Днес откриваме нова територия на нашия сайт – благодарение на Димитър ще стъпим на острова Света Елена, някъде толкова далече, че е било достатъчно, за да бъде изпратен Наполеон в изгнание! Наблюдателните ни читатели си спомнят, че вече бяхме на мястото на първото му изгнание – остров Елба, откъдето императорът успешно бяга. Днес обаче – няма да ни (им – на англичнаите) избяга.
Приятно четене:
Какво се намира на 4000 км на изток от Рио де Жанейро и на 2000 км на запад от aнголския бряг? Кой остров е придобит и експлоатиран от акционерно дружество с цел печалба?
Остров Света Елена
Уилям Бърчел е на възраст 24 години, когато напуска Англия в разгара на Наполеоновите войни, с идеята да припечели малко пари на острова. В рамките на три месеца обаче се скарал със съдружника си, кандидатката му за съпруга се залюбила с капитана на кораба, който трябвало да я доведе до него и той решил
да посвети живота си в класифициране на растения
Открил толкова ендемични, характерни само за острова, растения, че имал желание да раздели класификацията на две основни глави: за растения, растящи на острова и за такива в останалия свят.
За мен пък съществуват две групи хора:
такива, които са чували за остров Света Елена и онези другите, които освен че не са чували за него, ме питат защо съм решил да ходя чак до там.
Нещата стоят малко като с Еверест, самият връх е метър на метър парче лед, стърчащо в разреден кислород, който не става за дишане, но това не спира стотици хора да хвърлят луди пари и да спят в ледени палатки, катерейки седмици наред с 30 килограмови раници за да стигнат до там.
Моето пътуване до Света Елена
беше далеч по-комфортно, след като минахме Намибия на длъж и шир, хванахме самолета на СаутАфрикан от Йоханесбург, където комфортно се настанихме в кожени седалки, сервираха ни храна два пъти и напитки без ограничение.
При добро време в рамките на 6 часа щяхме да сме на острова.
При добро време.
Това с доброто време е толкова болна тема, че трябва да отделя две изречения, въпреки че доста е писано вече. Преди 10 години британското правителство, което поддържа икономиката на острова с преводи от около 48 млн. паунда всяка година, решава
да съживи трафика към острова и започва да строи летище
Островът е вулкан, изгаснал преди 10 милиона години и теренът е доста стръмен. Избират крайче, което е извън резервати и хабитати и почват да насипват, милиони тонове камъни от континента, пренесени с кораб до пристанището и от там с камиони до площадката. След като заравняват площ, колкото за една писта с минимална дължина, тестват няколко самолета, но се оказва че заради насрещния вятър, какъвто в повечето случаи вятъра там е, пистата не е достатъчно дълга, за да спре един средно голям самолет. В следствие, всички надежди за съживяване на туризма угасват.
През 2016 oбявяват летището за най-безполезното в целия свят
СаутАфрикан решава да пробва със 70 местни Ембраер, които обаче трябва да кацнат по средата на полета, на брега на Намибия, за да заредят резервоара максимално, така че ако се окаже, че кацането на острова не е възможно, да имат гориво да се върнат обратно. По тази причина на отиване полета е 6 часа, докато на връщане – малко над 3.
Та, бяхме се приготвили за инфарктно кацане, но всичко мина толкова леко, че не разбрахме че сме кацнали.
Посрещнаха ни доста мило, половината остров се беше изсипал на летището
На имиграционните власти трябваше да покажем билет за връщане, кредитна карта или пари в брой и медицинска застраховка, взеха и 20 паунда такса за обработка на документите, все пак трябва да избиват разходите за пистата.
Излязохме първи в залата за посрещачи. Стив и Деби, нашите хазяи, ни чакаха с табелка в ръка, приятна двойка на средна възраст.
Населението на острова
е коктейл от потомци на индийски работници, бивши роби от Намибия и Мадагаскар, както и английски войници, изпратени да служат на острова, които след време са се слели с местните в един приятен за окото микс.
В рамките на няколко километра до бунгалото, което бяхме наели, пейзажа се смени няколко пъти – от голи базалтови скали през тучни зелени ливади като в Англия, до тропическа растителност в няколко долини, които лежаха скрити от вятъра.
Настанихме се в студено бунгало с две спални, кухня и хол. На масата лежеше плик с нарязан хляб, а в хладилника маргарин и парченце кашкавал. Изсмях се наум на жеста, но скоро щях да го оценя подобаващо. В магазина до нас имаше доста продукти, дори прах за пране на български, но никакви пресни продукти – само кексове, шоколади, консерви и замразени продукти. Попитах касиерката по принцип ли нямат плодове, зеленчуци или хляб, тя отговори че корабът от Англия е закъснял с два дена и за следващите два дена няма да намерим нищо прясно, в който и да е от магазините.
Купих замразена пица и няколко шоколада с ром и стафиди, но хлябът на Стив и Деби и парчето кашкавал ни спаси от гладна смърт следващите два дена. Привечер стана ясно, че телефоните ни няма да намерят обхват след няколкочасово търсене. Оказа се обаче, че и безжичен интернет няма почти никъде, а там където има наличен, предлагат достъп срещу 3 паунда за 30 минути. 30 минути са доста време, но не и когато един мейл се зарежда минути наред. Така решихме официално да изкараме една аналогова седмица на острова и да не си купуваме достъп до интернет.
За вечеря хазаите ни препоръчаха
Анс Плейс,
приятна тераса в градината на замъка, където сега се помещава администрацията на острова. Стивън ни докара до града и ни остави пред заведението. Ан я нямаше, но ни посрещна вероятно сина й, пълен младеж между 19 и 30 видима възраст. Менюто беше скромно, предимно риба. На тавана на заведението бяха опънати флагове от цял свят, както национални, така и на футболни клубове или градове. Българския флаг с мъдреше до този на Фолклендските острови, с които, както е известно, ни свързва братска любов.
Тук трябва да спомена, че
офертата от хотели и заведения е скромна
Хотелите се броят на пръстите на едната ръка и само един от тях е наличен в booking.com. (към днешна дата са 6 – бел.Ст.)
Цената на двойна стая започва от 200 паунда на вечер. Препоръчвам сайта http://sthelenatourism.com/where-to-stay/ където са събрани контактите на всички, желаещи да печелят от туристи. Цените са около 30-50 паунда на вечер за самостоятелно бунгало или стая в къща, но имайте предвид, че интернета е скъп и може да отнеме седмица преди да получите потвърждение от съответните получатели на вашето запитване.
След като хапнахме, излязохме да се разходим.
Единственият град на острова – Джеймстаун
е построен в урвата, която е издълбала една река по пътя си към океана и по тази причина има само една дълга улица, която тръгва от пристанището и пълзи леко нагоре успоредно на реката, разделяйки се на две главни улици на около километър нагоре, по една на двата бряга. Тротоарите бяха пълни с хора които пиеха, пушеха и се поздравяваха, изглеждаше много приятно.
Както Стив ни обясни по-рано имаше два начина да се върнем обратно до бунгалото – или с кола по пътя, който беше толкова тесен, че беше забранен за пешеходци, или пеша по
стълбите наречени Джейкъбс Ледър
Това е въжен лифт за превоз на стоки от пристанището, задвижван от магарета до преди 50 години, сега е останала само спомагателната стълба с 699 стъпала. Тъй като нямахме кола, избора не беше труден – щяхме да катерим стълбата. Броя на стъпалата не ме уплаши, но височината на отделните стъпала беше до 30 см.
Бързо разбрах, че катеренето не може да се прибързва и че няма да бием рекорда за катеренето им , който е само 9 минути. Вместо това, сядахме няколко пъти и се любувахме на светлините и хората долу. Накрая, плувнали в пот, успяхме да се изкачим за 19 минути. Улицата горе беше абсолютно тъмна и колите, които ни подминаваха караха доста бързо, та пътя ни по-натам до бунгалото качи адреналина ни още повече.
На острова реално няма много опции за развлечения
След сравняване на всички оферти, нещата за правене могат да бъдат класирани по следния начин:
- Разходка с кола – пътищата по правило за толкова тесни, че тези слизащи надолу трябва да направят път на качващите се. Единствено пътят от пристанището до летището е широк за две коли. Има турове с гайд, които траят около два часа и струват 30 паунда на човек.
- Разходка с лодка – в зависимост от вятър, дъжд и вълни, разходка започваща около 10 сутринта може да ви срещне с делфини, китова акула и птици гнездящи по скалите. Платихме 40 паунда на човек за разходка траеща 2 часа.
- Разходка на собствен ход – има доста добре маркирани пътеки, но някои от тях са изключително стръмни и необезопасени, така че не са подходящи за хора с фобии или в недобра физическа форма.
- Посещение на резиденцията и гроба на Наполеон – входна такса 10 паунда на човек.
- Плаж/къпане – има само един безопасен плаж с пясък, но в заливът е и товарното пристанище, където корабите разтоварват освен всичко друго и петрол и не изглежда особено привлекателно. Друг залив, в който може се плува, е Лемон Бей, но пътя до там е около 40 мин пеша или с лодка. Лотс Уайфс Пондс е третата алтернатива, представлява скални корита които се пълнят с вода при прилив. Пътя до тях обаче е 2 часа пеша в една посока, а пътеката е тясна и изключително стръмна.
- Ядене/пиене навън – дните, в които всичко е отворено, са петък и събота. Тогава има и хора по улиците до късно вечер. Понеделник до петък вечеря навън трябва да се поръча един ден предварително, с изключение на При Роузи, която за момента работи всеки ден. Основно ястие е 9 паунда, салата – 5, пица – 7, чаша вино – 4, а кафе 2.
И тъй, след среднощната разходка с риск за живота,
решихме че ни трябва кола
Стивън веднага се нави да ни даде форда на жена си, дизел, малко поизгнил, но втората му скорост се оказа супер мощна, което беше от голяма помощ за изкачване на стръмните улици.
Първо посетихме
резиденцията на британския губернатор
Посреща ни истерична лелка, като изтупана от някой британски сериал. Извини се, че губернаторът е на посещение до съседния остров Асеншън и поради това чистят, и няма да може да ни покажат навсякъде, както и да ни сервират чай със сладки (и да ни вземат 10 паунда). Отговорихме че е съвсем ок. В кратце, къщата е добре обзаведена двуетажна вила и има мебели от времето на Наполеон, та и отпреди това. Снимки на кралското семейство са подредени по ранг и по поколения в приемната и към гостните. Кралското семейство обаче не е било особено заинтересовано да си посещава острова, последно принц Андрю, най-малкия син на Елизабет Втора, наминал за ден през 1984, но спал на яхтата си.
Окосеният двор пред резиденцията пък е дом на
Джонатан, гигантска костенурка,
която не го е напускала през последните 183 години. Господинът изглеждаше в завидно добро здраве, похапваше трева, зяпайки ни безразлично. Може би беше късоглед.
Снимахме се и се разделихме с лелката, като й обещахме да пуснем мълвата за Св. Елена като за топ туристическа дестинация (с днешния пътепис обещанието е изпълнено – бел.Ст.)
След резиденцията, решихме да се разходим до
скала, която се казва Турския фес
Паркирахме на края на една уличка и от там вървяхме няколко километра, докато стигнахме равна площадка, от която се виждаше трапецовидната форма на скалата.
В обратно посока пък се виждаше
началото на летищната писта
Решихме да се върнем по друг път и след поредица от грешни завои, излязохме на път, който го нямаше на картата ни от 1986 година, но пък от който се виждаше склона под летището, фантастично оцветен като дъга, всеки конус в различен цвят.
Вечерта решихме да пробваме
ресторанта на Роузи,
но слязохме с колата, за да не се излагаме отново на риска да бъдем прегазени по пътя за обратно, когато щеше да е тъмно.
„При Роузи“ беше триетажна къща, отворила врати през 2017 година, едно от най-новите заведения. На третия етаж имаше караокебар с трима клиенти, който се деряха на Марая Кери, а в ресторанта долу нямаше никого, та се наложи се да се покашлям, за да събудя Роузи, която беше заспала на един стол.
Роузи беше определено с индийски произход, някъде между 34 и 52 годишна и прибавяше „скъпи“ в края на всяко изречение. Поръчах си гръцка салата и пържени картофи, но инак имаха местна риба от по-интересните предложения и пици от по-малко интересните. Спонтанно реших, че джин с тоник би трябвало да се връзва на един английски остров и си поръчах един. Роузи дойде с една ниска водна чашка, ни лед, ни лимон, но пък пропорциите явно бяха точни, защото вкуса беше доста приятен.
На следващия ден посетихме
резиденцията, в която Наполеон е прекарал последните си години
Противно на всеобщата представа, че човек в изгнание е самотен, с Наполеон тръгват за Света Елена не по-малко от 16 човека. Богатството му, което се измерва в милиарди евро днешни пари, очевидно е имало особено притегателна сила. Говори се, че в крайна сметка някой от обкръжението не го е дочакал да умре от естествена смърт, а е прибавил арсеник към вечерята му, нещо което се потвърждава от факта че трупа е напълно запазен, когато го изравят 30 години след смъртта му, за да го преместят в Париж.
Английският губернатор, който посреща групичката на острова, е бил пословично враждебен към императора и правил сцени при всяко едно оплакване от страна на французите, намалявайки бюджета им със всяка изминала година, така че Наполеон трябвало накрая да плаща на готвачи и градинари от собствения си джоб. Докато резиденцията се строяла, Наполеон и компания обитавали малка прокиснала от влага къща, в която плъховете се прескачали един друг без страх от обитателите.
Това, което видяхме, е резиденцията, в която той обитава последните си години.
Резиденцията и градината на собственост на Франция,
та след евенутален брекзит, не е ясно как ще е с достъпа. В една от стаите срещнах и музейна уредничка, която се оплака от китайските туристи и от цените на зеленчука, нарастнали значително след замяната на кораба със самолет и то не с пенсове, а с паунди!
Кулминацията на престоя би трябвало да бъде разходката до
Лотс Уайфс Пондс
Както споменах, това са скални корита, които се пълнят с вода при прилив и са дълбоки до два-три метра, така че човек може да се гмурка и да наблюдава риби, раци и друг морски добитък.
Предварително ни предупредиха да не слизаме до морския бряг с колата тъй като пътя е толкова стръмен и тесен, че няма да можем да вземем завоите. Така паркирахме при една църква и извървяхме около километър и половина надолу до морския бряг. Тук имаше каменен плаж и каменни огнища, вероятно за пикник. От морския бряг щяхме да вървим по пътека нагоре и надолу около час и половина, преди да стигнем езерцата на жената на Лот. Пътеката започна добре със зиг-заг и изкачване около 250 м над морето, след което слязохме в урва и започнахме изкачването към следващ по-висок връх. Тук от върха се разкри спираща дъха
гледка към Жената на Лот
Това е огромна скала, вероятно изхвърлена от вулкана преди милиони години и застинала във формата на човешки торс и глава. Почувствах се като Билбо Бегинс на път да хвърли пръстена в горящия вулкан.
Този път пътеката следваше изивките на урвата хоризонтално и точно, преди да излезе на следващата площадка, пътеката се беше сринала от дъжд или разместване на масите така, че човек трябваше да прескочи около половин метър и да се приземи на пространство не по-широко от 25 см , с отвесна ронеща се скала отдясно и нагоре, и със свлачище под почти прав ъгъл отляво и около 300 метра надолу. Аз скочих преди да съм регистрирал опасността на всичко това, което описах, но моя приятел Даг страда отвреме на време от пристъпи на страх от високо и не можа да се насили да скочи. Седна на пътеката с крака провесени над свлачището, отвори някаква книга и ми каза, че ще чака да се върна. Аз продължих, без много да мисля и с по-бърз от дотогава ход, надолу и надолу по пътеката.
Пейзажът изведнъж се смени към пясък и пустиня, обувките ми затъваха в пясъка, а бях все още на 200 метра над морското ниво, много нереално. От другия край се разкри и последния зиг заг до езерата. Направих снимки от високо.
Изведнъж се сепнах, че Даг може да е получил по-сериозен пристъп отколкото иска да покаже или пък да се е опитал да прескочи и да е паднал в урвата. Веднага си проверих телефона, но мрежа нямаше вече четири дена. Което означава, че не мога да звъннна и на спешна помощ. Сърцето ми се разблъска, веднага изплуваха картини, как обяснявам на техните на погребението му, че съм го оставил сам да седи на урва с пристъп, а аз съм отишъл да си се къпя.
Пътят наобратно изведнъж се оказа по-стръмен и по-дълъг отколкото го помнех, плувнах целия в пот, какви ли не мисли вече тичаха из главата ми, а отгоре жената на Лот като огромен съдия ме наблюдаваше от всеки ъгъл. Стигнах камъка зад който беше свлачището и от задъхване даже не можах да извикам името му, викам ей сега ще получа някой топлинен удар и той няма да може да извика помощ и аз ще умра всред камъните.
В тая форма се появавам иззад скалата, а той седи и си чете и даже не вдига очи и чак като сядам на пътеката и камъни се посипват в урвата, той вдига поглед и си викам: „Ебаси щастието, че на никого нищо му няма!“
Показвам му снимки от локвите и веднага се съгласяваме, че нищо не е изпуснал. След това моментално тръгваме обратно към залива с камъните и барбекютата, където се мятаме във водата, само да установим, че влачи навътре със силата на цунами-вълна, почти се давим, но успяваме да се издърпаме един-друг обратно на брега и седим без никой нищо да каже доста дълго, трябва ни време да обмислим това два-пъти-близо-до-смъртта изживяване.
Тръгваме бавно нагоре, склона е ужасно стръмен, а аз се чувствам смачкан и изведнъж от нищото изниква един син лендроувър и приятен младеж ни пита, искаме ли да ни качи догоре. Оказва се, че това е Арън, на около 25 години, с жена си, които гледат зеленчуци долу до плажа, тъй като се събира дъждовна вода и е влажно. Арън кара и туристи с лендроувъра, гледам как умело върти волана, на по-стръмните се налага да спре напълно и да прави по 2-3 зиг-зага напред и назад, за да вземе завоя. Отговарям му, че сме паркирали колата току до ей оная църква и благодарим много за превоза, при което на излизане успявам да закача със задния си джоб пластмасовото покритие на езика за колана и го откъртвам нацяло, те чуват шума и се обръщат, но пластмасата я няма никъде и те не успяват да реагират, какво не е наред и ми се усмихват. И аз се хиля и искам да потъна вдън земя, а те стоят и нещо си говорят вътре и сочат седалката, докато аз бавно вадя ключовете на форда на Деби и се намъквам вътре. И си мисля, така е то, както баба обичаше да казва – няма ненаказано добро.
В остатъка от периода, повтаряме вече изброените забележителности, караме надолу и нагоре с форда на Деби, усъвършенствам тръгването от ръчна спирачка на стръмни наклони, ядем и пием при Роузи, успявам да купя две книги от библиотеката и да ги изчета, нещо което не се беше случвало от навлизането на интернет в живота ми.
Мисля често за приоритетите ми в живота и към края на престоя решавам твърдо, че оттук насетне приключвам с пътуванията на дълги разтояния, пътувания в които целите ми са Места и Неща и ги заменям с такива, в които ще срещам Хора.
Автор: Димитър Драганов Снимки: авторътBooking.com Booking.com
Други разкази свързани с Атлантически океан или писани от Димитър Драганов – на картата:
Атлантически океан, както и Димитър Драганов
Booking.com
