Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси,разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. След това направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, разгледахме Сигнахи и продължихме в посока Аджария. Днес ще разгледаме Вардзия и ще изкачим превала Годердзи на път за Батуми и Кобулети.

Приятно четене:

Вардзия и Кхуло

Квабисхеви – Вардзия – превал Годердзи при Кхуло – Кобулети

377 км

част девета на

Грузия: човек с мотоциклет

12-ти ден. 5-ти август

ано сутринта потеглих към

Ахалцикхе,

а от там щях да свия надолу на югоизток към Вардзиа

Поглед от центъра на Ахалцикхе

Църквата в Ахалцикхе и монумент на царица Тамара

От тук, както вече писах тръгнах към скалните жилища и църкви на Вардзия. Тук някъде по този път

бях свидетел на тежка катастрофа

Някакъв грузински състезател излизал с десен завой от второстепенен път перпендикулярен на главният. Явно е дал повече газ, не е успял да вземе завоя, за да застане на главният път, изскочил от пътя и се покатерил по склонът отсреща. Склонът не беше отвесен, но доста стръмен с поне 60 градуса наклон. Продължил с десният завой по склона, изкъртил пътьом няколко камъка и скали, смачкал тук там колата, и от там паднал на главният път по таван с гумите нагоре.

Аз, когато пристигнах на мястото колелата му още се въртяха във въздуха. Явно цялата тази работа беше станала минута – две пред мен. Спрях. Спряха и други коли.

Събрахме се 5 – 6 мъже, бутнахме колата и я обърнахме пак върху колелата и. Онзи беше вътре притиснат на седалката на шофьора. Вратата на шофьора се беше заклинила и не можехме от там да го извадим. От противоположната на шофьора врата също не можехме да го измъкнем, защото той беше притиснат от волана и от смачканият таван на колата. Самата кола беше някакъв Мерцедес с четири фара, автоматик. Интересно, че въздушните възглавници не бяха се надули. Нито една.

Изкъртихме задната врата зад шофьора и това ни позволи да отклиним шофьорската врата и да го измъкнем този състезател. Имаше тук там кръв, драскотини и натъртвания по него, но си стоеше на краката, и беше адекватен. Беше силно пребледнял, но това е в следствие на шока. За сега си стоеше на краката сравнително стабилно. Ако е имал някакви вътрешни травми, то това в последствие докторите щяха да кажат. Не беше някакъв тинейджър, а мъж поне на 40 години. Мерцедесът беше станал за скрап. От счупения двигател на пътя течеше масло и антифриз. Този ломотеше и обясняваше нещо на грузински, вероятно как е станала катастрофата, но аз нищо не разбрах от обясненията… Видях, че повече няма нужда от мен и от моята помощ, запалих мотора, и си тръгнах по пътя.

Към 9 и нещо сутринта по едно дефиле на река започнах да наближавам

Вардзия

Това е скален комплекс от 12 – 13 век.

Пред комплекса съм

Част от Вардзия

На паркинга под комплекса паркирах. Не ми дадоха да се кача с мотора до горе, защото някакви камиони сновяха наоколо и се извършваха някакви ремонтни работи. Освен това с едни други ранни посетители, като мен ни накараха да чакаме до 10 часа. Чак тогава отваряли комплекса. Стана 10 часа, купихме си билети по 3 лари и пеша започнахме да се катерим нагоре към скалите.

Началото на комплекса

Действаща скална църква още в началото на комплекса

Килии, скални жилища и други помещения

Голяма трапезария

Монашеска килия с олтар

Голяма съвещателна зала

Поглед отвън към главната църква на комплекса, която също е действаща. Не можахме да влезем вътре, защото беше заключено

Части от главната църква

Проходи и стенописи, около главната църква

Голямата трапезария до църквата

Склад до кухнята за жито, брашно, ориз и други насипни продукти

Апартамент мезонет сигурно за владиката

Изгледът от прозореца на монашеска килия

Страничен изглед на част от комплекса. Вижда се мястото на главната църква

От Вардзиğ тръгнах пак обратно пак към град Ахалкцикхе

От там смятах да продължа на запад към Аджария и да мина през прохода на Кхуло, който също е път с офроуд. Стигнах Ахалкцикхе и продължих нататък. След по-малко от 20 км слязох от асфалта и отново стъпих на черно. Започнах да изкачвам

прохода към Кхуло в Аджария

Някъде из прохода

Напредвам

В същност тук

градчето се казва Кхуло, а самият превал е Годердзи на 2 025 м.н.в.

Това е

Малък Кавказ

Аз специално тук се чувствах точно, както в нашите Родопи. Планината е почти същата, а и жителите и тук също ходят с такета, като нашите помаци. Пейзажите са подобни. Пътят е черен, и лош, но е много по-лек от този към Омало. Тук бръмчеха всякакви леки коли, бусове и камиони, и даже се разминах с един ТИР по едно време. Разбира се,

пътят е много грозен и е с много дупки,

на места коловози, и камъни, но си е път, шосе с нормални размери, и плавни завои, нормално стръмен. Много мръсен и прашен обаче. Напълниха ми се дробовете и въздушният филтър на мотора с пепеляци и прах. През този проход бяха минали Дъг Уотке и Митьо Питона с чопъри, а Ники Китанов и Силвия с туристически шосейни мотори. За Омало това не мисля, че е възможно.

Май, че това е въпросното населено място, Кхуло

Части от Кхуло

След известно време стигнах

превала Годердзи

на върха на прохода. От тук започваше спускането надолу.

Превал Годердзи – 2025 м н.м.в.

Гледка от върха на превала

Времето беше мрачно и даже се опитваше да пръска дъжд, така че стоях само няколко минути тука. От тук, както вече писах започваше спускането надолу.

До Батуми, от тука имах точно 212 км, като част от тях 60 – 70 км още бяха по черно.

А пътят беше все така грозен и прашен

След известно време минах и през

курорта Годердзи

Видях лифтовете и влековете, но не спрях да снимам. Имаше даже кабинков лифт с едни малки кръгли червени кабинки. Бързах да избягам от дъждът. Доста по-надолу вече ме огря слънце и спрях да снимам.

Аджария. Малък Кавказ.

Аджария

Вече бях на асфалта. В началото, когато свърши черното и самият асфалт също беше много грозен, и на дупки. И когато се стигнеше някакво населено място асфалтът пак изчезваше, и си ставаше, пак черен път в самото населено място. На тези с такетата, това явно не им пречеше. Подскачаха с колите си по дупките и вдигаха прах, а имаше, и доста кал на места. Защо не си оправят пътищата тези хора не мога да разбера? Какви управници са си избирали, и къде отиват парите от данъците им?

