Продължваме пътуването из Източен Тибет в Китай с Красен,. Започнхме с резервата Дзиуджайгоу , продължихме в посока Голог, а днес ще минем край планината Амне Мачин, за да стигнем езерото Чинхай.
Приятно четене:
Източен Тибет
част трета
От планината Амне Мачин до езерото Чинхай
Август 11
Август 11
Дойде и следващия ден – 11 август. Днес трябваше да слезем до най-голямото езеро в Китай – езерото Чинхай. Но преди това трябваше да минем край една от най-красивите планини в Чинхайски Тибет – Амне Мачин. Ма Лонг не искаше да минава оттам, понеже преди като е минавал, пътя е бил ужасно лош. Аз обаче помнех положението с пътищата от миналата година, когато бяхме там, знаех, че има нова магистрала, която още тогава беше почти готова. Питахме и в хотела на рецепцията, и там също казаха, че новата магистрала вече е готова,с изключение на две места, където се напуска за малко и се върви по стария черен път край нея.
Успяхме да убедим Ма Лонг да минем по новата магистрала, от северната страна на Амне Мачин, и тръгнахме натам. Излязохме от Голок и се качихме на магистралата – чисто нова, празна и все още без пункт за магистрална такса.
Времето не беше хубаво, беше облачно, скоро започна и да вали слабо. По-високите върхове на околните планини бяха скрити в облаци и мъгли, и това не беше добре, опасявах се, че въпреки всичко май този път няма да можем да видим Амне Мачин, но все пак се надявах, че все нещо ще се покаже като стигнем там.
В един момент стигнахме до тунел и до преграда – тунела беше затворен и ние трябваше да напуснем магистралата и временно да се движим по стария черен път край нея. Това всъщност беше добре, защото така минахме през каменната порта, сложена там като вход към Амне Мачин – идеално място за снимки.
Продължихме още малко и отново излязохме на магистралата от другата страна на тунела. Дъждът се засилваше и вече почти нищо не се виждаше наоколо, само мъгла и стръмни тревисто – каменисти склонове.
Но изведнъж след един завой на магистралата мъглата се отдръпна и пред нас се показа една величествена огромна снежна грамада – това беше основния масив на Амне Мачин. Все пак щяхме да видим планината в блясъка й.
Амне Мачин (阿尼玛卿，ཨ་མྱེ་རྨ་ཆེན།）
е една от трите “най-свещени” планини за тибетците. Представлява крайно източно разклонение на веригата Кунлуншан, която огражда от север Тибетското плато.
Най-високия й връх е Мачин Кангри, 6 282 м.
Бидейки “свещена”, планината е обект на “кора” – религиозна обиколка по посока на часовниковата стрелка. Тибетците обикалят планината за около 7 до 10 дни, някои с последователно лягане на земята, пак ставане, пак лягане, с ръце прострени напред, и така дни наред (разбира се, с почивки). Планината не е с остри алпийски форми, но е с много ледници и покрита с вечен сняг.
И така, спряхме пред величествената гледка на планината. Винсънт и Ма Лонг бяха във възторг. Всички други също. Винсънт откровено каза, че никога не е виждал такава снежна планина. А Ма Лонг беше със сбъдната мечта – да види отблизо Амне Мачин – нещо, което отдавна си беше мечтал, но все е минавал отдалеч, по други пътища край нея.
Снимахме се и стигнахме до втория тунел. И там се отклонихме, отново на най-подходящото място по стария черен път. По него се изкачихме и до нашата най-висока точка от цялото пътуване –
прохода Дракде Ла, на 4 610 м височина.
Този път, за разлика от миналата година, там нямаше работници, тежки камиони и разхвърляни строителни отпадъци. Имаше една нова дървена панорамна тераса с разклонения, която обаче беше покрита с огромна плетеница въжета с молитвени знамена.
Спряхме там и излязохме от буса. Навън валеше сняг и беше доста студено и ветровито. Отсреща се виждаше ледника Дамсунг, а над него гигантските снежни склонове на Амне Мачин, губещи се в облаците и мъглите над нас. Тръгнахме по дървената тераса, провирайки се през заплетените въжета с молитвени флагове, и зад нея излязохме на камениста височина, над долния край на ледника. Снимахме се, а Фандзъ дори се разсъблече в студа за по-ефектни снимки. След това някои от нас слязохме и до ледника, катерехме се между неговите пукнатини и улеи, и след около половин час се върнахме обратно към буса.
Продължихме надолу, пак се качихме на магистралата след втория тунел, и след още около 50 км излязохме на шосето от Ласа, през Юшу за Сининг. То си беше пак същото като миналата година – една идеална (но явно не навсякъде довършена) магистрала и край нея първокласно шосе в много добро състояние – общо три идеални платна. При това отново почти празни, само тук – там можеше да се срещне някоя кола, някой тир или джип.
Спряхме в
село Вънчуан (温泉),
на 3 850 м височина. Там нощувахме миналата година, и както тогава, така и сега, то беше спирка за преминаващите тирове, с ремонт на централния път, разхвърляно и потънало в прахоляк. Обядвахме набързо и продължихме на север. След последния по-висок проход (около 4 500 м), започнахме едно дълго и стъпаловидно спускане до
град Гонгхъ (Gonghe, 共和),
на около 2 950 м. Така напуснахме високата част на Тибетското плато и слязохме до неговите по-ниски периферии, където се намираше и
езерото Чинхай – нашата цел за деня.
езеро Кингхай, Китай
От Гонгхъ се отклонихме по един пряк път, който прехвърли едни планини на около 3 600 м височина, покрити с тучни зелени пасища, пълни с шатри и стада якове, овце и коне. Времето отново се влоши и заваля дъжд, който постепенно се засили. Така в дъжда слязохме по северния склон на тези планини до брега на езерото Чинхай.
Езерото Чинхай (Qinghai lake, 青海湖，མཚོ་སྔོན་པོ་）
е най-голямото езеро в Китай, разположено в североизточната периферия на Тибетското плато, на 3 205 м височина. То е солено и безотточно, тоест без връзка със световния океан. В превод името му означава „Синьо-зелено море“, и наистина в ясни слънчеви дни цвета му е подобен. То също се счита за „свещено“, и около него също се извършва поклонническа обиколка „кора“. То е и любима дестинация за велосипедистите, които го обикалят за около 3 – 4 дни. И разбира се, то е и любима дестинация за масовия туризъм в Китай – тук особено през лятото е пълно с народ.
И сега в дъжда се придвижихме до нашия хотел, чийто интериор беше в тибетски традиционен стил, и по-скоро приличаше на приключенски хостел.
Скоро дъжда постепенно спря и ние излязохме да се разходим към брега на езерото. Брега обаче беше окупиран от местния туристически бизнес и можехме да слезем само като платим входна такса. Не беше скъпо, но решихме все пак да оставим това за другия ден.
Наблизо имаше ресторант, който беше разположен в монголски шатри – във всяка шатра – маса.
Поръчахме печено агне, и докато го готвеха, продължихме да се разхождаме наоколо. Накрая, когато беше готово, всички се събрахме в една шатра на по-специална вечеря.
Днес с Ирина ще отскочим до Милано – като освен Милано, ще разгледаме и околностите му. Приятно четене:
Милано и околностите му
част първа
Милано и Пияченца
Здравейте пътешественици !!!
Искам да споделя малко полезен опит от моето тридневно пътуване до Милано и да помогна с каквото мога на следващите желаещи да посетят града и неговите околности.
?
От м. март тази година авиокомпанията RYANAIR откри нова линия Бургас – Милано . Билетите бяха безумно евтини от 20 до 30 евро двупосочен билет Тръгнахме в петък сутринта/ 4.05.2018/ и понеделник вечерта бяхме в Бургас. Общо имахме 3 дни за разглеждане с 3 нощувки. През Booking.com ангажирахме апартамент в един от кварталите на Милано. Важното е когато правите резервацията хотела да е близо до спирка на метро или ж.п. спирка. Транспортът е много добре уреден и се стига много бързо до центъра независимо в кой квартал си. Добре е да си изкарате предварително схемата от интернет на метрото и ж.п. транспорта.
За първи път не се срещнах предварително с хора посетили тази дестинация /аз бях ходила само в Милано 2014 г., но с кола/ и това донякъде оказа влияние върху организацията за пътуването ни до езерото Комо. Информацията в интернета и стремежа ни да посетим колкото се може повече дестинации малко ни подведе .
От летището в Бергамо (Orio al Serio) , което е на 50 км североизточно от Милано може да отидете до Централната гара (Milano Centrale) с автобус. Спирката е непосредствено пред залата за пристигащи и когато се напълни автобуса тръгва. Пътуването е около час. Билета струва 5 евро в едната посока.
От Централната гара, която е огромна тръгват две линии на Метрото – червената М1, зелената М2 (които се пресичат на метростанция Кадорна) и жълтата М3 .Вече е изградена и М4 и М5. С М5 може да отидеш до стадиона на Милан SANSIRO.
Има и жп подземни линии (т.нар. passante ferroviario), обозначени с буквата S, свързващи Милано с предградията му.Билети се продават в магазините за цигари и алкохол, чрез машините за билети в метрото или в повечето супермаркети.
Ние си вземахме 24 часов билет който струваше 4.50 евро и беше валиден за всички превозни средства, но не трябва да се забравя в автобусите да се валидира. Билет за еднократно ползване струваше 1,50 и валидността му е 90 мин.Билетът важи за 90 минути от първоначалното му валидиране, като с него можеш да се прекачваш на колкото превозни средства се нуждаеш. Може да се закупи и за 48 часа.
След настаняването ни към 12 часа тръгнахме из
Милано
Първо посетихме
Миланската катедрала
Гледката от покрива е фантастична, но нямахме време да чакаме, за да влезем. Преди 4 години входа беше свободен и не се чакаше толкова дълго.
Дуомо
Непосредствено до нея е
галерията „Виктор Емануел“
Галерията „Виктор Емануел“
След излизането от галерията е
театър „Ла скала“
На външен вид нищо впечатляващо, но нейната красота е вътре в сградата. Целта ни беше да посетим залата и ложите.
