За мене Веско е един от пътешествениците, които мога да нарека пътешественик-професионалист: пътува, връща се, разказва и продължава упоррито да го прави, без да губи и грам от собствената си идентичност и без да изпада в припадък по отношение на чужди и непознати култури. Днес той ще ни води до една необикновена и близка страна – В страната на орлите, Албания. Страна, по-затворена и комунистическа България, но пък и не по-малко искаща да вксуи от свободата. Приятно четене и лек път!

Албания

В страната на орлите, Скендербек и Майка Тереза

Наричат се

страна на орлите  –  Шкиперия

 от шкип – орел. Никой всъщност не знае защо е така. Иначе албанците произхождат от племената на илирите населявали тази част на Балканския полуостров. Историята им е повече от пъстра, но най-важната и част е свързана с основателя на държавата Скендербек, който всъщност се казвал Искандер, но понеже турците имали трудност да го произнасят го променили на Скендербек. Но, това е след като го взели еничар, иначе православното му име е Георги Кастриоти.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Историите и хрониките около него са страхотно преплетени. Той бил православен, после приел исляма, след това се обърнал към католическата църква откъдето и получавал много и всякаква подкрепа. Той основава албанската държава на 3 Март 1444 година като подчинява или по-скоро обединява три княжества, Шкодренското, Вльора и това около Елбасан.

Скендербек

бил толкова решителен, смел и отдаден, че възпира Османската Империя до своите предели и така османците в Европа стигат само до Албания в тази част на континента. В 26 битки за 20 години при султан Абдул Хамид  османлиите не могат да превземат неговите владения и както разправят легендите накрая получили параноя, че на всяка битка с него отиват на смърт.. Самия той е обладавал такава физическа сила, че както казват можел да съсече човек по средата отгоре до долу.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Албания преживява най-тежкия си период при

комунистическата диктатура на  Енвер Ходжа

Тогава страната е тотално затворена. Екскурзовода ни си направи каламбур, че тогава Албания е била 7 звезди хотел в сравнение със Северна Корея. Толкова е било зле. Албанците не са знаели какво е колело, а телевизор е имал само диктатора Енвер Ходжа. Естествено не са съществували пътища. Снимах останали сгради от тогава из страната, но дори и декорирани и леко префасонирани днес, веднага става ясно, че това са по-скоро мини карцери за хора, отколкото дори мизерни жилища.. Сградите са били до 3 –  4 етажни, направо от бетон или гола тухла..

Хората са били принудени да донасят в албанската ДС всеки за всеки

 Мъж за жена си и жената за мъжа си.. Интересен факт е, че тогава не е имало затвори. Диктаторът е смятал, че държавата не може да си позволи да плаща разходи на хора, които не работят и затова всички затворници са били принуждавани да работят, основно тежка физическа работа свързана със строежа на сгради или

бункери

 Самите бункери са били другата параноя на Енвер Ходжа, че страната е била заплашена от всички отвън.. Наброявали са около 810 000 из цялата територия на страната. Любопитен факт е, че под земята са били с по два етажа помещения за обслужващите ги постоянно и пребиваващи в тях войници и персонал. Днес от тях музейно и като спомен от това време от тях са останали около няколко десетки по цялата територия на страната да напомнят за ненормалното минало, сериозна част от историята на страната. И всичко това при човек, който е бил завършил всъщност Сорбоната в Париж..

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Казват, че била страна на Мерцедесите,

но аз видях повече Аудита и някой и друг джип там, само в Берат бяха повече Мерцедесите, няколко по-стари модела всъщност. Иначе статистически факт е, че Мерцедес продава най-много автомобили на глава от населението именно в Албания. И това е само бегъл поглед на индустриализацията и икономическото развитие обхванали страната от 1990 г. / края на диктатурата/ насам. Към момента страната е сравнима като цяло и логично повече с южните италиански части и средиземноморския турски бряг, според мен.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Бумът на застрояването без правила

 е бил между 1990 –  2000г. Днес държавата обаче е въвела имотни актове и други сериозни такси, които всеки трябва да плати. В зависимост дали е частно лице или бизнес те достигат до 5000 евро. В държавата официалната валута  е албанския лек, но абсолютно навсякъде приемат евро, връщат ресто съвсем точно по текущия курс.

Booking.com

Не видях обаче да издават касови бонове

 Как успяват да формират бюджет за мен е една загадка. Още повече, че ДДС е 18%,а чуждите инвестиции изглежда са освободени и от другите данъци.. Както и да е тук държавата е молила за пари и кредитиране всички международни финансови институции дълго време, но повечето не са се отзовали и както тук си знаят.. като имаш добър климат, две ръце и глава на раменете, ти трябват само и две минути ум.. И чудото наистина е станало.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Днес Албания, като изключим корупцията изглежда готова за ЕС

 Дори номерата на автомобилите са като европейските, само без буквите означаващи държавата..

Албанците

 са мили и любезни хора. Повечето говорят и разбират английски език задоволително. Тоест могат да правят някакъв бизнес с всеки чужденец, което те очевидно са осъзнали, че е решаващо, като се има предвид инвестиционната и туристическа амбиция на страната. В страната видимо се чисти и се поддържа организиран ред, не по-малко от съседите и от ЕС.

• 

• 

• 

• 

• 

Любопитни факти за Албания:

 Неочаквано това е страната с най-много валежи в Европа. Сигурно и поради това в страната електричеството се произвежда само от ВЕЦ / водно електро централи/  В Албания има само едно гражданско летище и то е с размера на пловдивското.. Второто е в проект да се строи около Вльора за да обслужва южните курорти на страната. Казват, че това е предимно мюсюлманска страна. Всъщност днес мюсюлманското население брои някъде около 30%, останалите са православни христяни, католици и други.. Кръвното отмъщение все още съществува в страната, но за него отделно.

• 

• 

• 

• 

Кръвната вендета – сложната албанска битност

 Въвежда я Лек Дукаджини, сподвижник на Скендербек в борбите с Османските завоеватели. Този неписан кодекс означава, че за кръв се заплаща с кръв. Или метафорично кръв за кръв, зъб за зъб, око за око.

Отмъщението продължава в седем поколения

 или до 500 години.. Кодексът обаче строго предпазва жените и децата, както и нарочените, ако са в тяхно присъствие. Когато се извършва отмъщението задължително се произнася фразата „Връщам ти кръвта“

• 

• 

• 

• 

• 

• 

С тази вендета за неговото време е успял да се справи само диктаторът Енвер Ходжа. При него когато бил задържан извършителя го погребвали жив в ковчег с убития върху него.

Още нещо: Ако се стигне до отмъщение, цялото семейство на жертвата спира всякаква дейност докато не открие и отмъсти на извършителя..

Иначе страната е повече от пленителна днес.

 Само който не е бил, той не знае!

Автор: Веселин Давидков 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Албания – на картата:

Албания

Booking.com The post Албания: В страната на орлите, Скендербек и Майка Тереза first appeared on Пътуване до....

Отново се качваме в Дачията на Драган, за да обиколим с него до Албания. Започваме с пътя до Вльора. Приятно четене:

Албания с Дачия

част първа

Някои от вас знаят, че през последните години избираме по-необичайни дестинации: – Август 2013 година до Норвегия с Lodgy-то (8500км)
– Декември 2013 година до Истанбул с Sandero-то
– Май 2014 година до Армения с Sandero-то (6100км)
– Декември 2014 година до Виетнам и Камбоджа (със самолет)
– Декември 2015 година до Оман и Индия (със самолет)
– Юли 2016 година подготвям пътуване през Молдова, Украйна,
– Беларус, Русия, Финландия, Норвегия, Естония, Латвия, Литва, Полша … с Lodgy-то (9000 км)

За загрявка обаче, решихме да уплътним и майските празници на 2016 година. Турция е дестинацията, която е вече достатъчно утъпкана. Следващата по мистериозност и противоречивост дестинация в балканския ни регион е Албания.

