Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад, преминахме през пустинята Лут и стигнахме до остров Кешм в Ормузкия пролив, разгледахме остров Кешм и тръгнахме обратно, минахме през Шираз и Персеполис, за да разгледаме днес Исфахан.

Приятно четене:

Исфахан

част осма на

Из Иран

Исфахан – Азна, 300 km

Когато се събудих на сутринта, мистър Мехди още спеше, така че аз се възползвах от възможността да си направя записки за всичко, което бях преживял тези дни. Всъщност така и не ви казах защо го наричам така. Отговорът е много прост – когато се запознавахме, аз се представих като Бо, за по-лесно, а той започна да се обръща към мен с „мистър Бо”. Как само звучи, а?

Та, малко след това се събуди и мистър Мехди. Беше много щастлив, защото предишната вечер беше намерил преводач на телефона си. Вече щяхме да общуваме много по-спокойно, или поне така си мислехме.

Здравей, машинен превод! Само ти можеш да споменеш думата „капитализъм“, когато иде реч за закуска

Докато се усетя, домакинът ми вече се бе развихрил в кухнята – 5 минути по-късно хапвахме чуден омлет с подправки и айрян. Който там наричат „дуук”. Това, което ме учуди, бе цветът на черупките на яйцата – снежно бели. Да бе, на иранците яйцата са по-бели от нашите!?

Тъкмо хапнахме, когато при нас дойдоха сестра му и малката му дъщеричка:

След като си направихме няколко снимки, аз и мистър Мехди тръгнахме към паркинга. Предишната вечер се бяхме разбрали, че днес ще ми покаже забележителностите на града.

Когато стигнахме там, видях, че моторът беше завит с някакъв чаршаф. Оказа се, че той бил помолил брат си да направи това предишната вечер, минавайки оттук на път за вкъщи. Нямаше как да не оценя жеста!

И така, първата забележителност, която ни беше по път, беше

мостът Алаверди Хан, познат повече като Си-о-се-пол

Той е най-дългият от единадесетте моста в Исфахан и има цели 33 арки.

Г-н Мехди имаше набито око за детайлите и интересните ракурси, а когато искаше да ме снима някъде, казваше: „Stop… Shutter!”.

Така и не разбрах откъде знаеше втората дума. Ако въобще знаеше значението ѝ в сферата на фотографията.

Преди да продължим разходката си, трябваше да пробваме следното питие:

Беше нещо като подсладена вода на вкус, с всички тези черни семчици, изглеждащи като мухлясали. Приятно и освежаващо, без да е нещо особено.

Следващата ни спирка бе край

моста Хаджу,

който вече ви бях показал.

Тук имаше доста ученици, които се занимаваха с какво ли не.

Мостът, между другото, разполага и с покрити площи, които помещават кафенета, книжарница и т.н.

Мехди силно настояваше да ме снима до това или онова, а аз нямах нищо против. Все пак в противен случай надали щях да имам снимка с този величествен лъв:

Оттук нататък продължихме към

„Наш-е-Джахан“,

известен също така като

Имамския площад

За целта отново се лепнах зад стоповете на Мехди, докато не стигнахме до един платен паркинг на гърба на сграда в централната част на града. Там оставихме возилата и взехме по един велосипед под наем. Колкото и недобра да ми се виждаше идеята да поверя паспорта си в ръцете на човека зад гишето.

Първата ни спирка беше в

базара до площада

След това разгледахме отвътре двореца Али Капу, откъдето нямам снимки. За сметка на това пък ще ви покажа как изглежда южната част на площада, погледната от терасата на двореца.

Това е един от най-големите и внушителни площади в света. Той е построен през 16-ти век, а размерите му са 560 метра в посока север-юг и 165 – в посока изток-запад. В дъното на снимката е входът към шахската джамия, който можете да разгледате по-подробно на следващите снимки.

Вратичката отляво води към тази търговска уличка:

Но да се върнем към входа на джамията.

Най-после застанах пред всички тези сини плочки, които бях гледал само в далечен план на снимките на един куп мото пътешественици, минавали оттук. Замислих се само колко труд е погълнало изграждането на всичко това.

Чувството за мен бе наистина спиращо дъха. Не само заради изяществото на архитектурата пред мен, а и защото бях сбъднал една своя мечта.

Продължихме със сините си велосипеди към много уютно вътрешно пространство.

В единия му ъгъл стояха 5-6 жени с хиджаби. Много ми се прииска да ги снимам, но не се престраших да насоча обектива си към тях, а и трябваше да се приближа прекалено близо, което би привлякло вниманието им, и дори да нямаха нищо против да ги снимам, нямаше да получа кадъра, който си представях. Явно след като си набавих широкоъглен обектив, без който нямаше да бъде възможен горният кадър, трябва да продължа и с някакво дългофокусно стъкло именно за такива случаи.

Продължихме разходката си отново към търговските площи, откъдето се сдобих подаръчета за близките си. Тук магнити почти нямаше – не и такива, каквито бихте си представили, след като вече видяхте горните снимки.

След като свършихме и тази работа, отидохме в нещо като

заведение за бързо хранене

С риск да прозвуча грубо, там хигиената не беше издигната в култ, но все пак се доверих на избора на своя домакин, а и имаше доста други посетители. Менюто ни бе питки хляб, върху които мажехме някакъв, сякаш яйчен, сос с много странна консистенция. Така или иначе, не мога да си изкривя душата – беше вкусно.

Така неусетно

дойде време да се разделим с моя домакин

– мистър Мехди искаше да гледа речта на президента, която предстоеше да бъде изнесена по-късно на имамския площад, а аз от своя страна трябваше да продължавам по пътя си. Затова върнахме велосипедите и отидохме отново до паркинга.

След като приключи най-приятната обиколка на Исфахан, за която можех да мечтая, дойде време да отпътувам от града. Разглеждането на двореца Чехел Сутун, гранд базара и джамията Джаме останаха за следващия път.

Предвид че 16 ч. минаваше, беше ясно, че отсега нататък няма да измина кой знае какво разстояние, но все пак трябваше да продължа напред.

Бях решил, че ще пропусна разглеждането на комплекса Чога Занбил и един от най-древните градове в света – Суза, затова

се насочих към Бисотун

Това щеше да ми спести близо 460 km. Знам колко глупаво звучи това само по себе си, но ако някога сте пътували сами за по-дълго време, навярно сте усетили какво е чувството да ви залипсва домът. Пък и се бях преситил вече с разглеждането на забележителности, трябваше да остане нещо и за следващия път.

Още щом

напуснах пределите на града,

пътят започна плавно да се изкачва нагоре. Така на здрачаване вече бях на повече от 2000 м.н.в., за което отново се оказах неподготвен.

Пътят продължаваше да се вие плавно, а аз вече се чудех къде ли ще нощувам този път. Това, което ме изумяваше, бе упорството на шофьорите. Въпреки че мракът вече ни бе приклещил в хладната си прегръдка, никой не включваше проклетите си фарове. Ще речеш, че не иранци, а чистокръвни габровци шофираха тук, пестящи я от ток, я от ресурс на лампите!?

На изхода на едно градче реших да спра за един бърз чай, който да ме тонизира. Докато си налея чая, вече бях обграден от местни апапи. Това, случващо се в мрака, разцепен само от лампите на уличното осветление, не ме караше да се чувствам особено спокоен, дори напротив. Единият от тях говореше бегъл английски и ми обясни, че хората искат да ме подслонят, но идеята не ми се виждаше никак добра, затова приключих чая си по-бързо от планираното и продължих нататък. Искаха да изцедя предавките на тръгване, но това естествено нямаше как да се случи, най-малкото защото не бях в настроение за това.

По традиция се лепнах зад един автобус, чието темпо можех спокойно да поддържам. В миг обаче забелязах, че оставащото ми разстояние до следващата точка на навигацията се промени от 260 на 320 km. Ясен признак, че по мнението на Navitel съм объркал пътя. Бях в околността на

градчето Азна,

така че се върнах до изхода му, където пътят бе добре осветен от уличните лампи. Изгасих двигателя и започнах да гледам ту хартиената разпечатка на маршрута си, ту дисплея на „навигацията“.

Тъкмо бях решил какво да правя, когато при мен

на велосипед се появи Али

Познанията му по английски бяха ограничени, но това не му попречи да ме покани у дома си. Съгласих се, запалих отново двигателя и тръгнах след него. Три минути по-късно вече бях в двора на къща, намираща се много близо до този път. Там се бяха събрали негови роднини и приятели.

Докато паркирах мотора и свалих екипировката си, ми бе връчен голям резен диня

Едно от момичетата там знаеше английски, което бе огромно облекчение за мен. Най-после щях да общувам с някого като нормален човек – без да жестикулирам като разярен италианец след футболен двубой. Тя ми разказа, че е от Техеран и е тук на гости. След като отговори на повечето ми тъпи въпроси (включително и за иранските яйца – каза, че имат и нормални, с кремав цвят), сподели и

колко трудно за иранците е получаването на виза за напускане на страната,

дори временно. Обърнато ми бе специално внимание и за това, че хората по тези земи са Лури. Разпределението на населението по етнически признак можете да видите на следната карта:

След като хапнахме, по традиция върху черга, постелена на бетонната плоча пред къщата, дойде време да тръгваме. Все още нямах никаква идея какъв точно е планът. Всъщност отидохме в един закрит басейн на 5 минути от къщата, където домакинът ми и още куп негови приятели играха водна топка. Поканиха и мен да се включа, но не изгарях от желание, а и вече бях доста изморен, все пак минаваше 11, а аз по това време вече трябваше да съм заспал.

След като приключи физзарядката, се отправихме към дома на Али, където дойдоха също така и 3-ма от приятелите му. Всички се занимаваха активно със спортове – кой с плуване, кой с катерене, кой с колоездене.

Никой от тях не харесваше президента на страната

и го наричаха „хосаш мен“, каквото и да означава това. Докато хапвахме охладен ананас, обсъдихме маршрута ми оттук нататък, дадоха ми и разни допълнителни идеи, но те останаха по-скоро за някое бъдещо мое пътуване, понеже вече следвах стриктно маршрута си към дома.

Минаваше 1 ч., когато се отправих към леглото си в другата стая, а те останаха да си говорят.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Booking.com

Booking.com

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:

Booking.com

Коста Рика:

Booking.com

Мавриций:

Booking.com

Booking.com

Завървшме пътуването на Любо до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турция, продължихме към Техеран, стигнахме до Язд и Персийския залив, после тругнахме обратно в посока Персеполис и Исфахан.
За последно прекосихме северен Ирак, а днес – с две нощувки по пътя – ще прекосим Турция по пътя за България.

Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част шеста

Турция – Мардин и Сафранболу

Ден 14
Решихме днес да влезем в Турция, след като разгледаме древното градче Акре. Мислехме да гледаме и каньона Равандуз, както и градчето Амеди, но бяхме вече доста изморени от постоянните проверки на военните и подозрението към смачкания багажник, който не се отваряше. Така че съкратихме малко престоя.

Тръгнахме рано сутринта и като пристигнахме в

Акре

беше спокойно и приятно за разходка. Наистина мястото си заслужава да бъде посетено. Емблематично е за района, а и старата архитектура на фона на скалистите планини наоколо много му отиваха. Помотахме се, поснимахме, ядохме някаква местна гозба, която беше доста вкусна и тръгнахме към границата през градовете Дохук и Захо.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Спряхме при едни военни да попитаме за пътя. Да, този път ние спряхме при тях по желание. Тук не можеш винаги да караш по табели или GPS, защото те те водят по главните пътища, а в нашия случай към Мосул, който е препоръчително да бъде избягван като не особено стабилен. Особено за чужденци. В тази част военните сякаш по-малко се интересуваха от нас. Даже на няколко пъти дори не ни спряха, а само ни помахаха или се здрависаха с нас. Вероятно, защото решаваха, че сме се отправили към границата и излизаме от страната им.

Интересно беше, че на няколко места видяхме бензиностанции с километрични опашки. Явно нямаше бензин и всички чакаха. Добре че ние не разчитахме на тях. В Ирак бензина беше около 1,45 лв сякаш, но спомените ми не са така ясни и не съм съвсем сигурен.

Малко преди границата все пак имаше бензиностанция, на която нямаше проблем с горивото и допълнихме резервоара преди влизането в Турция.

Стигнахме

границата Ирак – Турция,

която е след град Захо и се подготвихме за предстоящите предизвикателства, а такива не липсваха. Ще засегна

някои основни елементи от преминаването

От иракска страна

паспортният контрол и изходните печати бяха мигновени.

След това някакви такси, които не разбрах за какво са – около 50 турски лири. Там ми взеха и временните документи за колата, които бях получил на границата при влизането. После още някаква проверка и бяхме готови

да минем по моста над реката

и да се заемем с

турските формалности

А там ни разкостиха.

Един кюрд, който живее в Германия ни насочваше къде какво да правим. Човека каза, че този маршрут го пътува 3 пъти годишно и всичко му беше ясно. Трябва само търпение.

Започнахме с изваждане на целия багаж и внасяне на ръка в близкото помещение, където всичко минава през скенер.

После се минава щателна проверка на колата. Това на нас ни отне много време, защото носехме наистина бая багаж и провизии поради спецификата на пътуването ни.

Последва товарене обратно в колата.

Това беше само предварителна проверка. Отидохме на митница.

Оттам ни изпратиха на рентген. Там пращаха всички автомобили, които не са с турска регистрация. Имаше 11 коли пред нас, а чакахме около 2:20 часа да минат. Трябваше отново всичкия багаж да излезе от колата през седалките, но поискаха и багажника да бъде отворен. Обясних човешки, че това няма как да стане поради очевидни причини и човека за щастие се оказа разбран.

Минахме рентгена и после пак една бърза проверка на автомобила. Натоварихме обратно всичко и се върнахме на митница.

Оттам ни пратиха за проверка в полицията. Тръгнахме да я търсим.

Попаднахме на медицинската служба, от която се оказа, че тук май имат нужда. Мога да си представя дори повече от ден чакане на тази граница, ако колите са много.

Седиш на жега над 40 градуса и чакаш. За да онагледя колко топло беше ще кажа, че докато чаках на едно гише, от козирката над мен, която се намираше на около 7 – 8 м височина, се облекчи един гълъб върху главата ми. Докато материала изминаваше тези 7 – 8 метра път до главата ми, цялата вода се изпари и на главата ми просто тупна едно сухо парче и падна на земята. Чак не ми се вярваше, че не ме омаза изобщо.

Та така от медицинската служба една мила жена ни заведе в полицейския участък в съседство. Там се държаха съвсем професионално. Направиха си нужните проверки като искаха да разгледат и фейсбук профили на тези, които имаха, за да преценят що за хора сме. Минахме и тази проверка.

Върнахме се на митницата, където казаха да минаваме към последния портал. Там бяха някакви киселяци, които ни гледаха пак сякаш сме извънземни. Искаха нещо, което не разбрахме какво. Обяснихме, че сме минали всички възможни проверки и, че ако има още някаква да я дават да минаваме и нея и да си ходим вече оттук, че половин ден изкарахме на тази граница. Обяснихме отново, че сме туристи и се прибираме.

Най-накрая си получихме документите и

влязохме в Турция

Макар на 2000 км от България, някак се чувствахме почти у дома след влизането в Турция. Но пък вярно беше, че и тези части са доста по-различни от Турция, с която сме свикнали ние.

Пътят се движеше непосредствено до границата със Сирия

Спрях да снимам река Тигър, която разделяше Турция и Сирия.

Малко по-нататък пък граничната ограда беше непосредствено до пътя и от другата страна се виждаха сирийските населени места.

В град Nusaybin

се видя и самия граничен пункт, който предполагам в момента беше затворен. Иначе пътят се оказа приятен. Беше жътва и наоколо всичко беше обагрено в златисто.

На една бензиностанция при нас дойдоха кюрди да ни питат дали наистина сме от България. Странно им беше какво правим по тези земи. Малко преди отклонението за

град Мардин,

който беше и целта за днес ни спряха военни. Излязохме от колата с паспорти в ръка, а едно куче се вмъкна вътре и започна да души като лудо. Ние се направихме малко на луди и казахме, че сме били на преход из Иран като не споменахме нищо за границата, която бяхме минали преди малко. За щастие не разгледаха печатите в паспортите. Попитахме дали можем да спим някъде наоколо на палатка, но те категорично казаха, че това отсреща било Сирия и не било място за палатки. В този момент спря автобус с надпис Истанбул – Багдад и всички се втурнаха към него, а ние се изнизахме.

Завихме към Мардин с надеждата да си намерим закътано местенце,

но поради жътвата и оживлението се оказа не много лесна задача. Минахме през града и се спуснахме от другата страна на планината, където след известно търсене и обикаляне по едни черни пътища намерихме чудесно и закътано място. Беше вече тъмно, а наблизо се виждаха светлините на близкото село.

Тук хората бяха по-различни. Бяха с предразсъдъци, а може би и с право. Вероятно повечето бяха преживели много конфликти. На едно място малко преди да намерим това един човек ни видя да свиваме по черен път и ясно ни каза, че нямаме работа там.

Ден 15

Отново чудесна слънчева утрин. Днес вече не беше толкова жега. Подмотвахме се лежерно около лагера без бързане и се наслаждавахме на спокойната обстановка. След това събрахме лагера и се отправихме към

Мардин,

който беше съвсем близо. Градът не прилича на нито един друг турски град, в който съм бил. Прилича по-скоро на стар град от Близкия изток, изграден със светъл жълтеникав камък, а местоположението му на върха на едно възвишение, му придаваше особен чар. На юг като на длан се виждаше цялата равнина. Определено много интересен град с уникална атмосфера.

Седнахме да опитаме малко локални тестени изделия с чай в една пекарна. Търсихме бюрек, но уви тук не беше така популярен, както в западна Турция.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

След Мардин искахме да посетим т.н. Hive Houses в градчето Harran, но поради това, че пътят вървеше твърдо в посока Сирия се отказахме. Представихме си безбройните военни постове и проверки, които вероятно щяха да ни бъдат направени и да се налага да се обясняваме като ученици. С печати от Ирак в паспортите и в посока към границата със Сирия, щеше да се наложи бая убедително да повтаряме, че сме просто туристи и искаме да гледаме „Кошерните къщи“ в Харан.

И така решихме, че ни стигат толкова проверки за това пътуване. Наистина се бяхме поизморили от тях.

Преди обяд

потеглихме по направление Газиантеп, Адана, Аксарай, Анкара

Беше строг транзит, но това, което ми направи впечатление беше приятната природа, която започна да се разкрива около пътя. Определено се усещаше средиземноморския климат. От прозорците на колата

Адана

изглеждаше приятен и уреден град. Оттам започнахме да катерим на север към анадолското плато. Пейзажът премина от горист към тревист с красиви възвишения. Много е красиво в Анадола!

След град Аксарай

започна да се смрачава и кривнахме по един черен път сред поляните, за да си намерим място за лагер. Малко повече покарахме навътре по ливадите сред околните хълмове, но пък местенцето, на което се установихме беше прекрасно.

Наближаващият край на пътуването се усещаше вече доста силно. Имахме само още една нощувка след тази, преди да се приберем в България.

Ден 16

Продължихме в посока Анкара,

която транзитирахме и решихме да спрем само в градчето

Сафранболу,

което много прилича на нашите възрожденски градчета в стил Копривщица или Боженци. Къщите са в същия стил.

Safranbolu, Safranbolu, Турция

Трафикът обаче се посгъсти и предусещахме как без да искаме пак сме улучили края на Рамазана. В самото Сафранболу беше такава гъчканица и оживление, че някак се загуби чара на градчето. Поснимахме, наядохме се с едни огромни черници директно от дървото и се изнесохме набързо. Не можахме да го усетим много това място, макар да беше доста красиво градче.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Поехме в посока Истанбул

Валя доста, а колоните от автомобили бяха безкрайни. На около 120 км преди града решихме да отбием и да нощуваме, за да не се забием в някакво задръстване и да си отвисим до никое време. Намерихме изключително спокойно местенце сред едни тополи като бяхме добре скрити. Беше близо до магистралата и трафикът се чуваше цяла нощ, но в същото време предлагаше доста уют.

Последен лагер за пътуването

Не бързахме да лягаме, защото искахме да се насладим на тази вечер максимално. От утре пак ще сме затворници на града и бетонните кутийки, в които живеем.

Ден 17

Посока България

Трафикът беше доста по-добре от вчера, така че спирането тук беше мъдро решение. Сравнително бързо прецапахме през Истанбул по втория мост над Босфора и се отправихме към границата с България.

Решихме да минем през Лесово

(от турска страна търпеше реконструкция в този момент) уж, че било по-спокойно, а и надявайки се да не ни обърнат такова внимание като сме на по-второстепенен пункт. Да, ама не. Въпреки че излизахме от страната им

турците се постараха да минем през всички възможни проверки

Само дето не измислиха и някоя извън процедурите специално за нас. Още на първото гише последва въпроса – „Ирак“? след като видяха печатите с надпис „Habur“ в паспортите. Кимнахме в знак на съгласие и допълнихме, че сме туристи, които са минали само транзит оттам на път от Иран. Човекът не се трогна, а почна да звъни някакви телефони и оттам се

започна поредната гранична одисея

Започнахме с проверка на багажа, после рентген, после цялостно търсене с куче, което направи целия багаж в козина и

накрая завършихме в отдела за борба с наркотици,

където писаха някаква докладна, че не са открили нищо нередно. Така се търкулнаха едни незначителни 4 часа. От българска страна ни лук яли, ни лук мирисали казахме, че идваме ей тук от близките планини в Турция, надявайки се да не минем още една такава проверка. Нашите митничари приеха това за чиста монета и ни пуснаха по живо по здраво като само ни попитаха как са планините по турско. После такса дезинфекция и

вече бяхме на родна земя

Веднага след границата кривнахме към

село Лесово

и под една хубава сянка точно до табелата на селото направихме един обяд с последните останали провизии и бира. Малко позабравения вкус на кехлибарената течност се вписваше чудесно след преживелиците на границата и жегата.

След това всичко беше ясно – Елхово, Ямбол и София. Спряхме само да снимаме една лавандула, че така хубаво се лилавееше и нямаше как да бъде подмината без снимка.

Едно съвсем кратко заключение

Иран е чудесна страна

и препоръчвам на всеки, който има желание да я види да отиде скоро преди едни „доброжелатели“ да отидат да разбутат нещата и там под претекст, че отиват да проповядват „демокрация“.

Благодаря на хората, които срещнахме там за доброто им отношение към нас и за това, че спомогнаха за приятното изживяване.

Северен Ирак

е място, което може би няма да се хареса на всеки, а само на хората с по-авантюристичен дух. Но определено и там има какво да се види, както и да се усети атмосферата и ритъма на район, който се намира в следвоенен етап и сега се възражда отново.

За източна Турция

какво да кажа? Това е една различна Турция, която има много какво да покаже и определено я препоръчвам за посещение. Имахме перипетии през това пътуване, но когато нещата са поправими след време остават положителните емоции, удовлетворението от пътешествието и всичко, което те е обогатило през него.

А ето и малко статистика

на който му е любопитно.

• Изминахме 10 914 км и наляхме 849 литра бензин. Само в Иран минахме 5200 км, а в Ирак 564 км.

• Като разходи на човек ето как стоят нещата – 640 лв за пътни, храна, хотели и какво ли още не. 100 лв виза за Иран, 80 лв карнет за колата и 20 лв застраховка. Това е сметката на калпак като ние бяхме трима души. И туй то!

Беше едно пътуване изпълнено с емоции и незабравими моменти!

Край
Автор: Любомир Петров 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Booking.com

Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турция, а после продължихме към Техеран. Днес поемаме към Язд, Бам и Персийския залив. Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част трета

Язд, Бам и Персийския залив

Насочихме се на югоизток към

село Abyaneh или т.н. „Червено село“,

което е едно от най-древните в страната. Тук ми идва на ум да спомена

една специфика в иранската пътна инфраструктура,

която мога да оприлича на пълна идиотщина.

Често пъти на пътища, където се движиш с прилична скорост има поставени необозначени гърбици, които не са плавни и леки, а са високи, изровени и гадни. Вероятността да полетиш като изстрелян по рампа е голяма, а нощното каране стана невъзможно, защото иначе можеше да приключим набързо след полет от гърбица, та в някоя канавка. Иранците си бяха решили проблема като бяха задигнали колите с по една-две педи, за да могат да си подскачат спокойно по гърбиците, около които беше зверски изровено от чегъртали гърнета.

Друго нещо, което може да те изкара извън строя в Иран са безбройте камиони, които кръстосват из страната и които, когато решат просто минават в ляво и изпреварват. Това дали си рамо до рамо с тях и ги изпреварваш изобщо не ги вълнува, а че те изтикват от пътя си е съвсем в реда на нещата. Оправяш се, както можеш. Тази особеност, както и отвратителната смрад на дизел, която струеше от тях ме накара да ги намразя доста. 90 % от тях хвърляха плътна дизелова завеса зад себе си. След това лирично отклонение

да се върнем на село Abyaneh.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Плаща се вход, защото се води архитектурен резерват, но е някаква съвсем достъпна цена.

Самото село беше едно чудесно място,

без почти никакви туристи, което допринесе доста за общото възприемане на атмосферата там. Кръстосахме го надлъж два пъти, изпихме по една

иранска плодова безалкохолна бира

(ако това изобщо може да се нарече бира) и напазарувахме хляб от местната пекарна, оборудвана с глинени пещи.

В селото видяхме лозница, чието стебло беше с диаметър около 45 сантиметра. Никога не бяхме виждали толкова стара лоза. След това заредихме водните запаси и се отправихме да търсим място за бивакуване. Малко след селото един чакал притича до колата. Явно популацията им тук беше висока, защото цяла нощ слушахме странния лай, който издаваха.

Намерихме си чудно място зад една стара къща от червена кал точно до пътя. Беше закътано, равно и уютно. Имаше и дървета, така че соларният душ моментално беше позициониран, за да се изкъпем. В близост минаваше малка рекичка, но нямаше нашествия от гадни комари, което допълни идилията тази вечер.

Ден 7
Този ден ни чакаха бая километри

в посока Язд и Бам

Хубавото на Иран е, че макар да имаш да минаваш големи разстояния, гледките докато караш те обогатяват с впечатления. Понякога са пустинни, друг път са планински, а появяващите се тук-там населени места винаги имат какво интересно да ти покажат.

По пътя към Язд спряхме на два пъти да поснимаме стари американски камиони „МАСК“, които тук бяха в изобилие и изглеждаха толкова достолепно, че нямаше как просто да им обърнем гръб и да ги подминем. Получиха се добри кадри.

В

Язд

пристигнахме, когато жегата вече се беше поразвихрила. Вече бяхме в централен Иран и започваше да става осезаемо по-топло. Очаквах по-малко от този град, а се оказа много интересен. Оставаше ми се повече време тук. Градът, бях чел, че е един от най-древните в Иран и архитектурата в комбинация с малките улички са наистина впечатляващи.

• 

• 

• 

• 

След като разгледахме, на излизане от града отбихме от главния път и под сянката на едно полусухо дърво обядвахме. Наоколо се издигаха зидове от кал и слама, които обграждаха полусрутените постройки наоколо.

Пейзажът беше суров, горещ и някак почти постапокалиптичен

за окото на европейци пък било то и от източна Европа.

Продължихме към

замъка Райен,

който се намираше малко преди Бам. Пейзажът непрекъснато се променяше от пустинен към полупустинен като дори се появяваше и доста зеленина на места.

Пристигнахме преди мръкване и замъкът беше затворен, но с последните слънчеви лъчи го видяхме поне отвън. Беше огромен и впечатляващ! На снимките, които бях гледал не се добиваше представа за мащаба. Тъй като вече беше тъмно веднага след градчето свихме в една овощна градина и разпънахме лагера на поредното чудесно място. Наоколо имаше нарове, ябълки и черници, а по небето безброй звезди.

Ден 8

След закуска продължихме към Бам.

Бяхме в източен Иран

и започнаха да се мяркат табели за граничните градове с Пакистан и Афганистан. Усещахме, че вече сме далеч от вкъщи и сме близо до едни непознати страни обвити в предразсъдъци и свързвани с неприятни събития. В самия

град Бам

вида на населението сякаш тотално се промени. Повечето иранци са спретнати, светли и красиви хора. Тук всички бяха мургави и приличаха повече на афганци или пакистанци отколкото на иранци. Интересното тук е

крепостта Arg-E-Bam,

която представлява цял малък град построен от глинеста кал и слама. В момента течеше реставрация и след няколко години вероятно целият обект ще има по-завършен вид, но дори и в момента гледката беше величествена. Неслучайно мястото беше част от световното културно наследство на Юнеско. Имаше малко посетители и успяхме да се разходим на спокойствие и да усетим атмосферата на малкия град от кал и слама.

• 

• 

• 

• 

Това беше най-източната точка на нашето пътуване,

предвид ограниченото време, с което разполагахме, затова поехме на юг към Персийския залив. Пътят беше ту равнинен, ту планински, но жегата беше повсеместна. Температурите подминаха 43 градуса, а влагата идваща от морето подсилваше усещането. Доста неприятно. Единствените живи същества, които се мяркаха бяха огромни скакалци, които се размазваха навсякъде по колата. Тук-там се мяркаше и по някоя заблудена камила край пътя.

Град Бандар Абас

изглеждаше отвратителен и отблъскващ. Жега, миризма на петролни изпарения и непрестанен поток от камиони, които бълваха газове в допълнение. Хората също не изглеждаха хич приветливи

Искахме да се докоснем до

Персийския залив,

Арабско море, а по него и до Индийския океан, така че подминахме града и кривнахме в някакъв краен квартал, който изглеждаше още по-неприятен. Хората се оглеждаха странно като минавахме покрай тях, а усещането за кофти място не изчезваше. Най-накрая излязохме на брега и паркирахме. Водата беше учудващо чиста, но нагазихме само до колене. Взирайки се в далечината си помислих, че съвсем близо насреща бяха Оман, ОАЕ и Катар.

Зад близките скали се показаха

три тъмни неприятни субекта,

които пиеха истинска бира, напълно забранена в Иран, а вероятно бяха употребили и други субстанции, защото очите им бяха червени и се смееха идиотски. Разменихме няколко думи и стана ясно, че няма какво повече да си кажем. Говореха само за казина и пиене, а на нас много се чудеха какво правим тук при положение, че в България имало колкото искаш казина и алкохол. Реших да не обяснявам, а задружно преценихме, че е време да се омитаме оттук.

Поехме по крайбрежието към близък масив от

мангрови гори

Нещо което се среща рядко и си заслужава да се види, така че продължихме около 30 км покрай морето. Духаше силен горещ вятър, който вдигаше прахоляк и пясък и образуваше трудно прогледна мъгла в комбинация с влагата. Много странно явление и особено неприятно за шофиране, но някак мистично. Стигнахме до горите, които излизаха директно от солената вода.

Брегът представляваше гъста кал и беше невъзможно да се приближим повече от това място, но беше достатъчно близо, за да ги огледаме.

Оттук се върнахме малко назад, за да хванем

шосето за Шираз

Карахме не повече от 80 км и се стъмни, затова отбихме в пустинята край пътя и се установихме за нощта. Земята беше гореща и въпреки че вече слънцето не грееше си беше бая жега. На близкия електрически стълб Сашо измисли хитро приспособление за закачане на душа, така че и за тази вечер банята беше осигурена, а след този ден беше наистина силно необходима.

Огледах се наоколо по земята. Не се виждаха бели скорпиони като в пустинята в Мароко миналата година. Имаше само тлъсти скакалци, които никак не се смущаваха да идват при нас и да се включват във вечерята. Не бях виждал преди толкова тлъсти екземпляри.

След вечеря в палатката беше като в парник. Повърхността на земята беше толкова силно нагрята, че усещането беше като от подово отопление. Шалтето не изолираше особено отдолу, а отворения вход на палатката, за да влиза въздух, не се усещаше като да проветрява особено. Иван се изнесе посред нощ да спи в колата като преди това беше смутил една лисица, която инспектираше боклука ни. Все пак животното не се било отказало от плячката си и се бе отдалечило в нощта с плика съдържащ празните консерви в уста, съпътствано от подрънкващи звуци.

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Иран или писани от Любомир Петров – на картата:

Иран и Любомир Петров

Booking.com

Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнхаме с прехода през Турция, а днес от границата ще стигнем до Техран. Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част втора

Към Техеран

Част втора – пътешествието през Иран на изток към Бам
Ден 4

Отправихме се към

езерото Урмия

като първо трябваше да заредим от прочутото евтино иранско гориво. На първата бензиностанция напълнихме до горе и след бърза сметка стана ясно, че литър бензин е 0,38 лв. Това е обаче сметнато по курса, на който сменихме пари в България. Оказа се, че ако бяхме носили долари и бяхме сменили по черен курс в Иран цената щеше да бъде около 0,15 лв за литър. Е, все пак беше достатъчно евтино, така че няма какво да го мислим. Получава се така, защото инфлацията в Иран в момента е с много високо ниво и валутата е много желана. Ние не искахме да ходим без никаква местна валута и затова прибързахме с обръщането на пари в България.

Наближавайки град Урмия се сблъскахме с

прочутия ирански начин на шофиране,

който може да се определи с една дума – хаос без никакви правила. Иранците са страхотни хора, но качат ли се зад волана се превръщат е кръгли идиоти самоубиици. Още с влизането в града започнаха да се стремят да се ударят в нас. Претоварен с 6 метра товар във височина пикап най-спокойно мина и изкърти огледалото на един камион и не се трогна дори. Това си е нормално ежедневие тук, а какво е в Техеран ще разкажа малко по-нататък. Там вече си е висш пилотаж.

На езерото Урмия

спряхме за малко. Странно място е това. Отстрани е обградено със солно поле, а водата му е кафеникаво-лилава, но заради силната дневна светлина на снимките не излизаше много контрастно. Тук видяхме един немски кемпер и заедно с френския, който срещнахме дни по-късно бяха единствените чужди автомобили, които засякохме в Иран. След езерото продължихме към

Кандован

– старо селце с жилища издълбани в скалите като дограмата и вратите бяха монтирани директно в камъка и му придаваха един много интересен вид. Имаше също така и къщи изградени от камък, които се съчетаваха доста успешно с пещерните жилища. Живота в селото си вървеше и често се виждаха жени, които влачеха големи газови бутилки на гръб. Чак неудобно да ти стане как жените носеха, а мъже не се виждаше да изпълняват такива дейности. Пълна противоположност с европейските порядки. Чудесно място е Кандован и се радвам, че го посетихме.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Оттам се отправихме на север към планинските части преди Каспийско море. Когато излязохме

на магистралата при първия toll пункт последва изненада

Ухилената физиономия на служителя ни поздрави, попита откъде сме и каза: „Добре дошли в Иран. Няма да плащате за магистрала, защото вие сте гости на страната“. Бреййй, че готини хора. Не че са някакви колосални суми таксите там, но отношението към чужденците е похвално. Вероятно, защото са рядкост. Това се повтори още много пъти, като само на 3 места за цялото пътуване платихме, защото мисля, че имаше някакъв надзирател и служителите не смееха да ни пуснат така. Магистралата обаче в тази си част беше в отвратително състояние. Пропаднала на места, а на други такива неравности изпъкваха, че усещането беше като да минаваш почти през бордюр. Отвратително. Единственият вариант беше да караш зад някой и да наблюдаваш какво прави той, за да не полетиш нанякъде. За щастие, скоро се

отклонихме по пътя за град Ардабил,

където по второстепенен път си караш със 110 км/ч без проблеми, а беше и по-живописно.

Тук целта ни беше да видим дългия над 200 м окачен над един каньон мост –

Pir Taqi Bridge

Пейзажът постепенно стана зелен, планински и много красив. За моста се паркира до пътя и се ходи около 30 минути, но си заслужава. Досега не бях ходил по толкова дълъг и така високо окачен мост. Изживяването беше ново за всички ни.

• 

• 

След това имахме още около 40 минути каране преди да се смрачи и да опънем палатката сред едни хълмове. Доста приятно място. Имаше един мост в близост, на който сложихме преносимия душ и се изкъпахме. След това на софрата и така приключи този пълен с впечатления ден.
Ден 5
Тръгнахме

към крепостта Рудкхан

Пътят беше планински, със завои, но и много живописен. Качихме се високо в планината, където се стелеше гъста мъгла, а пътят беше отрупан с паднали камъни. Наоколо все още имаше снегове, а боровите масиви напомняха по-скоро на Родопите, а не на сух и пустинен Иран.

Спряхме до една планинска чешма и попълнихме всички запаси с хубава вода – всичко около 45 литра, които ни позволяваха известна автономност при лагеруване. Вече на слизане от планинския проход мъглата изчезна и се разкриха безброй страхотни места за лагеруване. Винаги е така, когато не ти трябват са в изобилие.

В град Фуман

се отклонихме от пътя в посока крепостта като попътно опитахме някакви местни десерти, които бяха отрупани по улиците. Не бяха особено сполучливи, но не бяха и лоши. Също така ми направи впечатление колко много зелени джанки продаваха тук, а и иранците доста ги ядяха. По тротоарите край градския парк бяха разпънати палатки на иранци, които почиваха в района. Харесва ми тази възможност в Иран да спиш свободно в парковете на градовете и всичко това се толерира от правителството и се приема за нормално. Така дори и хора, които нямат възможност да плащат хотели могат да пътуват из страната си.

В последния участък от пътя към крепостта Рудкхан пътят беше пропаднал и се минаваше едва-едва през храсталаците. На паркинга откъдето тръгва пътеката за крепостта беше пълно с коли. Оказа се почивен ден за иранците, а те не пропускат да са навън сред зеленината на планината. Макар и сутринта времето беше топло, влажно и доста задушно. Не много идеални условия за стръмната пътека, която се оказа изненадващо дълга, но за щастие предлагаше доста сянка. По пътя нагоре една жена буквално се просна на пътеката и аз инстинктивно се пресегнах да й помогна да стане, но на сантиметри преди да я пипна се спрях като попарен и се сетих, че вероятно не е редно и може да я злепоставя. Оказа се, че и мъжа й беше на няколко метра по-напред, но не се трогна да й помогне. Продължихме.

Пред портите на крепостта осъзнахме, че тя е затворена днес,

защото някакъв местен знатен човек от иранското минало е умрял на този ден. Доста разочароващо, но се запознахме с много готини иранци, които говореха английски. Бяха група от около 20 човека и като разбраха откъде идваме започнаха да викат нещо неразбираемо за нас. После се оказа, че са скандирали на пазачите да отворят портите за нас, защото сме гости от България. Готини хора! Но пазачите бяха непоклатими, така че ги поразпитахме малко за страната им, снимахме се с тях и крепостта отвън и поехме наобратно.

Преди да тръгнем обаче имаше много забавна случка. Част от момичетата в иранската група се подсмихваха и подвикваха за една тяхна приятелка „Тя е свободна, тя е свободна“. Симпатяги! Накупих някакви местни халви от един продавач близо до паркинга и

продължихме към Техеран

С наближаването на няколко милионната столица

трафикът стана отвратителен

Освен несметното количество автомобили, правеше впечатление и начинът на каране в стил „луд камикадзе“. Замислих се колко ли време оцеляваха така, защото някои изпълнения бяха достойни за медали.

Беше иранска пътна традиция

3-те ленти на магистралата да се правят на 5 ленти и всеки да се бута и то с прилична скорост. Това създаваше голям хаос и предпоставки за инциденти. Постоянно имаше катастрофи до пътя, но те сякаш не трогваха никого. Това за тук си беше нормално. Може би тук е моментът да спомена

няколко думи за авто парка

в страната. Колите бяха предимно местно производство – Пейкан, Саманд, Замяд, Пежо 206 и 405 (иранско производство). Имаше малко корейски и японски автомобили и много рядко някое БМВ, Мерцедес, а два пъти видях и Фолксваген. Другото интересно е, че имаше доста автомобили копия на известни марки, но със странни имена. Не можахме да установим дали ги правят в Иран или в Китай. Също така изглеждаше, че някакъв модел пикап на Нисан се произвеждаше по лиценз в Иран. Моделът изглеждаше да е от 70-те години, но имаше автомобили току що произведени със същата визия, а вероятно и технология, които чакаха своите собственици. В Иран този автомобил се произвежда под марката „Замяд“. Срещаха се при камионите американски MACK-ове иранско производство, Волво – иранско производство и стари камиони Мерцедес също направени по тези земи. Истински музей за автомобили – Made in Iran.

Вече в

Техеран

се отправихме към един апартамент за гости, чийто адрес бях взел предварително. Лесно намерихме адреса, но колкото и да обикаляхме и разпитвахме не намерихме гостната, така че тръгнахме към един хостел, който беше резервен вариант и се намираше по към центъра. Паркирахме, но пак не откривахме мястото на заложените координати. Добре че един човек с малко дете ни взе под крилото си и започна да обикаля и разпитва с нас. Беше млад мъж с малко дете, а как пресичаше между колите в натоварения трафик с детето на ръце не искам да обяснявам. Просто минаваше между движещите се хаотично коли. Такова беше и правилото по кръговите движения в страната – просто си минаваш. Аз не хванах логиката в началото и попитах един иранец, който ме светна, че нямало правило. Голяма веселба.

Благодарение на човека намерихме хостела на 300 м от мястото с координатите. Стаята беше добра, а цената прилична. Трябваше да мина обаче няколко километра, за да завъртя с колата до там. За щастие обаче имаше едно място за паркиране и рецепционистът каза, че можем да спрем спокойно там. По-късно се оказа, че собственикът на близката къща не може да излиза нормално от гаража си и искаше да се преместим, но нямаше къде и се направихме на приятно разсеяни чужденци.

Вечерта излязохме на

разходка из вечерен Техеран

Ядохме нещо, което изглеждаше доста добре, но на вкус хич го нямаше, направихме няколко тигела по улиците и се прибрахме, за да си отспим и утре да обходим града.

Ден 6

Слънчева утрин в Техеран. Тръгнахме по основните забележителности като започнахме от

кулата „Азади“,

която беше наистина впечатляваща.

Хванахме такси до там, за да усетим тръпката от возенето на такси в Техеран. Беше много евтино. След кулата се върнахме към центъра с няколко автобуса. Те бяха отделени от движението и това беше най-бързия начин за придвижване в града.

Имаше една интересна случка. Качихме се в предната част на автобуса и всички започнаха да ни гледат, сочат и подвикват нещо на персийски, а ние се оглеждахме и не схващахме къде сме сгазили лука. Е, просветна ми след около 15 секунди като видях, че в предната част има само 3 жени, а в задната 20 мъже и имаше преграда между двете. Упссс, ще ни извините, братя иранци, че така прегрешихме. Скочихме отзад при мъжката орда, страстите се успокоиха и автобусът потегли. После се прехвърлихме на втори, а след това 20 минути пеша и бяхме в

стария център на Техеран

Там както може да се очаква вреше и кипеше от народ, автомобили и мотопеди.

• 

• 

• 

Разгледахме централната джамия в типичния персийски стил със син купол и изографисани символи, който на мен много ми харесва. После се разходихме малко по тесните улички и известно време търсихме входа за

двореца Голестан,

който се оказа доста интересен и беше толкова спокойно в двора му в контраст с „мравуняка“ отвън. Срещнахме един французин, който обикаляше из Иран по суша, а след Техеран се насочваше към Армения. Човека имаше много време и не бързаше за никъде, ама не и ние.

• 

• 

• 

• 

Трябваше да се изнасяме от Техеран

и се отправихме обратно по уличките към хостела, за да вземем колата.

Излизането от Техеран в югоизточна посока беше учудващо бързо и без особен трафик. Извадихме късмет.

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Иран или писани от Любомир Петров – на картата:

Иран и Любомир Петров

Booking.com

Започваме едно, бих казал епично, ако не мразех англицизмите, пътешествие заедно с Любо. Тръгваме за Иран и Ирак! Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част първа

Пътят на изток през Турция

Краят на Май наближаваше и дългоочакваното пътешествие на изток към непознати за нас земи най-накрая дойде. Всички приготовления бяха направени, карнета и визите налице, а групата готова за тръгване.

В късния следобед на 22-ри май след работа се натоварихме в натъпканата с багаж кола и потеглихме на изток.

Дестинацията – Иран, а за десерт и Северен Ирак.

Тези земи от няколко години са ми в полезрението и най-накрая дойде момента за реализацията на това пътуване. Идеята беше да отметнем едни 400 – 500 км + една граница и да нощуваме нейде в шубраците около Истанбул. Тези километри щяха да са от голяма помощ съдейки по ограниченото време, с което разполагахме за това пътешествие.

Пътят до границата се изниза бързо.

На Капитан Андреево нямаше много наплив

и също минахме доста скоростно. Вкарахме 50 турски лири в стикера за магистрални такси и поехме в посока третия мост над Босфора, на север, от който бях харесал една горичка за нощувка. Макар и с не малко отклонение този мост спасява от неспирния и никога непредвидим трафик на Истанбул.

По късна доба се озовахме в борова горичка, която изобщо не загатваше близостта на мегаполиса. Макар и малко мръсничко мястото беше доста добро за нощувка. Предлагаше уют и симфония от птичи песни. Разпънахме лагера и софрата, и прехода от забързаното ежедневие към предстоящото пътешествие започна!

Ден 1
Ден за строг транзит. Трябваше да се опитаме да минем колкото ни позволяваха пътищата повече километри на югоизток. Странното беше, че турците бяха завършили третата си магистрала от азиатската страна, но системата, която бяха въвели за таксуване не беше автоматична, а се плащаше кеш на 2 места, което мен много ме учуди при положение, че турците се стремят да облекчават трафика.

На магистралата между Истанбул и Анкара имаше ремонт,

който го помня още от преди 2 години и движението беше отбито през обходен маршрут. Това внесе известно забавяне, но нямаше как. В ранния следобед

минахме покрай Анкара транзит

и хванахме пътя към Кайсери. Удивителни са огромните жилищни комплекси пръснати в покрайнините на Анкара просто ей така сред ливадите в нищото. Такъв тип строителство ни направи впечатление около доста големи турски градове.

След Анкара пътят макар и с две ленти в посока стана доста бавен поради засиления трафик и многото населени места, през които преминаваше. Не можахме да минем планираните за деня километри и малко преди мръкване разпънахме палатката на едно

прилично местенце малко преди Кайсери

сред няколко бадемови дръвчета. Макар и с повечко трънаци мястото предлагаше просторна гледка и относително спокойствие. А най-важното беше, че гадните дразнители комарите ги нямаше, което беше доста добре.
Ден 2
В ранна доба се измъкнахме от спалните чували и след стабилна закуска потеглихме

в посока планината Немрут

Турция е интересна страна за пътуване. Дори и самият път ти предлага интересни гледки, особено в анадолското плато.

Спряхме за бърз обяд на идеално място за палаткуване, но уви не беше още време за такива дейности.

Наближавайки Немрут пътят стана изключително стръмен

На първа предавка натоварената кола се бореше с наклона, а в предното стъкло се виждаше само небето. И така няколко километра, което си беше доста кофти. Иначе самата

планина Немрут

е впечатляваща. Има източна и западна тераса, които са отрупани с характерните каменни глави на богове. Мястото е доста мистично и интересно.

По обратния път на 1-ва предавка и изправен на педала на спирачките мотора сърдито ревеше, а миризмата на феродо беше неизбежна. Отвратителен път! Твърде дълъг е този наклон.

Отправихме се в посока

Диарбекир

и на около 50 км преди града разпънахме бивака скрити в нощната тъмнина на една поляна точно до главния път като само светлините от челниците мъждукаха в нощта. Чудесно място макар и доста открито.

Ясното небе беше отрупано с безброй ярки звезди, а обстановката навяваше спокойствие. Имаше някаква цистерна за вода, на която позиционирахме соларния душ и се изкъпахме, което си беше истински лукс.

На следващия ден

езерото Ван и границата с Иран ни зовяха!

Ден 3
Тихият тътен от нощния трафик по близкия главен път не спря цяла нощ, но не беше дразнещ, а някак унасящ и сънят беше пълноценен, така че в ранна утрин се измъкнахме от спалните чували.

Беше прекрасна майска утрин

Слънцето тъкмо се подаваше иззад околните хълмове и цялата тази картинка навяваше спокойствие. Може би това беше първата сутрин, в която лично аз успях да се откъсна от градското ежедневие, което вече беше далеч в България. Потеглихме към

Диарбекир – кюрдската столица

Минахме транзит през града в ранната утрин. Изглеждаше уреден и голям град с добра инфраструктура, нови жилищни кооперации и разрастващи се квартали (или поне това видяхме ние). В края на града заредихме бензин. Интересното беше, че за първи път благодарение на ниската стойност на турската лира

горивото беше по-евтино отколкото в България,

което беше странно на фона на някогашната цена от близо 4 лв за литър.

В град Татван

от западната страна на езерото Ван спряхме да попълним хранителните запаси – главно плодове и зеленчуци. Сашо и Иван отидоха на лов за хубав зарзават. След известно време се появиха ухилени с няколко чанти, за които бяха дали около три – четири лева. Ползотворен пазар!

От Татван поехме

по южния път на езерото към град Ван

като пътят се оказа много приятен и живописен. В продължение на половин час в насрещното движение се изнизваха на групички много коли (вероятно над 50 на брой) с немски номера, оборудвани с таванни багажници, допълнителни гуми и туби за гориво. Бяха предимно стари аудита, бмв-та и фолксвагени. Някои поздравяваха вероятно разпознали в нас също пътешественици. Като гледам как бяха оборудвани обаче вероятно се връщаха от централна Азия или Монголия, а ние бяхме тук наблизо до Иран. Е, за ограничена отпуска толкова. Бяхме щастливи от възможността да направим това пътуване, а живот и здраве и по-далече някой ден.

В град Ван

отидохме първо при крепостта, която беше доста внушителна и се намираше на едно възвишение точно до едноименното езеро. Доста приятно местенце.

След това посетихме

монумента на „Котките от Ван“

Оказа се, че има такава порода, характеризираща се с различен цвят очи и те са символ на града.

Оттам посоката беше ясна – границата с Иран.

Избрахме си най-южния пункт, който макар и на двеста и няколко километра ни отне не малко време през планините. Наоколо беше красиво и сурово. Това беше една друга далечна Турция.

Aşalan, Van, 65600, TR

Спряхме край едно село за обядваме. Наоколо имаше пастири със стада пръснати по ливадите. След като разпънахме софрата едно от стадата мина непосредствено до нас, а пастирът се приближи, ръкува се с нас и се извини, че ни е смутил с овцете си. Няма проблеми, Аркадаш, ние не се плашим от малко миризма на овце и прахоляк. Дойдоха и негови приятели, поздравихме се, почерпихме ги с вафли от България и си пожелахме всичко най-хубаво. Готини и дружелюбни хора са кюрдите тук!

След това след доста завой и не много добър път на някои места

пристигнахме на границата с Иран

около 19:00 ч. Започна чудене откъде да подхванем с процедурите. Намерихме едни служители, поориентираха ни, вдигнаха една бариера и казаха шофьора с колата да ходи там пред една друга бариера и да чака, а пасажерите минават отделно. Там на бариерата нямало никой, ама щял да дойде след 15 – 20 минути. Веднага ми стана ясно, че това няма да е точно така.

Пасажерите бяха в Иран след точно 15 минути, а аз си чаках ли чаках. В колата задушно, а навън пълчища от комари патрулираха и чакаха някой да се покаже и да го разкостят.

След два часа се върнах пеша наобратно да търся някого. Никой не говореше английски, ама схванаха какво има казвам. Подсмихнаха се тия мързеливци и след малко дойде някакъв абсолютно цивилен, който не ставаше за нищо. Не можа да се логне в системата, та дойде и някакъв друг. Оправиха документите на колата, ама паспорта не можело. Пак се върнах назад, за да оправят и него на пасажерските гишета. Накрая още една проверка и

бариерата се вдигна

Вече беше мръкнало и аз спрях пред металната решетка с

табела „Ислямска Република Иран“

от другата страна, на която дежуряха войници. Очаквах голямо мотане и неорганизираност на тази граница, но от иранска страна, а не от турска. Оказа се точно обратното.

Скоро бариерата се вдигна, войниците ме поздравиха любезно на английски, погледнаха паспорта и ми казаха да давам напред. Там се срещнах с моите другари, които вече бяха минали всички процедури и имаха входни печати. Бяхме единствената кола в този момент. Влязохме в сградата отляво, където ни посрещнаха с чудесна диня, тулумбички и чай.

Страхотно посрещане!

Хората говореха и английски! Започнаха да ни разпитват откъде, за къде и т.н. Оправиха карнета, но с визата малка греда. Тъй като визите за Иран вече бяха електронни, моята не им излизаше в системата и се наложи да почакаме около 2 часа, за да се оправят със създалата се ситуация. Престоят беше доста по-приятен от този на турската страна. Тук ни третираха като гости и всичко вървеше гладко макар и бавно. Накрая всичко беше ОК и след още няколко проверки и подписи бяхме готови да влезем в

Иран

без изобщо да ни проверяват багажа. Вече бяхме изкарали 4 часа на границата общо и беше около 23:00 ч, а по иранско време 00:30 ч.

Добрите хора ни предложиха да спим в един фургон на границата и утре да продължим. Макар и доста мърляв, фургона си беше подслон и се съгласихме. Имаше и тоалетна с течаща вода в близост. Решението не беше лошо, защото

през нощта се изви такава свирепа буря

със силен вятър, че имах усещането, че ще преобърне фургона заедно с нас. Ламаринените стени стенеха под напора, а металната врата на входа, която не се затваряше добре блъскаше бясно. На сутринта – ясно и спокойно време без никакъв намек за нощната буря, а първите гледки от Иран се разкриха пред нас.

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Booking.com

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад, преминахме през пустинята Лут и стигнахме до остров Кешм в Ормузкия пролив. Днес ще разгледаме остров Кешм и ще тръгнем в обратна посока.

Приятно четене:

Остров Кешм и пътят до Хоурбаф

част шеста на

Из Иран

Събота.

о. Кешм – Хоурбаф, 687 km

Въобще не можех да се оплача от гледката, която се разкри пред мен още преди да съм се измъкнал от палатката си.

Това, което ме изненада, беше че океанът се бе отдръпнал със стотина метра. Да, снощи подухваше доста силно, но както вече знаете, бях в такова състояние, че можех да заспя при абсолютно всякакви условия.

Температурата беше 30°C, а часът – едва 6. След като снощи не успях да си набавя диня, днес се събудих с мисълта за такава. Събрах багажа набързо и поех към първата забележителност, която исках да разгледам днес. Това, което ми направи впечатление най-напред, бяха индустриалните комплекси наоколо.

В първото градче,

където попаднах, започнах да се оглеждам за магазин за плодове. Имах невероятния късмет да попадна на такъв с климатик. С продавача се спазарихме да ми продаде половинка, след което той най-безцеремонно я разряза на две парчета с хоризонтален срез. Да, точно така – перпендикулярно на оста ѝ на симетрия! Що за варварщина, кой би направил това!? Направих се, че не съм забелязал, изядох колкото можах, т.е. едва половината на половината и продължих доволен по пътя си

Вече исках също така и дъжд, който да отмие всичкия прахоляк от мен, но най-вече срама от вчера. Че си позволих отново да бъда подведен по такъв начин от навигацията, че така доверчиво карах толкова целеустремено по непознат път… Това бе звучен шамар в лицето ми, поставил под въпрос цялата ми рутина, отнасяща се до управлението на мотоциклет. Както и да е, всички понякога падаме, по-важното е всеки път да ставаме, да се отърсваме и да продължаваме напред с усмивка.

Първото нещо, което исках да разгледам на острова, бе

Долината на звездите

Бях много близо до целта си, когато срещу мен се появи бял автомобил, чийто водач намали скоростта, когато ме видя, и ми даде знак да спра. Бяха немски туристи с кола под наем. Казаха ми, че тъй като днес е събота, не е имало кой да им даде достъп до долината, така че няма смисъл и аз да продължавам нататък. Благодарих им, направих обратен завой и ги последвах, тъй като се оказахме в една посока.

Следващото нещо, което си бях набелязал, беше солната

пещера Намакдан

По пътя към нея останах силно изненадан от тази табела.

Затова и се върнах за снимка, въпреки че очаквах проблеми, ако някой ме види с фотоапарат в ръка покрай подобен обект. Малко по-нататък попаднах и на това приличащо на пристанище място:

Имаше толкова постапокалиптичен вид, че не се сдържах да не нагазя върху мокрия пясък, разчитайки, че няма да затъна. Лодките бяха полегнали на една страна, а наоколо щъкаха безброй малки рачета, които веднага щом ме видеха, правеха две крачки назад и се шмугваха в малките си леговища.

Тук вече петата на степенката, която бях монтирал за това пътуване, изпълни функцията си. Въпреки нея, обаче, моторът беше започнал да затъва докато се върна до него.

Друга идилична картина от острова:

Колкото повече на запад карах, толкова по-лоша ставаше и настилката.

Някъде тук стигнах и най-южната част на своето пътуване.

По план мислех да продължа по този път, въпреки състоянието му, защото е по-кратък. Много бързо промених решението си обаче. И въпреки че заобиколих по алтернативния маршрут, отново стигнах до участък, който никак не ми харесваше. След снощи вече въобще не бях в настроение за каране извън асфалта.

Малко след това спрях един джип, който се движеше срещу мен, за да питам хората дали това действително е пътят до пещерата. Отговориха утвърдително, което само ме отказа да продължавам.

Обратен завой и към следващото нещо по списъка – една

долина край градчето Мелки

Но не и преди да изляза малко встрани от пътя, за да направя следващия кадър.

Хайде обратно…

И отново попаднах на стадо камили. Очарователни създания, особено погледнати в тази им светлина – скитащи сами наоколо, търсещи си храна. Мога само да се радвам, че все още има такива, въпреки че костите им се явяват екзотичен и скъп материал.

Близо час по-късно стигнах до мястото, откъдето пътят към долината изглеждаше по този начин.

За последните 4 часа на острова вече се бях наситил напълно на подобни пейзажи, а както вече казах, въобще не ми се караше по черно днес. На всичкото отгоре вече исках отново да видя зеленина, затова и потеглих обратно към пристанището.

Останалите две неща, които исках да видя на острова, бяха долината Чахкоух и езерото Доулаб. И докато долината леко ми напомняше на Каньона на антилопата в Аризона, то езерото не ме привличаше с нищо конкретно, така че –

право към пристанището

Хубаво е, когато има набелязани повече неща, това дава много по-голяма гъвкавост.

Тъй като вече бях изминал малко над 5 700 km от последната смяна на масло, броени дни преди да потегля от Варна, вече се оглеждах за някакъв сервиз, където да повторя процедурата. Когато видях това място отстрани на пътя, намалих, приближих се и без да гася двигателя опитах със знаци да попитам хората, стоящи отпред, дали можем да свършим работата. Потвърдиха ми, давайки знак да докарвам мотора пред гаража и докато си кажем “Салям”, вече източвах старото масло в срязана туба от такова. Момчето, което явно бе основният работник там, се учуди с усмивка, когато извадих нужните инструменти от багажа си, а когато му показах, че си нося и маслото, усмивката му стана още по-широка. Не че малко преди това не ми беше показал какво може да ми предложи, но както добре знаем, маслата за мотоциклетни двигатели се различават от тези за автомобилни. След като приключих със смяната, попитах колко им дължа. Не пожелаха да ми вземат пари, затова им оставих едно магнитче от България. Единственото, което носех със себе си, тъй като накрая вече наистина нямах място за повече багаж. След като се изредиха за снимки върху мотора им предложих да си направим и една обща снимка за спомен.

Както вече казах, усещането тук е доста индустриално, с елементи, заимствани едва ли не от wasteland вселената…

След като

стигнах до пристанището,

се започна отново – снимане на паспорта ми с фотоапарат, снимане на мотора и мен в цял ръст, с видима регистрационна табела и т.н.

След известно количество шеги и закачки, докато стояхме под сянката на един метален покрив с пристанищните работници, дойде време да се натоварвам. По принцип трябваше да съм на един ферибот, в последствие ме пратиха на друг, на който се качиха два автобуса и потегли на момента.

За протокола, разстоянието до отсрещната страна е по-малко от 3 километра по права линия и преди е имало планове тук да бъде построен мост, но такъв очевидно все още липсва.

Тъкмо бяхме отплавали, когато единият от моряците реши да се прави на ударен и да ми се кара, гледайки ту мен, ту мотора, викайки:

– Dollar, dollar!

Долар другия път, май френд, аз да не съм вчерашен? Така де, вчерашен съм на острова и именно затова знаех, че номерът му няма да мине. След като и той осъзна това, се изгуби в безвремието като сняг през пролетта.

От друга страна шофьорът на жълтия автобус, както и приятелите му, бяха готини пичове и се заприказвахме, а след това ме поканиха в автобуса на хладно, докато трае плаването.

Минути по-късно вече слизахме от ферибота и минавахме проверката на документите.

Островът се оказа едно доста индустриално

и далеч не толкова туристическо, колкото си го представях, кътче. Постоянно се разминавах с камиони, вдигащи всичкия прахоляк, който сякаш бе резултат в много по-голяма степен на цялата тази индустриализация, отколкото на нещо друго. Не видях никоя от забележителностите, които си бях набелязал, вероятно затова и не бих ви го препоръчал като дестинация. Аз поне, въпреки пропуснатото, не смятам, че бих се върнал отново тук.

Това бе най-отдалечената точка от маршрута ми.

Оттук насетне започна прибирането ми към дома.

В южната част на Иран полицейските постове са през 40 – 50 километра

На поредния такъв, на който ме спряха,

не ми се размина само с проверка на паспорта

обаче. Помолиха ме да сляза от мотора, да им разкажа откъде идвам, накъде отивам и т.н. В следващия миг по-младото момче влезе в близката постройка, излезе с четвърт диня с набучена в него вилица и със заповеден тон отсече:

– Eat!

Е как да откажеш? Влязохме в постройката, където работеше климатик. Човекът явно е учил английски, но с произношението не се оправяше много, затова общувахме като той ми пишеше думички, а аз отговарях асоциативно. След това ми показа свои снимки от Иран, както и снимки от спец акции по залавяне на наркотрафиканти. След като хапнах динята, решиха вече да ме изпращат.

Кадър за спомен и обратно на седлото! Неприятното бе, че от хладната стая излизах отново на жегата отвън.

И не самата жега ме притесняваше толкова, колкото температурната разлика

Знаете какво имам предвид, а как изглеждат климатичните зони в Иран можете да видите на следната карта:

Следващ полицейски пост.

Махват ми от кабинката да спра. Спирам без гася двигателя.

– Passport? – питам аз.
– No, wait…

Колега на човека ми носи бутилка ледена минерална вода и ми махва да продължавам.

Почти неусетно бях започнал да се превръщам в своеобразна водоноска.

И колкото повече на север отивах, толкова повече приближавах тези дъждовни облаци.

Не ми се обличаше дъждобранът, затова намалих темпото, надявайки се, че сме в една посока и ще карам бавно и по периферията.

Е, планът ми не сработи, наложи се отново да се екипирам, но какво пък. И без това винаги бих предпочел да не вали, когато съм с дъждобрана, отколкото да вали, когато съм без него.

Когато се стъмни, вече бях преминал през пролетния дъжд.

Спрях пред един магазин край пътя,

за да си взема някакви питки, a там непознат човек ме покани да му гостувам. Отначало идеята ми се стори добра, но след като 3 пъти за 5 минути ми повтори, че е агроинженер и т.н., реших, че ще е по-добре да пропусна. Още повече, че отначало предложи да спя в тях, а след това идеята се видоизмени до тази да спя в двора на негов приятел, който също се появи наоколо.

Както казах, в крайна сметка отклоних поканата и

продължих по пътя си,

вече оглеждайки се за някой черен път, по който да кривна, за да се отдалеча достатъчно от главния път. В следващото населено място няколко деца на по 10 – 12 години, каращи мотори, започнаха да се изравняват с мен и да ми викат нещо. Не намирах това за безопасно, затова ускорих малко темпото, но те отново ме настигнаха. Явно им беше забавно. Малко по-нататък се изгубиха от огледалата ми.

Hourbaf, Fars Province, Иран

По-късно все пак си харесах път, по който да поема в търсене на някое тихо местенце за спане. Карайки по него, стигнах до ограда от бетонни блокчета, през която той най-безцеремонно преминаваше, а наляво от това място пътят продължаваше, но бе блокиран от някакви строителни боклуци. Тъкмо разпънах лагера и седнах да хапна, когато две момчета с мотор се появиха и продължиха по пътя, заобикаляйки боклуците. Помислих си, че не са ме видели, но 15 минути по-късно, връщайки се, спряха при мен да проверят какво правя там. Обясних им с жестове пъкления си план, след което те продължиха натам, накъдето отиваха.

След всички полицейски пунктове и доста високите легнали полицаи, през които понякога минавах диагонално, си дадох сметка, че би било цяло чудо, ако напусна страната с цял картер. Днес също така достигнах най-южната точка, до която съм стигал някога.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:

Booking.com

Коста Рика:

Booking.com

Мавриций:

Booking.com

Booking.com