Via Filodrammatici, 2, 20121 Milano MI, Италия
Предварително имахме информация , че освен в музея на театъра в 17.00 часа отварят и залата за репетиции и можем да я разгледаме.Тази информация като попиташ я дават неохотно и ако не си подготвен предварително можеш да дадеш 9 евро само за музея .
Замакът е впечатляващ, разгледахме го отвън и в далечината видяхме триумфалната арка.
двореца „Сфорца“, (Castello Sforzesco)
За съжаление и този път
не успяхме да запазим билети за фреската „Тайната вечеря“
от Леонардо да Винчи в църквата „Santa Maria delle Grazie“ . На всички сайтове не отчиташе свободни места. Но ако опитате на място може и да ви се усмихне късмета, но на тази натоварена програма не можехме да си позволим да рискуваме.
Вечерта посетихме и
стадиона на Милан „SANSIRO“
Хванахме лилавото метро М5 и на последната спирка е стадиона. Впечатляващ е , но в същото време имаше мач Милан – Верона, който беше към края си и трябваше бързо да се изнесем за да не ни „отвее“ тълпата.
Около Милано има много забележителности които могат да се посетят:
Виджевано – намира се на 30-тина км. югозападно от Милано. Малко градче с красиви площади, подземна улица и др. забележителности. На мен лично много ми харесва това малко не толкова известно, но впечетляващо градче.
?
Бергамо – красива историческа част в стария град. За пътуващите със самолета до Бургас мога да препоръчам последния ден преди отлитане в 16.30 ч. да хванат автобуса до летището сутринта , да си оставят багажа и с автобус за Бергамо да посетят стария град. До стария град се стига с финикуляр / лично аз с него стигнах до „горния град“/ , но и автобуса ходи директно до него. Изключително красив е.
?
Чертоза ди Павиа Уникален манастир на около 40км. от Милано, както и самия град Павия със забележителния дворец.
Посетила съм и трите града през 2014 , затова горещо ви ги препоръчвам, струва си разходката до тях.
Нашето решение беше Пианченца.
?
Пианченца
?
От централната гара си взехме билети от автоматите , това е най-добрия вариант, иначе трудно се намират каси за продажба на билети. Има меню на английски и сравнително бързо се справихме. Гарата е огромна, влакове тръгват от третия етаж където са пероните и вътре в тях се допускат само хора с билет не повече от 30 – 40 мин преди часа на тръгване, а самият перон на тръгване се обявява 10 – 15 мин. по-рано. Ако спирката на влака не е последна много ще има да се лутате докато разберете кой е влака и от кой гейт да минеш, ако сте взели билет от автомата. Билета до Пианченца е 6.70 евро в едната посока.
От гарата на Пианченца може да хванете автобус / 1.50 евро/ до площад Кавали. Растоянието е около 1,5 км., може и пеша.
В града има много архитектурни и културни забележителности, като голяма част от тях се намират на главният площад Пиаца Кавали (в превод: площад на конете). Там се намира католическата катедрала Дуомо, както и двете бронзови статуи на ездачите Алесандро Фарнезе и Ранучио.
В града могат да се разгледат и красиви малки дворци като Palazzo Costa, Palazzo Somaglia и Palazzo dei Mercanti, църквата Св.Августин
Основна забележителност на Пиаченца е
Градският музей, който се намира в Двореца Фарнезе
Най-интересни в него са
картината на Сандро Ботичели „Богородица с Младенеца и св.Йоан Кръстител”
и етруска бронзова фигура с изображение на нарязан на късове овчи дроб, по които са написани имената на божества.
Сандро Ботичели „Богородица с Младенеца и св.Йоан Кръстител”
Етруския часовник
Колекция от каляски и детски колички
Входа за художествената галерия , археологическия музей и сбирката от каляски и детски колички е 3 евро. Няма да съжалявате ако го посетите
Днес се очертава много мързелив ден. Ставаме към девет и бавно и спокойно се заемаме с пране чистене и други подобни дреболии, които не можеш да свършиш, ако не спреш.
Планът за днес е да посетим „Kasbah de Taourirt“
Практически единствената касба, която видяхме по пътя, наречен „Пътят на хилядата касби“… Изключваме хотелите, присвоили си названието, разбира се.
Между другото
„касба“ означава „цитадела“,
но за туристическите компании е по- екзотично да използват мароканската дума..
Пред самата цитадела имаше паркинг, спокойно заключихме там колелата /без да заемаме парко място, много ясно/ и влязохме. Входа беше 20 дирхама и веднага ни накачулиха навлеци, предлагащи екскурзоводските си услуги.
Трябва да науча как се нарича този архитектурен стил и, ако някой ден си строя къща, да стоя далеч от него!
Сградата е скапан лабиринт
– стаи на всякакви нива, тесни и ниски коридори, някои от вратите високи по максимум метър… абсолютен ужас..
Като цяло е
туристическа клопка. Нищо не е поддържано, нито ремонтирно.
На няколко места тавана бе хлътнал и го подпираха с греди.
Вместо да вземат мерки и да ремонтират, просто бяха преградили достъпа до терасите на покрива с тел. Е…ние минахме под телта и се качихме. Усетиха ни и ни се поскараха, ама го раздавахме малко непукисти.
Въпреки това малкото оцеляло до ден днешен беше красиво. Основно тавани всъщност. Малкото украса, която можеше да се види в някои помещения, беше очукана и олющена. Просто в трагично състояние. Мебели или възстановка на живота от отминалите времена – нула! Просто тези хора не знаят как се развива туризъм.
Леко разочаровани си тръгнахме и решихме да пообиколим околните улички, пък и да пием по кафе.
Пътем минахме през
магазинче за подправки,
Максуел веднага се залепи да разглежда и избира. В крайна сметка се прекара, купи си някои подправки, въпреки, че го предупредих, че цената им е висока.
В магазина за килими
се опитаха да прекарат Уилям да си купи килим за около 400 евро. Той им се изсмя и им каза, че може да си купи същият в Холандия за 150. Продавача веднага започна да сваля цената, но Уилям му махна отвратено да го остави на мира и си тръгна. Беше му писнал да го взимат за глупак, разбираше, че първите цени никога не са последни, но когато някой тръгне от толкова високо направо го изкарваше извън кожа.
Продължихме да обикаляме, докато не ни спря някакво момче и не ни предложи да ни закара
да пием кафе в някакво заведение
Беше любезен и ненатрапчив и решихме да го последваме.
Докато вървяхме по уличките местните ни гледаха много странно, явно не бяха свикнали туристите да минават от тук.
Кафенето беше много приятно и спокойно. Точно до него един обущар беше закачил „ароматизатор“ на птичката си…
На връщане към хотела видяхме автомивка и помолихме да ни поизпръскат колелата, че бяха страшно мръсни. Всъщност на Уилям смяната на сккоростите беше така задръстена, че можеше да кара само на средният венец отпред, отказваше да смени.
Тук ми се стори много любопитно с какви огромни и крещящи табели рекламираха автоматичните автомивки, явно тук бяха черешката на тортата… докато в Европа ръчната автомивка е на почит..
Преди да се приберем решихме да се отбием
да хапнем в ресторантчето,
в което се бяхме натикали предната вечер…
…преди да стигнем до там мернахме този ветеран. Позавъртяхме се наоколо, но не видяхме собственика му. Минах и по-късно, но вече го нямаше.
Храната отново беше на ниво. А цените – страхотни. Чиния леща – 8 дирхама /под 80 цента/, боб с телешко – 20 дирхама, шишче/5-6 вида/ – 5 дирхама за бройка, пържени картофи – 5 дирхама… И всичко много вкусно.
Случайно забелязахме че в обръщение има 3 различни банкноти от 200 дирхама в обръщение. И трите ги пусна банкомата при една единствена обмяна на пари…
Следобеда го изкарахме предимно в почивка.
Следобед отново излязохме да се разходим измежду местните, по това време на годината нямаше много туристи.
Видях и малка работилница, където оставих задната капла за да ремонтират счупените лагери. Излезе ми около 25 дирхама, ако не бъркам.
Охлюви
Отново намерих от любимите ми охлюви и веднага се монтирах край масата. Между другото много хора спираха край масата и плащаха само за купичка бульон – горещ и леко пикантен. Вечер е хладно, така че приятно стопля тялото. Продавачът ми подаде купичка бульон отделно от охлювите, а когато го изпих ми сипа отново, като повтаряше „гратис, гратис“ и „берберска водка“. Забавен тип беше.
На следващият ден ставаме късно и не бързаме.
Решили сме да тръгнем чак към дванайсет.
По план искаме да стигнем само до известния Aint Ben Haddou (Айт Бен Хадду),
което беше доста близо – има няма 40-ина километра. А и Уилям искаше да си отремонтира телефона – беше му се счупил екрана /тъч скрийн/. Беше го оставил предната вечер в един магазин, бяха му обещали да е готов към 10 сутринта. Излезе му 8 евро…а на мен в Испания ми казаха по-добре да дам 100 евро за нов телефон, че ще ми е по-евтино…
Докато чаках да стане време за тръгване отново отидох да си купя от
онова, дето прилича на нашите банички.
Днес пълнеж беше с лук и къри и ми се услади страшно. Купих две и седнах в близкото заведение, където правеха сокове от свежи плодове и си поръчах един от авокадо. просто невероятна комбинация.
Пържена риба
Тук за пръв път видях да продават насипно парчета пържена риба. Цената беше около 3 дирхама, ако не се бъркам, и беше доста вкусна.
В интерес на истината май изобщо не ни се потегляше.
Уарзазат ни беше харесал
и имах чувството, че не само аз искам да останем още един ден.
Но пътят ни чака..
Пътят е лек, макар да се редуват дълги спускания изкачвания, а асафалта да е в кофти състояние. Почивката и компанията си казват думата.