Първата асоциация на българина с Албания е албанският реотан,

Първата асоциация на българина с Албания е албанският реотан, разбитите пътища, сополивите просещи дечица, враждебно настроени и сърдити чичковци с радикални религиозни разбирания… Поне за мен беше така, защото единствените ми впечатления от Албания бяха от приятели, които са пътували по ужасни неасфалтирани пътища. И от посещението ми на албанския квартал в Скопие, Македония през 2011 година, където регулярно силен напевен глас викаше вярващите на молитва в многобройните джамии. Имах някакво вътрешно чувство, че вероятно греша в преценката си и единственият начин да установя това, беше да видя колкото се може повече от Албания през собствените си очи. От чужди разкази само можеш да се объркаш повече.

Идеята за импровизирана екскурзия с Lodgy-то беше заложена още през юни 2014, когато заедно с моите родители и родителите на Таня (общо 6 човека) отидохме за доста време в Белград и останахме много доволни. Твърдо решихме да продължим тази традиция още след Коледа 2015 и в началото на 2016 се заех да организирам пътуването. 

(Основната ми идея да напиша този пътепис е, да запаля някого от вас да направи същото или да направи подобно пътуване. Когато планирам подобно пътуване, винаги търся информация от подробни пътеписи на други хора, минали по маршрута, но рядко откривам всичката информация, която ми е необходима. Затова се опитвам да покажа как стъпка по стъпка всичко е възможно и дори лесно.) Първо фиксирахме маршрута, който предварително беше изпробван от баба ми с автобусна екскурзия, което се оказа много полезно и информативно. Основното условие беше да не минаваме два пъти по един и същи път, за да можем да разгледаме колкото се може повече от лицата на Албания. Това предполагаше кръгов маршрут. Доколкото бях запознат с географията на Албания, по-големите градове се намират в северната част на страната, а южната част е стръмно-планинска с по-малки градчета, съответно пътищата би следвало да са по-трудни в южната част. Винаги съм предпочитал първо да премина трудните участъци и да си оставя за десерт по-лесните, затова решихме да влезнем от южната страна на Албания, да се движим на север по крайбрежието на Йонийско и Адриатическо морета, след което през Тирана да се насочим обратно през Македония към България. На картата това изглежда така:

A – София; B – Igumenitsa, Гърция C – Sarandë, Албания; D – Vlorë, Албания; E – Durrës, Албания; F – Tiranë, Албания; G – Охрид; H – София

След като уточнихме маршрута, подхванах формалностите.

За пътуване в Албания не е нужен задграрничен паспорт,

границата се преминава само с лична карта. Досега обаче никога не съм си позволявал да замина в чужбина само с лична карта, защото ако се случи нещо и ти откраднат или изгубиш единствения си документ за самоличност- не можеш да се върнеш обратно. Патил съм (и аз, и майка ми) и затова – всички от групата трябваше да имат валидни до 6 месеца след напускането на страната задгранични паспорти. Половината от групата не отговаряха на това условие обаче и се наложи да си извадят нови паспорти. Удоволствието струва 42 лева и отнема един месец. И добре, че го направихме – по-надолу ще разберете защо.

Следващата спънка беше, че Lodgy-то е лизингов автомобил. За да можеш

да управляваш автомобил, който е собственост на лизингова компания,

трябва да имаш издадено от лизинговата компания пълномощно. В стандартното пълномощно пише, че лизингодателят упълномощава лицето Х да управлява Lodgy-то в България: ерго, не ни върши работа. Подава се молба към лизингодателя за издаване на пълномощно за чужбина. В това пълномощно вече пише, че лизингодателят дава право на лицето X да управлява Lodgy-то в страните от Европа с изключение на няколко страни, сред които са Албания, Македония, Косово, Черна Гора, Молдова, Украйна, Беларус, Русия и Турция. Лошо, не можем да пътуваме 6 човека с Sandero-то. След малко разузнаване става ясно, че причината лизингодателят да не дава пълномощно за тези държави е, че

каското не покрива рисковете кражба на цяло МПС

(да откраднат колата без ти да си там) и грабеж на цяло МПС (да те набият и да ти вземат колата) в цитираните по-горе държави. Кратка справка с по-големите застрахователни компании показва, че никоя от тях не застрахова тези рискове за тези държави, защото тези държави не се покриват от презастрахователните договори на застрахователите и туй-то. След месец борба успях някак си (както най-много мразя – с връзки), да стигна до сериозни началници в Алианц (където е застраховано Lodgy-то) и срещу доплащане от 150 лева да получа едно документче, в което пише, че ако Lodgy-то бъде откраднато на територията на някоя от гореспоменатите държави, Алианц ще покрие 50% от сумата, за която е застрахована колата. Процедурата е дори малко по-сложна, защото трябва да мотивираш лизингодателя (собственикът на автомобила) да изиска такова нещо от застрахователя, (който пък отказва  такива нестандартни сделки) и ако не попаднеш на услужливи хора, може да се окаже мисия невъзможна. Е, в моя случай, макар и със скоростта на албански реотан, нещата станаха и в крайна сметка три дена преди да заминем получихме заветното пълномощно, че имаме право да пътуваме с Lodgy-то в Албания и Македония (и Молдова, Беларус, Украйна и Русия, което беше важно за следващото ни пътуване). Смених и регистрационния талон от стария на новия образец (пример), защото в новия се съдържа повече информация – знам ли дали на някоя граница няма да ми поискат да удостоверявам нещо, което липсва в стария малък талон – по-добре повече информация да има.

Следващата стъпка в подготовката беше

да запазим хотелчета или апартаменти,

в които да спим. За 6 човека понякога е доста по-изгодно да се наеме един голям апартамент за една нощувка, отколкото три отделни хотелски стаи. Предимно търся в booking.com по четири критерия: максимално висока оценка от ревюта, пешеходно разположение спрямо забележителностите в града, наличие на паркомясто и минимална цена. Три месеца преди пътуването запазихме по една нощувка в Игуменица (80 лева за двойна стая), Саранда (50 лева за двойна стая), Вльора (50 лева за двойна стая), Дурес (90 лева за двойна стая), Тирана (90 лева за двойна стая) и Охрид (40 лева за двойна стая) – така с фиксирани дати повече се вълнуваш и усещаш, че пътуването наближава. Всички хотелчета бяха с оценки от 8,8 до 10 в booking.com, така че изненади по този параграф не очаквахме да има.

Друга важна стъпка беше да набавя

актуални навигационни карти за Гърция, Албания и Македония

Вторите две държави не са включени в картите, които се предлагат за вградената навигация на Lodgy-то, затова прибегнах отново към старата ми бойна навигация, която ни е съпътствала из цяла Европа и една трета от Азия. Пък и е значително по-евтино, на фона на легалните актуализации за Lodgy-то.

След като бяхме фиксирали датите (от 21 май 2016 до 28 май 2016 – само три дни отпуска), вече можех да се захвана с

детайлното планиране на маршрута и интересните места,

които да посетим.

От София до Игуменица са 600 км предимно по магистрала и няма нещо, което да не сме виждали (водопадите в Едеса, Гърция ги разгледахме на връщане от Сицилия със Sandero-то). Игуменица е град, който предимно обслужва пристанището за остров Корфу и Италия, но има готини плажове.

Следващият ден щеше да бъде пътуване от Игуменица до  туристическия град Саранда (Sarandë), което са около 70 км. Консултирахме се с професора по архитектура на Таня и той ни препоръча да посетим древния, античен, средновековен и венециански град Бутринт (Butrint), който е в списъка за световно културно наследство на UNESCO. Такива места никога не са за изпускане! И това беше отбелязано в навигацията. За този ден си оставихме и още един обект от списъка на UNESCO – Аргирокастро (Гирокастър, Gjirokastër), стар и запазен отомански град с каменни плочи по покривите.

Следващият ден беше запазен за Вльора (Vlorë) друг един по-голям туристически град в Албания, с около 160 км трасе по планински път покрай морето с много красиви гледки. Третият обект под егидата на UNESCO в Албания е стръмният средновековен град Берат, който искахме да посетим на път от Вльора към Дурес (Durrës). Това е най-големият туристически град в Албания.

