С Анжело днес отново ще открием скрити от очите ни места от китната ни родина: представяме ви Римския мост край Дъбово!Приятно четене:
Римски мост
Дъбово, край Мъглиж
На север от
с. Дъбово (Яйканлий), общ. Мъглиж,
се намира един от най-важните през древността и Средновековието проходи през Стара планина – Друма, Яйканлийски проход, Боаза, Боазки път, Дъбовски проход, Търновска пътека и дори – Руският път.
Заедно с намиращия се на изток Ветренски (Лаханлийски) проход векове наред е осигурявал комуникациите между южните и северните склонове на Балкана, между областите Тракия и Мизия. В миналото между тези пътища било прокарано трасето и на още едно, по-слабо използвано разклонение, което останало в историята с името Иванкова (Ванковата) пътека, тъй като се смятало, че по него от България към Византия избягал узурпаторът на българския престол Иванко, убиецът на Асеня. Второкласният път към Борущица реално повтаря трасето на стария Друм.
Гара Дъбово
свързва основната ж.п. линия София – Бургас с разклонение, минаващо по долината на Дъбовската (Кръстецка, Борущянска, Поповска) река, пресичащо на север Балкана и водещо до Царева ливада, Велико Търново и Горна Оряховица. То е част от линията Русе – Подкова.
В устието на
Дъбовския проход
вероятно е имало изградена пътна станция за отдих, подмяна на конете и нощувка, която била възлово кръстовище на подбалканския римски път от Сердика (София) – Копсис (Анево, Карловско) – Туида (Сливен) – Маркели (Карнобат) – Анхиалис (Поморие) до Месемврия (Несебър) и на презбалканския от Нове (Свищов) до Адриапонол (Одрин). При управлението на император Траян (98-117 г.) Друмът е част от изградената от римляните пътна мрежа. Те укрепили прокараните още от траките пътища през старопланинските проходи. Осъзнали голямото значение на трайната и сигурна съобщителна мрежа, те я изграждали и усъвършенствали търпеливо целия II и през III век. Римляните ползвали робския труд на местното население от тракийските племена одриси и кробизи за настилането с калдъръм (ломен камък, запълнен добре с трамбована пръст между фугите) на стария път в прохода – разклонение от пътните артерии, свързващи от север на юг древния Никополис ад Иструм (край сегашното с. Никюл, Великотърновско) и построения в чест на императора римски град Августа Траяна (днешна Стара Загора).
Древният търговски път
е носел важно стратегическо предимство, затова е трябвало да бъде охраняван. На практика, на всички върхове между Дъбовския и Ветренския проходи е имало крепости, пó скоро постове, тракийски, а по-късно – римски и средновековни. Те са пазели преминаващите и са действали като ретранслатори. Нашите предци са ползвали модерни комуникационни технологии, като оптика и безжични съобщения. Тъй като кулите са били разположени с пряка видимост една от друга, предаването на предварително уговорени сигнали най-вероятно е ставало чрез светлинни сигнали.
Най-близките до нас във времето охранителни постове са от османския период – беклемето, кула или укрепена къща, в която е живял гарнизонът, охраняващ пътя, в м. „Беклемята“ (42.643905, 25.643323) и табията (редута), в началото на прохода (42.611468, 25.655908).
Беклемята (горе), Табията (долу)
В средните векове проходът над Дъбово е ставал
честа арена на сблъсъци между ромейски и български войски
По-известна е битката при Кръстец, при която император Исак II Ангел е разбит от Асен I и фактически България става независима от Източноримската империя.
Оттук минава и войската на цар Калоян, отправяйки се за битката с кръстоносците при Адрианопол. По този път, предвождани от султан Баязид, османците се отправят към Търновград. Пет века по-късно в устието на Дъбовския проход руският генерал Гурко разгромил турските табори на 4 юли 1877 г., а по-късно мирното българско население се спасявало с бягство в Боаза от турските пълчища и башибузуците.
Там, където са били лозята на дъбовци, тече
малко поточе, наречено „Кървеника“ („Кървенишка вада“)
Тук ордите на Сюлейман паша са изклали до крак децата и жените от селото, решили да се скрият в Балкана. Кръвта била толкова много, че поточето потекло кърваво надолу. Народната памет не е забравила невинните убити и оттогава поточето и местността носят името „Кървеник“ („Кръвеник“, „Кървеница“).
Старият римски друм през Дъбовския проход минавал по билото на източния му вододел, като се спускал до Римския мост и минавайки през „Сечената скала“, излизал от прохода при пътната станция в Розовата долина. Този
сводест античен мост
е обявен за народна старина с Държавен вестник (брой 221 от 28.12.1927 г.), а след 1944 г. – и за защитен природен обект. Въпреки, че е на близо 2000 г., той устоява на стихиите (и дори на хората). На стари снимки се вижда, че в началото на миналия век той е бил в доста по-добро състояние от сега.
Римският мост край Дъбово
Римският мост помни и строителството на Презбалканската ж.п. линия (1906-1912 г.) с многобройните тунели, изградени с дялан камък от италиански майстори. Възможно е и част от камъните да са от самото съоръжение, както често се е случвало в историята ни.
До моста се стига по пътя от ж.п. гара Дъбово
към Радунци – Борущица, като на около 3 км от гарата вдясно има паркинг за 5 – 6 коли. В южния му край е подходът към реката и моста.
Според Мрежата, около моста трябва да има беседка. Дори да я е имало, в момента няма следи от нея. Някаква компания (си) е направила една от модерните напоследък „еко“ градински маси и пейки от палети, както и импровизирано стрелбище.
Не личи държавата, дори в измислените рамки на широко рекламираните стратегии за развитие на културния, исторически, селски и изобщо разни видове туризъм, да е направила нещо за обекта.
Дъбово / Dubovo, Стара Загора / Stara Zagora, 6178, BG
Информационна табела и кошче за боклук биха били добро начало. А изконната българска традиция „дето яда, там и с*ра“ не прави чест на никого, нали?
Днешният пътепис ще ни отведе до любимите райони на армейската младост на редакцията – язовир Жребчево и околните, да не ги изброяват градове, села и паланки Наш водач ще бъде Анжело и ще ни покаже потопената в язовира църква, както и келтскаат крепост Асара. Приятно четене:
Потопената църква в Жребчево и крепостта Асара II
В средата на 20-ти век хиляди са принудени да опразнят къщите си и да се изнесат далеч от дома. Изселването на цели райони е с цел изграждане на язовири с ВЕЦ-ове, които да дадат мощен тласък на плановата социкономика. Така се е случило при изграждането на язовир Копринка (Георги Димитров), при Чаталка (недостроен и до днес), както и на много други места. Това е съдбата и на
село Запалня,
чийто останки лежат на дъното на яз. Жребчево. През 15 в. селото вече съществува, споменато е в турски документ от 1472 г. При неочаквано прииждане на р. Тунджа било пометено от водата, а голяма част от жителите му загинали. Оцелелите след потопа основали ново село и го нарекли Азаплу/Азаблу (в превод от турски – мъка, страдание), а в последствие названието се побългарило в Запалня.
Язовирът е строен през 1959 – 1966 г. Краят на селото е през 1962 г., а пълненето чашата на язовира и окончателното заливане на Запалня, Жребчево и Долно Паничарево става през 1965 г. От мъртвото село са оцелели изоставените гробища (42.6354879, 25.8866441),
горе на хълма, с полегнали каменни кръстове, църквата и тук-таме основи на къщи.
С лице към язовира е издигната паметна плоча, но вместо кръст върху нея е изобразена петолъчка, а надписът гласи: „Село Запалня, заселено XV в., изселено 1962 г.“
Всяка година, в началото на септември, запалци се събират тук на родова среща, за да споделят спомена и носталгията си. Тази година срещата е била на 8. септември.
Църквата, носила името на българския светец Иван Рилски, закрилник на българските лечители, е издигната през 1891-95 г. на мястото на стар християнски храм от 5-6 в. Храмът е изграден на хълм, който е бил на високо над селото. Затова е успял да остане над водата. Или поне частично. В месеците на пълноводие – пролетта, при топене на снеговете – църквата остава на 2/3 от височината си потопена. Когато нивото на яз. Жребчево спадне, църквата излиза на сушата и тогава може да се влезе в нея.
Последните години нивото на язовира е критично ниско. От него се изпуска повече вода, отколкото идва по Тунджа, за да бъдат захранвани частните ВЕЦ-ове след него. Риболовците алармират, че традиционните мръстилища на рибата са на сухо и тя не може да се размножава, но това не е някакъв грантов добитък, затова разните добре платени НПО-та и щатни еколози не им обръщат внимание. Това, от друга страна, позволява
целогодишен достъп до „Потопената църква“.
Потопената църква в Жребчево
Църквата се намира близо до град Твърдица, в района около язовира, в който са и новите постройки на жители на бившето село. Подходът към храма е от подбалканския път, като отделянето е под Твърдица. Ориентир са двете бензиностанции на Лукойл и Неси ойл (42.6557188, 25.8942081), като пътят води на юг, към язовира.
Тече дарителска кампания за неотложни мерки по укрепването на църквата.
Потопената църква
адрес: BG-8890 Твърдица
GPS:42.634736, 25.885278
Оризари / Orizari, Сливен / Sliven, 8893, BG
След като разгледахме Потопената църква и се пошляхме по брега сред обраслите с миди основи на къщи, се отправихме към Николаево.
На хълмовете, намиращи се северозападно от града има
древни останки – насипи от ломен камък
на глинена спойка, които очертават древна крепост с правоъгълна форма, с размери 280 х 150 м и площ около 42 да. От изоставянето на древния град, в продължение на повече от 2000 години върху по-голямата част от този терен не е имало никаква човешка дейност, с изключение на няколко лозя в най-ниската южна част. Останките са съхранени напълно, под тънък пласт горска пръст, обрасли с ниски дървета и храсти. На местата на най-големите сгради каменните насипи се виждат над земната повърхност. При работа по останките от древнотракийския град-крепост „Берое“ (Стара Загора) многократно са се разглеждали точно такива насипи и валове от ломен камък без хоросан, характерни за тракийското крепостно строителство преди римското нашествие. В периода 5 – 4 в.пр.Хр. укрепеното селище, изградено върху двата западни хълма прераства в тракийски град- крепост. Може да се предположи, че тук се е намирала
келтската столица Тилè
Тракийският топоним Тилè (Τυλίς) е точно и цялостно тракийско съответствие на гръцкото наречие „τυλιχτός”- „увит, обвит”, в смисъл на „защитен, опакован”, в чиято основа стои глаголът „τυλίσσομαι”- увивам се. Селището е заобиколено от юг от река Тунджа, от запад – от блатото в местността Азмака и от север и изток – от реките Хаинбоазка/Радова/ и Лазова, чиито разливи правят невъзможен достъпа до него. Крепостта се издига откъм единствената възможна посока за достъп до селището, от северозапад..
