Адриана ще ни води из любовта 
Приятно четене:
Любов по време на коронавирус
Неизбежно е: мирисът на бистра вода винаги ми напомня искреността на възможната любов.
Тя е онази обич и грижа, с която майка ми ме е потапяла в топлите води на синьото корито в първия ни дом. От този дом, в „експерименталната” част на Горубляне, на едва няколкостотин метра от тънкия, незнаен приток на Искъра и на няколко километра от жълтите павета в София.
Възможната любов е онази обич и предпазливост, с която татко ме къпеше с главата надолу под душовете на ахтополския лагер, цъфнал като смокиня върху скалите на най- северния нос, когато бях на 5. Пътувахме винаги с нощния влак до Бургас и после, на няколко метра от централната гара, хващахме някоя сутрешна маршрутка. Ахтопол, градът на любовта, остана в сърцето ми със соления мирис на Черно море.
Тази обич е обичта на баба, която едно време наливала в старите стомни на своите баби планинска вода от извора в местността „Дружба“ до Враца. Със същата обич, тя все така ми подава по някоя по- лека туба и с усмивка ме насърчава: „Ще я занесеш до къщата, нали?”. А къщата ни е на километър от извора и на метри от оброка. Местните легенди смирено нашепват, че там е загинал някой от четниците на Ботев.
Тази чиста и нежна като вода роднинска любов е обичта на дядо, който ме теглеше през преспите сняг в любимата ми червена шейна из Горублянското поле; шейна, чиято съдба все още не е изяснена. Аз от 15 години не мога да се побера в шейната, но полето и крехкия приток на Искър са си същите като тогава: малки, ала дарени с безтегловната вечност на знайните поляни и тънките поточета вода, по които глупостта изхвърля строителни и неразградими отпадъци от разградими човешки строежи.
Помня твърде добре и Перловска река, която на 15 нарекох „моята Магдалена”, задето ме срещаше като в прочутата книга на Маркес със стари и нови любови из двора и околностите на любимите ми училища-институции на „Султан Тепе” 1 на метри от Военна академия.
Не бях добра по география и твърде късно разбрах, че всички важни реки в живота ми са всъщност притоци на Искъра – моята истинска „Магдалена”.
Когато преди 8 години прочетох за пръв път „Любов по време на холера”, нямах идея какъв ще бъде светът през 2020-та година и че отново ще му се наложи да изпита дрезгавия вкус на всестранната епидемия, която идейно се нарече „коронавирус”.
В книгата нобеловия лауреат Габо, както го наричат латиноамериканците, умело описва историята на Фермина Даса и Флорентино Ариса в разгара на болестта на XIX век: двама влюбени, които взаимно си губят следите из бреговете на колумбийската река Магдалена, за да ги намират и загубват отново и отново. И все пак, в края на безкрайната история, двамата се озовават, всеки от тях преминал 80-те си години, на един и същ кораб, плаващ из водите, които някога били единственият път от карибското крайбрежие до сегашната столица Богота. Историята на конкистадорите обаче е друга история за друг вид любов и за нея е писано вече твърде много в някои отдавнашни пътеписи.
И за Искъра
е писано толкова много и безкрайно. Патриархът на българската литература още през първите години на XX век, като един своеобразен литературен отец, засвидетелства чрез словото си исторически местности по дефилето, личности и дела.
Някъде там, до Очиндол и преди гара Елисейна е
паметникът на Дядо Йоцо,
който ме гледа със слепите си очи и вижда през мен къртовския труд на родове и строеве, изваял пътя на влака през дефилето. Този път, труден, тежък, но благодатен, се оказа и пътят на сърцето ми, което толкова пъти вече ме води към Мездра. Дядо все така загадъчно се усмихва, когато кажа, че ще пътувам до там и леко насмешливо промърморва: „А, ходи на Мездралево, че е малко налево”. Да, дядо, малко е наляво, като мястото на сърцето ми.
Той е израсъл в Староселци, област Плевен, но се държи като да е от Враца, тъй като баба ми след като се родила под някакви шипкови храсти в Очиндол през 1949-та година, заживяла в града под Вола с двамата си братя и прабаба ми Гена. А и нали, както гласи народната поговорка, „откъдето е жената, оттам е родата”.
От една друга баба от Лютиброд случих да разбера, че всъщност истинският Дядо Йоцо е именно от селото, край което се издигат „Ритлите”. Някъде там, около Черепишкия манастир, може би още броди баба Илийца и търси най- тесния участък на Искъра, за да пренесе по ладията на спасението клетия четник, умиращ в името на българската свобода…
Истината е, че всеки път,
когато тръгвам към Мездра,
не знам какво да очаквам. Дали ще видя Калето – короната, която кичи града с римските си укрепления? Или ще карам колело до язовир Върбешница, все по-пресъхващ и ничий? Дали ще се влюбя като през зимата на 2018-та наново и с нов плам в града, в хората, в човека? Дали сърцето ми ще понесе още една раздяла, още едно „до скоро”, още едно „лек път”? И може би именно в тези раздели, всички влюбени е добре да се сетят за думите на героинята Трансито Ариса: „Използвай сега, докато си млад, да изстрадаш всичко, което можеш, че тия неща не траят цял живот.”
Да, по- миналия 30 ноември, петък, можеше да е като всеки друг ден. Но тогава за пръв си тръгнах от града, в който всеки четвъртък е пазарен празник, с разбито на ледени стърготини сърце.
Пътническият влак в 14:45 часа потегли плахо, подмина в тръст Калето и все по-бързо се заотдалечава, а аз заплаках като бебе, сякаш майка ми ме е изпуснала в някакво житейско корито без бряг. Помня, че слушах последната песен на Стефан Митров (Мария Нейкова и Бойко Боев): „Ще ти говоря за любов, а ти сънувай”, която отекваше в мислите ми и в цялото ми същество като колелата на влака по замръзналите релси: с плавност и нежна ритмичност, но и с усилие и тежко задъхване – точно така, както заридавах аз в най- емоционалните моменти на многогодишния си плач.
Гледах снега, покрил Искърското дефилето като купол – черква… Снимах, за да забравя колко и какво ми липсва… Сега пиша, за да спомням любовта.
Някъде след Лакатник сърцето ми затуптя в свойствения си ритъм и сълзите ми – бистри и искрени като водата и снега– се увенчаха с една плаха усмивка: слънцето беше изгряло.
Днес, на 1-ви март 2020-та година, повече от 12 месеца по-късно, отново
тръгнах от Враца за София. През Мездра.
С пътническия влак в 14:10 часа, чийто билет за учащи и пенсионери е 2 лева и 85 стотинки. Колкото 2 хляба или половин кутия цигари.
Този път не снимах много, престоят в Мездра мина без мъчни сълзи именно защото сърцето е като водата и се учи на всякаква любов: далечна, камениста, тежка, песъчлива… А може би и защото покрай короните на вируса Ковид 19, пътниците позабравиха да свалят мантиите си на странници във влаковете и да се заговарят като първи приятели.
Мездра, България
Когато наближихме София, снимах Луково,
защото някъде там моят прадядо Тодор, участвал в Първата световна война като танкист, имал къща. Снимах раждащият се над софийското поле залез. Но не снимах себе си, защото не искам да се помня в миговете на завръщане, на залез… А в тези на изгрев.
И тогава, и сега, и винаги отново и постоянно се сещам за въображението, моят изящен спътник в това безкрайно пътуване по Искъра.
По някое време, наближили София, този странник ще се огледа в очите ми и ще попита:
– Коя си ти?
– Адриана – всеки път ще отговарям аз.
– От къде си? – ще се прокашля той.
– От София – горделиво ще казвам аз. Той нетърпеливо ще пита винаги:
– Къде отиваш?
– В София.
– А после?
– По някое време пак ще се върна във Враца.
– А в Мездра, откъдето се качи?
– Със сигурност.
Тогава моят любим спътник ще попита с нежната си усмивка на бродник по земята:
– Мила Адриана, докога мислиш, че ще продължи това дяволско отиване и връщане?
А аз с усмивка на лице и щастлива мъка в душата всеки път ще му казвам:
– Завинаги.
Защото само любовта е безсрочно пътуване без начало и край. Дълготрайна разходка и скитане из полите на гордостта, из поляните на смирението, из скалите на завистта, по билата на дълготърпеливостта. Защото „любовта никога не отпада”, както знае и Флорентина Ариса, чакал своята любима „петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им”… Дори когато нямаш път към любимата, дори когато нямам влак за любимия.
И моята любов, като всякоя друга истинска, се оказа едно безкрайно пътуване към себе си и към него…
Във влака.
Край Искъра.
В дефилето на свободата.
Автор: Адриана Василева Снимки: авторътBooking.com Booking.com
Други разкази свързани с Стара планина или писани от Адриана Василева – на картата:
Стара планина и
Booking.com
Бяхме си оставили толеранс, защото не знаехме колко време ще ни трябва да върнем колата. Жената в Europcar също обясни, че има проблем със зареждането с чужди карти не само от български, но и от други държави различни от Франция, даже говорила със собственика на бензиностанцията, която е точно пред офиса да направи нещо за този проблем, и че ще печели клиенти така, които връщат колата и пълнят резервоара, но ѝ казали, че не можело да се направи. В крайна сметка много по-бързо от очакваното се оправихме с колата и се
Алува[/caption]
След като наругах няколко шофьора на тук-тук на чист български език – клекнах пред неизбежното и се качих при един мустакат с думите: “Карай към гарата и гледай да е евтино!”. Пътувахме доста дълго, а мустакатият беше абсолютен факир. Изпреварваше наред, а даже по едно време изкачи почти вертикално нагорнище. Метна ме буквално за жълти рупии.
[caption id="" align="aligncenter" width="576"]
По път към гарата минахме покрай една християнска църква[/caption]
На гарата реших първо да си купя една ледена бира, а после да се занимавам с влаковете. Можете да си представите какво беше изумлението ми, след като в нито едно павилионче не намерих бира. Питах наляво и надясно, но всички ми отговаряха, че
бира не се продава!!! Накрая ми препоръчаха “ресторанта”. В “ресторанта” обстановката и миризмата биха засрамили дори и най-долната гарова кръчма в България. Освен всичко, се оказа, че нямат бира! Сервитьорът ме прати по стълбите
нагоре към “бара”. Тръгнах нагоре, но ме блъсна такава смрад и спарено, че чак ми се отпи. Теглих една майна на ум и се върнах на гарата.
