Стана известно заключението на Генералния адвокат по дело C‑310/17 Levola Hengelo срещу Smilde Foods BV – по преюдициално запитване, отправено от Gerechtshof Arnhem-Leeuwarden (Апелативен съд Арнем-Леуварден, Нидерландия).
В центъра е авторскоправната защита на вкуса.
Heksenkaas е сирене със сметана и билки. Levola притежава свързаните с него права върху интелектуалната собственост. Smilde започва да произвежда продукт с наименование Witte Wievenkaas. Levola завежда дело срещу Smilde и иска от съда да установи, че вкусът на Heksenkaas е собствено интелектуално творение на автора на вкуса и се ползва с авторскоправна закрила като „произведение“ и че вкусът на продукта, произвеждан от Smilde, представлява възпроизвеждане на това „произведение“.
Въпросите, зададени към Съда на ЕС:
Допуска ли правото на Съюза авторскоправна закрила на вкус на хранителен продукт като собствено интелектуално творение на автора му? По-специално:
Допустима ли е авторскоправната закрила предвид обстоятелството, че макар понятието „литературни и художествени произведения“ по член 2, параграф 1 от Бернската конвенция, страни по която са всички държави — членки на Съюза, да включва „всеки продукт от литературната, научната и художествената област, независимо от начина и формата на изразяването му“, посочените в същата разпоредба примери се отнасят само до произведения, които могат да бъдат възприемани визуално и/или звуково?
Генералният адвокат:
Не.
Тъй като Директива 2001/29 не дефинира понятието „произведение“, считам, че е уместно да се вземат под внимание разпоредбите на Бернската конвенция. Действително, макар Съюзът да не е договаряща се страна по Бернската конвенция, той „все пак е длъжен да спазва членове 1—21 от нея по силата на член 1, параграф 4 от Договора на СОИС за авторското право, по който е страна, който е част от неговия правен ред и чието приложение цели Директива 2001/29.
Бернската конвенция съдържа неизчерпателен списък на „литературните и художествени“ произведения, които се ползват със закрила. Този списък не упоменава изобщо вкусовете, нито пък произведения, аналогични на тях, като например аромати или миризми, без обаче да ги изключва изрично.
Следва все пак да отбележа, че независимо от обстоятелството, че съгласно член 2, параграф 1 от Бернската конвенция „[п]онятието „литературни и художествени произведения“ включва всеки продукт от литературната, научната и художествената област, независимо от начина и формата на изразяването му“, разпоредбата упоменава единствено произведения, възприемани зрително или слухово, например книги и музикални композиции, но не и продукти, които могат да бъдат възприемани чрез други сетива, например вкус, мирис или допир.
Считам, че вкусът на хранителен продукт не представлява „произведение“ по смисъла на Директива 2001/29.
Не изключвам възможността за еволюция на техниките за прецизно и обективно идентифициране на вкуса или мириса в бъдеще, което би могло да накара законодателя да предприеме действия и да им предостави авторскоправна закрила или закрила чрез други средства.
*
Понеже ГА прави аналогия със защитата на аромати:
Интересуващите се от темата вероятно знаят, че има противоречива национална практика за възможността за авторскоправната защита на мирис/парфюми.
Правилно е да се пише психоанализа; членувана форма: психоанализата. Съществителното име е от женски род. Според класическата психоанализа родителските образи…
Обсъжда се какви промени в политиките си вече е въвел Facebook, ролята на националните регулатори в областта на защитата на личните данни и на избирателните комисии.
Тамбини с размисли за противодействието срещу фалшивите новини на сайта на LSE.
Отбелязвам този коментар, защото в него намирам подкрепа на собствената си загриженост, на моменти прерастваща в унилост, относно хода на цялата подготовка да се противодейства на фалшивите новини.
Поради нежеланието и на медии, и на индустрии, и на Комисия да се въвежда и прилага регулация – съвсем разбираемо нежелание – масово се подкрепя идеята за противодействие чрез саморегулиране, тоест да се даде власт и на медиите, и на платформите да се справят с фалшивите новини. Като вероятно определени критерии и параметри ще бъдат записани в кодекси на поведение.
Но добро решение ли е това? Добро решение ли е да се даде власт на Фейсбук да решава кое е истина – както кое е прилично, кое е морално, кое е законно? Фейсбук вече се е провалял в тази роля.
Добро решение ли е – в желанието да избегнем държавната цензура – да се допусне овластяване на множество недържавни цензуриращи субекти, макар след тях да има – вероятно – предвиден съдебен контрол?
Правя аналогия с присвояването на саморегулирането на рекламата в България – да не отварям отново тази тема – вж и трудностите с прилагане на правото да бъдеш забравен – и не, не съм безрезервен ентусиаст, докато не се види как точно ще се уреди ролята на отделните играчи. Говорих вече преди година по този въпрос, тук има връзка към запис на изказването ми – и Тамбини казва впрочем, че дяволът е в детайла.
Политическите препоръки в новия доклад са смесица от насърчаване на саморегулирането, призиви за промени в договореностите за отговорност в социалните медии, финансиране за повече изследвания и работа на гражданското общество и подкрепа за прозрачност при целенасочени кампании. Това са много добре дошли препоръки, но дяволът, както винаги, се намира в детайла. Например докладът призовава за промени в отговорността на компаниите за социални медии, за да се защитят хората от “незаконно и вредно” съдържание, но не отговарят на трудните въпроси за това, което е вредно? кой решава? и какво може да се направи?Докладът призовава социалните медии да бъдат задължени да следят съдържанието, което явно би нарушило Директивата за електронната търговия, което би било възможно след Брексит. Ако трябва да се предложи регламент, ще трябва да се обърне внимание на въпроса кой ще реши какво е вредно и какво трябва да се направи.
В доклада се приветстват очакваните препоръки на Ofcom за регулиране на интернет. Но в миналото Ofcom се опитва да избегне регулирането на интернет съдържание и вероятно няма да е особено склонен да започне да се занимава с регулиране на чувствителните политически реч онлайн. Като регулаторен орган, той не е в състояние да упражни широката си преценка и дискретност, за да предложи решение на тези широки обществени проблеми и е вероятно да предаде политиката до парламента.
Парламентът разполага с политическите лостове за справяне с тези проблеми в комбинация със защитата на данните, конкуренцията и регулирането на медиите, но без преразглеждане на политиката на високо равнище, решенията ще остават повърхностни.
