 3 пъти за 5 минути ми повтори, че е агроинженер и т.н., реших, че ще е по-добре да пропусна. Още повече, че отначало предложи да спя в тях, а след това идеята се видоизмени до тази да спя в двора на негов приятел, който също се появи наоколо.

Както казах, в крайна сметка отклоних поканата и

продължих по пътя си,

вече оглеждайки се за някой черен път, по който да кривна, за да се отдалеча достатъчно от главния път. В следващото населено място няколко деца на по 10 – 12 години, каращи мотори, започнаха да се изравняват с мен и да ми викат нещо. Не намирах това за безопасно, затова ускорих малко темпото, но те отново ме настигнаха. Явно им беше забавно. Малко по-нататък се изгубиха от огледалата ми.

Hourbaf, Fars Province, Иран

По-късно все пак си харесах път, по който да поема в търсене на някое тихо местенце за спане. Карайки по него, стигнах до ограда от бетонни блокчета, през която той най-безцеремонно преминаваше, а наляво от това място пътят продължаваше, но бе блокиран от някакви строителни боклуци. Тъкмо разпънах лагера и седнах да хапна, когато две момчета с мотор се появиха и продължиха по пътя, заобикаляйки боклуците. Помислих си, че не са ме видели, но 15 минути по-късно, връщайки се, спряха при мен да проверят какво правя там. Обясних им с жестове пъкления си план, след което те продължиха натам, накъдето отиваха.

След всички полицейски пунктове и доста високите легнали полицаи, през които понякога минавах диагонално, си дадох сметка, че би било цяло чудо, ако напусна страната с цял картер. Днес също така достигнах най-южната точка, до която съм стигал някога.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:

Booking.com

Коста Рика:

Booking.com

Мавриций:

Booking.com

Booking.com