Между Дурес и  албанската столица Тирана (Tiranë) има само 30 км, затова се отбихме до друг стръмен старинен град Круя (Krujë). След Тирана бяхме планирали една нощувка в Охрид, Македония на охридското Езеро и за последния ден си бяхме запазили 400 км път с една спирка в Скопие (столицата на Македония).

Грубо сметнах, че разходите ще са по около 500 лева на човек за цялото 8 дневно пътешествие, което ми се стори приемливо. Оказа се, че три месеца преди заминаването съм се ориентирал доста добре, защото точно толкова и ни излезна всичко – 3000 лева за 6 човека.

(Ако не ви се четат повече подробности, можете просто да разгледате албумчето в Google Photos, къде има и географски карти на местата, които сме посетили.)

Планът беше железен или поне така си мислихме,

и с цел да избегнем прекалено дълги опашки на най-апетитната за туристите гръцко-българска граница „Кулата“, бяхме свежи и наредени до Lodgy-то рано-рано в 6 часа.

Пътят до Кулата

вече е почти 50% магистрала (от София до Благоевград) и се минава за около два часа. Тъй като следваха няколко почивни дни, границата беше натоварена. Уплътних чакането с монтиране на новите чистачки, които бях купил предния ден. В скоби тук ще сложа една препоръка за шофьорите на Lodgy. Оригиналните чистачки са 55 см (шофьорската) и 40 см (пасажерската), което води до една отвратителна стечка точно пред очите на шофьора. Замених чистачките със съответно 65 см и 40 см, което значително подобри (намали) стечката. Много съм доволен и горещо препоръчвам.

От общо час и половина, престой на границата, около час валя проливен дъжд и имахме много време да се радваме на навременния подарък на Lodgy-то. Всеки път като влизаме в Гърция се сещам за твърдението, че изисквали да представиш големия регистрационен талон на автомобила – ами сигурно 20 пъти съм минавал границата с автомобил и никога не са ми го искали. Този път също не беше изключение.

Към 9.30 часа

успяхме да преминем в Гърция,

а дъждът стана неудържим и през следващите 5 часа така и не спря да ни вали. Успяхме и за последен път да минем по магистралата до Солун без да плащаме, защото все още не бяха пуснали будките за плащане. От границата до Солун над 75% от пътя са по магистрала и се пътува още един час. Честно казано, добре че си имаме навигация (даже две – вградената и протативната), защото на табелите по околовръстното на Солун, не пише коя е отбивката за Игуменица, а пише някакви по-близки до Солун гръцки градове, които са ми напълно непознати – Верия, Козани…

Магистралата от Солун до Игуменица е много живописна, с много завои, тунели и мостове (да са живи и здрави европейските фондове), а в нашия случай и обилна на вода:

Магистралата може да е построена с чужди инвестиции, но пък на четири места спирахме на бариери за да плащаме 2х1,40 и 2х2,40 евро или общо 7,60 евро до Игуменица. Много е интересно как магистралата забива директно в морето или по точно директно в портата на пристанището за Италия и остров Корфу.

С това приключи първия ни преход – общо 606 км за 7 часа и 15 минути средна скорост около 85 км/ч (с включено чакане час и половина на границата) – ето и трак.

Хотелчето ни беше малко старомодно, но имаше ограден паркинг за колата и византийците ни посрещнаха с welcome drink. Продължаваше да вали, но се въоръжихме с чадъри, фотоапарат и съвсем прегладнели

тръгнахме да дирим таверна из Игуменица

Дъждът и огромните тенти изглеждаха като някакъв оксиморон. Предвид размерите на Игуменица и концентрацията на таверни търсенето не отне много време. Макар и на ръба на Албания, все пак все още бяхме в Гърция и нямаше как да не се тестват гръцката салата, рибките Гаврос и … узото:

Гърците го умеят това с ресторантчетата

Може и да слагат хартиени покривки и да са малко мърляви, но аз лошо в Гърция досега не съм ял. Игуменица не е красив или привлекателен град, а просто обслужва пристанището с многобройните фериботи предимно за Италия и Корфу, който се вижда отсреща:

От северната страна на Игуменица има приятен плаж с къмпинг за каравани, до който се стига през тесен преход между морето отляво и сладководно езеро отдясно

Географската ширина и високите температури през лятото изместват активността на гърците към вечерните часове, когато градът оживява и става по-привлекателен:

Тъй като не сме за пръв път

в Игуменица, си имаме и любими местенца,

затова отидохме на вечеря в таверната, или по-правилно казано „ψαροταβέρνα“ (чете се псаротаверна – рибен ресторант) на един много симпатичен дядка, на име Тимос. Тук се набляга на морската храна, на която аз не съм много голям фен, но действително ми се услади:

На следващия ден имахме запланувани само 65 километра от Игуменица, Гърция до Саранда, Албания.

Напълнихме Lodgy-то догоре (от София до Игуменица беше изхарчило 41 литра за 666 км с багаж и 6 човека по магистрала, среден разход 6,2 л/100 км. Дизелът в Гърция обаче е доста по-скъп от този в България, с около 30 ст/л, и струва почти 2,20 лв/л. Както и да е, в Гърция би трябвало нафтата да е по-добра отколкото в Албания, а по-важно от това да не счупим колата някъде по път няма, така че преглъщаме тези колосални 10 лева разлика спрямо България (разделена на 6 човека – готино си е с Lodgy). 

По-лошо и по-непредвидимо, се оказа да си в Гърция по време на стачките. Стигаме ние в 9 часа в неделя на

световно безизвестната сгушена в планините до Йонийско море граница Qafë Botë

и какво се оказва?

Не ни прецакаха лошите албанци, а прехвалените гърци

Гледам аз – подозрително спуснатата някак си бариера, но все пак отивам до гишето и подавам боязливо 6 броя български паспорти. Къдравият грък си сваля краката от масата, поглежда ме пренебрежително и ми казва „Today strike, no cars, just on foot“ Или

„Днес стачкуваме, не може да минете с колата, можем да ви пуснем само пеша!“

Облещвам аз очи и не мога да повярвам. През главата ми минават всички резервации за хотели, които съм направил и как трябва да размествам сега. Утре щели да работят от 6.30 часа сутринта. Видях, че няма какво да направя, плеснах се почелото и посърнал се върнах при останалите в колата.

Това е второто ни идване в Игуменица и за втори път попадаме на стачка, която размества още от самото начало плановете ни за цялото предстоящо пътуване. През 2012 година пристигнахме в Игуменица с единствената цел да хванем ферибот за Бари, Италия и да продължим към Сицилия (пътеписът е тук), но отново заради стачка се наложи да останем една нощ в Игуменица. Та … трябваше да се справим с това византийско déjà vu.

Спуснахме се обратно на брега на морето, като склоновете около нас бяха осеяни със скални … крави.

Първоначално не им обръщахме внимание, защото на такъв стръмен склон освен коза или птица, друго не може да си представиш да има, обаче като наближихме … брех, тия крави!

Решихме да не се връщаме чак до Игуменица, а да потърсим подслон в първото гръцко селце преди границата

Спряхме на рибарското пристанище и се настанихме в таверната – няма да ревем я, ще ядем. Захапах телефона и почнах да пиша e-mail-и до хотелите в Албания и да обяснявам, че ще пристигнем във всеки един хотел с един ден закъснение. Албанчетата се оказаха всичките online и веднага ми потвърдиха, че няма проблеми и ни очакват когато успеем да дойдем. Добре, че не пътуваме в силния туристически сезон, че тогава може би нямаше да имат възможност да са толкова услужливи.

За едни брадва, за други сватба – нашето оставане в Гърция един допълнителен ден беше добре дошло за това селце. Питахме кръчмаря дали има къде да отседнем в

селцето Sagiada,

той се обади на негов приятел, който дойде и ни показа чисто новите си туристически къщички.

Цената беше по 40 евро на къщичка (апартаментче по-скоро), но действително беше много хубаво и удобно.

Още от миналия ден ни глождеше, какво ли има от южната страна на Игуменица и решихме да използваме случая, за да задоволим любопитството си. Нарочно заложих в навигацията алтернативен маршрут по малки тесни пътчета и се оказа, че се озовахме в средата на едни безкрайни портокалови овощни градини.

На едно много тясно пътче изчаках да се разминем с един трактор, който мъкнеше 50 щайги с портокали. Тези 50 щайги бяха натоварени едни византийци в тир с около 1000 такива щайги с портокали. Когато се изравнихме с тира, момчетата ни направиха знак да свалим прозореца и буквално ни заринаха Lodgy-то с портокали (сигурно към 20 портокала)

Бяха доста неугледни, но страхотно ароматни – цялата кола замириса свежо. По пътя дори направихме един игуменски плаж, който за разлика от характерните каменисти гръцки плажове, си беше с доста ситен пясък. Оказа се, че

от южната страна на Игуменица, зад хълма, е яхтеното пристанище,

което изглеждаше доста по-тузарско от скучния пристанищен град. Е, не е чак Monte Carlo.

Принудителният гръцки ден завърши с поредната таверна на пристанището в пограничното селце – да ни ожали човек.

Супер дисциплинирано в 6.30 часа на следващият ден натоварихме багажа обратно в Lodgy-то и потеглихме за втори път към албанската граница. Разбира се, имаше около 15 автомобила пред нас на опашката, но туристи практически не видяхме. Направи ни впечатление безпорядъка на опашката и направо

смешното и безочливо предреждане на колите,

както с гръцки, така и с албански регистрационни номера. Ако се забавиш с 3 секунди да потеглиш на опашката, от някъде изреве двигател и изведнъж се оказваш с едно място назад. 

След като ме предредиха, както в нашата посока, така и от насрещната (да, опашките в двете посоки някакси се преплитаха на бариерата), някакъв гръцки граничар дойде при нас, взе ни паспортите и попита дали колата е лизингова. Потвърдих и веднага ми поиска пълномощното (добре че направихме, че не знам иначе какво щяхме да правим). Интересното е обаче, че само погледна дали пише някъде Албания в пълномощното и така и не ми поиска регистрационния талон на колата. Паспортите също малко проформа само ги занесе за не повече от 10 секунди в една будка и веднага ни ги върна. Помислихме си – Щом на гръцката граница е така, какво ли ще бъде на албанската граница и в цяла

Албания

Интернет колко може да ти помогне, толкова може и да те заблуди. Бях се начел на какви ли не апокалиптични писания, че при преминаване на албанска граница се заплащало по 20 евро на човек, пък на влизане в страната ти давали някакъв стикер, който трябва да пазиш до напускане и после по този стикер се плащало по още 5 евро на ден в качеството на пътна такса, как полицаите щели да те спират по няколко пъти на ден за проверки и щели да те рекетират за подкупи… глупости.

На границата

(това е някаква третостепенна граница) си спряхме до будката, албанският полицай взе паспортите, огледа ни небрежно, поиска регистрационния талон на колата, сканира един по един документите и ни пожела приятен път (отне минута и половина). Митничарят ни попита дали имаме да декларираме нещо, махнах отрицателно и той ни се усмихне положително.

Първото впечатление беше изключително добро

Почувствахме се, все едно влизаме примерно в Хърватска, само дето граничарите бяха доста по-учтиви. Пътят си беше чудесно асфалтиран, с мантинела отстрани. Полицаите бяха застанали по средата на една дълга права и се виждаха от 1 километър – дори не ни погледнаха, камо ли да ни спират и да ни рекетират. Всъщност за около 800 изминати километра в Албания, нито един път не ни е спряла полиция (аз съм си изряден шофьор, де).

Първото, което ми направи впечатление, поне на мен, беше, че броят на автомобилите Mercedes-Benz (производство предимно между 1990 и 2000 година) превъзхожда всички други марки автомобили в пъти. Били сме в Грузия, там също ми направи впечатление, че има много Mercedes-Benz (пак от тези години), но в Албания е направо куриозно – сигурно поне 30% от всички регистрирани автомобили са Mercedes-Benz.

Първата ни туристическа дестинация за деня беше древния град Бутринт. Въпреки, че от границата до Бутринт имаше 19 километра, навигацията упорито искаше да ме закара първо до Саранда и после да ме върне до Бутринт – общо 70км. Принципно знам, че с навигация не се спори и щом е изчислила някой по-дълъг маршрут, значи има предвид нещо. Тъй като ние вече сме гърмени зайци и сме карали около 60 км на втора предавка по няма-толкова-разбит-път в Армения, реших че ако ще и коларски път през гората да са тези 19 км, поне ще пробвам да ги мина, пък ако трябва ще се върнем по пътя, предложен ни от навигацията.

Е, пътят беше лош точно 2 км и то не напълно непоносимо:

Друго нещо обаче ни впечатли. Ние очаквахме Албания да е мюсюлманска държава. Да не ме разбере някой погрешно, не слагам никакъв оттенък на това изказване – нито отрицателен, нито положителен. Просто, като тръгнеш за Турция или както ние ходихме наскоро в Оман, последното нещо, което очакваш да видиш в градовете е огромен кръст и по няколко покрива на църкви.

Отдадохме го на близостта до гръцката граница, но отдалечавайки се от Гърция, нещата не се промениха чак толкова много. Никъде в Албания няма толкова много джамии, колкото има в християнската Македония, например. Никога не съм ги разбирал тия религиозни надпревари, а и според мен малко се преекспонира от медиите – затова предпочитам да си създавам собствени впечатления за живота в по-непознатите страни – за да са си мои.

Точно преди да стигнем Бутринт, минахме през нещо уникално, което мен лично много ме зарадва. Заради много силно врязания в сушата залив, пътят е прекъснат от широк около 60 метра пролив.

Вместо мост, там „оперира“ един дървен сал,

който се дърпа от въжета на двата бряга. Невероятно албанско съоръжение.

Адреналинът

да се возиш на рехав албански сал, теглен от ръждиви въжета,

в компанията на един-два албански Mercedes-Benz е много висок. Цената на билетчето е 400 леки (5 лева) – ние си носихме леки от София (те не тежат много.) 

Понеже в Албания времето е един час назад спрямо Гърция, се оказа че сме пристигнали преди работното време на комплекса

Бутринт

Имахме време да се насладим на прекрасната гледка към триъгълната крепост от другата страна на пролива (от където хванахме сала).

Въпреки, че става дума за световно културно наследство, разбира се има следи от албанската намеса, като например оградата на комплекса, за чиято направа по безумен начин е нарушен древен зид. 

Самият

древен град Бутринт

е изключително запазен, особено амфитеатърът и баптистерията и мозайките:

• 

• 

• 

Друго, което много ми хареса беше, че имаше рисунки как е изглеждал града през различните периоди – за хора със слабо въображение като моето, това е много полезно:

Тук имахме един малък инцидент -> баща ми си загуби портмонето (изпадна през забравения отворен цип на чантата) и съответно за минаха няколко стотин евро и личните документи. Слаба Богу паспортите ни бяха на друго място, та поне можехме да напуснем Албания в пълен състав. Всички албанци от персонала бяха много кооперативни, оставихме им телефон за връзка, но така и не се намери това портмоне. Само да не остане някой с впечатление, че в Албания са ни откраднали портмоне – това си беше инцидент поради невнимание.

Продължихме по пътя към Саранда и се отбихме в

Ксамил

Самият град беше гадничък – с кичозни къщи и разкопани улици. Всъщност тези две неща се оказаха доста характерни за градовете в южна Албания. Повечето къщи освен грозни като форма, са решени в невероятно крещящи цветове, като преобладава лилавото, розовото и други производни. По нашите мерки за естетика, това си се равнява или на кич или на безвкусица.

Kerkyra, , 491 00, GR

Междуградските пътища почти навсякъде бяха ОК

като настилка (може би една идея по-зле от в България), дори в по-голямата си част имаха и мантинели по завоите.

В градовете обаче явно прокарваха нови тръби или кабели, защото във всеки един град, през който минавахме, беше страхотно разкопано и трябваше да се внимава да не опре отдолу някъде по бабуните колата. И това във всеки един град – сигурно след някоя друга година нещата ще са далеч по-добре, но ние уцелихме явно някаква градоустройствена офанзива.

Попаднахме и на първия от почти 200 000 бункера в Албания. Повечето

бункери,

които видяхме, бяха разположени непосредствено покрай пътищата, вероятно със стратегическа цел. Техният комунистически авторитарен лидер Енвер Ходжа е бил доста параноичен и за държава от 2 000 000 души, е построил почти 200 000 бункера – доста болен мозък. Пропагандата е била, че в страната се изгражда уникално добър строй и всеки момент лошите капиталистически държави ще ги нападнат. Затова всички са строили противоатомни бункери и са ги зареждали с провизии за прекарване на около месец в тях. Повечето бункерчета, които видяхме, бяха едно- или двуместни и приличаха на гъби:

• 

• 

• 

След като се настанихме в хотела в

Саранда

разбрахме, че кичозните отвън къщи са още по-кичозни отвътре:

Всичко в тази страна е в строеж.

Супер презастроено е около крайморските градове и всичките сгради са или строящи се (примерно 75% от сградите са в строеж все още) или са на не по-вече от 10 години. Поредното нещо, което не очаквах да видя в Албания…

Самият град

Саранда е доста прашен,

със стръмни улици, но променадата покрай морето е типично туристическа, с много ресторантчета и барове, гащи, надуваеми играчки … Слънчев бряг:

Седнахме в една кръчмичка и установихме, че вместо с 100 евро, с колкото се наяждахме в Гърция, хапнахме много вкусно с 35 евро за 6 човека. За любителите на бира – местната бира се казва Tirana. Където и да питахме за бира, се предлагаше бира само с това име. Интересното е, че винаги беше в различни опаковки, но името и вкуса винаги бяха едни и същи.

Тъй като стачкуващите византийци скъсиха програмата ни с един ден, решихме да посетим вторият от три албански града, включени в списъка на световно културно наследство на UNSECO, в същия ден. Аргирокастро е на около 50км от Саранда, като знаехме, че пътят няма да е елементарен, защото трябваше да се прекосят доста високи и стръмни планини.

Малко след Саранда минахме покрай единственият цигански катун, който видяхме в Албания. Не изглеждаше чак толкова, зле – някои от постройките/палатките дори имаха ток, други разчитаха на запален огън.

Докато навлезем в планините пътят беше много приятен и съвсем рядко се срещаше по някоя дупка:

• 

• 

Пътят беше труден

Не че имаше много коли или че беше в много лошо състояние, но просто имаше страшно много и страшно остри завои. Принципно не попаднах на агресивни или изключително лоши шофьори в Албания, но прекалено често виждахме доста тежки катастрофи, с кървища и гадости, което малко ни напрегна. Минахме и покрай по-големи образци на прословутите бункери:

Въпросният

Аргирокастро

е някаква смесица между Търново и Мелник. Къщите са с каменни покриви, а улиците са невъобразимо стръмни:

• 

• 

Над града има голяма крепост, която е строена само с отбранителна цел, в нея няма стаи за хора, а само помещения за военна техника:

• 

• 

Типично в албански стил в музея към крепостта е изложен и единствения в историята американски самолет, който е бил свален през 1957 година от Албанските военни сили – невероятен успех, с който няма как да не похвалят, независимо колко в разрез със старинния град е това:

Входовете за музеи в Албания са доста евтини – по 2-3 лева на човек, не че ние сме много по музеите де.

Вечеряхме обратно в Саранда,

където ми направи впечатление, че абсолютни никакъв проблем не им представляваше, че платихме половината от сметката в албански леки, а другата половина в евро – много удобно. Касовите бележки в Албания практически не съществуват. Иначе нощният живот в града е доста активен и приятен:

На следващата сутрин допълнихме резервоара на Lodgy-то на най-скъпата бензиностанция в Саранда, която намерихме. В Албания се предлагат два вида дизелово гориво: Евро 5 (с по-малко от 10ppm сяра) и някакво друго (с по-малко от 350ppm сяра). Разликата в цената не е много голяма, но като цяло

горивата са доста по-скъпи от в България

Ние заредихме на 2,25 лева/литъра, при положение, че цената на литър дизел в България по това време беше 1,86 лв/л. Както и да е, при пълен резервоар това прави 15 лева разлика, което не е болка за умиране. Докато съм на път в по-съмнителни държави, винаги гледам да зареждам на бензиностанции, в които виждам, че зареждат нови и скъпи коли, и гледам никога да на пълня повече от половин резервоар, за да се омеша новото гориво с наличното в резервоара. За Молдова, Украйна, Беларус и Русия със сигурност ще си нося добавка за повишаване на цетановото число.

Пътят от Саранда до Вльора 

е около 110 км и минава по ръба на морето:

В южната част на Албания не рядка ситуация на пътя е

да се озовеш в средата на море от овце,

което прави пътуването малко по-бавно, но много по-забавно:

В този район се намират и

най-красивите плажове в Албания

Обикновено, за да се стигне до самия плаж от главния път трябва да се спускат няколко километра серпентини, но определено си заслужава:

• 

• 

• 

Водата и брега по нищо не отстъпват на гръцките (реално това място се намира на 40 км от остров Корфу, колко пък да се различава релефът и водата), но пък преядохме с октоподи и калмари за по 15 лева на човек. Въобще, този район като чели най-много ни хареса като природни дадености. Имаше много симпатични бунгалца в този къмпинг, но разбира се не липсваха и характерните албански цветови изцепки.

След като изплажувахме,

продължихме пътя си към Вльора

Трябваше да прескочим поредната планина и за по-малко от 10 км набрахме надморска височина от над 1000 м. Не съм сигурен дали съм карал друг път по толкова стръмен и дълъг път. Качеството на настилката и мантинелите беше безупречно, гледките също:

• 

• 

• 

• 

• 

• 

От другата страна на планината (спускането) не беше толкова добър пътят и изискваше повече концентрация. Пристигнахме във

Вльора

за около 3 часа, тоест средната ни скорост на движение беше малко над 30км/ч, а максималната не повече от 85 км/ч – искам да кажа, че заради безкрайно многото завои, пътуването в Албания отнема повече време и човек трябва да си предвиди повечко време, дори за нищожни преходи от по стотина километра. 

Първоначално малко се стреснахме, като видяхме разбития път (100 метра) до нашето хотелче във Вльора, но след това имахме много приятна изненада, защото се оказа, че собственичката Герта на хотелчето знае български език. Тя е с български произход (каквото и да значи това) и е учила в София в УНСС, после е работила в САЩ, но се е върнала във Вльора и заедно с мъжа си Бени са направили това семейно хотелче. Много беше ценно това, че тази жена знаеше български и английски, защото това (дори и второто) в Албания е рядкост и реално няма с кой местен да си поговориш. В Армения и Грузия нямахме този проблем, защото всички знаеха руски език, но тук … освен „фалиминдери“, което значи „благодаря“, нищо друго не знаехме. 
Мога да препоръчам хотелчето с 10 пръста – click, тел. +355697851822. Въпреки, че има рибен ресторант в хотела (мъжът и готви), видя че искаме да опитаме нещо традиционно и ни прати в много готин битов ресторант на брега на морето, никаква меркантилност. Поговорих си с мъжа и (той разбира се кара Mercedes-Benz W211) на логичния въпрос „Защо в Албания има толкова много Мерцедеси?“ той ми отговори, че избрал Мерцедес, защото е здрав и е автоматик. Албанецът знае, че пътищата им са лоши и търси здрава кола, този конкретен индивид вече беше на друго ниво и търсеше комфорт по тези пътища – вероятно наистина Mercedes-Benz не е най-лошия избор, макар и да не е единствения. За сметка на това обаче жена му веднага го законтри, че има и по-важни неща от колата, особено когато имаш три деца – много сме различни, ама сме си и доста еднакви… 

Въпреки дъжда, който ни заваля, решихме да разгледаме Вльора поне с колата. Както и повечето градове, които посетихме, Вльора все още се строеше:

• 

• 

Сигурен съм, че след като приключат ремонтите, крайбрежната част на града ще стане много приятна с широкия булевард с палми и многото заведения (малко в стил чалга), но ние попаднахме по средата на една строителна площадка и то по време на дъжд.

Усетихме се, че явно, за разлика от повечето крайморски градове, центърът на Вльора не е край брега, затова решихме да разгледаме някой жилищен квартал. Там улиците са доста доста разбити и сградите са не само стари, но и доста нефункционални – примерно, стълбищата са един вид външни, без прозорци. Така бяха в по-малките градове и в Армения. Топлата вода и мазилката тук не са приоритет…

• 

• 

• 

Оставихме градския център за следващата сутрин и се устремихме към дългоочакваната традиционна вечеря. Традиционните ресторанти са на юг от Вльора, а покрай пътя те приканват мъже, облечени в национални носии. Ние търсихме конкретен

ресторант Laberia

(така се казва местността наоколо), който ни беше препоръчан от българската албанка от хотела ни. Посрещна ни младеж с бял калпак:

• 

• 

В тези ресторанти се набляга на овче, телешко и козе месо. Лично мен, като привърженик на прасето, това особено не може да ме впечатли, но действително всичко беше много вкусно и много. Платихме 85 лева (с включен тлъст бакшиш) за 6 човека, което според мен е доста малко за такъв ресторант.

По-важното е, че успяхме някакси криво-ляво да си поговорим с младежа с калпака. Каза, че през август има най-много туристи, най-вече от Косово, Черна гора, Босна… Както и на нас, и на тях за несгодите им са виновни политиците, данъците, той много работил, но малко му плащали, ама да хване да научи някой език не се е сетил – с ръце и крака си комуникирахме. Още преди половин век е казано: „Всеки народ заслужава съдбата си“.

За сметка на това десертът беше много интересен, като нишесте-реване … по-скоро интересен, отколкото вкусен. 

 Има една

особеност с десертите в Албания

Когато сте на ресторант, не повдигайте темата за десертите, защото келнерите се объркват (поне ние до този извод стигнахме). Тъй като явно десертът винаги е комплимент от заведението и го поднасят заедно със сметката, независимо дали си го поръчал или не, ако предварително попиташ за десерт, изпадаш в една конфузна ситуация, защото те нямат два вида десерт и така или иначе ще ти го донесат. И в менютата няма десерти. Абе, конфузни стават ситуациите, защото никой нищо не може да ти обясни на някакъв смислен език – цялата комуникация прилича на ръкопашен бой. Ама нали затова си избираме такива дестинации, за да е по-интересно! 

Очаквайте продължението:

Автор: Драган Драганов 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Албания – на картата:

Албания

Booking.com

Продължаваме пътешествие на Валентин из Албания. Започнахме със северна Албания, а днес сме в южната част на страната.

Приятно четене и да не забравите заключението

Обиколка на Албания с Форд

април-май 2019

част втора

Южна Албания

Албанският град

Дурес

се е разпрострял по крайбрежието на Адриатическо море, а разстоянието до столицата Тирана е по-малко от 40 км. Със своите 250 хиляди жители той е втория по големина град в страната. Основан е през 7-ми век преди новата ера и има богато историческо минало, за което свидетелстват експонатите в Археологическия музей, останките от амфитеатъра и от градските укрепления. През 14-ти век Дурес е бил столица на малкото по територия княжество Албания.

Пренощувахме в хотел на крайбрежната алея срещу главния кей, а на сутринта отделихме достатъчно време на

Археологическия музей

за да разгледаме множеството артефакти от времето на илирите, елините и римляните.

През средновековието в продължение на десетилетия Дурес е в състава на България и тогава се нарича Драч. През този период значителна част от територията на днешна Албания е част от Българската държава. И днес в някои източни албански села живеят българи.

Тирана

е основана като град в началото на 17-ти век. Тя е столица на Албания от 20-те години на миналия век. През последното столетие тук се развива бързо индустрията и населението нараства от 10 хиляди до 700 хиляди души.

Тирана е център на политическия живот, на науката и културата в Албания. Сред основните забележителности в града бих посочил централния площад Скендербег с паметника на този национален герой, националния исторически музей, джамията на Етем бей, часовниковата кула, катедрала, черква, университета, археологическия музей и чудесния парк. Доста стари жилищни блокове от времето на социализма са боядисани в различни цветове, което ги прави приятни на външен вид. Автомобилният трафик е натоварен и шофирането през централната част на Тирана не е от най-лесните.

Пропуснахме останките от античната Аполония и старинния град Берат поради две причини. Първата е, че времето не ни стигаше за да разгледаме всичко, а втората причина е, че тези две места бях опознал добре при пътуването ми из Албания през 2008 година.

Ретро-спомен от

Аполония,

2008 година.

Градът е основан от гръцки преселници през 6-ти век преди новата ера и носи името на бог Аполон. Развива се бързо като икономически център, забогатява от търговията с роби и започва да сече собствени монети. След завладяването й от римляните през 229 година преди н.е. Аполония става културен център със собствена философска школа. За съжаление останките от античността не са много и не можаха да ме впечатлят. Разположеният на територията на археологическия комплекс византийски манастир има по-внушителен вид.

Ретро-спомен от

Берат,

2008 година.

Градът е включен в списъците на ЮНЕСКО за световното културно наследство. Характерен е с разположените по хълмовете белоснежни къщи с покриви от турски керемиди и калдъръмените си улици. Този си вид Берат добива през 18-ти и 19-ти век, когато става занаятчийски център. Майсторите дърворезбари от града са едни от най-добрите на територията на Османската империя.

Пътувайки през 2008 година от Аполония към Берат на едно кръстовище нямаше табели за посоките и спрях да питам човек, който стоеше до нещо като автобусна спирка. Показах му на картата града, а той ми посочи кой път да хвана. После на същата карта ми показа градче, малко преди Берат. Пътувал за там и ме попита може ли да го закарам. Качих го и се запознахме, казваше се Сами. Като стигнахме неговото място спряхме пред едно кафе и той ми предложи да ме почерпи. Обясних му, че се стъмва, пътят е с много дупки и бързам да стигна Берат. Човекът ме попита къде ще спя там. Притесних се да му обясня, че нощувам в автомобила, взех туристическия си пътеводител и му посочих най-евтиния хотел. Сами погледна написаното, каза че познава собственика Томи и ще ме заведе до там. Добре, продължихме и вече по тъмно спряхме пред хотела в историческата част на града. Избрах си стая за 15 евро, настаних се и слязох долу, където Сами и Томи си приказваха. Предложих да ги почерпя, но Сами каза, че трябва да си върви и стана. Попитах го автобус ли ще вземе, а той отговори че няма такъв, до града му са „само“ 13 километра и ще се прибере пеша. Не му предложих да го закарам защото пътят беше ужасно разбит, с много дупки и в тъмнината рискувах да си счупя автомобила. Разделихме се като приятели и Сами тръгна в тъмното. Той знаеше само десетина думи на английски и още толкова на руски, но се разбирахме през цялото време. Останах дълбоко впечатлен от този човек, който дойде с мен да ми покаже търсенето място и после си тръгна пеша за в къщи в тъмнината.

На територията на днешен Берат е съществувало антично селище, над което гърците издигат крепост през 3-ти век преди н. е. По-късно византийците я разширяват, укрепват и заедно с това изграждат много черкви в града. През средновековието в продължение на десетилетия Берат е в състава на Българската държава. Счита се, че градът съхранява част от средновековното българско културно наследство. В средата на 14-ти век Сърбия завладява Берат и го преименува на Белиград. Един век по-късно градът е вече в състава на Османската империя, а от началото на 18-ти век се развива бързо като занаятчийски център.

Сред основните забележителности в Берат мога да посоча: Музея на майстора-иконописец от 16-ти век Онуфри; Етнографския музей; множество средновековни черкви; няколко джамии от османския период; сводестия каменен мост над реката.

Край на ретро-спомените от 2008 година.

Вльора

е втория по големина пристанищен град в Албания, след Дурес. През средновековието се е наричал Авлона и Валона, каквото е и името му на италиански. През ноември 1912 година тук е обявена независимостта на Албания от Османската империя. След Втората световна война близо до Вльора се е намирала военноморска база на Съветския съюз, която е закрита през 1961 година, а намиращите се там 4 съветски подводници са задържани от албанското правителство.

В последните години Вльора се е оформил като голям курортен център с множество хотели и заведения за хранене край плажната ивица. В един от тези хотели на морския бряг пренощувахме и ние. Сред основните забележителности тук мога да посоча музея на националната независимост, историческия и етнографския музеи, паметникът на независимостта и старата джамия Мурадие в центъра на града.

Южна Албания

Пътят от град Вльора на юг преминава през планинския Национален парк Логара и няколко градчета с приятни плажове на Йонийско море.

Превалът Логара

е на височина 1025 м. над морското равнище. Наоколо се виждат борови гори и хвойнови дървата. Изгледът към спускащите се към морето планински склонове е впечатляващ.

Отклонения от главния път водят към няколко

малки пясъчни плажа като Палас и Дримадес

Разходихме се край плажа на Дерми, докато самото градче е високо в планината.

Не пропуснахме разположеното високо над морето градче с каменни къщи Вуно, чиято крайморска част с два плажа се нарича Яла.

Химара

е крайморско градче в Южна Албания с пет хиляди жители. Старата историческа част се намира на хълм над морето. Каменните сгради са полуразрушени, но разходката по тесните калдъръмени улички е романтична и запомняща се. Една от средновековните черкви е сравнително добре запазена, включително стенописите вътре. Няколко от старинните каменни къщи са реставрирани и в тях живеят хора. Красиви са панорамните гледки към морето и към съседната дълбока долина.

Централната туристическа част на Химара е застроена с хотели. Пешеходната крайбрежна алея е приятна за разходка. Там си пихме спокойно кафето до малък кей. И трите плажа на града са покрити с едър пясък. В Химара живеят много гърци.

Природата в южната част на Албания

не е така впечатляваща както планините на север. Преобладава скалисто крайбрежие с малки плажове на Йонийско море. На няколко места видяхме и по-дълги плажни ивици. Често се отбивахме от главния път за да разглеждаме самите плажове, някои от които оставаха почти незастроени.

Лежащият край Йонийско море град

Саранда

е може би най-романтичния морски курорт в Албания. Неговата централна част се извива под формата на подкова около дълбок залив и като разположение може да се направи далечна аналогия с френския град Кан. Новите хотели са десетки и са накацали по хълмовете над залива.

Пристигайки в града привечер първата ни задача беше да си намерим хотел като избрахме стая с изглед към пристанището и залива. Вечеряхме в таверна и хапнахме морска храна приготвена по гръцки.

На следващия ден започна силна буря и от хотелската стая наблюдавахме големите вълни в морето. Пристигащ кораб с туристи дълго време не можа да бъде привързан към кея поради силното вълнение. Едва след като вятърът поутихна успях с бърз ход под дъжда да обиколя централната част на Саранда. Между града и близкия гръцки остров Корфу пътуват туристически кораби, както и ферибот.

Бутринт

е най-добре запазения античен и средновековен град на територията на Албания. Разположените на полуостров останки са включени в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство през 1992 година. Няколко века преди новата ера тук е създаден гръцки град, който се е оформил като икономически и културен център. През този период е изграден и внушителен амфитеатър. След превземането му от римляните Бутринт е доукрепен с обграждащи го стени и продължава да се развива. Изградени са нови храмове, термални бани, фонтани, канализация, форум (градски площад и център на обществения живот), частни вили. Амфитеатърът е преустроен в римски стил и е побирал 2500 зрители. През византийския период градът става епископско селище. Построени са голямата базилика, баптистерия (място за покръстване) и нови сгради. За развитието на този град е способствал фактът, че полуостровът е добре защитен. Девет десети от него са обградени от водите на морето, от езерото Бутринт и от река Павла. Здравите крепостни стени са го предпазвали от завоеватели. На най-високата част, където някога е бил гръцкия акропол, сега има по-нов замък, в чиито подземия се съхраняват музейни артефакти.

Ксамил

е приятен курортен град в най-южната част на Албания. Десетки хотели, ресторанти и кафета са разпръснати около няколко заливчета на Йонийско море. Десетина на брой са малките плажове покрити с фин бял пясък. Близо до брега има три острова, до които може да се стигне с лодка или с плуване. Ксамил е мястото, където с удоволствие бих прекарал 3-4 дни за да се пека на плажа и да плувам в топлата морска вода.

Изворът „Синьото око“

е едно от най-впечатляващите творения на природата в южната част на Албания. Водата извира от земните недра и поставя началото на река Бистрица. Проучен е до дълбочина 50 метра и не е известно колко надолу под земната повърхност е началото. Най-вероятно това е подземна река, която на това място излиза вертикално нагоре. Мястото, където достига повърхността има тюркоазено син цвят и наподобява човешко око със зеница. Оттук идва и името – „Синьото око“. Цветовете му преливат от светло синьо до тъмно синьо.

Над извора е направена дървена наблюдателна площадка за туристите, а над него са надвесени клоните на многолетен дъб. До „Синьото око“ се стига по двукилометрово отклонение от пътя между Саранда и Аргирокастро.

Аргирокастро

е старинен град в Южна Албания, характерен със своите каменни къщи в традиционен стил. Включен е в списъците на ЮНЕСКО за световното културно наследство. Името се превежда от гръцки като „Сребърна крепост“. Счита се, че първи гърците са заселили това място пет столетия преди новата ера. Византийците изграждат крепост, която е оформена в днешния й вид от османските турци. Приятна е разходката по калдъръмените улици и край каменните къщи с покриви от плоски камъни.

Пристигнахме в Аргирокастро на свечеряване, избрахме си малък хотел, а след това се разходихме из историческата част и хапнахме в традиционно албанско ресторантче.

На следващия ден разгледахме старинната къща Зекате, етнографския музей и крепостта с музея.

Триетажната къща Зекате е на два века и в нея може да се види какъв е бил бита на богатите семейства. Най-красива е стаята за гости, но там снимането беше забранено.

Етнографският музей съдържа множество експонати, отразяващи живота на местното население в миналото.

В крепостта е струпано голямо количество оръжия, предимно от Втората световна война. В музея има доста артефакти от времето на социализма, там могат да се видят и множество затворнически килии. В двора на крепостта като експонат стои американски шпионски самолет, който през 1957 година е прехванат от албански изтребители и приземен.

Най-известната личност родом от Аргирокастро е световно известният албанският писател Исмаил Кадере. Тук е роден и политика Енвер Ходжа, който през Втората световна война е сред ръководителите на антинацистката съпротива, а после стои начело на държавното и партийно управление в Албания до 1985 година.

В три часа след обяд приключихме с обиколката на Аргирокастро и потеглихме към България през Гърция. На сутринта трябваше да се тръгва за работа.

Бюджет

Дванадесетдневното пътуване из Албания струва на двамата с приятелката ми общо 1 740 лева, или 870 лева на човек.

Разпределени по видове разходите ни имат следния вид:

• 790 лева за единадесет нощувки като в почти всички случаи имаше включена закуска в цената. Не сме правили резервации, а когато започваше да се свечерява спирахме и си избирахме хотел от средна класа;

• 362 лева за гориво на автомобила. В Албания бензинът и дизелът бяха с ¼ по-скъпи отколкото у нас. Газта беше малко по-евтина спрямо цената й в България;

• 328 лева за храна и напитки;

• 105 лева входни такси за музеи и забележителности. Средната цена за музеите беше 3,50 лв. на човек. Входната такса за исторически забележителности като Бутринт беше 12 лева;

• 70 лева за ферибот по езерото Коман;

• 20 лева пътни такси;

• 65 лева за сувенири и други разходи.

Вместо заключение

Когато през 2008 година посетих Музея на националната независимост в град Вльора, в края на обиколката екскурзоводката разказа за предсмъртното завещание на техния първи министър председател. Малко преди да умре той събира синовете си и им казва: „Аз работих цял живот, но не можах да натрупам пари и имоти. Поради това нямам какво да ви оставя в наследство. Но пък ви оставям Албания и моето завещание към вас е да работите всеотдайно за нея така, както работих и аз!“.

Край

Април – Май 2019 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Албания или писани от Валентин Дрехарски – на картата:

Албания и Валентин Дрехарски

Booking.com

Тръгваме за близката Албания. Отново заедно с Валентин и с неговия пернишки Форд. Същият Форд, с който две години по-рано той обиколи Западна Африка. Този път ще пътуваме само 12 дни и ще разгледаме Албания от най-северната до най-южната й част.

А сега: приятно четене!  И не пропускайте заключението!

Обиколка на Албания с Форд

април-май 2019

част първа

Северна Албания

В края на април и началото на май 2019 година се събраха няколко празника: Великден, Първи и Шести май. Между тях имаше само три работни дни и това позволи да заделим общо 12 дни за да направим една добра обиколка на Албания с автомобила.

Първите ден и половина отделихме на съседната

Република (от скоро: Северна) Македония

След като подминахме Скопие с приятелката ми Веселка разгледахме няколко природни и културни забележителности, преди да пресечем границата с Албания. 

Езерото Матка

е разположено живописно в каньона, образуван от река Треска. В действителност висока язовирна стена събира водите на реката в тясно и дълго водохранилище. Разходката по него с лодка беше приятно преживяване.

Национален парк Маврово

обхваща планински район в северозападната част на Македония. Характерен е с приятни горски масиви, както и със зони за отдих, туризъм и спорт. Тук е и най-високата планина на Македония – Кораб (2764м.).

Село Галичник

е характерно със старите си каменни къщи и сватбите в традиционен селски дух. Там ядохме чудесна домашна баница с местно кисело мляко.

Бигорския манастир „Св. Йоан Кръстител“

в западната част на Македония е разположен близо до град Дебър и е класически пример за Българската възрожденска живопис и дърворезба. Преди доста години в училище по история бяхме учили за Дебърската художествена школа от 18-ти и 19-ти век. Дърворезбата и иконите в Бигорския манастир са завладяващи. Дървеният иконостас съдържа библейски сюжети и 700 фигури на хора, животни и растения. Изработен е в периода 1829г.÷1835г.

Северната част на Албания

е предимно планинска с малки градчета и села. Централните части на тези градове са обновени и приятни. Но страничните квартали са занемарени, бедни и мръсни.

След македонския град Дебър влязохме в Албания и пренощувахме в

Пешкопия

Приятно градче в Северна Албания се оказа 20-хилядния

Кукъс,

който е близо до границата с Косово.

Най-приятния малък град по пътя към албанския север беше

Байрам Цури

Той има 10 хиляди жители и след него започва живописната долина на река Валбона.

Северните части на Албания се характеризират с планински релеф.

Тук могат да се видят високи планински върхове и дълбоки долини. Пътищата са тесни с много завои, спускания и изкачвания. Пътува се бавно и на ден минавахме с автомобила само по 150 километра, включвайки и времето за разглеждане. В този район е изградена каскада от три язовира по долината на река Дрин.

Мога да определя

долината на река Валбона

като едно от най-красивите места не само в Северна Албания, но и в цялата страна. Тя е разположена сред планината Проклетия, или „проклетите планини“, както още местните наричат този район. Обявена е за национален парк, а туристическите фирми го рекламират като „Албанските Алпи“. Пътят през долината е много добър за разлика от второстепенните планински шосета в северната част на Албания.

Едно от най-приятните преживявания в Албания беше

прекосяването на езерото Коман с ферибот.

Наричат езеро средния от трите дълги десетки километри язовира, запълващи долината на река Дрин в северната част на страната. Тази язовирна каскада е строена през 70-те и 80-те години на миналия век. Времето за пътуване от края на водохранилището при село Фиерза до язовирната стена при село Коман беше три часа. 35 евро ни струваше ферибота – за автомобила и нас двамата. Преминахме през няколко каньона на река Дрин и се възхитихме на прекрасните гледки към околните планини. На отделни места язовирът се разширява, а при долините се образуват красиви малки заливи. Тези три часа не слязохме от най-горната палуба, а след всеки завой се появяваше нов чудесен изглед.

Със своите сто хиляди жители

Шкодра

е най-големият град в Северозападна Албания. Разположен е до Шкодренското езеро. Историческата част е реставрирана и е приятно място за разходки. Част от старите сгради са в стил близък до венецианския. Това се обяснява с факта, че през 15-ти век градът е бил в състава на Венецианската република. Чиста и добре подържана Шкодра има най-европейски вид от всички албански населени места. Правят впечатление многото велосипедисти по улиците на града.

Край

Шкодренското езеро

е изградена алея за пешеходци, а по брега му са отворени доста ресторанти.

Крепостта Розафа

е разположена на висок хълм, намиращ се на три километра южно от центъра на град Шкодра. Според легендата това е име на млада жена, която под формата на жертвоприношение е зазидана в стените на крепостта за да бъде градежът здрав. Укрепление на това място е съществувало от времето на илирите, но е оформено като крепост от римляните. Крепостта е разширяване и доукрепвана от византийци, венецианци и османски турци. Тя е естествено защитена от обграждащите я реки Дрин и Бояна. От крепостните стени се разкрива панорама към град Шкодра и Шкодренското езеро.

Историческият Круя

е разположен в централната част на Албания. Този град е родно място на

националния герой Скендербег,

с рождено име Георги Кастриоти. Като син на албански княз, в младежка възраст той е взет за заложник от турците и получава военно образование в Одрин. Там започват да му казват Искандер (с това име мюсюлманите наричат Александър Велики) заради проявените качества на военачалник. Султанът му дава титлата бей (областен управител) и така Кастриоти става Искандер-бей, или съкратено Скендербег. След разгрома на турците от унгарците в битката при Ниш през 1443 година патриотично настроения Скендербег се възползва от ситуацията. Той напуска турската армия, отрича се от исляма и сплотява албанците за борба с турските завоеватели. Столица на създадената от него независима албанска държава става родният му град Круя. В продължение на четвърт век водената от Скендербег армия отблъсква 13 турски нашествия в Албания.

Основна туристическа забележителност в Круя е крепостта, на чиято територия е разположен музея на Скендербег. В близост до него се намира етнографския музей, чиято експозиция е в голяма къща в старинен стил. Струва си да се видят текето (молитвен дом на бекташите, които са привърженици на суфиското направление в исляма) и турската баня. По пътя от центъра на града към крепостта се минава през пазара, изграден в османски стил. Там има огромно разнообразие от всякакви сувенири.

Тук ще спомена за добрите си впечатления от

състоянието на пътната мрежа в Албания.

Всички главни пътища са обновени и в добро състояние

При предишното ми пътуване в тази страна през 2008 година по-голямата част от шосетата бяха разбити с много дупки. При второкласните планински пътища сега (2019г.) минахме през няколко участъка в лошо състояние с разбит асфалт. Тъй като обичам да експериментирам пропътувах няколко десетки километра по третокласни планински пътища, които бяха без покритие, както се вижда на снимката по-долу.

Имайки предвид бързото икономическо развитие, повсеместното строителство и мащабното обновяване на инфраструктурата мога да кажа че от бившите социалистически страни Албания е дръпнала най-много напред, в сравнение с миналото.

Април – Май 2019 година

Очаквайте продължението

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Албания или писани от Валентин Дрехарски – на картата:

Албания и Валентин Дрехарски

Booking.com