Някъде по средата спряхме за леко хапване и снимки. Бяхме заобиколени от, сякаш, безкрайна пустиня. Чуваше се само музиката на свирещият вятър и, много рядко, шума от нечий двигател.
За да се стигне до Айт Бен Хадду,
трябва да се отклониш от главният път между Маракеш и Оурзазат. Всъщност от тук също минава път за Мaракеш, свързва се с главният на около километър под известният Tizi n`Tichka. Явно е второкласен, според това, което виждаме на картата. Според гугъл е около 15 км по-дълъг, но смятаме да минем по него, предполагаме, че трафика ще е много по- малък.
Известният Aït Benhaddou (Айт Бен Хадду)
Известен с това, че край него са снимани няколко филма и че е посещавам от множество туристи. Много е красиво да го гледаш отстрани, вярно е, но като че нямах желание да навлизам в него. Въпреки това – приятна гледка.
Айт-Бен-Хадду, Мароко
Спряхме само в покрайнините, за ад напазарим за вечеря.
Мяст о за бивак
намираме още към три след обяд. Оставям колелото и тръгвам да се разходя за някоя снимка.
Гледките са приятни и се разхождам бавно, в крайна сметка няма за къе да бързам, целият следобед е пред нас.
По-късно, докато разтоварвах колелото, връзката на капачката на обектива се закачи за седалката и се счупи.. дотолкова бях свикнал апарата да ми е постоянно на врата, че не се сещах да го махам дори когато готвех..
Когато се върнах Максуел беше разпънал ресторанта. През цялото време останах покрай него, използваше зеленчуци, които аз досега не бях и исках да видя как ги приготвя.
Някъде по това време се появи и Марк. Той реши, че ще му е трудно да изкатери прохода с колело- очакваше ни около 75 км до най- високата точка плюс над 1 200 м разлика във височината /в последствие акумулираната височина, предполагам, е поне два километра/, затова отскочи до селото да потърси такси, с което да се уговорят да го качи до горе, където вече да ни чака.
Докато стане яденето посъбрахме малко материал за огън. Нямаше много, но набарах на едно място 20тина големи палмови листа, явно ги бяха отрязали и захвърлили да се не пречкат. Горят малко бързо, ама при липса на друго- вършат перфектна работа.
Яденето беше вкусно, макар и леко сурово за моят вкус, бих го оставил още двайсетина минути. Но пък от друга страна всички бяхме гладни, та това може да е изиграло своята роля.
За късмет се оказа, че имаме още по биричка, което повдигна още повече настроението край огъня. Аз се сетих, че имам няколко дребни картофа в дисагите и ги напъхах в огъня. Пичовете не бяха яли печени така картофи досега, което ме изненада.
По някоето време се паркирахме по чувалите, че ни чакаше тежък ден.
Песен – Ирфан? – после още една песен, може би около срещата с хората. Нещо като за шофиране.
В буквален превод от фарси – Пустинята на празнотата. Тя е 25-та по големина в света.
Около 4 ч. българско време се събудих. Ето как изглеждаше просторният дневен тракт на леговището ми:
Кога друг път щях да имам дънер от палма за нощно шкафче, а?
За мое най-голямо учудване снощните навлеци вече бяха потеглили без да оставят и следа подире си.
След като се разсъних, отидох отново при момчетата на портала. Попитах ги дали няма да се съберем група и да влезем в пустинята, а те ми обясниха, че няма да има група, след което ми предложиха далеч по-нормална цена за разходката. Върнах се обратно при мотора, опаковах си всичкия багаж и паркирах на входа, при тях. Тогава разбрах, че всъщност разходката щеше да е само за мен и момчето вече ме чакаше, за да тръгнем. Ако знаех това, нямаше въобще да губя време, а щях да съм заел нисък старт още отпреди изгрева, за да му се насладя там, когато не само ще е по-хладно, а и Пустинята би била далеч по-фотогенична. В крайна сметка се качих в колата, изпълнен до козирката с оптимизъм, и потеглихме с бясна скорост.
След като излязохме от двора на лагера, продължихме на юг. Човекът караше смело напред, гледайки само наляво, докато не усети, че е пропуснал мястото, което търсеше. Направихме обратен завой и тръгнахме обратно. Щом видя целта си, зави рязко надясно, за да се насочи по траекторията, която диреше, засили още малко автомобила и започнахме да се изкачваме леко по един склон. След още няколко минути паркирахме и тръгнахме пеша.
И тъй като досега неволно пропусках да Ви я представя – това е Тя:
Пустинята Лут. Или Dasht-e Loot.
Дащ е Лут : В буквален превод от фарси – Пустинята на празнотата. Тя е 25-та по големина в света.
И е едно от най-сухите и горещи места на света. Температурата на пясъка тук понякога достига 70°C. Това, честно казано, дори ми е трудно да си го представя.
Когато спирахме за секунда, просто за да погледам или да направя снимка, момчето също спираше от учтивост. В тези мигове всичко затихваше до неузнаваемост. Знам, че ще го кажа вече за стотен път, но тук наистина е тихо. Навярно сте чували за онази стая, най-тихото място на света. Е, не знам кому е нужна. На мен дори ми е трудно да си представя място, по-тихо от това.
Докато се разхождахме тук, видяхме следи от четириног бозайник по пясъка. Попитах го от какво са, а той ми каза:
– Шаб. Руба…– и ми показа с ръка, че е много ниско и безобидно.
Да, продължих и аз със знаци, вчера го видях в лагера и беше с големи уши. Малко се учуди, че съм го видял, но защо бих го лъгал? Според google, това беше Rüppell’s fox. (Лисица на Рюпел – Vulpes rueppellii) Нещо като пустинна лисица, но малко по-друг вид.
Малко след това започнахме да се връщаме към автомобила.
В един момент, както крачехме един до друг, гидът ми скокна енергично напред, седна на пясъка и започна да прави това:
Явно бе отработен номер за пред туристите, защото сам настоя да го снимам, докато го правеше А изглеждаше толкова щастлив от всичкия пясък наоколо… По-щастлив и от мен.
Тези картини ме оставяха без думи
А камъчетата от следващата снимка са толкова крехки, че се трошат едва ли не от полъха на вятъра.
След тази толкова кратка за мен разходка трябваше да тръгваме, така че се натоварихме отново на автомобила.
Малко след 6 сутринта, при температура 29°C, бях готов да потегля по-нататък на юг.
Според моя първоначален план трябваше да продължа съвсем малко на север, след което да свия право на изток в пустинята, за да проверя дали мога да я прекося по този път
и да стигна до Нехбандан
Съмненията ми произтичаха предимно от това, че на пътните карти, които намирах в интернет, пътят изцяло липсваше. Знаех за него само от google maps. Снощи обаче ми бяха казали, че пътят е напълно проходим, което противно на логиката по-скоро ме отказа. Към момента не съм напълно убеден в това, но както и да е. Друго нещо, което наклони везните в тази посока бе, че не ми се доближаваше твърде много до афганистанската граница заради наркотрафика по тези земи. Във филма си от 2013-та, Somewhere else tomorrow, мото пътешественикът Даниъл Ринц разказва, че от Афганистан пускали към Иран обучени камили без водач, чиито гърбици пълнели с опиум. Но най-значимата причина да се откажа беше погрешното чувство, че съм се наситил на пустинята. Само колко грешах.
Така или иначе,
вече исках да видя остров Кешм,
затова реших да спестя тези 550 km и да продължа право към него, пропускайки дори крепостта в Бам, която щеше да удължи пътя ми само с 90 km.
Тъкмо се бях екипирал напълно и запалих двигателя, когато отвътре излезе едно от момчетата с резен охладена диня за мен. Е, не можех да откажа, най-малкото щеше да бъде грубо, така че свалих отново всичката екипировка, преди да съм се препотил неколкократно, и останах още 15-тина минути с тях.
В Шeхдад спрях
най-напред до едно магазинче, за да си взема едно хладно безалкохолно, което терминирах на две глътки. Следващата ми спирка бе пред вчерашната бензиностанция, където и днес нямаха повече бензин от вчера. Казаха ми само, че мога да потърся в съседното градче, което бе в диаметрално противоположна на моята посока. Благодарих им за предложението и продължих по пътя си.
Вчера явно съм пропуснал тази табела, защото ми се е падала в гръб
.
Е, оказа се напълно точна и изчерпателна! Няколко километра по-късно останах без бензин в баката и ако не носех със себе си тубите, щях да стана герой в същински Adventure! Пък и крайно време беше разнасянето им толкова километри да се осмисли. Освен тях, приложение намери и ключето за принудително ел. захранване на горивната помпа, което ми спести въртенето на статера докато изтощя акумулатора.
Малко по-нататък
двигателят започна опитите си да прекъсва
Първоначално си помислих, че се дължи на “качествата“ на бензина, който преди малко налях, тъй като токовете изглеждаха в норма, съдейки по волтметърчето, но веднага след това проверих и се оказа, че съм достигнал вчерашните 2 700 м. н.в. Освен това и температурата падна до 21°C, така че нарочих това за причина и продължих да си свиркам. Или по-скоро припявам.
Малко след като пропуснах отбивката за Бам, минавайки покрай някакви сергии
в околността на Дехбакри,
разположени непосредствено отстрани на пътя, един автомобил ме изпревари и водачът му ми даде знак да спра. След като спряхме, човекът дойде при мен, казахме си две приказки на английски и ме покани да им гостувам в тяхната градина. Пропуснах да спомена, че в автомобила бяха също така жена и две деца. Речено – сторено.
Отклонихме се от главния път и 5 минути по-късно
вече вкарвах мотора в двора
И тъй като не си направих труда да сляза и да огледам ситуацията предварително, се оказа, че ще можем да затворим вратата, през която току-що бях минал, но ще видим доста зор, докато изкараме мотора в последствие, а сам дори не бих могъл да го направя.
Още преди да съм се разхвърлял, тръгнахме да обикаляме двора, пълен с овощни дръвчета, ягоди и какво ли още не, а моят домакин настояваше да опитам всичко. След това се качихме отново пред къщата, където върху бетонната плоча, точно пред нея, бе разстелено едно голямо одеяло.