Е, за Обединеното кралство Тамбини казва – и с основание – че има практика за такива широкообхватни прегледи с цел изработване на цялостни политики – и дава пример с управлението на БиБиСи.
Да се надяваме, че и наднационалният подход ще е подобен, основан на анализ на всички аспекти на предлаганите мерки. Все още всичко е възможно, но няма много време да се мъдрува.
ЕК извърши проучване на публичната администрация в ЕС28 по проект EUPACK. Проектът EUPACK има за цел да помогне на Комисията да опознае задълбочено характеристиките на публичната администрация във всички държави-членки на ЕС; да разбере функционирането на публичната администрация, основано на общ подход и методология и да оцени ролята на външната (финансирана от ЕС) подкрепа за процеса на административна реформа.
Нов епизод в отношенията на Тръмп с журналистиката, отново многократна употреба на фалшиви новини и отново обвинения за негативно отразяване на големите успехи на Тръмп.
По искане на Белия дом се е състояла среща на Тръмп с издателя на Ню Йорк Таймс и въпреки договорката срещата да е конфиденциална, Тръмп съобщава в Туитър за нея –
Had a very good and interesting meeting at the White House with A.G. Sulzberger, Publisher of the New York Times. Spent much time talking about the vast amounts of Fake News being put out by the media & how that Fake News has morphed into phrase, “Enemy of the People.” Sad!
В светлината на атаката срещу редакция на вестник в Анаполис, Мериленд, издателят на Ню Йорк Таймс смята, че квалификациите на журналистите като врагове на народа са опасни, вж Историята в епизоди и президентски туитове
И още по-нов епизод – отново обвинения, отново квалификации
Това е поредицата епизоди, в които Тръмп обвинява медиите. Всеки ден поредицата може да се допълва. Сериозен въпрос е трябва ли. Трябва ли медиите да се занимават с Тръмп, който се занимава с медиите. В обществен интерес ли е.
Отделна тема е истинността на това, което президентът говори. WP със специалната си рубрика за проверка на фактите: Тръмп е направил 4,229 фалшиви или подвеждащи твърдения за 558 дни.
Днес – в последния етап – ще преминем през цяла Турция, за да се приберем у дома.
Приятно четене:
14-ти ден. 7-ми август.
Ерзурум – Ерзинджан – Сивас – Кавак
541 км.
Станах рано. Събрах багажа. Преди да тръгна проверих маслото. Беше спаднало, най-вероятно от офроуда ми през Малък Кавказ и Кхуло преди два дни, пък и от жегите, около Артвин. Долях 250 грама и потеглих. По едни широки магистрали напуснах Ерзурум право на запад към
Ерзинджан
Около Ерзинджан също има високи планини, а градът е в поле, но с голяма надморска височина.
Планински вериги преди Ерзинджан
Планини близо до Ерзинджан
Разстоянието между Ерзурум и Ерзинджан е 193 км
. Старият път беше само с две платна, но сега е направен нов, като магистрала с четири платна и аварийни. Освен това движението не беше много интензивно. Имаше ТИР-ове разбира се, но доста нарядко, може би на 5 – 6 минути по един, и изобщо не можеха да те забавят, или да създадат проблеми. Поздравих се за решението си да карам от тук, а не по край морето, по най-краткият път. Опитът вече ме беше научил, че най-краткият път на картата не винаги се оказва най-бързият.
Стигнах
Ерзинджан
и отбих в града. Минавал съм от тук навремето, и даже съм спал тук на хотел. Градът се беше променил. Беше станал по-модерен и по-забързан. Аз влезнах в града, за да търся магазин и да купя крушка за фара ми, защото къса светлина нямах. Обиколих цялата главна и от двете страни, която беше пълна с магазини, но магазин за резервни части на коли нямаше никъде. Реших че на някоя бензиностанция ще намеря и купя крушка, и така, и така бях в града спрях да хапна един дюнер. За 7 лири (4 лв) се уредих с разкошен дюнер и кофичка с айран. После пак хванах главният път на запад и
продължих към Сивас
До там имах още 250 км. Преди това обаче трябваше да мина
проходите около Рефание
Баирите започват да стават все по голи, а пътят започва да се изкачва по тях
Започнаха проходите, около Рефание
Пътят тук се катери и спуска по тези баири, които са доста огромни. Направо, като цели планини са, но са голи без растителност. Преди Рефание най-високият превал е 2 160 м н.в., а след Рефание има още по-висок 2 190 м н.в. Пътят е широк, като магистрала, завоите са плавни, а наклоните съвсем поносими, така че си караш със 100 –110 км/час и се кефиш.
На върха на най-високият превал там
След превалите пътят все още върви доста на високо, така, че жегата не ме тормозеше. Имаше и много красиви гледки.
Това бяха някакви малки розови цветчета и всичко беше обсипано с тях
Красота
Подминах Сивас,
град с около 300 000 жители и продължих на запад към Йозгат.
Вече беше късен следобед. На около 50 – 60 км след Сивас имаше места с някакви ливади край пътя, които бяха скоро окосени и всичко миришеше на сено. Имаше и някаква малка рекичка, на около 200 м от пътя с пояс от дървета край нея. Красиво място. Видях черен път да отбива от главният нататък и свих с мотора. Беше някъде към 18 часа. Имах поне още два часа светло време и ми беше малко рано да спирам за лагер, но
мястото много ми хареса
Беше точно, като приготвено за къмпинг, с окосената ливада, рекичката и дърветата над нея. Реших че тук ще спя тази нощ.
Лагерът край Кавак
На другият ден се оказа, че селото след 2 – 3 км от моят лагер се казва
Кавак
Те турците не блестят с особена оригиналност, когато си кръщават населените места. Минавал съм най-малко през 10 населени места с името Кавак, или Узундере, или не знам, какво си тепе и други. Както и да е. Мястото на този лагер беше много хубаво.
15-ти ден. 8-ми август.
Кавак – Йозгат – Анкара – Ескишехир – Инегьол
720 км.
Наспах се добре тази нощ. После събрах всичко и потеглих. Минах няма и 50 километра и взех, че пристигнах…
в Пазарджик…
Що ми трябваше да правя лагер, като съм толкова близо до дома?
От тук съм минавал и по-рано и пред тази табела имам снимки с Хондата Африка, с която тогава обикалях. Продължих нататък. Реших, че днес ще намеря крушка за фара, за да я сменя.
