Бях си нагласил алармата на телефона за 6 ч., но се събудих малко преди това, когато слънчевите лъчи вече озаряваха стаята, проправяйки си път през ефирните пердета. Започнах да се приготвям за тръгване, опитвайки се да бъда максимално тих. Не че нямах намерение да събудя домакина си, но все пак. След като бях почти готов, той също стана и макар и силно недоспал, дойде да ме изпрати.
Бях безкрайно благодарен на Али за подслона, предвид че надморската височина тук бе 1900 метра и щях да мръзна много, ако бях спал в палатката си.
Днес ми предстоеше отново да навляза в
кюрдската част на страната,
но това по принцип не ме притесняваше особено.
Както си карах безгрижно, видях насреща си друг мотоциклетист. Оле! Разминавайки се, си дадохме знак, че ще спрем да си кажем две приказки. Оказа се швейцарец, който също скитосваше наоколо сам. И той вече нямал търпение да се прибере, но не и преди да направи бързата си обиколка на Иран. Докато си говорехме, се появиха тези хора и след като ни снимаха, се наредиха като аптекарски шишета, за да ги увековеча и аз.
Въпреки че минах много близо до релефите край Бисотун и тези край Так-е Бостан, дори не си направих труда да спра, за да ги разгледам. Както вече казах, бях се преситил с разглеждането на подобен род забележителности.
В градчето
Равансар
ме очакваше този красив парк:
От Шамшир, намиращ се на 1 800 мн.в., започна спускането ми до околността на Хирви (700 м.н.в.), което продължи около 35 километра.
Тук вече през 10 минути се разминавах с военни джипове с картечница отгоре. Войниците обикновено се усмихваха като ме видят, след което си махвахме за поздрав.
Пътят не спираше да ме смайва с живописните си гледки, накъдето и да се обърнех.
От околността на Хирви пътят тръгна да се изкачва нагоре. Следващата ми спирка бе пред бензиноколонката в
Новсуд
Разстоянието оттук до границата с Ирак е само 6 километра. След като заредих гориво и се освежих с ледено студена вода, започнах да се изкачвам по
Не се плашете, снимките там не отговарят на действителността.
Проходът е асфалтиран по цялата си дължина
и няма нищо чак толкова притеснително в това отношение.
Малко по-късно пред мен започнаха да се разкриват същинските красоти на прохода.
Както вече казах, нямах никаква причина да се оплача от състоянието на настилката, а температурите започнаха да се понижават обратнопропорционално на надморската височина.
По-нататък стигнах и до
най-високата точка на прохода
За последните два часа и половина бях изминал 40 километра, които ме отведоха от 700 до тези 2542 м.н.в. Оттам започнах отново да се спускам към низините по прелестните завои на превала. В моменти като този дори съжалявам, че не мога да отдам цялото си внимание на природните красоти около мен.
Пътят, разстелил плавните си криви надолу по склона, изглеждаше като шедьовър, излязъл изпод ръцете на умел художник. И всяка плавна дъга беше точно на мястото си. Нямаше нищо излишно, но и нищо не липсваше. Абе в общи линии, пътища и жени без извивки хич не ми ги хвалете.
Започнах да се спускам смело надолу
Както си следвах вътрешната траектория на първия от поредицата обратни завои, видях точно насреща си засилен бял джип, който рязко се отклони надясно само и единствено за да избегне сблъсъка си с мен. В следващия миг чух свистене на гуми по асфалта, след което и върху трошляка. В огледалото си видях как джипът беше излязъл от пътя, тъй като не е можел да направи толкова рязък завой с вече намаления радиус. По грубата ми преценка метър – два го деляха от челен удар в скалата пред него. Въпреки това, без да губи и секунда време, водачът му включи на задна предавка, изтегли се и продължи със същия устрем нагоре.
Някой от предишните дни бях видял как човек транспортираше кирката си на мотора, като я беше закрепил перпендикулярно на пътя. Добре че аз не бях закрепил своята така, че иначе някой щеше да прави предница… Майтапа настрана, оттук нататък започнах да виждам много такива бели джипове, натоварени с кашони, раздаващи газ до ламарината.
За да придобиете малко по-ясна представа за последните три часа, през които пътят ме отведе от Шамшир (1800 м.н.в.) през Хирви (700 м.н.в.) и най-високата точка на прохода (2542 м.н.в.) до тук (1200 м.н.в.), можете да хвърлите едно око на картата в близък план:
Смятам, че всички тези завои, комбинирани с денивелацията и липсата на мантинели, обясняват напълно защо в един момент усетих рязко страха си от височини. Това за пръв път ми се случва, докато карам мотоциклет.
Това е третият маршрут, който горещо бих ви препоръчал.
По-нататък пътят ми преминаваше през градчето #
Мариван
Трафикът по традиция беше ужасен, затова на излизане от него се изкуших да ускоря малко повече по баира нагоре, за да изпреваря автомобил, пресичайки непрекъснатата линия на пътната маркировка. Секунди по-късно униформен служител, станал неволен свидетел на прегрешението ми, изрази с отривисто движение на ръката си своето непреодолимо желание да поговорим.
Изкарах голям късмет с това, че той знаеше английски и след като ме попита дали съм турист, ми каза да продължавам, с пожелание за лек път. Чак ми беше трудно да повярвам, че ме пусна просто така, спестявайки ми куп неприятности, в това число и финансови. Бях му повече от благодарен, затова поради липса на по-добри идеи, му показах маршрута си и му оставих една картичка с адреса на блога ми.
По-натам маршрутът ми премина през някакво малко селце. Тук вече ясно си личеше, че съм не къде да е, а именно в
Ирански Кюрдистан
Това не ме притесняваше особено до момента, в който не видях автомат в ръцете на цивилен, също с шалвари, който спореше с друг човек на средата на пътя. Тогава вече мигом си дадох сметката, че не ми е точно тук мястото.
Наскоро бях гледал повторно The bang bang club, който разказва историята на четирима фотографи, запечатвали последните дни на расовата сегрегация в Южна Африка през далечната ‘94-та. Филмът за пореден път ме накара да се замисля над това, какво ли е да бъдеш фотожурналист от горещи точки.
Е, това окончателно прокуди подобни бъдещи мисли от съзнанието ми.
Малко по-нататък
асфалтът просто свърши
и бе заместен от трошляк. Единственото, на което се надявах, бе асфалтът да се завърне триумфално на хоризонта. Докато карах, вече с по-ниска скорост, иззад гърба ми се появи конвой бели джипове, движещ се с безумна скорост. Отбих встрани, за да не се пречкам излишно. Докато извадя фотоапарата, от тях бе останал само вдигнатият във въздуха прахоляк.
Тъкмо тръгвах, когато срещу мен се зададе същата картинка – бели джипове, каращи един до друг, като на последна обиколка на рали. Този път дори не опитах да ги снимам, за да не подлагам техниката на всичкия този прахоляк. Едва след това осъзнах, че може би и по-добре направих, че въобще не опитах.
След още няколко километра
попаднах в малко селце,
простиращо се от двете страни на пътя. От дясната страна имаше голям плац, на който бяха паркирани десетки такива джипове, а шофьорите им чевръсто укрепваха товарите си – кашони с надписи „Air conditioner”, „Dishwasher” и т.н. Да бе, да. Само по скоростта и старанието, с което опъваха коланите за пристягане, си личеше, че не работеха на държавна работа.
Направих се, че не съм видял, а за снимане този път дори не си и помислих.
Вече бе започнало да се смрачава, а аз въобще не исках да оставам да спя наоколо. Нещеш ли, иззад следващия завой се показаха ярките светлини на голям град.
Тази гледка ми вдъхна огромнa доза успокоение. Вече наистина бях започнал да се притеснявам.
Градът се оказа Сакез
Малко след като влязох в пределите му, минах покрай полицейски пункт, намиращ се точно пред военно поделение. Гледките по-горе в планината явно още ми държаха влага, защото реших да попитам униформените там къде мога да нощувам, с идеята да ме поканят оттатък високия бетонен зид на поделението. Е, нямах чак такъв късмет, пратиха ме на майната си. Така де, към градския парк.
Знаех, че
в Иран спането на палатка в градски паркове
е напълно в реда на нещата и се практикува редовно, но далеч не бях в настроение за това. Продължих да карам през града, в посока изхода му, с идеята малко след него вече да си търся своето място. В централната част, през която ме прекара навигацията, протичаха мини концерти през 20 метра. Просто така, с малка сцена и певец или певица. Всичко това несъмнено имаше много общо с предстоящите избори. Да се зачуди човек как така се случваха подобни мероприятия без да се леят промишлени количества алкохол. Някак стерилно изглеждаше всичко това в моите очи.
Докато изляза от града, вече се беше стъмнило, което правеше откриването на подходящо място за бивакуване още по-трудно.
Карах още около 40 km след като излязох от Сакез, докато не видях табела за бензиностанция, която бе достатъчно встрани от пътя и чиито светлини мъждукаха. Реших да пробвам късмета си там, затова тръгнах по този път. От двете му страни имаше ниски дръвчета, а 20 метра по-навътре видях и черен път, отклоняващ се надясно. Естествено, че поех по него. Така се озовах доста встрани от главния път, до малка едноетажна постройка. Чуваше се шумът на някакви помпи, вероятно за напояване, но реших, че ще се адаптирам към него и ще успея да поспя.
Така малко преди 22 ч.
вече бях разпънал лагера
на 1340 м.н.в. и разрязвах поредния пъпеш, когато на метри от мен спря автомобил. От него излязоха трима човека, които бяха дори по-изненадани и от мен самия от неочакваната ни среща. Обясних им какви ги върша, а през това време единият влезе в постройката и спря помпите. Пожелаха ми приятна вечер и изчезнаха в сумрака също така, както се и появиха.
Иран в тази си част се усеща много по-различен
Вече бе започнало много да ми дотяга от асоциализацията, липсата на комуникация с моя си свят и всичкото това нетърсено от мен внимание, което получавах. Освен това ми омръзна и онова чувство, което ме спохождаше всеки път, щом започнеше да се свечерява и трябваше отново и отново да си търся място за пренощуване.
Мислех си, че този близък изток ще ми държи влага доста време. Давах си сметка, че все още имам много за разглеждане в Европа, а Памир може спокойно да почака още няколко години.
Както обикновено закусих, докато събирах багажа, и малко след 5:30 вече бях в движение към следващата си дестинация –
Шираз
Вторият по ред град от 3-те, на които исках да обърна повече внимание.
В Язд не беше последният случай да се закеркенеча из уличките. Тук, в Шираз, също изпитах подобни затруднения, докато намеря къде точно са нещата, които търсех, но след известно лутане паркирах на метри от входа на
древния пазар Вакил
Вярва се, че той датира още от 11-ти век. Докато се разхождах по коридорите му, той тъкмо започваше да се оживява.
И до днес той е смятан за най-удачното място за покупка на всякакви персийски килими, подправки, сувенири и антики в околността.
Докато се разхождах, станах неволен свидетел на
преминаването на тази процесия:
Мъжът, който вървеше най-отпред, издекламирваше едно изречение, а всички останали, вървящи зад него, повтаряха последните слова от него.
След като приключих обиколката на базара, направих няколко бегли опита за стрийт фотография.
Със 105 mm обектив и ръчен фокус задачата се оказа малко по-трудна, отколкото ми се искаше да бъде.
Тук, в Иран, се използват ужасно много мотоциклети.
Отдясно на входа на базара се намира и входът за
джамията Вакил
Тя е била построена през средата на 17-ти век.
Залата за нощни молитви е с площ близо 2 700 m² и има 48 монолитни колони с изваяни спирали:
И за да придобиете малко по-реална представа за мащабите:
Атмосферата тук е толкова успокояваща, че неусетно започваш да си представяш огромните тълпи хора, стичали се в миналото тук, за да се молят. Аз пък междувременно се размечтах за тъмноок модел с черен хиджаб.
Тук всеки квадратен сантиметър е история и десетки часове труд.
Нито една повърхност, на която може да се придаде форма с чук и длето, не е била пренебрегната, а крайният резултат е наистина впечатляващ.
На излизане от Шираз, движейки се на север, минах покрай емблематичната за града
порта „Коран”
Тя е била построена преди повече от хиляда години, а мястото далеч не е било случайно избрано. Оттук всеки мюсюлманин можел да се наслади на величието на древен Шираз и да възхвали Аллах за неговата доброта, че е позволил на хората да построят такъв град. В древността пътешествениците преминавали през нея, когато тръгвали на път, защото се вярвало, че така те получавали благословия. Към днешна дата пътят не преминава през нея и цялата зона е обособена за отдих и почивка. За съжаление не успях да направя снимка, тъй като не видях достатъчно безопасно място за паркиране, докато минавах покрай нея.
Следващ за деня ми бе
Персеполис
– вероятно най-известната историческа забележителност в страната.
Когато пристигнах там, на платения паркинг ме очакваше натоварено догоре BMW GS. От ония, адвенчърските, които докато видя и в съзнанието ми инстинктивно изплува тази карикатура от календара на едно немско мото списание:
Предполагах, че ако не се познаем с ездача му в комплекса, поне ще се видим тук, преди да сме потеглили, така че си платих паркинга и тръгнах към входа на обекта.
Персеполис е гръцкото име, означаващо “Персийски град” на Парса (“град на персийците”).
Строежът му започва още през 518 г. пр. н. е. по време на управлението на ахаменидския цар Дарий I Велики.
След като обходих набързо това ниво, реших да се кача и до по-горното, от което пред мен се разкри следната гледка:
Докато зад гърба ми бе
гробницата на Артаксеркс II
Ще ви спестя историческите данни. Ако те представляват интерес за Вас, знаете къде можете да ги намерите. За да бъда честен – не останах силно впечатлен от всичко това, което вероятно си личи и по безличните ми снимки.
По път за паркинга най-после си набавих малко магничета за хладилник, както и пътна карта на държавата. Оказва се, че индустрията с магнитите по тези земи не е никак популярна.
Когато отидох обратно на паркинга, BMW-то липсваше. За сметка на това собственикът му, французин, ми беше оставил своя визитка. Човекът нямаше нищо общо с анимационния герой от по-горната картинка, в което се убедих, докато работех по пътеписа си. По това време той вече беше прекосил половин Пакистан и продължаваше към Индия, откъдето впоследствие натовари мотоциклета и себе си на самолет, за да се завърне вкъщи. Това аз не разбирам, но всеки си знае за себе си.
След тази кратка разходка в древността дойде време да потеглям. Реших, че ще пропусна разглеждането на археологическия комплекс Naqsh-e Rajab, скалните релефи и кралски гробници край Naqsh-e Rustam, древната столица Пасаргаде, където се намира и гробницата на Кир II и древният град Абарку. Разглеждането на подобен род забележителности ми бе предостатъчно за момента, затова
тръгнах директно към Исфахан
– перлата на ислямската архитектура и изкуства.
Крайпътните пейзажи не спираха да ме смайват.
Исфахан
е разположен в средата на Иранското плато и още през IX век става център на търговията с коприна и памук. Той е най-богатият на произведения на изкуството град в Иран. През XVII век шах Абас I Велики, при чието управление Персийската империя преживява културен разцвет, построява многобройни джамии, дворци и градини, които са останали и до днес. Това бе третият град, в който исках да прекарам малко повече време.
Първото нещо, което ми предстоеше да видя тук, бе
мостът Хаджу над река Зайандеруд
Той е бил построен през 1650 г. От шах Абас II и е имал три функции – прекосяване на реката, бент за регулиране на нивото ѝ, както и място за срещи и отдих.
Малко след като потеглих оттук, ненадейно се оказах участник в
най-тежкото задръстване, което бях виждал някога
през живота си и това без въобще да преувеличавам. В началото всичко бе наред, но когато огромните тълпи хора, крачещи почти в строй по тротоарите, започнаха да се движат И по платното за движение, покрай всички автомобили, автобуси и мотоциклети, нещата загрубяха. Все пак аз не им карам по тротоарите, нали? Спомняйки си сега за този момент, съжалявам, че не съм направил нито една снимка, но тогава въобще не ми беше до това. И въпреки че двигателят ми започна да загрява повече от нормалното, аз запазвах пълно спокойствие. Но когато някакъв келеш преметна велосипеда си над предното ми колело и сякаш закачи калника ми, ЧАШАТА НАПЪЛНО ПРЕЛЯ!!! Тогава вече си изпуснах нервите и се развиках, но за по-сигурно – на чист български, понеже шансът да остана по-недоразбран и от цивилизация бе далеч по-голям
Така след изминаването на по-малко от 4 km за близо час стигнах до градинката, чиито алеи водеха до
двореца Чехел Сутун
Видях едно свободно паркомясто и веднага се наместих там, за да изгася двигателя и да го оставя да се охлади поне малко. Докато събличах дрехите си и събирах нервите и мислите, чудейки се накъде да продължа оттук нататък, при положение, че нямаше начин да зарежа всичко тук, за да разглеждам забележителности,
при мен се появи мистър Мехди и предложи помощта си
Той бе мъж на около 40, добре облечен и достатъчно интелигентен, за да успеем да се разберем, въпреки че той почти не знаеше английски.
Той ме информира, че цялото това стълкотворение било следствие от
предстоящата визита на текущия президент на страната, Хасан Рухани,
който щял да изнася своята предизборна реч на следващия ден. Е, супер. Голям късмет изкара и той. Да дойде тук точно тогава, когато и аз съм наоколо.
Не си спомням вече за какво точно „говорихме”, но много бързо усетих, че той носи онова конкретно чувство за хумор, което много уважавам у малкото хора, които го имат. Малко по-късно и след няколко телефонни разговора между мен и племенницата му се разбрахме да тръгна с него.
Оказа се, че автомобилът, зад който бях паркирал, бе именно неговият. Тъй като вече се беше стъмнило, той караше на аварийни светлини почти през цялото време. Нямах идея къде точно искаше да отидем, но той бързо бе спечелил доверието ми, така че имах добро усещане. Предполагах, че ме води към дома си, а единственото, което ме притесняваше, беше нощувката на мотоцикъла.
Искаше ми се да видя моста Хаджу и по тъмно, когато всичките му 23 арки биват приказно осветени, но явно това нямаше да се случи, не и днес.
След близо половин час в трафика, докато бяхме спрели на един светофар, слязох от мотора и отидох до прозореца му, за да проведем следния диалог:
– Mehdi, where are we going? – You… Go!
След още половин час се озовахме зад оградата на
жилищен комплекс от затворен тип
На паркинга, до кабинката на пазача, имаше 15-тина местни моторетки, което ме успокои. Заключих Сянката до събратята ѝ, взех най-ценните си вещи и продължихме към дома му, на две минути от паркинга.
Там ни очакваха жена му, двете му деца и най-важното, едва ли не, неговият речник по английски език. Или поне това бе нещото, което той се зае трескаво да търси мигом щом прекрачи прага на дома си. След като се събухме и направихме две крачки, се озовахме в един много широк и просторен дневен тракт с големи прозорци. Обзавеждането бе стилно и луксозно, включващо два дивана, две кресла, но не и маса!? Никаква. Кухненският бокс, който не бе отделен от врата, бе не по-малко широк и добре обзаведен. Приключвам с описанието си дотук, тъй като неусетно започнах да звуча като амбулантен брокер на недвижимо имущество. След като негово височество Речникът бе изнамерен, седнахме всички на пода върху големия пъстър килим и започнахме да си говорим малко по-нормално.
Едва ли някой от читателите тук не е чувал за прочутото гостоприемство на иранците, което аз едва сега изпитах.
Малко по-късно се появиха братът и сестрата на моя домакин, а той самият отиде до някакъв близък ресторант да вземе нещо за вечеря. Когато се върна, застелихме покривка върху килима и започнахме да се храним, докато аз им показвах маршрута си, както и миговете, които бях уловил дотук в кутийката си за секунди.
Когато разгърнахме най-новото попълнение в колекцията ми от пътни карти, останах силно изненадан. За миг
Исфахан ми се видя дори по-голям от Техеран
Освен това видях, че онзи път в пустинята Лут, за който ви бях казал, водещ до Нехбандан, тук присъства! И въобще – знаете, много по-различно и приятно е да разгърнете една хартиена пътна карта, отколкото да ровите из google maps или други виртуални карти. В първия случай погледът ви обхваща цялата интересуваща Ви територия и придобивате много по-близка до действителността представа за мащабите.
Малко по-късно дойде време за сън, така че аз и мистър Мехди се отправихме към съседния апартамент, в който по принцип живее сестра му. Той отстъпваше по площи, но не и по стил на обзавеждането. Там си застлахме по една подложка върху килима и аз легнах да спя, понеже бях доста изморен, докато новият ми приятел остана да разцъква нещо на телефона си.
Малко предистория. Преди тази случка беше започнало да ми втръсва от Иран и от цялото това внимание, което получавах навсякъде тук. Но най-вече от това да обяснявам, че съм от Булгаристан, че въобще не знам фарси, а само английски, и пътувам по този, именно, маршрут. Действително всички хора наоколо са много усмихнати, често и услужливи, но аз вече исках да се прибирам малко по-скоро и бях готов да отмятам по-големи разстояния на ден за тази цел.
;С Веселин продължаваме из Алпите и Доломитите. В първата част направихме прехода от България до Италия, а днес през проходите хоще завъртим около Моена и езерото Дел Гарда.
Приятно четене:
Алпи 2017: Из Доломитите, Италия
4 приятели, безброй проходи и над 7 000 километра емоции…
част втора
ден трети
Езерото Саурис и Кортина д’Ампецо
;
Доломити = СУПЕР
Няма по-красиво събуждане от това !
;
Да гледаш величието на тези планини, а пред погледът ти да стой нетърпелив любимият мотор който ще те отведе по-късно сред тях.
Малко след мен стават и останалите. Радо има навикът да се излежава, а аз не пропускам да го подканям да става. Когато идва време за закуска откарвам най-мързеливите до масата.
;
След това прибираме каквото е останало, и потегляме по пътят нагоре.
Следват същите красиви и непрестанни завои, по които карахме и вчера.
Планината е невероятна !!!
;
За съжаление, денят не започва както си мечтаех, и се налага да спрем, защото не можем да продължим напред.
;
Пътят е затворен за ремонт. Връщаме се обратно и решаваме да заредим, хем да мога да променя и намеря друг път за да продължим. Докато пълним, всички се шегуваме с Вальо, че само на него му зареждат мотора, а ние трябва да се обслужваме сами. В последствие се оказа, че това удоволствие се заплаща с по-висока цена на горивото…
;
Това ще ни е за урок и повече ще внимаваме на коя колонка спираме и кой иска да зареди моторите ни.
С пълни резервоари и готови за предстоящото се понасяме нагоре по склоновете на това райско място. Еуфорията бързо се връща и ме кара да крещя в каската си от щастие. Тогава осъзнавам че всъщност аз не карам мотор, аз летя…
;
Опитваме се да караме бързо, като се гоним по завоите. Тъкмо като си повярваме че можем, някоя групичка ни изпреварва и ни показва, че все още само се возим.
;
На върха, където са самите проходи, всички ставаме отново като малки деца и не можем да се нарадваме.
;
Не мога да ви покажа всичките няколко хиляди снимки – а и да го сторя, пак няма да е достатъчно.
;
Докато пиша за пореден път сам себе си убеждавам, колко
много обичам тази планина
;
Както съм споменавал не веднъж, по тези места ще видите
голяма навалица от мотористи и колоездачи
Някои от проходите редовно взимат участие в колоездачните обиколки на Италия и Франция, и е добре да съобразявате плановете си за идване тук с предстоящи спортни събития.
;
Дори и да няма такива, колоездачите по пътя са почти колкото мотористите. Въпреки че сме извън големият сезон, както казва Радо толкова мотори и по мото съборите не е виждал…
;
Мотори има всякакви, дори такива по които и аз успявам да се загледам.
;
Между проходите спирам от време навреме, ако видя нещо интересно край пътя, но след това съжалявам че съм спрял. Като отявлен мрънкач, започвам да се ядосвам, когато започнем да се мотаем много. Уж спираме за снимка, а някои започват да се разсъбличат. Тъкмо си мисля да тръгваме и друг извади нещо за ядене. Така 5 минутка за снимка се превръща в 20 минутна почивка… Когато започна да налагам мнение бивам упрекван. че не позволявам на групата да се наслади на гледката. Жалко, че всички бяхме на едно мнение когато показвах трасето и залагах целите а сега са на различно.
Тук е момента да предупредя всеки, който тръгва на такова мащабно пътуване,
да прецени много внимателно какво очаква да види и с кого иска да кара ! Иначе може да се окаже в ситуацията в която бяхме ние. В момент като този решаваме, че е време за обяд и намирам място край пътя. където да отдъхнем за половин час и да хапнем докато променям трасето, отново.
;
Въпреки моментите на повишаване на тон, групата е в отлично настроение и всичко е наред ! Нормално е големи момчета да си мерят…моторите.
След обяд зачестяваме спиранията – горещо е и групата се нуждае от почивки. Докато едни търсят сянката и разпускат, други оставят ТДМски следи след себе си.
;
;
Новият асфалт и жегата погаждат лоша шега
на някои от моторите – за малко да паднат поради потъване на стъпенката в настилката !?! Поемаме пак на горе в планината където времето е доста по-приятно.
;
Малките проходи просто пропускаме. На големите спираме за снимки и да поразгледаме. Докато другите почиват, аз събирам камъни
;
Или следя за поставянето на отличителните ни знаци навсякъде.
;
Passo di Valles, 38054 Тонадико, Тренто, Италия
;
;
Освен изящно реставрирани бижута…
;
…тук ще видим и най-новите тенденции в туристическите мотоциклети.
Спираме на самия център на града, за да пием по кафе и да прегледам отново трасето.
;
Плановете са да хванем някой по-бърз път и да стигнем до Лаго ди Гарда където да спим тази вечер. След като идва
кафето се чудя дали да го пия или да го гледам
Ем го поръчах дълго…
;
Докато бъбрим на висок глас, от масата до нас ни заговаря какедонката Биба . Оказва се че работи тук и е силно учудена и щастлива, че вижда Българи в този регион – навсякъде сме рядкост брат…
;
;
Почерпва ни с кафето, а ние и оставаме магнитче от БГ за спомен. Това е иновация, която реших да пробвам тази година а другите много я харесаха. Така домакините ни, при които спим, или интересните хора, които срещаме по пътя си биват изненадвани с този малък жест. Биба ни връща, като ни купува и тя магнити от Моена, но ние я затапваме с помощта на Радо и бутилка вино, която той взима от местен магазин. Така след сериозна обмяна на смях и подаръци, трудно поемаме по оставащият за деня път.
;
Движим се възможно най-бързо като се опитваме да не нарушаваме установените правила за скорост в Италия.
Слънцето слиза ниско зад планините и открива друга гледна точка на всичко под нас.
Цената на човек е 12 евро. Разпъваме палатките точно до входа и след като отскачаме за бира и храна до Лидъл, решаваме да обърнем внимание и на езерото.
;
Почти сигурно е, че това е мястото, където всички ние оставихме част от себе си.
Невероятно място!
Изключително населено, все едно сме Август месец на Слънчака Ние също влизаме във водата.
;
Габровеца, на когото всичко му до колене, учудено гледа олимпийският ми опит в плуването.
;
Водата е приятна, чудна за къпане.
Като се стъмни си взехме по душче и седнахме да вечеряме. После оставихме Вальо да спи а ние решихме да разгледаме крайбрежието и да се потопим в живота на местните.
Пихме по някоя и друга бира, посетихме местна Pasticceria по поръка на приятел, и докато облизвахме сладко сладоледа, на дълго и широко обсъдихме всички жени в радиус от няколко километра Заредени с розови емоции се прибрахме в къмпинга и кой където му е палатката. Навих си часовника за 6 и заспах с мисли за следващият ден.
Очаквайте продължението:
Автор: Веселин Куршумов
Снимки: авторът
Около езерото Гарда има още изгодни места за нощувки:
Събудих се рано, както обикновено. Слънцето точно се показваше.
Прекрасна гледка откъм палатката като за добро утро
?
Не се подмотвах дълго, сгънах багажа набързо и се натоварих на мотора. Внимателно минах през пясъка и се изкачих до главния път.
Днес трябваше да се кача до величествения Немрут и да акостирам в Диарбекир,
а е само третият ден. Карайки по пътя в едно селце, видях работещ магазин и спрях, за да си взема нещо да хапна. Имаше и течаща чешма до пътя, на която си измих очите и след като закусих пак някакви вафли и сокчета, си измих зъбите. Попътно бях решил да посетя и един интересен мост. В един момент сметнах, че ще е по-забавно да мина по малките селски пътчета.
Около Kozagac
?
Пейзажът е доста интересен, всичко е пожълтяло от жегата, почти няма зеленина, но по тези ширини е така. Слънцето препичаше и беше още от сутринта над 30 градуса, кошмар.
?
?
?
Пейзажът е доста интересен, всичко е пожълтяло от жегата, почти няма зеленина, но по тези ширини е така. Слънцето препичаше и беше още от сутринта над 30 градуса, кошмар.
?
?
Имаше и лек офроуд
?
Но за кратко
?
И някаква крепост край пътя
?
?
Свършиха малките пътчета и се включих в един от основните
?
Стигнах до
Cendere Koprusu (Моста над река Джендере)
?