В следващия миг всеки си намери някакво занимание, а там останахме само аз и по-големият син на човека. За щастие той знаеше нелош английски, така че успяхме да поговорим за доста неща – тръгвайки от музиката, минавайки през семейството и „нормалния“ начин да се задомиш в Иран, стигайки до наложените рестрикции върху интернета като цяло и социалната мрежа, която използват, а именно Telegram, тъй като официално нямат достъп до facebook. Освен това, незнайно как, стигнахме и до това, че формата на Иран, в географски смисъл, наподобява силно котка. Между другото, персийските котки в Близкия изток биват наричани също ирански котки. Докато в Иран пък ги наричат също така и ширазски котки. Да, говоря именно за онези, дългокосместите, с нацупената по default муцунка, които са погрешно смятани за толкова симпатични
Жената донесе съдове и прибори и сервира супа на всички. Не можете да си представите почудата ми, когато видях плуващите в нея
лешници!? Е няма толкова яка супа!
Или просто обичам ядки, ако ще да са вложени в супа, както и да е
Попитах ги относно ферибота за Кешм, но ми казаха, че не знаят кога отплава последният курс. Това даде причина да допусна, че той не се движи денонощно.
След раздумката дойде време да изкараме мотора. Но не и преди да сме си направили снимка за спомен.
Както се и очакваше, падна немалка борба с мотоциклета, докато го върнем отново на пътя пред голямата порта.
И така,
продължих към Кешм
Беше започнало да се заоблачава, а мен отново ме преследваше онова натрапчиво усещане, че ще ме вали. Не че това ме притесняваше особено.
Неусетно започнах да увеличавам темпото и скоростта. Бях си наумил, че искам да стигна до острова още днес, за да започна разглеждането му призори без да губя време в чакане на първия ферибот натам.
Имах лошото предчувствие, че нещо неприятно ще се случи. Или както на български го наричаме – дейба вю. Не се вслушвах.
Малко след това навлязох в
Бандер Абас, откъдето продължих за Бандар е Пол,
за да се кача на ферибота. Правеше ми впечатление, че карам по-бързо, и тогава връщах газта обратно до нормалното. Тъкмо там
зад гърба ми се лепна патрулка и пусна бурканите
Не даваха някаква индикация, че искат да спра, нито пък ме изпреварваха. Бяха по-досадни и от бълхи… А много мразя някой да ми кара на буркани зад мен. За щастие свиха към полицейското управление отдясно, когато стигнахме до него.
Вече бързах дори още повече и това никак не ми харесваше.
Както си карах по главния път, навигацията реши да ме прекара по някакъв друг, уж по-пряк. Върнах се, аз си знам как, и поех по този, уж по-прекия. Както казах, бързах и не погледнах по-подробно картата на навигацията. Пътят бе отегчаващо прав и в нелошо състояние, така че отново карах малко по-бързо от нормалното. Пътят започна ту да се изкачва нагоре, ту да се спуска надолу, което само ограничаваше видимостта ми.
И докато в единия момент препусках нагоре-надолу по пътя, в следващия момент, след като изкачих поредното мини възвишенийце, видях на 30 метра пред себе си как
цялото платно е покрито с пясък,
а на всичкото отгоре имаше и дълбоки коловози в него. Използвах спирачките максимално, но в следващия момент вече бях в пясъка, борейки се да го задържа в правия път. Буквално казано.
Тъкмо си мислех, че ако и този път ми се размине, вече ще карам МНОГО по-внимателно, когато моторът спря до нула, веднага след което полегна наляво като една същинска Тодора, а аз го последвах с пирует и кълбо настрани, макар и против волята си…
Падането беше все едно от място,
а каската ми дори не докосна земята, т.е. пясъка.
Причината бе възвишение в коловоза, което моторът за щастие не успя да преодолее. Все пак бях дал всичко от себе си, за да намаля скоростта максимално преди да вляза в коловоза, който си бях набелязал.
За щастие моторът падна на „правилната” страна, а именно лявата. Само напомням, че ауспусите ми са отдясно. Така де, чопърджийски неволи.
Махнах чантата от резервоара, свалих каската и ръкавиците и опитах да го изправя. Уви, не се получаваше. Гумите бяха излезли високо над коловоза, а с всичкия багаж по него си тежеше доста.
Вече бях започнал да свиквам с мисълта, че ще трябва да свалям багажа от него, за да успея да го вдигна, когато сякаш от нищото се появи едно момче на моите години, но за щастие значително повече килограми. Паркира мотора си и дойде при мен, виждайки ситуацията. Сякаш бе напълно излишно да му се моля със знаци да ми помогне, тъй като без да обели и дума хвана облегалката на Сянката, аз пък кормилото и като на шега го изправихме, връщайки го обратно в коловоза. Стоеше си там без дори да пускам степенката. Чудесно, а? Кабелчето на сензора за температура на маслото, който бях монтирал, се беше отскубнало, но това ни най-малко не ме притесни.
Предположих, че горивото от карбураторите е изтекло, така че отново включих в действие ключето за захранване на горивната помпа. Обикновено няколко секунди по-късно честотата на работата ѝ намалява до нула, когато карбураторите са пълни догоре. Този момент обаче не идваше. Същевременно нямаше никакъв теч от никъде!? Пробвах да запаля – не пожела…
Тогава вече се почувствах като героя на Джошуа Джаксън в One week, който вперил поглед в небесата крещеше неистово:
“Whyyy!? Why won’t you start!?”
Тъй като момчето видя, че не говоря фарси, звънна на свой приятел и ми даде телефона да говоря с него. Човекът отсреща ми обясни, че не е нужно да се притеснявам, защото след малко ще дойде автомобил, ще натоварим мотора и ще го закараме на майстор. Също така спомена, че има и къде да пренощувам. Учтиво му обясних, че съм много благодарен за отношението и за помощта от страна на момчето, което бе до мен, но ще се справя и сам с мотоциклета си, пък и все още бързах да стигна до острова.
През това време беше дошъл друг приятел на моя нов приятел. Докато се чудех какво да правя, захраних отново помпата и успях да запаля!
Двамата ми помогнаха да изкарам мотора от коловоза, продължавайки напред, след което им благодарих от все сърце, казахме си „чао” и те тръгнаха в обратната посока. Вече се беше стъмнило напълно.
Продължих плахо и много внимателно
напред по пътя. Не исках повече неприятни изненади за вечерта. И само минута по-късно стигнах до участък, в който
5 – 6 метра от пътя бяха като срязани с нож и спуснати метър надолу.
Спрях, изгасих двигателя, оставяйки фара да свети, слязох от мотора и останах безмълвен за няколко минути. Ако не беше се случило това нещо преди малко, пътуването ми можеше много лесно да приключи именно тук. Понякога просто усещате как някой отгоре ви намигва с усмивка. Явно е твърде рано за подобни сценарии.
Огледах пеша пътя напред, осветявайки го с челник, но офроудът ми беше дошъл малко в повече, затова възседнах отново мотора и тръгнах обратно.
Не можех да спра да мисля, че тези пясъчни коловози бяха абсолютно нищо, кръгла нула, в сравнение с това, което можеше да ми се случи, ако ги нямаше. Явно са своеобразния „знак“ да се внимава по-нататък по пътя.
Реших, че
най-разумното е да приключа с карането за днес
Вече бях достигнал непознати за мен висини на неадекватност и имах чувството, че затворя ли очи, мигом ще заспя. Подминах пясъчния участък и излязох встрани от пътя, за да разпъна лагера си.
Смятах, че вече няма да има кой знае какъв трафик тук, но тогава се появиха четирима други мотористи на два мотора и дойдоха при мен. Казах им, че съм се
запътил към Кешм,
а те ми дадоха знак да карам след тях.
Добре, от мен да мине. Но само този път!
След поне 20 – 30 минути офроуд ме изкараха отново на пътя и ми показаха посоката, в която да продължа, а те поеха в противоположната. Погледнах навигацията само за да установя, че вместо всичко това можех просто да се върна по асфалтирания път назад, след което да карам също само по асфалт, за да стигна дотук. Да, малко повече път, но по АСФАЛТ. Мамка му.
Напрежението вече ми беше дошло в повече, затова проведох един бърз телефонен разговор, колкото да се успокоя поне малко.
И така,
продължаваме към остров Кешм!!!
Щом четете това и сте стигнали чак дотук, сигурен съм, знаете много добре онова чувство, което изпитвате на мига, щом гумите ви стъпят отново на асфалт и усетите онова колосално сцепление, което ви кара да навиете газта докрай!
По-нататък стигнах до поредния военен пункт, каквито често се срещаха в южните части на страната. За 5 дни в страната за пръв път ме помолиха да отбия. Поговорихме си малко, след което ме отпратиха.
Следващата ми спирка бе на гишетата за ферибота
UNKLE – Lonely Soul
Малко след като спрях пред бариерата ме поканиха в климатизирана стая, където освен да ми сканират документите, се наложи да попълня и кратка листовка относно пребиваването си на острова. През това време се заприказвахме с другите служители, почерпиха ме фурми и ледено студена вода.
Един от въпросите в листовката, за която споменах, бе къде ще нощувам. Викам им – чадър. И показвам с ръце. Казват „ок, пиши”. Пиша аз „chadar“ с цялата си глупост, а момчето ми показва дисплея на смартфона си, на който пише „traveling tent“. Ей, ученото си е учено, бе.
Оказа се, че фериботът е безплатен за мотоциклетисти.
Супер, само дето има един час до отплаването му.
И така, наредих се на 30 метра от него, където други униформени служители ме бяха помолили да паркирам.
Докато чаках да ми дадат знак да се качвам, хапнах набързо и си направих малко записки.
