Продължаваме с избрани части от околосветсткото пътешествие на Диана, описано „Една обиколка на земното кълбо за 53 дни“ –  Как да си купите цялата книга е обяснено в края на всяка част, а ние след Полша, Китай, Тайланд, Камбоджа, Малайзия, Индонезия, Австралия, Хаваите, Лас Вегас, Мексико и Боливия, продължаваме към Перу, след което – през Мадрид – ще затворим обиколката на земното кълбо!

Приятно четене:

Една обиколка на земното кълбо за 53 дни

кратки откъси от книгата – част 4

Перу – Испания – България

Континент 5

Южна Америка

Държава 11

Перу

Ден 42 – 16.02.2017 г.

Езерото Титикака: Островите Урос и Амантани

Днес ни очакваше екскурзията до езерото Титикака, за която се записахме предния ден. Щяхме да посетим плаващите острови Урос, после щяхме да спим на нормален си остров с името Амантани, а на следващия ден щяхме да посетим още един остров Такуиле.

Взеха ни с маршрутно такси от хотела и ни закараха на пристанището, където групата стана по-голяма, лодката се напълни и потеглихме. Езерото всъщност се казва Титикхакха и се състои от думите „тити“, което означава пума, и „кхакха“, което означава сив, като цвета на планината. Това е най-високото езеро в света с надморска височина от 3800 м.

Първата ни спирка бяха

плаващите острови Урос,

където живее племето Аймара.

Имат собствен език, различен от испанския. Запазили са го още от времената, когато преди 400 години инките са дошли да ги завладяват, и те са искали да избягат от тях. Качили се на лодките си и влезли в езерото. Направили си къщи върху лодките и така живеели. Но в един момент започнали да раждат деца и им станало тясно. Тогава измислили

начин да си направят изкуствени острови

За целта използвали стръкове от тръстика, които всъщност стават и за ядене. Белят се като банан, за да се стигне до сърцевината, която има доста свеж вкус, малко като на маруля.

Островите са с дебелина 3 метра и приличат на огромни салове с къщи върху тях. Всеки остров си има кмет. А отделно има един главен остров, където се намират болницата, магазинът, както и едно заведение.

След като посетихме няколко плаващи острова, където се запознахме с местните и техните традиции, вече се отправихме на тричасово плаване до

остров Амантани,

където живее племето кечуа. На тяхно име е кръстена марка спортни дрехи. Но сигурно 90% от хората, които са чували за тях, не са чували за племето и изобщо за произхода на името на тази марка. Аз също бях една от тях, докато не посетих Перу. 

Когато пристигнахме на остров Амантани, там вече ни чакаха група местни жители, облечени с традиционни дрехи. Жените бяха с дълги червени поли, бели блузи с бродирани цветя и черни шалове, които покриваха главите им, спускайки се почти до земята.

При племето Кечуа

Туристите бяхме разделени на групи по двама или трима и всяка групичка беше изпратена с по един местен човек, в чийто дом щяха да преспят тази нощ. Ние бяхме разпределени към едно момиченце на 13 години, което се казваше Ана.

Семейството, на което гостувахме, се състоеше от домакиня на 33 години, нейния съпруг, и двете им дъщери на 6 и 13 години. Къщата на нашите домакини се състоеше от няколко тухлени постройки с вътрешен двор. Част от постройките бяха на два етажа, като нашата стая беше единствената, измазана отвън и боядисана в бяло. Всички други бяха на тухли. 

Нашата отвътре също беше измазана, имаше три легла и изглеждаше много чиста. Стаята ни се намираше на втория етаж и до нея се стигаше по външна метална стълба. Подът беше от дървени дъски с големи фуги между тях. Съответно чувахме всичко, което си говореше семейството под нас, все едно всички се намирахме в едно помещение. Не че ги разбирахме. Имаше и външна тоалетна с плочки и тоалетна чиния, която също беше чиста.

Баня не видяхме

Предполагам, че изобщо нямаше, защото когато поисках да си измия ръцете, ми дадоха един леген, сипаха в него вода от един чайник, но съвсем малко, само на дъното, колкото един пръст, и ми дадоха едно малко хотелско сапунче. Предполагам, че беше оставено от някой турист. Това означаваше, че нямаха течаща вода. Сигурно я носеха от езерото.

Сервираха ни

обяд, който се състоеше от супа от киноа,

хляб на триъгълни питки, сварен бял ориз, два варени картофа, парче варена царевица на кочан и плочка запечено сирене, от това моето, любимото. Имаше и малко нарязани пресни домата и краставици, както и ситно накълцан лук с домати, предполагам, за супата. 

Също така получихме и чай, като ни сипаха първо гореща вода в чашите, а после ни добавиха по едно стръкче от някакво странно растение с името „муня“.  Казаха, че и то помагало за височинната болест, но за разлика от коката, това много ми хареса. Много приличаше на мента, беше силно и ароматно. 

Постройката, в която се хранехме, както вече споменах, беше измазана отвътре и боядисана в бяло. Обзавеждането се състоеше от един кухненски шкаф, маса и две пейки. В дъното имаше отвор като за врата, а зад него имаше друго много малко помещение, което представляваше кухнята. Тя обаче не беше измазана, а оставена на тухли. Печка нямаше, но имаше огън на земята, който очевидно служеше за готвене. Около него бяха пръснати какви ли не неща, които се сливаха с черния под, който, мисля, че беше от кал. 

След като се нахранихме, в програмата беше включено изкачване на един от двата хълма, намиращи се на острова. И на двата имаше по един храм, единият, построен в името на богинята майка – Пача Мама, а другият – в името на бога баща – Пача Тата.

Изкачването беше изключително тежко заради разредения въздух. Първо

изкачихме Пача Тата,

който беше по-ниският от двата хълма. Направихме едно кръгче около храма. Не толкова заради традицията, колкото заради уникалните гледки, които се откриваха към целия остров и езерото. 

След това решихме, че можем

да се опитаме да изкачим и Пача Мама

По време на инструкциите ни предупредиха, че е невъзможно да се посетят и двата храма за толкова кратко време заради трудностите с преодоляването на надморската височина. Ние обаче се справихме и изкачихме и най-високия хълм на острова. Вечерта наближаваше, а горе стана изключително ветровито и неприятно. Но гледките бяха още по-зашеметяващи от тези на Пача Тата. 

Когато се върнахме в нашата къща, заварихме масата така, както я бяхме оставили на обяд. Малко се изненадахме, а аз лично се притесних дали случайно няма да ни спестят вечерята. Все пак насядахме на пейката и се заговорихме с децата, които говореха испански, а Диана ни превеждаше. Чак тогава домакинята събра чиниите и вилиците в единия край на масата. След това ги избърса с една кърпа и ги върна обратно по местата, но вече не се знаеше кое на кого е било. По-добре изобщо да не ги беше забърсвала, така всяка от нас щеше да си яде в своята чиния със своята вилица. За ядене имаше същото като на обяд, но без супата и сиренето. 

Празненството

Към 20:00 ч. ни качиха в стаята и ни донесоха местни носии, които щяхме да носим на танците тази вечер. Всички помогнаха в обличането, а децата даже сплетоха косата на Зоя. После Ана ни заведе в един салон, където дойдоха и останалите туристи, също облечени традиционно.

Когато всички се събрахме, дойде група музиканти, които пяха и свириха около един час. Всеки път, когато започваше някоя песен, всеки домакин хващаше за ръце неговите гости, издърпваше ги на дансинга и всички заедно започваха да се въртят в кръг. Въртенето включваше допълнителни въртеливи движения, а понякога направо се тичаше. С напредването на песента кръговете започваха да се обединяват и накрая всички се въртяха заедно в един, като при типичните български хора. Само че тук нямаше различни видове стъпки, както при нас. 

Това

не беше единственото нещо, което приличаше на българско

Носиите им и шарките също много наподобяваха нашите. А и култът към богинята майка напомня за същия култ, който са имали племената по нашите земи стотици години, преди да дойде християнството. 

След като се върнах в България и показвах снимки на мои приятели от пътешествието, една жена разказа история за това как човек от Южна Америка буквално прочел текст по шевиците на българска носия. Текст, в който се говори за сватби, крави и такива неща. Дали нямаме много повече общи неща с тези хора, отколкото различия? 

Танците приключиха в 21:30 ч. и всички се прибрахме да спим. 

Ден 51 – 25.02.2017 г.  

Трета и последна драма преди края на обиколката

И ето че дойде денят с третата неприятна случка по време на моята обиколка на Земята. Но всичко по реда си. 

Сутринта се излежавахме известно време, после закусихме в хотела и излязохме за разходка из центъра на Лима. Този ден беше страшна жега.

Лима

се оказа много симпатичен град, много цветен, чист и подреден. Разгледахме всичко, каквото имаше за гледане.

А за обяд хапнахме в много приятно заведение с вътрешен двор. После се върнахме в хотела  да си вземем раниците и потеглихме с такси към летището.

Моят полет

беше с един час по-рано от този на Зоя и Диана и затова аз първа се наредих за регистрация. Дойде моят ред. Застанах на гишето на авиолиния Y, с която трябваше да летя, и си подадох паспорта.

Тук започна третият кошмар от моето пътешествие, може би най-големият от трите

Служителката на гишето ми съобщи, че билетът ми е анулиран и парите за него са ми върнати по сметката. Краката ми се подкосиха, стана ми много горещо, сърцето ми заби ускорено и се разтреперах цялата. По време на цялото пътешествие аз редовно си следях картовата сметка, както и електронната поща. Не бях получавала никакво известие за анулирания си билет, както и никакви пари не бяха постъпили по сметката ми. Почти се разревах. Служителката твърдеше, че нищо не може да направи.

Диана беше забелязала, че се бавя, и дойде да помага, но без успех. Дойде някакъв служител и ми даде едно картонче, с някакъв код, и ме прати да се обадя за повече информация на авиолиния Х, от която бях закупила билета. С този код получавах безплатни минути по телефоните на летището. 

Звъннах на авиолиния Х и разказах каква е ситуацията

Отговорът, който получих, беше, че на 22-ри февруари са ми изпратили мейл, с който ми съобщават, че трябва да отида на летището, за да си платя билета. Вместо това на 22-ри февруари аз получих електронния билет от Х и нищо повече. Единствено, преди това, на 21-ви февруари, получих потвърждение за направената резервация. Няма как да съм получила и трети мейл с информация за проблем с билета, без да го видя. А и няма логика да е отишъл в папка „Спам“, понеже вече имах мейла с билета, изпратен същия ден от същия подател,  и си беше пристигнал в нормалната папка. Единственото, което можаха да ми кажат още по телефона, беше да отида в офис на Х да си купя нов билет. Хукнах да търся офис на летището. Такъв нямаше на първия етаж и се качих на горния. Там също обиколих, тичайки, всички коридори и накрая намерих някакъв офис със спуснати щори. Започнах да тропам по вратата и прозорците с надежда, че някой ще отвори, но очевидно беше затворено. 

Върнах се на първия етаж

и намерих някакви гишета встрани от зоната за регистрация, където казаха, че мога да си купя билет. Там обаче имаше огромна опашка. Помолих се да ме пуснат преди всички. И как няма да ме пуснат, вече бях ревала от доста време, цялата треперех и сълзите ми течаха като река, сигурно съм изглеждала много страшно. За съжаление обаче за този полет вече нямаше места, дори в бизнес класата.

Тази отвратителна авиокомпания беше препродала моя билет,

не ме беше уведомила и дори не ми беше върнала парите, както твърдеше. 

От гишето за продажба на билети ме пратиха на гишето за чекиране на авиолиния Х, там да се разправям, защото там имало техни служители. Времето вече напредваше ужасно, а аз кръстосвах цялото летище, тичайки от единия край към другия и обратно. Бях си оставила раницата на Зоя, за да не тичам с нея, а Диана ме придружаваше, за да помага с езика, ако се наложи. Намерих гишето за чекиране на Х, прередих цялата огромна опашка, която се беше събрала, и скочих на първата служителка. Тя обаче отказа да помогне. Не можело нищо да се направи, нямало кой да поеме вина, нямало откъде да си купя билет, защото офисът бил в центъра и не работел през уикенда.

Чувствах се толкова безпомощна и уплашена

до смърт. 

Върнах се при Зоя и си включих таблета, за да видя каква информация ще ми даде сайтът на Х за моя билет. Там изписа същото, което изписа и предния ден, когато проверих – билетът беше със статус „Потвърден“. Но при опит да направя регистрация за полета отново излезе съобщение, че не може да стане през интернет и трябва да се направи на летището. Все пак получих лъч надежда и отново хукнах към гишето за чекиране на Y, отново пререждайки цялата опашка. Показах на служителите, че според сайта на Х билетът ми е потвърден и активен. Но пак нямах успех. На техните екрани показваше статус „възстановена сума“. 

Върнах се при телефоните и реших пак да звъня на Х. Но онова картонче вече не вършеше работа. Явно е било с определен лимит, който бях изразходила. Наложи се да звънна от мобилния си телефон. От авиолиния Х обаче продължиха да повтарят едно и също. В този разговор новата информация беше, че моята банка е заподозряла плащането като измама и е изпратила заявка до Х за връщане на парите за билета.

После се оказа, че това изобщо не е вярно

Аз още тогава не го повярвах, защото преди да потегля на обиколката, минах през офис на банката и пуснах заявление да не се спират никакви плащания от картата ми, които са направени според графика на държавите, които ще посещавам. Именно заради случаи като този бях предприела всички възможни мерки, за да ги предотвратя. В случая обаче се оказа, че не съм предвидила некомпетентността, безхаберието и непрофесионализма на авиолиния Х. Дори отказаха да поемат вината за това, че не са ме информирали за анулирания билет. Продължаваха да твърдят, че са ме известили на датата, на която всъщност аз получих истински електронен билет.

Времето вече съвсем напредна. Може би и самолетът ми вече да беше излетял, а сега наближаваше този на Зоя и Диана. Те много се притесниха за мен, но трябваше да ме оставят, за да не изпуснат и своя полет. 

След близо 20-минутния безрезултатен разговор по телефона с авиолиния Х, който ми излезе 100 лв., стигнах до извода, че

няма какво повече да направя. Бях опитала какво ли не

Бях прередила стотици чакащи хора на всички възможни гишета. Виках и крещях по всички служители, без да са виновни. А никога не бях викала на непознати през живота си. Не знам дали е от зодията ми, но по природа съм много спокоен човек, който се изнервя изключително трудно. Но дори и това да се случи, винаги пазя самообладание и добър тон. Прекосих летището няколко пъти на спринт. Не знам как не ме арестуваха. Нямаха ли камери тия хора? Ако е имало, никой не ги следеше – гарантирам. Това да беше в някоя друга държава, отдавна щях да съм с белезници в някоя тъмна стаичка. А може би често имат такива случки и не искат да се месят.

Реших, че ще си хвана такси и ще се върна в хотела, надявайки се, че ще има свободна стая, и оттам ще си купя билет за следващия ден. 

Със замъглен от сълзи поглед започнах да се оглеждам за изход от летището

Имаше доста врати и не знаех от коя да мина, за да изляза при такситата. Реших да използвам вътрешния терминал и се запътих натам.

Както си вървях, чух някой да повтаря името на авиолиния Х

По-скоро не го чух в началото, толкова бях съкрушена и изтощена. Но някъде на третия път ми светна лампата и потърсих с поглед източника. Видях двама мъже, които гледаха към мен и продължиха да викат името на авиолинията. Веднага скочих към тях:  

– Да, какво за Х? Искам да говоря с тях… ти кой си? – И хванах табелката, която висеше от врата на единия, да погледна какъв е този. Те обаче не говореха английски, но продължиха да повтарят „Х, Х“ и да ме приканват да тръгна с тях. Последвах ги и един друг мъж с табелка на врата ме пое и каза, че ще ме заведе до офис на Х. Ето ти нова изненада. Досега никой не каза нищо за офис на Х, а се оказа, че тук има такъв.

За момент се усъмних, дори се уплаших. Зоната извън летището на Лима се води за изключително опасен квартал,

а аз тръгнах след непознат в тъмното,

който твърдеше, че ще ме заведе до офис от другата страна на булеварда, извън летището. Докато течаха тези мисли в главата ми, една служителка от европеидната раса, също с табелка, се поздрави с моя предводител и това ме успокои до някаква степен. А и човекът изглеждаше по-притеснен и от мен. През цялото време бързаше толкова много, а аз едвам го догонвах с моята вече 14 килограмовата раница на гърба. Даже се наложи да се качваме по стълби, после да слизаме, после пак стълби, докато накрая наистина стигнахме до някакъв

отворен офис за продажба на самолетни билети!

И вътре говореха на перфектен английски! 

Имаше, мисля, трима човека, изглеждаха много любезни и възпитани. Пое ме средният. Аз започнах за пореден път да разказвам проблема си, сълзите отново рукнаха. Човекът, който ме доведе до офиса, ми подаде чаша вода. Изглеждаше доста притеснен, сигурно са ме наблюдавали, докато обикалях летището като луда, и им е станало много мъчно за мен. 

Показах на служителя мейла с електронния билет.

Той видя датата, на която бе закупен и директно разказа какво най-вероятно се беше случило. Понеже е бил закупен много скоро, парите не били стигнали до авиолиния Х и системата е отказала билета. Вината била изцяло в мен. Аз обаче твърдях, че след като Х ми е поискала телефон и мейл за контакт, би следвало да ме уведоми за анулирането. Защо иначе ще ми искат данни за връзка??

Но служителят продължи да повтаря, че

проблемът е в системата и компанията няма вина

Това се случвало много често и ми показа папка с такива случаи на хора, имали същия проблем като моя. Даже точно в този момент имаше един руснак в офиса, който също не го били пуснали да се качи на самолета. Но той, горкият, беше свършил парите и от 24 часа чакаше превод на пари, за да може да си купи билет за полет на следващата сутрин. Този човек стоеше в този офис през цялото време, дори май беше спал там. Ако парите не дойдеха до няколко часа, нямаше да може да си купи билет за следващата сутрин. 

Това никак не ми помагаше и

аз продължавах да редя сълзи и сополи

Човекът ми намери друг полет за следващия ден. Цената беше с около 100 лв. повече от този, на който не успях да се кача тази вечер, и аз казах, че ще го купя. Извадих си картата да го платя, но служителят ме предупреди, че за плащане с карта има 6% такса. Тогава измъкнах от калъфа на телефона двете скрити банкноти по 500 евро, за да платя в брой и  да избегна тези 6%.

Но и тук ударих на греда

Оказа се, че в Перу банкнотите по 500 евро имали по-ниска стойност и една такава е равна на 460 евро. Ако пък реша да изтегля пари от банкомата, щях да имам такса за теглене и процент от дръпнатата сума. Най-добре щеше да е да имам банкноти, различни от 500 евро, за да не плащам нищо допълнително. В крайна сметка използвах банковата си карта и получих самолетен билет. 

Служителят ми гарантираше, че

на следващия ден ще летя обратно към Европа

На мен това изобщо не ми се струваше възможно. Вече се чувствах сякаш съм пленена на този континент и че никога няма да мога да се прибера в къщи. Не знам защо не можех да осъзная, че това което ми се случи, не е кой знае каква драма и че се случва непрекъснато и на други хора. Но аз го изживях изключително тежко. 

Когато вече се сдобих с нов билет за следващия ден, хората от офиса ми предложиха много евтин хостел близо до летището. Може би беше същият, в който спахме първата нощ преди две седмици. Аз обаче исках да се върна в Мирафлорес в моя си хотел.

Имах нужда от цивилизация

Хората намериха още един начин да ми помогнат и извикаха Uber, който да ме закара до хотела на цена, три пъти по-ниска от тази за такси. Служителят, който ми продаде билета, лично ме заведе до колата и ме остави на шофьора. 

Междувременно този, който първоначално ме доведе до офиса, беше стоял там през цялото време, без да си тръгне, преди да види, че проблемът ми е решен. Сега, като се замисля, той май повтаряше нещо такова, докато ме водеше, че тази вечер ще реши проблема ми, и даже май ми гарантираше. Беше много мило от негова страна, както и от страна на служителите от офиса. Отново извадих късмет в това си нещастие, че

попаднах на толкова мили и сърдечни хора 

Върнах се в хотела, взех си душ и си легнах. Бях адски изтощена от целия този стрес.

Ден 53 – 27.02.2017 г.                           

Затваряне на кръга около Земята

Дойде моментът да се наредя на последната опашка за отвеждане към последния самолет, с който щях да затворя кръга на тази обиколка на Земята. На екрана на изхода, който показва посоката на самолета, пишеше „SOFIA“. 

Последна дестинация –  към София!

Виждайки тази табела, усетих някакво много странно чувство. Мисля, че чак тогава осъзнах какво бях направила. До този момент просто следвах едни планове, посещавах едни места по списък и не се замислях за мащабите на самото пътешествие, за километрите, които бях изминала. През последните петдесетина дни бях видяла екрани с имената на около двадесет града, пръснати на пет континента.

А сега стоях пред също такъв екран с името София

Бях много, много щастлива. Редях се на съвсем нормална опашка, с хора, които бяха дошли в Мадрид за няколко дни на екскурзия, с други, живеещи в града, завръщащи се за малко в България сега, с трети, отиващи по някаква работа до София… А аз, една от всички чакащи на опашката, се връщах от обиколка на света, пълна с изживяни приключения и незабравими спомени. 

Самолетът, с който летях, беше чисто нов и много голям. И понеже не можеше да не извадя късмет и сега с нещо, получих аварийна седалка, която е с много свободно пространство за краката. И не само това. Седях до прозореца и то от тази страна на кабината, от която при кацането се виждаха НДК, Витошка и „Александър Невски“. 

Когато ги разпознах, се усмихнах широко, изпитах огромно щастие и удовлетворение като от някаква много добре свършена работа. Когато кацнахме, ми се искаше да се похваля на целия свят. Вместо това написах във фейсбук следния статус:

„Обиколката на земното кълбо – ЗАВЪРШЕНА!“ 

Обобщение

Като един статистик, не мога да не завърша с някои статистически данни относо моята обиколка:

• 53 дни, но 52 дати
• 5 континента и 11 държави: 
  • Европа:
    • Полша (Варшава)
  • Азия:
    • Китай (Пекин и Великата китайска стена)
    • Тайланд (Банкок и Патая)
    • Камбоджа (Сием Рийп и храмовете Ангкор)
    • Малайзия (Куала Лумпур)
    • Индонезия (остров Бали)
  • Австралия 
    • Австралия (Мелбърн, Ейърс Рок и Сидни)
  • Северна Америка
    • САЩ (Хавай, Лас Вегас, Лос Анджелис и Вентура)
    • Мексико (Мексико Сити и пирамидите в Теотиуакан)
  • Южна Америка
    • Боливия (Ла Пас, соленото езеро Салар де Уюни и Пътят на смъртта)
    • Перу (Пуно, езерото Титикака с островите Урос, Амантани и Такуиле, Куско, Олантайтамбо, Агуаскалиентес, Мачу Пикчу, Планината на дъгата и Лима)
• 4 пъти пресичане на Екватора 
• Най-дълъг престой – в Перу, 10 дни
• Най-къс престой – в Малайзия, 10 часа
• 9 страници от паспорта, запълнени с визи и печати
• 2 прекосени океана – Тихия и Атлантическия
• 85 часа, прекарани във въздуха
• 19 закупени  самолетни билета, от които един неизползван, а друг – анулиран. Съответно 17 използвани билета.
• 22 полета с 12 различни авиолинии, от които само 2, излетели навреме
• Най-дълъг полет – от Лима до Мадрид, 11 часа
• Най-къс полет – от Ла Пас до Салар де Уюни, 50 минути
• Средно 17 000 крачки на ден, общо 900 000 крачки за цялата обиколка (според телефона ми)
• 42 нощувки в 20 различни хотели/хостели; 3 пъти на гости 
• Близо 10 дни, прекарани на надморска височина между 3000 и 5000 м
• Най-студено във Варшава (Полша) на -16°С
• Най-горещо в Улуру (Австралия) на 44°С и то на сянка
• Живях два пъти на една и съща дата – 31.01.2017 г. – първо в Сидни и после на Хаваите – на два различни континента, един път в южното полукълбо и един път в северното полукълбо
• Поне 10 реализирани мечти:
  • Великата китайска стена
  • Гушнах бебе тигър и погалих още много други от всички възрасти
  • Храмовете Анкор
  • Плувах в инфинити басейн в Бали с уникална гледка отвисоко
  • Обиколих най-големия камък в света – Ейърс Рок
  • Бях на парти на Тиесто в Лас Вегас
  • Пирамидите в Теотиуакан
  • Соленото езеро Салар де Уюни
  • Пътят на смъртта
  • Мачу Пикчу

• А изводът е, че НЯМА НЕВЪЗМОЖНИ МЕЧТИ!

Пълният пътепис на това неповторимо приключение е поместен в книга от 340 страници с меки корици и малко черно-бели снимки, цената е 15лв.. Към момента се разпространява само и единствено от авторката лично. Изпраща се по куриер или Български пощи. За да поръчате изпратете съобщение на страницата на книгата „Една обиколка на земното кълбо“. Ако нямате профил във Фейсбук, оставете коментар тук под пътеписа и Диана ще се свърже с Вас по e-mail.

Полетите (пълен списък):

Други разкази свързани с Околосветско пътешествие – на картата:

Продължаваме с избрани части от околосветсткото пътешествие на Диана, описано „Една обиколка на земното кълбо за 53 дни“ –  Как да си купите цялата книга е обяснено в края на всяка част, а ние след Полша, Китай, Тайланд и Камбоджа, Малайзия, Индонезия, Австралия и Хаваите, продължаваме към Лас Вегас, Мексико и Боливия, където ще караме по един от най-смъртносните пътища на планетата.  

Приятно четене:

Една обиколка на земното кълбо за 53 дни

кратки откъси от книгата – част 3

Лас Вегас – Мексико – Боливия

Континент 4

Северна Америка

Държава 8

Хаваи – Лас Вегас

Ден 30 – 04.02.2017 г. 

Сутринта на плаж на Хаваите, вечерта на парти в Лас Вегас

Тази сутрин се събудих от лудия спринт на едната котка, която гонеше врабче, влязло в лодката. Врабчето успя да се спаси и навреме намери изхода. 

Ева отиде на работа, а аз си направих една последна

разходка по плажа, откъдето се сбогувах с Хаваите

Това така бленувано от толкова много хора по Земята място се оказа нещо доста по-различно от представите ми. И въпреки това ми хареса, както престоят ми, така и хората, които срещнах. Наистина, за малко щях да го пропусна заради Тръмп, но накрая всичко се подреди.

Взех си раницата, заключих лодката и тръгнах към летището, откъдето трябваше да хвана полет за Лас Вегас. От марината до летището обикновено има шатъл, който струва 25 долара, но аз предпочетох да си хвана градския автобус за 2,50 долара. 

***

И така, ето ме в

самолета от Хаваите за Лас Вегас

Откакто тръгнах да обикалям света преди 30 дни, сега

за първи път започнах да се приближавам към къщи,

но откъм другата страна на земното кълбо. Досега се отдалечавах от дома и на 26-тия ден, точно по средата на пътешествието, стигнах средата на маршрута, възможно най-далечната точка, във възможно най-далечната от България часова зона. 

***

Лас Вегас

е един от най-известните градове в света. Хиляди филми съдържат сцени, снимани в него, стотици компании правят изложения там, най-добрите артисти минават през този град, за да правят концерти и представления. Затова си бях изградила някаква представа за града и винаги ми е било любопитно да го посетя. С излизането от самолета видях стотици машинки за залагане, пръснати из цялото летище. А над тях светещ надпис

„Добре дошли в Лас Вегас“

При планирането на пътешествието, след като резервирах хотела, се сетих, че моят любим DJ Tiesto често гостува в Лас Вегас. Щях да остана в града два дни и три нощи. Вероятността Тиесто да е там по същото време не беше никак голяма, но все пак трябваше да проверя. Отворих сайта му и едва не онемях! В програмата му с партита фигурираше датата 4-ти февруари с локация Лас Вегас. Това беше точно същата вечер, през която кацах там.

А клубът се намираше точно срещу моя хотел. От цял Лас Вегас съвсем случайно си бях резервирала хотел на възможно най-близкото място до партито, за което мечтаех от няколко години.

Облякох си

роклята, която специално бях мъкнала дотук

Не че е специална, взех възможно най-тъничката, която имах, за да не заема място и да не тежи. За да отида до клуба, трябваше само да пресека две улици, защото моят хотел и „Хаказан“ се гледаха едни друг диагонално през кръстовището.

Булевардите имаха по 6 ленти в посока,

съответно 12 ленти общо за пресичане. Но тук всичко беше измислено в името на удобството на клиента. Хотелите бяха свързани с надлези и така аз преминах от „Екскалибур“ в „Ню Йорк“ и после от „Ню Йорк“ в „Хаказан“, без да слизам  на булеварда. 

Клубът не беше нищо особено, дори ми се стори много малък, доста по-малък от това, което очаквах, и много претъпкан. Аз успях да се настаня на едно място, от което имах прекрасна видимост към центъра на клуба, там, където беше дансингът, и срещу него – пултът на DJ-я. 

Много се изненадах от облеклото на посетителите. Тази вечер

имах усещането, че съм на типичен български абитуриентски бал!

Първо, всички мъже бяха с костюми, ризи  и вратовръзки. Второ, жените бяха полуголи. Роклите им бяха изключително оскъдни и до кръв впити в тялото. Токчетата – естествено тънки и много високи. А бижутата – огромни и покриващи повече плът, отколкото роклите. Трето,

цяла вечер се хвърляха салфетки (!!!)

или някакъв вид хартии, които постигаха същия ефект! Четвърто, когато някой си поръчваше бутилка/бутилки алкохол, се появяваше парад от момичета с каски от Star Wars на главите. Всяка носеше високо във въздуха определена буква, така че подредени една след друга, те изписваха името на човека, който си бе поръчал алкохола. Самите бутилки имаха завързани на върха свещи тип фойерверки, от които хвърчаха искри на един метър разстояние. Когато поръчката биваше за повече бутилки, те винаги пристигаха в каса, имитираща кола, торта или нещо друго интересно. Женските Дарт Вейдъри винаги бяха съпроводени от мини-оркестър с тъпани и барабани като онези, които са много популярни по българските чалготеки. Тук те биеха в продължение на около пет минути, като изобщо не бяха в такт с музиката, която звучеше в момента. 

Не можех да повярвам на очите си! Всичко беше едно към едно. Стоят там три момчета и бият по тия барабанчета … и това по никакъв начин не се връзваше с представата ми за изискан клуб в Лас Вегас, в какъвто смятах, че се намирам. А с присъствието на Тиесто пък съвсем не се връзваше. Както споменах, човек съвсем спокойно можеше да помисли, че е на абитуриентски бал в България.

Иначе музиката си беше супер, както можеше да се очаква. 

С напредването на вечерта много хора си тръгнаха и от заведението започнаха да затварят страничните зони, за да стеснят периметъра и да концентрират хората все по-централно навътре към дансинга. Аз обаче не исках да се смесвам с тълпата, за да мога да си скачам на спокойствие, без да се удрям в никого. От мястото, което заех, пак имаше хубава гледка. Видях, например, как към 04:00 ч. се появи нов клиент, на когото донесоха поне 30 бутилки шампанско и две огромни кофи, по-скоро легени, с лед. След това сервитьорките, които му ги донесоха, започнаха да ги отварят и да ги изливат в кофите върху леда. Клиентът изглеждаше адски щастлив, тръгна да раздава бутилки на хората от охраната, които го заобиколиха от всички страни. Но те, естествено, отказаха. Тогава човекът продължи да черпи хората на дансинга – те много се радваха и се снимаха с него. Предполагам, че беше спечелил огромна сума и сега празнуваше.

Държава 9

Мексико

Ден 35 – 09.02.2017 г.                                                

Кацнах в Мексико рано сутринта

За града бях чела, че е много опасно място, че има измами, отвличания, убийства. Бях много наплашена, но въпреки това го включих в пътешествието заради пирамидите в Теотиуакан.

Тук имах отново само два дни. Бях направила план да хвана такси от летището до хотела и да остана там през целия ден, без да си подавам носа навън с цел опазване на живота си. На другия ден щях да отида с туристическа екскурзия до пирамидите и толкоз.

Нещата не се развиха точно така

Освен първата част от плана. На летището имаше будки, от които хората можеха да си платят за уж легално такси с предварително определени фиксирани цени. Знаех това и бях спокойна, че всичко ще е наред. Намерих мястото и ми поискаха 375 мексикански долара до хотела. Два дни по-късно, на връщане към летището, ми взеха 200 мексикански долара за същото разстояние. И това без пазарене, което означава, че реалната цена е още по-ниска. 

Първите ми впечатления от град Мексико бяха, че

въздухът е адски замърсен

Следващите, че градът е много колоритен – всички къщи са боядисани с ярки и различни цветове, улиците и тротоарите са много чисти, а не виждах кофи за боклук. Пътищата бяха много широки, но имаше и големи задръствания. Това все пак е един от най-големите градове в света. 

Стигнахме хотела ми в 09:00 ч. сутринта. Беше прекалено рано и отказаха да ме настанят преди 13:00 ч. Бях страшно изморена и ако седнех да чакам във фоайето, щях да заспя на секундата. Нямах кой знае какъв избор, така че

реших да се престраша и все пак да си покажа носа извън хотела

Като за начало погледнах през прозореца да видя дали обикалят хора с оръжие, дали има преследващи се мъже. После излязох отвън и се заслушах дали не се чуват от някъде изстрели и пищящи жени. Сигурно си личи, че съм гледала много филми. Така стъпка по стъпка, със засилено внимание от моя страна, започнах леко да се придвижвам по улицата. 

Мексико се оказа много приятен град

В центъра почти всички сгради бяха стари и приличаха на тези от старите европейски градове. Беше пълно с катедрали и църкви. А площадът им е един от най-големите в света. 

По улиците и магазините имаше много полиция, със сериозна екипировка, щитове и големи автомати. Всички бижутерски магазини, както и другите по-скъпи магазини, имаха въоръжена охрана с бронежилетки, по улиците имаше и много патрулки. Определено се грижеха сериозно за безопасността на туристите и гражданите.

Последната ми спирка за деня беше една висока сграда в центъра на града. Бях разбрала, че мога да се кача до 43-тия й етаж и да видя град Мексико на 360 градуса. Нямаше как да пропусна това. Вече имах подобни качвания в Банкок, Мелбърн, Хавай, Лас Вегас.

Много обичам да гледам отвисоко.

Когато стигнах горе, все още беше ден, но умишлено изчаках залеза, за да видя града и по тъмно, и, естествено, не съжалих. Пейзажът винаги е коренно различен и винаги е зашеметяващ. 

Прибрах се в хотела и започнах да се оправям за лягане. По едно време обаче

започна някаква разправия в коридора пред моята стая

Първоначално не обърнах внимание, все пак се намирах в Мексико и според представите ми за тази държава се случваше нещо съвсем нормално. Да, обаче в един момент ми се стори, че чух български език. Приближих се до вратата и подозренията ми се оказаха верни. Стана ми много смешно и веднага отворих вратата. Бяха четирима – две жени и двама мъже. Трябва да съм дръпнала вратата много рязко, защото всички замлъкнаха на секундата и ме погледнаха стреснато. Сигурно си мислеха, че съм излязла да им се карам за шума, който вдигаха.

– Извинявайте, колко ви е часът? – попитах. Отново предизвиках смут, хората ме гледаха като препарирани около две секунди, след което всички избухнаха в бурен смях  

Континент 5

Южна Америка

Държава 10

Боливия

С колело по „Пътя на смъртта“

Ден 40 – 14.02.2017 г.

Хайде, пак ранно ставане! За днес имахме организирано спускане с колелета по

най-опасния път в света, така наречения „Път на смъртта“

Получил е това име, защото има най-много жертви по него. Издълбан е в планината, изцяло черен път с безброй завои без никаква видимост. Въпреки че е бил отворен за движение в двете посоки, той е изключително тесен, достатъчен само за една кола. В същото време по този път доскоро ежедневно са минавали камиони и пътнически автобуси и дори са се разминавали. Бях гледала в интернет преди време видеоматериали от това място и настръхвах. Не можех да си представя как е възможно да съществува такъв път и да е активно използван въпреки непрекъснатите фатални инциденти. Още тогава у мен се зароди желание да посетя това място, макар че се страхувах за живота си. Едновременно много исках и изобщо не исках. Но ето че и противоречиви желания като това също се сбъдват.

Зоя не знаеше за тази моя мечта, но беше чула за този път и беше разбрала, че отскоро е затворен за коли. В момента се използваше като туристическа атракция за спускане с колелета. И веднага го беше включила в програмата.

Закараха ни някъде извън града, като през цялото време карахме по хубав асфалтов път.

Изкачихме се до над 5000 м надморска височина,

където спряхме, за да ни екипират и инструктират. Там тия височини за нищо ги нямат…

Дадоха ни гащеризони, предпазители за лактите, коленете, ръкавици, каски – абсолютно всичко необходимо. Пуснаха ни да покараме малко там около микробуса, за да свикнем с велосипедите и спирачките. Основна част от инструктажа бяха правилата за движение по пътя. Но най-вече това, че

най-бавните се движат от външната страна,

т.е. откъм пропастта.

Бях умряла от страх, понеже не се чувствах сигурна в уменията си да карам колело. Но вселената се беше погрижила всичко да се подреди по перфектния начин и аз вече бях получила доста тренировки в Камбоджа и Хаваите. Ако не бяха те, аз със сигурност нямаше да оцеля през този ден.

Маршрутът започва

първо с чисто новия асфалтов участък, след което се излиза от него и се продължава по стария черен път. Щяхме да караме 64 километра и да слезем до 1500 м надморска височина. Там щяха да ни качат обратно в микробуса и да ни върнат в хотела по новия път. 

Вече бяхме готови и нашето приключение започна от едно място с феноменална панорамна гледка към първата част от пътя и едни много странни и много внушителни черни планини отстрани.

Спускането започна в участък, по който минаваха и коли, и това също го правеше до известна степен опасен. Карахме трите една зад друга, а водачът ни сменяше позиции, за да може да ни наблюдава и държи под контрол, но също и да ни прави видеозапис и снимки, което влизаше в цената. 

Микробусът ни следваше през цялото време. Шофьорът имаше готовност да спре всеки един момент, ако на някой му стане лошо, получи контузия или се уплаши и не може да продължи. В такава ситуация човекът се качва в микробуса и продължава до долу, возейки се. Също така имаше и едно резервно колело, в случай че някое от другите се повреди или спука гума. Всичко беше измислено до най-малкия детайл. 

Още в началото на спускането минахме през

пункт за проверка за наркотици,

което ни се стори странно. После към 10:00 ч. спряхме на едно място, където имаше няколко ниски ламаринени постройки. Сервираха ни закуска пред една от тях. Тя включваше сандвич с яйце от корморан, хляб, маргарин, топла вода за чай, какао или кафе, банани и десертчета.

След това се качихме обратно на колелетата и много скоро стигнахме до едно място, на което се отклонихме от асфалта и започна само черен или, буквално казано, кален път. Имаше и една голяма табела с описание на пътя и, естествено, с неговото име Death Road.

Този прочут път на смъртта изглеждаше точно както си го бях представяла

За щастие точно в началото, когато потеглихме, имаше мъгла и не се виждаха пропастите надолу. Съответно имахме време да свикнем с настилката, без да се стресираме от страшните височини под нас.

След като свикнахме, мъглата изчезна и повече не се появи, а пред нас се откриха зашеметяващи гледки. Хем искаш да гледаш планините, хем те е страх да отклониш поглед от пътя, защото всяка една малка грешка може да бъде смъртоносна.            

Движехме се не на метри, а на сантиметри от ръба на пътя, след който често следваше прав отвес от около 200 – 300 метра надолу. А аз, като най-голямото шубе и възможно най-бавния турист, трябваше да карам най-близо до ръба, защото такива бяха правилата – бавните се движат от външната страна.

Страхът ми се поддържаше и подсилваше непрекъснато не само от височините, но и от неравностите по пътя – всякакви бабунки, вдлъбнатини и камъни, както и от падащата като водопад вода от планината, изливаща се буквално на пътя.

Бях толкова бавна, че Зоя и Диана не можеха да ме чакат и заминаха много надалече пред мен. А отстрани често прелитаха всякакви „състезатели“. За капак на всичко през няколко метра имаше табели, показващи местата, на които са починали разни хора, почти винаги по няколко заедно. 

Колкото повече се спускахме, толкова по-топло ставаше. Вече към края на пътя се съблякохме по къс ръкав. Нещо, което последно бях направила в Мексико за малко и нямаше да ми се случи отново през следващите дни. Нищо, че бяхме от тази страна на земното полукълбо, където през това време на годината беше лято. 

На едно място спряхме да видим свободно растящи банани и кока. Банани бях виждала, но за първи път видях

кока в дива среда

Не че до преди два дни не бях видяла и изсушения вариант, който сега срещахме непрекъснато. 

Горе-долу така приключи нашето спускане по най-опасния път в света. Долу, на 1500 м, беше истинско лято и ни чакаше сервиран обяд в едно заведение с басейн, душове и тоалетни. 

Прибрахме се в хотела в 18:30 ч. и преди вечеря минахме през

пазара за вещици

Това място ни втрещи. В магазините и по сергиите продаваха какви ли не странни неща. Първо имаше

шишета с цветни течности,

всяка помагаща при различни проблеми. Колкото цветове съществуват на този свят, толкова цветове течности продаваха и тези хора. Така, както имаше такива, предназначени да донесат здраве, така имаше и за любов и пари. Всяко шише си имаше етикет, изобразяващ предназначението на вълшебната отвара. 

Второ, имаше

комплекти за правене на магии

Комплектът включваше пера, нокти, яйца, изсушени морски звезди, вино, изобщо всякакви щуротии, както и дървени съчки и подпалки, за да можеш да си направиш и огъня. Продаваха и само снопчета от съчки или дърва, ако нямаш нужда от цял комплект. 

Трето, и за мен най-ужасяващо от всичко бяха

изсушени бебета лама и алпака

Някои от които извадени още като зародиши от коремите на майките им. Висяха от тавана, завързани през главичките. Не помня дали питах за какви магии се ползват, но и да съм питала, вече съм забравила.

След вечеря направо се прибрахме в любимия хотел за последната ни нощувка в Боливия. На следващия ден ме чакаше последната държава от обиколката ми на света – Перу.

(Следва продължение)

Пълният пътепис на това неповторимо приключение е поместен в книга от 340 страници с меки корици и малко черно-бели снимки, цената е 15лв.. Към момента се разпространява само и единствено от авторката лично. Изпраща се по куриер или Български пощи. За да поръчате изпратете съобщение на страницата на книгата „Една обиколка на земното кълбо“. Ако нямате профил във Фейсбук, оставете коментар тук под пътеписа и Диана ще се свърже с Вас по e-mail.

С Диана продължаваме из Непал. Миналия път бяхме в Катманду и Саураха. Днес сме в Покхара, за да покараме парапланер и ще се върнем до Катанду, за да изгорим някой и друг мъртвец.

Приятно четене:

Непал през очите на един непланинар

част втора

Покхара с парапланерите и изгарянето на мъртъвци в Катманду

Ден 6:

Да казвам ли, че пак ставахме рано? Човекът от хотела искаше да платим на него билетите за рейса по 600 рупи, но ние отказахме. На автогарата ни поискаха 500, после се оказа, че били по 400. Разстоянието отново щеше да е нещо от сорта на около 200 километра, но отново отне около 6 часа. Този ден започна някаква странна и смешна серия от съвпадения. Малко след като се качихме в рейса, споменах на Цвети, че в Непал се строи училище спонсорирано от фестивала Томороуленд, който аз посещавам всяко лято последните 3 години и че може докато тя е на планина, аз да отида до селото, където се намира това училище.

За съжаление обаче не знаех как се стига до това село и споделих с Цвети, че трябва да намеря някой, който да ми обясни, защото с транспорта тук положението е доста зле. В тази връзка, седалката на която седях беше продънена и изкривена на една страна. Трябваше или да съм облегната 6 часа върху Цвети, или да седя на мускули за да не съм подпряна върху нея. За това я помолих да седне на седалката отзад, а аз да седна на нейната.

Обаче освободеното от мен продънено място веднага се зае от един непалец, който се качи в рейса на следващата спирка. Доста бързо се заприказвахме, попитах го от коя част на Непал е и той каза името на селото с училището на TomorrowLand! Не можех да повярвам, обърнах се към Цвети, тя беше чула и вече се заливаше от смях. Каква беше вероятността да задам въпрос (как да стигна до някакво си село в Непал) и след 15 мин отговорът да се качи в рейса и да седне точно до мен? Естествено момчето веднага ми обясни и се оказа не е толкова трудно колкото очаквах. Той самият отиваше точно там, но след 2 – 3 дни щеше да дойде също в Покхара. Причината за това каза, че е да лети с парапланер. Тогава ми светна лампичка. Аз винаги съм искала да пробвам летене с парапланер. Проверих веднага цените в България и се оказа, че в Непал е по-евтино. Разбрахме се с младежа, че може евентуално да отида с него, защото сериозно се замислих. Разменихме си фейсбуците и после той слезе от рейса, за да се прекачи за неговото село.

След няколко часа стигнахме

Покхара

и се срещнахме със семейството, което се беше придвижило със самолет. В Непал повечето градове си имат летища, а цените за туристи са около 100$ за полет 20 мин. Ако щеш. Другата ти алтернатива е 6$ за рейса и минимум 6 часа друсане по дупките и прахоляците.

Градчето беше много симпатично,

намираше се на брега на едно красиво езеро, заобиколено от хълмове и планини с 8-хилядни върхове. Това беше вторият най-голям град в Непал, но много по-туристически и с много по-малко прахоляк. Имаше една много дълга улица, успоредна на брега и пълна само с магазини, заведения и туристически агенции. Семейството си бяха резервирали хотел в единия край на улицата, а ние в другия, на около 20 мин пеша.

Нашето хотелче се намираше на брега на езерото, имахме голяма стая с още по-голяма тераса, която гледаше именно към езерото и отсрещните хълмове! Уцелихме уникална гледка. Цената беше 12$ на нощ общо за двете. Банята също беше супер и топлата вода идваше сравнително бързо. На другите места се налагаше да чакаме около 20 мин. Имаше обаче една изненада – одеялата не бяха чаршафосани! В този хотел по принцип не слагат чаршафи на одеялата никога.

Добре че незаетите стаи стояха с отворени врати и аз си откраднах един долен чаршаф за одеялото, а Цвети си спа в спалния чувал. Като се замисля и в предишния хотел нямахме чаршафи на одеялата и ние си поискахме. Може би това е стандартна практика. Направи ни впечатление, че въпреки че хотелите ни изглеждаха мизерно, всички предлагаха много хубави сапунчета, шампоани и лосиончета за тяло и на всички пишеше, че са 100% натурални. А качеството наистина беше много добро.

Оставихме багажите и тръгнахме да се разхождаме. Направи ни впечатление, че навсякъде имаше подготвени купища с дърва, които по-късно щяха да запалят. Оказа се, че

този ден е най-големият празник,

дори беше неработен, казваше се Маха Шиваратри. На този ден е позволено да се напушиш. Тогава се сетихме, че пътувайки с рейса, често виждахме хора струпани около някакви огньове, запалени близо до светилища, чак сега разбрахме защо. Тази нощ щяха да запалят много по-големи клади, наистина огромни. В огньовете слагаха бамбукови пръчки да се нагреят и после ги удряха в земята, а те гърмяха като бомби.

Идеята беше, че

Шива се бил напушил и заспал, и хората гърмят за да го събудят

После разбрахме, че в Катманду празненствата са били много по-сериозни, имало е страшно много церемонии из целия град. А накрая е имало и заря.

Както вече казах, само на този ден пушенето на трева е позволено със закон. Но това не пречи хората да си пушат постоянно. Специално

в Покхара е пълно с хипита,

които са дошли тук само заради наркотиците. Всичките ходят облечени с развлечени дрехи и косите им са в расти. А по погледите им може да познаеш, че са постоянно надрусани.

Споделих със семейството за случайната среща с непалеца в рейса и идеята за парапланер. Оказа се, че те двамата също го планират и даже са проучили, че това място е в топ 10 от най-хубавите места за такова летене. Даже бяха открили, че има двама българи, които работят тук точно това. За съжаление обаче не знаехме как да ги открием. Разпитахме по агенциите за цени и ни казваха, че струва 60$, непалецът ми беше казал 55$. Решихме, че ще го мислим на следващия ден.

Ден 7:

Най-накрая ставане по светло! Събудихме се и първото нещо, което видяхме през френските прозорци беше как слънцето огрява прекрасното езеро и зелените хълмове около него. Приказна гледка за 6$ на човек! Взехме си хималайски чай и седнахме на огромната тераса на блажена закуска.

Малко по-късно имахме среща със семейството на брега на езерото. От там хванахме лодка, с която преминахме на отсрещния бряг, за да се изкачим пеша до

един будистки храм

Разходката беше много приятна, сред местна гора и красиви гледки към Покхара.

Храмът

представляваше една бяла ступа, намираща се много на високо, сред малък парк. При хубава видимост зад близките хълмове се виждат и осем-хилядниците отсреща. В този ден обаче не се виждаха.

В програмата следваха

една пещера и едни водопади

Навигацията ни върна обратно в града, на главен път и сгради. Нещо не се връзваше, но следвахме маршрута. И както си вървяхме по натоварения път, между сградите се появи една голяма порта от където се влизаше за пещерата. Входът и беше декориран с много и най-различни статуи, и всичко беше оцветено с много шарени цветове.

Самата пещера обаче се оказа голямо разочарование, никакви образувания, много задушно и миризливо и за щастие много къса. Стигнахме края на пещерата буквално за 5 мин от където се наблюдаваше образувание, приличащо на лице, за което казваха, че е естествено и, че това е Буда. Побързахме да се изнесем и отидохме на водопадите, които се намираха отсреща, като пресечеш улицата.

Водопади сред сградите. Както пещерата и те се оказаха разочарование, аз лично водопад не видях.

И от тук побързахме да се изнесем и тръгнахме да се връщаме към Покхара. Тъкмо стигнахме и седнахме в едно заведение да хапнем и се изля порой. Определено имахме голям късмет с времето. Почти през цялото време беше топло и слънчево, през деня ходехме по къс ръкав, а вечер с яке.

Този ден беше 14-ти февруари и двойката искаше да остане на романтична вечеря, а ние с Цвети открихме огромен супермаркет и решихме да си купим някакви местни неща и да ядем на нашата тераса.

Оказа се, че

да си пазаруваш от магазин за ядене излиза доста по-скъпо от това да се храниш на заведение,

но вече бяхме харесали кашкавал от як, консерва от бамбук и някакви други необичайни за нас неща и се придържахме към плана. От всичко което бяхме купили, сполучлив беше единствено европейския хляб, който бяхме намерили. Всичко останало беше доста неприемливо за нашия вкус.

През този ден водих малко комуникация с непалеца от рейса онзи ден относно парапланера. Моите приятели все още не бяха решили дали искат или не, а този щеше да дойде в Покхара след 2 дни. Чудех се как бихме могли да открием българите пилоти тук. Тогава Цвети се сети, че имаме обща позната, която беше идвала в Непал и предложи да я питам, дали не ги познава случайно тези българи. 10 мин след като и писах, вече имах фейсбука на единия българин! След още 30мин вече имах уговорка да летя с него на по-следващия ден. Стана толкова бързо! Цената която ми даде беше още по-добра от тази на непалеца – 50$! Писах му и той толкова много се впечатли, че освен че ме помоли да уредя и него, ме пита да му препоръчам хотел в Покхара. Аз му препоръчах нашия и той дойде със семейството си след два дни, и остана очарован от съотношението цена-качество. Изобщо човекът преди няколко дни седна случайно до някаква българка, а после се оказа, че тази го уреди с по-евтин парапланер и супер евтин хотел с уникална гледка.

Ден 8:

Тази сутрин само Цвети стана много рано. Тя потегляше за трекинг за 4 дни и трябваше да хваща рейс от автогарата. А пък аз след като се наспах се преместих в друга стая. Собственикът на хотела ми предложи една по-малка, без гледка, за 5$ на нощ, което беше още по-евтино, че и бях сама в стая с баня и тоалетна. След това се срещнахме със семейството и ходихме да търсим някакъв тибетски бежански лагер. Попаднахме и на християнска църква, която беше една малка постройка с хоризонтален покрив, боядисана в бяло. Вътре стените бяха бели, на земята килими.

Времето този ден беше прекрасно и се виждаха осем-хилядниците. Това щеше да е перфектен ден за парапланер, но моите хора се отказаха, а на следващия ден заминаваха за Читван. Затова аз реших да прекарам деня с тях, а

да летя с парапланер на следващия ден,

когато тях вече ги няма.

Докато се разбирахме с моя пилот за полета, му предложих да вечеря с нас, но ми отказа, че беше на диета. Казах му тогава да пита другия български пилот дали иска да хапне с нас, но той пък щеше да ходи на служебно барбекю. Поне успя да ми препоръча хубаво и евтино заведение, което се оказа буквално срещу моя хотел. От цял град и туристическа улица дълга 30 минути ходене, това заведение беше точно срещу входа на хотела ми (едно от многото смешни съвпадения, които се случиха).

Реших да отида до заведението, за да снимам менюто и да го пратя на семейството, да преценят дали искат да дойдат да вечеряме тук. Та влизам аз, нямаше почти никакви хора, освен една маса с трима мъже.

Взех едно меню и пуснах телефона да го снимам и точно в този момент зад мен чух български език. Не бях сигурна, че съм чула правилно, за това се изправих и се обърнах към тримата мъже. Те също ме изгледаха странно. Накрая се престраших и попитах “български ли чух?”. Тогава се усмихнаха, наистина бях чула правилно. Първият се оказа украинец, а другите двама българи, пилоти парапланеристи, единият от които въпросния колега на моя пилот. Оказа се, че те през цялото време са си говорели на руски, но точно когато аз влязох са си казали нещо на български и аз точно тогава съм ги чула.

Седнах при тях, но до като дойдат семейството, украинецът и единият българин отидоха на въпросното служебно барбекю и не успяха да се запознаят. Въпреки това вечерята с българин, който е живял и работил тук беше много интересна и образователна. Отвори ни очите за много неща, които нямаше как да научим от местните и на мен лично ми

затвърдиха разочарованието от Непал

Един от шокиращите факти за които вече бяхме чували е, че тук са най-честите самолетни катастрофи в света. Това което не знаехме е, че в Непал не спазват никакви правила за безопасност на полетите. Не взимат под внимание атмосферите условия, които на тези височини много често са неприемливи за летене, още повече за малки самолетчета. В Непал има страшно много летища за малки самолетчета, има всекидневни полети за разстояния от 50 километра, че и по-малко. Цените за туристи както вече казах са по 100$ на посока, а за местните са наполовина. Мое лично мнение, е че пътищата нарочно се държат в окаяно състояние, за да може да просперира бизнесът със самолетите. Срещнахме много непалци, които предпочитаха да летят, отколкото да си причиняват този ужас с рейсовете, въпреки цените. Иначе не виждам логика държавата да събира милиони долари от разрешителните за трекинг, а да не могат да направят нормален път между двата най-големи града в страната, който е по-малко от 200 километра. С рейс това разстояние се изминава за минимум 6 часа, в най-най-добрия случай. Със самолет е не повече от 30 минути.

През 2017 Непал е бил посетен от близо 1 милион туристи

Непал се посещава основно заради планините. Почти няма такива като мен, които да не отидат на трек. Това е същото като израза да идеш до Рим и да не видиш папата. Всички тези туристи биват таксувани за разрешително за която и да е планина. И то не малки суми. Знам че сега много хора ще кажат, че то си има разходи, заплати, почистване и т.н. Заплатите в Непал са около 100$ на месец. А почистване не съществува – едно от многото разочарования в тази страна, но за това после. Не знам просто къде отиват тези милиони приходи от планините, а пътища няма и населението е изключително бедно. Може и да бъркам.

Но да се върна на самолетите. Както казах тук не се съобразяват с времето и всичко си излита и непрекъснато има инциденти.

Самолетите толкова често падат,

че българинът с който вечеряхме един път си изпуснал самолета и той след това паднал и всички загинали. Разказа ни и друг случай когато времето било ужасно, но пилотът се канел да излети. Нашият човек дигнал луд скандал, искал да слиза, говорил със стюардесата, говорил с пилота, но те не искали да чуят. До като се разправял с екипажа, забавил излитането и тогава всички видели как един кацащ самолет едва не се разбил. Това вече убедило пилота и отложили излитането с няколко часа. Изобщо в тази държава имат много различни възприятия за живота и опазването му.

Друг пример са изкачванията на Еверест

Може да си на 80 години, може да си бременна в 9-ия месец, но ако можеш да си платиш цената, всяка агенция ще приеме да пробва да те качи. Вече е друг въпросът дали ще оцелееш. Но тях сякаш това не ги притеснява. Също както със сафарито – пускат те цял ден да се моташ пеша, без самозащита из най-гъсто населената с тигри територия в света. Да не говорим за носорозите, слоновете и мечките. Тук е моментът да включа и

един пример с парапланерите

На едно място ни бяха предложили цена за полет 30$ и попитахме нашия нов познат как е възможно да има и такава цена. Значи до преди няколко години, даже дали не е било и до преди една година, цените на полетите са били по 120$.

Покхара е в топ 10 на най-красивите места за летене с парапланер

и това е много печеливш бизнес тук. Съответно е пълно с компании които предлагат това развлечение, а пилотите са професионалисти от цял свят, включително и от България. А фирмите за да си крадат взаимно клиентите, започнали рязко да свалят цените. И така вместо да се разберат за някаква долна граница под която да не пада никой, за да взимат повече пари, те взаимно са се прецакали, сами са си подбили цените и са стигнали до 50$ (пак да напомня – от 120$). А пък тия най-простите за да могат да предлагат още по-ниска цена са започнали да наемат за пилоти местни непалци, които имат само един месец опит в летенето с парапланер. Те буквално ги взимат от улицата, някакви бедни хора, правят им някакво обучение и след месец ги пускат да летят с туристите. И понеже това са простички и бедни хора, те не искат големи заплати и съответно фирмите могат да си позволят да предлагат полети за по 30$. И ето още един пример за отношението на непалци към живота. Непрекъснато има инциденти, за които никой не говори, за да не се отрази на бизнеса. Тези хора не само са рискови за себе си и клиентите си, но са рискови и за всички останали, които в този момент също се намират във въздуха, а те са десетки.

Друг интересен неподозиран поне от мен факт за Непал беше

отношението на местните мъже към жените туристки

Според тях жените са дошли тук най-вече за да спят с местните, а те от своя страна си имат всякакви трикове за да ги вкарат в леглото. Много често например когато жена си наеме гид за трекинг, вечер когато стигнат до хижата в която трябва да пренощуват, гидът казва, че стаите са свършили и е останала само една с едно легло. И тогава туристката се смилява над клетия гид и му предлага да спи при нея на същото легло. Веднага се притесних за Цвети. Тя беше тръгнала сама без гид, но знае ли човек какви хора може да срещне по пътя. Тръгнах веднага да и пиша да я предупредя и гледам, че вече имам съобщение от нея с история от деня, потвърждаваща току-що наученото. Някакъв непалец я бил заговорил най-учтиво, но после изведнъж и се нахвърлил да я целува.

Изобщо тази вечер, че и следващите няколко дни, през които прекарах доста време с българите научих много интересни неща. Те всичките бяха живели тук по десетина година и знаеха страшно много. Разказваха, как до съвсем скоро тук не е имало ток, как не са имали топла вода, интернет и т.н. Единият е преживял и земетресението. След вечеря всички се разделихме. Със семейството щяхме да се видим след няколко дни направо в Катманду, защото на следващия ден те заминаваха за Читван и те да търсят тигри и носорози.

Ден 9:

Тази сутрин всички без мен ставаха рано. Цвети някъде по планините за трекинга, а семейството за рейса за Читван. Аз обаче се наспах, направих си хубава разходка по брега на езерото, закусих и се върнах в хотела, да чакам да ме вземат за полета. Всеки ден има по 3 – в 9, 11 и 13 ч. Аз бях с този в 11. Дойде един бус, който ни събра общо 3 ма човека от различни хотели и ни закараха в някакъв офис.

Там ни дадоха да подпишем декларация, че сме наясно, че

фирмата не поема отговорност, ако умрем и че сме наясно, че такава вероятност съществува.

В същото време дойдоха трима пилоти – единия българин с който се запознах предната вечер, другия българин с който си бях комуникирала по фейсбук и още един. Качиха ни всички на друг бус и се отправихме към планината. Горе вече беше пълно с излитащ народ. Получих инструктаж и зачакахме вятъра. Не се наложи да се засилваме или каквото и да е, защото

вятърът директно ни вдигна във въздуха

За съжаление този ден нямаше видимост към осем-хилядниците, така че трябваше да се задоволя с близките гледки към езерото, които също си заслужаваха. Нямам представа колко време продължи полетът, защото се борех с наченки на паник-атака, която искаше да изплува, но успях да я удържа. Мисля че тя не се прояви, защото в този случай нямаше абсолютно нищо, което да мога да направя. Нямаше как да сляза от парапланера и да си ходя. Нямаше от къде да си взема хапче за успокоение, нямаше от къде да си купя вода. За това си мисля, че може би паниката просто реши да не се появява, защото беше напълно безсмислена. По време на полета правихме и малко видеа и снимки, които по-късно ни дадоха на диск от офиса.

Приземяването беше голяма изненада, изключително лесно,

беше все едно да стана от стол. Винаги съм си мислела, че има някакво затичване, спъване, пребиване и отърколване с парапланера. А то какво се оказа – само ставаш и си готов. Полетът мина благополучно и благодарих на моя пилот, че ме върна жива и здрава. Малко ми беше станало лошо все пак и после през деня ми беше леко кофти, но това е нормално. Пилотите ми обясниха, че щом ми става лошо, значи вестибуларният ми апарат е наред, защото това показвало, че работи. Аз винаги съм мислела обратното.

Бусът дойде и ни събра, върнаха ни обратно в офиса, дадоха ни снимките и видеото, както и по един сертификат, че сме летели на фона на най-високите върхове в цял свят, макар и зад мъглата и накрая ни върнаха по хотелите. Остатъка от деня го прекарах в разходки, защото ми беше леко замаяно все още. А вечерта прекарах с тримата пилоти, с които се бях започнала предната вечер. Единият разказа как през 2001 ва обиколил цяла Европа с колело. Стигнал до Париж, спуснал се до Ница и от там обратно в България. Другият пък разказваше за някакви екстремни случки с парапланера, за пребивания, сблъсъци с дървета и гигантски орли, оцелявания, изобщо един друг непознат за мен до този момент свят.

Ден 10:

Предната вечер споделих с пилотите, че съм останала сама за 3 дни и не знам какво да правя. По принцип бях решила да ходя до родния град на Буда, до селото с училището на Томороуленд и т.н., но като си представех как ще трябва да се клатя по прашните рейсове още два пъти по поне 6 часа се отказах категорично и предпочетох да скучая в Покхара. Единият пилот беше планирал за този ден изкачване до върха, от който излитат парапланерите и ми предложи, ако искам да се разходя с него. Естествено се съгласих. Тази разходка даже я имаше по списъците със съвети какво може да се прави в района.

Това беше сложено като идея за лека тренировка по трекинг, преди да се тръгне по високите планини. Та ето, че и аз направих трекинг и не съм капо.

Изкачването

беше около 3 часа. Като стигнахме площадката за излитане новият ми познат хвана един от бусовете и се върна в града, а аз продължих с изкачването. Гледките от горе бяха уникални, макар и пак да имаше нещо като мъгла. Представям си какво ли е когато е ясно… По пътеките срещах всякакви хора, местни и туристи. Някакви момчета с анцузи ме попитаха от къде съм. Казах, че съм от България, а те възкликнаха “Ооо, Лудогорец!”. Оказа се, че са футболисти и за това така реагираха.

Започнаха да се появяват облаци и аз леко се притесних за прибирането си. За това нямах повече време за мотане и наслаждаване на гледки и тръгнах на обратно. По средата на пътя обаче срещнах една крава, която идваше от долу по моята пътека и трябваше някак да се разминем. Точно преди няколко часа пилотът ми разказа, как скоро бил свидетел на това как една крава хвърлила един турист във въздуха и той паднал в безсъзнание на улицата. Та доста се уплаших. Бях сама, а обхват почти нямаше.

Излязох от пътеката и се приближих към едно дърво. Кравата не знам защо тръгна след мен. Излезе от пътеката и се насочи право към мен. Сега вече бях на истинско сафари и си спомних инструкциите при опасност да се кача на дърво. Вече бях готова да се качвам, но кравата загуби интерес и се върна по пътя си. Пффф, размина ми се, но доста се стреснах.

Ако не беше историята от тази сутрин нямаше грам да се впечатля и най-вероятно щях да я подмина, но не се знае, нейните планове какви щяха да бъдат, та е много вероятно тази история от сутринта да ми е спасила живота.

Двете крави

Отдъхването обаче не трая дълго, защото само след 2 минути се появиха още две крави, които при вида ми се спряха и вцепениха. Айде пак… този път успях да се покача на един зид и ги изчаках да подминат. Повече такива ситуации нямаше. И дъжд не ме заваля и успях да се прибера жива и здрава.

Една от идеите ми за запълване на времето в Покхара беше

да отида на някакъв ритрийт – с йога, медитация, масажи

и т.н. Доста ги проучвах местата, но всичко излизаше страшно скъпо и се отказах. Реших да си направя по отделно масажи и медитации. Намерих си една с тибетски купи, ходих няколко пъти и все го нямаше инструктора и нищо не се получи. Поне успях да си намеря масаж за 10$, иначе навсякъде бяха около 30$. Жената беше много мила и внимателна. Както навсякъде чаршафите и кърпите не бяха прани от неизвестно време, но пък ги беше всички аранжирала като в много скъп хотел. Беше направила животинки от кърпите, а около тях имаше цветя и разни други декорации, които естествено махна преди да ме сложи да легна. Масажът беше супер и си казах, че ще отида още един път поне.

За вечеря бях отново с моите познати. Те казваха, че много се радват, че има с кой да си говорят на български, защото обикновено са в компания с други пилоти и трябва да говорят на руски или английски. Аз пък се радвах, че не съм сама, а и че научавам страшно много за Непал и последните 10 години как са се развивали нещата тук.

Вечерта като се прибирах в хотела си видях една отворена врата и там беше момчето-непалец, с който се бях запознала в рейса. Беше довел и семейството си и много ми благодари за намирането на евтиния полет с парапланер и за хубавия евтин хотел. Каза, че след няколко дни отива в Катманду, когато и ние бяхме там, и тогава пак ме питаше да му препоръчам хотел!

Ден 11:

Последният ми ден в Покхара.

Бях решила все пак да се пробвам да стигна до селото с училището на Томороуленд, но нямахме никакви новини от Цвети от 24 часа и малко се притеснихме. Семейството бяха направили сафарито предния ден и днес потегляха за Катманду, а аз реших да остана в Покхара да чакам Цвети. Не исках да се отдалечавам, без да знам, че всичко е наред с нея. Отидох на закуска с временно безработния пилот и решихме да вземем скутер под наем и да ме заведе до някакъв каньон и ферма за животни и риби.

Тайно се надявах поне днес да видя нещо красиво, нещо да ми грабне акъла, но

и днес беше разочарование

Не че беше грозно, просто в България си имам къде къде по-красиви кътчета и вече трудно се впечатлявам.

Стигнахме табелата за фермата, обаче точно пред нея имаше пропускателен пункт за планината за отиващите на трекинг и проверяваха всички минаващи дали имат пропуск. Този пункт до преди 2 години е бил 5 километра по-назад, но явно са решили, че има много хора, които ходят на фермата, от които могат да взимат пари за пропуск и са дръпнали пункта точно пред нея. Поредната идиотщина! Казаха, че ако искаме да видим фермата или да ядем в нейния ресторант, трябва да си платим за пропуск 45$. Естествено отказахме. Не знам дали има хора които все пак плащат… Но определено обричат мястото на фалит.

Върнахме си се ние обратно в града

и си ядохме на обичайното място. Поне си направихме доста приятна разходка и аз лично хем си запълних времето, хем видях още от околностите. Дори видяхме един от прословутите въжени мостове, целят омотан с цветни молитвени знаменца. Това вече мога да кажа, че ми взе акъла и много ме впечатли.

Преди вечеря отидох за втори масаж при жената от предния ден. Избрах си някакъв масаж, който включваше толкова много олио по тялото, че месец по-късно, след многократни изпирания на дрехите, които облякох след това, все още миришеха на това олио. Масажът поне пак беше супер.

Привечер седнахме да хапваме обичайната компания и зачакахме Цвети. Казах им да гледат за едно много кльощаво момиче с гигантска раница. Явно описанието ми беше доста добро, защото те я забелязаха преди мен и се развикаха “Цветиии”. Тя също успя да опита от местния специалитет дал бат, което представлява ориз и няколко вида манджички, които се мешат с ориза.

Вечерята приключи и ние се прибрахме да се оправяме за утрешния рейс към Катманду. През деня пак ме преместиха в друга стая и имах чисти чаршафи и хавлии. Тук колкото и да се къпеш винаги кърпата след това става на кафяви петна. Първоначално си мислех, че са ми дали мръсна/ликьосана кърпа, но после разбрах какво се случва.

Ден 12:

Последното ранно ставане.

Трябваше да хващаме рейса за Катманду,

но тръгването ни малко се забави защото в банята имаше гигантска хлебарка и двете с Цвети не смеехме да влезем вътре. В един момент тя се скри и ние успяхме да се оправим за тръгване. На гарата имаше поне 30 автобуса, голяма част от тях също за столицата. Както май вече споменах всички рейсове тръгват рано сутрин, за където и да е. На нас ни отне 9 часа да изминем разстоянието от 200 км. Дадоха ни две места буквално на последния ред, заедно с едни китайци, а седалката пред Цвети беше продънена и облегалката постоянно се приближаваше към нея. Пред мен пък седеше някаква англо-говоряща европейка, която постоянно си пускаше нейната облегалка към мен, въпреки че постоянно я карах да си я дръпне, защото отзад нямаше никакво място, камо ли за човек метър и осемдесет.

Автобусът ни май имаше развалени спирачки, защото винаги издаваше един странен шум при спиране. А когато имахме почивка за тоалетна или храна, винаги подпираха гумите с камък. Дори и да няма наклон. Все пак

пристигнахме благополучно в Катманду

следобеда. Веднага отидохме в хотела, който си бяхме харесали в интернет. Решихме днес да платим малко повече пари, но да сме спокойни, че ще спим на чисто, че ще имаме топла вода и че няма да има хлебарки. Изрично питахме на рецепция за топлата вода и те потвърдиха, че винаги имат. Стаята наистина изглеждаше много добре и много чиста, мислехме, че сме взели добро решение. Оставихме раниците и излязохме да се срещнем с нашите приятели. След като им казахме за нашия хотел, те решиха да се преместят при нас, защото в техния имало хлебарки, дори под завивките и възглавниците.

Тази вечер имахме среща с Вишал, който щеше

да ни води на най-свещеното място в Непал,

за да видим починали хора, защото това било много на хубаво. Цвети категорично отказа и отидохме само тримата. Оказа се че отиваме на Непалския вариант на Варанаси в Индия –

място край река където горят починалите

Място на което всеки хинду мечтае да го изгорят – това е най-върховното нещо, което може да ти се случи в живота! Но не всеки има тази привилегия, само най-високите касти имат такъв достъп. Вървейки към мястото Вишал ни показваше една сграда, когато врата и се отвори, от вътре излязоха едни със свирки и започнаха да разчистват пътя, за да минат едни хора. Вишал ни обясни, че това е възможно най-висшия човек, който води церемониите. Никой няма право да го докосва, дори той самия, въпреки, че е от най-високата каста. Така както го обясни, все едно видяхме Непалския папа.

След това отидохме на реката, която имаше стълби от двата и бряга. На единия бряг имаше няколко

клади с горящи тела,

а от другата страна имаше площадка, на която трима танцуваха и правеха ритуал с огньове, на фона на музика и песни. От всички страни тази площадка беше заобиколена с цивилни хора, които слушаха и от време на време викаха нещо и дигаха ръце към небето.

Имаше и танцуващи хора, стил нашата чалга,

с ръце над главата. Семейството се уплашиха нещо, никак не им хареса видяното и казаха, че се връщат на паркинга да ни чакат там.

Ние с Вишал продължихме обиколката

Показваше ми различните сгради, храмове, статуи и ми разказваше за ритуалите и обичаите. Около нас имаше хора боси и по хавлии, близки на починалите, които трябва да се измият тук на чешмата. А най-възрастното дете на починалия трябва да остане тук 12 дни и да спи и да стои по цял ден.

Другите странни хора около нас бяха като извадени от филм – едни черни, сбръчкани, кльощави, полу-голи, с коса и брада хваната на няколко пъти с ластици и гледащи със странен поглед. Вишал каза, че тези са дошли от Индия, защото тук е най-свещеното място. Те просто си седяха или лежаха по земята.

Накрая

Вишал ме заведе на най-странното място,

не беше храм, беше все едно влизаме в нечия къща. Първо попита дали може да ме вкара, защото по принцип не беше позволено, ако не си хинду. Но получи разрешение и влязох. Трябваше да си събуя обувките, а вляво от мен имаше 3 или повече крави.

В дясно имаше нещо неопределено, не мога да го опиша, нещо като олтар, от който висяха всякакви странни неща, включително и найлонови пликчета.

Долу на земята също имаше безброй неща, както и мини пещ, ама много мини. По стените също имаше закачени странни неща. А на земята седяха трима мъже с подобно описание, като тези дето дошли от Индия. Първо ме вкараха в едно помещение където имаше голяма статуя на Шива, а срещу нея купища чували с ориз за бедните.

После се върнахме в първото помещение и ме сложиха да седна на земята. А бях с последните си чисти панталони… Дадоха на мен и Вишал по една купичка от палмови листа с по две сладки. Това бяха сиропирани тестени топки, страаашно вкусни! Естествено, ги ядохме с пръсти и станах цялата лепкава. След това трябваше да поискам благословия на двама от седящите мъже, като докосна напуканите им крака, а те ме докоснаха по главата. И двамата имаха много отнесен поглед, не знам дали бяха дрогирани или беше от някаква медитация. Вишал каза, че ако искам мога да оставя дребно дарение, но не е задължително.

Още преди да оставя еквивалента на 50 цента, зад мен човекът вече беше приготвил да ни даде по два банана, защото от тук никой не си тръгва празен. Направи ми впечатление, че дадоха по две сладки и по два банана на човек, а можеха спокойно и по едно да дадат. А и ни личеше, че не сме бедни и не сме дошли, за да ядем. Това ще ми остане траен спомен…

Излязохме от постройката и още се опитвах да асимилирам какво ми се случи току що, когато

от всички страни се стекоха маймуни

и почнаха да се катерят върху мен и да ме дърпат за якето. Веднага се сетих, че са видели бананите. Вишал каза че няма проблем да им ги дам, той самият даде неговите. Аз обаче си дадох само единия, другия го изядох по-късно на безопасно място.

След тези преживявания се разделихме в Вишал и се върнахме в центъра за вечеря с Цвети

Тя вече беше изкупила целия пазар в Катманду и хотелската стая беше пълна с най-различни типични за Непал неща. Успя да събере почти всичко в чисто новата раница, която също купи преди ден, останалото го събра в старата раница и остави място за още покупки за следващия ден. Аз също трябваше да купя някаква чанта за моите покупки. По принцип избягвам да пазарувам каквото и да е. Изпитвам ужас, ако се наложи да ми трябва нещо да си купя, било то обувки, или дреха. Но тук имаше толкова много интересни и автентични и евтини неща, че трябваше да се възползвам. Например купих си пееща тибетска купа за 30$, а в България струва 250 лв. А в Западна Европа сигурно е 300 евро. Купих си и шал от вълна на як, за 4$, толкова голям и толкова дебел, че го взех по-скоро за одеяло или за покривка на легло. Купихме си и хималайска сол на буци, много чайове, разни билкови хималайски лекове за настинка. Например таблетки за смучене, 60 броя за 4$. Другото което е много популярно за купуване е екипировка за трекинг. Има неизчерпаем избор от дрехи, обувки, спални чували, раници, палатки, абе абсолютно всичко, което един планинар може да има нужда. Всичко е с маркови имена, които по принцип са много скъпи, но тук цените са съвсем нормални. Например обувки с конкретна марка, които нормално струват 300 евро, там струват 50$. И това е преди пазарене, което означава, че цената може да падне още доста.

Не съм специалист и не мога да преценя дали всички тези стоки са ментета и дали качеството е добро, но на пръв поглед всичко изглеждаше много добре. Аз и преди бях чувала, че хора които ходят в Хималаите предпочитат да си купят цялата екипировка от Непал и после да я оставят там, защото така им излиза по-евтино и доста по-лесно. Това е и една от причините за замърсяването на планините – туристите масово си зарязват екипировката когато сметнат, че вече не им трябва. Директно в планините, така както са си опънали палатките… защо да се занимават да ги прибират и носят на обратно като ще им тежат и пречат…

Посъбрахме до тук купените неща и почнахме да се оправяме за лягане. Аз се съблякох и влязох в банята и пуснах кранчето да чакам топлата вода. Тя обаче не се появи поне 20 минути. В един момент направо спря.

Спря и студената

Звъннахме на рецепция и казаха, че сме източили контейнера и веднага ще сложат новия да се топли, но трябва да изчакаме половин час. Цвети каза, че не може да чака и че си ляга. Повдигайки одеялото видя, че чаршафите и се сториха съмнително тъмнички. Оказа се, че всъщност са доста изцапани и кой знае колко хора вече бяха спали в тях. В моите също. Вече почна да ни призлява. Уж платихме за по-скъп хотел, за да е чисто и да има топла вода, а то нито едното нито другото. Пак звъннахме на рецепция и поискахме чисти чаршафи. Последва една драма с продължителност 1 час, в който двама човека се редуваха да ни носят също толкова използвани чаршафи от други стаи, носиха одеяла, предлагаха ни да ни преместят в друга стая и т.н. Тези хора откровено не можеха да разберат какъв ни е проблема и какво точно искаме, както казах отне им 1 час да проумеят най-накрая и да донесат наистина прани чаршафи. Накрая аз успях и да се изкъпя.

След всички тези емоции, нощта ми предложи

още една изненада

Както си спях що-годе спокойно, някъде към 3 ч. (а от къде си мисля, че е било 3 ч. не знам) Цвети, която спеше на отделно легло, стана, протегна се и ме хвана за главата! Честно казано малко се уплаших, но уж спокойно попитах „Цвети, защо ме хващаш за главата?”. Тогава тя явно се събуди и осъзна какво е направила и се скъса да се смее. Нямаше никакво обяснение за това си действие. Добре че това беше последната ни нощ заедно.

Ден 13 – последен ден:

Цвети се събуди и директно избухна в смях от спомена за случката през нощта, на мен не ми беше толкова смешно. Срещнахме се на закуска с нашите приятели. Те ни разказаха, как предната нощ до като си миели зъбите водата спряла! Викам „извинявай, аз я източих…“. Закуската беше супер и много обилна. След като се нахранихме отидохме на рецепция да питаме как ще ни компенсират за разправиите снощи и предложихме или да ни върнат част от парите, или да ни закарат безплатно до летището. По принцип този хотел предлага безплатно взимане от летището, но незнайно защо не може да се замени със закарване до там, изрично питахме предния ден. Момчето обаче се съгласи на предложението за превоз и супер много се зарадвахме. След това денят продължи с още пазар. Имахме определени неща, които бяхме забелязали, че са много евтини и че си заслужават и проверявахме къде ще можем да ги спазарим най-евтино. Цвети вече се беше специализирала много добре в пазарлъка покрай посещения на други подобни държави и ние само я дърпахме да ни урежда неща, които сме харесали за по-малко пари. Например имаше едни шалове от як, аз им виках одеяла, които струваха по 20$. Цвети успя да спазари 2 броя за 16$, тоест свали от 20 на 8! Та общо взето така протече цялата сутрин.

По време на цялото това пазаруване и обикаляне из туристическите места забелязах, че има голямо разнообразие от сувенири, които подозрително много приличат на

типични сувенири от други държави

Например видяхме марокански островърхи чехли, индиански висулки с пера за гонене на лоши сънища, български чанове, балийски маски на чудовища и още много други примери. За последното имам обяснение, на Бали основната религия е хинду и явно тези маски са типични. Но останалите сувенири много ме озадачиха, понеже бяха предмети от всички континенти. Ако някой знае, ще съм благодарна да ми пише, че ми е много интересно!

Върнахме се в хотела да съберем багажите, които след това оставихме на рецепция да ни ги пазят до вечерта. А ние тръгнахме към

храма на маймуните

Той се намираше на един хълм, до който се стигаше по мнооого стъпала. Катеренето всъщност на мен ми беше интересно, защото ставаше в компанията не неизброим брой маймуни. Бяха навсякъде, някои дебнеха туристите за някое лакомство, други спяха, трети си имаха техни си някакви разправии и т.н. Даже се снимахме как ги храним. Самият храм също беше много интересен и се получи добре като за край на нашата екскурзия.

Следобед се върнахме в хотела да вземем багажите и да тръгнем към летището. Таксито вече ни чакаше. Тогава рецепционистът дойде при нас и ни завърза по едно жълто шалче на всички с пожелания за безопасен полет и път на обратно към дома. Беше много мило от негова страна, явно се опитваше да замаже положението, за да не напишем лоши коментари за хотела. Шалчетата бяха рекламни с името, емблемата, телефона и адреса на хотела.

Стигнахме летището,

таксито ни остави, минахме първи проверки и вече трябваше да се редим на чек-ин, когато семейството се сетиха, че са забравили телефона си на рецепцията в хотела. Започна голямо чудене какво да правим. Трябваше ни такси, а бяхме похарчили абсолютно всички местни пари, до стотинка, а доларите ни бяха в едри банкноти. Само Цвети имаше едни 5$. Нямаше време да се ходи обратно към хотела и после пак към летището. Трябваше да помолим хотелът да изпрати телефона по такси, което да платим с 5-те долара на Цвети. Вече имахме план, оставаше само да звъннем на хотела, а за това трябваше да намерим номера им в интернет. Търсихме, търсихме и нищо не можехме да намерим. Цвети откри някакъв телефон, който обаче звънеше в Индия и не беше нашия хотел. Отне ни 15 мин докато го намерим този пуст номер. По-късно се сетихме, че всички имахме телефона на хотела, висящ на вратовете ни, изписан на шалчетата… Последва още един леко критичен момент – от трите сим-карти които бяхме взели общо, само на Цвети и бяха останали стотинки колкото за едно обаждане. Много беше важно този телефон, който намерихме да е верен. За щастие беше верен, от хотела веднага изпратиха апарата и всичко отново беше супер. Вярно че се чекирахме последни, но това няма никакво значение, след като оправихме проблема.

След това на летището спря тока…

Малко се притеснихме защото все още не бяхме минали граница и не знаехме дали това би било проблем, в случай че токът се забави. За щастие бързо се възстанови.

Като за

последно Непалско впечатление в самолета:

местата ни бяха точно пред трима мъже, които бяха целите издокарани с костюми, ризи, сака, всички бяха с гелосани прически, но на челата им имаше цял килограм ориз, залепен с нещо червено. Единият имаше толкова много ориз, че според мен сигурно и в ушите беше влязло. Питахме ги дали не отиват на сватба така издокарани и с този ориз. Отговориха, че това е само за защита, да имат безопасен полет, нищо повече.

Тръгнах си с голямо желание, още от първия ден тук чаках с нетърпение излитането. За момента съм на мнение, че

не бих се върнала в Непал и не го препоръчвам като цяло

Причините са няколко:

• отношението към живота и неговото опазване, независимо дали хората са туристи или местни (примерите с пешеходното сафари, самолетите които излитат без отчитане на мерки за безопасност; парапланерите с неопитни пилоти и мн.др.);
• изключително много ме дразни политиката им за събиране на такса за влизане в планините им, това не знам да го има някъде на други места по света;
• добре де, да взимат такса, ама поне да оправдаят тези пари по някакъв начин, да чистят примерно след туристите;
• пътищата са потресаващо зле, невъзможно е да се обикаля и разглежда страната, освен ако човек не е готов да изтърпи безкрайното друсане по рейсовете и да диша прахоляк и мърсотия;
• прахоляка като цяло – почвата в този край на света прави така че дори в гората да се разхождаш, пак дигаш прахоляк;
• нивото на хигиена и непрекъснатия стрес да внимаваш къде и какво да ядеш и пише, къде спиш и т.н.;
• нивото на замърсяване като цяло – дори по свещените места е пълно с купища боклуци;

За да не оставям негативно впечатление, ще изброя и някои

хубави неща за Непал:

• хората са уникални, много симпатични и добри, и винаги готови да помогнат;
• една от малкото държави, които все още са запазили автентичността си. Може да се разхождаш със слон по улицата, че дори и с носорог. Може да попаднеш на странни ритуали с човек с маска на чудовище. Или да попаднеш на фестивал с хиляди участници и местни танци и музика;
• може да пиеш хималайски чай по цял ден и то за стотинки;
• въпреки двойния стандарт, пак е много евтино, дори и за българи;
• човек може да си купи уникални неща на супер ниски цени, неща които трудно се намират по света и са безбожно скъпи;
• туристите спокойно могат да се оправят само с английски език – повечето местни хора го говорят;

Сигурна съм, че пропускам доста неща, също така приемам, че може и да не съм права в някои от твърденията си. За това когато някой тръгне за Непал е хубаво да си направи предварително проучване, а не да тръгне като мен напълно неподготвен. Тогава ще знае какво да очаква, ще може да си направи по-добър план и със сигурност ще остане с много по-позитивни впечатления. А щом сте стигнали до тук с четенето, значи вече сте наполовина готов!

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Катманду:

Booking.com

Други разкази свързани с Непал – на картата:

Непал

Нощувки из цял Непал:

Booking.com

С Диана заминаваме за Непал. Нееее, спокойно! Нищо няма да катерим – никакви планини! Ще разгледаме станата като нормални хора, а не като баир-будали Като за начало – Катманду и Саураха.

Приятно четене:

Непал през очите на един непланинар

част първа

Катманду и Саураха

При мен пътешествията винаги започват с някаква промоция на самолетни билети. Разбирам случайно или не за някакви намаления, намирам си поне един съмишленик и купувам. В случая попаднах на разпродажба на билети – всичко на половин цена. Въпросната авиолиния лети до дестинации като Шри Ланка, Малдиви, Занзибар, Непал, Индия и т.н., а цената за двупосочен билет от София излизаше 540лв. Успях да намеря желаещи само за Непал и така беше избрана дестинацията. Не знаехме почти нищо за тази държава, освен че там са Хималаите, че наскоро имаше ужасяващо земетресение и че това е много бедна страна. Решихме да прекараме там 2 седмици през февруари 2018г.

Групата се състоеше от мен, моя приятелка, мой приятел и неговата съпруга. Всички без мен много държаха да правят трекинг, което отнема от 3 дни до месец, че и повече, зависи кой какво търси. Аз лично имам страх от планините и не ми се рискуваше в такава държава, още повече на такива височини (по над 3000 м надморска височина). За това направихме груб план първо всички заедно да прекараме няколко дни в столицата Катманду. След това семейството трябваше да тръгне на трекинг, а аз и Цвети на сафари в джунглата. После Цвети трябваше да тръгне на трекинг и след това както дойде.

Излетяхме от София

на 6 ти февруари и кацнахме първо в Дубай.

Най-високата сграда в света – Бурж Халифа стърчи над облаците

Там имахме престой от близо един ден, за това си бяхме резервирали хостел за една нощувка и успяхме малко да се разходим из града. На мен ми беше за трети път, но другите не бяха идвали, за това посетихме основните забележителности. Вечерта след полета ходихме до марината, а на другия ден до Медина Джумейра, Бурж Ал-Араб и най-високата сграда в света Бурж Халифа с прочутите пеещи фонтани.

Нямахме си грам идея какъв културен шок щяхме преживеем само след няколко часа, от контраста между лукса, небостъргачите, модерното и 7-лентовите пътища в една посока и

Непал,

където само за подсказка – пътища почти няма.

Пътищата в Дубай

Още до като летяхме към

Катманду,

започнахме да предусещаме

какъв шок ни чака

Вече беше тъмно, когато самолетът премина от Индия над Непал и светлините буквално изчезнаха. Толкова беше тъмно, че вече се чудехме дали не е станало някакво бедствие до като летим и да няма ток в цялата държава. Е ток имаше, като приближихме Катманду вече се виждаха светлини, но беше много тъмно, усещането беше, че кацаме в някое село, а не в столица.

Приветствие към слизащите от самолетите на летището

Първото много интересно нещо за Непал, което човек разбира с кацането е, че часовата разлика с България е 2 часа и 45 минути. Например ако в БГ е 11:30, в Непал е 14:15.

Летището беше много тъмно,

малко и стените бяха само на тухли. Не знам дали са целели този ефект или не са имали бюджет да измажат стените.

Плакат на летището

Трябваше да извадим визи, имаше автомати на които цъкахме нещо, после платихме по 25$ и накрая отидохме на гишето за паспортна проверка. Имаше и обменно бюро, където се оказа най-добрия курс в страната, но късно го разбрахме. Понеже в пътеписа често ще споменавам цени, да кажа от сега, че 100 рупи са около 1$. След като минахме граница отидохме на гишето за таксита. Цената на едно такси беше стандартна – 700 рупи или 800 през нощта. Викаш си, щом е на летището, има ценоразпис, значи това е редовна цена. Е да, ама не. За съжаление на доста летища по света злоупотребяват с туристите (случвало ми се е същото в Мексико, Делхи и др.). Оказа се, че ако си вземеш таксито от улицата ще ти излезе не повече от 300 рупи. Ако си местен би могло да ти излезе и 150.

Хванахме такси и тръгнахме за хотела, който предварително бяхме резервирали.

Първите впечатления бяха – прах, много, много прах и мърсотия

Въздухът беше толкова мръсен, че можеш с нож да го режеш. Трафикът – потресаващ, без никакви правила (като например в Индия и Шри Ланка) страшно много мотори и придвижването е много бавно. И пак е тъмно. Не че няма ток и лампи, може би са по-слаби или са по-малко, но

никога не съм била в толкова тъмна държава

Наближавахме хотела, когато таксито сви по една изцяло разбита улица и толкова тясна, че решихме, че е еднопосочна, но се оказа, че си е нормална двупосочна и разминаването ставаше много бавно. А нашият хотел беше завзел част от улицата и колите трябваше да правят мини завой за да заобиколят тази част.

В този момент вече бях толкова депресирана от видяното, че

ако бях сама щях да обмислям самоубийство

или да търся билет за връщане в България още на следващата сутрин. Знам че има хора, които намират тази обстановка за романтична, интересна, автентична и т.н., но определено не беше за мен.

За щастие хотелчето се оказа доста прилично,

Booking.com

имахме си самостоятелна баня и тоалетна и бутилки с минерална вода. Оставихме багажите и

излязохме да търсим вечеря

Намирахме се в най-централната и туристическа част на Катманду, но въпреки това улиците бяха пусти и почти нямаше хора. Пълно мъртвило както казват хората. (Две седмици по-късно на връщане обаче градът вече се беше понапълнил с туристи и атмосферата беше коренно различна.)

Влязохме в няколко ресторантчета, но и те бяха празни. Накрая избрахме едно и седнахме в него. Поне персонал имаше. И тук беше първото приятно впечатление от града – ресторантчетата всичките бяха на няколко етажа, с по няколко тераси и всичките много симпатични, всеки със собствен стил и много различни и интересни. Това впечатление се повтори и в другите градове, които посетихме. Хората имаха въображение как да си направят заведенийцата. Поръчахме някаква храна, която май се оказа вкусна, не помня вече.

В Непал основно ядат ориз, нудели

(или както им викаха едни българи живеещи в Непал – фиде) и момо – пържено или варено тесто с някаква плънка. Традиционната им напитка се казва ласи – като нашия айрян, но подсладен с плодове – например ягоди или дори само със захар. Другото специално е масала-чай – чай с подправки и мляко. Едно от най-любимите ми неща в този живот. Открих го в Индия преди 5 години и се влюбих, и сега използвах момента всеки ден да пия масала чай до като съм в Непал. Как не получих някое стомашно разстройство не знам.

В Непал трябва да се спазват стандартните мерки за хигиена,

които са типични за този вид държави – да си миеш и дезинфекцираш ръцете винаги, да не пиеш вода от чешмата, да не ядеш необелени плодове и зеленчуци, да не пиеш напитки с лед, защото ледът може да е вода от чешмата и т.н. Това беше един от големите негативни шокове, които преживях. Вярно, че не знаех много за Непал, но пък винаги съм го свързвала с Хималаите и това ми придаваше очакване за чистота и кристална планинска вода, а то се оказа точно обратното. За щастие никой от групата нямаше проблеми през тези 2 седмици!

А да,

втората приятна изненада за вечерта беше, че беше топло

Отново заради Хималаите си мислех, че там ще е много студено, а ние вечеряхме на терасата (да напомня, че бяхме там в началото на февруари). Вярно, че ни запалиха огън до масата – един от многото абсурди.

Огън до масата ни на терасата в ресторанта. До огъня стоят хартиени чували с подпалки

Беше приятна вечеря и малко успях да се поуспокоя. До като не се върнахме в стаята и се наложи

да се бием с две хлебарки, една от които много хитра

Скри се в ъгъла под пантите на вратата на банята и не можехме да я докопаме. След 15 мин номера от наша и нейна страна, успяхме да се справим и с двете.

Ден 1:

Сутринта ни посрещна със слънце, но не можехме да отворим прозорците да проветрим, защото после трябваше да чистим няколко кила прах, които щяха да влязат от вън… В цената на нощувката имахме включена

закуска, която се сервираше на покрива

Представляваше филия хляб, масло, сладко, пържено яйце и банан. Аз си поисках и масала чай, който ми донесоха в чаша, по ръбовете на която се виждаха петната от кафе от предишния ползвател на чашата. Тук е момента да отбележа, че

в Непал не мият съдовете под течаща вода

Всичко се слага в едни легени пълни с вода, една жена клечи на земята и изплаква и забърсва съдовете и приборите, цял ден в една и съща вода. Имайки предвид чистотата на приборите и съдовете, за да сме по-предпазливи гледахме да ядем винаги термично обработена храна, която обаче за съжаление беше само пържена. А олиото, в което пържеха, се сменяше само през септември. Но както вече казах, нямахме проблеми със стомасите.

След закуска тръгнахме

да разглеждаме Катманду

Още предната вечер ни направи впечатление, че улиците в центъра са тесни, с 4-5 етажни сгради залепени една до друга, първите етажи всички са магазини и от всякъде минават коли, мотори и пешеходци едновременно, в двете посоки.

Най-туристическата част обаче беше затворена за моторни превозни средства, специално за туристите да си отдъхнат от стресиращото движение и бибипкания нон-стоп. В центъра по-принцип имаше табели, че бибипканията са забранени, но не винаги се спазваше.

Шарени молитвени знаменца, които се срещат из цялата държава, на всякакви места

Магазините основно продаваха шалове и дрехи от як, тибетски пеещи купи, чайове, имаше улица само за бижута, уж от 24 каратово злато… На 3 метра над улиците висеше безкрайна майсторски изтъкана

паяжина от милиони кабели,

крепяща се на едва издържащи на тежестта дървени стълбчета, подпрени с дървени колчета да не паднат. На места висяха и кабели спокойно стигащи до главите на хората.

А прахолякът във въздуха бе все едно десетки коли карат по черен път, който 2 седмици не го е валяло дъжд. Повечето хора бяха с маски на устата, и то не еднодневки, което означаваше, че това е задължително ежедневно приспособление на хората.

Първият ни ден премина в разглеждане на центъра и някои забележителности, както и във

вадене на разрешителни за трекинг

за тримата от групата. На място правеха безплатни паспортни снимки за разрешителното. И как няма да са безплатни, като тези разрешителни струваха по 45$. И то за всяка част на планината са различни разрешителни и се плащат отделно.

Процедурата отне доста време, минаваше се през 4 гишета, попълваха се всякакви документи. Аз използвах момента да си направя безплатно снимки, защото се оказа, че

за да си извадиш сим-карта за телефона трябва да дадеш паспортна снимка

След като групата се сдоби с разрешителни тръгнахме да търсим хапване. И понеже бяхме извън туристическия район успяхме да се наядем за 12 лв общо.

Традиционно ястие – момо. В случая е пържено с плънка от месо

Почти винаги

имаше известни изненади с храната,

която поръчвахме. В случая се оказа, че едно от ястията беше нещо като тип разядка от пържени фъстъци и люти, ама много люти чушки. От една хапка човек може спокойно да си умре от люто. Ние обаче видяхме в това възможност да си направим

процедура по дезинфекция

за всеки случай и всички смело ядохме и ревахме юнашки.

Другото средство за дезинфекция, което ползвахме беше кока-кола – нещо което го има във всяка точка на света, вкусно е и върши работа.

Пържени фъстъци с люти чушки

След обяда се запътихме към следващата забележителност, която се намираше на 5 км от центъра. Все още не се бяхме обиграли как да се пазарим за такси и за това решихме да пробваме с градския транспорт. Предната година когато бях в Банкок в Тайланд измислих

много хитър евтин начин за придвижване с градския транспорт,

без да е нужно да говориш местния език. (Макар че в Непал английският е доста разпространен и много се говори.) Значи гледаш на картата в коя посока искаш да тръгнеш и хващаш рейс в същата посока. Плащаш си билетчето, което в тези държави е жълти стотинки и следиш на навигацията дали се приближаваш до желаната цел. Ако рейсът се отклони от твоята посока, слизаш и хващаш друг рейс. Ако пък имаш късмет, рейсът те откарва директно където си тръгнал.

В Катманду процедирахме по същия начин. В началото ни лъжеха с парите за рейса, но с времето се научихме. Всеки рейс си имаше кондуктор, който помнеше всички пътници, натъпкани като сардини в консерва, кой си е платил и кой не. Като слязохме на нашата спирка питахме колко дължим. Този каза 45 рупи, после се оказа, че било 15, номерът е да попиташ за цената пред повече местни хора, за да му е неудобно на този да те излъже.

Другият номер е да гледаш колко плащат местните и ти директно да подадеш същата сума, без да питаш за цена. Общо взето

в Непал всеки си измисля цените както му дойде

Като например семейството си купи сим-карта за телефона с 5 гигабайта интернет, 80 безплатни минути и 30 смс-а за 800 рупи. Ние с Цвети си купихме абсолютно същите карти, на същия оператор, но от друго място, за 300 рупи (това се равнява на 6 български лева!). Друг е въпросът, че нашите карти забравиха да ги активират и на следващия ден обиколих цял Катманду докато намеря къде да ги активирам.

Навсякъде се виждаха следи от земетресението. Повечето сгради бяха реставрирани, но имаше и много като тази подпрени по този начин с греди

Друг пример как подпират сградите

Изумителна дърворезба, която виждахме навсякъде из града

Вечерта приключи с вечеря в ресторантче в туристическата част, отново нямаше други хора освен нас и персоналът отново ни запалиха огън до масата!

Забравих да спомена нещо, което ни направи впечатление до като се разхождахме – както навсякъде по света и тук имаше много плакати и транспаранти с различни реклами или просто някаква информация. Навсякъде където беше изписана и дата, пишеше

година 2074 та. До този момент не осъзнавахме, че там са с друг календар.

Честита Нова Година 2074

Другото интересно нещо, което наблюдавахме, беше че хората

когато пият вода не докосват шишето с устата си,

а директно изливат водата вътре в устата. Това май го бях виждала и в Индия, но не знам да ли е свързано с хигиената, или нещо друго. И да спомена и един много неприятен за мен непалски навик – може би заради мръсния въздух,

хората постоянно се храчеха и плюеха,

ама наистина постоянно. Беше като някакъв фон на нашето пребиваване в страната им, защото го виждахме и чувахме ежедневно навсякъде.

Ден 2:

За този ден бяхме планирали

посрещане на изгрева

от един хълм на 25 км от центъра на Катманду, от където може да се види и Еверест. За целта предната вечер търсихме такси, което да ни закара на време за изгрева. За наше огромно учудване всички таксита твърдяха, че трябва да потеглим в 4:30, защото пътят бил много лош и бавно се стигало. Успяхме да навием един, който да ни закара на цената, която ние искахме и се прибрахме спокойни в хотела.

Е да, обаче на сутринта този нашият го нямаше.

По едно време се появи с една много потрошена и тясна кола и се скарахме. Твърдеше, че неговата кола се е развалила. Малко започнахме да се притесняваме, че ще изпуснем прословутия изгрев.

Забравих да спомена, че по това време на денонощието улиците бяха учудващо живи. Беше пълно с таксита, а по тротоарите седяха жени продаващи вода, цигари, чай и др. Съответно нас ни наобиколиха всякакви хора и започна едно страшно пазарене. Никой с хубава кола не искаше да ни закара. Наложи се да се примирим и да тръгнем с едно тесничко такси с доста окаян вид. Мен лично ме крепеше мисълта, че за малко ще избягаме от прахоляка, шумотевицата и мърсотията в Катманду и се опитвах да се абстрахирам от обстановката. И тук за първи път надеждите ми бяха лъжовни.

Пътят до хълмчето беше в окаяно състояние,

кратер след кратер и то по нанагорно. А ако имаше и кола пред нас, която да вдига прахоляк, положението ставаше трагично. Не знаеш дали да държиш прозореца затворен за да не дишаш мърсотията, или да го държиш отворен, за да не споделяме алкохолните изпарения от шофьора примесени с потта му. Поне разбрахме, защо никой не искаше да ни закара и защо беше нужно да отделим 2 часа за тези 25 км, колкото и да не ни се вярваше. И така,

стигнахме 3 минути след като слънцето беше изгряло и изпуснахме изгрева

На всичкото отгоре беше такава мътилка, че едва се виждаха отсрещните планини, камо ли да видим Еверест. Изобщо пълен провал, язък за ранното ставане в 4…

Е нищо, поне сега следваше един много стар град, в който са забранени превозните средства. Градът се казва

Бхактапур

Таксито ни чакаше както се бяхме разбрали и ни закара до градчето и после го пратихме да си ходи. Там веднага ни изръсиха с по 15$ за вход в града. Това беше стандартна цена за повечето забележителности, които представляваха цели комплекси от сгради.

Бхактапур

А в момента, в който влязохме,

ни налазиха екскурзоводи,

които предлагаха да ни разведат навсякъде и да ни разказват. Цената беше 5$ за цялата обиколка, ние бяхме 4 и излизаше по 1.25$ на човек. Решихме да платим на някой и да чуем все пак за какво става въпрос. И тук обаче късметът ни изневери. Попаднахме на човек, който си мислеше, че говори перфектен английски, говореше много бързо и уверено, но с някакъв непонятен за нас акцент и никой от 4-ма ни не успяваше да го разбере. Поне ни разведе из улиците и площадите, които трябваше да видим.

Разхождайки се, попаднахме на едно площадче, на което се

извършваха някакви ритуали и церемонии

На земята седяха жени и мъже с някакви съдове, пълни с някакви неща, около тях тлееха огньове, на места имаше запалени миризливи пръчици, навсякъде имаше ориз, цветенца, червен и оранжев прах. А някакви хора се редяха на опашка с подноси и те с някакви неща от ориз, цветя и прах и минаваха през седящите хора. Докосваха се по челото, докосваха земята.

По средата на площадчето някакъв мъж с пола и с маска на чудовище танцуваше и се въртеше, а отстрани двама мъже дрънкаха с някакви инструменти в такт с танца. Питахме и гида и няколко хора какво се случва, но успяхме само да разберем, че това е някаква церемония, която всеки ден се случва на различно място, в различен град, в продължение на месец. В крайна сметка това беше нещо много различно, интересно и автентично, и се радвам, че имахме късмета да го видим.

Самото градче Бхактапур също беше много интересно

Но отново както и в Катманду преобладаваше кафявият цвят и всичко ми се струваше много едноцветно и еднообразно.

И тук както и в столицата все още се

личаха осезаемо следите от опустошителното земетресение,

цели сгради буквално липсваха, други бяха подпрени с 5 метрови дървета, върху трети течаха възстановителни ремонти.

Трагедията е била неописуема.

Цели селища буквално са били заличени от земята

Оцелелите изгубили всичките си приятели, семейства и домове. Не мога да си представя какво е усещането и човек как би намерил смисъл за живот след такова нещо и изобщо как започваш да живееш на ново. Буквално това е все едно да се родиш отново, но да се родиш на улицата и да те изоставят да се оправяш сам. Но в същото време да имаш спомените за предишния живот, семейството и приятелите. И на фона на всичката тази безгранична мъка, ужас и трагедия

почти всички дарения изпратени от цял свят в помощ на Непал са били откраднати!!!

Тази екскурзия ми отвори очите за това колко безгранична и нечовешка е алчността. Показа ми какви чудовищни мащаби може да достигне и ще продължа да давам примери. И все пак, въпреки всичко това хората бяха успели да се съвземат някак си и даже да възстановят почти всички сгради за толкова кратко време. Държавата все още се намира в ремонт, но той е към края си.

След разходката в Бхактапур решихме

да се върнем в Катманду с градския рейс

Доста лесно го намерихме и се качихме. Пътят отне около час дундуркане по познатите кратери, а рейсът на моменти преливаше от пътници. И ние като местните вече постоянно слагахме маски на устата, за да се опитаме поне малко да филтрираме отвратителния прахоляк.

Втората част на деня мина доста лежерно.

Първо търсихме от къде се купуват билети за туристическите рейсове. Оказа се, че в Непал има рейсове за местни и такива за туристите, които са значително по-скъпи, но се водят за по-луксозни и с климатик. И тръгват от различни места. Семейството си купиха билети за следващия ден за някакво място, от което после щяха да тръгнат на трекинг за една седмица.

А ние с Цвети си купихме билети за по-следващия ден за националния парк Читван, където щяхме да правим сафари и да търсим тигри. Поискаха ни по 6$ на човек. По-късно разбрахме, че всеки дава цени както му дойде и че реалната е 3$, и че те преценяват на място, колко биха могли да ти изстискат.

Обядвахме в едно симпатично заведение на тераса на третия етаж.

След което семейството се прибра да си почине, Цвети остана в заведението да цъка в интернет, а

аз се разходих до една градина,

намираща се на 10 мин. Тази градина беше оградена с огромни дувари, а вътре беше истинско спасение, като оазис в пустинята. Много малко паркче, с цветя, шадраванче, дървета, катерички и зелена трева. Имаше и вход естествено 2$. Най-накрая получих така мечтаната

почивка от мърсотията,

макар и за кратко.

Статуя на хиндуиската богиня Лакшми, която оригинално е била статуя на гръцката богиня Nike (за незнаещите: компанията за спортни стоки Найк взима името на тази богиня, както и гънката на роклята във форма на запетайка за лого на компанията). Статуята е леко изменена за да се доближава до идеята за Лакшми.

А след градината

успях да си направя и масаж. Обаче в какви условия е въпросът.

В града като цяло на много места се рекламират масажите, всякакви видове и никак не евтини. Цените варираха около 30$ за час. Аз обаче успях да смъкна на едно място за 15$.

Вкараха ме в една малка стаичка, много студена, но пуснаха една газова печка, която нищо не помогна. Сложиха ме да легна на легло с чаршафи, които най-вероятно бяха сменяни миналия месец и ме завиха с одеяло, което най-вероятно никога не е прано.

Опитах се да не мисля за всичко това, защото в Непал иначе няма как да оцелееш

Човек трябва да намери начин да се абстрахира от нивото на хигиената, иначе ще е в постоянен стрес 24 часа в денонощието. Масажът все пак беше доста добър и ми хареса. Накрая жената си поиска и бакшиш.

Вода Еверест

Тази вечер бяхме поканени на ресторант

от мой приятел индиец, който живее със семейството си в Катманду. Аз лично нямах търпение да си поговоря с някой местен и да науча повече от „кухнята“.

Ресторантът на външен вид не беше нищо особено, но нивото на обслужване и храната надминаха многократно очакванията ни. Цените също бяха доста високи. Разбираемо.

С Вишал се бях запознала преди 4 години в един влак в Индия. Тогава той много помогна на мен и приятелките ми с транспорта в Калкута и ни заведе на най-вкусната индийска храна, за която до ден днешен продължавам да мечтая да опитам отново. Много се зарадва да ме види, или поне така изглеждаше. Бях много притеснена какво трябва да направя при срещата, дали мога да му подам ръка изобщо. Той все пак е член на най-висшата каста в Индия, а традициите по тези земи, все още много строго се изпълняват.

В крайна сметка той директно ме прегърна и се целунахме по двете бузи, съвсем по европейски. Като член на най-високата каста, той имаше достъп до много високо образование, както и можеше да пътува и знаеше какви са традициите по света. Вишал беше довел със себе си двама приятели, с които е учил заедно. И тримата бяха горе-долу на около 25 годни, но всички вече се занимаваха със сериозни бизнеси. Единият е най-големият производител на бетон в Непал, другият беше най-големия доставчик на части за електроцентрали, или нещо подобно. Вишал пък се занимава с производство на часовници, слънчеви очила и шиене на кожени якета. Мисля даже, че си имат собствена марка и магазини. Непрекъснато пътува до Индия където се намира производството. Имат също и строителна фирма.

Вечерята беше много интересна, научихме много неща за страната, религиите, обичаите, политиката и т.н. Попитаха ни дали искаме прибори или ще ядем като тях с пръсти. Винаги съм чувала, че

пръстите били четвъртото сетиво при храненето

Другите са вкус с езика, мирис с носа и външен вид с очите. Четвъртото е допир с пръстите, но никога не бях пробвала и реших, че

ще се жертвам и казахме, че ще ядем с пръсти

Донесоха ни едни тавички с ориз и отстрани купички с манджи, които трябваше да изсипем в ориза и всичко да го омешаме с пръсти. Тук е момента да вмъкна

друго интересно нещо за Непал

Когато си поръчаш от техните неща с ориз, можеш да си искаш допълнително до безкрай. Мислехме, че само в този ресторант е така, но после разбрахме, че всъщност това си е стандарт.

Та както вече казах, вечерята мина много добре, а накрая ни закараха с кола до хотела. По принцип в Непал е изключително скъпо човек да има кола, а тази дори беше с кожен салон и затоплящи се седалки. Забравих да спомена, че занесох на Вишал малки подаръци от България – мускалче и сапун с българска роза, локум, шоколад и дървена лъжица с български мотиви.

Още преди да тръгнем за Непал, тайно се надявах, че може да ни покани на гости у тях и за това бях взела тези неща, за да не се изръсим с празни ръце. Не показа някаква особена радост като му ги дадох и малко се разочаровах, очаквах повече да се впечатли. Е да, обаче явно майка му се е впечатлила, защото в момента в който се е прибрал и показал подаръците, родителите веднага настояли да им идем на гости на следващата вечер.

И така 30 мин след като ни оставиха в хотела, аз получих съобщение във фейсбук с покана за семейна вечеря. Страшно много се зарадвахме и тъкмо се чудех как да формулирам отговора, когато Вишал звънна и повтори написаното. Човекът нямаше търпение явно. Ние също!

Ден 3:

От този ден останахме сами с Цвети и тръгнахме

да търсим един манастир в покрайнините на Катманду,

където беше ходила нашата йога-учителка преди 2 години на един месец мълчание. Оказа се, че това си е и една от най-големите забележителности в Непал и нямаше как да го изпуснем.

Този път хванахме маршрутка за 25 рупи, вместо 1000 за такси и отново ни нагъчкаха, но успяхме да стигнем.

Маршрутката преди да се напълни

Бях открила

манастира

на навигацията на телефона и лесно го намерихме. От вътре излизаха някакви хора с бръснати глави и оранжеви чаршафи и нямаше съмнение – това е мястото. Влязохме вътре и започнахме да се разхождаме и снимаме. Реших да изпратя снимка на йога-учителката да я изненадам.

Аз не и бях казала дали наистина ще ходим и кога и реших, че много ще се зарадва като види снимката. Отговорът който получих от нея беше „Къде е това?“

А такаа… оказа се, че сме сбъркали манастира! Дали не бяхме сбъркали и региона като цяло?

За щастие се оказа, че нашето място се намира на още 20 мин пеша от тук и не се наложи да търсим други рейсове.

Манастирът се казва Копан

и е будистки.

В него също се разхождаха

хора с бръснати глави и оранжеви чаршафи

Имаше и много деца, които живеят там. Пихме първо по един хималайски чай, а после напазарувахме поръчаните подаръци.

В Непал в магазините има тонове прах

и каквото и да си купиш винаги после ръцете ти стават черни. Тук прахолякът беше много, много по-малко и можеше по-спокойно да напазаруваме, без да се притесняваме, че после ще имаме свръх-багаж от тежестта на прахта по покупките. Купихме основно чайове, книги и гривнички.

След това седнахме и да обядваме. Цените бяха като за туристи в центъра, но поне се надявахме всичко да е една степен по-чисто. А и гледката беше много хубава. Копан се намираше на хълм, който гледа към цял Катманду. Все едно да се качиш на Витоша и да гледаш София.

После

разгледахме и парка наоколо,

много приятно и поддържано местенце, идеално за почивка. Събухме обувките и чорапите и легнахме да поспим на тревата на слънце. По едно време минаха една група възрастни хора, пак с бръснати глави, но този път с винени чаршафи. Най-вероятно бяха някакви важни, защото с тях вървеше един фотограф и постоянно ги снимаше. А те просто се разхождаха бавно и често избухваха в смях като малки деца.

След като хубаво се понапекохме, решихме че е време да си ходим. Все пак

ни чакаше традиционна семейна вечеря

и ние нямахме търпение. Върнахме се пак с маршрутката и се возихме с една жена, която беше с нас и на идване. Интересно съвпадение. Тя май ни се радваше много, защото ни се усмихна като я познахме. До нас в маршрутката седна един мъж на средна възраст, който очевидно ни разпозна, че не сме непалки и много искаше да си говори с нас. На английски. Не помня дали вече писах, че

в Непал английският е много разпространен

Човекът показа завидни познания за света като цяло. Говореше за политика, география, стандарти в държавите. Знаеше столиците на държавите, дори на България. Беше гледал по телевизията и по интернет и страшно много се интересуваше и помнеше. До този момент всеки който питахме, дали знае къде е България, отговаряше с Не. Но и Гърция не знаеха. Разбрахме, че трябва да им кажем Турция, и тогава вече се сещаха.

Денят беше много горещ, ние бяхме ходили пеша доста, бяхме спали по поляните и се бяхме возили в маршрутка два пъти. Определено имахме нужда от душ, преди гостито. Точно този ден обаче сменяха тръбите на съседната улица и от чешмата в хотела течеше буквално кал, ама буквално.

Мислехме, че в някакъв момент ще се оттече и оставихме мивката пусната, а водата ставаше все по-кафява и все по-тъмна. Явно трябваше да минем без баня.

Сложихме си чисти дрехи, хванахме такси и отидохме на уреченото място. Само да вмъкна, че в таксито, върху таблото над жабката човекът си беше посадил истинска трева, а в тревата имаше мини фигурки на хинду божества. Със сигурност често поливаше тревата и я подстригваше, за да я поддържа.

Вишал ни посрещна и ни заведе у тях. Беше много тъмно, както вече казах, уличното осветление не е от най-добрите. Прахолякът допълнително допринасяше да не се вижда къде ходиш.

Видях само, че влизаме в нещо като кооперация, малък блок. Влизайки през входната порта трябваше доста да се наведа, не беше по-висока от 1,60 м. Качихме се на втория етаж, на който имаше само една врата, а пред нея беше пълно с обувки. Там оставихме и нашите и влязохме в апартамента. Състоеше се от коридор и няколко врати. Успяхме да видим какво има само зад две от тях.

Първата беше хола – много семпло обзаведен, с голямо легло, диван с два фотьойла, ниска маса за кафе и телевизор. Стените бяха боядисани в зелен цвят и на тях бяха окачени снимки на починали роднини. Имаше и един голям плакат на Шива.

Там ни посрещнаха майката и бащата на Вишал. Отново не бяхме сигурни как трябва да се държим, в крайна сметка се здрависахме. После се появи и жената на брата на Вишал, която основно стоеше в кухнята да бди над яденето. Майката беше ниска и дребна жена, облечена с традиционно сари. Бащата беше солиден мъж с панталон, риза и блуза без ръкави. Вишал също беше с риза и панталон, даже и сако, което не свали през цялата вечер.

Настаниха ни на дивана и ни сервираха топла вода в метални високи чаши – още една от традициите в Непал – в заведенията също често ни сервираха топла вода преди да донесат яденето. През повечето време говореше Вишал, той превеждаше защото само той знаеше английски. Бащата според мен също знаеше и ни разбираше, но не говореше.

По едно време се появи и братът на Вишал, който също знаеше английски и се включи в разговорите. Пуснаха ни видео от сватбата на брата, от преди 2 години и ни разказаха различните обичаи. Беше страшно интересно. Сватбата се беше състояла в Раджастан, защото семейството е от там. Имали си 1 500 гости, а сватбата е била няколко дни. Имаше кадри от всякакви ритуали и Вишал всичко ни обясняваше най-подробно и търпеливо. Казаха, че е трябвало сега и него да женят, но е починал чичо му и трябва да има една година траур. Сватбата е отложена за края на годината и ни казаха, че и ние сме поканени.

Дойде време за вечеря и поискахме да си измием ръцете

Заведоха ни в кухнята която на пръв поглед приличаше на кухните в България преди 20 години – съвсем семпла, с белите шкафове. Мивката също изглеждаше нормално, но после видяхме, че водата се изтичаше в нещо като иззидано корито в страни. После не знам къде отиваше. После отвориха един шкаф, който светна отвътре както святкат хладилниците и ни показаха тяхното божество вътре. Имаше статуя, която всеки ден се къпе, преоблича, дрехите се перат, на божеството всеки ден му се дава храна и вода. А ако се наложи цялото семейство да замине някъде, молят някой съсед да го гледа до като ги няма. Дори и дрехи му плетат. Една от многото интересни изненади тази вечер.

Следваше вечерята и ни попитаха как предпочитаме да ядем – на масата или като тях традиционно на земята. Ние естествено казахме, че сме техни гости и ще се съобразим с техните традиции и ще ядем както те ядат. Тогава последва още една изненада – сложиха ни на земята но само нас с Цвети и Вишал. Всички други се наредиха на дивана и ни правеха снимки и клипчета ухилени до уши. Попитахме защо само ние сме на земята, а те казаха, че ние сме гости, съответно богове и те трябва да се държат с нас като с богове. По традиция в семейството първо се хранят мъжете и то най-възрастните, след това жените. Но в случая първо сервираха на нас седящите на земята, защото сме богове и сме най-важните. Донесоха ни по една метална широка чиния с малки панички с манджа и тънки кръгли питки хляб, като тези за дюнери. Отделно имаше малко люто и малко кисело, техен вид туршия. Помислих си „леле, ще умра от глад“. После много съжалих за думите си…

След като донесоха чиниите, Вишал и майка му взеха нашите купички с оранжева манджа и ни обясниха, че това е десерта. Направен е от моркови, мляко, стафиди и други неща, които се бъркат 4 – 5 часа!!! Традицията повелява домакините да захранят гостите, като ни дадоха в устата по една лъжичка от този десерт.

Това беше едно от най-вкусните неща в моя живот!

До сега бленувах за индийската храна от ресторанта в Калкута, където ни заведе Вишал преди 4 години, а сега вече ще бленувам и за десерта от моркови. Последва истинското ядене. Донесоха ни ориз в големите чинии и както предната вечер, трябваше да изсипем малките панички в ориза (без десерта) и да ги омешаме с пръсти. За помощ при подлютване имаше сервирана и паничка с кисело мляко. Отново храната беше уникално вкусна. Облизвахме си пръстите с кеф, без това да е неприлично.

Изядохме си ориза и в този момент ни донесоха още. После донесоха още манджички и после още ориз и вече не знаехме как да ги помолим да спрат. Оказа се, че те не ядат студена храна и снахата нон-стоп стоеше в кухнята да поддържа топла храната, и за това ни носеха на малки порции, за да не изстива в чиниите.

Тук сме преди да ни донесат ориза, за това чиниите изглеждат толкова празни

И дойде моментът с най-голямата изненада за вечерта. Тъкмо вече се бяхме доста нахранили и се чудехме къде да поберем новата порция ориз, когато някой каза, че имало друг начин за ядене на питките хляб. Вместо да ги късаш с ръце, слагаш питката в чинията. И тогава някой хвърли една питка в чинията на Цвети, изсипа манджите и започна да размачква всичко с хляба, разкъсвайки го. Тогава дойде още някой, да помага и също почна да мачка в чинията на Цвети. Вишал също се включи и така от нищото, както си ядяхме спокойно, изведнъж чинията на Цвети гъмжеше от ръце, които се надпреварваха кой да и омеша яденето. Ръце, които до този момент бяха използвани и облизвани от собствениците им, а Цвети е страшно гнуслива. Толкова много се стъписах, че изобщо не помня чии бяха тези ръце. Само помня как се притесних и за части от секундата анализирах ситуацията и инстинктивно метнах една питка в моята чиния и започнах да се опитвам бързо да повторя упражнението, преди някой да е решил и на мен да помага. Отървах се на косъм. По-късно някой ми каза, че това било висша форма на уважение, а най-висшата форма е домакините да сдъвчат храната на гостите.

Другата смешка беше когато аз се подлютих и ми потече носът.

Незнайно защо нямах носна кърпичка в нито един от джобовете, а на върха на носа ми вече започваше да се оформя една капка. Помолих за салфетка или кърпичка и настана смут и хаос. Хората се извиниха, че те не ползват такива неща и им отне 10 минути докато измислят и намерят какво да ми дадат. Получих бял плат, като от чаршаф, защото беше много голям и сгънат поне 10 пъти. Стана ми адски неудобно, ръцете ми бяха целите изцапани с червено и мазно и сега щях да изцапам това огромно бяло парче плат. Поне спасих положението с течащия нос, че даже успях да си почистя и ръцете, за разлика от Цвети. Накрая дойде и любимият ми момент от вечерта – десерта! Цяла вечер чаках да спрат да носят тези оризи и манджи, че да мога да си хапна десерта. Поисках си допълнително и ми донесоха препълнена купичка и аз бях най-щастливият човек на земята. Храненето завърши с измиване на ръцете над чиниите, с водата от металните чаши. А, забравих, накрая имаше от моя най-любим хималайски чай, сервиран в картонени чаши за кафе.

По време на вечерята говорихме за много неща, но най-вече за техните традиции, обичаи и религията. Разказаха ни как астрологията е неизменна част от живота им и че нищо не правят без консултация с астролог. Било то сватби, пътувания, стартиране на бизнес и т.н. Говорихме и за нашите планове и кой къде иска да ходи и какво да прави. Споменахме, че искаме да видим тигър на сафарито и те казаха, че ще ни стискат палци. Това много ме учуди и попитах, дали вярват в стискането на палци. Отговорът беше, че не, не вярват, но понеже знаят, че ние вярваме и за това така се изразяват. Тогава попитах какво на тях им носи късмет. Но те казаха, че не вярват в такива неща, защото на тях всичко им го дават боговете. Нямат нужда от стискане на палци и почукване на дърво и т.н. Но… все пак било много хубаво ако видиш починал човек… Помислих, че не съм чула правилно и помолих за повторение. Оказа се, че не съм се объркала. Попитах как така, къде се срещат случайно починали хора. Вишал каза, че като се върнем в Катманду последната вечер ще ни заведе да видим. Това било най-свещеното място и задължително трябвало да го посетим.

Стана вече 10 ч. и аз пак започнах да се притеснявам, как да им кажем, че трябва да си ходим. Хем знам, че е късно и за тях, хем не искам да изглежда, че все едно искаме да си ходим. Накрая срам не срам, казах, че е станало късно и се притеснявам за тях и тогава Вишал и брат му скочиха и казаха, че ще ни закарат с мотори до хотела.

Първо естествено си направихме снимки и се сбогувахме със семейството. Благодарихме хиляда пъти за гостоприемството, за уникално вкусната храна и приятната вечер. След това се качихме на моторите и тръгнахме за хотела. Улиците бяха учудващо празни, явно по това време хората вече спят. Все пак спряхме на едно място за последната изненада. След обилно хранене местните ядели нещо, което така и не разбрахме какво е. Купиха го от едно улично магазинче. Беше нещо като зелено листо, в което беше увито нещо сладко, на външен вид приличаше на нашите сърми, но отгоре имаше захарни пръчици. Трябваше да се изяде на една хапка. Имаше едновременно кисел и сладък вкус, както и силен аромат на българска роза. Цвети направи грешката да отхапе и хич не и хареса, каза че това е било най-отвратителното нещо което е яла през живота си. И сега за да не обиди хората, трябваше да изяде и другата половина. На мен лично не ми беше гадно, не знам дали не са били различни.

И така приключи нашата традиционна вечеря. Бяхме страшно доволни и с ужасно миризливи ръце. В хотела нямаше как да се измием, защото водата вече беше станала черна. Добре че имахме бутилирана вода, но не помогна. Пробвахме и с мокри кърпички, и с течен гел за дезинфекция.. не, тази миризма нямаше отмиване. Същото беше и предната вечер след яденето с пръсти. За щастие, миризмата изчезна в някакъв момент на следващия ден.

Ден 4:

За пореден път трябваше да станем в 4 сутринта. Този път защото

автобусът ни за град Саураха в националния парк Читван

тръгваше в 5 сутринта. Все още беше тъмно, но спирката беше на 10 мин пеша от хотела ни. Наближихме мястото, но нямаше никакви рейсове. Видяхме едни хора, които започваха да подреждат сергия с минерална вода, чай и разни други неща. Попитахме ги къде е спирката и те казаха, че е точно тук пред тях.

По едно време се появи един рейс, но на 20 метра от нас и решихме, че не може да е нашия и продължихме да си чакаме. През това време хората успяха да подредят сергията и ни питаха непрекъснато дали не искаме нещо. Ние обаче се бяхме заредили с вода и бисквити и нямахме нужда от нищо. Тогава те ни казаха, че всъщност рейсът ни е отсреща, този дето беше на 20 метра. Осъзнахме, че тези хора нарочно ни бяха излъгали, за да останем при тях и да си купим нещо от сергията след като я заредят. Билетчетата ни бяха с предварително определени места, които бяха доста назад. Така беше винаги с тези така наречени туристически рейсове. Понятието “луксозен” беше равно на рейсовете в България преди 30 години, продънени и мръсни седалки и смрад. За климатик бяха сложили вентилатори през 2 – 3 реда. Но пък ни раздадоха безплатна минерална вода.

Пътуването беше кошмарно

Разстоянието до Саураха е 170 километра, а отне 6 часа. Проблемът е, че пътищата са по една лента в посока и с огромни дупки. Големи участъци изобщо нямат асфалт, черен път и не може да се вдигне висока скорост. По пътя почти няма коли. Всичко са камиони и рейсове. Допълнително на това има големи завои, с огромни пропасти до пътя, често дори има пропадания, видяхме на два пъти паднали в пропастта рейс и кола, не знам дали пътниците бяха оцелели. Разбрахме, че това често се случва. Понякога има и свлачища, което блокира пътя с часове.

Вишал ни разказа как един път е стоял 28 часа блокиран на пътя без вода и храна. Човек би си казал, че поне може да спи през това време, но това е почти невъзможно. През целия път рейсът ни подмяташе толкова силно, че на моменти дори се отлепвахме от седалките си. Поне имахме често почивки, горе-долу на 2 часа рейсовете спират за по 15 – 20 мин. Има и една по-дълга почивка от поне 30 мин. Спирките са винаги на места където има много тоалетни и сергии с хапване, за тези които не ги е страх да ядат от улицата.

Стигнахме в

Саураха

по обяд, рейсът паркира на един пуст паркинг, около който нямаше никакви сгради, освен едно кафене. Градчето е един от входовете за националния парк с име Читван, където има слонове, носорози, тигри, мечки, птици, алигатори и много други. Това е основна туристическа отбивка, където хората ходят на сафари за да видят животни.

В момента в който слязохме от рейса, ни наобиколиха местни да ни предлагат таксита и хотели. Имайки опит от други подобни държави отклонихме всички оферти и седнахме на кафето да помислим какво да правим. Поръчахме си по един чай и отворихме интернет да търсим информация за сафаритата и хотелите. Резервирахме един хотел за 10$, а за сафарито открихме, че може да го направим по най-различни начини. Можеше с джип, можеше пеша, можеше със слон…

Междувременно семейството писа, че най-накрая са стигнали и те с техния рейс. Бяха пътували 21 часа, бяха пукали гума, в рейса им бяха пускали още пътници да спят по пътеката на рейса… Толкова е било неприятно пътуването, че на връщане бяха решили да си хванат самолет.

Решихме да ходим пеша до хотела ни, защото според навигацията той се намираше на километър и половина от нас. Обаче един много настоятелен местен, предлагаше да ни закара той за 10 цента, ако се съгласим да ни покаже неговия хотел първо. Ако не го харесаме, щял да ни закара до този който ние си бяхме резервирали. Решихме да се възползваме от офертата.

Хотелчето беше доста прилично, представляваше няколко бунгала с тераски, шезлонги, много зеленина и дървета и беседки. Цената беше 5$ с включена закуска. Уж имало и топла вода. Не се чудихме много и останахме там. Хвърлихме раниците и излязохме да се разхождаме.

Първото което направихме, беше да си резервираме сафари за следващия ден. Преценихме, че най-добре да вземем пешеходно, за цял ден, за да имаме по-голям шанс да видим животни, понеже джиповете вдигат шум и ги плашат. След това тръгнахме да се разхождаме по улиците. Видяхме на едно място, че дават колелета под наем за 3$ на ден и си взехме по едно. Оказа се много добра идея.

Градчето беше много малко, имаше една основна улица с много магазинчета, хотелчета и заведения. В един момент чухме музика и се озовахме на края на една километрично дълга опашка от дефиле с много музика и танци. В града точно в този момент започваше фестивал на храната, който включваше участие на стотици хора, участници в различни групи, които ходейки към фестивала в опашка, демонстрираха традиционни носии и танци. А ние понеже бяхме на колелета, можехме да се придвижим много по-бързо напред в колоната и да видим най-различни такива групи.

Колоната беше дълга няколко километра, а накрая влизаше в нещо като стадион – огромна поляна, оградена от всички страни с един вход. Над поляната се вееха стотици шарени молитвени знаменца, събиращи се всички на едно по средата.

А там бяха строени десетина слона, целите изрисувани с цветни бои.

В единия край на поляната имаше сцена където нещо се случваше, а по всички стени на огражденията имаше всякакви видове непалска храна. Пред всяка сергия си имаше маси и столове. Някои даже имаха и сервитьори.

На поляната кипеше живот, влезлите групи си сформираха кръгчета и всеки си правеше неговия танц, атмосферата беше уникална. Отново нещо истинско и автентично, красиво и интересно.

Успяхме на бързо да хапнем на фестивала

Много ни се оставаше да погледаме, но трябваше да се връщаме в хотела, защото имахме подарък –

разходка в близката джунгла

за час и половина. С голямо нежелание тръгнахме на обратно, но с изненада открихме, че слоновете също са си тръгнали. В крайна сметка през цялото време по пътя наред с колите, карахме успоредно и със слоновете, което беше уникално изживяване.

Разходката в джунглата започна с посещение на

военните слонове

Присъствахме и на обучение, на което видяхме как слон изпълнява команди като куче. Останалите слончета бяха оковани във вериги и ми се скъса сърцето да ги гледам как ги хващат с хоботче и се опитваха да ги отскубнат.

Туристи на слонско сафари

След това в джунглата успяхме да видим много сърни, крокодили и алигатори и това беше, нищо кой-знае-какво.

Алигатори и крокодили на брега на реката

Прибрахме се и чудейки се какво да ядем за вечеря, се сетихме, че може да отидем да ядем на фестивала. Нали беше

фестивал на храната

От хотела ни видяха, че се приготвяме да излизаме и ни предупредиха много да внимаваме, защото от парка излизат носорози и преди месец даже е имало инцидент. Цвети грам не повярва и беше убедена, че само ни плашат с глупости. На следващия ден разбрахме, че за 20 минути се бяхме разминали с един носорог на нашата улица на 100 м от хотела ни. Добре че не го бяхме видели, че щяхме бая да се уплашим.

Носорог, с който се бяхме разминали за малко. Тази снимка я беше направил нашия гид, който щеше да ни развежда из джунглата на следващия ден

На фестивала очаквахме да има много народ и танци, но ние уцелихме само една певица. Избрахме си едно местенце за хапване на ориз с манджички. Типично по български взехме само една порция и двете ядохме от нея. Както казах по-рано тук може да си досипваш колкото искаш и няколко пъти ни питаха дали искаме още. Но ние и това не успяхме да изядем. След това си взехме от друга сергия храна за следващия ден за сафарито. Аз си взех някакви панирани варени яйца и панирани варени картови и пилешко месо.

В Непал нямат пластмасови чинии, вместо тях имат чинии и купички от палмови листа, което беше много хитро, защото не се замърсява природата.

Прибрахме се в хотела и се опитахме да пуснем топлата вода. Тя обаче така и не тръгна. Изкъпахме се със студена. След това Цвети тръгна да пере и явно врътна някакво кранче, защото в този момент потече топлата вода. Оказа се, че нещо не сме знаели как да я пуснем и двете се бяхме прецакали. Другото интересно беше, че си имахме жаба и гекони в банята.

Цвети умираше от страх и си пусна мрежата над леглото от страх да не и влезе някое животно да я лази до като спи. Аз обаче не вярвах, че някой ще има такъв интерес и не си пуснах мрежата.

През нощта обаче, към 3, се събудих от някакво страшно тропане. Имах чувството, че е прилеп, който лети безразборно из цялата стая. Шумът приличаше на тропане на копита, но толкова бързо, все едно някой пише скоростно на компютърна клавиатура. Надигнах се, но за съжаление или не, нищо не видях и не успях да разбера какво беше това чудо. Не посмях да събудя Цвети, че да не се панира още повече. На другия ден ни казаха, че това било диво прасе от парка дошло. Само не разбрах как точно се беше качило на покрива и защо тичаше по него.

Ден 5:

Отново ранно ставане.

Сафарито ни започваше в 7 сутринта,

а имахме и закуска. Двамата ни гида ни взеха от хотела. Първо минахме нещо като вход на парка, където ни записаха имената и в колко сме влезли. След това прекосихме една река с лодка от издълбано дърво и най-накрая започнахме нашето пешеходно сафари.

Лодките с които се прекосява реката преди старта на сафарито

Бяхме леко притеснени, защото и двете бяхме ходили на сафарита в други страни и знаехме, че никъде няма такова чудо като пешеходно сафари. Винаги са с джипове и никога не разрешават по никакъв повод да слизаш от тях. А тук ние сега щяхме да се мотаме цял ден на крак.

Влязохме в така наречената джунгла и единия гид ни направи инструктаж. Първо обясни за тигрите –

ако видим тигър не трябва да бягаме,

защото той много обича да гледа жертвата си в гръб. Трябвало да стоим мирно и да го гледаме в очите.

Ако ни хване мечка, трябвало да я бием по муцунката,

защото те много мразели да ги пипаш по муцуната.

Ако ни подгони носорог, трябвало да бягаме на зиг-заг,

защото тези животни са много по-бързи от нас, но много по-бавно маневрени и докато сменя посоката, можем да спечелим време.

Ако видим слон… тук човекът замълча

за секунда и после продължи:

“Не искам да виждаме слон. Няма какво да направим.

Той е много по-бърз от нас и не можем да избягаме. Ако се покачим на дърво, той ще го счупи и ще ни убие. Единствено може да си хвърлите раницата, той ще помисли, че това е паднал човек и ще се опита да я убие, а вие през това време може да спечелите малко време”.

Всичко това звучеше доста плашещо и притеснението ни започна да нараства. Накрая стигна своя връх, когато разбрахме, че

гидовете ни нямат оръжие. Нямат дори нож.

Имаха само по една пръчка… И сега ние какво, платили сме си да гледаме животни, обаче ако ги видим, най-вероятно ще умрем… Тези непалци имаха много различна представа за опазването на живота, за която ще дам още примери по-натам.

След инструктажа най-накрая

започнахме разходката

Буквално 5 минути по-късно попаднахме на мечка! Черна мечка, която за огромен късмет спеше, навита на кравайче. Цвети се паникьоса, започнахме да се оглеждаме за удобни за катерене дървета, а за наш ужас гидовете мятаха камъни с цел да размърдат животното. То обаче нямаше желание да се събужда, а ние тръгнахме да се отдалечаваме заднешком и внимавайки да не настъпим някоя клечка и да събудим животното като по филмите.

Спящата мечка! Това черното петно по средата на снимката, до дървото

След още 15 минути излязохме на един черен път, изключително прашен, който беше осеян със следи от тигри, мечки и носорози. И то пресни пресни. Цяла нощ тук бяха щъкали какви ли не животни.

Пресни следи от тигър

И пак се притеснихме – щом за първите 20 минути видяхме мечка и толкова много следи от животни, какво ли ни чакаше в следващите 10 часа. Опасенията ни се оказаха напразни. Последва един изключително скучен ден, в който цял ден ходихме, поне опознахме местната растителност, дървета и птици.

Е, видяхме няколко пъти маймуни, елени и едно диво прасе, колкото да не се чувстваме съвсем прецакани.

Не можехме да избягаме от прахоляка дори в джунглата. Очевидно почвата в този район на света е причината, а не както си мислех първоначално, че е от многото коли и камиони

Пресичане на река

Ходихме до няколко водоема където обикновено ходят носорозите да пият вода, но този ден ги нямаше никакви. Само огромните следи в калта показваха, че все пак идват наистина от време на време.

Следа от носорог, идвал да пие вода

Някъде към края на нашата разходка имахме един по-драматичен момент. Ходехме по една пътека, а около нас нещо като висока трева, около 2 метра висока, когато гидовете дадоха сигнал да спрем и да не вдигаме шум. Казаха, че има нещо в тревата и че най-вероятно е тигър. Отдалечихме се много внимателно и тогава единия хвърли голям камък в тревата! От тревата се чу страшен шум от някакво много голямо животно, което определено се стресна. Аз вече си представях, как на пътя изкача един огромен сърдит тигър и ни напада и започва да ни разкъсва. От тревата обаче изхвърча един огромен паун и излетя на някъде. Хем си отдъхнах, хем се разочаровах, че не беше тигър.

Накрая на обиколката все пак успяхме да видим един носорог, който си пасеше. Той също ни видя, но май не беше много заинтересован. И това беше.

Върнахме се разочаровани в хотела. Решихме че щом не видяхме големи животни в джунглата, ще търсим

носорога, който излиза тук по улиците

Започнахме да обикаляме заведенията и да питаме дали са виждали един носорог. Всички казваха „О, да, той всеки ден минава от тук в 20:17“. Животното се оказа, че си има и график даже и маршрут. Всички хора имаха снимки на носорога и ни показваха как се разхожда по улицата. Ние обаче за малко го бяхме изпуснали и не успяхме да ги видим. Прибрахме се разочаровани в хотела. Поне снощното животно се завърна да тропа пак на покрива и този път и Цвети успя да го чуе.

Срещахме много интересни къщи, не само тук, а и в другите градове, които посетихме

Междувременно през деня бяхме получили съобщение от семейството, че се отказват от трекинга, много тежко им понася и отиват към Покхара на следващия ден. Цвети също щеше да пътува на там за да започне с нейния трекинг, а аз мислех да хвана към родното място на Буда. Обаче след като разбрах, че семейството се отказват да обикалят планините, реших да ходя при тях и заедно да мислим какво друго да правим и аз да не съм сама през тези дни. Затова с Цвети помолихме да ни запазят места в рейса на следващия ден за Покхара. Рейсовете в тази страна винаги тръгват рано сутрин, за да избегнат част от трафика и да стигнат дестинацията по светло.

Очаквайте продължението

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Катманду:

Booking.com

Други разкази свързани с Непал – на картата:

Непал

Нощувки из цял Непал:

Booking.com

Добре де, прознавам си: когато Диана ми предложи да напише статия как е планирала околосветското си пътешествие, на мене бувално ми потекоха лигите. Днес ви представям резултата, а съм сигурен, че ако много я помолим (падане на колене, цветя за рожден ден, торта без повод и кой каквото се сети още като начини за подмазване), тя може и да ни напише и за самото околосветско пътешествие (аз поемам падането на колене, търсят се доброволци за другите методи
Засега – планирането
Приятно четене:

Планиране на околосветско пътешествие

с под 2000 евро транспортни разходи

В края на 2016 година изненадващо бях съкратена от работа. Шокът беше доста голям, бях работила вече 12 години, 9 от които в компанията, която ме съкрати. Но доста бързо се съвзех, защото видях в това възможност да се концентрирам

да сбъдна колкото се може повече мечти

Регистрирах се на борсата за безработни и ми казаха, да се явя за следващ подпис след 3 месеца, на 14 ти Март.

Три месеца – време достатъчно да направя една пълна обиколка на земното кълбо

и не чак толкова дълго, че да изхарча всичките си пари. И то през зимата – ще пропусна всичките най-студени дни и няма да чистя колата от сняг всеки ден. Добре, обаче

колко ли ще струва една такава обиколка на Земята?

Виждала съм в интернет сайтове които предлагат околосветски билет, колкото повече спирки сложиш по-пътя, толкова по-скъп е билетът. Пробвах няколко такива сайта и за мое голямо разочарование се оказа, че няма как да го направя за по-малко от 10 000 евро.

Е да, обаче аз не се отказах

Реших да се пробвам, аз сама да си потърся билети. Отворих една от много търсачки за самолетни билети, които като резултат дават всички опции на всички авиолинии на едно място и ги сортират по цени. Хубавото на търсачката, която аз използвах беше, че задаваш начална точка, но за крайна точка задаваш „навсякъде”. Като дати на пътуването може да се зададе цял месец. Като резултат получаваш списък с държави до които е най-евтино да се лети в този конкретен месец от зададената начална точка. След като кликнеш на някоя държава, получаваш календар за целия месец и цените на билетите за всеки един ден. И така,

зададох начална точка София, месец Януари

и започнах да избирам най-евтините билети, но само в една посока. За мое огромно учудване се оказа, че една

обиколка на Земята може да се направи за по-малко от 1000 евро

Страшно много се развълнувах. Вече знаех, ще се ходи някъде!

• Стъпка 1: принтирах една празна карта на света и наслагах с червени точки всички мечтани дестинации, които все още не съм посетила, надявайки се, че бих могла всички да ги свържа в едно пътуване.
• Стъпка 2: Отворих отново търсачката на

самолетни билети

и зададох начална точка „София”, крайна „навсякъде” и месец януари като период на пътуването. Както вече обясних, получих списък с държави, сортирани по цени на полетите от София до тях, започвайки от най-евтините. Започнах да преглеждам списъка и да търся държави, в които имам червени точки. Записах си първите няколко държави и датите на които е най-евтино да се лети до тях, както и съответните цени. След това повтарях цялото това упражнение, като сменях началната точка София с държавите, които си бях записала и търсех удобни комбинации в датите за да мога да навържа полетите да са един след друг, но и да имам достатъчно време да постоя в съответната държава. И така до като направих няколко варианта на пълна обиколка на земното кълбо. Обаче цената все още не ме удовлетворяваше. Вариантите бяха от 3 000 до 6 000 евро.

• Стъпка 3: Реших, че някои точки ми струват прекалено скъпо и се наложи да ги махна от маршрута. Като например Великденският Остров. За него трябваше да похарча към 500 евро за самолетен билет, само за него…
• Стъпка 4: Добре де, не мога ли да намеря по-евтини варианти да свържа някои точки, без да е необходимо да е с директни билети? Да мина през други държави между тях? Ами да – гениална идея! Първоначално нямах намерение да минавам през Северна Америка, исках от Австралия да скоча директно в Южна Америка. Най-евтиния билет, който намерих беше 1000 евро!!! Но щом получих гениалната си идея, пуснах търсачката за самолетни билети, да ми покаже до къде най-евтино се лети от Австралия. И какво да видя – 150 евро от Сидни до Хаваи!!! Хммм, това е прекалено хубаво за да е истина. Ами от Хаваите после на къде? Пуснах търсачката – до къде е най-евтино да се лети от Хаваите? Бам – 150 евро до Лас Вегас! И ето как прекосих Тихия Океан за 300 евро вместо за 1000!

В крайна сметка, колко мислите ми струваше околосветският билет? Вариантът на който се спрях излизаше малко по-малко от 2000 евро!

(Едно малко вмъкване тук само да кажа за информация – като пуснах търсачката от Лос Анджелис, намерих билети до Исландия за 90 американски долара. Ако нямаше да ходя до Южна Америка, околосветският ми билет щеше да е на половин цена)

• Стъпка 5: Накупих общо 16 самолетни билета, отне ми 2 дни. Естествено някои от билетите се дигнаха за това кратко време, но други пък паднаха и в крайна сметка пак толкова излезе. Всичко купих с дебитна карта, всеки самолетен билет от страницата на съответната авиолиния. Нямах никакви проблеми с нито един билет.
• Стъпка 6:

Визи!

За кои държави ми трябват визи?

• Китай – да, трябва виза, но ако си за по-малко от 72 часа, няма нужда. Аз щях да съм за 48 часа и тук визата ми се размина.
• За Тайланд си извадих виза от България преди да тръгна, 10лв.
• За Камбоджа също си извадих от България, по интернет. После се оказа, че може и на място на границата и даже беше по-евтино.
• За Австралия също си извадих предварително он-лайн и беше напълно безплатно.
• За САЩ вече имах виза, от предишни пътувания.
• И последната държава, за която трябваше виза беше Боливия. Извадихме си ги на място на границата и струваше 100$. По принцип можело и от Перу да си извадим за много по-малка сума. Също съм чувала, че на границата всеки казва различна цена… а мен даже първоначално ме пуснаха без виза, но после се усетиха и ме върнаха.
• Стъпка 7: Резервирах

хотели и хостели

за почти всички нощувки по пътя. На много от местата щях да съм сама и щях да плащам двойна стая, за това трябваше да се съобразя с много неща. Обикновено когато търся хотел, използвам търсачка. Задавам моите дати и после сортирам по цена. Започвам от най-евтините хотели и обръщам голямо внимание на оценките и коментарите. Ако хотелът е евтин и изглежда добре, но оценката е ниска, задължително тълкувам коментарите. Понякога оценките са повлияни от външни за хотела фактори и в крайна сметка се оказва хубаво място. Например „беше ужасно шумно от магистралата отвън”, или от излитащите и кацащи самолети. Ами логично – като взимаш хотел, който се намира на магистралата, или близо до летище, какво очакваш?

Другото важно, за пътуващ без кола е локацията на хотела. Ако е много евтин, но далеч от центъра и трябва да плащам пари за транспорт, може да излезе същото като краен разход, ако взема по-скъп хотел в центъра. Времето също е фактор. В моя случай имах малко време за повечето места и не можех да си позволя да губя излишно време в транспорт в случай, че хотелът е далече.

Има още неща, които е хубаво да се взимат под внимание. Например включена ли е закуска? Предлагат ли безплатно взимане от летището? Има ли интернет? И много други, всеки клиент има различни нужди, а търсачките за хотели предлагат множество филтри и улесняват търсенето на най-подходящото за теб място.

Аз лично търсех възможно най-добрата комбинация между цена и качество. Търсех възможно най-евтиното, но в същото време да е достатъчно приятно. И най-важното на което обръщах внимание беше безопасността. Например в Пекин и Мексико се наложи да взема доста скъпи хотели, но да са в центъра на града, където са туристите и не е толкова опасно. Избягвах хостелите, но в Австралия ми се наложи да спя и на такива места. Тази държава се оказа едно от най-скъпите места, които някога съм посещавала. Например хотелите при Аерс Рок (най-големият камък в света) се оказа, че са по 400-500$ на нощ. За щастие имаше и хостел, който предлагаше легло в смесена четворна стая за 63$.

В крайна сметка похарчих 1400 евро за нощувки. Тази цена обаче е строго индивидуална и можеше спокойно да бъде под 500 евро. Най-вече защото, ако човек пътува с някой, двамата си поделят цената на стаите. Второ, винаги можеш да спиш на couch-surfing от време на време и да не плащаш абсолютно нищо за спане. Трето, ако не бях включила Австралия и Щатите в маршрута, щях да спестя 800 евро от спане… просто в тези срани е много скъпо. Вярно че прекосих Тихия океан за 300 евро вместо за 1000, но за да ги спестя се наложи да мина през Щатите и така голяма част от спестената сума отиде за нощувки.

• Стъпка 8: Винаги когато пътувам използвам

приложение с карти и навигация,

което работи без да има нужда от интернет. Свалих си карти на всички държави, които щях да посетя и отбелязах със звездички основните точки във всеки един град. Най-вече хотелите. След това до като пътувах, винаги изтривах картите на отметнатите държави, за да си освобождавам място в телефона.

• Стъпка 9:

Проучване на местата!

Обикновено проучвам всичко – транспорт, забележителности, за какво трябва да се внимава, цени и т.н. Сега обаче имах по-малко от три седмици и нямах никакво време. Най-важното – извадих информацията на Външно Министерство за всяка една от държавите (http://www.mfa.bg). Там има сбито основните неща, които трябва да се знаят за всички държави – валута, престъпност и сигурност, движение по пътищата, особености в законодателството, здравеопазване, съвети и т.н. Отново от там си извадих телефоните и адресите на българските посолства.

След това проучих най-основните неща, като например как да стигна от летището до хотела. Извадих си валутния курс за всички държави. И естествено направих план как да посетя забележителностите, заради които щях да посетя съответните държави (по едно на държава). Но нямах време да прочета нищо допълнително и щях на място да се ориентирам в обстановката.

• Стъпка 10:

Багажът!

Почти винаги пътувам с една малка раница, с която ходя на тренировки и мачове и по принцип побира една баскетболна топка, едни маратонки и спортен екип. Направих смешен опит да събера багаж за 50 дни в същата раница, но се оказа, че ми трябва нещо двойно по-голямо. Наложи се да си купя нова раница. Търсех нещо много леко и взех тип торба, основно от плат, само гърбът беше твърд. На раницата пише числото 40, предполагам, че това означава, че има вместимост 40 л.

Ето какво взех:

• Една трета от багажа бяха дрехи, основно тънки, за топло време, както и два чифта дънки, една блуза с дълъг ръкав, тънко яке, едни маратонки, едни сандали и едни джапанки. Понеже пътешествието щеше да започне с няколко дни на студено в Полша и Китай, трябваше да взема и зимно яке. Купих такова за 2лв. от магазин за дрехи втора употреба, като след Китай го оставих на летището в Куала Лумпур.
• Един несесер с козметика
• Един несесер с лекарства – обезболяващи, успокоителни (само два пъти в живота ми се е налагало да пия такива, но с моите паник атаки, никога не се знае), пробиотик (който пиех в по-рисковите държави), шведска горчивка (за същите държави) и май това е. Бях взела и маски за уста заради мръсния въздух в Пекин, но не се наложи да ги ползвам.
• Една чантичка със зарядни. Имах два телефона, таблет и фотоапарат тип сапунерка. Бях копирала единия телефон върху другия, в случай че загубя единия, или ми го откраднат.
• Слънчеви очила и шапка
• Отделно имах от тези тайни чантички за пари, които се слагат под дрехите. В нея бях натъпкала двата паспорта, резервния телефон, резервна дебитна карта и всичките пари кеш, които бях взела. Имах 2000$, 1000 евро и еквивалента на 100лв в повечето валути, които щях да използвам

Раницата тежеше 10кг.

По пътя варираше между 9 и 14 кг. Изкушавах се да си купувам някакви неща, два пъти изпращах багаж с колет до мен си до България. Част от дрехите изхвърлих и замених с нови, купени по пътя. Точно затова умишлено си бях взела стари дрехи, за които да не ми е жал. Раницата никога не я чекирах за полетите. Очакваха ме 22 полета и не можех да си позволя някой самолет да ми я изгуби. Някои авиолинии имаха ограничения в размерите и килограмите, които аз надвишавах, но успявах да измисля начин да мина.

И така, раницата беше готова, всичко беше купено и резервирано предварително, информацията я имах запаметена на двата телефона и таблета, и също я бях принтирала. На изпращане получих още едно малко допълнение към багажа. Моя приятелка ми даде кесийка с шарени листчета, химикалка и зелен камък да ме пази по пътя. Получих задачата да събера по едно послание или пожелание от всяка една държава, която посетя, върху шарените листчета. В замяна щях да подарявам по едно мускалче с българска роза. Задачата беше успешно изпълнена

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Околосветско пътешествие – на картата:

Околосветско пътешествие

Ето откъде можете да направите резервациите за нощуването по пътя около света:

Booking.com

С голяма мъка (и черна завист Пу-пу- дай, Боже всекиму такова пътуване!)  ще завършим днес плаването из Карибско море – с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, продължаихме със  Сейнт Винсент и Гренадини:  рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро, после обиколихме Гренада – с островите Гренада, Кариаку и Пясъчния остров, а за последно минахме през остров Сейнт Винсент при Карибските пирати .

Днес ще поразшетаме из остров Санта Лусия, а на Мартиника ще обуем зимните ботуши за полета до дома.

Приятно четене:

С катамаран из Карибско море

част пета

Санта Лучия и остров Мартиника

Санта Лусия*

Ден 11:

Тази сутрин за първи път не бяхме събудени от welcome boys. Но въпреки това навсякъде в морето беше пълно с лодки. Във всяка лодка имаше по 5-6 човека, стоящи изправени в редичка, един зад друг, с ръце зад гърба.

Реших да снимам едната лодка, понеже бяха много интересни, но изведнъж

един от хората започна да сочи към мен и да крещи нещо

След това всички останали също почнаха, да сочат към мен и да викат, настана суматоха и изведнъж започнаха, всички да скачат един след друг в морето. Първоначално много се уплаших, с какво предизвиках такава реакция. Но после се оказа, че всички останали лодки правят същото, но не сочат мен, а нещо във водата. Предположихме, че ловят риба, понеже всеки, който скачаше, държеше края на гигантска мрежа, и се завъртаха в кръг. След това издърпваха мрежата на лодката, като само тя заемаше половината от пространството в нея. Но така и не разбрахме, какво наистина правеха тези хора.

След като вече имаше достатъчно станали хора за едно динги, първите

слязохме на плажа на гъзарския хотел

Оказа се, че един шезлонг (разбирай креват с матрак и към него гигантски сламен чадър) струва 50 американски долара на ден. За щастие опъването на хавлия беше безплатно. Преди това обаче решихме, да закусим или пийнем нещо в страхотното кафенце на плажа, под гъстата сянка на дърветата. Между самите дървета и маси имаше и окачени хамаци.

Другото хубаво беше, че цените не бяха чак толкова скъпи, колкото предполагахме за хотел, чиито шезлонги струват 50 долара (на пример един коктейл беше между 7 и 12 долара, а една малка пица беше 8 долара).

Обстановката беше толкова приятна, че преди какъвто и да е плаж, решихме да разгледаме целия комплекс. Оказа се, че една нощувка тук струва между 1000 и 2000 американски долара. Но определено беше невероятен, като тези, които гледаш по рекламите за мечтаната почивка и си мислиш, че никога няма да попаднеш на такова място.

Плажът към хотела. От пред се виждат факлите, които вечер горят. А от зад се вижда единият от питоните.

Хотелът си имаше собствена дъждовна гора,

като половината от нея беше направена на спа-център. Спа-центърът се състоеше от много дървени къщички, построени буквално по дърветата, на различна височина и се свързваха с дървени мостчета, пътеки и стълбища. Все едно бяхме попаднали в някаква приказка.

Спа-зоната в дъждовната гора

От рецепцията на спа-зоната специално провериха, коя къщичка е свободна, за да можем, да ги разгледаме и от вътре

Другата част от дъждовната гора беше също оборудвана с дървени пътеки, въжени мостове и т.н., но беше предназначена предимно за разходки. Повечето къщички към хотела, ако не и всички бяха разделени със стени, и всяка разполагаше с дворче и басейнче, или поне шадраванче. Около къщичките също имаше шадраванчета, градинки, цветя и много колибрита. Забравих да спомена, че на Карибите за първи път през живота си видях на живо колибри. За тези които не знаят – това е най-малката птица в света. Има размерите на голяма пчела и е страшно красива.

След като разгледахме „нашия“ хотел разбрахме, че на 30 мин от тук и на горе в гората има друг също много скъп хотел. Имайки предвид какво видяхме тук, много се чудехме, с какво толкова може да ни изненада горния. Но никой не намери силите, да отиде да го види. По-късно разбрахме, че това е хотел „Chocolat”, където освен, че има страшно много шоколадови неща и услуги, се предлага обучение по шоколад. Всички служители са минали през такова и могат да отговарят на всякакви въпроси, свързани с шоколада. Естествено аз лично много съжалих, че ме домързя да се разходя до там.

В тази част на острова по принцип е пълно с подобни хотели. Особено на едно хълмче, което има директна гледка към двата питона, от другата страна на Суфриер. Там се намират хотели номер 1, 3 и 6 в света. Едни от най-скъпите на планетата. В тези хотели няма телевизори и се спазват специални правила, като например са забранени всякакви телефони, пейджъри и т.н. Ако искаш може, да си ги ползваш в стаята, но никъде другаде. Но реално ти нямаш нужда, да излизаш никъде, защото всички стаи си имат двор с инфинити басейн и всички имат една и съща гледка – към питоните. Стаите нямат стена от към двора и басейна и реално си спиш на открито.

След разходките

най-накрая отидохме и на плаж,

а после се изкъпахме в една от общите бани на хотела, където имаше невероятни шампоани, гел-душове и лосиончета. За първи път от 11 дни миришехме на толкова хубаво и се чувствахме като цивилизовани хора.

По залез слънце

отново се събрахме на сепаренцето в кафето, където пристигна някакъв саксофонист. Той седна на оградата от към плажа, така че да е между клиентите на заведението и залязващото слънце и започна, да свири. Беше невероятно. Хората в този хотел определено си знаеха работата и как да изпипват най-малките детайли.

След като слънцето залезе, ние най-накрая си тръгнахме от това страхотно местенце. Тази вечер трябваше да стигнем най-северната част на острова и там да чакаме подходящо време за последния сериозен преход до остров Мартиника

Това плаване се оказа едно най-страшните, които имахме.

Излезе силен вятър, бурно море, заплетоха ни се едни въжета и какво ли още не. После намерихме и разни риби на палубата. В полунощ успяхме да стигнем благополучно в марината Rodney Bay. Намерихме си местенце, да си вържем лодката. Толкова здраво я вързахме, че за първи път от 11 дни катамаранът не се клатеше изобщо. Едвам успях да заспя. През цялото време бях в очакване и напрежение, че всеки момент лодката ще се люшне, ще се разклати. Но това така и не се случваше и тя си стоеше неподвижно.

Ден 12:

Първата ни работа на сутринта беше, да намерим заведение с контакт, където да заредим всички телефони, фотоапарати и компютри. Напълнихме торбата с кабели, разклонители и всякакви джаджи и тръгнахме, да обикаляме заведенията на марината. Намерихме една италианска пицария, където разпънахме оборудването и седнахме да закусим. След като всички батерии бяха готови, тръгнахме на разходка из града. Оказа се супер шарено градче, подредено и спретнато, доста цивилизовано, с обилно заредени хипермаркети и молове. Нищо общо с всичко, което бяхме видели до сега.

В един от моловете

Накрая случайно

попаднахме на един плаж,

където решихме да останем следобеда. Самият плаж беше съвсем обикновен и посредствен, по нищо не се различаваше от нашите в България. Беше пълно с кафенца, заведенийца и хотелчета. Изобщо вече се усещаше, как нашето екзотично приключение е към своя край.

За вечеря намерихме един страхотен steak-house, след което се прибрахме на катамарана.

Пържола от акула

Още не си бяхме легнали, когато на лодката ни дойде един неочакван гост – едно много сладко черно коте, което учудващо се чувстваше като у дома си, влизаше да души и проверява навсякъде.

Ден 13:

На сутринта установихме, че котето не си е тръгнало – намерихме го да спи на земята в кухнята, свито на кълбо. След като се събуди, започна да мяуче жално за храна и вода. Дадохме му едни наденички, които бяхме пекли преди няколко дни на скарата, след което то се успокои и си тръгна.

Този ден трябваше да направим нашия последен преход до остров Мартиника. Планираното тръгване беше по обяд, за да можем поне един път за тези две седмици плаване, да пристанем по светло на мястото, където отиваме. За това имахме малко време да се разходим като за последно. Разбрахме, че

на същата марина е закотвен корабът „Черната Перла“ от филма „Карибски Пирати“

и веднага отидохме, да го видим. Доскоро е бил използван за туристически разходки в морето, но явно вече не е толкова надежден и бяха решили, да го направят на бар. Когато ние отидохме, течеха ремонтни дейности, беше пълно с майстори и строителни материали навсякъде. За щастие ни позволиха да се качим и да си направим няколко снимки.

Черната Перла

Този човек продаваше плодове, но се беше накичил с всякакви знамена. Българско нямаше, но го знаеше точно какво е!

В 12 ч. точно опънахме платната и

потеглихме за Мартиника

Както беше по план, пристигнахме доста преди залез слънце и тръгнахме да търсим бензиностанция, да заредим лодката, понеже както е при колите под наем, така и при лодките трябва, да се върнат с пълен резервоар. Чартьорът обаче нещо ни обърка и ни прати в един огромен залив, където загубихме почти 2 часа, за да установим, че няма къде да заредим.

Остров Мартиника

В търсене на бензиностанцията

И така за съжаление последният ни опит, да направим поне едно приставане по светло за тези две седмици се провали.

Пристигнахме в Le Marin

и тръгнахме, да си търсим място. Но понеже не сме много маневрени, а коридорчетата са малки, изпратихме двама човека с дингито, да търсят място. След известно време дингито се върна с гребане, горивото им беше свършило, а навън отново се изсипваха кратки проливни дъждове.

Намерихме мястото и започнаха мъките по приставането на едно супер тясно място между две лодки. Наложи се абсолютно всички да се включим. Едни държаха кранци, за да не одраскаме лодката в съседната и търчаха от един борд на друг. Други бяха хванали едно въже и дърпаха дружно, за да приближат катамарана, трети отговаряха за това, да не се ударим в кея, но и да се приближим достатъчно, за да можем да слизаме и да се качваме после. Все пак след два часа задружни усилия направихме най-перфектното приставане. За награда си сготвихме най-вкусната паста, този път със сладка вода и седнахме за една последна вечеря на борда на нашия катамаран.

Ден 14:

Сутринта имахме доста задачи, които трябваше, да свършим за много кратко време.

• Първо, трябваше да изчистим катамарана, за да не ни глобят,
• второ, трябваше да излезем от марината, да намерим бензиностанция и да заредим с гориво и
• трето, в 10 ч. точно трябваше да сме пристанали обратно на Le Marin, за да предадем лодката. Ако закъснеем дори 1мин имат право, да ни глобят.
• Четвърто, трябваше, да се молим, да не намерят никакви щети по лодката, които да ни вкарат в още разход.

И така, в 8 сутринта настана голямото чистене. Всеки си беше хванал някаква зона по лодката и се занимаваше с нея. За нещастие, разполагахме само с две гъби, за това прибегнахме и към тоалетна хартия. После свърши сладката вода на лодката, което ни остави само с една чешма със солена вода, която се намира горе в кухнята. Започнаха да се разнасят тенджери, шишета и всякакви съдове със солена вода, надолу по каютите и обратно. Препаратите също свършиха, минахме на веро и сапун, които също свършиха и останахме само на солената вода. Отделно имахме няколко дребни щети, от сорта на счупен капак на тоалетна чиния, или дръжка на чайник. Добре, че бях взела моментно лепило, та след като поизмихме, тръгнах, да обикалям с лепилото и да замазвам положението.

През цялото това време и целия този хаос, лодката се придвижи до бензиностанцията, зареди с гориво и се върна обратно на марината. И точно в 10 ч пристигнахме! Е, не бяхме пристанали (което обикновено ни отнемаше по два часа), но чартьорът ни посрещна и помогна да завържем лодката за кея.

И така приключи нашето невероятно плаване в Карибско море

На бензиностанцията

Но забавните случки все още не бяха. След като разтоварихме багажа, струпахме всички сакове, раници, куфари и чанти в една пицария на марината, седнахме да умуваме, как да организираме остатъка от деня, понеже полетът ни беше късно вечерта. В крайна сметка чартьорът се съгласи, да си оставим багажите в офиса им до края на работното им време, което беше до 18:00. Горкият човек сигурно много съжали, защото барикадирахме персонала отвсякъде с купчини багажи, якета, ботуши (които вечерта трябваше, да си вземем с нас в самолета).

Една малка част от багажите

Междувременно наблюдавахме, как една нова група туристи се настаняваше на нашето катамаранче. Усещането беше странно, имайки предвид, че това беше нашия дом през последните две седмици и имайки предвид всичките ни преживявания, а сега го очакваха нови.

Нашият катамаран (по средата на снимката) отново на марина „Le Marin“, очакващ следващите туристи, които потеглиха още същия следобед

Решихме, да направим един последен плаж. Уговорихме се с един таксиметраджия, да ни закара до най-хубавия плаж на острова и след това, да дойде, да ни вземе в 17:20ч.

Плажът определено не беше лош, имаше палми, зелени поляни, ситен бял пясък и т.н. Но огромната разлика между Мартиника и малките островчета на юг беше, че това е част от Франция, съответно и от Европа. Плажовете са претъпкани от туристи (основно пенсионери), цените са супер високи, в заведенията и магазините говорят само френски и се държат арогантно и надменно с всеки, който не говори техния език.

Решихме, да си направим една разходка до края на плажа и да намерим барче, където да седнем. Оказа се, че след една точка на плажа, всичко след нея са хотели. И за разлика от мега-луксозния и скъп хотел, в който изкарахме целия пó-предишен ден, тук не ни разрешаваха, не само да влизаме в заведенията им, но не можеше дори, да се разхождаме на територията на хотелите. Един полицай ни пресрещна и ни отказа дори тоалетна да ползваме, като отказваше, да говори на английски. Затова се наложи, да се върнем в началото на плажа и там се настанихме.

С брат ми все пак решихме да направим втори опит и да стигнем края на плажа. Оказа се, че все пак плажната ивица е достъпна за всякакви хора и хотелите нямат право, да гонят желаещите да плажуват там, стига да не им ползват шезлонгите. Но на едно място се бяха много изхитрили – бяха изкопали пясъка до една сграда на хотела, така че да стане дълбоко вирче и да е трудно, да се прекоси. А във водата точно там имаше морски таралежи и ни беше страх да влезем. За това смело минахме през къщичките на хотела, където онзи зъл полицай ни фиксира отдалече и почна, да ни гони с колелото си. Бързо се ориентирахме и намерихме плажа, където този вече нямаше право, да ни каже нищо.

Разходката определено си заслужаваше, плажът беше много красив, с издялани от дърво най-интересни кресла, столове и легла, свободни за ползване на плажа.

На връщане естествено отново трябваше, да минем през хотела заради прекъснатата плажна ивица, където вече ни дебнеше полицая и ни гледаше на кръв.

Последни карибски слънчеви лъчи

Малко по-късно настана време, да се връщаме към марината. Събрахме си кърпите, взехме си довиждане с морето за последно и се запътихме към паркинга, където трябваше, да ни чака таксито. За наша изненада таксито го нямаше. А трябваше най-късно в 18:00 да сме на марината, защото тогава свършваше работното време на чартьора и багажът ни оставаше вътре и трябваше, да избираме между изпуснат полет или зарязани багажи. Това беше много напрегнат момент, всички много се притеснихме, но в крайна сметка човекът дойде в 17:45 и бързо ни върна на марината.

Изнесохме багажите от вън и се почна едно подреждане, къпане, простиране на мокрите бански и хавлии по саковете и т.н.

Накрая обухме ботушите и бяхме окончателно готови за пътя на обратно.

Отново на летището Карнавалните маски с тъга ни напомняха за всички преживявания и незабравими моменти, които имахме на това невероятно място…

За тези 14 дни преплавахме близо 400 морски мили, посетихме 11 острова (някои по два пъти), 4 държави, минахме 9 митници; видяхме акули, делфини, летящи риби, светещи медузи, маймуни, колибрита, игуани, пеликани; посетихме карнавали, вулкани, джунгли; ядохме банани и кокосови орехи от палмите и какво ли още не. А през цялото това време на всички острови и по радиото на лодката пускаха един местен хит, който така добре описваше нашето приключение: „We Ready For The Road”:

Край

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

*Което всъщност е правилното и ужасно неромантично название на Санта Лучия – бел.Ст.

Други разкази свързани с Караибско (Карибско) море – на картата:

 Караибско (Карибско) море

С голяма мъка (и черна завист Пу-пу- дай, Боже всекиму такова пътуване!)  ще завършим днес плаването из Карибско море – с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, продължаихме със  Сейнт Винсент и Гренадини:  рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро, после обиколихме Гренада – с островите Гренада, Кариаку и Пясъчния остров, а за последно минахме през остров Сейнт Винсент при Карибските пирати .

Днес ще поразшетаме из остров Санта Лусия, а на Мартиника ще обуем зимните ботуши за полета до дома.

Приятно четене:

С катамаран из Карибско море

част пета

Санта Лучия и остров Мартиника

Санта Лусия*

Ден 11:

Тази сутрин за първи път не бяхме събудени от welcome boys. Но въпреки това навсякъде в морето беше пълно с лодки. Във всяка лодка имаше по 5-6 човека, стоящи изправени в редичка, един зад друг, с ръце зад гърба.

Реших да снимам едната лодка, понеже бяха много интересни, но изведнъж

един от хората започна да сочи към мен и да крещи нещо

След това всички останали също почнаха, да сочат към мен и да викат, настана суматоха и изведнъж започнаха, всички да скачат един след друг в морето. Първоначално много се уплаших, с какво предизвиках такава реакция. Но после се оказа, че всички останали лодки правят същото, но не сочат мен, а нещо във водата. Предположихме, че ловят риба, понеже всеки, който скачаше, държеше края на гигантска мрежа, и се завъртаха в кръг. След това издърпваха мрежата на лодката, като само тя заемаше половината от пространството в нея. Но така и не разбрахме, какво наистина правеха тези хора.

След като вече имаше достатъчно станали хора за едно динги, първите

слязохме на плажа на гъзарския хотел

Оказа се, че един шезлонг (разбирай креват с матрак и към него гигантски сламен чадър) струва 50 американски долара на ден. За щастие опъването на хавлия беше безплатно. Преди това обаче решихме, да закусим или пийнем нещо в страхотното кафенце на плажа, под гъстата сянка на дърветата. Между самите дървета и маси имаше и окачени хамаци.

Другото хубаво беше, че цените не бяха чак толкова скъпи, колкото предполагахме за хотел, чиито шезлонги струват 50 долара (на пример един коктейл беше между 7 и 12 долара, а една малка пица беше 8 долара).

Обстановката беше толкова приятна, че преди какъвто и да е плаж, решихме да разгледаме целия комплекс. Оказа се, че една нощувка тук струва между 1000 и 2000 американски долара. Но определено беше невероятен, като тези, които гледаш по рекламите за мечтаната почивка и си мислиш, че никога няма да попаднеш на такова място.

Плажът към хотела. От пред се виждат факлите, които вечер горят. А от зад се вижда единият от питоните.

Хотелът си имаше собствена дъждовна гора,

като половината от нея беше направена на спа-център. Спа-центърът се състоеше от много дървени къщички, построени буквално по дърветата, на различна височина и се свързваха с дървени мостчета, пътеки и стълбища. Все едно бяхме попаднали в някаква приказка.

Спа-зоната в дъждовната гора

От рецепцията на спа-зоната специално провериха, коя къщичка е свободна, за да можем, да ги разгледаме и от вътре

Другата част от дъждовната гора беше също оборудвана с дървени пътеки, въжени мостове и т.н., но беше предназначена предимно за разходки. Повечето къщички към хотела, ако не и всички бяха разделени със стени, и всяка разполагаше с дворче и басейнче, или поне шадраванче. Около къщичките също имаше шадраванчета, градинки, цветя и много колибрита. Забравих да спомена, че на Карибите за първи път през живота си видях на живо колибри. За тези които не знаят – това е най-малката птица в света. Има размерите на голяма пчела и е страшно красива.

След като разгледахме „нашия“ хотел разбрахме, че на 30 мин от тук и на горе в гората има друг също много скъп хотел. Имайки предвид какво видяхме тук, много се чудехме, с какво толкова може да ни изненада горния. Но никой не намери силите, да отиде да го види. По-късно разбрахме, че това е хотел „Chocolat”, където освен, че има страшно много шоколадови неща и услуги, се предлага обучение по шоколад. Всички служители са минали през такова и могат да отговарят на всякакви въпроси, свързани с шоколада. Естествено аз лично много съжалих, че ме домързя да се разходя до там.

В тази част на острова по принцип е пълно с подобни хотели. Особено на едно хълмче, което има директна гледка към двата питона, от другата страна на Суфриер. Там се намират хотели номер 1, 3 и 6 в света. Едни от най-скъпите на планетата. В тези хотели няма телевизори и се спазват специални правила, като например са забранени всякакви телефони, пейджъри и т.н. Ако искаш може, да си ги ползваш в стаята, но никъде другаде. Но реално ти нямаш нужда, да излизаш никъде, защото всички стаи си имат двор с инфинити басейн и всички имат една и съща гледка – към питоните. Стаите нямат стена от към двора и басейна и реално си спиш на открито.

След разходките

най-накрая отидохме и на плаж,

а после се изкъпахме в една от общите бани на хотела, където имаше невероятни шампоани, гел-душове и лосиончета. За първи път от 11 дни миришехме на толкова хубаво и се чувствахме като цивилизовани хора.

По залез слънце

отново се събрахме на сепаренцето в кафето, където пристигна някакъв саксофонист. Той седна на оградата от към плажа, така че да е между клиентите на заведението и залязващото слънце и започна, да свири. Беше невероятно. Хората в този хотел определено си знаеха работата и как да изпипват най-малките детайли.

След като слънцето залезе, ние най-накрая си тръгнахме от това страхотно местенце. Тази вечер трябваше да стигнем най-северната част на острова и там да чакаме подходящо време за последния сериозен преход до остров Мартиника

Това плаване се оказа едно най-страшните, които имахме.

Излезе силен вятър, бурно море, заплетоха ни се едни въжета и какво ли още не. После намерихме и разни риби на палубата. В полунощ успяхме да стигнем благополучно в марината Rodney Bay. Намерихме си местенце, да си вържем лодката. Толкова здраво я вързахме, че за първи път от 11 дни катамаранът не се клатеше изобщо. Едвам успях да заспя. През цялото време бях в очакване и напрежение, че всеки момент лодката ще се люшне, ще се разклати. Но това така и не се случваше и тя си стоеше неподвижно.

Ден 12:

Първата ни работа на сутринта беше, да намерим заведение с контакт, където да заредим всички телефони, фотоапарати и компютри. Напълнихме торбата с кабели, разклонители и всякакви джаджи и тръгнахме, да обикаляме заведенията на марината. Намерихме една италианска пицария, където разпънахме оборудването и седнахме да закусим. След като всички батерии бяха готови, тръгнахме на разходка из града. Оказа се супер шарено градче, подредено и спретнато, доста цивилизовано, с обилно заредени хипермаркети и молове. Нищо общо с всичко, което бяхме видели до сега.

В един от моловете

Накрая случайно

попаднахме на един плаж,

където решихме да останем следобеда. Самият плаж беше съвсем обикновен и посредствен, по нищо не се различаваше от нашите в България. Беше пълно с кафенца, заведенийца и хотелчета. Изобщо вече се усещаше, как нашето екзотично приключение е към своя край.

За вечеря намерихме един страхотен steak-house, след което се прибрахме на катамарана.

Пържола от акула

Още не си бяхме легнали, когато на лодката ни дойде един неочакван гост – едно много сладко черно коте, което учудващо се чувстваше като у дома си, влизаше да души и проверява навсякъде.

Ден 13:

На сутринта установихме, че котето не си е тръгнало – намерихме го да спи на земята в кухнята, свито на кълбо. След като се събуди, започна да мяуче жално за храна и вода. Дадохме му едни наденички, които бяхме пекли преди няколко дни на скарата, след което то се успокои и си тръгна.

Този ден трябваше да направим нашия последен преход до остров Мартиника. Планираното тръгване беше по обяд, за да можем поне един път за тези две седмици плаване, да пристанем по светло на мястото, където отиваме. За това имахме малко време да се разходим като за последно. Разбрахме, че

на същата марина е закотвен корабът „Черната Перла“ от филма „Карибски Пирати“

и веднага отидохме, да го видим. Доскоро е бил използван за туристически разходки в морето, но явно вече не е толкова надежден и бяха решили, да го направят на бар. Когато ние отидохме, течеха ремонтни дейности, беше пълно с майстори и строителни материали навсякъде. За щастие ни позволиха да се качим и да си направим няколко снимки.

Черната Перла

Този човек продаваше плодове, но се беше накичил с всякакви знамена. Българско нямаше, но го знаеше точно какво е!

В 12 ч. точно опънахме платната и

потеглихме за Мартиника

Както беше по план, пристигнахме доста преди залез слънце и тръгнахме да търсим бензиностанция, да заредим лодката, понеже както е при колите под наем, така и при лодките трябва, да се върнат с пълен резервоар. Чартьорът обаче нещо ни обърка и ни прати в един огромен залив, където загубихме почти 2 часа, за да установим, че няма къде да заредим.

Остров Мартиника

В търсене на бензиностанцията

И така за съжаление последният ни опит, да направим поне едно приставане по светло за тези две седмици се провали.

Пристигнахме в Le Marin

и тръгнахме, да си търсим място. Но понеже не сме много маневрени, а коридорчетата са малки, изпратихме двама човека с дингито, да търсят място. След известно време дингито се върна с гребане, горивото им беше свършило, а навън отново се изсипваха кратки проливни дъждове.

Намерихме мястото и започнаха мъките по приставането на едно супер тясно място между две лодки. Наложи се абсолютно всички да се включим. Едни държаха кранци, за да не одраскаме лодката в съседната и търчаха от един борд на друг. Други бяха хванали едно въже и дърпаха дружно, за да приближат катамарана, трети отговаряха за това, да не се ударим в кея, но и да се приближим достатъчно, за да можем да слизаме и да се качваме после. Все пак след два часа задружни усилия направихме най-перфектното приставане. За награда си сготвихме най-вкусната паста, този път със сладка вода и седнахме за една последна вечеря на борда на нашия катамаран.

Ден 14:

Сутринта имахме доста задачи, които трябваше, да свършим за много кратко време.

• Първо, трябваше да изчистим катамарана, за да не ни глобят,
• второ, трябваше да излезем от марината, да намерим бензиностанция и да заредим с гориво и
• трето, в 10 ч. точно трябваше да сме пристанали обратно на Le Marin, за да предадем лодката. Ако закъснеем дори 1мин имат право, да ни глобят.
• Четвърто, трябваше, да се молим, да не намерят никакви щети по лодката, които да ни вкарат в още разход.

И така, в 8 сутринта настана голямото чистене. Всеки си беше хванал някаква зона по лодката и се занимаваше с нея. За нещастие, разполагахме само с две гъби, за това прибегнахме и към тоалетна хартия. После свърши сладката вода на лодката, което ни остави само с една чешма със солена вода, която се намира горе в кухнята. Започнаха да се разнасят тенджери, шишета и всякакви съдове със солена вода, надолу по каютите и обратно. Препаратите също свършиха, минахме на веро и сапун, които също свършиха и останахме само на солената вода. Отделно имахме няколко дребни щети, от сорта на счупен капак на тоалетна чиния, или дръжка на чайник. Добре, че бях взела моментно лепило, та след като поизмихме, тръгнах, да обикалям с лепилото и да замазвам положението.

През цялото това време и целия този хаос, лодката се придвижи до бензиностанцията, зареди с гориво и се върна обратно на марината. И точно в 10 ч пристигнахме! Е, не бяхме пристанали (което обикновено ни отнемаше по два часа), но чартьорът ни посрещна и помогна да завържем лодката за кея.

И така приключи нашето невероятно плаване в Карибско море

На бензиностанцията

Но забавните случки все още не бяха. След като разтоварихме багажа, струпахме всички сакове, раници, куфари и чанти в една пицария на марината, седнахме да умуваме, как да организираме остатъка от деня, понеже полетът ни беше късно вечерта. В крайна сметка чартьорът се съгласи, да си оставим багажите в офиса им до края на работното им време, което беше до 18:00. Горкият човек сигурно много съжали, защото барикадирахме персонала отвсякъде с купчини багажи, якета, ботуши (които вечерта трябваше, да си вземем с нас в самолета).

Една малка част от багажите

Междувременно наблюдавахме, как една нова група туристи се настаняваше на нашето катамаранче. Усещането беше странно, имайки предвид, че това беше нашия дом през последните две седмици и имайки предвид всичките ни преживявания, а сега го очакваха нови.

Нашият катамаран (по средата на снимката) отново на марина „Le Marin“, очакващ следващите туристи, които потеглиха още същия следобед

Решихме, да направим един последен плаж. Уговорихме се с един таксиметраджия, да ни закара до най-хубавия плаж на острова и след това, да дойде, да ни вземе в 17:20ч.

Плажът определено не беше лош, имаше палми, зелени поляни, ситен бял пясък и т.н. Но огромната разлика между Мартиника и малките островчета на юг беше, че това е част от Франция, съответно и от Европа. Плажовете са претъпкани от туристи (основно пенсионери), цените са супер високи, в заведенията и магазините говорят само френски и се държат арогантно и надменно с всеки, който не говори техния език.

Решихме, да си направим една разходка до края на плажа и да намерим барче, където да седнем. Оказа се, че след една точка на плажа, всичко след нея са хотели. И за разлика от мега-луксозния и скъп хотел, в който изкарахме целия пó-предишен ден, тук не ни разрешаваха, не само да влизаме в заведенията им, но не можеше дори, да се разхождаме на територията на хотелите. Един полицай ни пресрещна и ни отказа дори тоалетна да ползваме, като отказваше, да говори на английски. Затова се наложи, да се върнем в началото на плажа и там се настанихме.

С брат ми все пак решихме да направим втори опит и да стигнем края на плажа. Оказа се, че все пак плажната ивица е достъпна за всякакви хора и хотелите нямат право, да гонят желаещите да плажуват там, стига да не им ползват шезлонгите. Но на едно място се бяха много изхитрили – бяха изкопали пясъка до една сграда на хотела, така че да стане дълбоко вирче и да е трудно, да се прекоси. А във водата точно там имаше морски таралежи и ни беше страх да влезем. За това смело минахме през къщичките на хотела, където онзи зъл полицай ни фиксира отдалече и почна, да ни гони с колелото си. Бързо се ориентирахме и намерихме плажа, където този вече нямаше право, да ни каже нищо.

Разходката определено си заслужаваше, плажът беше много красив, с издялани от дърво най-интересни кресла, столове и легла, свободни за ползване на плажа.

На връщане естествено отново трябваше, да минем през хотела заради прекъснатата плажна ивица, където вече ни дебнеше полицая и ни гледаше на кръв.

Последни карибски слънчеви лъчи

Малко по-късно настана време, да се връщаме към марината. Събрахме си кърпите, взехме си довиждане с морето за последно и се запътихме към паркинга, където трябваше, да ни чака таксито. За наша изненада таксито го нямаше. А трябваше най-късно в 18:00 да сме на марината, защото тогава свършваше работното време на чартьора и багажът ни оставаше вътре и трябваше, да избираме между изпуснат полет или зарязани багажи. Това беше много напрегнат момент, всички много се притеснихме, но в крайна сметка човекът дойде в 17:45 и бързо ни върна на марината.

Изнесохме багажите от вън и се почна едно подреждане, къпане, простиране на мокрите бански и хавлии по саковете и т.н.

Накрая обухме ботушите и бяхме окончателно готови за пътя на обратно.

Отново на летището Карнавалните маски с тъга ни напомняха за всички преживявания и незабравими моменти, които имахме на това невероятно място…

За тези 14 дни преплавахме близо 400 морски мили, посетихме 11 острова (някои по два пъти), 4 държави, минахме 9 митници; видяхме акули, делфини, летящи риби, светещи медузи, маймуни, колибрита, игуани, пеликани; посетихме карнавали, вулкани, джунгли; ядохме банани и кокосови орехи от палмите и какво ли още не. А през цялото това време на всички острови и по радиото на лодката пускаха един местен хит, който така добре описваше нашето приключение: „We Ready For The Road”:

Край

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

*Което всъщност е правилното и ужасно неромантично название на Санта Лучия – бел.Ст.

Други разкази свързани с Караибско (Карибско) море – на картата:

 Караибско (Карибско) море