Трябваше да мина покрай Анкара, а там имаше повече полиция от нормално. Трябваше да съм изряден, за да не се заядат. Проверих по една-две бензиностанции за крушка, но се оказа, че тук по бензиностанциите не продават такива неща. По малките градчета и селата не можех да намеря магазини за авточасти.
Къде да търся крушка за фара в тази Турция?
Разбрах, че на турски е „лампа“. Съставих едно изречение на турски. Соча фара на мотора и питам: „Лампа халоген хаш беш?“… Йок. Беше обикновено отговорът. Чак после разбрах, че съм объркал числото. Беш на турски е 5. На мен ми трябваше халоген Н4, или трябваше да питам за „хаш дьорт“ на турски.
Както и да е, лампи по бензиностанцийте не се продаваха. На поредната бензиностанция в някакво малко градче пак попитах за лампа. Момчето, което ми сипваше бензинът за моя изненада, кимна утвърдително и махна с ръка някъде от другата страна на улицата. Пак попитах. Лампа? Пак утвърдително кимване и пак махна с ръка нататък. Обнадежден запалих мотора, намерих място, където да завъртя обратно и се върнах от другата страна на шосето срещу бензиностанцията. Там имаше малък сервиз с две клетки за коли. Попитах.
– Хаш, беш, хаш беш –Бях категоричен аз. Такъв халоген Н5 всъщност не съществува. Има Н4.
Майсторът мина на английски.
– Мейби, халоген хаш фор?
– Йес, хаш фор – Превключих на английски и аз.
Майсторът и момчето, калфата дойдоха, и започнаха да оглеждат мотора. Надничаха зад арматурното ми табло и търсеха задният край на фара. Аз преминах на чист български и взех да обяснявам.
– Виж сега. От тук отзад няма да стане работата със смяната… Ти само ми намери лампата, аз сам ще оправя всичко…
Майсторът се засмя. Май схвана, какво му говоря на български и ме поведе в задната част на сервиза. Там в едно малко складче извади една картонена кутия, отвори я и вътре имаше няколко опаковки с халогени. Извади една Н4.
– Има лампа…– Извиках радостно на български. Майсторът пак се засмя.
– Хау мач? Колко струва?
– Туенти лира. 20 лири (към 12 лева). (в момента 12 лева са около 25-27 лири – бел.Ст.)
Бръкнах в джоба си. Имах една банкнота от 50 лири и една от 10 лири. Пак преминах на български.
– Нямам 20 лири. Получаваш тази. И му подадох банкнотата от 50 лири.
Майсторът пак се разсмя и взе парите. Абе този човек май разбираше български… Върнаха ми рестото и аз пак подхванах на чист български, като се обърнах към майстора на сервиза.
– Ела сега да ти покажа как става работата със смяната на лампата във фара на този мотор… – Извадих инструментите. В същност трябваха ми само един шестограм и една голяма отверка. Демонтирах предпазната решетка пред фара, а после свалих гривната и извадих рефлектора. Монтирах новата лампа. Пробвах я. Работеше без грешка. На тази крушка, която свалих от фара ясно се виждаше, че жичката за късите беше прекъсната. Сега бях с нова крушка. Монтирах всичко обратно по мотора. Благодарих на майстора и на калфата, и доволен хванах отново пътя.
Подминах град Йозгат
и започнах
да следя табелите за Къръккале
Това беше следващия град, през който трябваше да премина преди Анкара. Тук някъде, около пътя се появиха някакви невероятни червени хълмове.
Пейзажи от пътя преди Анкара
И аз съм тука… Да не си помисли някой, че съм ги свалял от нета тези пейзажи…
Тези червени хълмове бяха в продължение на 10 – 15 км, около пътя. На всеки 200 – 300 м по този път имаше огромни сергии с грънци от червените хълмове.
След Къръккале
включих навигатора и му зададох
следваща дестинация Полати
Това беше град, през който трябваше да мина след Анкара. Целта ми беше навигаторът да ме прекара точно по околовръстната магистрала на Анкара, а не да ме вкара в центъра на този 5 милионен град. Проследих внимателно няколко пъти, от къде прекара маршрута навигатора, за да няма после, опа, какво стана…
Някъде в ранният след обяд видях първите квартали на
Анкара
Квартал на Анкара зад езеро
Тук някъде стъпих на
околовръстното шосе на Анкара
Това в същност е магистрала с четири платна за движение в една посока плюс аварийно, или общо
шосе с 10 платна
Движението е натоварено, но на толкова широка магистрала това изобщо не се усеща. Има предостатъчно ленти за изпреварване. Тази снимка на квартала с езерото е някакво изключение. Повечето квартали на Анкара и изобщо целият пейзаж, около столицата на Турция е от едни плавни ниски баири повечето с ниви с жито по тях. Из тези баири са разположени крайните квартали на града. Много на широко е разпрострян този град. Сега и жегата тук беше доста сериозна.
Мястото тук е такова. Баири и жега.
Някъде по околовръстното на Анкара
Квартали на Анкара
Друг квартал
Части от Анкара
Части от Анкара
Трябваше ми над час и половина време, за да заобиколя Анкара и
да хвана към Полати
От там се спуснах малко надолу на югозапад към Сиврихисар, от където вече започнах да се качвам нагоре на северозапад към Ескишехир и Бурса.
Ескишехир
е доста голям град. Почти половин милион жители. Преминах го някъде към 18,30 часа и
поех към Бурса
До там имах още към 150 км. Разбрах, че ще пристигна в Бурса на смрачаване, или по тъмно. Аз в същност нямах никакво намерение да влизам в двумилионна Бурса. Така, че някъде
малко преди Инегьол,
и на около 80 – 90 км от Бурса започнах да търся място за спане. Хълмовете и жегата, около Анкара бяха останали зад гърбът ми. Тук се движех в проход през някакви ниски планини. Видях отбивка с черен път надясно към някаква кариера и отбих натам. Имаше будка за пазач, но нямаше никой. Явно кариерата беше изоставена. След 500 метра се качих по едни черни пътища с мотора в най-високата част на кариерата точно до началото на гората и си избрах място за спане.
Слънцето вече залязва над последният ми лагер в Турция. Кариерата е зад мен. Утре, може би по това време, вече щях да съм в България.
Рано сутринта събрах за последен път и подредих багажа, изскочих на пътя и потеглих на северозапад към Бурса.