Когато най-после ме отпратиха към ферибота, малко преди него ме спря друг човек, явно от екипажа, който със сериозен тон и изражение на брадясалото си лице ми искаше билет. Е от къде да ти го взема, казаха ми, че не трябва. Призна си без бой, че се майтапи, и ми метна с усмивка на лице да продължавам към края на палубата. Това бе доста примитивен ферибот, предвид че имаше рампа само от едната страна. Заради това и автомобилите се качваха на приятно хлъзгавата му палуба на задна предавка.
След като закарах мотора в дъното последва моментът ми на уединение с него.
Едва тук за кратко ме обзе онова чувство на притеснение,
че съм доста далеч от дома и не знам какво бих правил, ако нещо се случи с мотоциклета. Бях убеден, че подобни мисли понякога се въртят в главите на всички соло пътешественици. Вече дори си представях как го натоварвам на гърба на някой Мак, който да ни закара поне до турската граница, хаха. Каквото и да правиш, никога не можеш да предвидиш всичко, така че няма смисъл дори да го мислиш. Пък и ако никога по време на пътуването си не се изгубите, не се уплашите или не се зачудите защо сте напуснали зоната си на комфорт, значи не го правите правилно.
Малко след като вдигнаха рампата и отплавахме, онзи същият човек с брадата дойде да ме покани при екипажа, в просторно помещение няколко палуби по-горе. Отново ме гостиха с чай и вода, отново разказвах откъде идвам и накъде евентуално отивам.
Кешм, Иран
Буквално не усетих кога дойде време да слизаме от ферибота.
Остров Кешм
Тук отново започна едно преснимане на документите ми (този път с телефон), съпроводено с попълване на друга бланка. След като приключихме формалностите, продължих по пътя в търсене на хранителен магазин.
Малко след 22:30 вече си бях намерил място за бивакуване точно
до брега на Индийския океан
Покана не ми трябваше, бях готов да вляза във водата още преди да съм разпънал палатката.
Хайде, стига толкова приключения за днес. Героите са уморени, време е за сън. Най-тежкият ден от това пътуване приключи. В крайна сметка нищо чак толкова не се беше случило – единствената щета е откъснатият кабел за температура на маслото. Едно нещо по-малко, което да отвлича вниманието ми. Това не бе първото ми изпускане на Сянката, надали ще ми е и последното.
Започна да ми липсва зеленина около мен.
Но много повече ми липсваше нормалната комуникация. Започна да ми омръзва всеки опит за диалог да започвам с “no farsi, englisi”, да отбягвам въпроса колко струва возилото ми и да обяснявам, че то е само с два цилиндъра. Четирите лули на свещите много ги объркваха, завалиите. Twin spark, какво да правиш. Японска му работа. Но въпреки всичко това не си купувах локална sim карта с интернет, все пак не това бе идеята на пътуването ми.
След употребата на толкова много сол напоследък успях дори да разраня долната си устна. Не правете такава грешка, организмът ви знае много добре какво му е нужно, така че ако не сте забелязали да се потите твърде интензивно, то не предозирвайте и солта.
Navitel, чак толкова да ме подведеш не бях очаквал.
За малко да се „наджипиеся” заради теб. И не само това, ами и получих страхова невроза от изненадващи пясъци на пътното платно.
Час по-рано за пръв път ползвах паспорта си по същество, to literally pass a port. Йей! Освен това в този ден
стигнах до най-източната точка, на която някога съм бил
Много се радвам, че евтиният китайски телефон издържа не само наводнението на идване, ами и тукашните високи температури. Да си призная, това бе сред нещата, които ме притесняваха преди да тръгна.
Това са две различни думи, които се употребяват съобразно значението, вложено в тях. Съществителното име проектор, мн.ч. проектори, означава ’устройство,…
Продължаваме с Тони из Източен Анадол в Турция. Започнахме с преход от София до Йозгат, днес продължаваме към Каменния път при Кемалие и Малатия.
Приятно четене:
От Сивас през Каменния път на Кемалие до Малатия
Втори ден от
Източна Турция (Кюрдистан) с мотор
Ден 2, 25 Юни 2017 г.
Километрите за деня бяха 625.
Събудих се рано, някъде около 5:30 ч. Спомних си за предния ден и колко куцо ми тръгна това пътуване. Започнах да се чудя как ли ще продължи, но предстоеше да видя този ден какво ще се случи. Принципно за себе си съм забелязал, че в началото нещата не потръгват добре, но винаги в последствие късметът е на моя страна и всичко си влиза в нормите, очаквах и сега така да стане, щом оцелях предния ден.
Днес по план трябваше да мина първата си точка:
Каменния път
Малко ми беше напрегнато, защото
този път е в класацията с най-опасните пътища в света.
Доста познати и приятели го бяха минавали с мотори и никой не беше загинал, та опасен, опасен – колко да е опасен. Проблемът по-скоро произлиза от това, че е черен път, необезопасен, аз съм с тежък мотор и с не много добри умения за управлението му по черни пътища. Обаче обичам предизвикателствата и смятам, че човек трябва да се изправи срещу тях, да ги премине и преодолее, ако остане жив, става по-силен чувството, че си се справил с нещо трудно, е незабравимо. Както обичам да казвам „Това, което не ни убива, ни прави по-силни“.
Излюпих се от палатката и огледах мястото, на което се бях разпънал предната вечер.
Перфектното блато, и малка рекичка. Събрах багажа и се отправих по пътя да търся закуска. Беше раничко и щеше да се наложи да покарам повечко преди да закуся.
Стигнах до
град Сивас,
където спрях да заредя и да си направя сутрешния тоалет. Разбира се, най-добрата верига в Турция – OPET. Заредих и влязох да платя. Нетърпеливци да заредят, не чакат да махна мотора, ами направо с маркуча през него.
Преместих го след това и влязох да довърша започнатото. Градът се разбуждаше, GPS-ът ме караше по покрайнините, но реших да вляза направо към центъра, хем да го разгледам, а и да си взема нещо за закуска. Наистина изключително спретнат и красив град.
От тази количка на площада пред фонтана си взех дюнер с айрян, тъй като нямаше гьозлеме
Седнах на една от тези пейки в градинката да го изям
След това се завъртях още малко на площада, за да се полюбувам на гледката. Все още нямаше много хора, беше твърде рано.
Мотора го бях качил на тротоара около кръговото
В един момент спря една патрулка,
изскочиха няколко полицая и започнаха да вършеят
по площада. Първо натириха тези с количките, които продаваха дюнерите, да се махнат, после по-надолу някакви други продаваха други дребни неща и изгониха и тях. Леко се притесних, че ще дойдат да ме глобят, за това, че моторът е на площада, но нищо не ми казаха и набързо – набързо се натоварих и се изнесох.
На GPS-а в телефона бях наредил на няколко етапа маршрута към Каменния път, защото картите в iGO-то не бяха много точни и често прекъсваше, не можах да си го направя на едно цяло. Общо взето го бях прегледал подробно и посоката ми беше ясна. Като за начало
търсех град Дивриги
Пътят продължаваше някъде ейййй там
Стигнах до града, реших да напълня резервоара догоре, тъй като следваше доста дълъг участък, в който нямаше къде да заредя. Бях се наиграл предната година така, та си знаех вече На бензиностанцията в
Дивриги
младежите ме заговориха и държаха да се снимат с мен.
Малкия бензинджия
Големия бензинджия
И пичагата бензинджия, хахахахха
Не се бавих много, само си купих вода, а и те ми подариха една, да имам за из път. Наближавах Каменния път и нямах много време за губене. Нямах представа колко ще ми отнеме да мина през него. Продължих.
Ето ме и на
разклона за Каменния път
Настилката стана от онази с едрите камъни, залепени на дзифт, не е лоша и доста по-добра от офроуд
Пътят се виеше в посока
каньона на река Ефрат
Доста завои с изкачвания и спускания, общо взето се караше с 50 – 60 км/ч, не повече. Стигнах и началото на въпросния път, откъдето имаше и хубав изглед към реката.
Ето го и началото от север
Kemaliye Taş Yolu (Каменния път)
е един от най-екстремните пътища в света. Разположен в региона на Източна Анадола в Турция, той е изключително предизвикателен, има няколко тунела, а урвите от стотици метри са незащитени от парапети.
Пътуването до Kemaliye Taş Yolu през каньона е грандиозно и може да ти изправи косата. Представете си един зашеметяващ див пролом в стръмни скалисти планини, тъмна зелена река, пъстри градини, гори, уютни каменни и дървени къщи, водопади, свеж планински въздух и сърдечни местни жители…
Kemaliye Taş Yolu, 24600 Kemaliye/Erzincan, Турция
Пътят се промъква през скалите. Той свързва Кемалие в централна Анадола с Дивриги, отдалеченото градче, което е близо до Сивас.
Това е сюрреалистично: река и стени от скали от всяка страна.
Този път е обявен за един от най-зрелищните пътища в света.
Този участък от пътя не трябва да се минава от начинаещи шофьори. Пътят и тунелите преминават през така наречения
Karanlık Kanyon (Dark Canyon) – Тъмния каньон,
скалист пролом, толкова дълбок, че слънцето едва прониква до дъното му.
Няколко поколения работят в продължение на много години с една и съща цел, 8-километровия път. Той е бил строен цели 132 години. Огромните скали са трошени с човешка сила и така са изкопани десетки тунели с обща дължина 4 722 m.
Каменният път на Kemalıe е свързан с главния път Ерзинджан – Сивас, сега той се използва като туристическа атракция.
Поех напред
Гледката в каньона наистина е впечатляваща и спираща дъха
Трябва да се внимава, пътят е сравнително равен, така че се оказа по-лесно, отколкото си го представях. Моторът стъпваше добре по камънитеи рядко поднасяше. На места се налагаше да минавам по ръба на урвата, тъй като там беше по-малко каменисто.