Около 277 г. пр.Хр. келтите, придвижвайки се последователно по течението на р. Тунджа на изток, завладяват Тилè. Те превръщат крепостта и селището в своя столица, тъй като то се намира на стратегически кръстопът – пътят от Месембрия и Анхиало за Сердика минава под южните крепостни стени; от Бяло море по реките Марица и Тунджа през Хемус за Мизия и река Дунав минава от източната ѝ страна, а пътят от Филипополис и Берое през Средна гора минава на запад от укрепеното селище. Градът се намира в центъра на завладяната от келтите територия в долината на река Тунджа. В чуждо социалноикономическо, етническо, политическо и военно обкръжение келтската маса трябва да запази своята компактност, за да оцелее. Това води до засилване на централизацията и издигане ранга на върховния вожд до цар. От укрепеното селище до гр. Николаево, еднакво отдалечено от всички краища на територията, заета от келтите, царят може да управлява ефективно ресурсите си. До това селище река Тунджа е плавателна през 3 в. пр.Хр. през цялата година. Това се дължи на вливането на големи реки в Тунджа при гр. Николаево, като реките Радово, Лазова и Улишница, каквито липсват по горното течение до Севтополис. Коритата на тези реки са пет, шест пъти по-широки от днешния профил на течението им. Това може да бъде обяснено с пълноводието им в миналото. Келтските царе отчитат икономическите реалности, за да гарантират съществуването си в Тракия. Последният келтски цар Кавар дава привилегии на търговците в своите владения, сече монети с различна стойност и се опитва да създаде икономическа база на властта си в Тракия, за което е необходим евтин и удобен воден път до столицата му.
В условията на келтско владичество новото селище не е укрепвано със стени. Запазена е част от права улица, широка 5 m, с каменна настилка и тротоари по 1,5 m. Основите на сградите, които се подават над земята, са изградени от камък и хоросан.
Траките през целия период на келтската хегемония по долината на река Тунджа не прекратяват съпротивата си. От средата на 3 в. пр.Хр. те започват постепенно да изтласкват келтите от завладените селища. През 214 – 213 г. пр.Хр. те превземат последната крепост на келтското господство в Тракия, столицата на цар Кавар – древния тракийски град Тилè. Древното селище никога вече не възвръща славата си и постепенно запада.
Келтска столица Тилè
адрес: BG-6190 Николаево
GPS: 42.639167, 25.784167
На върха Дебелец, където е древното тракийско светилище, от ранножелязната епоха до началото на 6 в. сл.Хр. няма селище. Траките не изграждат селища в непосредствена близост до светилищата си. Келтите през периода на владичеството си в Тилè също не използват най-високия източен хълм, освен за наблюдателен пост. Техните светилища, за разлика от тракийските са на равни места, защитени с ров и насип, с ритуални ями, колове и постройки в ограденото пространство. Поради това, по време на сондажните разкопки през 1985г. на Дебелец не са открити останки от селище в този период.
На хълма Асара/Дебелец, се издига отдавна забравена крепост
Според историците тя е ранновизантийска, построена през 5-6 в. като част от старопланинската крепостна система за охрана на стратегическия проход Хаинбоаз (hain boğaz – коварния пролом). От нея се разкрива невероятна гледка във всички посоки. Някои я наричат „Асара II“ по името на хълма , а и за да се различава от източнородопските крепости със същото име (напр. тази при Звездел или онази при Рабово, всяка от които претендира, че е „по-по-най“). Всъщност всички тези „Асари“ са най-вероятно изкривени Хисар (тур. hisar, от араб. حصار , ḥiṣār – крепост).
Под хълма Асара се е намирала и
легендарната „Царска дупка“
– сега затрупан вход на пещера. Според легендите, в миналото пещерата е била таен изход от крепостта и през нея се е стигало до близката река Радова. При всеки древен град, както и при Тилè, има (поне) една легенда. Когато траките проникват в града, цар Кавар със златното си съкровище търси спасение в пещерата на върха Дебелец. Но всички изходи са завардени и той остава навеки под земята. Легендата гласи, че който освободи духа му, ще получи златното съкровище като награда. И тъй като във всяка легенда има истина, да се запитаме
защо пещерата се нарича „Царската дупка”?
Никъде в историческите извори и в народните предания и спомени няма дори намек друг цар да е посещавал тази пещера. Независимо дали цар Кавар остава в пещерата или не, думата „цар”, както и епитетът „царска” в названието на тази пещера, произлиза от общия индоевропейски корен „ŝūra”- „герой, воин, победител” през тракийската му форма „Σ(ο)υρα(ς)”, която е теоним, съответстващ на Тракийският конник и същевременно топоним на хълма, светилището и пещерата.
Названието „Царската дупка” на пещерата на върха на хълма Дебелец е отзвук, достигнал до нас през вековете, от особеното култово значение в древността на светилището на Тракийския конник на същия хълм.
При изкопни работи за водопровод е открит ров и защитен зид със същия градеж, като този на крепостните стени. Това показва, че през късната античност селището не е върху двата хълма на запад от „Асара” (Тилè), а долу в равнината край река Радова. На източния склон на хълма са били разкрити и основите на църква с много красив глинен кръст. За съжаление, първи до нея се добират иманяри.
Крепостта с дължина 128 м, ширина 62 м и площ от 8 да заема билото на хълма. Проучена е от археолога Стефан Лисицов през 1985 г. Тя е обградена отвсякъде със стръмни скали и е достъпна само през седловината и полегатия склон от запад и северозапад, откъм другите два по-ниски хълма. Чрез сондажни разкопки са проучени защитните съоръжения: окоп, вал, протейхизма (предна или допълнителна стена), междинен и главен зид. Единствената друга крепост в България с три реда крепостни стени е „Царевец“.
Стените са строени чрез градеж „opus implectum“. Според архитектурния речник това е зидария с две лица, изградена с обработени или необработени камъни (или тухли), между които се изливал пълнеж от дребни камъни, смесени с хоросан. Тук са използвани лицеви варовикови и пясъчни блокчета и керамични елементи в хоросановата спойка. Крепостната стена е запазена отчасти с височина 1 м. Най-външният пояс е с кръгли кули, а най-вътрешния е най-дебел – около 2 м. Това много добре личи в северозападния ъгъл на крепостта, където външните стени завиват плавно, докато вътрешната – под прав ъгъл. Успоредно на крепостния зид е имало и ров, който е обхващал изцяло крепостта.
При извършваните археологически разкопки в региона са открити следи от каменни сгради, средновековни оръжия, съдове, украшения и керамични елементи от различни епохи – от 12 – 9 в. пр.Хр. (халщадска керамика от ранножелязната епоха) до 13 – 14 в.
Нашата цел бе да издирим и посетим именно
Крепостта Асара II
Както често напоследък ни се случва, уцелихме най-дългия маршрут (червената линия на снимката по-долу).
Оставихме колата под моста на Подбалканския път и
поехме по черен път край река Радова,
от източната страна на хълма. Само след 100 – 200 м GPS-ът с нотка на самодоволство съобщи, че сме пристигнали. Да, но вероятните останки на крепостта се виждаха на повече от 50 м над нас. Продължихме на северозапад покрай хълма с надеждата да намерим пътека в шубраците, която води нагоре. Това се случи чак след километър, когато от голям бор започваше път, водещ на юг. По едно време се появи отклонение вляво, насочено на изток. Надявахме се, че това е вярната посока и не сгрешихме. Скоро стигнахме до южната крепостна стена и основите на кръгла кула.
Цялата територия на крепостта е обрасла с бодливи храсталаци и саморасли дървета, не личи скоро да е извършвано каквото и да е облагородяване или консервация. Най-активни са били вандалите, които не са се посвенили да донесат спрейове и да оставят „артистичните“ си подписи по останките.
Всъщност вече е прекалено банално да разсъждаваме, ако не бяхме българи, а някакви (произволно) други, какво бихме направили с тези природни и културно-исторически дадености… Всяко мнение за отговорността на държавата и отделния гражданин, споделено по форумите, се оценява като „мрънкане“ от електората, пречещо му да се наслаждава на шекерено-лепкавия „живот“, клокочещ от телевизора.
На връщане решихме да пробваме друг път – след като стигнахме споменатото вече Т-образно кръстовище на черните пътища, вместо на север, откъдето дойдохме, продължихме на юг. Следвайки главния път, стигнахме до вододайната зона на Николаево. Явно този път е, за да могат машините на ВиК за поддръжката на каптажа да стигат до него. Оттук по пътечка между боровете, надолу и наляво, отново стигнахме до колата.
По-късно открихме, че до крепостта може да се стигне от запад, от стария път Николаево – Лагера, Гурково. Има слухове, че дори съществува указателна табелка.
Днешният пътепис ще ни отведе в Родопите – с Анжело ще стугнем до Асеновия камък и крепостта Перистер. Приятно четене:
До Асеновия камък и крепостта Перистера
Кричим и Пещера
От няколко години насам прекарваме последната седмица на август в Родопите. Пътят ни обикновено минава през (покрай)
Кричим,
но все не намирахме време да посетим
Асеновия камък и Иванковата крепост
над града. Началото на селището се свързва възникването на двете ранновизантийски крепости (4 – 6 в.), разположени на двата бряга на р. Въча, в началото на пролома. Възможно е историята му да започва от по-ранни времена, предвид античния град, намиращ се източно от града и носещ името Драговец.
Двете взаимосвързани крепости, пазили подстъпите към планината, се намират на мястото, където Въча напуска Родопите. Първата се нарича „Малкото кале“ и е разположена на десния бряг на реката, а втората – на левия и носи имената „Кричим“, „Голямото кале“ или „Иванковото кале“. Строена през два периода – ранновизантийски и български (по времето на хан Крум). Разрушена е през 15 век, когато загубила стратегическото си значение. Запазени са стени с височина до 3 м, както и водохранилище (щерна).