Около Бурса
имаше доста сериозни планини. Градът е в подножието и в ниската част на склоновете им. По едни околовръстни магистрали заобиколих Бурса и се насочих
към град Бандърма на Мраморно море
От там вече карах по табелите
за Чанаккале
В същност нямах намерение да ходя чак до Чанаккале.
Проливът Дарданели
започва още поне 50 – 60 км преди това.
Започва проливът между Мраморно и Средиземно море
Дарданелите
Стигнах
Чардак
и веднага свих към
пристанището за фериботи
Имаше опашка от коли и камиони, но нахален, както винаги, когато съм с мотора на такива места, аз се наредих най-отпред.
Çardak, Çanakkale, 17810, TR
Някакъв мой приятел мото пътешественик ми разправяше, че имало някаква европейска наредба за мотоциклетите специално за преминаването на граници и митници, че те били с предимство пред колите и другите МПС-та, и не трябвало да се редят с тях на опашки. Не знаех дали това е вярно, аз такава наредба не съм виждал, но ми хареса и я прилагах, когато ме устройваше… Още се изпразваше пристигналият преди малко ферибот.
Паркирах и отидох на касата, за да си взема билет. За 10 лири (5,80) ми дадоха билет, и когато се изпразни ферибота, и започна да се пълни отново стюардите ме повикаха първи да се кача. Ферито се напълни бързо и тръгнахме. Когато се отлепвахме от пирса от страни застана другият ферибот, който идваше от Гелиболу (Галиполи) и се нареди, за да заеме място, където бяхме ние.
Ферибот, същият, като нашият
Ферибот и кораб се разминават в Дарданелите
Два товарни кораба ще се разминат. На заден план град Гелиболу (Галиполи)
Разминаха се двата кораба. А ние хванахме курс право към Гелиболу (Галиполи)
След 10 – 15 минути бяхме на пирса в Гелиболу (Галиполи)
Напуснах Азия и вече
отново бях в Европа
От ферибота слязох един от първите. Калабалъкът беше сериозен. Включих навигаторът, за да ме изведе от лудницата. Бая ме въртя из разни тесни улици, но накрая се измъкнахме. Хванах курс почти право на север към Кешан. После минах Узункопрю и на Хавса свих пак на северозапад към Одрин. Някъде към 16,30 бях пред
Одрин
Навигаторът ме водеше. Бях му задал крайна точка Капъ Куле. Светна ми лапата за резервата, но бях решил, че ще зареждам в България с по-евтин бензин. Така бях изчислил нещата.
Вече навлизах в Одрин. По едно време се разсеях само за няколко секунди, и когато пак погледнах навигатора стрелката за завой надясно и розовата линия за маршрута вече изчезваха в долният десен ъгъл на екрана. А аз карах направо.
Мааамка му. Пропуснах завоя.
Нямаше как веднага да обърна обратно, защото шосето беше, като магистрала с тревна площ по средата. От там нататък се започна едно въртене, едно преизчисляване, не ти е работа… Замотах се през разни квартали на града. По едно време навигаторът хвана посока и ме поведе извън Одрин. Разгеле. Оправи се. Помислих си. Даже видях как се появи на екрана розовата линия с магистралата, която водеше към границата.
Аз карах в момента по някакъв тесен път и щях да пресека тази линия. И наистина след малко я пресякох, но през един умрял подлез без никакви детелини и без никаква възможност да се кача на магистралата от тук… След един километър беше депото за боклукът на Одрин.
Направо откачих
Такива благословии хвърлих, че се чуваше сигурно на 100 метра от мен как псувам. Бях на 20 километра от границата и от България, а се въртях като гламав вече час из Одрин, и даже посетих депото за боклука му. Направо отнесох приза за най-странна дестинация…
Върнах се пак в града. Изключих навигатора.
Обикалях пак из крайните квартали, като гледах да се движа успоредно на река Марица на северозапад с идеята, че в един момент ще пресека шосе, което да ме изведе. Така и стана. На едно кръстовище видях табела надясно за
Капъ Куле
и захапах, като питбул посоката. Минах по моста през река Тунджа. След няколко километра този път ме изведе на магистралата към границата и след още 20 минути вече бях там.
През турците този път минах сравнително бързо. Имаше само 5 – 6 коли пред мен и така беше направен подхода, че не можех да ги изпреваря. Но цялата работа вървеше много бързо и след по-малко от 10 минути бях на българската граница. Тук ме замотаха повече. Даже минах през някакъв гьол и едни пръскачки се включиха, та ме опръскаха целият с някакъв препарат. Гадост! Нямаше как да заобиколя проклетият гьол. Друг път съм го заобикалял този гьол, но сега бяха сменили подхода натам. Както и да е. Нали
вече бях в България…
В същност още не бях. Направихме малко мохабет с граничарите и тръгнах нататък. Сега пък митничарите ме спряха. Щели да ме проверяват дали не нося нещо забранено от Грузия?!?! Какво забранено да нося от Грузия и то с мотор? Пуснаха ме, вдигнаха бариерата и тъкмо тръгвах, някакъв се развика, че не ми бил проверил печата и паспорта.
– Имам си печат всичко е точно – отговорих му и дадох газ – Отивам си у дома, какво ме занимаваш с още глупости….
Трябваше да намеря бензиностанция, че вече повече от два часа карах на резерва и усещах, че съм към края на горивото си. По-рано беше бъкано с бензиностанции на тази граница, а сега нямаше нито една. Странна работа. Чак след 18 км има бензиностанция ми каза един, когато попитах. Май ще вися със шише край пътя и ще махам на колите… Помислих си, карайки нататък. Стигнах, обаче без проблеми до бензиностанцията, която се оказа, че е турска. Добре, че цените не им бяха турски. А 95 струваше 2 лева литъра.
Напълних до горе резервоара и пак платих с дебитната карта, че имах в наличност у мен само 10 лева. Беше малко след 18 часа. После си включих телефона и се обадих на жена ми, че вече съм в България и всичко е о’кей.
Към 20,30 часа по светло спрях пред гаража в къщи. Това беше.