Ей така е издълбана скалата на ръка, за да може да се преминава
Сукации
Настигнах една кола, която даже изпреварих в един от тунелите, толкова са широки
Обаче, когато се появи насрещна кола иззад някой завой, става неприятно
Когато изскочи бус, е още по зле, а и не спират, гледат да се наврат
Спрях на една дупка, за да снимам, спря и колата, която изпреварих, явно и те се наслаждаваха на гледката
Красив каньон
И безкрайните тунели
И още една кола
Остри завои в тунелите
Леко стеснение
Почти стигнах до края на пътя, там над реката има мост, по който минава нормалният път
Ето ме и на изхода от юг
Застанах на моста, за да направя някоя снимка
Докато щраках и си почивах, мина първо един малък бус и ме попита може ли да минат оттам. Казах: „Да, и по-големи минаваха“. Потеглиха хората.
Аз се подмотвах нещо със статива и се появи една полицейска кола, спряха усмихнати полицаи и попитаха дали всичко е наред, казах „Да“. Продължиха си по пътя. Не след дълго срещу мен се задава същият бус. Вдигам рамене многозначително: „Какво става?“ Отвътре само махат с ръце колко е зле пътят. Всъщност не е толкова зле, но явно са се притеснили тези хорица и са решили да се върнат и заобиколят по нормалния път.
Позволете ми да ви прекарам през този невероятен каньон , Youtube:
Ако сте с WEB Browser IE 9+, Chrome 5+ или Safari 3+, можете да гледате директно оригинала на видеото във FullHD 1080p формат:
беше съвсем наблизо. Оказа се много приятно етно планинско селце с хубави стари къщи, чаршия и т.н.
Заоглеждах се къде да ям, нищо не видях и паркирах мотора до една неработеща бензиностанция. Продължих пеша, попаднах на същите полицаи, които заварих на моста. Попитах ги за хапване и те ми посочиха едно заведение на 10 м от нас. Влязох вътре и си беше точно като за мен, бързо хранене с много и интересни манджи по избор, WiFi, чудесно.
Седнах да хапна вкусотиите и да разпратя някоя и друга снимка от каньона. Свързах се с Боби и майка му, които по това време бяха на нашето Черноморие. Отпочинах, с този интернет загубих повече от час, но заслужено.
След като приключих, тръгнах към мотора, видях едно дюкянче с една хубава незабрадена, нормално облечена млада туркиня, реших да спра (не за да си я взема за жена) и да купя магнитче от това прекрасно място за спомен. Харесах си едно и тя ми посочи с два пръста, и аз вече като почти местен в Турция казвам „Ики лира“ и тя се смеее.
Чакаше ме още път, затова се запътих към мотора и потеглих. Пътят започва да се изкачва с много остри завои из планината, тесен и бавен, но пък гледки да искаш.
Тази къщичка беше построена на върха на една скала
И величествената река Ефрат
Слязох вече по-ниско, близко до нея
Ясно се вижда дзифтеният път
После пак нагоре
Стигнах до
язовир Кебан,
тук по план трябваше да спя, но беше твърде рано, някъде около 16:30 ч. Явно бях напреднал повече от предвиденото, беше и неописуема жега – 36 градуса.
Седнах на едни масички с пейки да почина и да пийна малко вода.
Продължих по ей този мост, който пресича язовира.
Карах в посока Кюрдистан, приближавах
Малатия,
първия голям град в Кюрдистан. Започваше да се стъмва и трябваше да го подмина и да търся някъде да се разпъвам.
Карах още малко и го подминах. Спрях на една бензиностанция да си измия зъбите и да си взема нещо дребно за хапване. Обядвах късно и реших, че този ден ще мина без нормална вечеря, само на боклуци от бензиностанцията. Хапнах някакви вафли, взех си и за вечерта и сокчета някакви.
На бензиностанцията ме заприказваха пак местните и ме питаха откъде съм, за къде съм. Обясних, че съм тръгнал от София, минал съм през Каменния път и градовете преди него, питаха ме кой ден ми е, казвам втори, и те пак показват с пръст две, потвърждавам с глава хаха казаха ми, че съм смахнат хахахаха, пожелаха ми приятен път и така.
Подкарах леко мотора и започнах да се оглеждам, само частни имоти заградени с телени огради или открити празни пространства, не става за палатка. Карах, карах, пък спрях да погледна на GPS-а няма ли някой водоем по пътя, да се настаня около него. Открих един не много далеч и по пътя, започнах да давам газ, тъй като скоро се стъмняваше. Стигнах до водоема, който се оказа поредният
язовир Сургу бараж
Приятно местенце, видях един черен път, който се спускаше доста надолу до водата, слязох пеш да огледам дали ще мога на другия ден да се кача и как е за палатка. Не беше идеално лошо и реших да се спусна с мотора. Лошото е, че имаше сравнително дълбок пясък, където моторът заиграва, но внимателно го преминах. По едно време един опел вектра се появи по черния път, махнаха ми и продължиха нагоре към главния път. Викам си дано няма повече :), слънцето почти се беше скрило и се заех бързичко да разпъна палатката.
Късният залез
Седнах да се полюбувам на гледката
Луната се показваше, точно както на Турското знаме, полумесец
Недалеч от мен се чуваха музика и гласове, бяха на около 300 – 400 м, също се виждаше и огън. Това беше първата ми нощувка на диво на територията на Кюрдистан, имаше си тръпка. Стъмни се, никой не дойде да ме пита к’ъв съм, що съм и се намърдах в спалния чувал. Денят беше доста приключенски и се чувствах страхотно. Заспах сравнително бързо, бях си и уморен все пак.
Биляна днес ще ни води до чудесата на Япония по трудния начин Приятно четене:
Япония – чудо на чудесата
първа част
Ди ме подкани да разкажа впечатленията си от Япония, преди да съм ги забравила. Няма да ги забравя, такова нещо забравя ли се?!
Както писах в една кратка статийка за пътуването – мечтах го това
кацане на летище Нарита,
наистина именно на това летище и много се радвам, че успях да се отбележа от там. ‘Успях’ е точният термин, защото всичко се случваше толкова бързо, че не можах дори да се огледам. Забелязах само, че ме посрещна огромна реклама на Хуауей, която е китайска марка в сферата на електронните джаджи и това беше първото, което видях от столицата на десетилетния корифей в областта. Какво стана, предадоха ли щафетата?! После за секунди минах всички гишета, проверки, документи, въпроси, багаж,
свят ми се зави
Посрещна ме шофьор, грабна ми куфара и трябваше почти да тичам след него. Ехе-е-е, чакай малко, искам да вдишам от този въздух! Няма време, давай паролата за уай-фая и да се чеквам, докато не сме се изстреляли от летището със скорост не по- малка от тази на излитащите самолети от другата страна на оградата. Успях – Биляна Крилова беше
в Нарита, Токио, Япония –
запечатано, завинаги! И както писах в онази статийка – ‘Здравей, Япония! Дойдох да видя твоите чудеса. ‘. Защото всички сме чували за
това чудо на чудесата – Япония
Шофьорът вече караше бясно по нещо като градска магистрала изцяло върху мост.
До тук – никакви чудеса. Или не съвсем.
За всеки българин да се движи по магистрала във въздуха е чудо. Паралелен път на долния, но отгоре – няма светофари, няма кръстовища, няма пешеходци, няма задръствания. Но аз вече бях виждала такива и отдавна се бях запознала с предимствата им.
Чакам нещо повече
По него време шофьорът започва с жестове, мимики и японски на срички, да ми обяснява, че другите хора от групата са изтървали полета и ще пристигнат със следващия, ще закъснеят и мен ще ме закарат в хотела да ги чакам.
Те стъпиха на японска земя в Осака, откъдето имаха полет до Токио, кацаха на летище Ханеда. Ние препускахме именно натам, за да ги посрещнем, но не било писано. Аз знаех, че те имат по- малко от час от кацането до излитането и най- вероятно, т.е. със сигурност, няма да успеят, затова много бързо схванах какво се мъчи да ми обясни. За всеки случай ми дава телефона си, а на отсрещната страна шефът на фирмата ми говори на бавен, ясен и със силен акцент английски и ми обяснява същото, което вече знаех.
Японците не говорят английски
Някога, твърди се Марко Семов, заблуди наивният ни народ, че в Япония всички говорят идеален английски. Въпреки, че вече много българи посетиха страната, някои живеят там от десетилетия, други студентстваха малко, написаха се пътеписи в списания, блогове и фейсбук, по форумите изобилства от теми с подробности и въпреки това все още битува този мит, все още хора правят сравнения с други страни, където не се говори английски – ‘това не ти е Япония, всеки да говори английски’.
Не, в Япония много рядко някой говори и то слаб английски.
За мен – идеално, защото и аз говоря толкова и по- лесно се разбирам със себеподобни.
Продължихме да пътуваме бясно през града, което продължи дълго. Това го очаквах,
Токио е голям град
Аз обичам да разглеждам през прозореца на автомобил. Много сгради, много пътища на нива, пътни възли – продължаваше да няма чудеса.
Всичко беше едноцветно и някак правоъгълно
Дни наред все така правоъгълно ми се струваше и безцветно, не като в Китай. Китай е ехе-е-е.
През цялото време сравнявах с Китай
Знам, че не трябва, знам че не е правилно да се правят сравнения между несравними величини, но нали съм човек, вървя си с човешките слабости. Това ако ми беше Шанхай или поне Пекин, до сега да бяхме подминали най- малко пет причудливи сгради – във формата на рамка, която някой е фраснал с чук и се е огънала, с истинска дупка в средата; във формата на игла с няколко ярко лилави перли нанизани по нея, във формата на отварачка, във формата на пагода стигаща до небето и цветове, цветове, цветове. Някой маглев да бе профучал край нас с такава скорост, та само опашката му да бях мернала за миг в далечината, нищо че с цялата си дължина е минал точно край мен, но очите ми не са успели да го фокусират и него вече го няма – 600 км в час са това. На тези работи им викам чудеса, тук какво?!
Това е напълно невъзможно, но аз още не го знаех. Прибраха ми багажа, защото не може около рецепцията да се мотаят разхвърляни куфари.
Шефът на фирмата ми беше споменал по телефона, че можело да обядвам. Според биологичния ми часовник
не бях сигурна дали е време за обяд, за вечеря или за спане
По местно време наближаваше обед.