Голямата забележителност е
„Камъкът на цар Асен“,
на който е изсечен изключително ценния за историята Кричимски надпис, отлично (sic!) запазен и днес. С известна доза въображение може да се прочете:
„На този камък седя цар Асен, когато превзе Кричим“
Тъй като не е ясно за кой от Асеневците, 1st или 2nd (или както вече е модерно да се казва, дори в НС, ай или ай ай), и за кой поход и победа става дума – този от 1190 г. или от 1230 г. …можем да считаме, че този надпис е средновековен вариант на сакралното „Пиши к@р и да си одиме!“
нещо, носещо гордото име „Поддържан резерват „Изгорялото гюне“
Като видиш табелата на резервата, започваш да се чудиш: Какво ли щеше да бъде, ако резерватът не беше поддържан?!
Поддържан резерват Голямото гюне
От посещението на Иван Петрушев през 2016 г. нищо не се е променило, не и към добро.
Кричим / Krichim, Пловдив / Plovdiv, 4220, BG
Най-удобно е да се паркира на гърба на църквата „Св. Козма и Дамян“ на края на града. Оттук започва път, някога посипан с трошен камък, към резервата. Отдолу крепостта може да се разпознае по избелялото знаме, окачено на стената.
Знаме над Иванковата крепост
На около 200 м от началото вдясно има няколко стъпала (42.0405095, 24.4639763),
от които започва пътека, която отначало е успоредна на пътя, а после „забива“ стръмно нагоре. Има си и „маркировка“.
Към крепостта
Пътечката многократно се разклонява, а ние се стремяхме да вървим по по-утъпканото и по-мръсното отклонение. Където имахме възможност, обозначавахме маршрута с пирамидки от камъни. Стигнахме до марашасала черешова градина и тук открихме една от табелите, поставени от Юлия Вукова през 2016.
Към крепостта
Покрай изоставено лозе, в подножието на скалите, се вие пътека, която с няколко разклонения, някои стръмни, други – по-полегати, ни отведе до върха.
Иванковата крепост
Не рискувахме да се катерим много-много по скалите и стените, защото няма никакво укрепване и обезопасяване, и рискът от падане в дерето е доста голям. Оттук се открива прекрасна гледка към долината на Въча и Кричим, и към ридовете на Родопите.
Не можахме да се ориентираме
накъде да продължим за Камъка,
затова слязохме пак на пътя и продължихме нагоре. На първата по-голяма отбивка вдясно (42.0360054, 24.4660514)
продължихме нагоре и след няколко грешни хода намерихме
Асеновия камък
Асеновия камък
По-късно установихме, че тази пътека е вече отбелязана в OSM от Squiffy преди няколко години. От информационната табела, не позоваваща се на авторитети, научихме, че
камъкът вероятно е бил под Д-то на Иван Асен II
В името на проучването решихме да се върнем към крепостта, за да намерим краткия път между двата обекта. Преминахме през полянка, край импровизирана чешма и намерихме втора табела на Юлия, скрита в шубраците. Продължихме и след малко стигнахме отново до черешовата градина, спомената по-горе. Опитахме се да обозначим посоката с каменна „стрелка“, дано се запази на полза роду.
ранновизантийско военно укрепление. Археолозите я датират към 4 в. до приблизително 7 в. включително. Разполагала е с цитадела, вътрешен град и подградие с обща площ от 24 дка. На същото място вероятно е съществувало древно тракийско светилище.
Крепостта е 15 дка, а цитаделата – 3 дка. Проучванията ѝ започват през 2007 г. от доц. Бони Петрунова по инициатива на НИМ. Крепостната стена е с дължина 253 м и (предполагаема) височина 14 м. Покрай нея са открити основите на 28 помещения – складове и казарми.
Крепост Перистера
Планът на цитаделата е уникален. Двете източни кули са оформени като еднокорабни църкви. В тях войниците са се молели преди битка. И са отправяли благодарност към Бога след победа. Освен тях имало още 4 кули – три правоъгълни и една триъгълна. Над 300 уникални находки са открити по време на разкопките – монети, фрагменти от надписи, накити, мраморни детайли от сградите, съдове от глина и стъкло, бронзово кандило с кръст, бронзови ножове, части от стрели, копия, теглилки, шивашки предмети от кости и др. Сред тях са златни монети от времето на император Юстиниан от 6 в. Те потвърждават значението на крепостта от древността. Тук могат да се видят „първите хладилници“ – долиуми – огромни керамични делви, в които някога са били съхранявани жито и други хранителни продукти.
Долиуми
Името на крепостта произлиза от гълъб – перистера (περιστέρι)
на гръцки. В центъра на цитаделата има мегалит, наподобяващ птицата. Според информационната табела, в него се е вселил духа на местната тракийска девойка Перистера (sic!).
Перистера
Според друга легенда за „Перистера“ когато през 313 година във Византийската империя било въведено християнството, местните обитатели трябвало да изберат на кой от хълмовете да изградят цитадела. От хълма „Света Петка“ литнало ято гълъби и така посочило мястото, тъй като гълъбът е символът на Светия дух.
След разкопките крепостта е консервирана, реставрирана и облагородена. Цитаделата и крепостните стени са „запечатани“, за да се запазят от климатичните промени.
Южната кула е триетажен музей
Проектът се реализира от община Пещера и е на стойност 3 506 696,12 лв. Осъществява се с финансовата подкрепа на Оперативна програма „Регионално развитие“ 2007-2013 г., съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейския фонд за регионално развитие. Слава Богу, при усвояването на евромилионите местната управа не се е подлъгала да прави бутафории от итонг и пластмасови панели, като на други места.
В бъдеще се очаква намиращите се от запад сгради на бившите казарми да бъдат адаптирани като хотели, ресторанти, магазини, културно-информационен център и всичко друго, нужно за една модерна туристическа инфраструктура. В двора на някогашния военен обект в подножието на хълма ще има алея на старите занаяти, съществували в Пещера. Тя ще е по подобие на улиците в Етъра.
На разположение на посетителите има безплатен паркинг.
Стига карантина, стига корона – с Анжело отиваме на Балкан! Той ще ни води днес до Сувчарското пръскало в Стара планина. Приятно четене:
До водопада Сувчарско пръскало
Централен Балкан
Тръгнахме към
Карлово
да посетим някакво мероприятие, което от началото на седмицата се провеждаше в Градската художествена галерия. Кой да ти знае, че в събота и неделя, дните, в които гостите на града биха я посетили, галерията… е затворена!
Помотахме се из центъра, огледахме руините на построената от Евлоги Георгиев вълнено-текстилна фабрика и подарена на града (групов паметник на културата и архитектурното строителство, явно неприоритетен) и решихме да отскочим до намиращото се на двадесетина км
Христо Даново
Буквално с последните къщи на селото започва Национален парк „Централен Балкан“. В началото на парка се намира
водопадът „Сувчарско пръскало“,
обявен за природна забележителност през 1965 г.
За да стигнете до пръскалото имате две възможности:
Паркирате автомобила си в центъра на селото. Оттам трябва да се върнете обратно по пътя, по който сте дошли и да завиете на ляво по първата пресечка след църквата, която остава вдясно от вас.
Завивате по третата асфалтирана пресечка вдясно след влизане в селото (първа пресечка вдясно след автобусната спирка).
Ние, предвид изгубеното време, използвахме вариант 2. Улицата продължава все направо през „Цигойнен махaлеси“ (lingva franca!), докато излезе от селото, премине над реката и завие вляво. Тръгва се по асфалтиран път (42.7281379, 24.6076903)
42.7281379, 24.6076903
удивително добре запазен, поне в началото. Наричат това шосе „Военният път“, защото е строен за военни цели, а също и Корфийският път, защото води към т.нар. Корфия (κορφια – пазва, гръд) – пасище, закътано в пазвите на планината и носещо фамилното име на бившите си собственици (вероятно някакво семейство български преселници от Беломорието). През цялото време вляво, в ниското, остава реката Коджа дере (Koca dere – Големия дол, Белята), а от дясно, от високото, от време на време се чува шума на преминаващите по прохода Троян – Кърнаре автомобили.
Когато пътят е строен, вероятно е имало изобилие от безплатна (войнишка) работна ръка и не са изградени подпорни стени. Има огромни скални късове по платното, а на места то достига до тясна пътечка, поради свлачища. Личеше си, че скоро е минавала някаква пътна машина, но разчистването бе като за военна техника, а не за нормален автомобил. Все пак успяхме да стигнем почти километър над селото (42.735022, 24.599287),
откъдето нагоре „разчистеното“ не беше по силите на нашата кола.
Военния път
Пътят се изкачва постепенно и се вие, разкривайки красиви гледки към с. Христо Даново, планинските върхове и реката долу.
Долината на розите
Колкото по-нагоре по Военния път се отива, толкова повече тясното устие на р. Коджа дере затваря изгледът назад. За сметка на това пък, напред се отварят гледки към две дълбоко врязани в планината и подобни на лабиринти долини – на р.Коджа дере и на левия й приток, река Дамар дере (Damar – жила на геологичен пласт), известна и като Корфийско дере, разделени от тънкия рид Орта бурун (Orta burun – Среден нос).
По-нагоре пътят става по-равен, скалите се отдръпват и няма толкова срутили се камъни, а той самият е „покрит“ със зелен свод от ниски клони на дървета.
От импровизирана наблюдателна площадка край пътя се открива спираща дъха панорама на северозапад към склоновете на рида Орта бурун, покрити с множество интересни скали и причудливо разкривени от стихиите ниски борове. Долу разпененото Дамар дере се спуска стръмно и с оглушително бучене по издълбан в скалите дълъг и подобен на писта за бобслей тесен улей.
Час след от тръгването стигнахме до масивна заключена бариера. Дори да можехме да „прескочим“ срутванията по-долу, с кола щяхме да сме дотук.
Кучето започна усилено да души и да лае в храсталаците край пътя. Оказа се змия с перфектна камуфлажна окраска. Това ни напомни да сме по-внимателни и да си гледаме под краката.
Змия
След километър намерихме „виновника“ за разчистването – малък багер за пресечени терени. Беше оставен отключен, с отворена врата. И наистина – на това място няма как да откраднеш и да пренесеш каквото и да е, а и баир-будалите не са такива хора!
Багер
Веднага след машината имаше друга, „пешеходна“ бариера, след която пътят завива под прав ъгъл наляво. Скоро преминахме по циментов мост над малка рекичка, пореден ляв приток на Дамар дере. Известна е като
Сувчарска река или Сухчаирско дере
Всъщност, правилното име би трябвало да бъде Сучаирска (su çayır – водни ливади), като едноименната местност, откъдето води началото си. Съответно и водопадът, който образува реката в средната си част, би трябвало да носи същото име като нея – Сучаирско пръскало.
Пътеката към Сувачаирското пръскало
Пътят продължава към хижа Козята стена, а саморъчно направена табела ни показа, че след моста трябва да продължим надясно по пътека през гората. След десетина минути стигнахме до малък каптаж и първата „официална“ табела. Пътеката на места е доста стръмна, а имаше и кални хлъзгави участъци. Явно подпочвените води са плитки и се просмукват под нападалата шума.
След 300 – 400 м стигнахме до място, където пътеката се разделя – вляво хоризонтално към скална тераса, водеща до скалния венец, откъдето се „изсипва“ 54-метровия водопад, а надолу – към реката в основата му.
Сувачарското пръскало
В подножието на водопада водата се разбива в малък вир, образувайки красива дъга.
Сувачарско пръскало
Явно рекичката е изключително пълноводна, особено през месеците в края на пролетта и началото на лятото. Не са един и два пресъхналите водопади, които сме посетили в неподходящия сезон – лятото и есента. Гледайки огромните дървета, „стифирани“ под странни ъгли от водата, разбираме че през валежните сезони водният поток застрашително увеличава обема си.
Докато обикаляхме водопада, се появи униформен охранител, който след това продължи към Козята стена с единственото разумно превозно средство за този терен – ендуро мотоциклет.
На връщане излязохме на асфалт по неофициалната пътека по левия бряг на реката. Тя е доста по-плавна от тази, по която се качихме и излиза преди моста.
Сувчарско пръскало
адрес: BG-4339 Христо Даново
GPS: 42.758893, 24.608110
Христо Даново / Khristo Danovo, Пловдив / Plovdiv, 4339, BG
Целият пешеходен маршрут от водопада към мястото, където оставихме колата, е около 3,5 км, като чистото време за ходене е около 45 мин (надолу). Нагоре, предвид средният наклон от 6° и кондицията ви, ще е необходимо повече време. Статистиката може да бъде видяна по-долу, а трекът може да бъде видян тук, а свален от и тук.
Днес с Анжело ще идем на хладно – той ще ни заведе до Фотинските водопади в Родопите. Приятно четене:
Фотинските водопади
Фотиново е разположено на изток от връх Баташки Снежник, на двата бряга на река Фотинска, на около 24 км от гр. Батак и на 10 км от село Нова махала. Пътят е нов, без дупки след Нова махала. Информация за село Фотен като българско село се открива за пръв път в писмените източници около края на 16-ия век. В селотото има много мостове, минаващи над реката, които датират от Средновековието.
Пътеката за водопадите започва от двора на гатера долу, в ниското, край (41.882772,24.3552897) Фотинска река. Върви се по селския път, който следва реката. Почти веднага след гатера следва първата местна забележителност – т. нар. Римски мост, който прехвърля реката.
Римски мост на река Фотинска
След десетина минути ходене се стига до хубави
полянки вляво и дървено мостче, водещо до беседка, построена на малко хълмче
вдясно. Около пътя са израснали хубави лески.
След около 30 мин. се стига до беседка вляво, построена по европроект.
Изградена е (по идея) до малко поточе, приток на реката, но то (поточето) не се
е съобразило с евродирективите и е подкопало беседката, като я е направило
почти неизползваема – поредният пример за “правилно усвоени пари”, вероятно от
правилните хора, като резултатът не носи никаква полза на обществото.
Около 45 мин след тръгването се преминава през мост, който не изглежда много стабилно, но това явно не смущава когото трябва.
Не–римски мост на река Фотинска
Реката остава вляво, в дерето, а пътят леко се
изкачва. След следващия завой в подножието на скалата вляво има беседка и
огнище, както и плоча, информираща ни за лобното място на първия родопски партизанин.
По-нанатък има нова чешмичка с паметна плоча, от която може само да се разчете, че е в памет на Ахмед. След 50 м е беседката и информационната табела за водопадите (41.890980,24.384897).
Много приятно впечатление ни направи
монтираната на беседката и заредена (!) аптечка, та дори и очила, за да могат
хора с проблеми (евентуално) да разчетат указанията върху опаковките на
медикаментите.
Оттук пътеката тръгва стръмно надолу, като се разклонява – за първия водопад – вляво, за втория и третия – вдясно.
Първият водопад се вижда най-добре от импровизираната наблюдателна площадка срещу него. Особено ни впечатли тъмночервеният цвят на скалата вдясно долу, в коритото на водопада.
Към другите водопади пътеката става малко екстремна, тъй като преминава по тесни и стръмни места, повечето влажни и доста хлъзгави и прекосява Фотинската река през мостче. Тук също има разделяне на пътеката: вляво – към водопадите, и вдясно – към яз. Въча.
Третият водопад, макар и по-нисък от първия, изглежда по-пълноводен.
За да се види добре вторият водопад, трябва се
изкачите по пътечката, започваща от мостчето и издигаща се нагоре, вдясно от
водопадите, и водеща до върха на надвисналата скала – така можете да го гледате
отвисоко. Той е най-висок от трите и най-красив. Оттук могат да се видят и
трите Фотински водопади едновременно.
Пътят на обратно е малко по-бавен предвид
изкачването.
Днес Анжело ще ни разведе из чукарите в района на Батак, в търсене на Ташбоазкото кале. Приятно четене:
Ташбоазкото кале край Батак
Няколко години подред почивахме около Сърница,
на язовир Доспат. Тази година решихме малко да променим дестинацията, като се
обърнем към язовир Батак. Както става обикновено, когато търсиш в последната
минута, изборът е ограничен, още повече, че сме с домашен любимец. На поносима
цена намерихме каравана в Majestic Houses. Това е комплекс от няколко
разнородни къщички на брега на язовира. Мястото е много добро като
разположение, разполага с оборудвана със съдове и прибори кухня, фурни, газови
бутилки, барбекюта, микровълнови, хладилници, фризер, климатици, няколко
беседки, както и собствен кей, понтон и лодки за запалените риболовци. За
съжаление системата на отходната канализация не бе изпълнена добре, без сифони,
и в караваната вонеше от миниатюрната баня/тоалетна. При останалите къщички
нямаше този проблем.
Оттук направихме няколко излета, като първият
беше до
крепостта „Ташбоазко кале“,
(Taş boğaz – Каменен пролом), тракийска и (предполагаемо) средновековна крепост, която се намира на около 16 км югозападно по въздушна линия от центъра на гр. Батак, югоизточно от стената на днешния яз. „Голям Беглик“. С автомобил разстоянието е около 24 км.
Крепостта не е голяма, като най-достъпна е от
юг, където е била и портата на крепостта. Тя е с неправилна елиптична форма,
следваща конфигурацията на терена, а площта ѝ е около 1.5 – 1.8 дка. От запад
са я пазили отвесни скали с височина до 5-6 м, а от изток много стръмният
склон. На върха на възвишението и на крепостта се забелязват големи струпвания
на камъни, най-вероятна останки от сгради. Купчините са с височина на някой
места до 2 м, което предполага, че под тях може и да има запазени стени. Те са
градени от местен ломен камък, споен на някои места с хоросан. Като цяло
градежът е без спойка, което предполага, че крепостта е тракийска, но е
използвана и през по-късни времена.
Край Ташбоазкото кале
Може да се предполага, че дебелината на стените ѝ е била около
м. В южната ѝ част зидът видимо е бил по-дебел и там се наблюдават останки от кули. Едната е била вляво от крепостната порта и е била правоъгълна, вероятно е защитавала входа на крепостта. Втората кула е с кръгли очертания и се е намирала на югоизточния ъгъл на крепостта. Крепостната порта е била с ширина около 1.5 м.
Ташбоазко кале, Батак
На 100-150 м от крепостната стена, надолу по склона, се забелязват останки от укрепителни съоръжения (окопи с укрития), които обикалят хълма от изток, север и запад. Това са гранични отбранителни съоръжения, от края на XIX в., тъй като точно от там е минавала границата на България с Османската империя до 1912 г. Укрепителните съоръжения са изградени с камъни от крепостта. От западната страна окопите са вградени в западната крепостна стена на калето.
Ташбоазко кале, Батак
След като преминахме стената на язовира, продължихме по пътя и след 500-600 м вляво видяхме мизерно пътче, вероятно използвано при дърводобива, и водещо до голяма поляна. Видимостта е лоша заради многото завои и ако бяхме спрели там, щяхме да го запушим и да създадем затруднения на работниците. Затова продължихме още малко и след следващия завой се показа по-широко място с чешма (41.808830,24.135063), на която бе подпряна счупена мраморна плоча с надпис „На 1000 м летен партизански лагер Гежоно… кла…“. Търсих в мрежата, но не можах да намеря информация за този лагер. Повечето линкове са за лагер „Техеран“, който е доста по-далеч, а най-близкият – на около 5 км, е лагерът в местността „Лонгурлии“. От друга страна, в мрежата има снимки за туристическата пътека до последния лагер, и там фигурира същата плоча.
Оставихме колата до чешмата и тръгнахме да
търсим коларски път. Защото в Мрежата пише, че такъв води до крепостта. Не
вярвайте на Мрежата! След като пообиколихме насам-натам и се намокрихме до
кръста от росата, почти случайно намерихме пътека, която ни доведе до калето.
Да обобщим:
Оставяте колата на язовирната стена и вървите 500 м по пътя (без банкет), като рискувате някой бързак да ви отнесе, и стигате през по-горе споменатото пътче до поляната;
Паркирате до чешмата и по трасето на далекопроводите, които минават над главите ви, стигате до поляната.
Сега продължавате на север покрай
далекопровода, като се стараете високото напрежение да ви е отдясно. Когато
стигнете до стълб, в чиято основа има голяма канара, се отклонявате на
северозапад.
Ташбоазко кале, Батак
Крепостта е на 100 – 150 м оттук.
Не бяхме се подготвили за „странични“
занимания, а се оказа, че в района има страшно много гъби, най-вече пачи крак и
манатарки, и червени и черни боровинки. А въздухът е напоен с мирис на смола,
здравец и – в края на август! – мащерка.
Гъби край Ташбоазко кале, Батак
От високия конусовиден рид (1603 м), на който се намира крепостта, се разкрива красива гледка към язовира.
Язовир Голям Беглик
Трекът от калето до малкото пътче може да бъде
видян тук, а изтеглен оттук.
Крепост
„Ташбоазко кале“
адрес: BG-4580 Батак
GPS: 41.813219, 24.13365
След като слязохме от Ташбоаз и позяпахме язовира, се отправихме към
Ракитово
Идеята беше да успеем да стигнем до
тракийската крепост и светилище на връх „Пашино бърдо“
Според Гуглето до хижа „Пашино бърдо“ има път, а оттам до крепостта е близо. Навигацията ни прекара през зона на действащи и изоставени почивни лагери и вили, докато асфалтът свърши (41.9595609,24.0919567) и нататък продължаваше черен път. Все пак тръгнахме по него, още повече, че не беше въпрос на живот и смърт, дали и къде ще стигнем. Пътят е полегат, времето – хубаво, наоколо – къпинаци с узрели плодове, романтика!
Лека-полека стигнахме до вододайната зона на Ракитово (41.9502, 24.0881).
Пашино бърдо
Ако имах интернет на телефона, може би щях да
направя справка, че от хижа „Пашино бърдо“ ни дели един баир, на който се намира
търсената крепост, но тъй като не обичам да свързвам в мрежата нищо, на което
не стои стабилно бутилка бира, пропуснах(ме) тази възможност (зеленият маркер е
каптажът на Ракитово).
Пашино бърдо
Все пак трябва да ни остане нещо и за
следващия път, нали?
Трекът до вододайната зона на Ракитово може да
бъде видян тук, а свален оттук.
С Анжело днес отиваме на карнавал – в Ксанти, за Сирни заговезни, всяка година има карнавал
Приятно четене:
Ксанти: Карнавалът за Сирни заговезни
Карнавалите са ритуални шествия с обърнати роли
– тук кралят е за посмешище, а шутът – герой. Характерни за християнската религия, те се провеждат в края на февруари и началото на март, като
с тях се отбелязва началото на Великденския пост
Освен че маскираните участници променят своята индивидуалност и социален статус, те се отдават на забавления и консумация на храна и алкохол като „за последно“.
Предполага се, че
началото е от римско време, от Navigium Isidis („Корабът на Изида“),
маскирано шествие, което на платформа (carrus navalis) вози макет на кораб и изображение на Изида и с което на 5 март се открива корабоплавателният сезон. Тези шествия са забранени от ревностните християни Теодосий I Велики и сина му Аркадий през 395 г. В Западната римска империя те продължават още малко, докато църквата не ги забранява окончателно.
Така от carrus navalis става carne levare („сбогом на месото“)
и се обозначава началото на постите.
Докато в католическия свят карнавалите могат да се смятат за заместители на Сатурналиите, то при православието те изместват Дионисиевите празници и др. езически ритуали.
В Гърция карнавалът (Αποκριές) има същото значение.
Най-големите карнавали са в Патра (от 160 г.), Тирнавос (от 120 г., като основният символ е еректирал фалос), Козани (и кладата на централния площад), Ретимно на Крит и в Ксанти (от 1966 г.).
е град в Североизточна Гърция, Беломорска Тракия, в подножието на Руен планина. Старото българско име на града е
Царево
Бил е столица на деспот Момчил (Момчил юнак). Заедно с Гюмюрджина (Комотини) и Дедеагач (Александруполи), е сред главните градове на историческата област Западна Тракия. През града протича река Върба (Скечанска) (Κόσυνθος, Eskidje), на източния ѝ бряг е разположен
квартал Самаков (Σαμακώβ),
над който е манастирът „Света Богородица Архангелска“ (Παναγίας Αρχαγγελιώτισσα). В този квартал около 700 души, българоезични мюсюлмани, преселници от Самоков, са се самоопределили като помаци.
Panagias 6, Xanthi 671 00, Гърция
Селището е известно от 879 г. пр.Хр. като Пара (проход, боаз). През 100-тната г. сл.Хр., вече Топирос, става град. През 549 г. е разрушен от варварите, но възстановен и укрепен от император Юстиниян. През 1347 г. голяма чумна епидемия убива почти всички жители, а веднага след това османците завземат района и го населват с преселници от Мала Азия. В началото на 18 в. това е богат град, издигнал се покрай производството и търговията с висококачествен тютюн, главно „Басма“.
Градът е български между 1912 г. и 1920 г.,
а след Ньойския договор е предаден на Гърция. Между 1941 г. и 1944 г. пак е български – тук е щабът на Втора българска армия. Окончателно става гръцки през 1947 г. след Парижкия мирен договор.
Градът, на практика, е незасегнат от размяната на население между Гърция и Турция през 1920-1923 г. През 1972 г. властите решават да съборят часовниковата кула, символ на града, построена от помака Хаджи Емин Ага през 1870 г. Това предизвиква протести на местните мюсюлмани и планът е изоставен.
Градът е център и на Ксантийска и Перитеорийска епархия на Гръцката православна църква.
В Ксанти се намира поредния Тракийски университет,
който няма нищо общо с едноименните си събратя в Одрин и (sic!) в Стара Загора.
Ксанти, „градът на хилядите цветове“, е известен с
карнавала си на Сирни заговезни
и с есенния фестивал на Стария град.
В карнавала участват около 40 местни културни асоциации. Въпреки, че не е с размерите и традициите на този в Банш, напр., определено си заслужава посещението. Кулминацията е изгарянето в коритото на реката на гигантска статуя, наречена „Царос“ (Tzaros, Tzarous).
Името е звукоподражателно – според гърците при изгарянето на борови клонки се чува звука „ц-ц-ц“. Изгарянето помага хората да не страдат от бълхи през летните месеци. Твърди се, че този обичай е донесен от България от преселниците в Самоков, но лично аз не съм чувал за нещо подобно у нас. От друга страна се твърди, че Самоков се намира в Източна Тракия, което съвсем ме обърква.
Върхът на карнавалните празници е шествието.
Тази година основната група бе Red Masters Stell Rosse от Корфу. Музикалното оформление е на Бабис Даранганис (Babis Daranganis), като в проекта са включени латино и модерни музикални ритми. За доброто настроение на всички, участници и зрители, се грижи DJ BOUZOURIS.
Екскурзията за посещението на тазгодишното издание на карнавала беше организирана от нашите приятелки от „Валден тур“.
Тръгването от Стара Загора
бе в 5 сутринта, тъй като автобусите не могат да минават по по-кратките маршрути през Родопите и трябва да заобикалят през „Капитан Петко“ и да добавят още 200 км в едната посока. Минахме границата сравнително бързо и след няколко (излишни) почивки
пристигнахме в Ксанти
около 11.30 ч.
Извън града бе организиран паркинг, към който задължително бяха отклонявани всички посетители. Оттам до центъра се придвижваха с безплатни автобуси или пеша (около 3 км). Водачката ни Галина се беше постарала да се свърже предварително с Общината в Ксанти и да получи необходимите разрешителни, така че бяхме привилегировани да стигнем до центъра със собствения си автобус.
Тъй като беше все още рано и дефилето все още не бе започнало, направихме бърза
обиколка на Стария град
Повечето къщи на богатите тютюневи търговци сега са превърнати в музеи, но нямахме възможност да посетим нито един от тях.
Етнографският (фолклорният) музей
на града е разположен в къщата на големия търговец Васил Куюмджиоглу. Построена е през 1877 г. като сграда с две симетрични крила – за двамата синове на собственика. Тя е дарена на града от наследничката Анна Калоян-Куюмджиоглу. Друг клон на рода живее в България. Аргир Куюмджиоглу, търговец на тютюн (логично!), построява през 1847 г. в Пловдив красива къща, в която в момента се помещава… Етнографският музей.
където твори и излага своите произведения Триантафилос Вайтси, виден представител на траш-арта. От отпадъци той създава произведения, които „изпъкват“ при определено осветление.
Духовният глава на областта тъкмо се прибираше. Направи впечатление, че служебният му автомобил е Superb. Superb, Superb, ама „Шкода“! Нашите владици са къде-къде по-напред с материала – кой с „Линкълн“, кой с „Лексус“…
Впечатление прави, че
датировката на камбанариите е различна от тази на църквите
Това е така, защото при османската власт не е било разрешено изграждането на камбанарии (подобна ситуация, поне според „Наръчник на екскурзовода“, имаме в Стария Несебър). Затова камбанариите са построени след войните в началото на 20. век. Тази на снимката по-горе е от 1924 г., само няколко години след като на 05.05.1920 Антантата предава Ксанти на Гърция.
Около обяд се върнахме към централната улица, за да наблюдаваме
парадното шествие. Шум, музика, свирки и вувузели,
конфети и пиратки, но и участници, и публика се забавляват максимално. Групите преминават в някакъв предварително установен порядък, като за реда се грижат полицията, спасители-парамедици и доброволци.
Всяка група носеше плакат с някакъв надпис, но тъй като гърците все още „с черти и резки четяха и гадаеха“ не можахме да се ориентираме в идеята на костюмите на повечето групи.
След като изгледахме карнавалното шествие, имахме още малко време, колкото да пообиколим центъра и да успеем да включим алармата на най-новата църква „Свети Теофан“. Оказа се, че туристите обичат да си взимат за спомен парченца от златния варак от църквата, затова са монтирали сигнална система, за да предотвратят бъдещи вандалства.
Автобусът нямаше как да дойде до центъра на града, но беше паркирал наблизо – на паркинга на „Лидл“. Успяхме да се измъкнем бързо и да изпреварим другите групи, така да не чакаме много на гръцко-българската граница.
Ако решите да участвате догодина във фестивала, можете да се свържете с организаторите:
Днес Анжело отново ще ни води на място, което не сме били – с.Устина около Доспат. Приятно четене:
Устински водопад
с.Устина
Миналата година в края на август отново се отправихме към яз. Доспат. Тъй като, както обикновено, имаше реална възможност да си тръгнем по-рано и да не успеем да посетим набелязаните дестинации, решихме поне на отиване да видим водопада в Устина и евентуално крепостта в Кричим. Е, не успяхме да реализираме всичко, но поне открихме къде е водопадът.
Устина
е малко село в Пловдивско, между Перущица и Кричим. Тук се е намирало през II в. пр.Хр. важното тракийското селище Бесапара. За съжаление, откритите колонади и гробници са под водите на местния язовир. По-малките предмети са в Пловдивския археологически музей. Оттук е и минавал третият трансевропейски римски път, довършен от Траян, от Панония към Беломорието. За това свидетелстват и старите римски мостове в центъра на селото.
Тук Юстиниан Велики построява (върху по-старо укрепление на бесите) една от най-важните за отбраната на северните склонове на Родопите крепости – Юстина.