За 16 дни, от които карах през 15 от тях минах 6 735 км. Около 200 километра от тях бяха офроуд. Разхода ми беше средно 5,7 л на 100 км. Счупих рамката, която носи десният страничен куфар и я заварих още там в Ахмета. Изгаснаха ми китайските допълнителни фарчета и ми изгоря късата светлина на крушката на фара, която смених в Турция. На китайските фарчета се оказа, че им е изгорял бушона, когато ги прегледах след прибирането си. После подмених и руското реле, което предишният майстор беше сложил на тези фарчета с реле на Бош, защото прецених, че това реле е виновно за проблема, и фарчетата светнаха. И накрая, долях малко над 500 грама масло за тези километри в двигателя, което той изгори по време на това пътуване. Аз си носех един литър за доливане, защото моторът ми е с въздушно-маслено охлаждане… Това са ми били проблемите и ремонтите по машината в следствие на това пътуване.
Пътешествието беше невероятно, но и изтощително. Грузия също се оказа невероятна.
Може би ще я посетим отново.
Пожелавам на всички да не чакат, а да пътуват и да следват мечтите си! А вариантите и начинът на пътуването всеки избира според предпочитанията си. Аз избрах този начин. С мотоциклет.
С Красен започване едно пътуване из Източен Тибет в Китай. Започнхме с резервата Дзиуджайгоу , а днес продължаваме в посока Голог. Приятно четене:
Източен Тибет
част втора
От Сонгпан до Голог
Август 8
На следващия ден – 8 август, времето най-после беше чудесно, слънчево, с ярко тъмно – синьо небе и малки бели облаци. Тръгнахме сутринта по обратния път, обратно към високите степи. По пътя спряхме в едно курортно
село на племето чианг
(в този район освен тибетци, живеят и жители от етноса чианг). Техните традиционни къщи са с дебели каменни стени, външно приличащи на крепости, в същото време много добре украсени и декорирани.
След кратка фотосесия продължихме нагоре по долината, прехвърлихме един превал и се спуснахме отново до района на
Сонгпан
Там имаше едно оградено поле с много цветя (и с входна такса), където също влязохме за снимки, най-вече жените.
Оттам продължихме по обратния път нагоре, и обядвахме в един крайпътен ресторант и стигнахме до
превала и разклона на 3850 м,
през който минахме предишния ден. Там продължихме този път на запад, вече през безкрайните тибетски степи.
Пътувахме дълго, през ярко – зелените пространства, пълни с якове и тук – там шатри на номади – тибетци. Най-накрая стигнахме и до
Тангор
– едно друго малко тибетско градче, на около 3450 м височина. Централната улица на градчето беше в един безкраен ремонт (даже Ма Лонг се възмущаваше, че това не е от скоро, вече продължава две години), и целия въздух беше наситен с прах. И добре че не Тангор беше целта ни за деня, а една красива местност на около 10 км северно от него – там, където се сливаха Хуанхъ – Жълтата река, и Хейхъ – Черната река. Да, отново щяхме да пресечем китайския символ Хуанхъ, този път доста по-навътре в Тибет.
Отново входна такса, билети, и влязохме в местността.
По пътя видяхме отново едни шатри за спане, и ги резервирахме за през нощта. Продължихме с буса още 2 – 3 км нататък и стигнахме до паркинга.
И това се оказа поредната „комерсиално развита туристическа атракция”. От лявата страна на паркинга и пътя имаше дървена алея над тревата, която слизаше до
Черната река и после до нейното сливане с Жълтата река,
а от дясната страна имаше друга дървена алея със стълби, която се изкачваше до върха на отсрещния хълм, където имаше панорамни тераси със заведения. Всичко това на около 3450 – 3500 м височина. И беше пълно с народ.
Първо слязохме от лявата страна до реката, там се поразходихме, снимахме се, после се качихме на хълма от дясната страна до хълма. В навалицата всички от групата се разпиляха, аз се качих до върха, където видях някои от групата. От върха се разкриваше панорама на необятните тибетски степи и безкрайните меандри на двете сливащи се реки.
Скоро стана студено, задуха вятър, слънцето постепенно се скри в един зрелищен залез над степите – момент, който всички от тълпата чакаха за да снимат с телефоните си. След залеза всички заслизаха надолу. Аз също слязох, започнахме да се търсим един друг, накрая Ма Лонг дойде с буса и ни събра всички заедно. Когато се стъмни, отидохме в един ресторант наблизо за вечеря.
И докато вечеряхме, чухме новината за
силно земетресение,
което се е случило току що, само на около 150 км от нас по права линия. Епицентъра му е бил точно до резервата Дзиуджайгоу, където бяхме до този ден сутринта. По време на земетресението ние точно вечеряхме и никой не усети абсолютно нищо, въпреки, че бяхме толкова близо до него! Скоро съобщиха и за силата на земетресението – първо казаха 6,4, а по-късно определиха силата на 7.0 по Рихтер.
Още през първите 30 минути ни заляха със съобщения от близки и приятели – добре ли сме, да не сме пострадали, в безопасност ли сме и т.н. Винсънт се свърза и с хотела в Дзиуджайгоу, в който бяхме, оттам казаха, че не са пострадали, обаче хотелът им е сериозно повреден и бизнеса им е под въпрос, сега само се радват, че са оцелели. По-късно се появиха и първите снимки от бедствието – повредени и полусрутени сгради, затрупани пътища с паднали камъни, спасителни операции. А ден по-късно се появиха и снимки от резервата – някои от най-красивите езера там вече ги нямаше – Цветното езеро беше останало почти без вода, езерото Панда с кристално прозрачната вода вече приличаше на мътна яма, водопада Нуоръланг го нямаше, земетресението беше отклонило водата му някъде другаде, имаше паднали дървета, свлечени камъни, срутища, разбити дървени алеи и пътища. И беше празно – резервата беше затворен за посещение за неизвестен период.
Нищо друго не можехме да кажем, освен да благодарим на Бог, че избегнахме това бедствие, и дори успяхме да видим красотата на Дзиуджайгоу за последно. Вероятно китайските власти ще възстановят езерата и водопадите, но вече там няма да е същото…
Август 9
На следващия ден – 9 август, ни предстоеше да отидем на по-високи и по-диви места. След студената нощ в шатрите (а аз и Винсънт спахме на палатки вътре в ограденото за шатрите място), на сутринта станахме рано и потеглихме по обратния път – през прашния Тангор, после през степите до един разклон, откъдето се отклонихме на запад. Стигнахме до
малкия град Гаког （红原),
откъдето А Чинг си купи дебел юрган, понеже нямаше спален чувал, а аз си купих тибетска шапка, подобна на каубойска, каквито тибетците номади често носят.