Тръгнах по улиците, без концепция. Улици, като улици – няма чудеса. Влязох в сграда, която беше многоетажен
търговски център, тип мол
Тук са много такива. Стотици или хиляди може би из цяло Токио и Осака. По- късно ще осъзная, че едва ли съществува друго място на света, с по-голям брой магазини на глава от населението.
Тук се продава всичко, което може да се сетите и още много повече неща, които никога няма да се сетите. Съществуват артикули, които не могат да бъдат видяни нито по филмите, нито в интернет, ако не ползвате японски. Някои за бита, други аксесоари за хора, за животни, приспособления – всевъзможни. Ето ти чудо, но това го разбрах по- късно. Друго чудо е, че японците ги купуват, защото ние не сме такъв народ. Научихме се и ние на излишни покупки, но много хляб имаме да изядем и не зная дали някога ще ги достигнем, по- скоро не.
Сега оглеждам магазините, нямаше нищо интересно. Този център си беше скучен. На последния етаж има сладкарничка, но не от големите, фамозните, а много малка. Понеже съм подготвена (да е жива и здрава Самурайка и пак да се появи в интернет), че
японците произвеждат френско сладкарство,
но подобрено в техен стил – много леко, много ефирно и с огромно внимание към детайла, без да се прекалява в него, без добавки, напротив с отнемане, много изчистено, просто, безкрайно семпло, търсейки съвършенството във всяка прашинка – ето ти чудо! Но е рано да го разбера.
Поръчвам си парче торта и ми отнема около 15 мин да се разберем дали го искам опаковано за вкъщи (офис) или за тук. Май не беше лошо да говореха малко повече английски. В крайна сметка решиха, за по- сигурно да ми го опаковат за вкъщи, а аз седнах и си го ядох на място, на което те отговориха с ‘Ах’ и голяма усмивка.
Изяждам тортата и се влюбвам в нея
Години наред ще се мъча да направя поне малко подобна , но никога няма да успея да се доближа. Напротив, всички опити ще бъдат пълен провал, а аз съм сладкар по образование, с малко професионален стаж и не малко домакински. Ще разровя интернет, ще намеря снимки, видеоклипове и възхвали, но никога няма да открия тайната им. Някъде четох, че не подслаждат със захар, а с нещо като стевия, което не било стевия. Искам да питам Самурайка дали е вярно и какво по дяволите правят, но тя роди трето дете две седмици преди моето пътуване, следствие на което бавно изчезва от нета, до напълното ѝ изгубване.
После слизам на приземния етаж, където има
супермаркет. В него има щанд с кухня,
изцяло от стъкло и се вижда точно как хората работят вътре. Приготвят суши и други подобни хапки, после ги подреждат в кутии – по-малки и по-големи. Във всяка кутия има по една хапка от вид и не се повтаря. Има кутии с 20 – 30 различни хапки, има със седем – осем вида. Тези кутии наричат ‘бенто’ и хората си ги взимат за обяд. Такива кутии бенто подготвят и от дома си, за ученици, за работещи хора и ги носят със себе си, през деня.
Взимам си една от по- малките и я плащам на касата. Дават ми клечки. Добре, че умея да боравя с такива. Не съм особено сръчна, обаче. Справям се, но бавно и ако съм удобно разположена. Тук се оказа, че няма къде да се разположа.
Очаквах отвън да намеря пейка,
на която да седна и да похапна, но не открих никакви пейки. Тогава реших да седна на висок бордюр или каменна ограда на някоя градинка и да ям така. Нищо особено не е в голяма част от света, но оказва се, не и в Япония.
Само след минута разбрах, че нещо не правя както трябва,
по поведението на хората. Разбира се, нищо не ми казаха, дори не видях укор в погледите им. Само някак промениха хода си – темпото, траекторията по която преминаваха, по лицата им прочетох леко объркване, без дори да ме поглеждат. Не съм чак болезнено наблюдателна, но тези ужасно дребни, незначителни детайли се оказаха толкова забележими. Вече знаех, че
някъде греша, но не бях сигурна точно къде
Тъй като по принцип не ме е особено срам, реших да си продължа, но не, не можех. Край, ставам и се махам от тук. И наистина ставам, тръгвам, обаче едната ми суши хапка пада на земята. Не искам да я подминавам, за да не правя боклук и за части от секундата забелязвам, че земята е по- чиста от пода вкъщи и всъщност е абсурд да оставя тази хапка там, като кръпка, която би била видима от самолет.
Минувачите вече се блещят, а мен вече ме е срам
Понечвам да хвана с клечките, но не успявам да я вдигна. Втори опит – също неуспешен и накрая я хващам с ръка, бързам да се изнижа от дълбоко конфузната ситуация – виждам го в очите на хората. Вървя бързо и търся кош за боклук, да я хвърля и да се скрия някъде. Обаче търся…
няма кош за боклук. Защо никъде няма кош за боклук?!
На нищо не прилича! Ръката ми се омазва от хапката, а с нея държа и клечките, в другата – кутията бенто, а под мишница стискам раницата, която бях свалила от гърба си, за да ми е пред очите, все пак. Не съм спала 30 часа, не съм опъвала крак, не ме настаниха в хотела, групата закъсня, чудя се къде да се дяна, няма кофа за боклук и всички ме заобикалят, макар да не ме гледат с укор, по-скоро с поглед все едно съм чисто гола на площада, даже малко ги е срам заради мен.
По- късно ще разбера, че
в Япония не е прието да се яде на улицата
Не знам да има закон за това, нито заповед или наредба, но се спазва от всички. Никой не яде на улицата. Само аз. Местата, на които се продава бърза храна не са много и ако си купиш нещо от там, то се опакова за вкъщи, офис или за влак – оказа се, че в скоростните влакове шинкансен е прието да се яде и комай всички ядат докато пътуват, ако не спят, защото там се и спи. Евентуално, рядко има места с бърза храна, която може да се яде прав, до около един-два метра от павилиона или количката, от които се продава. Не и по- далеч. А да пльоснеш нещо на улицата… вече описах що за изживяване е. Сразих ги от първите си часове на японска земя. Все още не знаех, дали аз ще отркия чудеса в Япония, но японците видяха чудо – мен.
А кофи за боклук няма – никъде, нито контейнери.
Безмислено е било да търся, но тогава още не го знаех. Колко много знаех за Япония и колко много не знаех. Не знаех и, че не е имало смисъл да си свалям раницата от гърба и да я държа пред очите си, тъй като в Япония не се краде, изобщо не се краде, нивото на престъпността е в дъното на световната класация.
Тези погледи, с които не те гледат, защото хората са деликатни
и директен, укорителен поглед би бил твърде груб, та не те гледат, но ти ги усещаш, ги изпитах още веднъж.
Това беше една сутрин, на хотелската закуска в Йокохама. В Япония по принцип, не прелива от туристи. Не, че няма, но ако сравняваме с претъпканата Италия, направо си е празно. Хора има много, но местни. Колкото не е била популярна туристическа дестинация, предполагам заради отдалечеността си, толкова след аварията във Фукушима потока секва.
Аз посетих страната известно време след това и туризмът вече надигаше глава, но все пак навсякъде беше спокойно, а хотелите пълни основно с японци. По тази причина, дори на закуската в хотелския ресторант, се срещаха хора от страната. Първата особеност беше, че не ме пуснаха да вляза. Възнамерявах да нахлуя с ръце в джобовете, да се огледам насам и натам, като селски серсем на мегдан, след което да препълня чиния от блок масата и да седна на която маса си реша и на който стол ми стане симпатичен.
Това се оказа невъзможно. Има си правила. В Япония за всичко има правила и те се спазват.
Това вече го знаех, защото го научих още първия ден, през първите часове, но все още не усещах как се мъча да проявявам своеволия. На вратата не ме пуснаха и попитаха за съквартирантката ми (жена от българската група, с която споделих целия си престой и с която се разбирахме добре). Тя не беше се приготвила и реших да не губя време в чакане , а да сляза долу. Оказа се, че трябва да ни настанят заедно, на една маса, която те определят. Приготвих се да вися пред вратата в очакване, докато слюноотделях от мириса на блюдата, които бяха стройно наредени на блокмасата и тогава, от вътре ме видяха двойка от българите. Те направиха знак, че са съгласни да ме приемат на тяхната маса и ме пуснаха. Защото има ред – друг определя къде да бъдеш настанен, като масите не се разхищават за сам човек, щом си настанен с друг в стая, с него се и храниш. В същото време не се натрапват чужди хора на твоята маса, защото може да не ти е приятно.
Личното пространство се пази
След като вече се сдобих с право да вляза и място, на което да седна, взех чиния и тръгнах към блок масата.
Имаше опашка. В Япония навсякъде и за всичко има опашки.
Наредих се чинно и когато наближих масата, проточих врат и видях, че от едната страна са все храни, към които не изпитвам интерес. Харесах си от другата. Затова пропуснах дясната страна и тръгнах направо към лявата. По този начин вървях в насрещна посока на опашката. Отново настъпи онова объркване, което вече ми беше познато, отново не ме гледаха с онези погледи, отново настана някаква незабележима суматоха, която не се изразяваше с действия, не се изказваше в реплики, само в някаква несигурност точно какво се случва.
Аз бях нарушила реда.
Връщам се пак в онзи първи ден и онези първи часове от пристигането ми в Япония. Вече съм в хотела, другите от групата най-сетне са пристигнали. Попълнили сме нужните за настаняване документи. Багажът е събран в количката на пиколото. Стаите са готови, ние сме разпределени, ключовете са подредени върху плота на рецепцията, но не ни ги дават.
В цял свят, часът за настаняване е 14. В Япония също.
В цял свят, ако има готови стаи, те настаняват един – два – три или пет часа по-рано.
В Япония – не. Часът е 13.45. Всичко е готово. Не ни настаняват. Има си правила и те се спазват.