Лека полека пътят стана по-широк, а асфалтът все по-хубав, колкото повече се приближавах към Батуми. На 55 км преди Батуми се намира този стар мост

Мостът с арката пред Дандало от 11 век

Дължината му е 20 метра, широчината 3,3 метра, а височината му над водата е 14 метра

По някое време рано вечерта влязох в

Батуми

Лудница започна и жегата също. Зададох на навигатора

посока Кобулети,

за да си разпъна там палатката до плажа. Започваше вече да се смрачава, когато тръгнах по крайбрежната улица на Кобулети, за да търся място, където да спя. Преди това изядох една салата и един пилешки шашлик в едно заведение, че пак бях пропуснал яденето през деня. После подминах предишното място, на което бях разпънал по-рано и сега гледах да съм по-далече от дискотеки, и ресторанти.

Вече се мръкваше. Карах, до като излязох от града и продължих нататък към Поти. Вече беше тъмно. Тук с изненада установих, че ми е изгоряла късата светлина на фара. Сигурно от джаскането, около Кхуло. Имах само дълги и габарит. Неприятно. Страничните ми китайски фарчета също отдавана бяха изгаснали, някъде още преди седмица в Местия. Там проблемът сигурно беше в бушон, или в самият ключ.

Както и да е, сега имах само дълги, за да си избера място за спане. На габарит нищо не се виждаше. Дългите пък светеха малко на високо, поради багажът ми. Видях някакъв черен път да отбива в страни. Свих по него. Карах няколкостотин метра към плажа и изведнъж попаднах на мек пясък. Едва удържах мотора да не падна. Изрових се от пясъка и след няколко метра, пак стъпих на твърдо. Видях някакви големи дървета на 50 – 100 метра в страни от мен. Под много от тях имаше палатки и коли, а отпред беше плажът и морето. На 5-6 метра от мен имаше голямо дърво с поне 60 – 70 см диаметър, а около него нямаше никой. На близо не се чуваше думба-лумба от дискотеки и ресторанти. Реших, че тук ще разпъна.

Паркирах мотора на 50 см в страни от дънера на дървото, а до него светейки с челника си разпънах и палатката с входа към плажа. Устроих се. Това беше за днес.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Около Вардзия има къде да се отседне изгодно:

Booking.com


Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Нощувки из цяла Грусия

Booking.com

Досега няколко пъти сме минавали около делтата на река Дунав, но мисля, че днес за пръв път на нашия сайт ще я обиколим отвътре с лодка. Бранимир ще бъде наш капитан. Приятно четене:

Из делтата на Дунав

През 2016 – та направихме една дълга екскурзия из Румъния. Бях обещал на дъщеря ми да й покажа 7 замъка. Нали зад Карпатите преди немците и унгарците е било българско и са му викали Седмoградско. Успяхме да видим единадесет крепости и замъка. Маршрута ни беше София, Варна, Каварна (крепост), Енисала (крепост), Тулча и Никулицел (победата на хан Аспарух), Исакча (разрушена крепост), Търговище (крепост), Синая (замък), Бран (замък), Рашнов (крепост), Фъгъраш (замък), Сибиу (крепостна стена), Алба Юлия я пропуснах без да искам, Хунедора (замък), Оршова и пролома Железни врати, Пирот (крепост), София . След пътуването при разговори споменах, че сме ходили до делтата на Дунава имайки предвид Тулча. Човека каза, че той и приятели принципно са планирали да плават с лодки по Делтата и започна да ме разпитва. Оказа се, че нищо не знам за там, което събуди любопитството ми и започнах проучване. Не успях да намеря български пътеписи в мрежата. В интерес на истината и англйски и руски нямаше. Повечето хора бяха ходили на екскурзия, като ги бяха возили от едно място до друго: примерно Тулча – 23 миля – Сулина. Предлагаха се и стотици екскурзии, както организирани, така и частни, при които да си наемеш лодка с водач, но никой не беше писал, че сам е тръгнал да обикаля из дебрите на реката. Напротив, всички предупреждаваха, че площа е много голяма и изгубването е почти сигурно.

Пролетта на 2017 – та вече

окончателно бях решил, че лятото ще се ходи да се плава по делтата на Дунава

Приятели зевзеци се шегуваха. Един вика, абе то вярно няма пътеписи, ама знаеш ли защо? Аз съвсем наивнно отговарям – защо бе, кажи. А той с много сериозен тон продължава, ама да знаеш там много хора са ходили. Е, аз се съгласявам с него, няма начин да не са ходили, близко е, хората пътуват, плават, обикалят. А той с още по сериозна физиономия заключва – ходили са, но да знаеш никой не се е върнал да разкаже, затова няма пътеписи… Друг вика – аз миналата година в Русе, както си седях на брега на реката и в един момент до мен пада тухла, гледам 4 комара я носят. Да знаеш на Делтата комарите са по-големи, по-силни, там сигурно един комар тухла четворка носи, внимавай, ако някой нещо изпусне, да не те удари по главата…

Приготовления

В резултат на всичко установих, че за да осъществя плаването, ми трябват някои основни неща. Номер едно, разбира се, беше

лодката

Първия вариант който измислих бе да взема назем от приятели. Сигурно щях да намеря, но от горчивия ми опит на заемане на вещи това означаваше – да се моля на някой или да ходя заедно с някои досадник, пътуване над 700 км с колесар, а ако нещо се счупеше вероятно щеше да ми се наложи да купувам чисто нова лодка.

Затова реших да проверя дали дават под наем.

В България това е почти невъзможна мисия, но викам, може пък румънците по делтата да дават само лодки без шкипер. Оказа се точно така и е съвсем нормално за място, където може да се стигне само по вода.

Направо се пробвах с гугъл преводача да търся на румънски в мрежата. Имат си две думи – едната е българската лодка, а другата барка. Попаднах на един сайт за даване на лодки под наем, цените народни, започват от 100 леи за по-малките лодки. В румънските села си е като тука, не говорят много езици. Викам, абе делтата е била българска до освобождението от турско, няма начин да не говори някой български. Избрах си една обява с фамилия Филипов и звъня. Питам на английски – говорите ли английски? Никаква реакция. После питам на български, разбирате ли български? – отговаря ми човека “украински”. Почнахме да си говорим на някакъв език, среден межу руски – български – украински, разбрахме се. Лодката наистина е на цена 100 леи, можем да я наемем за колкото време искаме. Казах, че ще се обадя няколко дена преди да тръгнем. Обясних, че имам капитанско свидетелство, защото в една обява пишеше, че лодка давали, само ако имаш Д категория, а и в Гърция са ми искали за наем на яхта поне двама човека от групата да имат капитански. Той въобше не реагира на това, а аз така и не разбрах докрая искат ли или не някакви документи за да я караш, но останах с впечатлението, че нищо не трябва. За тези, които се интересуват, сайта е http://www.probarca.ro, а телефоните на Дария Филипов са 0751840828, 0749967673. Има няколко лодки и може да се разчита на него.

Второто нещо, което ме притесняваше, беше

картата

Без карта няма оправяне в Делтата, така го пишеха всички, така се и оказа. Ясно е, че на гармин картите са най-добри. На теория не работят на стандартен телефон, но на практика могат да се подкарат. Лошото е, че най-новите карти не можеш да ги намериш безплатно из мережата, а понякога и старите ги няма никакви. Другия неприятен момент е, че цената им, особено на морските, е твърде висока. Ако плаваш всеки ден е нормално, ама за едноседмична екскурзия изобщо не отговаря на бюджета. Да са живи и здрави отворените проекти – свалената версия на http://map.openseamap.org/ работи по-бързо от гугълската, има всичко и ни свърши идеална работа – e, с компромиси де. За всеки случай отпечатах една на хартия като папка и всяка страница ламинирана.

С картата вървеше още един сериозен проблем –

електроенергията на лодката

Джипиес системата на телефона работи без интернет, но харчи твърде много батерия. За половин ден е заминала, а на нас ни трябваше за цяла седмица. На теория двигателя на лодката дава достатъчно ток и стига да можеш да го изкараш е идеален за юесби зареждачка за кола. Бях карал лодка, чийто двигател се палеше като резачка за дърва с въже. Стори ми се сложно да питам човека дали има вариант за ток и ако наистина е с въже как може да се дръпне ток за телефона. За наема се разбрахме, ама чак пък технически въпроси. Тъй като, нямах никакъв опит със соларните системи започнах пручване на нещата. Оказа се, че има слънчеви зареждачки за телефон, но не ми ги препоръчаха. Затова взех един 10 ватов панел, голям колкото книга с контролер (все още не съм сигурен дали е наложителен) и свързан към 7 амапер/часа акумулатор на мотор и си спретнахме електроцентрала. Оказа се доста успешна схема. Работи безпроблемно през цялото време. Всичките 4 телефона бяха заредени винаги на макс. А след като се върнахме, хондата запали все едно сега съм купил акумулатора от магазина.

Останалите приготовления бяха лесни. Е, малко се изхвърлих с

предпазните средства против комарите

Една година след ходенето още има неизползвани шишенца с репеленти, взех и 5 шапки с мрежа против насекоми. Едната беше за резерва, че да не се скъса мрежата от големите комари. А за ръкавици, които хем да са тънки, хем да не запарват, а и да пазят от комари обикалях два дена. Освен мазилата нищо не ползвахме. Мислех и за рибарски ботуши, та като слизаш на брега да не газиш тинята, но накрая се реши, че ще се ползват сърфистките обувки.

Към делтата на Дунав

През нощта тръгнахме за Варна, после границата при Дуранкулак, задръстванията преди Кюстенджа(Констанца), покрай Бабадаг и към 11 часа бяхме в

село Нижнiй Дунавець (Dunavăţu de Jos),

където човека беше казал, че живее. Селото е украинско, а доколкото четох, съседното Горни Дунавци е било столица на казашката Задунайска сеч. Общо взето се оказа, че в целия район може да си говорите на български и да се разбирате, като ползвате повече синоними, все някой ще съвпадне я с украинската, я с румънската дума. Случайни минувачи ни упътиха към един ресторант, където трябваше да изчакаме човека да се върне от реката. Не стигнахме чак дотам да говорим с местните за етническата карта на района, но в заведението ни гледаха доста дружелюбно, а в менюто имаше „салата по български”. Сервитьорката говореше английски.

След около час звънна Филипов. Отидохме до тях, а той експедитивно ни упъти да отидем зад ъгъла по нанадолнището да спрем колата и да го чакаме да дойде с ключа.

Селото е обгарадено от три страни с вода

и там е края на пътя. Намира се на канала Свети Георги. Населениято основно би трябвало да се препитава с риболов, чел съм, че режат тръстика, но отстрани изглеждаше като че ли всеки товареше и разтоварваше туристи за разходки по реката.

Същото се наблюдаваше по цялата делта, като трите отделни големи канали по които плават корабите Георгиевскя, Килийския и Сулинския, много не си комуникират. Като се отдалечиш малко от селищата, свързани с шосе, изведнъж, лодките изчезват, каналите стават тесни, обрасли и плитки, някои са затлачени, започнали вече да се превръщат в блато и само жабите скачат по жабурняка. Явно, всеки си държи района около селището, поддържа си каналите, които се използват и разхожда туристите си в околността.

Натоварихме палатките, електростанцията, храната, водата и личния багаж.

Лодката има под седалките отделения, но не събраха всичко и по съвета на Филипов го нахвърляхме където сварим. Обясняваше, че е малко багажа и е виждал много повече да се товари, а всъщност си беше една пълна кола (седан мазда 6). Попита ме дали искаме да оставим колата на паркинг в гаража му, ние се съгласихме и той вика дай ключовете. Не се разправяхме, но май така са го решили, един вид бартер, ти оставяш кола – те ти дават лодка. Даде ни едно ксерокопие с някакво разрешително за плаване от тяхната дунавска комисия и това беше. При наемане на яхта ти искат депозит, правят застраховки, дават ти един сандък с документи, а тука бяха спестени всички тези формалности.

Платихме за 7 дни, като се уговорихме, че ако я върна по-рано, ще ми върнат парите. Реших да включа това в уговорката, тъй като никой не беше сигурен къде отиваме и дали ще ни хареса. Не знам как бях направил сметката, но в резултат останах със стотина леи. Освен наема, човека взе и някакви пари за горивото, беше напълнил догоре резервоара. Питах го, има ли в селото банкомат, вика не, но има в Кришан. Решихме, че няма да въртим километри с колата до най-близкия град, а ще се придвижим с лодката до село Кришан, което е на средния (Сулински) канал и там ще изтегля пари.

Подкарах внимателно лодката

В началото канала е доста тесен и плитък и непрекъснато се разминаваш с някого. Синът ми седеше на носа и следеше дълбочината и посоката на картата. Някъде след два завоя, като влязохме в малко по-голям канал ни настигна Филипов с по-голяма лодка, пълна с туристи. Аз не бях потопил напълно витлото заради дълбочината, но при задминаването той направи жест с ръка да го потопя и да дам повече газ и извика „капитане“. Явно се забавляваше с това, че имам капитанско, а нямам достатъчно опит с плоскодънните лодки. Като се поокопитихме малко, започнахме да изучаваме

лодката

Двигателя беше 30 конски сили, палеше се със стартер и имаше 65 амперов акумулатор, което означаваше, че електростанцията не ни беше необходима. Все пак от експериментална гледна точка, ползвахме само нея. Собственика каза, че 20 – литровия резервоар може да стигне за около 5 часа или горе долу до Караорман. Показа и някакъв маршрут до там на хартиената ни карта.

Всеки следващ канал ставаше все по-широк и ние спокойно си плавахме на север. По едно време, минавайки покрай един остров по най-прекия път, нищо, че е широк канала, гледаме крави си се разхождат почти до средата му. После се оказа, че явлението е доста често срещано.

На много острови имаше и крави и коне

Така и не разбрах обаче, дали са охранявани или ги зарязват на парче земя оградено от вода и ги държат, докато опасат всичко. Кравите в средата не бяха проблем, а по-скоро дълбочината на канала. Явно беше доста плитък и витлото започна да опира в тинята. Образува се една много характерна кафява ивица във водата и лодката не върви. Може да се компенсира с изваждането на двигателя нагоре, но вариацията е под половин метър. Въпреки, че това изглеждаше най-прекия път, решихме да се откажем и се върнахме да заобиколим острова от другата страна. Оказа се, че въпреки дъгата, оттам е пътя и всички минаваха по заобиколния маршрут. За морска карти гармини съм сигурен, че дава дълбочините, но за речни не съм ползвал и не знам. Възможно е да не ги дават, защото реките носят много наноси и дъното бързо променя релефа си. Във всички случаи, нашата карта не даваше дълбочини, което често беше проблем при избора на път.

Като заобиколихме острова след не повече от час плаване, реших да лагеруваме, за да си избистрим маршрута, и въобще да решим цялостно какво правим и как да протече екскурзията.

Брега беше висок около половин метър и малко като в приказките, няколко дървета и между тях полянка. Вързахме лодката за стърчащи корени и опънахме палатките. Опитах се да определя къде ще е сянката сутринта с компас, но проблема е, че през юли слънцето не изгрява точно от изток, а и не е ясна дължината на сянката (височината на дърветата) към 8 – 9 часа когато става нетърпима жега в палатките. Най-сигурно е да се донаместят сутринта, но когато е за една вечер не става. В крайна сметка обикновено от две палатки, сутрин винаги едната се оказваше на слънце.

Островът беше непроходим,

само там, където бяхме акостирали, имаше пътечка направена от рибари. Не липсваха обичайните за такива места боклуци, огнище и малко начупени дърва. На картата терена беше отбелязан като гора (зелено с дървета), за разлика от други варианти, които поне на нас ни приличаха на заблатяване (зелено, растителност, чертички за вода) или пясък (жълто).

Равносметката с горивото беше, че за около час не беше намалял значително. Вода имахме 4 десетлитрови туби, която щеше да стигне за 4 дни, а храна имаше поне за седмица. Ясно беше, че трябваше да се калкулира маршрута така, че да се стигне до бензиностанция, но възникваше въпроса с парите (банкомата). Решихме, че отиваме на най-близката бензиностанция в Караорман, до която бяха казали, че щеше ни стигне бензина. Сипваме за колкото пари имаме и продължаваме до Кришан, където би трябвало да има освен безниностанция и банкомат.

На другия ден бодро подкарахме към канала,

който трябваше да ни отведе към селото. Един човек на носа специално следеше за едно разклонение като вилица. При наближаването му, обаче единственото, което се виждаше, беше запушен канал. Обиколихме два пъти, евентуално да не би нещо да не се вижда добре входа, да има стесняване, но водата свършваше и продължаваше да си бъде натрупана пръст като нарочно затрупан канал. Тъй като, нямаше какво да се направи друго, продължихме по левия приток, но джипиеса упорито показваше, че се отклоняваме и вървим по левия канал. На карта се виждаше една единствена връзка, през която отклонението не беше чак толкова голямо. Когато стигнахме до разклона, се оказа, че това е запуснат път с повече жаби, отколкото вода. Общо взето, това беше може би,

най-сериозния ни проблем:

кой канал е плавателен, кой почистен и дали след като си минал километри, няма да се окажеш пред задънен път.

Като засякохме бензина, реших, че ще се пробваме да отидем

до по-далечното място – Кришан

По пътя, по който бяхме тръгнали, излизахме там, макар и заобикаляйки. Не срещнахме повече стеснения. Водоемите бяха широки, имаше много папрат, лилии, чапли и пеликани. На определени места, обаче имаше проблем с водораслите. Местните рибари бяха сложили колове с бутилка там, където беше много плитко, но си имаше цели участъци, през които, като се мине по винта се оплиташе растителност, звука на мотора се променяше, спирахме, вадехме го и го почиствахме. Предприехме тактика, един човек да седи на носа, да гледа и казва на този, който управлява лодката, накъде да завива. Тъй като, имаше вятър повърхността на водата беше набраздена, но там, където бяха водораслите, тя седеше неподвижна. При внимателно вглеждане отрано можеше да се заобикалят, макар и не винаги успешно.

В един момент започнахме да се

оглеждаме за следващия ни лагер

От водата блатата изглеждат много красиви, но беше ясно, че няма как да сложим палатките на тръстиката във водата. Местата, където са спирали въдичари, са ясно определени с утъпкана пътечка и заравнен терен от многото ползване. Харесахме един такъв с огромна върба, под която със сигурност беше вечна сянка. След като спряхме,

мястото се оказа направо нереалистично,

като извадено от руска приказка за водни духове, стари рибари с дълги бради, лодки еднодръвки и чепати върби с хралупи. Имаше място да опънем и четири палатки, а земята беше мека и вибрираше като стъпиш. Като се вгледаш, терена беше съставен от малко пръст и много, много малки коренчета. Под вековния кавак нищо не растеше, някои каза, че било страшно, друг че почвата била мокра, имаше и доста мравки в резултат на което, се отказахме да биквакуваме под дървото.

След няколко километра си

харесахме друга стоянка с чудно красива многo зелена трева под две върби

Оказа се, че тревата има толкова остри ръбове, че ти реже кожата само като минеш през нея. Започнахме да я утъпкваме, но се оказа, че има пак мравки. Общо взето големите върби всичките загниват, образуват се хралупи и задължително си имат мравуняк. Отказахме се и от това място и

продължихме към Кришан

Преди да стигнем до селището, минахме покрай участък, които беше определен на картата с жълто. От всякъде се виждаше, че е пясък и плаж нямаше, но брега беше нисък без много растителност и ниска тревичка. Тръгнахме да акостираме, като съпругата ми каза, че този път тя иска да слезе на брега, защото досега все някой друг влизаше във водата и издърпваше лодката. Скочи на брега и при първата крачка затъна до прасеца, направи втора крачка, а кракът й потъна в кал до коляно и дотам. Ние в лодката се скъсваме да се смеем, а тя коментира, че ще потъне до шия и по-бързо да организираме спасителна мисия, преди да я е погълнала калта. В един момент, започна спасителна мисия на едната сърфистка обувка. По нейни думи, петата се извадила и обувката е тръгнала по свой път. Но с бързина и ловкост, тя е хванала петата с ръка, бъркайки в калта до рамо. Ние продължавахме да се смеем, но тя с характерно пльокане успя да извади обувката, геройски да я спаси и победоносно се качи на борда с наша помощ, издърпвайки се по въже, което й бяхме хвърлили.

След много забавление и старателно топене на кални крайници през борда на лодката установихме, че повече

на жълти плажове от картата няма да спираме

и не сме се и пробвали. Нямам идея дали и на другите места са били такива наноси и кал или това беше просто лошо съвпадение.

Бензиностанция за лодки

След това премеждие успешно

стигнахме до главния сулински канал

на който поне на карта ни беше локализирана бензиностанцията. Канала е доста голям и по него минават повечето кораби плаващи по Дунава за Черно море. Определено не беше интересно да се плава по него и ако в малките канали, когато се разминеш с друга лодка, вълната те разклащаше в нормални граници, то с големите кораби вълната беше изключително неприятна, а когато бяха няколко се наслагваше и клатенето ставаше съвсем неконтролируемо. Бавно се придвижвахме към мястото на

безиностанцията, която се оказа кораб на два етажа

Видяхме опашката отдалече. Няколко лодки се поклащаха в редица до едно корабче с борд на височината на очите ти. Като ти дойде реда, заставаш до кораба, хвърляш въжето, една здрава лелка те завързва и ти хвърля маркуча. Сипваш си бензина и плащаш, после те отвързват. Цената горе – долу е в рамките на нормалното за Румъния, максимално да е имало до 10 процента надценка.

с.Кришан

Самото

село Кришан

няма улици и представлява един ред къщи покрай брега в продължение на няколко километра. Пред къщите имаше тротоар, по който хора минаваха с велосипеди или пеша и през къща – две собствениците си бяха направили пристан за лодки. Бавничко от водата огледах къде има магазин и спрях до един. Попитах няколко човека дали говорят на англйски и след малко попаднах на един. Той обясни, че банкомат в селото няма, най-близкия е в Сулина. Питах и за аптека, тъй като се оказа, че трябва някаво лекарство, но той каза, че аптеката е на километър нататък по реката и работи само сутрин.

Общо взето, понеже по нашите села продавачите живеят наоколо, отидохме до аптеката да се пробваме. Там съседа беше украинец учил в руско училище в Украйна и нямахме никакви проблеми с комуникацията. Разбрахме се, звъня на на аптекарката и каза, че до час жената ще се прибере. Доколкото разбрах са успели да вземат някакъв заместител на медикамента въпреки, че е било нещо стандартно.

Докато чакахме, минахме през друг магазин и установихме, че няма големи туби с вода, а само малки шишенца. По пътя бяхме срещнали много натоварен шлеп пълен с каси кока кола, води и безалкохолни. Въпреки, че всичко се прекарва по вода, най-вероятно щяхме да намерим нормални туби с вода, но започнахме да се чувстваме неподготвени.

Дилемата беше

– дали да сипем бензин с оставащите ни пари и да отидем до Сулина където, например, можеше да не работи банкомата, да няма вода или да има каквито и да е било препятствия. Вярно, че това е най-голямото селище в делтата, но след впечатленията от Кришан, можехме да очакваме всичко. Освен това, поради големината на канала, отиването и връщането нямаше да бъде голямо удоволствие.

– Другия вариант беше да си напълним резервоара още един път след като свърши и да изчислим правилно нещата така, че да можем да се приберем.

Избрахме втория вариант. Вече като опитни рекоплаватели по Делтата намерихме на картата местност наблизо, която е отбелязана с гора. Оказа се, че е доста плътно населена с къмпингуващи лодки, но успяхме да намерим едно

място, което беше на по-високо,

малко петно с огнище, заобиколено от дървета.

Определено туристите и лодките тук бяха много повече, отколкото тези, които плаваха по канала Св. Георги. Цяла нощ някой минаваше, беше като на натоварена улица и тъй като канала не беше толкова широк, всяка лодка така разклащаше нашата, че тя се удряше към коренищата и тропаше. През деня тропането не пречеше, но всички с огромен интерес ни разглеждаха. Често минаваха големи лодки с по двайсетина туристи, всички в ярки оранжеви спасителни жилетки и като по команда едновременно правеха равнис на дясно на отиване и равнис на ляво на връщане. Аз се чувствах като на парад, но останалите казаха, че се чувствали като в клетка на зоопарка, на витрина или в кабинка на улица с червени фенери. Общо взето, мястото не беше толкова добро, а и през нощта имаше повече комари.

На следващия ден се отправихме на север

към остров Татарлъ до Киликийския канал

Не успяхме да стигнем до Чилиа Веке. Към края каналите ставаха изключително обрасли и непроходими. На няколко места беше минавала баржа да ги разчиства, виждаше се натрупаната пръст и там плаването беше песен, но на места въобще не можеше да се минава и се налагаше да обръщаме. Малки количества водорасли на винта вече въобще не ни правеха впечатление – въпросът беше да се мине.

Разположихме се за спане на брега,

където започваше земеделската земя, а възможно е да е било и на самия остров. През един канал от нас имаше междуселски черен път, но никой не минаваше. Мястото не беше перфектно, но нямахме желание да обикаляме и търсим нещо по-добро. Комари нямаше много, но бяхме под две върби и мравките бяха навсякъде. Наложи се да ядем на лодката, за да не лазят храната. В палатките не влизаха, тъй като са добре замрежени, но

определено не трябва да се лагерува под върби

Горивото беше на свършване и решихме да се връщаме. По обратния път е лесно. Знаеш маршрута, откъде се минава, кое е проходимо, колко бензин ще ти замине. Напълнихме резервоара за всички пари, които имахме на 22 Миля, където картата показваше, че има безниностанция. Оказа се, че връзването било екстра. Бензинджията нещо ни се накара и трябваше сами да се връзваме, след което ни хвърли маркуча. И на двете безниностанции се опитахме да платим с карта, но фирмата беше една и съща и не приемаха. Не говорят други езици, ама бензин си е банзин, карта си е карта, “да” си е “да”, а за “не” ползват нещо като “но” ама разбират и “не”. (всъщност е „ну“– бел.Ст.)

Всички бяхме решили, че няма смисъл да спим по няколко дни на едно и също място. Също така и ни се плаваше на по-дълъг маршрут с лодка и направо се разбрахме да лагеруваме на първото място, като направим целия преход за един ден. След като

пресякохме сулинския канал

се изхитрихме да минем през едно езеро за по-пряко. В северната част бяхме минали през две езера, които на картата бяха дадени с растителност, но се оказаха проходими и това ни даде надежда, че и това ще е така.

Много от езерата носят български имена

или са разбирами, като примерно, Бабино езеро. Въпросното беше нещо на румънски и лебеди. Успяхме да навлезем през много плитък канал с почти изваден винт. Езерото се оказа доста голямо, но не беше обрасло. Водата продължаваше да бъде много плитка през цялото време и карахме с вдигнат мотор, което снижава ефективноста му и харчи повече бензин. След като бавно бавно прекосихме цялото езеро, започнахме да търсим изхода. Повъртяхме се и не го открихме. Тогава единственият вариант остана да се върнем по обратния път. Проблема не беше във времето, макар че бързахме за да не се стъмни, а повече в изразходваното гориво, тъй като беше на ръба на свършването. След като, отново стигнахме до изходната ни позиция, заобиколихме езерото по канала около него и се оказахме на мястото където трябваше да излезем. Ясно се виждаше насипаната пръст и запушения изход. Нормално се добрахме до първия лагер. Оказа се, че има друга лодка и се наложи да спрем малко по-нататък на не толкова добро място.

На новото място имахме съвсем леко премеждие

Момичетата бяха измислили или прочели, по техни думи, нов „лайф хак“, наречен от тях кофата на радостта. Служеше за удовлетворяване на естествени потребности и представляваше една кофа, в която се поставя биоторбичка. В никакъв случай не трябва да се ползва нормална торбичка, защото това е против принципите, на която и да съвременна домакиня, правилно орентирана и политически коректна. Знаете как е, правилните хора, правят само правилни неща – особено сред природата. Та, седейки на кофата въоръжен с мокри кърпички с аромат по-желание (ние имахме само и много малинови) човек комфортно може да свърши работата си, след това да завърже плика и да го изхвърли. Предимствата са две: краката не се изморяват от клечане, а терена не се минира.

Само че синът ми – млад и силен юноша, в желанието си да изхвърли отпадъчните продукти по-далеч, така ги хвърли, че се закачиха на едно дърво. Пробвахме да свалим плика с камъни, клони и други подръчни средства, но неуспешно. Тъй като, торбичката беше биоразградима и досега се надяваме силно, че критичната фаза в биоразгражането й не е съвпаднало с клечането на някои клет румънец. Изводът беше, че има моменти в живота на всеки, устремил се по пътя на модерното, когато стария, добър дебел найлон е необходим.

На другия ден, стискайки палци бензина да стигне, бавничко и не давайки много газ,

тръгнахме към Долни Дунавец

Така пърпорейки на завоя на острова, изведнъж лодката подскочи и нещо стана и спряхме. Първата ни мисъл беше, че свърши бензина, но резервоара е прозрачен, виждаше се, че има.

Бяхме заседнали на една пясъчна коса,

която не се виждаше. В желанието ни да спестим всеки метър от пътя, бяхме взели завоя твърде близко. Избутахме лодката от плитчината с греблото и започнахме да оглеждаме двигателя, защото беше изгаснал. Той има два ключа: единия е на стартера, а другия е някакъв предпазен, ако се измъкне и двигателя престава да работи. Та втория ключ беше изскочил. Вкарахме го и лодката тръгна.

След завоя се продължаваше по един доста дълъг канал, който от едната страна имаше път, който явно водеше в селото. По целия канал бяха спрели коли за да бивакуват, което определено ни успокояваше, защото ако се наложеше, можехме и пеша да ходим, ако спре двигателя. Малко преди селото се завиваше към по-малък канал, който минаваше през едно островче и след това се влизаше в селото. Точно на островчето, там където не може да се ходи пеша двигателя ни угасна, на последните метри. Ако не бяхме се разхождали по лебедовото езеро със сигурност щяхме да стигнем. Единственото хубаво в ситуацията беше, че бяхме близко и най-вече, че телефоните имаха покритие.

Обадих се на собственика на лодката, човека каза, че след малко сина му ще докара бензин. След около половин час дойде едно момче с лодка, сипа 10 литра и си замина. Върнахме се нормално. Оправихме сметките с дните които бяхме предплатили и си взехме колата.

Ако някой иска да ходи, бих го посъветвал

да си носи достатъчно румънски леи, да не разчита на кредитни карти и при всяка възможност да пълни резервоара догоре. Да не се притеснява чак толкова от изгубване, защото по всеки канал минават хора. И на най-забутаното място, където бяхме мина някакъв странен рибар с много древна лодка, но човека кимна и поздрави.

За тези, които не обичат палатки, насекоми и т.н. е пълно с хотели. Всяко едно село, при което свършва пътя, има поне 4 – 5 места за настаняване, поне на външен вид напълно прилични. Освен това, по големите канали съшо има огромни къщи, въпреки, че път няма. Доколкото гледах на картата, има и специално обсобени вилни селища, но не сме ходили. Със сигурност дават и вили под наем, в Кришан имаше доста. Вероятно всичките хотели, мотели, вили, бунгала имат сайтове в мрежата и може да се правят резервации.

Така че, не пропускайте,

определено е нещо различно от морето и планината,

на които се ходи всяка година. Курортно място е, близко е и хората ни харесват. Било е наше, сега е достъпно и е направо кощунство, че никой българин не ходи там. Имаше коли от Украйна, Молдова и цяла Румъния, но български не.

Автор: Бранимир Ламбиев

Снимки: авторът

Изгодни нощувки из Делтата на р.Дунав:

Booking.com

Други разкази свързани с Делтата на Дунав, – на картата:

Делтата на Дунав

Останалата част от Румъния също заслужава посещение:

Booking.com

Днес Боряна ще ни води в Узбекистан. И ако досега сме били в само в Ташкент, и то отдавна, то днес ще обиколим из цялата страна.

Приятно четене:

Узбекистан

през Азербайджан

Баку – Губистан – Ургенч – Хива – Хорезм – Бухара – Сармишки каньон – Нурата – Самарканд – Ташкент

април 2018

Като кажа отивам в Узбекистан, срещам празни погледи. Никой не свързва тази екссъветска република с Пътя на коприната, да не говорим за Самарканд и Бухара.

Пътят на коприната е мечта за всеки пътешественик. Трудно ми е да си представя как на времето са прекосявали пустини и планински вериги. И то без gps! Този път е предизвикателство и днес. Няма годишно време, подходящо за всички климатични пояси, докато в пустинята е 50-60 градуса, в планините снегът все още прави проходите непроходими. Затова решихме да го направим на етапи.

И така, през Москва или през Истанбул? Нито едното, нито другото – през Баку, за да видим и Азербайджан като бонус. Освен това имаме 2 полета по 2.5 часа, вместо 2 х 4.5 часа.

Бат Бойко договори от нова година нискотарифната Бута да лети веднъж седмично София-Баку-София.

Визите:

• За Узбекистан се иска пригласително писмо. Хотелът, който букнахме в Ташкент се съгласи да ни направи тази услуга. На летището доплатихме минимално за групова виза. Бяха ни предупредили, че при влизане описваш, какво внасаш, на излизане, какво изнасяш, изискват се всички регистрации от хотелите, в които сме спали. Нищо подобно. Намаше никаква проверка, нито декларации.
• За Азербайджан – онлайн, но внимавайте, само в правителствения сайт https://evisa.gov.az/en/ ! Всички останали или те цакат, или са некоректни, изобщо – изнервиха ни. Азербайджан се води асоцииран член на ЕС и е крайно време да си промени визовата политика. Наистина, за международни прояви, като евровизия или, както ние се случихме по време на Формула 1, те пускат срещу показан билет, но това не е решение.

Азербайджан

Центътът Гейдар Алиев

Зороастрийското светилище

Азербайджан е една от най-бързо развиващите се икономики в момента.

И как не , с това черно злато. Наричат Азербайджан страна на огъня и вятъра и тя е точно това. През повечето време ни брулеше немилостив вятър откъм Каспийско море. За последните 25 години азерите са успели да забравят руския, но за сметка на това не са научили английския. Няма и да го научат, докато помпите вадят петрол от земята . Азербайджан не е туристическа дестинация и това също е причина.

В Баку

има бум на строителството, но не както у нас. Социалистическите традиции са се запазили повече отколкото азерите искат да признаят. Цели квартали се изравняват със земята и на тяхно място се строят нови сгради в стила на най-добрите европейски традиции. Всичко е стилно, в тон, браво на тях.

В Баку си бяхме наели апартамент, какъвто всеки би искал да има. Бяхме си уговорили и кола, с която да посетим

Губистан – прочут със скалните си рисунки

Губистан – прочут със скалните си рисунки

Градът се намира на 60 км южно от столицата, а недалеч от него има и кални вулкани, още една забележителност. Въпреки, че България се слави с богато минало, точно такива рисунки нямаме. /Тези в Магурата са съвсем различни/. Тур Хейердал на няколко пъти ги е посещавал, подозирам, че е било по причина на лодките.

Столицата беше почти блокирана , издигаха ограждения заради Формула 1, (и заради ниските цени на горивото, естествено). В Стария град – едно приятно място, слава Богу нямаше достъп на автомобили.

Другите забележителнсти,

които посетихме на връщне от Узбекистан бяха нa север – Горящата планина Янардаг, Атешгах – Зороастрииско светилище с непрекъснато горящи огньове и

Джамията Мир Момсун Ага

– един сравнително млад светец ,/ роден 1890 г./, която отвътре е цялата в огледални апликации, нещо, което може да се види в Иран.

Огледална джамия (Джамията Мир Момсун Ага )

Огледалните плочки, ако мога да ги нарека така, са поставени по начин, че да не отразяват, но в същото време създават невероятното усещане за пространство в тази сравнително неголяма джамия. Освен това на нашия шофьор му стана много приятно, че знаем за това място и каза , че обича да ходи там с цялото си семейство.

На връщане спахме в хотел на брега на морето – до Аквапарка, който, естествено , още не работеше. Отвън изглеждаше прекрасно. Отвътре – ужасно. Коридорите бяха оформени като патио, с прозрачен таван и още отсега беше парник. Прозорците гледаха към една стена, на по-малко от метър, очевидно строена по-късно. Вратите бяха изметнати, от предишните посетители си стояха шампоаните,/а сигурно и чаршафите/. ТОЛКОВА ЗА АЗЕРБАЙДЖАН.

Узбекистан

Решихме да го правим хронологично – от най-древната част към столицата –

от Хива, през Бухара – Самарканд , до Ташкент.

На летището в Ургенч

ни посрещна страхотен парад с духова музика и всичко по протокола. На нашите въпроси отговориха, че очакват президента на Туркменистан на визита и правят репетиция. Причина за посещението – след 25 години им е светнало, че визовият режим е съвсем излишен. /По времето на СССР между становете е имало кольцо за подаване на ел. енергия – през зимата я произвежда Киргистан и подава на Узбекистан, през лятото обратното. Сега тази връзка е разрушена и Узбекистан страда от липса на вода, а Киргистан има режим на тока. Дано им светне и по този въпрос/.

Най-голямата забележителност на Ургенч е 34 км тролейбусна линия с Хива.

Тролей не можахме де видим, защото по цялото трасе течеше преасфалтиране. Посещението било отложено с 4 дни, според мен именно за да довършат въпросните ремонти.

В Хива

също не спираха да мият площадите, а групи с национални носии танцуваха в стария град. Новият град, както и Ургенч и другите градове в Каракалпакстан са с ниско 1 – 2 етажно строителство.

Хотелчето ни се намираше на най-хубавото възможно място – на входа на Хива. Отвън изглеждаше чудесно – с огромни тераси на първия и втора етаж, откъдето, като от трибуна се виждаше всичко. Отвътре беше пълна мизерия – малки /ама наистина малки/ стаички , почти без прозорци, което стана повод за разправии. Но така беше и в Бухара. Прозорците не са на почит в този пустинен сват – правят ги повече да има някаква светлина. За сметка на това стените се дебели по един метър, че и повече. Казаха ни, че този хотел ще бъде съборен /изобщо няма да се учудя/. На негово място ще построят някое петзвездно чудовище, но ние имахме късмет.

Нашата първа дестинация беше

Хорезм

Смята се, че тук се е зародил Зороастризма и Хорезм е бил Египет за Средна Азия.

За съжаление дъждовете /колкото и да са малко/ не са оставили много от крепостите, строени от кирпич. Денят беше слънчев и ветровит – с леден вятър, направо мъчение. Затова оценихме изключителния уют на юртите. Тихо и спокойно място, приятно прохладно, просто рай след екстремните условия отвън.

Вечерта и следващия ден посветихме на

Хива

Лично за мен това беше най-прекрасното място в Узбекистан.

Далеч от основните пътища градът се е запазил някогашното си великолепие, единственото място, където можеш да си създадеш цямостна представа за онова далечно минало. А и подготовката за посрещането на Гурбангули Бердимухамедов допринасяше за празничното настроение.

Следобед трябваше

да потегляме към Бухара,

но блокираха пътя и едвам се добрахме до колите. Шофьорите се бяха подготвили с дъвки и семки, защото дългия 480 км път е ужасно еднообразен, направо те приспива.

Така

прекосихме пустините Какорум и Казълкум

/черната и червената пустиня, на техните осолени почви нищо не вирее/, излезнахме от областта Каракалпакстан, хвърлихме едно око на

Амударя – на другия бряг беше Туркменистан

Пътят е нов, старият е останал в Туркменистан, само последните стотина километра ни измъчиха.

Бухара

– хотелчето се намираше на една пресечка от центъра и още се строеше. Хазаите бяха изключително гостоприемни. Уредиха ни гид, който да ни покаже стария град. Много приятно място, но ми бледнееше след Хива.

На другия ден се отправихме към Навои. Идеята беше

да видим скалните рисунки в Сармишкия каньон

Обаче нашите шофьори казаха, че ще ни трябва специално разрешение от полицията в Навои, защото том има златни мини.

Денят беше дъждовен и ветровит, и когато ни предложиха да ни покажат скални рисунки, които са ни по пътя ние се съгласихме. Те изглеждаха съвсем различно – изображенията бяха 20 – 40 см, за разлика от азерските , които са в естествен размер.

После влезнахме в

Нурата,

където освен крепостта, останала от времето на Александър Македонски, има и ислямско светилище , свързано с извор. Там, както и на другите им светилища, които посетихме, беше пълно с народ /въпреки, че беше средата на седмицата, имаше и сватби/.

Узбеките на всяка джамия имат часовник с часовете за молитви, но не забелязах да са ревностни мюсюлмани, нито пък ги привикват с високоговорител.

От Нурата до Самарканд

минахме между две планински вериги, в подножието на които се бяха сгушили селца – явно там има вода. Извън Бухара се намира

светилището – пещера на Давид,

почитано от три религии – христянство, ислям и юдаизъм.

Дотам се качихме на коне, стопанисвани от таджики. Изобщо целия този район е таджикски. Вътре в пещерата беше страхотен задух и не можах да влезна докрая, въпреки, че нас като бели хора ни позволиха да предредим тълпата.

Самарканд

Хотелчето беше добро , но закуската беше наполовина на тази в Бухара, а вратите на стаите не бяха уплътнени и нощем от лобито на хотела нахлуваха кълбета цигарен дим в стаите.

Тук също взехме гид . Цялата история на Узбекистан е формирана около

техния велик пълководец Тимур /Тамерлан/

което значи куц. Той е стигнал даже до Константинопол през 1402 г. и даже стреснал европейските велможи. Да се чудиш, защо се е юркал.

От Самарканд направихме еднодневен излет до Шахризабз – родния град на Тимур.

Шахризабз – родния град на Тимур

Мумийо (екскремент с лечебни свойства)

Повечето екскурзии минават оттук и има защо. Пътят минава през планина и т.нар. Дяволска долина, където е сниман филмът Апахи, когато ДЕФА правеше индиански филми (DEFA Deutsche Film-Aktiengesellschaft – киностудията на ГДР, а ГДР е Източна Германия преди да падне Стената през 1989г, а Стената е Берлинската стена – бел.Ст.) В долината са разпръснати камъни с причудливи форми, като най-прочутите влюбените динозаври, се виждат и от шосето.

Влюбените динозаври

В самия

Шахризабз

спряхме за кратка почивка и ядохме най-вкусния и сочен кебап, който съм вкусвала през живота си. Самият археологически комплекс е в чудесен парк, а останките от медресето са най-големите в цял Узбекистан. Този комплекс обаче не е реставриран, защото , както ни обясниха, не се знае , как е изглеждал първоначално.

Пътят от Самарканд до Ташкент

искахме да го минем със скоростния влак Афросиаб, за който обаче билетите се свършиха още в деня на пускането им /40 дни преди датата на пътуване/ и пътувахме с Шарк. Това беше най-голямото мъчение. Мислехме последния ден да отидем с влак до Ферганската долина, но този влак ни отказа.

Ташкент

си е съвременен град, много зелен, презастроен след земетресението през 1966г. Беше голяма мъка да открием стария град, който едва ли ще го бъде още дълго. В цял Узбекистан не видяхме информационен център за туристи / само в Бухара имаше, грижливо скрит зад сергиите и без никакво обозначение/. Нямаше и кафяви табели.

Направихме еднодневен излет до язовира Чимкент, който се намира на североизток от Ташкент и вече навлиза в планините на Киргизстан. Там също има скални рисунки, но за нашите шофьори беше по-важно да ни набутат в един наистина ужасен ресторант. На връщане си купихме пресни ягоди, продавани както у нас, край пътя.

Малко е обработваемата земя в Узбекистан

Там , където я има се отглеждат по две реколти, над ягодите се извисяваха ябълкови дървета, а след пшеницата садят ориз. Затова е пресъхнало и Аралско море, водите на Амударя и Сърдаря не стигат дотам.

Последния ден, отреден за самия град, температурата беше 35 градуса и едвам успяхме да стигнем до близкия парк.

Автор: Боряна Йовкова

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Бухара:

Booking.com

Други разкази свързани с Узбекистан – на картата:

А също и в Хива

Booking.com