Продължихме на северозапад, минахме през район с иглолистни гори, изключително красиви, насред степите.
След това минахме
през градчето Аба и отново влязохме в провинция Чинхай,
до градчето
Джигдрил (Jigdril, 久治，གཅིག་སྒྲིལ་རྫོང་།）
на около 3650 м, където обядвахме и купихме храна за предстоящия къмпинг довечера.
От Джигдрил продължихме още около 40 км на запад, и скоро над заоблените зелени хълмове се появиха острите зъбери на планината Ниенбо Юрце.
Ниенбо Юрце (Nyenbo Yurtse, 年保玉则，གཉན་བོ་གཡུ་རྩེ།）
е изолирана планина на границата между провинциите Чинхай и Съчуан, със силно изразени алпийски форми и няколко ледникови езера. Най-високия й връх е с надморска височина 5369 м, не много висок, но трудно достъпен заради острия алпийски релеф. Счита се за “свещена планина”, макар и от “по-нисък ранг”. Съответно е обект на “кора” – ритуална обиколка на планината (извършва се за около 5 до 7 дни) по посока на часовниковата стрелка. Ниенбо Юрце също така е дом на много тибетци номади, които живеят в шатри, придвижват се както с коне, така и с модерни джипове, и гледат стада якове.
Ние стигнахме до входа на планината (и тя също беше превърната в парк с входна такса) следобяд, оттам още 4 км до паркинга. Там спряхме, имаше няколко шатри, оборудвани с легла и електричество вътре (само лампи, без контакти на които да можем да си заредим телефоните), а до тях – поляна, на която можехме да разположим палатките. Оказа се, че имаме 8 палатки, но само 6 рогозки, затова аз и Винсънт решихме да спим в шатрите, а другите – на палатки отвън. Искахме да се разположим на самия бряг на голямото ледниково езеро, което е близо до паркинга, но не даваха. Бяхме на около 4030 м височина.
И така, разположихме се, и най-накрая дойде време и
да пообиколим района пеша
От паркинга до брега на езерото – отново дървена алея, а край нея – будистка ступа. Другите от групата се разпръснаха да се разхождат и да снимат където си искат наоколо, а аз, Винсънт и Фандзъ тръгнахме по пътеката, която вървеше по западния бряг на езерото (там дървената алея свършваше и можехме да вървим по нормална планинска пътека).
Беше късно и нямахме много време за дълъг поход, стигнахме докъм 2 км от началото на пътеката, по която от време на време срещахме туристи, правещи дълъг неколкодневен трекинг през планината. Те ни казаха, че по-нататък се върви трудно, и Винсънт и Фандзъ се отказаха и се върнаха. Аз обаче продължих по брега, опитвайки се да стигна до южния край на езерото. Наистина се вървеше все по трудно – беше пълно с вадички, заблатени подгизнали полянки и кал, имаше ниски алпийски храсти, които се сгъстяваха все повече и аз трябваше да се провирам през тях (все пак поне не бяха бодливи като нашия клек). Но времето напредна и слънцето се скри зад високите зъбери над езерото, започна и да захладнява. Нямаше как, тръгнах да се връщам обратно към палатките.
Когато стигнах, беше вече полумрачно, срещнах само няколко тибетски лами, които бяха отишли там на екскурзия. Те ме питаха откъде съм, а втория им въпрос беше в какво вярвам, дали съм будист или друг, аз им казах, че съм християнин, и те се отнесоха с уважение към това (тибетците по принцип гледат с уважение към християните, ако те НЕ СА тибетци, но към техни сънародници, станали християни, гледат като към предатели).
Вечерта стана доста студено, завихме се с одеала и юргани, които имаше в шатрите, спахме и с якета. Така вече със студа нямахме проблем, беше ни топло. Към 3 часа през нощта едно от говедарските кучета, пазещи близките стада якове, се разлая много упорито, точно до шатрите и палатките, после и другите кучета го последвата, не стана ясно за какво, обаче ни събуди всички. Все пак успяхме горе – долу да се наспим.
Август 10
На следващата сутрин – 10 август, аз и Винсънт излязохме рано сутринта от шатрите, малко да се разтъпчем наоколо. Беше невероятна тишина, студ и аромат на влажна трева. Имаше и лека мъгла над езерото и околностите. Палатките и шатрите отвън бяха замръзнали, а по тревата имаше слана.
Разходихме се до близките стада, заобикаляйки кучетата, които се бяха свили край една скала, слязохме до реката, която изтича от езерото. Край нас минаха на коне няколко тибетци, вероятно номади от близките шатри. След около половин час се прибрахме, и Ма Лонг каза, че ни предстои дълъг път, да се стягаме и да тръгваме. Всички излязоха от палатките, събраха си набързо багажа, ние увихме замръзналите палатки в една обща торба, с намерение по-късно при удобен случай да ги сушим, и тръгнахме.
Пътувахме наистина дълго. По пътя взехме на стоп един местен тибетец, оставихме го до градчето Банма, оттам продължихме през други две
градчета – Дарлаг и Гандъ,
Част от пътя беше в ремонт и там напредвахме бавно, разминавайки се с тирове и циментовози.
Според мой познат от един много полезен сайт за Тибет, откъдето можеше да се вземе ценна информация кои райони в Тибет са затворени за чужденци, кои райони са отворени, но изискват разрешение или организирано от фирма пътуване, и кои райони са напълно свободни, района на Банма, Дарлаг и Гандъ беше ограничен за чужденци. Можело да се мине с разрешително, което се изкарва от главния град на този район – Голог, където отивахме. Ние обаче минахме без никакъв проблем, никъде нямаше нито полиция, нито контролно – пропускателен пункт или нещо такова. След това прочетох в неговия сайт, че чужденци вече може да минават оттам, но без право да нощуват в тези градчета.
След Гандъ прехвърлихме един
планински проход на около 4 300 м височина
Времето беше облачно и от време на време валеше слаб дъжд, но на този проход валеше сняг. Това беше изключително вълнуващо за повечето от групата, които идваха от тропически Гуандонг, и някои от тях никога не бяха виждали снеговалеж. Там видяхме и огромни лешояди, които обикаляха наоколо.
После слязохме на по-ниско и снегът спря.
Гөлөг тойрог, Цинхай, Китай
Следобяд стигнахме и до целта ни за деня –
Голог (Golog, 果洛，མགོ་ལོག་）,
разположен в една долина на 3 750 м височина.