Ние не разбираме. От страна на българската група се стрелкат изнервени погледи. От страна на японската рецепционистка погледа е насочен в часовника и
гледа стрелката на минутите. Вече и ние гледаме стрелката на минутите. Всички заедно гледаме стрелката на минутите.
И ето идва заветният миг, в който часовникът показва нужния час, получаваме ключовете и тръгваме към асансьора. Това дали да го сложа в графата ‘чудеса’? О, да.
Чудо е каква нечовешка дисциплина се спазва от цяла една нация.
Правилата не се пристъпват, компромиси не се правят. Разбирам защо е така. Веднъж направен компромис води след себе си друг, трети и накрая компромиси до безкрай. Веднъж се прави, защото се смята, че ситуацията го изисква, но тогава други ситуации и други хора започват да изискват компромиси и за себе си. Тогава възниква въпросът как да определим коя ситуация и кой човек има право на компромис и кой има по- малко право. Тогава не остават правила и настъпва безредие. За да има ред, просто правилата се спазват и толкова.
Оказва се, ще се убедя през слеващите десет дни, че това е много удобно, всичко става някак лесно, предвидимо. Когато имаш среща в определен час, не се чудиш дали отсрещната страна ще дойде в този час или ще закъснее с трийсет минути. Ако ще закъснява с трийсет минути, ти да не висиш там напразно, ами и ти да закъснееш с толкова, защото бездруго никой не идва навреме. За всичко останало се знае, че ще се случи точно така, както предварително е било определено. Знаеш с какво и как да се подготвиш, няма притеснение, че нещата могат да тръгнат в друга посока, а ти не си очаквал.
Сега искам да се върна на
правоъгълните сгради и улици без цвят.
Също на онзи финес в естетиката, задълбоченото внимание към детайла, опростяването, стремежа към съвършенство. Разбира се аз бях чувала за това. И го търсех, не знам къде и под каква форма, как очаквах да го видя.
Не харесах сградите на Токио – не бяха интересни, бяха прави и скучни.
Целия град изглеждаше някак осемдесетарки овехтял. Това е парадоксално, тъй като аз харесвам атмосферата на 70-те и 80-те години. Знам за уаби-саби философията, тогава защо не мога да прогледна и да видя красотата ѝ? Трябвало ми е време да се пренастроя от кича на шаренията, която те грабва от раз, консумира се бързо и се харесва лесно.
Япония не е лесносмилаема страна.
Минаха повече от три години, а аз не спирам много често да мисля за нея. Това не са просто спомени за приятно прекарано време, съвсем не. Това са постоянни разсъждения и неспирни нови открития, аз продължавам да я проумявам. За никое друго място по света, на което съм била, не съм мислила толкова дълго във времето и толкова дълбоко. За никое друго място не съм сядала да пиша след толкова години, както за Япония, при това с вълнение. Едно от най-любимите ми явления в тази чудна земя е именно философската естетика, която е толкова трудна за разбиране от нас, балканските души. Това, че по-малкото е повече и правите линии не са признак за бедна фантазия.
Безцветието не е задължително да бъде скучно,
а творчеството може да се открива и в безупречната подредба. Това, че овехтелите съоръжения не е задължително да бъдат демонтирани и заменени с по-модерни, ако все още добре вършат работата си. Така в центъра на Токио може да се натъкнете на сграда с толкова стар асансьор, който дори не запомня поръчки. Мястото е посещавано от туристи и от тераса на неговия покрив се правят популярни снимки. Асансьора се ползва безспирно, но не бива подменен.
Това е уаби-саби виждането за света,
което аз определено няма да се впускам да разяснявам, тъй като твърде малко знам и твърде малко съм се докоснала.
Това може да се усети в
замъка Нижо, в Киото, който е абсолютно празен.
Може да се учудите – защо са изнесли всичко? Всъщност всичо си е на мястото, просто повече никога не е имало. За сметка на разочароващата си неатрактивност, определено на това място може да усетите покой, отмора, да се разтоварите.
Толкова ми хареса, че за миг ми се прииска да изхвърля всички мебели от вкъщи.
Отново по-малкото е повече. Само естествени материали, в естетвените им цветове, идеално прави форми, прави ъгли. Вратите плъзгащи, незабележими, гардеробите вградени в стените – незабележими, подовата настилка – всичко е незабележимо. Само ако случайно много внимателно се вгледате ще откриете колко фина изработка е всичко и, че все пак съществува ненатрапчива орнаментика.
храма Рьоан-джи, със знаменитата си каменна градина в Киото.
Ниска постройка от бамбук, празни стаи, стени от оризова хартия, без цветове. И безкрайно спокойствие. Пред верандата – ‘инсталация’ от прилежно ‘сресан’ и вълнообразно оформен снежно бял чакъл, а по него разпределени петнайсет груби камъка. От което и място да погледнеш градината, виждаш само четиринайсет от тях, а един винаги остава невидим. Инсталацията е там, за да бъде съзерцавана. Твърди се, че който види всичките 15 камъка едновременно, ще получи просветление.
Това е Дзен Будизъм, от който аз нищо не разбирам.
Това не ми пречи да си представя, че гледам градината толкова дълго, толкова дни, месеци и години, докато главата ми не се изпразни напълно от всичката излишна суета и не олекне като птичка разперила криле и рееща се по въздушния поток на вятъра. За да мога да остана съсредоточена в тази задача и да не се разсейвам, се е погрижил майстор Саоми през 1499 година, поставяйки камъните така, че винаги поне един да бъде скрит зад другите. Така мога да прекарвам часове в гледането им, винаги от различна страна и винаги ще виждам нещо друго. Накрая, след няколко десетилетия съзерцаване от всички посоки, толкова ще съм научила разположението на всеки камък, че в съзнанието си ще успея да проектирам и петнайсетия, невидим камък, там, където винаги е бил. Ще видя едновременно всичики тези несъвършени петнайсет парчета скала и ще постигна нирваната, към която се стремя през целия си живот, но наивното детство не можеше да види, бурната, търсеща младост се луташе и не намери, а зрелостта, най- сетне, даде.
Поредна странност в Япония е
начинът, по който умеят да се забавляват. Още нещо неразбираемо за нас.
Не ми се удаде възможност да видя с очите си, но са популярни един тип кафенета в Токио, в които живеят котки. Там кафето е по-скъпо, защото докато го пиеш ти се предоставя
възможност да галиш котките
С очите си видях каква сензация може да бъде нещо като улична котка, защото не беше съвсем улична, а живееше из дворовете на замъка на Осака. Почти се получи опашка, разбира се японците за всичко се редят на опашка, за да бъде помилвана и заснета с всеки, който обезателно се е разтопил в широка усмивка. Подобно беше и мястото, в което лично пристъпих,
срещу входна такса намираш огромна купчина с голи кукли Барби,
а до тях кош със също такава голям купчина дрехи за кукли Барби. Можеш да ги преобличаш и комбинираш тоалети до премала.
Това не е забавление за деца. Момичетата вътре бяха на около двайсет и пет.
Не зная дали в тази категория трябва да сложа и заведенията за
караоке, които предлагат отделни стаи,
за всеки отделен посетител или компания от посетители. Така необезпокояван можеш да пееш която песен поискаш, с караокето, без да се показваш пред други хора. Не знам дали целта е да се скриеш от другите или на никой не му е хрумвало, че трябва да се покаже, не съм запозната. Така са устроени караоке заведенията и в Китай. Родината на караокето е някъде там, в Далечният Изток.
През февруари 2018 с открито писмо до медиите Делян Пеевски и други депутати от ДПС внесоха в парламента законопроект за изменение на ЗДДПИДИ, обявен като проект за изсветляване на собствеността и финансирането на медиите.
Защо проектът трябва да бъде оставен без движение вече се каза – като започнем от предмета, който няма общо с депозирането, нито се ограничава до печатни издания.
Парламентът обаче гласува проекта на първо четене, което няма как да стане без подкрепа от управляващите – Вежди Рашидов се изказва от ГЕРБ, Волен Сидеров от Обединените патриоти – и двамата подкрепят проекта.
становищата, вкл. становище на Министерството на културата – Министерството казва, че липсва терминологична яснота и че новите задължения не кореспондират с целите на закона. Едно напълно смислено становище, внесено навреме – за да бъде взето предвид при първото четене, но не се забелязва дори бившият министър на културата/сегашен председател на ресорната комисия да проявява доверие в администрацията на МК и аргументите, подписани от правоприемника му..
Срокът за предложения между първо и второ четене изтече, поискан е “за обществен дебат, много належащ и необходим”; постъпилите предложения ще се появяват на този адрес.
По въпроса за приноса на медиите към политическите избори на гражданите и – в последна сметка – за отговорността на аудиторията.
Предупредени сме:
Ние нормализирахме медиите, които нормализираха Доналд Тръмп
Дистопията на Оруел не успя да се осъществи, но дистопията на Хъксли успява: ние сме погребани под невежество, маскирано като информация; объркани от развлечение, маскирано като новини; разсеяни от замайващо шествие от лъжи и гняв и отблъскващи противоречия; привлечени от лошото поведение и корупцията, които биха унищожили други администрации. Изгубихме контрола над нашето внимание, ако не над нашето правителство.
Хаосът от информация, гняв, конфликти, идентичност, постановки и любопитни подробности, които характеризират управлението на Тръмп, характеризират и медийната среда, която го създаде. Можеше ли Тръмп да спечели първичните избори и президентството, ако не беше се появявал в новините на кабелните телевизии, без митингите, предавани на живо по телевизията и без да управлява медийното отразяване с комфорта на своя Twitter акаунт?
Да смяташ, че технологията е неутрална и да предположиш, че технологията винаги е приятел на културата, е чисто и просто глупост, предупреждава Постман.
Тръмп управлява непохватно, но контролира общественото внимание майсторски. Той показва ежедневно как може да се удави истината в море от ирелевантност.
Препратки към Постман в Amusing ourselves to Trump, Vox, 6 август 2018. На тази страница има и връзка към The Ezra Klein Show.
Приятно четене:
