Този януари тук нямаше блог-ретроспекция, сайтът ми стана на 14 години, но имах много други грижи. Виждам, че и миналата година не съм писал, но те тревогите започнаха някъде през януари 2017г. Много неща се промениха за тези две години, много, но и в някакъв смисъл всичко е по старому. Само аз съм остарял с две години, сякаш са двеста. Разказват ми се веселите неща, но първо ми трябва време да отлежат другите, а то като мине време, не ти се блогва.
Опитвам да се справя и да си върна ентусиазма, спокойствието, а пък оттам и здравето. Засега успявам да балансирам, че и да поработвам по малко, и макар Lindeas да е в леко забавяне, с бутане ще излезе от калната локва обратно на шосето. Знам, с решителност става – като малък колко пъти сме бутали старата Шкода да запали на връщане от вилата или морето. Тати ръчка нещо из двигателя, после бутаме и той пали на втора. Половин България обиколихме с тая кола, при това при комунизма, дето още на 20-тина километра от границата те спират с бариера и автомати и ти казват “накъде, другарю, кръгом и обратно”. Та ще се справя.
Опитвам да вляза пак в ритъм, но е трудно. Реших, че с рок концерти няма да прегоря, но точно тази година всички яки са на поне две туби бензин. Набелязах, но кой знае. После нацъфтяха страхотни вишни и череши, праскови и кайсии, но не знам къде съм скрил от деца и майстори фотоапарата и обективите, та и фото-терапията ме подмина. Третото ще е първото по значение, работата. Три за щастие, трябва да стане. Линукс медитация след залез.
Профилът на потребител от Берлин във Facebook е блокиран и един от коментарите му е изтрит. Kоментарът се отнася до изявленията на унгарския премиер Виктор Орбан срещу имигрантите.
Потребителят иска деблокиране на профила и възобновяване на коментара.
Берлинският съд е наредил на Facebook да деблокира профила на потребителя. Това е първото съдебно решение в Германия с такова съдържание.
Германия прие закон NetzDG, който предвижда глоби до 50 млн. евро, ако платформите не премахнат в кратък срок съобщения, съдържащи реч на омразата. Facebook разшири екипа си за Германия, за да може да реагира достатъчно бързо. Не е тайна обаче, че Facebook изпитва трудности при преценката на законността на съдържанието. Което води към темата за рисковете при различните подходи за борба с незаконното съдържание.
Случаят е интересен, защото се отнася до защита на гражданите от действия на компанията.
Деня на отпътуването…. станахме сутринта по-рано. Багажа беше стегнат, но плановете ги нямаше никакви.
По всички телевизии, казваха дъжд, дъжд и пак дъжд. Чудехме се какво да правим, да се прибираме към България или да продължим с обиколката. Решихме да караме пък както дойде. Посоката беше Синая и после към солните мини в Сланик.
Тръгнахме и през цялото време карахме на около час преди дъжда.
Пристигнахме в Синая,
където беше небезизвестния замък или ловна резиденция. Покарахме малко в забраненото почти до
самият замък без да обръщаме внимание на мятащите ни по пътя. Спряхме точно на бариерата (ние от Бг ли сме или не )
Охраната ни каза, че няма проблем да си оставим моторите там, но имало „такса“ по 5 леи на човек. Пък за сметка на това ще ни прибере каските и багажа за по сигурно в кабинката си. Стори ни се добра оферта.
Градината
Това било централното отопление за замъка. Всички камини са бутафорни. Топлели са се на парно.
Малко орнаментика
Понеже нямахме много време, платихме само за посещение на първия етаж. Ако искаш втори – плащаш, трети – плащаш, мазе – плащаш.
Решиш ли да снимаш пак плащаш и то задължително без светкавица…. затова няма снимки от вътре.
Инъче има много какво да се види. Всяка от стаите е декорирана в различен стил. Италианска, Германска, Испанска, Английска, Турска и т.н.
Aleea Peleșului 2, Sinaia 106100, Румъния
Разгледахме и след кратко колебание на къде да тръгнем, тръгнахме към Сланик. По пътя нищо интересно, колкото по насам идвахме толкова по-скучен ставаше пейзажа, а облаците по-черни и буреносни.
Помотахме се малко докато го намерим тоя
Сланик,
но го открихме. Намерихме и въпросната мина.
Понеже самото село ни се видя малко криминално решихме, аз да вляза първи в мината а двамата ми спътници да пазят багажа и моторите.
Това в последствие им коства разглеждането на мината. Оказа се, че работела до 15 h, а аз излязох от нея в 14:50h ))) Шанс. Ще имат какво да гледат другия път B)
Самата мина е наистина впечетляваща. Огромна. Вътре има детски площадки, заведения, експозиции разни, футболно игрище (не в мащаб 1:1, но приличино голямо) тенис на маса, билярд. Абе спокойно можеш да откараш един следобед вътре. Жалко е, не на снимките неможе да се пресъздаде мащаба.
Малко инфо
и самата солна мина
И опашката за излизане.
Има два асансьора, но са малки max 5 – 6 човека. Ние бяхме поне 8.
Асансьорите. Те са едни кабинки на които вратите не са плътно до горе и долу. Отварят се като врати на каубойски бар. Естествено не се затварят плътно. Чичката ги „закопчава“ с една тенекийка.
И понеже се спуска с въже, а мотора му е някъде навън е изключително тих и бърз. Докато не започне тресенето от удрянето в стените, скърцането на кабината, и пукането в ушите от денивелацията. Отдавна не бях виждал толкова ужасени хора накуп.
Като излязох, ми разказаха за големия дъжд и град който се е излял и съм пропуснал. Не ми липсваше.
Часът беше 15 h и дилемата голяма почти колкото мината. Да се прибираме ли в Бг или да останем още една вечер в Сланик или Търговище. В крайна сметка решихме, че оставащите километри не са кой знае колко много и, ако караме по стегнато ще се приберем преди полунощ.
Прилично уморени на поредната фас пауза
на входа на Букурещ
Техниката
След кошмарното околовръстно на Букурещ и подмятанията на румънските митничари: булгари-чалгари (явно беше някъкъв блед опит за шега)
Стигнахме на ОMV в Русе, където тъкмо спряхме и се изви огромна буря. Най-накрая ни настигна. Изчакахме около час да мине. И тръгнахме към Варна, вече се беше стъмнило. След около двайсетина километра пък ние настигнахме бурята Не е приятно да се кара мотор в тъмно с дъжд, и приличен трафик. В крайна сметка около един след полунощ си бях вкъщи и вече пиех бира.
Това беше добро пътуване изпълнено с много хубави емоции и готини спътници. Надявам се да можем да пътуваме още заедно
Автор: Емо Иванов
Снимки: авторът
Ето къде можете да отседнете близо до замъка Пелеш в Синая:
Личниет данни на пътниците (PNR) са сложен въпрос, изискващ повишено внимание поради различната степен на защита на личните данни в ЕС и в трети страни.
На 26 юли 2017 г. Съдът на Европейския съюз (СЕС) констатира в своето становище 1/2015 по повод споразумението ЕС – Канада за PNR, че то е частично несъвместимо с членове 7, 8, 21 и 52 от Хартата на ЕС за основните права.
Актуални новини за хода на Директивата за авторското право в цифровия единен пазар – и участието на Българското председателство в процеса на постигане на съгласие по текстовете.
В Twitter се разпространяват два документа, публикувани на сайта на Австрийския парламент.
Компромисът на Българското председателство, който ще се обсъжда в понеделник, 16 април:
Text of the Bulgarian Presidency “compromise” on EU #copyright proposal. Still horrible. Still in need of withdrawal. https://t.co/6OfpnrDm1s
Македония – страната на Охридското езеро, легендата за Биляна, тиквешкото вино, меланхоличните песни…
?
В Скопие се натъкнахме на едно от най-приятните преживявалия във всяка столица, а именно – задръстването. Докато пътувахме, оглеждах жилищните постройки в различните квартали, установявайки, че има както нови, уеднаквени и уютни блокове, така и стари, очевидно строени по времето на соц-а и нереновирани оттогава. Скоро видяхме един от символите на града –
Калето,
строено по време на османската империя. До него, в старата част на града, имало също така средновековен мюсюлмански пазар, обясни екскурзовода. То се виждаше отляво на нашия автобус, а от дясно, в пълен контраст, блестяха новите паметници на главния площад,
строени по проект „Скопие 2014”
Когато автобусът спря на пет минути от центъра, можехме да продължим към старата част, или направо към площада, където през лятото нощем има светлинно шоу, концерти и т.н. Все пак, първоначално се изкушихме от паметниците, макар да ни се струваше, че
леко се е попрекалило с тях
Видяхме колони в древногръцки стил, мостове, на които се чувстваш като във Виена, осеяни със статуи на бележити личности, а по река Вардар плуват кораби-ресторанти, с развети платна, като от „Карибски пирати”… Сградите на Историческия и Архелогическия музей са с впечатляваща архитектура /нямахме време да влезем вътре, възхищавахме им се отвън/.
Александър Македонски
Паметникът на Александър Македонски
е висок горе-долу колкото пететажна сграда, в подножието му са разположени лъвове и войници. Около него има по-малки статуи на цар Самуил, седнал на своя престол, Гоце Делчев, яхнал кон и редица други исторически личности. В дясната част на парка има Триумфална арка.
Камени Мост, Скопје 1000, Македония
Разказаха ни, че не всички македонци са одобрявали този проект, смятайки, че страната им е твърде бедна, за до си го позволи и че тези пари са можели да бъдат вложени в нещо далеч по-практично. Но според мен, инвестициите в туризъм си струват. Целият град щъкаше от ентусиасти, подобни на нас, хванали апаратите, или телефоните и снимащи на поразия, така че… Не съм съвсем сигурна, че парите са дадени напразно.
Екскурзоводът ни каза, че напоследък през нощта е изчезнала една статуя и това може би е плод на преговорите с Гърция, така че не се знае бъдещето на останалите, затова се постарахме да снимаме, колкото можем и да гледаме този приказен лукс /според някои – кич/ с очите на непредубедени западноевропейци. За съжаление,
не ни остана време за старата част, бяхме и гладни
Докато седнахме и обядвахме в един ресторант по брега на реката, кажи-речи стана време за тръгване.
Помотахме се още малко… До християнската църква, мюсюлманин свиреше с тамбура и пееше за денари. Малко по-нататък, мъже продаваха нещо на някаква сергия, май говореха на румънски, но не съм сигурна и не можах да обърна внимание на стоките им, защото тичах да догонвам спътниците си, след като се бях отплеснала нещо да снимам /май беше фонтана на майките/…
Два часа са напълно недостатъчни, за да разгледаш този невероятен град, сякаш излязъл от приказките.
Поразходихме се малко из мостовете напред-назад и се отправихме към автобуса, който щеше да ни откара отново към границата, където пак два пъти щяха да ни събират документите и да ги проверяват. А, може би тук му е времето да спомена, че цигарите в Македония са по-евтини, отколкото у нас, но на митницата не разрешават да изнесеш повече от 2 кутии на човек. Така че се опитахме да пробутаме последните си денари за магнитчета и Marlboro, ала пак ни останаха малко, за спомен …
Чакаше ни дългият път към дома… Е, това бе всичко от мен, вашият виртуален гид из западната съседка. Която и дестинация да изберете за следващия уикенд, ви желая приятно пътуване и весело изкарване
Очаквайте продължнието:
Автор: Мира Валентинова
Снимки: авторът
Ако искате да останете поне една вечер в Скопие, ето специалните оферти за нощувки:
Набързо се облякохме, и излязохме, заедно с другите групи,
да посрещаме слънцето,
на едно от крайните източни хълмчета на върха. Там се снимахме, и разсънвахме едновременно с това. После само аз пообиколих наоколо и снимах пейзажите, които се откриваха в различни посоки. Около 7:00 закусвахме – отново топла супа, и джоу (ориз с вода, и разни подправки и парченца бамбук), после си събрахме палатките и багажа, и към 8:00 всички се събрахме за обща снимка на най-високата точка, след това тръгнахме надолу.
Пътеката се спусна стръмно, до една седловинка, а самото било стана тясно като ръб (не чак като нашето Конче в Пирин), но пак доста тясно. От двете страни зееха пропасти, дълбоки почти километър. Изкачихме едно връхче, после отново стръмно надолу за малко, после отново нагоре към още едно връхче – този път с катерене по скала, с помощно въже, и след това – окончателно надолу. Скоро, към 8:30 часа, от около 1 500 м, се отклонихме по една пътечка вдясно, стръмно надолу. Тя навлезе в един улей, запълнен с каменни сипеи, по които слизахме внимателно.
Слязохме до около 1 400 м, пътеката се отклони от сипея, подсече склона отстрани, и излезе на друг улей с каменен сипей. Този път вече се спускахме по него дълго време. Срещахме и други групи. Около 10:00 най-накрая слязохме до едно място в улея, на около 1120 м, където имаше извор – това беше
извора на река Луокън (Luokeng – 罗坑)
– водата беше кристално чиста и хубава, съответно всички си напълнихме кой каквото имаше. Започна да става и горещо.
Вече камъните станаха по-големи, започнаха да се появяват и повече дървета, а каменния сипей постепенно се превърна в стръмно каменисто дере. Поточето скачаше между камъните и по-големите скали, на доста места имаше и водопади, като имаше и трудни за слизане места, на едно място с помощно въже.
Luokengzhen, Qujiang, Shaoguan, Guangdong, Китай
Така най-накрая слязохме до 810 м височина, около 12:00, и там спряхме да починем и да похапнем. Някои и поспаха, други си запалиха единия котлон и си правиха чай. Имаше приятно вирче, където някои влязоха боси, но водата си беше доста студена.
Към 13:00 продължихме надолу. Улея вече се беше превърнал в тясна и стръмна планинска долина. Слязохме до 750 м, където имаше водохващане. От него тръгнахме по левия склон, по водоравен изкуствено направен канал (подобен на този, който върви над река Чепеларска, над Асеновград, но по-малък).
Така вървяхме до около 14:30 часа, канала следваше гънките на стръмния склон, а долу поточето Луокън, което вече си беше река, потъваше все по-дълбоко под нас. Над един стръмен улей, който се спускаше до реката, пътеката минаваше по дървен мост.
Накрая стигнахме до една колиба, където явно местните се изкачваха понякога. Оттам тръгваше стръмно надолу коларски път, който с много серпентини слезе пак долу до същата река Луокън – до около 450 м. Слязохме по него до реката около 15:30 часа. Направихме кратка почивка, поразхладихме се. Гората отново си беше тропическа широколистна.
Към 15:45 отново тръгнахме. Пътя се прехвърли по десния склон, и постепенно се изкачи до около 550 м. Там имаше друго водохващане, откъдето тръгна друг път, вече водоравен. След около километър стигнахме до малкото селце Пинкън, около 16:45, където спряхме да си починем, и купихме топло пепси, а едно от момичетата – и топла бира (там просто нямаше друго, нямаше и хладилник).
После пак поехме напред, вече по камионен път, който беше почти водоравен. Отново най-отпред бяхме аз, Шън Ли и А Ви. Пътя се виеше високо над долината, и някъде около 18:00 прехвърли едно малко издадено било, и започна да се спуска надолу, от другата му страна. Започна да притъмнява. Скоро долу в ниското се откри една котловина, и сред нея – нашата крайна цел –
село Луокън (Luokeng – 罗坑)
Продължихме по камионния път все надолу, и към 18:45 слязохме на равното, на около 280 м височина. Повървяхме още малко, вече по тъмно, капнали от всякъде, и към 19:15 стигнахме до първата крайна къща, където беше спряла и нашата кола, и ни чакаше. Скоро и другите дойдоха и се събрахме там.
Шофьорът ни закара до центъра на селото. То беше доста по-голямо от Синдонг (всъщност се водеше zhen – 镇 – нещо като село от градски тип), имаше си център, с магазини, и с ресторант, в който влязохме да вечеряме заедно. След вкусното хапване (ориз, бамбуци, нещо като тиква но не точно, нарича се донгуа, люти чушки със свинско, риба в соев сос, и ледена бира), накрая си направихме и последната обща снимка. И към 20:00
тръгнахме обратно за Ингдъ
Пристигнахме в Ингдъ
около 22:00, уморени и доволни, разделихме се с обичайните намерения пак да се съберем и пак да ходим, и всеки се прибра в дома си. Оттук нататък следваше изкъпване, спане, следващите няколко дни размени на снимки, спомени, и възстановяване от мазоли, мускулни трески, и всякакъв вид умора.
От този преход минаха няколко години, до момента, в който се изпълни и мечтата ми да стигна и до Тибет – най-високите планини на Земята, предимно в западната част на Китай. И когато става въпрос за планини, Чуанди Динг беше едно добро начало.
са най-хубавото нещо, което може да ви се случи. Няма по голямо удоволствие от това – да разполагаш с времето си и просто да се разхождаш. Колкото и да ти се иска да видиш всичко, трябва да тръгнеш с мисълта, че това е невъзможно и да се наслаждаваш максимално. И така още първия ден попаднахме в
Латинския квартал
на левия бряг на Сена. Всъщност това не е квартал с точно обозначени граници, а по-скоро район на склона на възвишението Сен Женевиев, Montagne Sainte-Geneviève. И най-приятното е просто да се загубиш сред малките криви улици с кафенета, изложбени зали, галерии, модни ателиета, магазини – за часовници, за бастуни, за керамика…
Ето тясната
rue Visconti,
намираща се между улиците „Сена“ и „Бонапарт“. Къщите са предимно от ХVІІ век, с красиви изваяни портали. Тук е починал Расин, тук е бил литературният салон на Адриан Лекуврьор, ателието на Делакроа, тук като печатар се е подвизавал Балзак, тук е живял Никола Фонтане.
Rue Visconti
Но има и българска следа – през 1962 г., за да протестира против изграждането на берлинската стена, Кристо Явашев издига „Желязната завеса“, изработена от разноцветни железни варели, които преграждат улицата.
Christo Javacheff, rue Visconti
Ето тази снимка, направена от Жан-Доминик Lajoux на 27 юни 1962 г., открих в Интернет – гледната точка е почти същата.
Лацінскі квартал, 75005 Парыж, Франция
Всяка крачка е история.
Улица „Сена“, Rue de Seine,
е една от най-посещаваните улици в Париж, заради духа на отминалите векове, но и заради многобройните галерии и антикварни магазини. Наоколо са и модните къщи на Dior, Yves Saint Laurent и Hugo Boss. Тук са живели Шарл Бодлер, Жорж Санд, Фредерик Шопен, Адам Мицкевич, Марчело Мастрояни…
Улица „Сена“, Rue de Seine
А ето и
Rue Pre-aux-Clercs
Някога на това място е била едноименната поляна, по която са се разхождали ученици и граждани, а в потайна доба са се провеждали дуели. Увековечена е от Ростан в пиесата му „Сирано дьо Бержерак“. Едва по времето на Луи ХІІІ тук започват да се издигат сгради.
Rue Pre-aux-Clercs
Позаобиколихме още, пихме топъл шоколад, гледайки абатството Сен Жермен дьо Пре и продължихме. Слънцето слизаше над Сена и докато стигнем до
Рlace des Pyramides,
то вече позлатяваше
паметника на Жана д`Арк
Паметникът на Жана д`Арк
Площадът, кръстен на едноименната улица в чест на победата на Наполеон в Египет през 1798 г., се намира в горната част на градините Тюйлери на улица „Риволи“. През ХVІ и ХVІІ век тук е била ездитната школа на Антоан де Плувинел оръженосец на няколко френски крале. Паметникът на Жана д`Арк, изработен от позлатен бронз от Емануел Фремие, е издигнат през 1874 г.
Прибирайки се, минахме и през любимото кръстовище –
Avenue de l’Opéra, Rue de l’Échelle, Rue Sainte-Anne
В дъното се вижда Операта.
В дъното се вижда Операта
И паметникът на Молиер на кръстовището на Rue Moliere и Rue de Richelieu
Лесно може да бъде пропуснат, тъй като е извън традиционните маршрути. Всъщност това е малък фонтан, над който се извисява бронзовата фигура на драматурга, а от двете му страни са статуите на „сериозната“ и на „леката“ комедия. Паметникът е построен през 1844 година от колектив, възглавяван от арх. Луи Висконти (същият онзи Висконти, на когото е кръстена улицата в Латинския квартал).
Паметникът на Молиер на кръстовището на Rue Moliere и Rue de Richelieu
И тъй като един ден не стига, се върнахме на другия още отрано – слънцето не е се е издигнало високо и ние крачим към
Ил дьо ла Сите и Ил Сен Луи
Минахме покрай
Консиержри, La Conciergerie,
бивша кралска резиденция, разположена на остров Сите. Изглежда като излязла от страниците на рицарски роман и това не е случайно – основите й са положени още в VІ век от Кловис, който решил да издигне замъка си на острова. Постепенно сградата била достроявана, укрепявана и разширявана. След като кралете я напуснали, тук в различни периоди от време са се настанявали Парламента, Сметната палата, Кралският съвет. За бившия дворец се е грижел назначен от краля сonciergе – пазач, портиер, който живеел в двореца и имал многочислени привилегии и силна власт. Оттам идва и името – Консиержи. Замъкът е бил даже и затвор – сред най-известните затворници са кралица Мария Антоанета, революционерите Робеспиер и Дантон, поетът Андре Шение, писателят Емил Зола, шпионката Мата Хари. Някои от тях са успели да излязат, но други са прекарали там последните си часове преди да поемат към гилотината.
Още от Средновековието са се запазили трите кули – кулата Цезар, Сребърната кула, където се е пазело кралското съкровище, и
кулата Бонбек, Bonbec, наричана още Пеещата или Дърдорещата кула,
защото в нея през ХІІІ век са се намирали помещенията за изтезание, където всички всичко са си „изпявали“. Днес тук се помещават Дворецът на правосъдието, Съдебната палата, а в двора й е параклисът „Сен Шапел“. Тук е и
най-старият часовник на Париж,
който с векове е отброявал времето на парижани – още от 1371 г. Отстрани на циферблата са изправени две алегорични фигури – на закона и на справедливостта. Ето го днес след пълната му реставрация през 2011 г. – можете да го видите, трябва само да вдигнете глава и да погледнете към часовниковата кула от страната й към Boulevard du Palais.
Но ние завихме наляво по пешеходния площад LouisLepine и стигаме до
Нулевия километър
На около 50 метра от входа на Нотр Дам се намира „розата на ветровете“ от бронз, обградена с каменна плоча с надпис Point Zero. Оттук се изчисляват разстоянията до другите градове във Франция. В миналото на това място са коленичели осъдените, за да приемат вината си и да молят за милост. През 1769 година на 22 април Луи ХV я обявява за нулева точка. Сегашната плоча е поставена през 1924 г.
Нулев километър
Според легендата, ако стъпите на Point Zero, вашите стъпки ще ви доведат отново тук.
Но засега ние
продължаваме да изследваме Париж
Минаваме по Pont au Double, който съединява остров Сите с левия бряг на Сена, през градинката „Рене Вивиани“, покрай църквата „Сен Жулиен ле Павре“, после по Rue Galande с нейните красиви малки магазини и стигаме до прочутата книжарница Shakespeare and Companу – „Шекспир и компания“, специализирана за книги на английски език, която вече е предимно туристическа атракция. Всъщност това е новата книжарница – старата, на Силвия Бийч, се е намирала на друго място и е била средище на писателите и художниците от „изгубеното поколение“ – за нея можете да прочетете в „Безкраен празник“ на Хемингуей.
Шескпир и компания
Ето я и
rue de La Harpe
– тя носи същото име още от 1247 г., но днес от улицата е оцеляла една малка част. По нея са се разхождали д`Артанян и г-жа Бонасийо – поне в романа „Тримата мускетари“. По времето на Великата френска революция е била поле на бойни действия. Сега има туристи. И ние се разходихме, седнахме да хапнем и да погледаме света наоколо.
Rue de La Harpe
А после отново по улиците –
Латинският квартал гъмжи от книжарници,
сувенири, магазини, бистра, ресторанти…
Латинският квартал гъмжи от книжарници, сувенири, магазини, бистра, ресторанти
Не можеш да го разгледаш всичките – идвахме поне три пъти и пак остана още.
Люксембургската градина
е в центъра на Париж, в Латинския квартал. В парка е разположен Люксембургският дворец, построен от Мария Медичи. Нарича се така, защото преди на това място извън града се е намирало имението на Люксембургския херцог и въпреки желанието на кралицата да е „Дворец Медичи“, той си останал с името на първоначалния собственик.
Люксембургската градина
По-късно дворецът станал резиденция на Наполеон Бонапарт, а днес в него заседава Сенатът на Франция.
В парка има от всичко – и тъмни алеи, и цветни лехи, и слънчеви полянки, и скулптурни композиции, и бюстове на царе и царедворци, и езерца, и ручейчета, та даже и имитация на пещера. Дърветата са най-различни – кестени, брястове, липи, има даже палми.
Люксембургската градина
Кучета се допускат само в определени зони, и то на каишка. Карането на колело също е забранено. Въобще всичко е за разхождащите се, почиващите си или четящи хора. Човек може да седне край езерото, да погледа цветята, двореца, децата, които пускат управляеми платноходки, и да се наслади на прекрасното време в Париж.
Люксембургската градина
Очаквайте продължението
Автор: Павлина Д.
Снимки: авторът
Ето и изгодни нощувки в района на Люксембургската градина:
)
))) Шанс. Ще имат какво да гледат другия път B)