След доста обикаляне намерихме хотел със свободни стаи (този ден имало някакво събитие в града и доста хора от околните селища дошли там на посещение). След кратка почивка дойде време и за вечеря в близкия ресторант. А след вечерята излязохме с Винсънт и Фандзъ на разходка из града. Встрани от главната улица беше тихо, напомняше на отдалечено българско градче или село, с широки равни улици, по които само тук – там пред някоя къща тичаха и играеха деца, а каките и батковците се закачаха на някоя пейка. После се разходихме и до центъра – там имаше паметник на легендарния тибетски владетел Гесар (както и на много други площади в много тибетски градове). Влязохме в няколко от близките магазини, там освен стоки за всекидневна употреба продаваха и чаши, орнаментирани красиво в тибетски традиционен стил, и си купихме няколко (бяха много евтини). Накрая, когато се стъмни, пак отидохме на площада, там младите се бяха събрали и танцуваха тибетски фолк около една голяма тонколона – младежите с дънки, кожени якета и синджири, девойките и те гиздаво облечени, доста от тях тук – там с тибетски народни носии (да, тибетците си държат на народните носии, и често си ги носят в ежедневието, особено жените).
Днес ставам късно, някъде около 9. Не ми се потегля на момента, затова оправям багажа и се качвам да пия кафе.
На терасата е малко хладно, но гледката е великолепна и затова сядам вън.
Към десет и нещо решавам, че е време да потеглям. Докато намествам чантата в ремаркето усещам, че нещо не е наред с гумата му. Оказва се, че има страхотен луфт, досега не съм го забелязал, защото не ми е отразява при карането, но трябва да се поправи, защото положението е наистина зле.
За късмет на двеста метра от хотела мяркам работилница. Момчето разглабя каплата и лагерите направо се изсипват. Топчетата са поръждясали и грешката е основно моя. Още навремето четох, че е честа практика производителите да продават капли с много малко или почти никаква смазка. Но пък беше преди толкова години, че дори не се сетих, когато монтирах ремаркето. Ако бях сложил тогава, щях да си спестя проблема. Е, момчето ми сложи нови лагери и ми взе 20 дирхама – няма и 2 евро.
Малко след това стигам до разклона за пролома Дадес. За разлика от вчера днес съм в добро настроение, но решавам, че не искам да го катеря. Не съжалявам. Истината е, че желанието ми беше да мина оттам с мотор, така че просто подминавам в посока
Оурзазат
Предната вечер ми припомниха, че оттук може да се купи, евтино,
прочутото арганово масло
Спирам в крайпътно магазинче да проверя как са цените и сядам да пия чай, докато се консултирам с приятел. Докато чакам отговор чувам вик и покрай мен прелитат трима вело туристи, махайки с ръка, видели са спрялото край пътя колело. Без да се замислям плащам 2 бутилчета /80 дирхама за 60мл/ и скачам на педалите да ги настигна.
Оказват се холандци, пътуващи за Маракеш. Вече трета седмица са на път. Пристигнали са със самолет до Агадир и обикалят южната част на страната. Не им остава много. Марк, най-възрастният от групата, има само 4 седмици отпуск. Спят основно на палатки, не е притесняват да им откраднат колелата, вече имат доста опит, а и винаги ги заключват заедно, трудно е да бъдат откраднати безшумно. Веднага питам дали имат нещо против да се присламча към тях. Приветстват ме с добре дошъл в групата и продължаваме напред.
Малко по- късно минаваме през малко градче и спираме да напазаруваме нещо за ядене. Аз успявам да купя още арганово масло за по 30 дирхама бутилката – доста по-евтино от магазинчето край пътя…
Час по-късно спираме да приготвим бърз обяд край някакъв хълм със скала и панорамна площадка на върха.
Докато Марк и Максуел изкарат продуктите, аз се качвам с Уилям за да погледам и направя някоя снимка. Уилям е фотографа на групата, чак последният ден заедно разбирам, че и Марк носи някакъв фотоапарат, но видях да го ползва само веднъж. Каза, че за пръв път носи и за пръв път ще има снимки от вело пътуванията си, а пътува всяка година… Докато Уилям не спира да снима, често изостава доста назад в опита си а направи хубава снимка, а после ни настига като че с лекота. Имам чувството, че кипи от енергия, трябва да е на 38 – 39 години, не си спомням точно.
Слизаме долу, а там вече е мирише на пържени яйца. До нас застават да ни гледат две деца, но не ни пречат. Вече напълнили стомасите, започваме да почистваме и прибираме екипировката. Тогава
децата набират смелост и идват да просят пари
Сега разбирам от първа ръка колко дразнещо може да е това. Доста пътешественици се оплакват от това, че много деца /а и не само/ гледат на чужденците като на касичка, но едно е да го четеш,а друго да го видиш и изпиташ на собствен гръб…
Карам с Марк, движи се доста бавно и остава сам на опашката. Уилям и Максуел пердашат здраво напред. Терена е хълмист и на върха на всеки хълм спират за да го изчакат. Аз решавам да му правя компания, въпреки че темпото му ми е малко бавно и за мен.
По някое време другите двама бяха отпрашили доста напред, не ги виждахме. Ние, с Марк, минахме край някакво крайпътно ресторантче и Марк просто спря за а пие чай. Вика- да не ти пука, те ще се върнат… Мен ми се стори доста странно отношение за хора пътуващи в група, но явно така си бяха свикнали.
И наистина – 20-ина минути по-късно довтасаха. Чакали ни на около 2 – 3 км по напред по пътя и като не сме дошли се притеснили. Реши се, че ще спим някъде наоколо, тъй като спяха на палатка и си готвеха, то трябваше да се търси място за спане още към 4 часа, за да има време да се сготви, преди да се е стъмнило.
Проблем беше, че следващото село беше чак на 10 км, а не бяхме купили зеленчуци за вечеря. Марк каза, че не иска да продължава повече, защото е много уморен. Уилям реши /като най- пъргав и енергичен/ да се върне до последното подминато село, да купи каквото трябва и после да се върне, докато Максуел седна да пие чай с нас.
Час по-късно се върна с неприятна новина – в предното селце нямали магазин, затова не могъл да купи нищо. Добре се оказа, че от ресторанта можеха да ни продадат малко зеленчуци и не ни одрусаха прекалено (не като в Испания да си купиш хляб от крайпътно заведение на почти тройна цена, както ми се случи на мен…)
Има няма половин час по-късно открихме подходящо място за почивка. Днес бях минал малко километри- около 60 може би, не бях много уморен, но се чувствах страхотно. Чак сега осъзнах колко ми е лисвала компания и разбрах какво е имал предвид канадеца, който срещнах във Фуенхирола седмица преди да поема на път- канеше се да прекрати няколко годишното си пътуване, защото му дотегнало да е сам, и това при положение че всяка година се прибира в Канада за 3 – 4 месеца, че да се погрижи за финансите.
Готвят на бензинов котлон, за пръв път виждам подобен на живо и решавам, че моят газов трябва да бъде заменен. За няма и две седмици съм останал без газ, при това готвя само по веднъж на ден и бутилката ми излиза 5 евро. Бензиновият котлон изкарва същото време с половин литър бензин, сериозно готвене по 2 пъти на ден и се зарежда за 60 – 70 цента… По- евтино /макар самият котлон да е наистина скъп/ и без опасност да останеш без гориво.
Освен това се оказва, че Максуел е професионален готвач и приготвя страхотен ориз с чили. И аз готвя вкусно /мале, скромен…/, ама за следващото пътуване може да си потърся и аз някой готвач /за контакти по пощата моля, само професионални готвачи, от женски пол за предпочитане… :Р/ (мейлът на автора е у редакцията, така че, ако пътешественичка с готварски способности реши да придружи автора при следващото му пътуаване, ще бъда така добър да ви свържа. После мога и кум да бъда – бел.Ст.)
Наоколо няма дървета или клонаци за огън, само нисък храсталак, който гори страшно бързо.
Обираме колкото се можем от тях, но въпреки това постоянно трябва да ходим и попълваме запаса.
Откарваме около огъня поне 2 – 3 часа, повечето време мълчим и гледаме пламъците. Атмосферата е много приятна, стомаха пълен, а огъня прогонва вечерният хлад. Чувствам се леко отпаднал и съня малко по малко ни наляга всички.
На следващия ден се събуждам много рано, още в 6. Толкова рано е станал само Уилям, оказа се че той винаги се буди по- това време. Доволен е, че и аз съм станал, оплаква се, че обикновено му е страшно скучно докато станат и другите, обикновено към 8.
С последната газ успявам да си направя кафе и да се постопля. През нощта ми беше доста хладно, определено спалният чувал ще бъде сменен за следващото пътуване.
Гледката е страхотна и с Уилям убиваме времето с правене на снимки и лек разговор. Аз си паля и лулата, изобщо идилия.
Сутринта никой не бърза, прави се спокойно кафе, чай, цигари, кой от каквото има нужда.
Потегляме чак към десет и половин час по-късно стигаме
Скура
Спираме да заредим с вода, а и Уилям имаше някакви проблеми със смяната на пари от някакъв банкомат, та трябваше да мине през банката…
…което си беше идеална възможност да седнем и да пием кафе, докато го чакаме. А имаха и от любимото ми мюфий, веднага си взех двечки.
Загледах се в предната ос на колелото на Уилям, още снощи ми бе направило впечатление, че е доста дебела. Оказа се, че е вградено динамо…
…което, в комплект с фара с USB изход, му позволяваше да си зарежда телефона, мп3, колонката, фотоапарата, а и каквото друго със зареждане през USB има… супер практично.
Максуел пък имаше вградени в задната ос скорости. Много скъпи, около 600 евро стрували когато ги купил. Сподели ми, че е работел като майстор готвач близо десет години в голяма и уважавана верига ресторанти, докато един ден не му писнало и решил, че иска да пътува с колело. Затова не се стискал, а купил това което иска и харесва, без оглед на разходите.
Час и половина по- късно се появява Уилям. Проблема е разрешен, взел си е парите и е доволен.
Днес ще стигнем
до Оурзазат, остават само около 50 км,
така че време има повече от достатъчно. Пътя е приятен за мен. Редуват се стръмни изкачвания и спускания, но съм в компания и се чувствам страхотно.
Асфалтът си е поизносен както почти винаги, но сега това не ми прави впечатление. Спомням си един лаф, прочетен в книгата „Фантастично пътешествие”, ако не е лъжа – „Добрата копания спестява дори страха от смъртта”. Е не знам доколко е вярно, не съм тръгнал да умирам, но определено те кара да не ти пука за дребните проблеми.
По едно време чувам доста притеснителен звук от задната си капла. Спираме да видим какво става, оказва се че имам сериозен луфт, лагерите са счупени. Позатягаме колкото можем, до Оурзазат остават само 30тина километра, там вече ще го ремонтираме.
Продължаваме напред, но е излязъл доста силен страничен вятър, който ни затруднява сериозно. Спираме често за кратки почивки. Даже, на един доста стръмен баир, ми се налага да сляза още по средата и да избутам колелото горе. Подпирам го и слизам да помогна на Марк да доизбута и неговото.
Около 3 стигаме до
Оурзазат
Час и половина по- късно вече имаме и хотелска стая за за 4-ма. Красива стая, горещ душ, интернет и закуска за по 100 дирхама на човек.
Уарзазате 45000, Мароко
Следва къпане и почивка, че въпреки малкото километри, вятъра ни е поизморил доста.
Вечерта излизаме да се разходим. Градчето си е по модерно, но много приятно. Намирам и си купувам нещо, подобно на нашите банички с пълнеж от лук и домат за 3 дирхама, страшно вкусно е. Отново намирам и охлюви, доста време не бях ги виждал. Беше захладняло и горещият бульон ми дойде страхотно.
Модерно, модерно, но пък яйцата, пилешкото и заешкото са пресни.
Сядаме и в някакво ресторантче, единственото което им е останало е супа. За пръв път я опитвам, с нахут е и е супер вкусна. Да не говорим, че струва само 4 дирхама /няма и 40 цента/. Аз даже повтарям.
Момчетата намериха откъде да си купят алкохол /бутилка джин за 28 евро…същата в Испания е 8 – 9 мисля, аз не бих ги дал, но всеки с предпочитанията си…/, най-евтината бира върви 15 дирхама за кен от 250 мл.
Марк щастливо позира с бутилката си /опакована плътно с вестник/.
Така, с пълни стомаси, се прибрахме, пихме по едно /Марк и Максуел по повечко- изпразниха бутилката/ и се тръшнахме в леглата. Невероятен ден.
– бел.Ст.)