Времето в края на август беше сухо и горещо, съвсем неподходящо за посещение на водопад на маловодна река, но нямахме кой знае какъв избор. Добра изходна точка е малко площадче с чешма, където се срещат улиците „Крайречна“ с „Иванка Пашкулова“ (42.038825, 24.522991). Ориентири са реката (отляво) и църквата „Св. св. Кирил и Методий“ (отдясно). Оттук вече има стрелки на запад по „Иванка Пашкулова“, после наляво по „Белия път“, като постепенно постланата с плочи улица преминава в черен път при поредната чешма. По-късно се стига до разширение с пейка, откъдето има хубава панорамна гледка към долината (42.0374163, 24.5188793).
Тук пътят се разклонява, но не видяхме табели за правилната посока. Местни баби, излезли да разходят внучетата, ни насочиха към лявото отклонение, т.е. на изток. Пътят свършва при водо(не)охраняема зона – каптажа на селото с отдавна открадната ограда. Пътеката продължава от дясната му страна (южно). Няма големи денивелации, подходящо е за „кашкавал – туристи“. Ако обаче минавате през пролетта или след дъжд, за да можете да се насладите на пълноводен водопад, вероятно пътеката ще е доста хлъзгава.
След около 45 мин. пътеката се разделя, като надясно се вижда беседка и високо горе – параклисът, а за водопада трябва да поемете вдясно.
Разбира се, както и очаквахме, водопадът (42.0318730, 24.5223832) беше „неработещ“, но това не намали удоволствието от разходката.
Върнахме се до разклона и се отправихме към
параклиса „Св.Георги“
(42.0325092, 24.5238011). Той се намира на 420 м н.в. и това е единственото по-сериозно изкачване по екопътеката. Исторически той изпреварва 100-годишната църква в селото. Построен е след като св. Георги се явил насън на местен жител, който организирал градежа.
В момента параклисът е обновен, но беше заключен и не можахме да влезем вътре. На Гергьовден тук вероятно е много посетено – местни и гости славят светеца.
Устински водопад, 4228, България
На югоизток има
скална грамада – вр. Кулата (567 м н.в.),
който е служил като наблюдателна кула на крепостта Юстина. При по-внимателно вглеждане наоколо се виждат следи от зидове, парчета от керамика…
Ако не сте много уморени след разходката може да посетите бутиковата винарна „Вила Юстина“, която предлага уникално собствено производство под марката „Монограм“, както и настаняване в собствена къща за гости.
Хотел „Фантазия“, Любимец – Глухите камъни, Малко градище – вила „Армира“ и крепост „Лютица”, Ивайловград – Кромлех, Долни Главанак – Стара Загора
220 км
Хотел „Фантазия“, Любимец – Глухите камъни, Малко градище – вила „Армира“ и крепост „Лютица”, Ивайловград – Кромлех, Долни Главанак – Стара Загора
На сутринта, освежени и отпочинали, се отправихме да изследваме
Глухите камъни,
намиращи се на хребет, източно от вр.Св. Марина. Над комплекса, на върха, има останки от крепост, за която се предполага, че е описаната от хронистa Ефраим. „Глухите камъни“ са система от четири огромни скални блока, високи до 30 м, с издълбани в тях 459 ниши, обединени в 81 групи. Най-много от всички са трапецовидните форми, за които се предполага, че те са били използвани като урно-хранилища. Освен трапецовидните ниши, в комплекса има две гробници, изсечени в последната скала и вдясно от тях – стръмна стълба с оформени в скалата стъпала, водеща към голяма щерна отгоре на скалата, в която – невероятно, но факт! – расте папур. Името на мястото идва от факта, че там няма ехо!
Смята се, че култово-погребалният комплекс е възникнал през ранножелязната епоха (1200 – 500 г. пр.Хр.). Бил е използван също през Античността и Средновековието. Преди няколко години на една от скалите в комплекса е открит уникален знак – петроглиф, който според доц. Георги Нехризов и Юлия Цветкова, проучващи обекта, е нещо като емблема на светилището и изобразява символично ладия, пренасяща слънцето.
Екипът през 2016 г. открива цяла, невиждана досега букелна амфора, която е от времето на Троянската война. Откриват и култови глинени фигурки – най-голямата подобна находка до този момент. Досега археолозите са попадали на единични бройки, но тук те са близо 120. Вероятно сложени в две торбички и оставени пред ритуалното огнище – открити са в пласт от 7 век пр. Хр. Само в този сектор в подножието на светилището са открити над 20 ритуални огнища.
Когато археолозите стигат до дъното, се оказва, че то стъпва на пластовете от 12 – 11 век пр. Хр. Това е същия период, в който са засечени и край Троя, в годините на Троянската война. Голяма загадка за изследователите на легендарния град, които до тогава не били виждали подобна керамика с рогчета или букели на немски. Керамика, която сега се приема като косвено доказателство за участието на траките в троянската война. А тук, тази букелна амфора изглежда е стояла права цели няколко века, постепенно е покрита от пластовете на времето и така е оцеляла до наши дни.
На 50 метра от нишите са разположени няколко мегалитни гробници, две от които напълно запазени.
Пътеката за светилището
започва на десетина километра от село Малко Градище по пътя към Ивайловград от Любимец. На достатъчно широката отбивка има табелка за обекта и беседка (41.7323484, 25.9702942). Оттук до скалния комплекс се върви пеша около 1 км по широк черен път. Стига се до разклон с нова беседка, на който има друга табела.
Въпреки указанията да следваме „лявото“ ляво, се омотахме и тръгнахме нагоре към върха, след което се върнахме и влязохме в комплекса „през задния вход“. Имаше следи от археологически разкопки в горната част, при скалната църква/гробница и щернята.
По-надолу чухме човешки гласове и попаднахме на археолозите, които в момента работеха. Казаха ни, че са от Археологическия институт при БАН и СУ. Не питахме за имената им, но по-късно направих справка в Мрежата и установих, че мъжът с побелялата брада, заровен в ямата, който малко троснато ни заяви, че няма време за лекции, е самият доц. Нехризов. Малко стреснато ни попитаха какви координати сваляме, явно се опасяваха от иманярски „проучвания“. Но дамата бе любезна да ни „поразходи” накратко из историята, чиито доказателства са изскачащите артефакти и да задоволи любопитството ни. Изпълнихме молбата да не правим снимки на разкопките, тъй като още не били описани, и продължихме по пътечката с дървения парапет надолу – според думите на археолозите – тяхно собствено дело.
За съжаление основните каменни грамади са осквернени от вандали, Георги от Пловдив, Митко, Боби… са били тук. Какъв идиот трябва да си, за да носиш насред нищото червен спрей, за да се „овековечиш“?!
Обратният път до колата, заедно с времето на снимките на скалите и „пробването“ на ехото, ни отне около 45 мин.
Продължихме към Ивайловград, като следващата ни цел бе
вила „Армира“,
уникална антична римска сграда, открита случайно през 1964 г. по време на строителството на едноименния язовир край Ивайловград. Обектът става популярен под името вила „Армира“ – на името на малката река, на чиито бряг е било построено имението преди много векове. Слава богу, намерили са се умни хора на отговорни позиции, които да спрат строежа (което за жалост не е случило със Севтополис).
Архитектурно се определя като перистилен дворец от витрувиев тип, а икономически – смесена форма на голяма вила-рустика и вила-резиденция.
Това е най-богатият частен дворец и един от най-ранните и най-точно датирани вилни комплекси от римско време, проучени до момента в България. Построен е през втората половина на I век след Христа от виден аристократ. Той е получил за заслуги пред римската власт статут на римски гражданин и така е добил правото да създаде вилно стопанство, което е организирал още през 50~70-те години на І век сл.Хр., тоест само около двадесетина години след окончателното завладяване на Тракия от Рим. На площ от 3600 м2 сред красива градина се е издигала внушителна двуетажна жилищна сграда с панорамна тераса и значителен брой различни помещения (спални, приемни, зала за пиршества (триклиниум – 12 х 11 м), стаи за гости, работни дневни за жените, баня и др., като само на първия етаж те са били 22), ограждащи под формата на буквата „П“ огромен открит басейн в средата (имплувиум – 11 х 7 м).
В част от сградата е имало римски тип отоплителна система – хипокауст, остатъци от която се виждат и до днес. Първият етаж е бил облицован със съвършено изработени плочи и пана от местен бял мрамор, покриващи стените на коридорите и всички представителни помещения и басейна. В обработката им се усеща влиянието на майсторите от град Афродизия в Мала Азия – най-голямата скулптурна школа през римската епоха.
С особена ценност е мозайката, открита в спалнята на господарите, в чийто северен край е изваян портрета на собственика от първата половина на II в. и двете му деца. Това са единствените портрети върху римска мозайка, откривани досега в България. Специален интерес представлява и по-късната мозайка от триклиниума (началото на III в.) с изображение на Медуза-Горгона – символ, който се повтаря многократно в декорацията на вилата.
След повече от 300 години разцвет, вила „Армира“ е опожарена през 378 г. в края на Втората готска война. Има подозрения, че след битката при Букелон на 9 август, тежко раненият император Валент е бил докаран тук и тук е починал, а преследващите римляните готи са опожарили имението. Археологическите проучвания са установили оскъдни следи от временно обитаване на сградата и след нейното разрушаване.
Руините й са били засипани от опустошителното земетресение в края на IV век, което всъщност ги запазило до наши дни.
Обектът е обявен за паметник на културата от национално значение.
раб. време: По-Пе: 09:00-17:00 Съ-Не: С намалено работно време.
цена: 5/3 лв.
НТО: 72б
Искахме да посетим и намиращата се наблизо могила в с. Свирачи, която представлява нещо като семеен некропол на първите обитатели на вилата. Любезна служителка ни информира, че могилата не е отворена за посетители и ни насочи как да стигнем до
крепостта „Лютица“
Пътят за крепостта започва от ул. „Манастирска“ в кв. „Лъджа“ на Ивайловград (41.5105591, 26.1105600). След последните къщи асфалтът преминава в черен път, който води до
манастира „Св. Св. Константин и Елена“,
известен като Лъджански или Ивайловградски манастир (41.5130006, 26.0939386). Построен е през 13-и век. Оттогава на два пъти е разрушаван и възстановяван. От стария манастирски комплекс е останала само главната църква. За съжаление той не е действащ и вратите му се отварят само по празници. Пред него, под сенките на дърветата, има чешма, и група яки мъжаги вече разпалваше огъня за пържолите.
Лютица, 6570, България
Служителката във вилата ни посъветва да оставим колата при
Моста Армира
(41.5102979, 26.0806286) и оттам да поемем пеша нагоре, тъй като пътят не е проходим с кола. Оказа се, че тази информация е малко остаряла. Мостът е построен на стар път, водещ до крепостта Лютица. Познат още и като Атеренски мост, защото горното течение на река Армира се нарича Атеренска. Сегашният мост е построен през XVI век, но преди това на същото място е съществувал древен римски път, водещ към Бяло море, а по-късно – свързващ укрепения град Лютица с областта.
Ние все пак решихме да пробваме да стигнем колкото може по-нагоре с колата, вместо да бием нагоре 5 км в жегата. Мицу е виждал всякакви препятствия и досега не ни е излагал. Преминахме реката по бетониран брод (41.5149470, 26.0743124), като водата беше 20-ина см. Разбира се, в дъждовно време или когато се топят снеговете, това няма да е възможно. Нагоре пътят беше насипан с чакъл, неутъпкан. Въпреки това стигнахме почти до самата крепост. Оставихме колата при метален фургон, вероятно използван от археолозите, с пилон с националния флаг пред него. От пътеписа на Иван Петрушев, посетил тези места 10 месеца след нас, става ясно, че с кола може вече да се стигне догоре.
В миналото „Лютица“ е била средновековна крепост
– една от най-големите в Източните Родопи, известна като „Мраморния град“ (заради стените от местен мрамор) и „Цитаделата на Калоян“ (тъй като възходът си достига по времето на цар Калоян (1197-1207 г.). Заедно c околните крепости Родостица, Белоградец и др. оформя охраната на българо-византийската граница. В това време Лютица е бил голям и богат град – център на епископия (IX – XVII в.) и архиепископия (XVII – XVIII в.). Той е играл важна роля в българската история по време на царуването на Калоян.
Основното строителство датира от IV – VI в., а крепостта просъществувала до края на XVIII век, когато губи значението си като крепостно съоръжение и нейните жители създават новото селище Лъджа, сега квартал на Ивайловград, извън крепостта, в близост до минерални извори.
Крепостта има форма на неправилна елипса. Стените ѝ са с дължина 600 метра и височина 10-ина метра. Добре запазени са 8 от всички 12 кули на крепостта. Разрушена е портата през 1955 г., когато артилерийският полк в Крумовград я е използвал за мишена при учения (няма само наполеоновите войници да стрелят по старини, я!).
Към момента в нея са открити останките от цитадела (вътрешна крепост), донжон, две църкви, некропол с 15 гроба и останки от канализационна система. Сред огромното количество находки от всички периоди – елитарна керамика, накити, монети, битови предмети от кост и метал, архитектурни детайли и др., специален интерес представляват изключително рядката монета на Йоан IV Палеолог, сечена като специална емисия „базилеуси“, и откритата керамика, идентична на тази от Плиска и Преслав, с което се доказва, че крепостта е българска и е била център на високо развита култура.
Разкопките се водят от младия археолог Филип Петрунов, продължил работата на д-р Бони Петрунова. През лятото на 2016 г. той открива печат с надпис „Протоспатарий (генерал) Димитър“, а на гърба – допоясно изображение на военен светец, вероятно св. Димитър. Предполага се, че с печата е било скрепено писмо до коменданта на крепостта. Тук Петрунов открива и метално парче, за което има обосновани предположения, че е от ракиджийски казан от XI в., с което се оборват твърденията на бракята срби, че освен плескавицата, са открили и ракията през XVI в., и се потвърждават думите на класика:
„И ний сме дали нещо на светът,
на вси народи рàкия да пият…“
Днес крепостта „Лютица“ e обявена за археологически паметник.
По първоначална идея трябваше да продължим към Маджарово, за да видим какво правят лешоядите в Природозащитния център и към кромлеха при Долни Главанак. За съжаление, жегата ни беше „изпила“ и затова с абсолютно единодушие взехме решение да прекратим обиколката и да се върнем към Стара Загора. Трябва да има и необходени дестинации, към които да се стремим, нали?
Диви орхидеи
Пък и дивите орхидеи, които успяхме да видим и заснемем, са толкова невероятни, че ни се иска някой ден отново да ги навестим.
С Анжело тръгваме да инспектираме крепостите по южната ни граница – и буквално ще се движим по границата с Туция и Гърция Като за начало – селата Маточина, Михалич и Мезек. Приятно четене:
По южната граница
част първа
Стара Загора – крепост Букелон и скална църква в Маточина, Скална църква в Михалич, Куполна гробница и крепост в Мезек – Любимец
222 км
Карта на маршрута
Планирането и реализацията на отдавна отлаганата екскурзия до Маточина и Мезек тръгнаха зле. Предоверихме се на писанките в Мрежата, които изобилстваха от термини като „ужасно“, „невъзможно“, „тежко оборудване“, „4х4“, „змии“, „насекоми“, „4 часа“, „високопроходим“, „стръмно…“ и т.н. Ситуацията беше типичното „един (ден) е малко, два са много“. Преценихме, че 350 км път + 2, 3, 4 часа за всеки обект (грешка!) ще бъдат прекалено натоварващи, за да ги минем за един ден и планирахме двудневно пътуване. Което пък от своя страна доведе до включване на допълнителни обекти в графика.
И така, обутолени с дълги панталони и стабилни туристически обувки в 40+ градусовата жега се натоварихме на Мицу(биши) и тръгнахме да превземаме
Букелон
До пограничното
село Маточина,
където се намира крепостта, се стига от Свиленград по силно разбит път, асфалтиран за последно (вероятно) по време на Априлския пленум. 50 километровата отсечка се взима най-малко за час, като освен шофьорски умения, ви трябва и много сдържаност, за да не псувате пред деца. Има и друг път, през Капитан Андреево, но не вярвам да е в по-добро състояние.
Последният участък върви
покрай границата ни с Турция
Така или иначе, стигнахме до селото и паркирахме на центъра (41.853697, 26.547050).
Селото е типично за района
– кметство, магазин, дежурните 2 – 3 кибици с бутилка бира в ръка пред него… По-различното са екотабелите на „Зелени Балкани“, от които разбрахме колко важно е орната земя да се превърне в буренясала пустош, за да могат да се множат на воля лалугерите, които от своя страна са храна на царския орел и ловния сокол. Интересно, дали тези „природозащитници“ биха имали успех в Холандия, където всяка педя земя, отвоювана от морето, е засята?…
След Старозагорското въстание през 1875 г. заловени четници от с. Обручище и с. Мъдрец, ескортирани от заптиетата към гр. Одрин, са били обесени в околностите на с. Фикел (Маточина). Това сведение е по спомени на няколко от успелите да избягат четници. Сега всяка година около 2 юни идват потомците им и полагат венци на паметна плоча в селото.
В центъра на селото има и Туристически информационен център в реновирана по някаква програма сграда. Затворен. Вероятно някоя местна женица съвместява длъжности в кметството, читалището, ТИЦ-а и на още няколко места. Не я безпокоихме, още повече, че нямахме информация за предлагана сувенирна монета или печат от „100 НТО“ и поехме към крепостта.
ТИЦ Маточина
Букелон е една от добре запазените крепости
от късното Средновековие в днешните български земи. През 1968 г. тя е обявена за паметник на културата от национално значение.
Тук се намирало селището Вукелон и се издигала крепост-цитадела, построена през I – II век н.е. от римляните, споменавана по повод битката при Адрианопол между римляни и готи през 378 г., при която римляните са разгромени. Тя е пазила важния път Андрианопол (Одрин) – Верея (Стара Загора) и от тук – към Кабиле (Ямбол) и през Балкана – към Елена и Търново, който се е ползвал до 30-те години на миналия век, когато митницата е преместена в с.Капитан Андреево.
Букелон е наново построена от византийците,
за да защитава пътя към Одрин и Константинопол. През 912 г. крепостта е превзета и разрушена от хан Крум. Името й фигурира в триумфалния надпис в столицата Плиска.
Две столетия по-късно върху руините й е построена нова крепост със сложен план от три свързани помежду си секции. Тя е иззидана с ломени камъни, споени с бял хоросан, а четири пояса от печени тухли украсяват фасадата й. Централната част представлява кула с правоъгълен план, в която са били жилищните помещения. На изток от нея е прилепена полукръгла секция, а на запад втора – тясна, издължена, с многоъгълна форма. Имала е два етажа и огромно подземие, както и малък параклис. В полетата край бреговете на река Тунджа през 1205 г. цар Калоян, заедно с куманите, разгромява латините и пленява императора им Бодуен Константинополски (Балдуин Фландърски). Според легендата Балдуин прекарва първите няколко дни от пленничеството си в кулата на Букелон, а чак след това е отведен в столицата Търново. Оттам и местното ѝ наименование – Балдуинова кула.
Букелон споменава и византийският историк Йоан Кантакузин, пишейки за войната през 1323 г. – 1330 г. Крепостта е превзета от цар Михаил Шишман, който е искал да я размени за гр. Созопол при преговорите с император Андроник III Палеонтолог в гр. Одрин.
Според някои данни крепостта е окончателно изоставена около средата на 1600-те години, когато губи стратегическото си значение.
6535 Маточина, България
Благодарение на строителството на оградата по границата
от селото на изток води истинска „магистрала“ –
черният път е разширен, изравнен и утъпкан. Така или иначе, не си струваше за няколкостотин метра да лашкаме колата, така че я оставихме на асфалта.
По пътя вляво има чешма, за която се твърди, че предлага най-добрата вода в околността. Не са необходими някакви особени ориентири, тъй като
крепостта ясно се вижда над селото
Дядо, дошъл да нагледа кошерите си, ни почерпи с пресен мед, от пита. Явно мястото не е много посетено и местните се радват на всеки гост. А и те са останали малко – много запустели и изоставени къщи, типично за региона, в който няма поминък.
Информационните табели са изпочупени, всичко след усвояването на средствата по „социализацията“ е баталясало.
Крепостта се издига на хълма североизточно от селото. Тъй като няма извършени действия по запечатване и укрепване на стените, изкачването до кулата, освен безотговорно, е и опасно.
Крепост Букелон
Според картата, право на юг, на 18 км се намира Одрин. Твърди се, че при хубаво време се виждат минаретата на одринските джамии. Е, времето беше хубаво, видимостта – отлична, но не видяхме Одрин. Може би ни пречеше намиращия се южно баир, на който продължаваше строежа на оградата. Но това не пречи на копипейстърите да тиражират „информацията“!