Намирах се на новия мост
?
Гледката оттам беше добра, той се намираше успоредно на стария мост.
?
Строители на моста са XVI-тият легион по време на римския император Setimius SEVERUS (193?–?211 Сл.Хр.) Мостът е построен като величествена арка на две скали в най-тясната точка на реката. С просвет от 34,2 м, мостът е може би вторият по големина тип арка, строен от римляните. Той е с дължина 120 м и ширина 7 м.
?
Придвижих се до паркинга от едната страна на моста и се разходих, жегата беше убийствена, а беше още сутрин. Издигнати са 4 колони: за императора S. Severus, за жена му J. Domna и за техните синове –?Caracalla и Geta. Geta е убит от брат си Caracalla и колоната издигната в негова чест е съборена (211?–?217 Сл.Хр.). Caracalla е наредил да бъде изтрито името на Geta от всички камъни, където е било написано.
?
?
?
?
?
?
Гледката от самия мост е впечатляваща, имаше и доста къпещи се в реката
?
?
Един турчин на кон препускаше като гламав
?
?
?
Ето го и новият мост, по който минах
?
Реших да сляза и под моста, за да погледна оттам
?
?
?
Накиснах ботушките във водата, малко да се охладят
?
?
Върнах се обратно до паркинга, където седнах да пийна чайче и да си взема малко въздух
?
Съвзех се и се отправих към мотора. Потеглих в неописуемата жега, крепеше ме мисълта, че ще се кача нависоко и там ще е поне малко по-хладно Има пряк път, който не е главен, за Немрут откъм моста и хванах по него. В един момент видях табела за някаква забележителност и спрях да погледна.
Арсамея
Реших да разгледам. Нагоре се виеше една стръмна и тясна пътечка.
Гледката си я биваше
Ей там долу, някъде в далечината, беше мостът
?
Античният град на Arsemia е бил населяван от Arsames –
един от предците на крал Antiochos 1 (62 – 32 Пр.Хр.) през 300 Пр.Хр. и е използван като лятна столица на държавата.
Стълбище право надолу, не знам докъде води, но не му се виждаше краят
Жега
?
Няколко от загадките на Комагена успял да разреши немския археолог Дорнер,
който в последните години бил ръководител на разкопки в близост до мястото. Археологът се заинтересувал от името, с което местните хора наричали планината – „Ескикале“, което означава „Стария замък”. Но на върха на планината нямало следи от никакъв замък. Тогава Дорнер започнал внимателно изследване на върха и на една от скалите там открил следи от някакъв надпис.
Разчистили скалата и под слоевете мръсотия и прах се показал?
най-големият в света надпис на древногръцки език
– повече от седем метра дълъг и три метра висок. Освен всичко друго, този надпис бил изготвен и по заповед на цар Антиох І. С присъщото си усърдие и пристрастие към детайлите, царят съобщавал в него, че неговия баща – бог Митридат, е избрал този връх за свое светилище и затова всички поданници на Комагена са длъжни да му се покланят. По-надолу се описвало най-подробно как именно те са длъжни да правят това, как да се подбират благовонията, които ще бъдат кадени върху олтара и каква да бъде храната на поклонниците.
В близост до надписа археолозите разкопали четириметров барелеф, отлично съхранен и изпълнен с изключително художествено майсторство. Той изобразявал двама мъже, единият от които без дрехи, а другият облечен пищно, със странна смесица от гръцки и персйски елементи в облеклото и с персийска тиара . Мъжете дружелюбно си подават ръка. Така била изобразена личната среща на цар Антиох с бог Митридат. Дори по външност те много си приличали…
Тук са барелефите на Apollon – Mithras (Бог на светлината) и Herakles – Artagnes и цар Antiochos, стискащи си ръцете
?
?
?
Има две пещери на хълма, едната е използвана за съхранение на храна и напитки, другата за религиозни мероприятия, слизайки надолу по стълбите.
?
На върха се намира гробницата на Митридат, баща на крал Антиох и руините на мястото.
?
?
?
?
?
?
Много пареше и се отправих надолу към мотора, по пътя двама младежи вървят нагоре и ме заговориха, да ме питат откъде съм, какъв съм, единия беше доста религиозен и облечен в бяла роба, с брада, арабска шапка и след като приключихме само ми каза „Аллах бир, Аллах бир“ после се замислих, че иска да каже, че Аллах е един, явно защото са срещнали християнин и … (всъщност е казал „Господ е един (общ)“. т.е.„не се притеснявай, ние сме близки“? – това е доста учтиво обръщение към християнин от страна на вярващите мюсюлмани, нащо подобно на „комшу“ в разговор с турчин – бел.Ст.)
На слизане към мотора се опитаха да ми продадат вода в началото на обекта, но отказах. Натоварих се и пред мен тръгна едно старо БМВ със софийска регистрация, само дето вътре си бяха баш ходжи, ама истински.
Потеглих по
един павиран гладък път,
който се оказа, че води чак до върха. Не мога да повярвам, право нагоре стръмен път, направен изцяло от хубаво наредени павета, широк колкото за 3 коли и така към 15 км. Ние тук Витошка я правим с такива павета няколко години, преставям си, ако трябва 15 км да се построят, камо ли на 2 000 м надморска височина
?
?
?
Задминах бавареца с ходжите по едно време
Леко обратни завои с голям наклон
?
Пристигам на паркинга пред информационния център
Дотук с мотор, ами сега ?
?
?
?
?
Пътят към Немрут, Youtube:
?
Ако сте с WEB Browser IE 9+, Chrome 5+ или Safari 3+, можете да гледате директно оригинала на видеото във FullHD 1080p формат:
?
?
?
?
Наклонът на паркинга беше много голям и трябваше да си подбера правилна позиция на мотора, за да не го търся някъде надолу по стръмното. Софийското БМВ паркира до мен, две софийски МПС-та едно до друго?
Две софийски МПС-та едно до друго
?
?
Размотах се малко да видя каква е хавата и се оказа, че има бусове срещу 3 лири, които те карат оттук до върха. Беше доста горещо, предстоеше и изкачване по стълби, та оставих всичко на мотора, яке, каска. Само парите, ключовете и документите си извадих. Нямаше как да разнасям и якето с мен, пък и не ми се вярва някой да ги открадне точно тук.
Айде в буса и потегляме
Закараха ни до подножието на пирамидата, оттук нагоре е пеша и хич не е малко.
Немрут или Нимрод (на турски: Nemrut Dagi) е планина с височина 2150 метра, разположена в близост до върховете Анкар в Анатолия, на 60 km от Адъяман в Югоизточна Турция. В Немрут цар Антиох I Теос построил своята гробница, заобиколена от статуи, високи 9 метра, изобразяващи както самия него, така и божества, въплътени в глава на орел или лъв. Главите на статуите са били отстранени от телата и разпръснати из местността. По следите, оставени по главите, се предполага, че те са отстранени умишлено по време на иконоборството. В култов надпис Антиох, който управлява между 69 и 36 г. пр.н.е., декларира, че е построил мястото за вековете и идните поколение като благодарност към боговете и своите предшественици.
Гробницата е била открита през 1881 година от немския инженер Карл Сестер. Негово дело са единствените направени до днес археологически разкопки.
През 1987 година планината Немрут е включена в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Той е един от най-важните национални паркове в Турция и освен това е най-високо разположеният музей на открито в света.
Стигнах някъде тук
Гъмжеше навсякъде от такива буболечки, направо ти се удрят в лицето, на рояци. Не знам на такава височина какво правеха. Малко зловещо си беше, но супер величествено и красиво.
И още камъни нагоре
Стигнах до върха, гледката е спираща дъха
Не след дълго се озовах на източната тераса
В планината Немрут Даг в Югоизточен Анадол /Турция/ има едно малко известно и наистина загадъчно човешко творение. Това е гробницата на владетеля Антиох I от Комагена. /Комагена в миналото е било царство, разположено на Север от Сирия и Ефрат/. По майчина линия той бил потомък на Александър Македонски, а от страна на баща си произлизал от персите и принадлежал към династията на Ахменидите. Антиох решил да построи величествена могила високо на върха на планината.
Блестящата петдесетметрова мраморна пирамида на гробницата на Антиох на върха на планината Немрут.
Изграждането на светилището започнало през 62г преди н.е. Не се знае колко време е продължил строежът, но резултатът е невероятен. Погребалната могила е 50 м. висока и 150м в диаметър. И досега учените не са успели да разгадаят тайната на голямата пирамида.
Пред нея били поставени 5 огромни статуи, високи от по 9 метра всяка – 4 на гръцки и персийски богове, петата на самия Антиох. Те са издялани от 5 тонни каменни блокове. В резултат на честите земетресения в местността, или поради насилствена намеса, главите на статуите са разхвърляни по земята. Дори и паднали, те смайват с размерите си – всяка от тях е висока около 2 метра.
Главите са с гръцки черти и прически в персийски стил. Сред тях е и тази от статуята на Антиох. Това показва, че самия Антиох се е смятал за бог. В лице той прилича на Александър Македонски, а тиарата говори за принадлежността му към рода на Ахеменидите.
Историята на Комагена е малко изследвана, но едно е ясно – на тази държава й е провървяло. Търговският кръстопът на древния свят е същевременно и място за среща на култури. Комагена се оказала именно такава точка, където се сблъскали и смесили културите на западния и източния свят – на Гърция, Рим и Персия, Партското царство, Двуречието.
И моя милост
Археологическата експедиция е работела на върха на планината при наистина много тежки условия – през деня температурата се покачвала до петдесет градуса, нощем падала под нулата, без вода, без никакво петънце от сянка на много километри наоколо. За пет сезона разчистила разрушеното светилище, освободила терасата от парчетата и изправила шест търкалящи се на земята грамадни глави. Четири на богове и две на пазачите на светилището – лъвът и орелът.
Тук са палили огън
Така е изглеждало, когато е било действащо
След като се полюбувах, реших да обиколя пирамидата
Уникални гледки
Озовах се на западната тераса
Отново глави
Фигура с типична фригийска шапка върху каменна стела от светилището на Нимрут Даг
Забрадките си правеха селфи
Там долу в края на пътя се намира паркингът на бусчетата, които ни качват и после ще ни свалят надолу. Отново съм единственият чуждестранен турист тук.
Слиза се по различен път от този, по който се качих
Слязох долу и бях умрял за вода. Един предвидливо на сянка продаваше половинки. Застанах на сянката и си купих вода. Започнаха да идват и други хора и да се нареждат и чакат буса, който нещо се бавеше. Дойде младежът със софийското БМВ и двамата ходжи с него. Единият си беше истински, ама много. Дълга бяла брада, типичното облекло и шапка, с гумени галоши без чорапи като тези, дето си ходя на село на нивата, явно да му държат чисти краката. Имаше и гега, ама гега да видите, изработена от хубаво дърво с много орнаменти по нея, завита в горния край. Аз бях единственият усмихнат християнин в района и ме гледаше доста лошо на умирачка. Аз се заговорих с младежа на английски език. Разказах откъде ида и на къде отивам. Ходжата се правеше, че не разбира, но си знаеше перфектен английски. В един момент ми отправи един доста строг и пронизващ поглед и ме попита „Ар ю крисчън ?“ За миг се вцепених, представяйки си как почва да ме налага с гегата, хаха, но се осъзнах след секунда и отговорих многозначително „Йес“ с широка усмивка. Опитах се да отклоня разговора, продължавайки отново да си говоря с младежа, казах му, че много пъти съм пътувал в Турция и съм впечатлен от отношението на хората към чужденците и как винаги се опитват да ти помогнат, когато имаш и когато нямаш нужда. В този момент ходжата се обърна пак към мен с онзи поглед и ме попита „Хау кен ай хелп ю“? Отново усетих леко напрежение, но не паднах духом, отново с усмивка смотолевих нещо, че всичко е наред. Сигурно чакахме около 30 мин бусчето, насъбра се тълпа. По едно време се задава бус отдолу, всички бързахме да се набутаме вътре, аз се качих, след като се запълниха местата. Ходжите се качиха на предните седалки, в един момент правостоящите слязоха, но мен ме оставиха, хората на двойната седалка до мен се сгъстиха и казаха да седна до тях, не е разрешено да се пътува правостоящ, макар, че имахме 2 – 3 км само да минем.
Това е пътят надолу
Моторът си беше на паркинга пред информационния център. Всичко си беше на него, нищо не липсваше, не се и съмнявах в това. БМВ-то беше спряно до мен, та се настаниха вътре младежът и ходжите, вече доста усмихнати и доволни, пожелаха ми Аллах да е с мен и на добър път и потеглиха. След предишното на Арсемия „Аллах е един“ това направо ми се видя екстра. Облякох се набързо и поех надолу към Диарбекир. Пътят слизаше стремглаво надолу и въпреки че беше широк, с хубава настилка от тротоарни павета, беше добре да се внимава.?
Излязох на главния вече асфалтов път. Бях огладнял и се чудех къде мога да хапна. Диарбекир не беше много далеч, но жегата беше кошмарна. Пейзажът около мен жълт, ама жълт, всичко изгоряло, камъните се пукаха от жега. Карам със 120 км/ч, поглеждам термометъра – показва 40 – 41 градуса, на такава висока температура не бях карал до момента. Якето разкопчано, като ципът само в края леко закопчан, за да не се вее, потя се в каската, все едно съм в банята под душа. Реших да се изправя за момент, уж да ме духне малко челно, та и каската отворих, голяма грешка. Все едно бях застанал срещу сешоар, право в лицето и гърдите ми, викам си: „Я си стой зад слюдата, седнал на мотора е много по-добре“. В далечината ми се видя мост, викам си: „Май миражи започнах да получавам, какъв мост“.
Не беше мираж, а уникален впечатляващ мост над язовира
Мостът, който свързва турските провинции Adiyaman и Sanliurfa. Строежа му е започнат на 26 януари 2012 г. и струва 80 милиона турски лири. Пуснат е в експлоатация на 21 Май 2015 г. Преди това Ataturk Baraji се е пресичал с ферибот.
Спрях преди моста, имаше заведения и реших, че е време да хапна. Мостът е уникален и безплатен. Невероятна конструкция, спестяваща време и пари на обикновения гражданин, движещ се по главния път. В далечината се виждаха двете пристанища, между които се е движел фериботът.
Имаше истинска кюрдска скара, поръчах си пилешки крилца. ММММ, ями, ями
За накрая, разбира се, горещ чай, не съм вярвал как помага в тези жеги
Оставаха ми около 120 км до Диарбекир реших да се опитам да ги взема наведнъж, спирането с тези черни кожи на тази жега е кошмарно.?
Ето ме и на входа на Диарбекир, новата част
Първото нещо, което прави впечатление, са новите постройки и това, че са тип затворен комплекс. Разликата от при нас е, че затвореният комплекс е с бетонни стени, високи поне 4 м, завършващи с кльон от навита бодлива тел. Не знам хората как живеят при такива условия. Бях си заложил на GPS-а един от няколкото набелязани хотели, този точно пишеше, че има подземен паркинг и се намираше на входа на стария град, което беше и моята цел. Лесно го намерих и спрях пред хотела. Цената в букинга беше около 50 лв, влязох и попитах има ли единична стая. Време беше да се изкъпя, след толкова време без баня. Имаше стая на цена 35 лв с подземен гараж, включен в цената рай. Качиха ме да ми покажат стаята, метнах каската и якето и слязохме да видим с мотора какво се случва. В този град нещата стояха малко по-различно и не беше най-безопасното място на света. Когато слязох долу, баш беят на хотела даваше зор: „Мотор, мотор“ и сочи да го прибираме в гаража, явно и на него му беше притеснено. Едно от момчетата ми отвори гаража и ми посочи да се наместя в едно коридорче, за да не заемам място за кола. Поогледах се, хич не ми се виждаше лесна маневрата. Рампата много стръмна, ама много, прави ляв завой с вираж и точно на него аз трябва да счупя мотора на 90 градуса и да вляза вдясно в коридорчето като прескачам и праг. Преди да се спусна, спрях и започнах да обмислям план за висш пилотаж и как точно да стане, за да не се изтъркалям с мотора по рампата. В крайна сметка измислих нещо и реших да се пробвам – по-добре, отколкото да го оставя отвън и сутринта да намеря само рамката, хахаха. Спуснах се, като се бях подпрял стабилно на дръжките. Точно там, където трябваше да завия, спрях и гледах мотора да е в изправена позиция и аз да съм стъпил с десния крак стабилно, тъй като с левия на виража нямах възможност. Оттук трябваше с една маневра право на дясно да потегля и прескоча бордюра, нямах право на грешки. Включих на първа и с една рязка и премерена маневра се метнах в коридорчето, което беше равно. Трябва да се отбележи, че не паднах, но сърцето ми се разтупка. С няколко маневри успях да го обърна и насоча в обратната посока. Дотук добре, малко ми беше в шише как ще го изкарвам на следващия ден, нагоре щеше да е още по-тежко. Извадих си багажа, който беше опакован в пликчета, едно от момчетата предложи да ми помогне. Гледах да не се налага да слизам пак до мотора и да взема всичко, което щеше да ми е нужно, а то не беше много. Платих си на рецепцията, колкото струваше и се качих в стаята. Тук беше моментът, в който установих, че имам само един адаптер 220 V към USB и мога само едно устройство да зареждам. За батерията на фотоапарата имах отделно зарядно за щастие, но камерата, телефона и каската се зареждаха с това едно зарядно. Имаше WiFi, та можеше да пиша, което значеше и бързо изсмукване на батерията. Сложих телефона да се дозареди, тъй като в жегата на мотора не искаше да се зарежда, прегряваше, вдигаше над 60 градуса, въпреки, че се обдухва и ми изкарваше съобщение, че изключва зарядното, за да не унищожи батерията.?
Пуснах климатика, чийто конденз течеше вътре в стаята. Влязох за едно душче, много освежаващо и приятно след жегите, през които минах. Пооправих си багажа и беше вече към 18 ч. време за разходка. Преместих зарядното на каската, важно е да имам работещ блутут, за да може да слушам какво ми говори GPS-а.Сложих статива, фотоапарата и камерата в раницата, нахлузих бялата шапка идиотка на главата и поех. На рецепцията помолих за карта на стария град и да ме ориентират къде какво може да се види. Драснаха ми с една химикалка района и поех. Първата гледка до хотела, мотор с кош, приличащ на ИЖ.
И първи гледки към небезисвесната стена на Диарбекир
Град Диарбекир (Diyarbakir), който е често срещан и като Диярбакър, е разположен на река Тигър, в югоизточната част на Турция.
Диарбекир е град с около 5000 годишна история. Предполага се, че е основан от хурийците, до 1515 г., когато е превзет от Селим Първи, са се редували с асирийци, урартци, римляни, македонци, сасаниди и др. Името му идва от Diyar-i Bekr (Градът на Бекр), което е свързвано с арабското племе Бекр, което се преселва в страната.
Старият център на града има типичен римски облик, състоящ се от две главни улици, които свързват четирите порти и са ориентирани спрямо четирите посоки на света. Улиците са направени от павета, изградени от вулканични камъни, а над тях са се разпрострели много стари къщи, обществени сгради, църкви и джамии.
Първото нещо, което ще забележите, е крепостната стена, с която е опасан градът. Нейните черно-базалтови стени са изградени по време на Византийската империя. Запазени са 16 крепости, а самата крепостна стена достига височина от около 12 м. и дължина от 5 км.
Като втората по големина в света, Диарбекирската крепостна стена може да се похвали с 82 кули и запазени 4 основни порти. Те са украсени с много надписи и със селджукски релефи на животни и хора. Тъй като голяма част от нея е запазена, стената е най-посещаваната от туристите атракции, които използват удобното място, за да разгледат града от високо и да си направят впечатляващи панорамни снимки. От нея се разкрива невероятна гледка към стария град.
Тръгнах по една от главните улици, типично ориенталска гледка.
Бях си сложил бяла шапка идиотка, никой не ходеше тук с такава и хората ме заглеждаха, явно си личеше, че не съм местен. Веднага я свалих и прибрах в раницата. Аз съм си с тен и приличах на местните та беше по безопасно да не се отличавам много. Други чужди туристи освен мен нямаше, само аз бях.
Бях взел някаква карта от хотела и се опитвах да се ориентирам на къде са стените, но реално си ходих право напред, исках да стигна до другия край на стария град.
Улични музиканти
Много приятно местенце, нещо като вътрешен двор с масички и кафенета. Имаше и по етажите още масички и кафенета. Покривът на двора, беше покрит с бяло платно, за да не пече вътре жаркото слънце.
След като го разгледах и наснимах, продължих по улиците.
Полицаите са често срещани по разни ъгли в града, като стоят зад бронирани прегради
Приближих се до края на стената
Тук имаше нещо като порта в стената, която беше добре охранявана
Видях едни стълби, които по принцип са затворени с преграда, която беше леко помръдната и реших да се покатеря, преди да са ме усетили.
Гледката от върха на кулата беше впечатляваща
Обезопасяване никъде няма, не е много разрешено качването на стената и е на собствена отговорност, та трябва да се внимава, при падане няма да има оцелели.
Ongozlu Kopru
Блокове на хълма в далечината
Отвъд стената имаше и приятно паркче
Слязох от тази кула и реших да се разходя малко отвъд. Точно на портата засякох този странен мотор с кош, и пътниците му още по-странни.
Ето го и паркът отвъд стената
Кварталите бяха тип гето, като от филмите – доста потресаващо, ако не си свикнал с гледката. На едно място празнуваха нещо, сватба ли, какво е – и аз не знам.
Една от кулите на стената с турското знаме
Къщи с плосък покрив
Кафенета по улицата с много готина гледка
В един момент чух бибитки и гледам масово висящи от автомобилите хора, отиваха на мач, не на война
Една преправена моторетка
Тръгнах да се разхождам под стената, за да я разгледам от външната страна по-добре. По едно време чувам шумолене до мен и какво да видя, две змии се чифтосват. В първия момент леко се стреснах, тъй като бяха доста близко до мен, но бяха заети в любовната си игра и не ми обърнаха много внимание. Бяха от непознат за мен вид, та внимавах, не знаех дали не са отровни.
Това е нещо, което не се вижда всеки ден. На мен самия да го видя в естествената им среда ми се случва за пръв път, уникално е. Притискаха много силно тела една до друга, по някое време така се стягаха, че си мислих, ще се скъсат. Заснех ги и продължих нататък, явно трябва да се внимава къде стъпваш. Разминах се с едни хора и ги предупредих да внимават, тъй като има змии на пътеката. Тук в тази част на стената беше сравнително безлюдно, освен двама екстремни младежи които си правеха снимки.
Кафе в нищото, без посетители
Върнах се обратно там, откъдето се бях качил на стената, вече бяха сложили полицейски заграждения на стълбите, за да не се качваш горе, явно да не почне някой да стреля по полицаите. Поогледах се оттук-оттам, имаше в близост един брониран камион с гребло отпред и струйници за вода на покрива, от тези, с които разпръсват тълпата. Реших да се шмугна бързо и точно на стълбите, без да ме усетят и за нула време се озовах пак на върха на стената. Този път тръгнах да вървя по нея в посока една от другите порти. В един момент стана закрита стена с тунелче.
Изоставена кула
Продължих по откритата и част
Стръмни стъпала, по които се качваше влюбена двойка. Да, на такива места има място и за любов, освен за война
Леко загрубя пътечката по стената
Залезът над Диарбекир
И една панорама от стената към стария град
Продължих по стената
Отново полуразрушена кула
Явно и днес се използва за отбрана, имаше оставени чували с пясък, на един от отворите. Предполагам, че там се позиционира стрелец, когато е нужно.
Квартал отвъд стената
И в контраст точно от другата страна на стената имаше зелено паркче
Продължих
Трябваше ей там да стигна
Слязох малко преди Urfa Gate
Urfa Gate
Бях огладнял и трябваше да си търся място за вечеря. Хванах по друга главна улица от Urfa Gate. Доколкото се ориентирах, това е перпендикулярна улица на другата главна, по която минах преди това. Там някъде видях, че има какво да се яде. Малките улички не ми се сториха хич безопасни, затова предпочетох да се движа по главните. Стъмваше се и градът не изглеждаше никак приятелски настроен, макар привидно да цареше спокойствие. Намерих една тротоарна скара и седнах да хапна.
Донесоха ми уникално вкусни шишчета с агнешки дроб за никакви пари
След като похапнах добре, се отправих на вечерна разходка из стария Диарбекир
Улични музиканти, много забавно
И продължавам по улиците, като се придържам към главните за по-сигурно
Така изглеждат малките улички, по които не минах
На някои места из града точно като уличката по-горе просто още на входа има поставена бетонна преграда и тази улица бива запечатана и повече не съществува. слязох отвъд стената да пощракам малко нощни снимки
После поех обратно към заведението, което бях видял преди това, попътно и един площад
А ето го и през нощта, вече с отворен покрив и Hasan Pasa Hani
С това приключи и разходката ми този ден, беше станало късно и исках да поспя поне малко. Прибрах се в хотела, превключих на зарядното телефона и метнах изтощената батерия на фотоапарата в отделното зарядно. Лека ви нощ.
Продължаваме с Тони из Източен Анадол в Турция. Започнахме с преход от София до Йозгат, днес продължаваме към Каменния път при Кемалие и Малатия.
Приятно четене:
От Сивас през Каменния път на Кемалие до Малатия
Втори ден от
Източна Турция (Кюрдистан) с мотор
Ден 2, 25 Юни 2017 г.
Километрите за деня бяха 625.
Събудих се рано, някъде около 5:30 ч. Спомних си за предния ден и колко куцо ми тръгна това пътуване. Започнах да се чудя как ли ще продължи, но предстоеше да видя този ден какво ще се случи. Принципно за себе си съм забелязал, че в началото нещата не потръгват добре, но винаги в последствие късметът е на моя страна и всичко си влиза в нормите, очаквах и сега така да стане, щом оцелях предния ден.
Днес по план трябваше да мина първата си точка:
Каменния път
Малко ми беше напрегнато, защото
този път е в класацията с най-опасните пътища в света.
Доста познати и приятели го бяха минавали с мотори и никой не беше загинал, та опасен, опасен – колко да е опасен. Проблемът по-скоро произлиза от това, че е черен път, необезопасен, аз съм с тежък мотор и с не много добри умения за управлението му по черни пътища. Обаче обичам предизвикателствата и смятам, че човек трябва да се изправи срещу тях, да ги премине и преодолее, ако остане жив, става по-силен чувството, че си се справил с нещо трудно, е незабравимо. Както обичам да казвам „Това, което не ни убива, ни прави по-силни“.
Излюпих се от палатката и огледах мястото, на което се бях разпънал предната вечер.
Перфектното блато, и малка рекичка. Събрах багажа и се отправих по пътя да търся закуска. Беше раничко и щеше да се наложи да покарам повечко преди да закуся.
Стигнах до
град Сивас,
където спрях да заредя и да си направя сутрешния тоалет. Разбира се, най-добрата верига в Турция – OPET. Заредих и влязох да платя. Нетърпеливци да заредят, не чакат да махна мотора, ами направо с маркуча през него.
Преместих го след това и влязох да довърша започнатото. Градът се разбуждаше, GPS-ът ме караше по покрайнините, но реших да вляза направо към центъра, хем да го разгледам, а и да си взема нещо за закуска. Наистина изключително спретнат и красив град.
От тази количка на площада пред фонтана си взех дюнер с айрян, тъй като нямаше гьозлеме
Седнах на една от тези пейки в градинката да го изям
След това се завъртях още малко на площада, за да се полюбувам на гледката. Все още нямаше много хора, беше твърде рано.
Мотора го бях качил на тротоара около кръговото
В един момент спря една патрулка,
изскочиха няколко полицая и започнаха да вършеят
по площада. Първо натириха тези с количките, които продаваха дюнерите, да се махнат, после по-надолу някакви други продаваха други дребни неща и изгониха и тях. Леко се притесних, че ще дойдат да ме глобят, за това, че моторът е на площада, но нищо не ми казаха и набързо – набързо се натоварих и се изнесох.
На GPS-а в телефона бях наредил на няколко етапа маршрута към Каменния път, защото картите в iGO-то не бяха много точни и често прекъсваше, не можах да си го направя на едно цяло. Общо взето го бях прегледал подробно и посоката ми беше ясна. Като за начало
търсех град Дивриги
Пътят продължаваше някъде ейййй там
Стигнах до града, реших да напълня резервоара догоре, тъй като следваше доста дълъг участък, в който нямаше къде да заредя. Бях се наиграл предната година така, та си знаех вече На бензиностанцията в
Дивриги
младежите ме заговориха и държаха да се снимат с мен.
Малкия бензинджия
Големия бензинджия
И пичагата бензинджия, хахахахха
Не се бавих много, само си купих вода, а и те ми подариха една, да имам за из път. Наближавах Каменния път и нямах много време за губене. Нямах представа колко ще ми отнеме да мина през него. Продължих.
Ето ме и на
разклона за Каменния път
Настилката стана от онази с едрите камъни, залепени на дзифт, не е лоша и доста по-добра от офроуд
Пътят се виеше в посока
каньона на река Ефрат
Доста завои с изкачвания и спускания, общо взето се караше с 50 – 60 км/ч, не повече. Стигнах и началото на въпросния път, откъдето имаше и хубав изглед към реката.
Ето го и началото от север
Kemaliye Taş Yolu (Каменния път)
е един от най-екстремните пътища в света. Разположен в региона на Източна Анадола в Турция, той е изключително предизвикателен, има няколко тунела, а урвите от стотици метри са незащитени от парапети.
Пътуването до Kemaliye Taş Yolu през каньона е грандиозно и може да ти изправи косата. Представете си един зашеметяващ див пролом в стръмни скалисти планини, тъмна зелена река, пъстри градини, гори, уютни каменни и дървени къщи, водопади, свеж планински въздух и сърдечни местни жители…
Kemaliye Taş Yolu, 24600 Kemaliye/Erzincan, Турция
Пътят се промъква през скалите. Той свързва Кемалие в централна Анадола с Дивриги, отдалеченото градче, което е близо до Сивас.
Това е сюрреалистично: река и стени от скали от всяка страна.
Този път е обявен за един от най-зрелищните пътища в света.
Този участък от пътя не трябва да се минава от начинаещи шофьори. Пътят и тунелите преминават през така наречения
Karanlık Kanyon (Dark Canyon) – Тъмния каньон,
скалист пролом, толкова дълбок, че слънцето едва прониква до дъното му.
Няколко поколения работят в продължение на много години с една и съща цел, 8-километровия път. Той е бил строен цели 132 години. Огромните скали са трошени с човешка сила и така са изкопани десетки тунели с обща дължина 4 722 m.
Каменният път на Kemalıe е свързан с главния път Ерзинджан – Сивас, сега той се използва като туристическа атракция.
Поех напред
Гледката в каньона наистина е впечатляваща и спираща дъха
Трябва да се внимава, пътят е сравнително равен, така че се оказа по-лесно, отколкото си го представях. Моторът стъпваше добре по камънитеи рядко поднасяше. На места се налагаше да минавам по ръба на урвата, тъй като там беше по-малко каменисто.
Ей така е издълбана скалата на ръка, за да може да се преминава
Сукации
Настигнах една кола, която даже изпреварих в един от тунелите, толкова са широки
Обаче, когато се появи насрещна кола иззад някой завой, става неприятно
Когато изскочи бус, е още по зле, а и не спират, гледат да се наврат
Спрях на една дупка, за да снимам, спря и колата, която изпреварих, явно и те се наслаждаваха на гледката
Красив каньон
И безкрайните тунели
И още една кола
Остри завои в тунелите
Леко стеснение
Почти стигнах до края на пътя, там над реката има мост, по който минава нормалният път
Ето ме и на изхода от юг
Застанах на моста, за да направя някоя снимка
Докато щраках и си почивах, мина първо един малък бус и ме попита може ли да минат оттам. Казах: „Да, и по-големи минаваха“. Потеглиха хората.
Аз се подмотвах нещо със статива и се появи една полицейска кола, спряха усмихнати полицаи и попитаха дали всичко е наред, казах „Да“. Продължиха си по пътя. Не след дълго срещу мен се задава същият бус. Вдигам рамене многозначително: „Какво става?“ Отвътре само махат с ръце колко е зле пътят. Всъщност не е толкова зле, но явно са се притеснили тези хорица и са решили да се върнат и заобиколят по нормалния път.
Позволете ми да ви прекарам през този невероятен каньон , Youtube:
Ако сте с WEB Browser IE 9+, Chrome 5+ или Safari 3+, можете да гледате директно оригинала на видеото във FullHD 1080p формат:
беше съвсем наблизо. Оказа се много приятно етно планинско селце с хубави стари къщи, чаршия и т.н.
Заоглеждах се къде да ям, нищо не видях и паркирах мотора до една неработеща бензиностанция. Продължих пеша, попаднах на същите полицаи, които заварих на моста. Попитах ги за хапване и те ми посочиха едно заведение на 10 м от нас. Влязох вътре и си беше точно като за мен, бързо хранене с много и интересни манджи по избор, WiFi, чудесно.
Седнах да хапна вкусотиите и да разпратя някоя и друга снимка от каньона. Свързах се с Боби и майка му, които по това време бяха на нашето Черноморие. Отпочинах, с този интернет загубих повече от час, но заслужено.
След като приключих, тръгнах към мотора, видях едно дюкянче с една хубава незабрадена, нормално облечена млада туркиня, реших да спра (не за да си я взема за жена) и да купя магнитче от това прекрасно място за спомен. Харесах си едно и тя ми посочи с два пръста, и аз вече като почти местен в Турция казвам „Ики лира“ и тя се смеее.
Чакаше ме още път, затова се запътих към мотора и потеглих. Пътят започва да се изкачва с много остри завои из планината, тесен и бавен, но пък гледки да искаш.
Тази къщичка беше построена на върха на една скала
И величествената река Ефрат
Слязох вече по-ниско, близко до нея
Ясно се вижда дзифтеният път
После пак нагоре
Стигнах до
язовир Кебан,
тук по план трябваше да спя, но беше твърде рано, някъде около 16:30 ч. Явно бях напреднал повече от предвиденото, беше и неописуема жега – 36 градуса.
Седнах на едни масички с пейки да почина и да пийна малко вода.
Продължих по ей този мост, който пресича язовира.
Карах в посока Кюрдистан, приближавах
Малатия,
първия голям град в Кюрдистан. Започваше да се стъмва и трябваше да го подмина и да търся някъде да се разпъвам.
Карах още малко и го подминах. Спрях на една бензиностанция да си измия зъбите и да си взема нещо дребно за хапване. Обядвах късно и реших, че този ден ще мина без нормална вечеря, само на боклуци от бензиностанцията. Хапнах някакви вафли, взех си и за вечерта и сокчета някакви.
На бензиностанцията ме заприказваха пак местните и ме питаха откъде съм, за къде съм. Обясних, че съм тръгнал от София, минал съм през Каменния път и градовете преди него, питаха ме кой ден ми е, казвам втори, и те пак показват с пръст две, потвърждавам с глава хаха казаха ми, че съм смахнат хахахаха, пожелаха ми приятен път и така.
Подкарах леко мотора и започнах да се оглеждам, само частни имоти заградени с телени огради или открити празни пространства, не става за палатка. Карах, карах, пък спрях да погледна на GPS-а няма ли някой водоем по пътя, да се настаня около него. Открих един не много далеч и по пътя, започнах да давам газ, тъй като скоро се стъмняваше. Стигнах до водоема, който се оказа поредният
язовир Сургу бараж
Приятно местенце, видях един черен път, който се спускаше доста надолу до водата, слязох пеш да огледам дали ще мога на другия ден да се кача и как е за палатка. Не беше идеално лошо и реших да се спусна с мотора. Лошото е, че имаше сравнително дълбок пясък, където моторът заиграва, но внимателно го преминах. По едно време един опел вектра се появи по черния път, махнаха ми и продължиха нагоре към главния път. Викам си дано няма повече :), слънцето почти се беше скрило и се заех бързичко да разпъна палатката.
Късният залез
Седнах да се полюбувам на гледката
Луната се показваше, точно както на Турското знаме, полумесец
Недалеч от мен се чуваха музика и гласове, бяха на около 300 – 400 м, също се виждаше и огън. Това беше първата ми нощувка на диво на територията на Кюрдистан, имаше си тръпка. Стъмни се, никой не дойде да ме пита к’ъв съм, що съм и се намърдах в спалния чувал. Денят беше доста приключенски и се чувствах страхотно. Заспах сравнително бързо, бях си и уморен все пак.
Днес през Язд ще стигнем до следващия пустенен лагер – Шехдад.
Приятно четене:
От Чак-Чак до лагер Shahdad Desert Camp
в пустинята Дащ е Кявир, Иран
част четвърта на
Из Иран
05 – 19.05.2017
Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp
612 km
Четвъртък.
Чак-Чак е най-святото място за зороастрийците
Това е религията, изповядвана в древна Персия до арабската инвазия през 7-ми век. Тогава много зороастрийци са побягнали към Индия и други съседски държави. Според една от легендите, по това време сасанидската принцеса Никбану е дошла именно тук, високо в скалите, където със своите придворни успява да съхрани религията си и свещения зороастрийски огън. Това е място за поклонения, на което всяка година вярващите се събират в храма на огъня и съпреживяват своята мистична религия.
Събудих се около 5 сутринта по българско време. По традиция хапнах набързо, докато събирах лагера, и се отправих нагоре по каменната пътека с фотоапарата под ръка.
Ето как изглежда пътят дотук по светло.
И пътеката, водеща до сградите за настаняване на поклонниците. Най-отдадените от тях започвали да вървят пеша към светилището на мига, щом го зърнели в далечината.
След бързата си разходка се спуснах обратно при мотора. Температурата вече бе 22 градуса, а часът – едва 5:30.
Отправих се
към замъка Нарин в Мейбод
Отвън той изглеждаше така:
Не останах дълбоко впечатлен, затова и продължих смело към
Язд –
градът на вятърните кули и зороастрийските храмове.
Първата ми работа, когато стигнах там, беше да хапна поредния пъпеш. Подминах няколко бакалийки, преди да видя някоя достатъчно отдалеч, за да мога да се отделя безопасно от трафика. Продавачът бързо разбра гениалната ми идея, така че ми връчи вехтия нож, който стоеше на един от стелажите, постла ми един картон на плота, в дъното на магазина, и ме остави да хапвам, докато той се занимаваше със стоката си пред магазина. Докато се хранех, при него дойде негов приятел и двамата се заприказваха. Когато стана време да тръгвам, се опитах с жестове да го попитам дали би имал нещо против да го снимам. Не ме разбра, затова извадих фотоапарата, за да придам повече яснота в питането си, а той просто кимна и застана мирно, “като за снимка“.
Пожелахме си „Ходахафез“ и продължих към
Стария град на Язд
Докато карах натам, в централните части на града най-много ме притесняваше да не бъда помислен за местен джигит и спирачните ми възможности да бъдат рязко надценени. След като натоварих всичкия багаж на мотора, ми бе нужна самолетна писта, за да го ускоря до 90, и две такива, за да спра до нула по традиционния начин.
Обикалянето в Стария град се оказа интересно занимание. Ако някога се почувствате в безизходица, спомнете си за мен в тази ситуация:
Като се замисля, може би ъгълът на предницата ми действително е малко странен. Както и да е, за щастие кожената чанта отзад поддава леко, така че с n на брой маневри и m псувни все пак успях да се извъртя обратно.
Освен пустинна столица на Иран,
Язд е и световен център на Зороастризма
Вероятно затова и следващото нещо, на което се натъкнах, беше тази „zoroastrian house“, както я нарече мъжът, който отговаряше за нея. Причината за името ѝ, по негови думи, беше, че всички сувенири тук са дело на зороастрийци. Може и така да е, не твърдя нищо, но и не успявах да се отърся от стереотипа, че всички подобни стоки са китайски.
След като минете през основното помещение, се оказвате в просторния ѝ вътрешен двор, чиито стени са обсипани отгоре до долу с килими и всевъзможни по форми и размери сувенири.
Попитах го какво прави, когато завали дъжд, а отговорът му бе, че всички използвани материали са естествени, така че не го притеснява нито дъждът, нито слънцето, което ги огрява ежечасно. От дума на дума се сетих да го попитам и за другите неща, които чоплеха съзнанието ми, като например за какво служат онези кръгли кули, пълни с вода. Оказва се, че предназначението им е просто да указват на пътешествениците къде има вода.
Когато излязохме отново пред магазина, туристи бяха обградили мотора ми и се изреждаха да позират, възсядайки го, за снимка. Няма да коментирам, поне не се опитваха да го вдигат от степенка. Постоях още малко с човека, все пак напоследък твърде рядко срещах някого, с когото мога да разговарям. Преди да тръгна го попитах дали би имал нещо против да го снимам. Каза, че няма проблем, така че отидох да сменя набързо обектива.
Дори не предполагах, че пичът е от типа “too cool to look at the camera” Интересно колко ли пъти са му казвали, че прилича на Том Ханкс. Нещо, на което обърна внимание един приятел, когато видя снимката, но не и аз, докато общувах с него.
А старият град на Язд е много красив.
С всички тези измазани с кирпич тесни улички, в които можеш лесно да се изгубиш, но не и да направиш обратен завой Много фотогенично място, но уви, не разполагах с модел наоколо.
Следващата забележителност, която си бях набелязал, беше
комплексът Амир Чахмак
Още докато паркирах мотора, при мен дойде това момче, за да ми даде флаер за някакво кафене в околността.
И ето ме и мен, най-после, пред една от многото в страната джамии с величествено извисяващи се минарета, декорирани целите с емблематичните сини плочки.
Всъщност това е една от най-големите такива в Иран, известна най-вече със симетричната си архитектура. Площадът е изграден тук през 15-ти век, няколко десетки години след джамията, като оттогава до сега са настъпили многобройни промени. През нощта всички тези ниши биват осветени и целият площад засиява, превръщайки се в едно дори още по-очарователно място.
Докато снимах и се любувах на гледката, видях тази двойка иранци, които правеха почти същото.
Знаеха доста добре английски, което позволи да обменим две слова.
Ето как изглеждат минаретата отблизо:
А това в далечината са т.нар. вятърни кули, или бадгири
Вятърни кули или бадгири
.
Тези строителни елементи са един от символите на персийската архитектура и служат за проветряване, охлаждане и овлажняване на въздуха в помещенията.
Язд бе първият от трите града, в които исках да прекарам малко повече време. След разходката си наоколо
потеглих към пустинния лагер край Шахдад
Исках да снимам някой от всички тези огромни американски Mack-ове, които виждах вече ежедневно. Затова и на следващата отбивка, на която видях паркиран такъв, не се поколебах въобще и отбих, за да направя своя кадър. Шофьорът му тъкмо миеше посудата си, така че с позволението му щракнах това:
Човекът нямаше нищо против да снимам и него.
След като разбра, че не говоря фарси, млъкна и продължихме да общуваме само със знаци. Попита ме за двигателя и възрастта на Сянката, след което от своя страна не само ми разказа за 27-годишния си камион, ами и ме покани да се кача в кабината. Въобще и не подозирах, че това чудовище е оборудвано дори с климатик!? Но уви, двигателят е едва 6-цилиндров. Че той един тъп GoldWing е с толкова, бе?
За съжаление към този момент не оценявах по достойнство колко интелигентен бе този човек, щом преминахме на знаци веднага след като разбра, че нямаме общ език. Затова и отказах така лекомислено поканата му за обяд, за което впоследствие съжалявах. Тогава просто не знаех, че толкова рядко ще срещам такива хора.
Малко по-нататък, пък, карайки си съвсем спокойно, се натъкнах на тази хумореска:
Е стига бе, вие майтап си правите, да не кажа друга дума. Все едно из наш‘те гори в България да бродят камили!? Но пък знае ли човек, все пак снощи се натъкнах на диво зайче, така че…
Следващата ми спирка бе на изхода на едно градче,
където исках просто да хапна набързо от провизиите си. Нещеш ли, в следващия момент пред мен спря лъскав автомобил, от който излязоха двама добре облечени господа, просто за да си кажем здравей-здрасти, след тях спря и друг човек в далеч по-неугледен автомобил, а накрая при мен дойдоха и тези благи хора.
Явно отново се бях превърнал в атракция, защото след тях се появиха и други:
Спокойно, размина ми се побоя от страна на детето, то явно просто така си гледаше
По-нататък пътят ме отведе и до това чудо на инженерната, или по-скоро дизайнерска, мисъл:
Вероятно ще прозвучи като някакво клише, но когато видях тези скали, ги асоциирах най-напред с природата на северна Америка.
По-нататък пътят продължи в тунел, а веднага щом излязох от него, температурите започнаха рязко да се покачват и от 32 набързо достигнаха до 42°C. Приятно, а за щастие влажността бе нищожна, така че почти не ги усещах.
А тук указания отново не липсват!
И явно не само у нас някои от тях звучат толкова идиотски
Надморската височина бе 2700 метра – най-голямата, до която стигнах по време на пребиваването си в Иран.
Може да прозвучи смешно, но след като направих горната снимка, изпитах сериозни затруднения да изправя мотора, след като го възседнах. Наложи се дори да сляза от него и да го пусна леко напред, за да направя потеглянето си възможно. Май се бях понатоварил…
Когато влязох в
градчето Шахдад,
бях изненадан най-напред от палмите, растящи просто така в дворовете. Имах чувството, че бях в някакъв напълно различен свят, че това е по-скоро извадено от контекста на някоя джунгла, а не от този на град насред пустиня.
Бях си отбелязал координатите на тукашната бензинджийница, но когато паркирах пред една от колонките ѝ, ме ощастливиха с жест, идещ да рече, че
бензин няма
Шехдад, Керман, Иран
Това обаче въобще не ме притесни, знаейки, че возя със себе си още 10 литра в тубите пред дисагите, затова преспокойно продължих
смело към пустинния лагер
До него водеше не само асфалтовият път, но и жиците.
И ето че броени минути по-късно вече бях там!
Нямах търпение да стигна тук. Очаквах да заваря половин Horizons Unlimited сбирка, или поне други авто-мото приключенци, странстващи наоколо, готови да обменим куп полезна информация, съвети, забавни истории и какво ли още не, но…
Лагерът всъщност се оказа по-пуст и от Пустинята
Освен момчетата, отговарящи за евентуалните посетители, не заварих никой друг.
След като си платих входа, продължих плахо напред.
Където за моя най-голяма изненада ме очакваше този ирански трансформър:
Почувствах се като в някоя сцена от научно-фантастичен филм и вече очаквах отнякъде да се появи я Дарт Вейдър, я поне Люк Небоходеца. И ако от горната снимка не си личи от какво е сглобен, то ето и една отблизо.
Освен това тук има и около 30-тина юрти, които ще видите по-нататък.
Най-безотговорно зарязах мотора
и тръгнах да се разхождам из лагера. Бе започнало да се смрачава, когато мярнах няколко прилепчета да прелитат наоколо.
В първия момент останах леко разочарован, тъй като очаквах да заваря нещо малко по-различно тук. А именно образуванията, които присъстваха на снимката, която си бях принтирал за тук. Така наречените ярданги, или калути, резултат от вятърната ерозия.
Отидох отново при момчетата на входа, за да ги питам за калутите от снимката ми. Казаха ми, че те са именно тук, наоколо. Добре де, но аз все пак не ги виждах… Предложиха ми на следващия ден да влезем в пустинята с автомобила. С моя мотор нямало да мога така или иначе. Много хубаво, само дето цената, която ми обявиха, бе абсолютно смехотворна. Казах им, че ще помисля. Така или иначе предложението важеше за идната утрин.
Леко разочарован, реших поне да се кача по стръмните скали в дъното на лагера, за да погледна ситуацията, или поне терена, малко от по-високо. Надали имаше по-подходящ момент от този да си пусна дуета на Стинг с онзи небезизвестен алжирски певец.
Sting – Desert Rose
Когато се качих тук, осъзнах, че всъщност не ми бе нужен никой друг наоколо, още по-малко пък тълпи от хора. Тук, също като в пустинята Кавир, властва тишината… Не знам дали някога бях “чувал” подобна. А пустинята беше толкова красива. Но същинското ѝ лице ще ви покажа утре, както ми се случи и на мен.
Тръгнах обратно към мотора. Бях на 20 – 30 метра от кръговото, където го бях зарязал, когато зърнах малко диво животно, приличащо на лисичка, но с големи уши. Погледите ни се срещнаха за няколко секунди, преди то да се впусне в стремителен бяг надалеч от мен. В любопитния му и невъздържан поглед ясно се четеше удивлението, което изпитваше, от това, че съм дръзнал да го обезпокоя в неговата Пустиня.
Оставих фото техниката при мотора и продължих отново към входа на лагера. Попитах момчетата дали мога да спя в някоя от юртите наоколо, а те отговориха утвърдително и ме поканиха да остана малко при тях. Единият от тях запали цигарата, която старателно свиваше допреди малко и започнаха да си я въртят. Предложиха ми да се включа, но любезно отклоних поканата. По-късно, докато стояхме в стаята, отляво на входа, единият извади малка бутилка от безалкохолно и каза, че е уиски. Наля си в капачката и мигом я гаврътна като шот. Тази покана отклоних също толкова тактично. Не ми беше принципно, но не ми се и пиеше. Е, ако ставаше въпрос за пълна догоре чаша с приятно охладена течност с аромат на хмел, не гарантирам, че щях да бъда чак толкова твърд в позицията си.
Вече се беше стъмнило. Едното момче ме извика с него, за да включим осветлението в лагера. След като вдигна шалтера в главното ел. Табло, се разделихме и аз отидох отново при мотора. Докато ровех в багажа си, пристигна голям бял джип и паркира в дъното на лагера.
При мен дойдоха Ник и Сабина – германци, пешеходстващи в пустинята, ескортирани от същия този джип. Явно всеки си има номер в живота. Сабина сподели, че също кара мотоциклет. Ако Sportster-а го броим за такъв, разбира се Били дошли, за да вземат някакви дърва, след което щели да продължат към вътрешността на Пустинята.
След като те потеглиха, преместих мотора пред юртата, която си бях избрал. Въпреки че врата нямаше и не можах да паркирам мотора така, че да запреча входа ѝ, реших, че ще си спестя разпъването на палатката вътре.
Всичко бе чудесно, докато не дофтасаха няколко автомобила с иранци и иранки. Е, ранното заспиване ми се размина, но за сметка на това пък успях да си направя доста записки за всичко, което ми се случваше напоследък.
Днес насмешка у мен будеха пътните знаци, указващи леките кривини по безкрайно дългите и прозаично прави пътища наоколо. Тук едва ли не на всяко отклонение от праволинейност бе зачислен по един такъв знак. По-досадно обаче бе, че вятърът по тези земи няма по какво да бъде разчетен. Понякога просто те грабва изневиделица и те размотава по платното като прани гащи в зимна нощ.
Според същата онази карта на светлинното замърсяване тук бе дори по-тъмно. За пръв път попадах на място като това – с толкова ниски нива на светлинното замърсяване, затова и се чувствах като дамска превръзка – на прекрасно място, но в неподходящ момент. Пълнолунието бе настъпило тази сутрин и това напълно компрометираше каквито и да било опити за фотография на звездното небе.
Мира не ми даваше въпросът как така още не бях срещал други странстващи мотоциклетисти. Кой тогава качва всички тези снимки из фейсбук групите, които ме караха цяла зима да копнея да потегля на пътешествие!?
А Тони започваме още едно пътуване с мотор – този път крайната цел е езерото Ван. Като за начало ще опитаме в един ден да мнем повече от 1200 километра, което значи да подминем Анкара, че и отгоре.
Приятно четене:
От София до Йозгат, Турция
Първи ден от
Източна Турция (Кюрдистан) с мотор
Ден 1, 24 Юни 2017 г.
Километрите за деня бяха 1315
Отново станах в 3 ч. сутринта, закусих, облякох се, по-голямата част от багажа беше поставена по куфарите още от предния ден и в гаража не се мотах кой знае колко. Изкарах мотора пред нас за една стартова фотка.
Около 3:55 ч., в страхотно настроение, мислейки за предстоящото ми приключение,
отлепих от Люлин сити в посока Кюрдистан
Отново пусти съботни булеварди и бързо изнизване от града. Магистралата не беше много натоварена, явно не пътуваха точно тогава много гастарбайтери. Реших да се понапъна и да направя първото спиране на Лукойл-а в
Капитан Андреево
Бях там в 7 ч., гледам – бензиностанцията не работи. Вярно, че е доста забутана в нищото, но ми се щеше да си сипя за последно от евтиния бензин в България с отстъпка. Викам си: „Брех, прецаках се“, върнах се около 1 км назад до някаква неизвестна бензиностанция. Бях решил там да заредя и започнах да обяснявам на хората как Лукойл не бачка, а те казаха: „Хората са вътре, трябва да им почукаш през нощта“. Казах „Благодаря“ и се върнах на Лукойл-а.
Наистина имаше хора вътре, но няма как да разбереш – ако не ти кажат, изглежда като неработеща бензиностанция. Заредих гориво и леко се изнервих заради неразбориите с бензиностанцията. Върнах се на
границата, нямаше голяма навалица и преминах много бързо и лесно,
за около 15 мин. Хванах дългата безкрайна магистрала към Анкара.
След Одрин
започнах да огладнявам и спрях на една отбивка да хапна гьозлеме с чай.
Вече добре нахранен, продължих по пътя. Нищо необичайно до този момент; малко
преди Истанбул трафикът започна да се сгъстява,
но съм с опит и никак не ми пречи. В самия Истанбул нямах никакви драми и се изнизах съвсем прилично, предимно 100– 120 км/ч. Не се налагаше да се намалява много заради трафика и стигнах до Fatih Sultan Mehmet Koprusu.
Имах за цел да спя някъде след Йозгат като миналата година и евентуално да си подобря рекорда за най-дълго каране на мотор за един ден, но не би. В момента, в който
излязох от Истанбул, трафикът буквално спря,
вече беше доста горещо и хич не ми беше добре. Викам си: „Пак ли“, мушкам се оттук-оттам, доколкото е възможно това с куфарите, карам в аварийната, както правят всички мотористи и пак е трудно придвижването. Тапата едно 30 км на спри-тръгни. Добре, че съм с мотор, иначе не знам какво щях да правя. Отпуши се, викам си: „Разгеле“!
Да де, но след има-няма още 30 км – пак тапа, започнах да се изморявам. Трафикът е като на Цариградско шосе в пиков час, само дето вече съм минал така 200 км при 34 градуса температура на въздуха.
Спрях на една бензиностанция да заредя и да си взема нещо за хапване в движение. Хич не ми спореше придвижването, не знаех към този момент на какво се дължи този ужасен трафик, но се надявах скоро да се отпуши. Определено закъснявах с графика и хич не виждах как ще направя 1000 км за деня до края на магистралата. Започнаха да ми се въртят в главата някакви планове как ще трябва да търся да спя около магистралата, което обаче хич не ми се нравеше. Продължих – няма включване в колоната: затапили всичко, дори и аварийната лента. С много зор някак си успях да се промуша и пак спри-тръгни.
Основната причина за това задръстване по магистралата, свързваща двата най-големи града в Турция, бяха закъсали коли. Въпреки, че бяха преместени в аварийната лента, трафикът реално е спрял за кратко време, докато ги преместят и след това, за да потегли, знаете принципа на инерцията натрупала се е опашка и няма потегляне.
Та така: опашка примерно 30 км – отпред закъсал. Подминваш го и няма проблеми – свободна магистрала. След малко пак 30 км опашка и пак същата причина и така в продължение на 500 км, не искам да ви описвам какво изживях. Голямо потене, много физическо и психическо напрежение. Всички са изнервени и се ръгат и трябва да си нащрек постоянно.
Спирах чат-пат да си вадя от куфара термоса с водата, за да не се дехидратирам. Гледах спирките да не са много чести, тъй като точно съм успял да се сръгам в трафика и спра ли – край, потеглянето пак е страшна мъка. Така
наближих Анкара –
бях почти на 1000 км от началната точка, а времето доста напреднало, моите сили на свършване, жегата ме беше скапала освен трафика. Такова чудо не бях виждал през живота си! 500 км задръстване, дори в Русия не ми се беше случвало, а там не е като да няма задръстване по М10.
Качих се на Околовръстното на Анкара най-сетне и няма никого. Викам си: „Това беше! Разгеле, сега ще понапредна“. Не щеш ли, гледам – тапа! Всички ленти + аварийната плътно кола до кола и спрели. Поглеждам GPS-а, който прегрява няколко пъти (SAMSUNG правят най-здравите телефони, потвърдено): остава 1 км до отбивката. Да, де, но този 1 км е за около 30 мин. По-късно установих причината – ремонт.
Трябваше да се слезе от Околовръстното под един мост, моторът пусна перката и тя не спря много продължително. Казах си, че ще прегрее, беше вече около 36-38 градуса между колите. Започнах да го гася, когато не се движим и да го паля, когато трябва да се преместя. По нанадолнище просто заставах плътно в дясно и пусках леко надолу по инерция, колкото може.
Беше време за зареждане. След като се спуснах под Околовръстното, спрях на една бензиностанция, на която имам чувството, че беше спрял и целият онзи трафик през последните 500 км. С много зор дойде бензинджията да ми зареди гориво (сам не можеш да си зареждаш). Опашка на касата огромна, чавета, жени, мъже –страхотия, не можеш да се разминеш в бензиностанцията.
Тук трябваше да си взема и вода, тъй като в термоса ми свърши, взех си и нещо сладко за бърза енергия. Бях изнемощял значително. Тук реших все пак да снимам нещо от случващото се, отгоре се вижда Околовръстното, точно там от моста до мястото, от което снимам, 30 мин.
Нямаше място къде да си спра мотора, толкова претоварена бе тази бензиностанция. Бях го спрял между едни коли на изхода. По едно време, докато да се обърна, гледам – моторът стои по средата на изхода от бензиностанцията и колите го заобикалят. Викам си: „Ей сега някой го събра“. Тичам бързо да го прибутам по-близо до бордюра и да си изпия на спокойствие водата.
Вече беше късен следобед, аз бях изминал само 1000 км, хич не беше добре работата. Чувствах се страшно изморен. Запалих и с кръстни мъки се включих в трафика. Кретахме още доста време, тук причината беше ремонт и от двулентов, пътят бе стеснен до еднолентов, като се преминаваше ту от едната, ту от другата страна. Ръгат ти се отвсякъде, карат по банкета… Ужас и безумие.
В един момент след доста километри се отпуши и трафикът се разреди, почнах да си подавам газ по-прилично и да напредвам с километрите, но и времето беше напреднало значително. Определено този път не съм спирал много за почивки, за да компенсирам задръстването.
Исках да спра пак в
Йозгат (Yozgat)
да хапна на същата кръчма, на която спрях и миналата година и ми направиха айрян с пяна. Наближих града, забавих темпото и вече в самия град започнах да се оглеждам. Уцелих я кръчмата, само дето беше с нов облик, нищо общо с предишната. Това е типично за Турция, постоянно се правят промени, обновления, нещо да е интересно, различно, за да могат да привличат клиентите. Ето ме паркирал мотора на почти същото място, където бе и миналата година, в пътеписа ми за Грузия можете да видите снимките и да сравните.
Ресторантът е различен, няма вече масички от автомобилни гуми, но има айрян с пяна – явно запазен специалитет.
Успях да се докопам до интернет и да пратя някоя и друга снимка. То докопването става, като искаш да ти дадат паролата от заведението, никога не отказват
Минаваше 20 ч., слънцето беше почти залязло, все пак бях доста на изток от София. Нямах много време за губене, не знаех къде ще спя, бях минал само около 1200 км.
Накатерих се на мотора и продължих. Започнах да се оглеждам извън населените места, къде мога да отбия. Нямаше да успея да стигна до мястото, където спах миналата година.
Тук място, там място, карах с около 80 км/ч и намалявах, като видя отбивка, дали ми върши работа. Или имаше хора, или нямаше как да спусна мотора, или пък се виждаше прекалено от пътя, което пък ми гарантираше будене през нощта за проверка от жандармата. И така километрите се нижеха, аз нищо не харесвах и се стъмни напълно. Започнах често да се разминавам с бавнодвижещи се коли на полиция и жандарма с пуснати светлини, ясно беше, че ще има проверка, ако се виждам от пътя.
Тъмница – съвсем не виждах нищо и стана още по-трудно да си намеря място, където да се разпъна. Започнах да спирам на разни отбивки, да слизам от мотора, да вадя преносимата лампа от куфара и да слизам да оглеждам, мога ли да сваля мотора, вижда ли се от пътя, какви са условията. Един, два пъти така и нищо не си харесах, все имаше някакъв проблем. Умората и психическото напрежение растяха прогресивно, започнах да осъзнавам, че съм се вкарал в някакъв кофти филм този ден и се напъвам допълнително в тъмницата, опцията хотел не присъстваше в мислите ми. Ако сме на приключение, така да бъде, само дето почна да ми идва в повечко
Sivas Yozgat Yolu, Doğankent Belediyesi/Sorgun/Yozgat, Турция
В крайна сметка при третото ми спиране и слизане за оглед с лампата видях едно блато до някаква мини каменна кариера, където ми се стори удачно. Свалих мотора набързо, преди да са ме надушили, беше буквално под пътя, но закътано и ако няма светлини отгоре не се вижда, че има някого.
Бях отново на около 1200 м надморска височина и си беше хладничко. Набързо разпънах палатката и надух дюшека. Този път носех само един спален чувал, дебелия. Реших, че няма нужда и от летен – ако ми е топло, ще се развивам, няма смисъл само да пълня куфарите. Надух си възглавницата, бях си измил зъбите в заведението, както обикновено и бях готов за лягане. Хвърлих екипировката в палатката и се метнах на дюшека.
Според GPS-а се намирах някъде около Dogankent. Небето беше кристално, нямаше ни едно облаче, имаше страхотна луна. Преди да легна, огледах с лампата хубаво да няма крокодили в блатото хаха, само жаби. Лягайки си, се наслаждавах на доста гръмко жабешко пеене. Този приспивен природен концерт ме унесе и заспах сравнително бързо въпреки превъзбудата, която чувствах.
Автор: Антон Конакчиев
Снимки: авторът
Ако не държите да ви ядат комарите край пътя, можете да пренощувате в Йозгат:
Тази нощ пак не можа да се спи нормално. Този път не от дискотеки и ресторанти, а от самите грузинци. Непрекъснато идваха разни коли наоколо, стояха известно време, а после си отиваха. В началото помислих, че са полски ебачи, но после забелязах, че по колите имаше големи агитки от 3-4-5 човека. Стояха, пушеха, правеха мохабет и после си отиваха. Не се къпеха в морето, не палеха огън, не бивакуваха… Още предишния път, когато пак спах на палатка в Кобулети ми беше направило впечатление това нощно движение с колите, но тогава си мислех, че са таксита, или участници във веселбата по дискотеките…
По едно време малко се поуспокои работата и заспах. Събудих се от бученето на двигател точно до палатката ми и от фарове, които светеха право в мен. Показах се от палатката и видях муцуната на някакъв микробус буквално на по-малко от два метра от палатката ми. Ядосах се и му извиках на български:
– Кво бе? Ще ме мачкаш ли? Какво?… – Оня ме изгледа все едно съм му изял компота. От вътре някаква жена се обаждаше, като черна станция и даваше някакви указания на цървула. Тоя се помота малко после се качи на микробуса и се омете.
Беше 3,30 през нощта. Не можах да им разбера схемата на всичките тези. Не ги свърта на едно място ли, или не могат да се разделят с безценните си тенекии, даже и през нощта?!?! На сутринта станах рано и видях, че някакъв от нощните карачи не е преценил в тъмното, къде точно да спре. Беше минал 15 – 20 метра по-напред от твърдото и беше заседнал в пясъка. Колата беше легнала на пясъка, а предните и гуми бяха потънали. Дойде някакъв спасителен екип с един пикап Тойота Хайлукс, на който пишеше „полиция 112“, развиха въже от някаква скрита по колата лебедка и бързо го изтеглиха от пясъка.
Беше вече към 7 часа. Явно повече нямаше да се спи. Изкъпах се в морето, поплувах малко и после започнах за пореден път да си
събирам багажа. Днес щях да напусна Грузия.
Когато след близо час потеглях, на плажа започваха вече да идват почиващи, там с хавлиите, с чадърите и с надувните поясчета. Аз на такива места, море и плаж не мога да почивам. Само нервите ми се опъват от тълпите и от калабалъка, а да лежа, и да се печа… Аз да не съм месо за барбекю!?!?
Бяха ми останали 30 лари. Добре бях изчислил парите. За 10 лари, закусих и си купих банани, нектарини, бутилка фанта и минерална вода, и 20 лари ми останаха, за да дозаредя резервоара, когато напускам Грузия с по-евтин бензин.
Тръгнах пак към Батуми
Трафикът вече беше станал сериозен. Започнали бяха и тапите. Батуми е много красив град, но движението из него е ужасно. Сетих се, че вече за трети път минавам през този град, а нямам нито една снимка от него.
Пейзаж от Батуми
Това мисля е централната автогара на Батуми
Имаше още много интересни и красиви сгради, но вече бях в трафика и задръстванията, и не съм спирал, за да снимам. Минах през Батуми и продължих към
Сарпи. Това е граничният пункт с Турция.
Плажа на Сарпи. Странната сграда в ляво е митницата на граничният пункт*. Зад плажа в далечината се вижда и джамията на турският граничен пункт.
Долях си резервоара, както бях предвидил и за по-малко от 5 минути минах през гишето, удариха ми печат, и напуснах Грузия.
Довиждане Грузия! Надявам се, някога да се видим отново!
E70, Sarpi, Грузия
Имаше още много, какво да се види и научи за тази страна, но за сега толкова. Такива ми бяха възможностите този път.
На турския граничен пункт ме мотаха близо час
Аз пак се наредих най-отпред, но нещо компютрите им не работеха и се наложи да чакам. Жегата вече беше станала сериозна. Между другото още, до като минавах през Батуми към 9,30 сутринта там електронните термометри вече показваха 33 градуса. Сега вече беше към 12 часа и тези градуси бяха повече. Тръгнаха им компютрите и опашката тръгна. На едно гише ми подпечатаха паспорта, на друго гише ме провериха дали ми е подпечатан. На трето гише ми искаха талона на мотора, а на четвърто ми провериха зелената карта на застраховката. Накрая остана последното гише преди бариерата. Там провериха всичко. Талона, паспорта, даже дойде някакъв с автомат, за да ми проверява багажа. Отворих куфарите. Провери съдържанието на единия страничен, увери се, че не съм терорист и най-накрая ми вдигнаха бариерата, за да вляза в Турция. Потеглих към Хопа по широките, като магистрали турски пътища…
Този път бях решил покрай морето да не карам и
от Хопа свих към Артвин
Бях решил, че
ще карам през централна Турция
и няма да се качвам на магистрали. В началото пътят беше проход в планина и жегата не ме тормозеше чак толкова. Освен това гледките бяха много интересни и красиви.
Стената на водохранилището на река Чорохи. Зад стената е град Борчка.
Водохранилището при Борчка. Все още всичко е зелено наоколо.
Постепенно зеленината изчезна и наоколо останаха само едни огромни скали,
и зелената вода под тях. Всичко около Артвин е така. За да прекарат тези широки шосета турците са направили огромно строителство. Навсякъде из тези каменни грамади са прокопани и прокарани шосета, и надупчени тунели. В едната посока едно шосе с тунели, мостове и виадукти, а в другата посока друго шосе, пак с тунели мостове и виадукти. Караш, сечеш планината и виждаш по отсрещните скали как вървят ТИР-ове в обратна посока. Невероятно строителство са направили тука турците.
Някъде, около Артвин
Пейзаж
Пейзаж
Тук обаче
изникна неочакван проблем
Температурата, която без друго си беше висока през този ден, тук при тези напечени огромни скали се вдигна още и стана направо, като в пещ. Сигурно мина 40 градуса. Ужасно.
Започна да ми се спи зверски
Тази нощ не се бях наспал добре и сега при тази ужасна жега ме изби на сън. Ама направо очите ми се затваряха, както карах. Нямаше нито дърво, нито храстче, нито сянка където да спра, за да дремна. Единствената сянка и малко по хладно беше в тунелите. Сериозно се замислих дали да не спра в някой тунел и да дремна малко. Но някой сигурно щеше да се обади за помощ, като види, че лежа там, а освен това ТИР-овете преминаваха през тунелите със страшен грохот… Карах бавно и много внимателно, за да не заспя и да се хвърля в пропастта, като едвам си държах очите отворени в страшната жега. Такова чудо за първи път ми се случваше, но то и за първи път попадах на толкова напечено място… Горният слои на тази вода сигурно беше горещ. След близо час мъки започна да се появява зеленина и сянка, но то, и на мен вече ми премина, и не ми се спеше чак толкова. Навлязох в
някакво ждрело преди Узундере
Все още има скали, но вече се появи и сянка
Вече, около реката има и зелено.
Старият път в каньонът на Артвин
От тук започва, (или завършва) каньонът на Артвин на река Тортум, а гледката е към началото на водохранилището на Тортум.
Продължих нататък към Ерзурум.
Пътят беше хубав и широк, освен това беше нещо, като проход в планина та жегата спря да ме мъчи и се събудих окончателно. Надвечер наближих
Ерзурум
Градът е доста голям, близо половин милион жители и се намира в голяма равнина, но на близо 1 800 м.н.в. Около него имаше много ливади, повечето от тях вече окосени, така че имаше място за палатка. Аз обаче се чувствах грогясъл от тези жеги днес и реших да намеря евтин хотел, да се изкъпя, и наспя като хората, за да събера сили за следващите дни, в които задължително щях да съм на палатка.
Влизах в града по една широка магистрала с 4 платна плюс аварийни. Някъде преди центъра, а навигаторът ме водеше в центъра, на едно кръгово видях надпис Хотел и веднага спрях. Хотелът не изглеждаше скъп и луксозен. Цената, която ми предложиха беше 60 лири (35 лв) за стая. Тъкмо си отварях устата, за да се попазаря малко и администраторът се поправи на 50 лири за единична стая. Това бяха 29 лева по курсът в момента. Съгласих се без пазарлъци. Това е съвсем нормална цена за единична стая в хотел в Турция и даже е ниска.
Моторa качих на тротоара пред входа на хотела. Измъчи ги транскрипцията на името ми в паспорта.
– Каква е тази транскрипция? – Попитаха.
– Ами мисля, че е от френски. – Казах.
– Дай транскрипция на английски.
– Съжалявам. Това е транскрипцията. Препишете я от паспорта точно…
Платих веднага, защото смятах рано сутринта да тръгвам.
Моторът ми пред хотела в Ерзурум
Взех си зарядните за телефона и за фотоапарата, че от спането в Тбилиси не ги бях зареждал. Взех си и несесера. Всичкият друг багаж оставих на мотора. После си прибрах паспорта от рецепцията, за да не го забравя там, качих се в стаята и се изкъпах. Включих зарядните. Пописах малко информация в тетрадката за този пътепис. Нещо даже не ми се ядеше, толкова изморен се чувствах. Отказах се от вечерята и още по светло се опънах в леглото. Събудих се, чак на другият ден, към 6 часа сутринта.
Продължавам е пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, a днес от граничния Базарган ще стигнем до средата на пустинята Дащ е Кявир.
Приятно четене:
От Базарган до пустинята Дащ е Кявир
част втора на
Из Иран
05 – 19.05.2017
Бях в
градчето Базарган
и вече бе тъмно. След кратка обиколка на главната улица спрях пред първия хотел, изпречил се на пътя ми, и попитах за стая и вътрешен паркинг. Имаха каквото ми трябваше, при това на приемлива цена, така че прибрахме мотора, занесох багажа в стаята си и опитах отново да подкарам телефона си. Възкръсна! Сензорният екран отново работеше. Йей! Вече бях измислил алтернативни решения, но се радвах ужасно много, че не ми се наложи да прибягвам до тях.
Малко по-спокоен излязох на разходка по улицата. Да си призная, все още не можех да се отърся от притеснението, което се породи у мен при преминаването през последната желязна врата. Страх от непознатото, явно. Нито езика знам, нито местните норми, при все че бях изчел доста неща по темата преди да потегля.
Сравнително лесно намерих една интернет зала, или „кафенет”, както ги наричат тук, за да се свържа с близките си. Момчето тъкмо затваряше, но все пак се смили над мен, а 10 минути по-късно, когато приключих, дори не пожела да ми вземе пари.
По-късно, докато хапвах в общото помещение на хотела, се появи едър пичага с каска в ръка, който също търсеше място да пренощува. Заприказвахме се, оказа се чех, връщащ се от Индия. Разказа ми малко за Иран, малко за прекосяването си на Пакистан и за това, че иска отново да иде в Индия, но не с мотоциклета.
Така приключи този ден, изпълнен с още повече дъжд и студ от предишния. През повечето време се намирах на над 1200 м.н.в., достигайки дори над 2000 на няколко пъти, затова и температурите варираха между 5 и 13°C. Дори не предполагах, че Турция има и такова лице, при това през м. май. Признавам си, въобще не бях подготвен психически за всичко това.
Веднъж за малко да остана без гориво. Имам предвид буквално без гориво, тъй като до онзи момент още не бях заредил тубите, които носех именно за тази цел, а на бензиностанцията, която си бях набелязал на навигацията, имаха само дизел. И така на още няколко бензиностанции след нея. Трудно бих описал екзалтацията си, когато най-после хванах отново пистолет за зареждане на гориво десетки километри по-нататък.
Между другото,
вече бях в друга часова зона – UTC +3½
Или по друг начин казано – час и половина напред спрямо нашето лятно часово време. Така или иначе не виждах никакъв смисъл да „сверявам“ часа на телефоните и фотоапарата.
Първите ми впечатления за Иран бяха смесени
Ако трябва да бъда честен – обзе ме лек страх от всичко толкова ново, различно и непознато за мен. Малко хора говореха английски, а униформените бяха мега незаинтересовани. Никой за никъде и нищо не бързаше и това трябваше да бъде нормално за мен, клетия европеец
На сутринта станах по график към 7, оправих си багажа и по най-бързия начин изхвърчах отново на главната улица. Най-после времето бе слънчево, топло и приятно. Първата ми работа за деня беше да си набавя местна валута, а именно ирански риали (IRR).
Лошото бе, че
обменните бюра и банките отваряха врати доста по-късно,
а аз нямах търпение да продължа по пътя си. Затова и приех предложението на човек от улицата да обменим пари. И за да не звуча чак толкова наивно, ще допълня, че за тази цел все пак влязохме в офиса му в една от близките сгради, където започнахме да се пазарим. На третия път вече стигнахме до оферта, която ме устройваше, и така срещу моите долари получих няколко милиона ирански риала. Така
най-после станах милионер!
Без да губя и секунда време се запътих обратно към хотела.
Набързо платих нощувката си, проверих маслото на двигателя и тъй като колегата от снощи още не се беше появил, потеглих.
Най-напред исках да разбера каква е
допустимата скорост за мен извън населените места
За тази цел мислех да заговоря първите полицаи, които срещна. Ако не ме лъже паметта, това се случи в следващото градче –
Маку
Историята накратко – полицаите не ме разбраха, предложиха ми да вляза в управлението с тях, колегите им също не ме разбраха, изкараха някакъв пандизчия, който говореше руски и ми каза, че ограничението е 95.
Малко след това думите му се потвърдиха частично и от тази табела:
Остана висящ единствено въпросът дали ограничението за двуколесни е същото, тъй като обикновено не е. Така или иначе нямах намерение да се движа много по-бавно от това извън населените места, доколкото инфраструктурата го позволява. А тя, повярвайте, позволяваше дори доста повече, особено ако вземем предвид и ниския трафик.
Бях си набелязал конкретен маршрут, по който да стигна до Чалус, откъдето започва един изключително красив проход към Техеран през планината Алборз.
В покрайнините на Табриз
за пръв път се качих на
магистрала в Иран
Истинска, гордо зовяща се „Motorway“, не просто „Highway“. Те са безплатни за мотоциклети, но някои са и забранени за такива. Така или иначе не мисля, че за нас, мото туристите от чужди държави, това би било проблем. Явно затова и на пунктовете за таксуване ми махваха с усмивка, правейки ми знак да продължавам без дори да спирам.
След Мианех
пътят започна да приема следния вид:
Така де, отново се прояви
нюхът ми към намирането на кофти пътища
За сметка на това пред мен започнаха да се разкриват гледки, които ме караха напълно да се абстрахирам от качеството на настилката. Доколкото поне я имаше.
При поредното спиране за снимка изгасих двигателя, а
когато опитах да запаля, не пожънах успех
Не и по тривиалния начин. Помислих си, че може да е от старт бутона, тъй като стартерът въобще не завърташе. Да, но пък имах пад на напрежение с половин волт при натискането му, така че свалих подозренията си от него. Както и да е, направих обратен завой, спуснах се леко надолу, за да запаля по инерция, и продължих по пътя си все едно нищо не се е случило.
Единствената карта за навигацията на английски, която бях намерил, явно бе доста стара, тъй като ме докара до това място.
Е, с питане на местните хора в близкото село бързо намерих правилния път.
Сенчестите склонове, намиращи се на 2 100 м.н.в., изглеждаха така:
Пътят отново бе асфалтиран, а удоволствието от преминаването по него – огромно.
Това всъщност е първият от трите пътя, които горещо бих препоръчал на всеки, дръзнал да прекоси иранската граница.
Представете си път в Родопите, който небрежно криволичи, докато през това време нетърпеливо се изкачва и спуска по склоновете на планината. Е, току-що придобихте бегла представа за релефа, който се опитвам да опиша, но не и за мащабите му.
От един момент нататък успоредно на пътя започна да се движи приказно поточе, но не видях „своя кадър“, който да ме накара да спра и сляза от мотора, затова продължих просто да се наслаждавам на момента.
И така докато не
бях изпреварен от двама абдали без каски,
огледала и мигачи на мотоциклета си, каращи като бесни. Вие ли, бе? Понечих да последвам темпото им, но много скоро се отказах засрамен. Нито познавах пътя така, както те, нито карах 100-килограмова моторетка, повратлива и лека като тяхната.
На някои места между пътя и поточето имаше хора, излезли на пикник. Замислих се дали да не бивакувам някъде наоколо, но все пак прецених, че мога да покарам още малко, преди да разпъна палатката.
Малко по-късно станах свидетел на този приказен залез над оризищата край пътя.
Спрях пред една пекарна за хляб,
където бях посрещнат повече от добре. Комуникацията ни бе ограничена заради липсата на общ език в лингвистичния смисъл на думата, но това не попречи да разбера, че единият пекар ме покани да му гостувам. Аз обаче все още исках да продължа напред, така че ме изпратиха с усмивки, но не и преди да ми дадат една питка, която категорично отказаха да платя.
Когато започна да се здрачава, взех да се оглеждам за отбивка от главния път, за да си потърся място за лагер. Така попаднах пред обширния паркинг на компресорна станция или нещо от сорта. Опитах да поговоря с охранителите там и да ги попитам дали мога да пренощувам някъде в околността. Отначало уж ми позволиха, но след това (по)казаха, че не може, така че продължих да карам още 5 – 10 минути, след което се шмугнах в запустяла портокалова градинка, която ми се стори достатъчно закътана. Така около 23 ч. вече дописвах записките си преди да се отдам на съня.
Днешните ми впечатления,
след като прекарах един цял един ден в тази страна и се отърсих от първоначалния си шок, са доста по-ясни и обективни. И
все позитивни
Тук всички хора са усмихнати, по пътищата постоянно ми махаха с ръка, когато се разминавахме или ме изпреварваха. Когато излязох извън Базарган, силно впечатление ми направиха най-напред огромните камиони, неспирно кръстосващи главните пътища. Най-вече стари американски Mack-ове, Mercedes-и и някое и друго Volvo за цвят. А автомобилите, които виждах най-често, бяха сини пикапи, марка Zamyad, пригаждани за какво ли не. Със закрита каросерия, с открита такава, за транспортиране на бутилки газ и т.н. Марката е иранска и се произвежда още от началото на 70-те. Имат ясно изразена американска визия, но ще ви ги покажа по-нататък.
Неприятното е,
че доста често ме изненадваха неозначени легнали полицаи из населените места, чиято маркировка отдавна се е изтрила. Такива, при това доста високи и стръмни, има и от двете страни на всички полицейски пунктове. Не че нещо, но съм с круйзър, все пак. Не е приятно
Интересно за мен бе как тук уж е арабски свят и никой за нищо не бърза, но в следващия момент всеки пори трафика така, сякаш е на последна обиколка на рали. Ако някого го е страх от шофиране в Истанбул или Грузия, то въобще да не си и помисля за Иран. В един момент просто ми писна да ме изпреварват постоянно, от двете страни, на по една боя разстояние. Автомобили, мотоциклети, само колоездачи дето не го правеха. А най-много ме е яд на мотористите. Чудя се колко ли смъртни случаи уплътняват черната статистика тук годишно, предвид че почти никой не слага каска.
Днес вече стигнах до 2 300 м.н.в. Ако не греша, не се бях качвал на такава височина никога през живота си.
Вторник.
Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран
ден втори
567 km
Сега вече можех да огледам малко по-добре къде точно се бях настанил неканен предишната вечер. Малко след като събрах лагера и се върнах обратно на пътя най-после видях и Каспийско море:
Това, което бях чел, че
всички парцели покрай морето са оградени,
уви, не бе лъжа.
Посоката ми, както вече бях казал, бе
към градчето Чалус,
откъдето започва пътят към столицата, често сочен за един от най-живописните в страната.
Очакванията ми бяха напълно оправдани! Нямам много снимки от тук, но пътят действително е уникално красив и приятно дълъг.
Все пак Иран си е Иран и мащабите тук са коренно различни от всичко, с което съм свикнал. Това е вторият маршрут, който Ви съветвам да следвате, ако дойдете насам.
Колкото по-близо бях до Техеран, толкова по-често започнах да виждам отстрани на пътя хора, държащи огромни табели или просто разрязана диня. Своеобразна реклама на това, което можете да си купите малко по-нататък по пътя. Всичко щеше да бъде наред, ако тези хора не носеха медицински маски, а някои дори кръгли очила, закрили напълно лицата им. Някои използваха и парчета плат, с които бяха увили напълно лицата си. Именно те изглеждаха като прескочили от някоя алтернативна дистопична реалност, в която не съм убеден, че бих желал дори да надниквам, колкото и да ми допада Wasteland вселената на Mad Max.
След като
заобиколих отдалеч столицата, продължих към Кум.
Изкуших се да спра до тази сергия, за да видя какво продават наоколо и на какви цени. Тъкмо когато слязох от мотора, изпод една сянка встрани от пътя се появиха и стопаните ѝ – за щастие неизглеждащи толкова страшно, колкото субектите, които опитах да опиша по-горе.
Запасих се с пакетче шамфъстъци и продължих към следващата си дестинация, а именно
стария пазар в Кашан
При едно спиране край пътя за почивка се оказа, че отново не мога да стартирам по нормалния начин. Няма значение, казах си, сваляйки страничния капак, прикриващ акумулатора. Окъсих стартерното реле, използвайки отвертката от оригиналния комплект с инструменти, съпътствал мотоциклета, който ми бе надлежно предаден от предишния му собственик. Стар трик, който бях научил при едно злополучно пътешествие из Турция преди няколко години. Докато се занимавах с това, един автомобилист дори спря, за да се увери, че всичко е наред и не съм изпаднал в патова ситуация. Приятно, дори не си спомням кога за последно някой, още повече пък шофьор на автомобил, е правил нещо подобно за мен.
Пристигнах пред пазара в
Кашан
в късния следобед, само за да разбера, че по това време на деня почти няма отворена сергия там. За сметка на това хапнах един сладолед, заприказвах се с момче и момиче, туристи от Аржентина и съответно Франция, а когато се приготвих за потегляне, при мен дойде Хюсеин.
Разказа ми, че също кара мотори и че често ходел с приятелите си в пустинята, за да се радват на звездите. За това ще ви разкажа повече малко по-нататък. Хюсеин ме успокои, казвайки ми, че пазарът ставал много по-оживен, но чак привечер, когато температурите приемали по-поносими стойности. Имах конкретни идеи за снимки тук, но не ми се чакаше толкова време, още повече че бях толкова близо до пустинята. Все пак това бе една от основните причини да тръгна насам. Освен това предпочитах да карам до мястото по светло, все пак не знаех какво ме очаква там.
Преди пустинята обаче бях планирал да мина набързо покрай този параклис, намиращ се в градчето
Аран ва Бидгол
Колкото повече излизах от града, толкова по-малко търпение имах. Най-после щях да видя истинска пустиня! От плът и кръв! Или поне от пясък и… пясък…
Почти неусетно минах последните 7 km по асфалт, за да стигна до това
място, където късат билетчетата
за нейно величество,
Пустинята
Да, именно! Късат билетчетата За Пустинята За да минете по този път и да стигнете до самия лагер.
Билети за пустинята
Оттам всъщност в тази посока тръгваха два успоредни пътя. След като спрях и се замислих по кой от тях трябва да тръгна, този човек ми даде знак, че трябва да ида при него, след което да продължа по пътя, който зорко е завардил.
По негови думи ми оставаха 40 километра до лагера. Без да се бавя излишно запрепусках напред по трошляка. Плавно увеличих скоростта до 70 km/h, която ми бе комфортна, и наум сметнах, че разстоянието би ми отнело около половин час. Да, ама не. Малко след това трошлякът се изгуби и скоростта ми намаля драстично. Нищо де, „яваш-яваш“ все щях да стигна.
По-нататък, след доста спускания и изкачвания, играта загрубя, тук-там се появяваше пясък по иначе трамбования път, както и някоя и друга по-голяма локва, запречваща пътя, с прясна кал покрай нея, но най-много ме притесняваха коловозите. Дори не знам колко пъти щях да падна, влизайки в тях, но когато видях тези камили, се почувствах като малко дете в сладкарница. Или зоопарк, само че без зоопарка, клетките и досадните надписи какво да не се прави с животните.
Продължавайки по пътя, настигнах и заобиколих машината, която също се движеше в посока лагера, за да разчиства и заравнява пътя.
След около 25 километра забавления стигнах до това място:
А именно
следващият пункт, на който само проверяваха билетчетата
Вече наистина не можех да карам повече по този път. Не и този мотоциклет, не и с този „идиотски ъгъл на предницата“, както го нарича на майтап същия Светльо, който ме изпроводи на тръгване. След като ми провериха билетчето, казаха, че ми остават 15 километра до самия лагер, но освен че вече бях доста изморен и времето беше напреднало, си давах ясна сметка, че ако не днес, дори утре да продължа нататък, после би се наложило да се върна обратно по същия път, което силно ме демотивираше.
Затова просто попитах хората дали би представлявало някакъв проблем да пренощувам някъде наоколо в палатката си. На първо време идеята ми не срещна особен ентусиазъм, предвид че били оставали само 15 километра до лагера, но в крайна сметка все пак се съгласиха.
Доволен паркирах мотора малко по-встрани, за да не преча на “интензивния” трафик, заключих всичко възможно по него, грабнах статива и чантата от резервоара и със сетни сили се втурнах като млада кобилка по пясъчните дюни, за да опитам да уловя последните слънчеви лъчи в обектива си.