Одрин зад хоризонта, иначе – ограда по турската граница
Вероятно от кулата е възможно да се види нещо повече, но както казах по-горе, не си струва да рушим или да се пребием за това, въпреки че някогашните зидари са си разбирали от занаята – без покрив, изложен на пек и мраз, вятър и дъжд, градежът седи с векове, големи камъни сякаш „висят“ от порутените ръбове.
На връщане, току до края на селото, има табела „Скална църква“ и черен път вляво, лъкатушещ между нивите. Оставихме тук колата (41.848465, 26.537569) и след около 800 метра стигнахме до църквата. Най-вероятно тя е връстница на крепостта и е издълбана в скалния масив, вероятна кариера, през I – II в., когато християнството е все още религия на бедните и робите, и наказуемо. Възможно е да е ползвана и от богомилите през 10 век, тъй като те са били преследвани като ерес от цар Петър и им е било необходимо скрито и отдалечено място за църковните служби, но това е само хипотеза. Другата версия е, че е направена от монаси-отшелници, също като скалните църкви по Русенски Лом.
През 1915 – 1916 г., поради липса на църква в село Фикел, местни майстори я оборудват с църковна утвар и там са провеждали всички църковни ритуали, а на Спасов ден, на поляната над скалната църква, се е провеждал селският събор.
След построяване на новата църква през 1934 г., скалната църква е изоставена и заменарена. Дълбочината на помещението е 14 метра, слиза се по изсечени в скалата десетина стъпала. Размерът на помещението е около 7 х 10 м, с височина на свода около 5 м.
В дъното има три ниши, образуващи своеобразен иконостас.
Скална църква, с.Маточина
Скалата над църквата е плоска и оттам има хубава гледка към околните баири, границата с Турция и крепостта.
В района има още една интересна скална църква, също предполагаемо от 10-и век. От Маточина се минава през Сладун и преди да се стигне село Михалич се вижда импровизиран паркинг (41.850311, 26.427391) и табела „Скална църква“. В храстите има и саморъчно направена синя табела, информираща ни за „Св. Пантелеймон“. Църквата се намира на около 250 м. оттук. Първо трябва да се изкачите по хълма, а след това има рязко спускане, тъй като църквата е отдолу.
Слиза се по 14 стъпала, намиращи се в открит коридор, постепенно разширяващ се до 5 м. Той, заедно с трите конхи, придава кръстовиден план на църквата.
И тази църква е обявена за културен паметник през 1968 г.
По първоначалния план това беше програмата за деня. Оттук трябваше да се отправим на заслужена почивка към хотела в Любимец. Да, но беше още обяд, как да се затворим в хотела, все пак не сме дошли за това! Решихме да започнем авансово програмата за следващия ден, като се върнем към Източните Родопи. Затова, след като се заредихме със студена (безалкохолна – бля!) бира от разпространена немскоезична търговска верига в Свиленград, се
отправихме към Мезек
Първата гробница, „официално“ открита в българските земи, е в
могилата Малтепе („Иманярската могила“)
край селото. В началото на 20-и в. местният иманяр Ангел Чобана, намира бронзова скулптура на глиган в цял ръст в насипа над могилата, тежаща 177 кг. Уверен, че е пълна със злато, счупил три от краката. Заровил глигана и два от краката, а третия занесъл в Пловдив, за да провери има ли някаква стойност. И така крачето останало в музея в Пловдив.
По-късно Ангел се полакомил и показал глигана на турски офицер (Мезек до 1912 г. е в Турско) и така находката набързо била изнесена към Истанбул. По-късно властите успели да го „убедят“ да продаде и двете скрити крачета срещу малка сума, за да сглобят целия глиган. Години след това българските власти се съгласили да дадат и последното краче, а в замяна получили отливка на глигана, която и до днес се пази в археологическия музей в София. А оригиналния глиган може да видите в археологическия музей в Истанбул в комплект с всичките му крачета.
Могилата край Мезек
още много пъти ставала обект на „любителски“ разкопки. Входът на гробницата бил открит през 1931 година от местни овчари. Докато до новооткритата гробница в Мезек стигнат специалисти, много от намиращите се вътре артефакти били повредени или местата им сменени, така че материалът за проучване бил силно ограничен. Вътре били открити и останки от кости на кон, и човешки тела, но от окислението при отварянето бързо се разпаднали. Първите и основни проучвания на гробницата са извършени от проф. Богдан Филов и д-р Иван Великов.
Мезешката гробница
е най-дългата тракийска гробница в България – близо 32 метра. Тя е съставена от коридор (дромос), дълъг 20 м (този на Александровската гробница е 10 м), две правоъгълни помещения с двускатно покритие и кръгла погребална зала (толос) с кошеровиден купол. Входът, въвеждащ в домоса, е намерен зазидан. Входовете към помещенията са затваряни – съответно първият с каменна плоча, вторият – с еднокрила каменна врата, третият, към толоса – с двукрила бронзова врата с декоративна релефна украса. В толоса има каменно легло с две странично разположени урни от монолитни каменни блокове. Гробницата е построена от каменни блокове, които не са слепени с хоросан, паснали са перфектно един към друг. Построена е на равно място и след това над нея е издигната могила с 90 м диаметър и 14– 15 м височина, което са около 50 000 м3 земна маса (около 100 000 тона). Могилата е оградена с широк около 5 м. зид (крепида) от големи, добре одялани каменни блокове.
Подът на помещенията в гробницата е покрит с каменни плочи в два реда един над друг. Втората настилка покрива останки от женски погребения с трупоизгаряне. При тях са намерени забележителни златни накити с филигран, сред които огърлица и обеци, и сребърни монети на Александър III Велики. По намерените монети погребенията са датирани към края на IV в. пр.Хр. Въпреки че е ограбена в древността, в гробницата са открити ценни произведения на тракийската култура – нагръдник от желязо, сребро и злато, бронзови и глинени съдове, бронзов канделабър (голям трикрак свещник с лампи), украсен с голяма статуетка на танцуващ сатир. Повечето намерени предмети, под формата на холограми, могат да се видят в дромоса.
Засега няма доказана информация кой точно е погребан край Мезек. Но от вида на гробницата и намерените в нея артефакти, се смята, че е била гробница на знатно тракийско семейство, от най-близкото обкръжение на тракийските царе. Гробницата е действала около 70 години и вероятно в нея са извършени между 4 и 6 погребения, като в това число не се броят жените, т.е. общо броят на погребаните е по-голям.
За да се стигне до гробницата от Свиленград се тръгва на запад към Мезек, като преди селото се завива наляво. Стигате до достатъчно голям безплатен паркинг (41.735090, 26.099997), откъдето по украсена с 3D рисунки алея стигате до входа на гробницата. Освен билети за самата гробница, могат да се купят и комбинирани – включващи и посещение на крепостта.
За да се стигне до крепостта трябва да се мине през селото и да се изкачите западно от него, към местността „Калето“. Карайте внимателно – Мезек е посещавана дестинация, най-вече заради бутиковите си винарни, и пийналите (и не само) туристи щъкат като изоглавени!
Археологическите разкопки показват, че крепостта е от времето на хан Крум (777 – 803), а според други изследователи – с 300 г. „по-млада“ – от времето на император Алексий I Комнин (1081 – 1118). Въпреки, че е огромна, сравнена с Букелон, името ѝ не е известно. Най-често се приема, че това е „Неутзикон“. Това име се споменава в аналите на византийския хронист Никита Хониат, но без да се посочва точно местоположение. Лично за мен втората теза е по-достоверна, защото „неутзикон“ не звучи на хан-крумовски, а по-скоро на гръцки.
Има форма на неправилен четириъгълник с размери приблизително 60 на 100 м. Вероятно е охранявала търговския път по поречието на Марица от Пловдив към Одрин. Местоположението ѝ е интересно – намира се на приблизително еднакво разстояние от Константинопол и от София (300 км), Черно и Мраморно море (150 км), Александруполис и Пловдив. Всъщност тези „изследвания“ са доста спекулативни – при повече старание можем да установим, че легендарните с безкрайността на дробната си част числа π (Лудолфово) или е (Неперово) се съдържат на практика навсякъде.
След османското нашествие крепостта губи значението си, въпреки че е била запазена. В началото на 20-и век е използвана за строителен материал за новите турски казарми в Свиленград.
Тя има девет отбранителни кули със заоблена форма и височина над 10 м., като 5 пазят по-уязвимата южна стена. Стените й са изградени от дялан камък, споен с бял хоросан, като от външната страна има три декоративни пояса от червени тухли.
Входът на крепостта е така разположен в извивка на стената, че когато нападателите влязат през него, да попаднат в клопка и да бъдат обстрелвани от всички страни.
На територията на крепостта няма открити останки от сгради, което говори, че най-вероятно не е била с голям гарнизон и е имала по-скоро отбранителни функции за закрила на местното население. В по-нови времена е построен и бункер в източната част, който гледа към „класовия враг“ по онова време – капиталистическите Гърция и Турция.
През 2013 г. са добавени атракции за деца – стрелба с лък, шатри, коне и фигури на хора от епохата на функциониране на крепостта.
Все още беше сравнително рано, но преценихме, че времето няма да ни стигне и за „Глухите камъни“, а и жегата ни беше поизтощила.
Отправихме се към Любимец,
тъй като там единствено намерихме свободни стаи на поносими цени. През лятото районът е гъсто населен от „бедни“ румънски и руски туристи, които преспиват за вечер в нашия „рай“ на стабилността и благоденствието, преди да отидат да почиват като бели хора при гадните гаджали и хитрите гърчоля, които (идиоти такива!) не им смъкват по три кожи и не ги правят зорлен на балами, както се случва на Слънчака напр…
По пътя към града забелязахме
само 1 (словом: един) бостан
в широката околност, на който потен чичко продаваше дините на „бутикови“ цени – 3 – 4 пъти по-скъпо отколкото в Стара Загора. При условие, че всички дини в България са от Любимец (лукът от Сливен, кайсиите от Силистра…), как, аджеба, този бостан успява да задоволи търсенето?!
В бързината не бях забелязал, че в хотела не се допускат домашни любимци. Персоналът беше коректен и вежлив, но непреклонен – кучето трябваше да остане в колата. Правихме разходки из града до към 21:00 – 21.30 ч., но след това трябваше да го оставим на задната седалка. Докато ние се наслаждавахме на климатика, гадинката така бе примряла, че не беше докоснала дори налятата в паничката вода.
Наш водач ще бъде Анжело и ще ни покаже потопената в язовира църква, както и келтскаат крепост Асара. Приятно четене:
