Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак.

Днес през Язд ще стигнем до следващия пустенен лагер – Шехдад.

Приятно четене:

От Чак-Чак до лагер Shahdad Desert Camp

в пустинята Дащ е Кявир, Иран

част четвърта на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp

612 km

Четвъртък.

Чак-Чак е най-святото място за зороастрийците

Това е религията, изповядвана в древна Персия до арабската инвазия през 7-ми век. Тогава много зороастрийци са побягнали към Индия и други съседски държави. Според една от легендите, по това време сасанидската принцеса Никбану е дошла именно тук, високо в скалите, където със своите придворни успява да съхрани религията си и свещения зороастрийски огън. Това е място за поклонения, на което всяка година вярващите се събират в храма на огъня и съпреживяват своята мистична религия.

Събудих се около 5 сутринта по българско време. По традиция хапнах набързо, докато събирах лагера, и се отправих нагоре по каменната пътека с фотоапарата под ръка.

Ето как изглежда пътят дотук по светло.

И пътеката, водеща до сградите за настаняване на поклонниците. Най-отдадените от тях започвали да вървят пеша към светилището на мига, щом го зърнели в далечината.

След бързата си разходка се спуснах обратно при мотора. Температурата вече бе 22 градуса, а часът – едва 5:30.

Отправих се

към замъка Нарин в Мейбод

Отвън той изглеждаше така:

Не останах дълбоко впечатлен, затова и продължих смело към

Язд –

градът на вятърните кули и зороастрийските храмове.

Първата ми работа, когато стигнах там, беше да хапна поредния пъпеш. Подминах няколко бакалийки, преди да видя някоя достатъчно отдалеч, за да мога да се отделя безопасно от трафика. Продавачът бързо разбра гениалната ми идея, така че ми връчи вехтия нож, който стоеше на един от стелажите, постла ми един картон на плота, в дъното на магазина, и ме остави да хапвам, докато той се занимаваше със стоката си пред магазина. Докато се хранех, при него дойде негов приятел и двамата се заприказваха. Когато стана време да тръгвам, се опитах с жестове да го попитам дали би имал нещо против да го снимам. Не ме разбра, затова извадих фотоапарата, за да придам повече яснота в питането си, а той просто кимна и застана мирно, “като за снимка“.

Пожелахме си „Ходахафез“ и продължих към

Стария град на Язд

Докато карах натам, в централните части на града най-много ме притесняваше да не бъда помислен за местен джигит и спирачните ми възможности да бъдат рязко надценени. След като натоварих всичкия багаж на мотора, ми бе нужна самолетна писта, за да го ускоря до 90, и две такива, за да спра до нула по традиционния начин.

Обикалянето в Стария град се оказа интересно занимание. Ако някога се почувствате в безизходица, спомнете си за мен в тази ситуация:

Като се замисля, може би ъгълът на предницата ми действително е малко странен. Както и да е, за щастие кожената чанта отзад поддава леко, така че с n на брой маневри и m псувни все пак успях да се извъртя обратно.

Освен пустинна столица на Иран,

Язд е и световен център на Зороастризма

Вероятно затова и следващото нещо, на което се натъкнах, беше тази „zoroastrian house“, както я нарече мъжът, който отговаряше за нея. Причината за името ѝ, по негови думи, беше, че всички сувенири тук са дело на зороастрийци. Може и така да е, не твърдя нищо, но и не успявах да се отърся от стереотипа, че всички подобни стоки са китайски.

След като минете през основното помещение, се оказвате в просторния ѝ вътрешен двор, чиито стени са обсипани отгоре до долу с килими и всевъзможни по форми и размери сувенири.

Попитах го какво прави, когато завали дъжд, а отговорът му бе, че всички използвани материали са естествени, така че не го притеснява нито дъждът, нито слънцето, което ги огрява ежечасно. От дума на дума се сетих да го попитам и за другите неща, които чоплеха съзнанието ми, като например за какво служат онези кръгли кули, пълни с вода. Оказва се, че предназначението им е просто да указват на пътешествениците къде има вода.

Когато излязохме отново пред магазина, туристи бяха обградили мотора ми и се изреждаха да позират, възсядайки го, за снимка. Няма да коментирам, поне не се опитваха да го вдигат от степенка. Постоях още малко с човека, все пак напоследък твърде рядко срещах някого, с когото мога да разговарям. Преди да тръгна го попитах дали би имал нещо против да го снимам. Каза, че няма проблем, така че отидох да сменя набързо обектива.

Дори не предполагах, че пичът е от типа “too cool to look at the camera” Интересно колко ли пъти са му казвали, че прилича на Том Ханкс. Нещо, на което обърна внимание един приятел, когато видя снимката, но не и аз, докато общувах с него.

А старият град на Язд е много красив.

С всички тези измазани с кирпич тесни улички, в които можеш лесно да се изгубиш, но не и да направиш обратен завой Много фотогенично място, но уви, не разполагах с модел наоколо.

Следващата забележителност, която си бях набелязал, беше

комплексът Амир Чахмак

Още докато паркирах мотора, при мен дойде това момче, за да ми даде флаер за някакво кафене в околността.

И ето ме и мен, най-после, пред една от многото в страната джамии с величествено извисяващи се минарета, декорирани целите с емблематичните сини плочки.

Всъщност това е една от най-големите такива в Иран, известна най-вече със симетричната си архитектура. Площадът е изграден тук през 15-ти век, няколко десетки години след джамията, като оттогава до сега са настъпили многобройни промени. През нощта всички тези ниши биват осветени и целият площад засиява, превръщайки се в едно дори още по-очарователно място.

Докато снимах и се любувах на гледката, видях тази двойка иранци, които правеха почти същото.

Знаеха доста добре английски, което позволи да обменим две слова.

Ето как изглеждат минаретата отблизо:

А това в далечината са т.нар. вятърни кули, или бадгири

Вятърни кули или бадгири

.

Тези строителни елементи са един от символите на персийската архитектура и служат за проветряване, охлаждане и овлажняване на въздуха в помещенията.

Язд бе първият от трите града, в които исках да прекарам малко повече време. След разходката си наоколо

потеглих към пустинния лагер край Шахдад

Исках да снимам някой от всички тези огромни американски Mack-ове, които виждах вече ежедневно. Затова и на следващата отбивка, на която видях паркиран такъв, не се поколебах въобще и отбих, за да направя своя кадър. Шофьорът му тъкмо миеше посудата си, така че с позволението му щракнах това:

Човекът нямаше нищо против да снимам и него.

След като разбра, че не говоря фарси, млъкна и продължихме да общуваме само със знаци. Попита ме за двигателя и възрастта на Сянката, след което от своя страна не само ми разказа за 27-годишния си камион, ами и ме покани да се кача в кабината. Въобще и не подозирах, че това чудовище е оборудвано дори с климатик!? Но уви, двигателят е едва 6-цилиндров. Че той един тъп GoldWing е с толкова, бе?

За съжаление към този момент не оценявах по достойнство колко интелигентен бе този човек, щом преминахме на знаци веднага след като разбра, че нямаме общ език. Затова и отказах така лекомислено поканата му за обяд, за което впоследствие съжалявах. Тогава просто не знаех, че толкова рядко ще срещам такива хора.

Малко по-нататък, пък, карайки си съвсем спокойно, се натъкнах на тази хумореска:

Е стига бе, вие майтап си правите, да не кажа друга дума. Все едно из наш‘те гори в България да бродят камили!? Но пък знае ли човек, все пак снощи се натъкнах на диво зайче, така че…

Следващата ми спирка бе на изхода на едно градче,

където исках просто да хапна набързо от провизиите си. Нещеш ли, в следващия момент пред мен спря лъскав автомобил, от който излязоха двама добре облечени господа, просто за да си кажем здравей-здрасти, след тях спря и друг човек в далеч по-неугледен автомобил, а накрая при мен дойдоха и тези благи хора.

Явно отново се бях превърнал в атракция, защото след тях се появиха и други:

Спокойно, размина ми се побоя от страна на детето, то явно просто така си гледаше

По-нататък пътят ме отведе и до това чудо на инженерната, или по-скоро дизайнерска, мисъл:

Вероятно ще прозвучи като някакво клише, но когато видях тези скали, ги асоциирах най-напред с природата на северна Америка.

По-нататък пътят продължи в тунел, а веднага щом излязох от него, температурите започнаха рязко да се покачват и от 32 набързо достигнаха до 42°C. Приятно, а за щастие влажността бе нищожна, така че почти не ги усещах.

А тук указания отново не липсват!

И явно не само у нас някои от тях звучат толкова идиотски

Надморската височина бе 2700 метра – най-голямата, до която стигнах по време на пребиваването си в Иран.

Може да прозвучи смешно, но след като направих горната снимка, изпитах сериозни затруднения да изправя мотора, след като го възседнах. Наложи се дори да сляза от него и да го пусна леко напред, за да направя потеглянето си възможно. Май се бях понатоварил…

Когато влязох в

градчето Шахдад,

бях изненадан най-напред от палмите, растящи просто така в дворовете. Имах чувството, че бях в някакъв напълно различен свят, че това е по-скоро извадено от контекста на някоя джунгла, а не от този на град насред пустиня.

Бях си отбелязал координатите на тукашната бензинджийница, но когато паркирах пред една от колонките ѝ, ме ощастливиха с жест, идещ да рече, че

бензин няма

Това обаче въобще не ме притесни, знаейки, че возя със себе си още 10 литра в тубите пред дисагите, затова преспокойно продължих

смело към пустинния лагер

До него водеше не само асфалтовият път, но и жиците.

И ето че броени минути по-късно вече бях там!

Нямах търпение да стигна тук. Очаквах да заваря половин Horizons Unlimited сбирка, или поне други авто-мото приключенци, странстващи наоколо, готови да обменим куп полезна информация, съвети, забавни истории и какво ли още не, но…

Лагерът всъщност се оказа по-пуст и от Пустинята

Освен момчетата, отговарящи за евентуалните посетители, не заварих никой друг.

След като си платих входа, продължих плахо напред.

Където за моя най-голяма изненада ме очакваше този ирански трансформър:

Почувствах се като в някоя сцена от научно-фантастичен филм и вече очаквах отнякъде да се появи я Дарт Вейдър, я поне Люк Небоходеца. И ако от горната снимка не си личи от какво е сглобен, то ето и една отблизо.

Освен това тук има и около 30-тина юрти, които ще видите по-нататък.

Най-безотговорно зарязах мотора

и тръгнах да се разхождам из лагера. Бе започнало да се смрачава, когато мярнах няколко прилепчета да прелитат наоколо.

В първия момент останах леко разочарован, тъй като очаквах да заваря нещо малко по-различно тук. А именно образуванията, които присъстваха на снимката, която си бях принтирал за тук. Така наречените ярданги, или калути, резултат от вятърната ерозия.

Отидох отново при момчетата на входа, за да ги питам за калутите от снимката ми. Казаха ми, че те са именно тук, наоколо. Добре де, но аз все пак не ги виждах… Предложиха ми на следващия ден да влезем в пустинята с автомобила. С моя мотор нямало да мога така или иначе. Много хубаво, само дето цената, която ми обявиха, бе абсолютно смехотворна. Казах им, че ще помисля. Така или иначе предложението важеше за идната утрин.

Леко разочарован, реших поне да се кача по стръмните скали в дъното на лагера, за да погледна ситуацията, или поне терена, малко от по-високо. Надали имаше по-подходящ момент от този да си пусна дуета на Стинг с онзи небезизвестен алжирски певец.

Sting – Desert Rose

Когато се качих тук, осъзнах, че всъщност не ми бе нужен никой друг наоколо, още по-малко пък тълпи от хора. Тук, също като в пустинята Кавир, властва тишината… Не знам дали някога бях “чувал” подобна. А пустинята беше толкова красива. Но същинското ѝ лице ще ви покажа утре, както ми се случи и на мен.

Тръгнах обратно към мотора. Бях на 20 – 30 метра от кръговото, където го бях зарязал, когато зърнах малко диво животно, приличащо на лисичка, но с големи уши. Погледите ни се срещнаха за няколко секунди, преди то да се впусне в стремителен бяг надалеч от мен. В любопитния му и невъздържан поглед ясно се четеше удивлението, което изпитваше, от това, че съм дръзнал да го обезпокоя в неговата Пустиня.

Оставих фото техниката при мотора и продължих отново към входа на лагера. Попитах момчетата дали мога да спя в някоя от юртите наоколо, а те отговориха утвърдително и ме поканиха да остана малко при тях. Единият от тях запали цигарата, която старателно свиваше допреди малко и започнаха да си я въртят. Предложиха ми да се включа, но любезно отклоних поканата. По-късно, докато стояхме в стаята, отляво на входа, единият извади малка бутилка от безалкохолно и каза, че е уиски. Наля си в капачката и мигом я гаврътна като шот. Тази покана отклоних също толкова тактично. Не ми беше принципно, но не ми се и пиеше. Е, ако ставаше въпрос за пълна догоре чаша с приятно охладена течност с аромат на хмел, не гарантирам, че щях да бъда чак толкова твърд в позицията си.

Вече се беше стъмнило. Едното момче ме извика с него, за да включим осветлението в лагера. След като вдигна шалтера в главното ел. Табло, се разделихме и аз отидох отново при мотора. Докато ровех в багажа си, пристигна голям бял джип и паркира в дъното на лагера.

При мен дойдоха Ник и Сабина – германци, пешеходстващи в пустинята, ескортирани от същия този джип. Явно всеки си има номер в живота. Сабина сподели, че също кара мотоциклет. Ако Sportster-а го броим за такъв, разбира се Били дошли, за да вземат някакви дърва, след което щели да продължат към вътрешността на Пустинята.

След като те потеглиха, преместих мотора пред юртата, която си бях избрал. Въпреки че врата нямаше и не можах да паркирам мотора така, че да запреча входа ѝ, реших, че ще си спестя разпъването на палатката вътре.

Всичко бе чудесно, докато не дофтасаха няколко автомобила с иранци и иранки. Е, ранното заспиване ми се размина, но за сметка на това пък успях да си направя доста записки за всичко, което ми се случваше напоследък.

Днес насмешка у мен будеха пътните знаци, указващи леките кривини по безкрайно дългите и прозаично прави пътища наоколо. Тук едва ли не на всяко отклонение от праволинейност бе зачислен по един такъв знак. По-досадно обаче бе, че вятърът по тези земи няма по какво да бъде разчетен. Понякога просто те грабва изневиделица и те размотава по платното като прани гащи в зимна нощ.

Според същата онази карта на светлинното замърсяване тук бе дори по-тъмно. За пръв път попадах на място като това – с толкова ниски нива на светлинното замърсяване, затова и се чувствах като дамска превръзка – на прекрасно място, но в неподходящ момент. Пълнолунието бе настъпило тази сутрин и това напълно компрометираше каквито и да било опити за фотография на звездното небе.

Мира не ми даваше въпросът как така още не бях срещал други странстващи мотоциклетисти. Кой тогава качва всички тези снимки из фейсбук групите, които ме караха цяла зима да копнея да потегля на пътешествие!?

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:

Booking.com

Коста Рика:

Booking.com

Мавриций:

Booking.com

Booking.com

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир. Днес ще продължим през пустинята кък лагера Чак-Чак.

Приятно четене:

От Маранджаб до Чак-Чак в пустинята Дащ е Кявир

част трета на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Maranjab Desert Camp – Чак-Чак

800 km

Сряда.

Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, 800 km

Lucy Rose – Bikes

https://www.youtube.com/watch?v=CJe_ofKqC4o

Събудих се малко преди изгрева. Веднага слязох от плочата, взех фотоапарата и тръгнах да си търся ракурси.

Нищо не грабна вниманието ми отведнъж, но пък и нямаше как да пропусна да уловя първите слънчеви лъчи на това прекрасно утро.

Отново се замислих дали да не продължа по прашния път към лагера, 15 километра по-нататък. Малко след него се намира и соленото езеро, което исках да видя. От друга страна след това би се наложило да мина всичките 40 километра, за да стигна отново до асфалта. В крайна сметка здравият разум надделя и оставих това за някой друг път, когато може би ще бъда с някой друг ADV мотоциклет. Разглеждайки сега снимките си, се замислих дали не сгреших, но все пак нещата, пречупени през текущата ми призма, изглеждат по коренно различен начин.

И така, обратно назад.

Нямах търпение и силно се надявах да зърна тези прелестни същества отново

Този път те бяха доста повече и се движеха на групички

Не бях виждал бяла камила, но ето че и това се случи.

На моменти силно се изкушавах да излизам от пътя само за да направя някой кадър на вярната Сянка.

А когато стъпвах отново на асфалтовите пътища извън населени места, не ми оставаше нищо друго освен да се наслаждавам пълноценно на усамотението от онзи ужасен трафик в градовете.

По принцип си бях набелязал за посещение и древното селище Абианех, което не удължаваше пътя ми с много, но очакванията ми към него бяха твърде ниски и реших да го пропусна.

Редовно се случваше другите водачи на автомобили и камиони да ме поздравяват по един или друг начин

Както казах, изкушения

А такава табела видях неведнъж

Карайки близо 80 km по този ужасно прав път, не видях абсолютно никого. Това бе нещо напълно ново за мен.

Някои кадри надали си струват споделянето, я заради липсата на фокус, я заради кривите хоризонти, но все пак.

И противно на всяка логика

тази пустош и липса на цивилизация всъщност ми носеха огромно успокоение

Най-после бях тук, където мечтаех да дойда още от миналата година.

Минавайки през едно от малкото (уж) населени места по маршрута си, се натъкнах на това.

Такива кули бях виждал само на снимки, затова и без да се замислям спрях и тръгнах към нея на разузнаване. Оказа се нещо като кладенец, пълен с вода, с доста голям диаметър и неясна за мен дълбочина. Отвътре, в поглед нагоре, изглеждаше така:

А за какво всъщност служат ще разберем “утре”.

Следваща точка по маршрута ми беше пустинният лагер в Меср, но прецених, че мога спокойно да се откажа от посещението му, така че

продължих към пустинния лагер в Гармех.

Когато стигнах на координатите му, се оказа, че там има просто селце.

За невероятната инфраструктура в страната само бях чувал от кого ли не, но действителността, разбира се, далеч не бе чак толкова захаросана.

Тишина

По тези пътища също е тихо. Много тихо. Когато слизах от мотора, за да снимам, съответно “се изключвах” от музиката си, се чувствах някак странно. Някак безкрайно сам. И ни вятър се чуваше, ни дявол, ни нищо…

Следващото нещо, което привлече силно вниманието ми, бяха тези скали край пътя. Снимката сякаш не дава твърде ясна представа, но тези парчета стърчаха нагоре като пластинките на гърба на стегозавър. А след един ритник и са долу. Сори, не се стърпях поне да опитам…

Скали

Вече карах към една древна крепост в

Баязех,

която бях набелязал, разглеждайки google maps. Градчето изглежда така:

Баязех

В дъното на снимката дори се вижда

крепостта

Тя датира още от времето на сасанидската империя (3 – 7 век) и има близо 700 стаи. Когато стигнах до нея, не бях особено впечатлен, а наоколо все още не се виждаше жив човек, което откровено ме притесняваше. В следващия момент се появи някакво момче на мотоциклет. Кимнах му и продължих, правейки обиколка около самата крепост. Това ми отне не повече от половин минута, след което се опитах да попитам момчето откъде мога да си набавя нещо за пиене. Даде ми знак да карам след него и така се озовахме пред заключения хоремаг. Отнемайкъде се появи друг младеж, който чевръсто отключи катинара, влезе и ми подаде бутилка минерална вода от хладилника. Освежаващо. Но явно бях толкова уморен от 500-те km дотук, че щях да получа микро инфаркт, когато не намерих портфейла си във вътрешния джоб на елека. А той обикновено стои във вътрешния джоб на якето.

Докато се съвземах от жегите, се появиха няколко деца на по 10 – 12 години, също с моторетките си. Паркираха при нас и взеха с любопитство да разглеждат Сянката. Като се замисля, трябваше да направя някоя и друга снимка тук, но когато става въпрос за деца, въпросът е малко по-деликатен, заради това и предпочетох да пропусна. След като се освестих, се качих, запалих майсторски с отвертката, събирайки погледите им, и продължих нататък. Стартерното реле май тотално бе сдало багажа.

И ако дотук знаците за камили не ме плашеха, то като видях този, сериозно се фрустрирах.

Надявах се само да не е някакъв бос на „нивото”

Следобедът не бе особено интересен. Имах да отмятам едни скучновати километри до древното селище Чак-Чак. Слънцето вече залязваше, когато вниманието ми грабнаха тези руини.

И въобще, ако иранците имаха търговския нюх на гърците, цялата карта на страната щеше да бъде изпъстрена с какви ли не „забележителности”.

Понякога, след изминаването на повече от 700 километра за деня, се чувствам именно така:

Пътят ме отведе до

Харанак

Градът има и стара част, но не бях в настроение за разглеждането ѝ, а и вече почти се беше стъмнило. Затова спрях, напазарувах и продължих нататък.

Малко след това

трябваше да се отклоня от главния път

Противно на всяка логика, тук ме очакваше изключително приятен завойчест път с много добра маркировка, обрисуваща фино плавните му завои. Явно това бе наградата ми за деня, затова и не бързах, а просто ѝ се наслаждавах. Някак идилично ми бе, а на моменти дори изключвах фара, само за да видя как луната озарява околността. След няколко часа настъпваше пълнолунието.

Както си карах така лежерно, пътят ми пресече заек. Явно тук кипеше от нощен живот.

Скоро след това видях светлините на

Чак-Чак

и „фибите“, виещи се нагоре, водещи до самото селище. На широкия паркинг, където свършваше асфалтовият път, нямаше никой. Оттам нагоре продължава пешеходна пътека от каменни плочки.

Реших, че тук ми е прекалено светло, а и целият паркинг бе леко наклонен, така че се спуснах по инерция до края на последната фиба, където имаше предостатъчно място за палатката ми без въобще да запречвам движението. Освен това, тук бе и значително по-тъмно.

Паркирах плътно до мантинелата, за да мога да заключа мотора към нея, и започнах да разпъвам лагера за пореден път. Исках да направя всичко едновременно – да се чуя с близките си, да вдигна палатката, да опитам най-после бленуваните цял ден домати и пъпеш. Знаете как е, но нямаше как да се случи по този начин. Както и да е, оправях си нещата едно по едно, но усещах, че вече не съм особено адекватен.

Лагер Чак-Чак

Въпреки че не се потях особено, предпочитах да употребявам повече сол, защото се притеснявах от обезсоляване, затова и поръсвах обилно всяко резенче домат.

След като хапнах, се разходих в околността за някой и друг нощен кадър. Тук също е тихо. Много тихо.

Тишина

Докато снимах пътя, видях как нещо мъничко и черничко, като в онази гатанка, мина покрай палатката ми. Когато слязох долу, се оказа, че беше таралежче. Явно се бях позиционирал точно на пътеката му.

Днес най-високата температура, която видях на термометъра, бе 37°C, което много ме зарадва. Най-после – условията, които очаквах и за които имах нагласата.

Между другото, ако сте пътували повече, вероятно и на вас ви се е случвало да се заприказвате с човек, който знае много добре, че не може да ви помогне, нито дори да извлече каквато и да било полза от опита за комуникация с вас, но въпреки това се опитва да общува някак с вас. Губейки както вашето, така и своето време. Е, не мога да го разбера това. А размислите ми в тази посока тръгнаха, след като днес един такъв типаж ми изгуби 10 минути на една бензиностанция, на която уж имало бензин, после нямало и т.н. А той дори не беше служител, а просто отби от пътя си и спря при мен, когато ме видя на същата тази бензиностанция.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Сейшелите или на Мавриций:)

Малдиви:

Booking.com

Сейшелски острови:

Booking.com

Мавриций:

Booking.com

Booking.com

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран, през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, посетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз, както и през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт, а за последно минахме по брега на Персийския залив с Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Днес ще разгледаме Чока Занбил и Сус

Приятно четене:

През Иран с Опел

част тринайсета

Чока Занбил и Суса

Десетина километра след Бандар-е Машахр поех на север, движейки са на петдесетина километра от границата с Ирак. В този югозападен район на Иран теренът е предимно равнинен с малки хълмове и песъчлива почва. В продължение на половин ден духаше силен вятър и навсякъде се носеше прах, образувайки прашна пелена, нещо като мъгла, само че кафява на цвят. Не бих го нарекъл истинска пясъчна буря, защото беше несравнимо по-слабо в сравнение с пясъчните бури в пустинята Сахара, когато не се вижда нищо на 5 метра пред теб. Беше неприятно, защото ситният пясък проникваше навсякъде и се лепеше върху потта, която непрекъснато се стичаше по тялото ми.

Движейки се по пътя на север от Персийския залив спрях за кратка почивка до паметник, който вероятно е издигнат в прослава на защитниците на Иран във войната с Ирак 1980г –1988г.

Вероятно това е паметник на защитниците на Иран във войната с Ирак 1980г. – 1988г.

Чока Занбил

Чока Занбил представлява обширен религиозен комплекс от времето на царство Елам. Възникнала през третото хилядолетие преди новата ера тази държава е връстник на Вавилон и Асирия. Религиозният комплекс е започнал да се изгражда около 1250 година преди новата ера при еламския цар Унташ Напириша. Централно място заема така наречения

Зигурат – храм, който е изграден на върха на стъпаловидна пирамида

Този храм е бил посветен на Иншушинак, върховният бог на древната цивилизация Елам. Отделните „стъпала“ на пирамидата представляват самостоятелни тераси. В буквален превод „чока“ означава „хълм“.

Централната част на религиозния комплекс Чока Занбил с руините на терасовидната пирамида

В основата си пирамидата представлява квадрат с дължина на страните по 105 метра. Изградена е на 5 нива (стъпала). Като строителен материал е използвана изсушена на слънцето глина и червеникави кирпичени тухли.

Схема на стъпаловидната пирамида с храм (Зигурат) на върха

Руините на Чока Занбил са първият ирански обект, включен в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 1979 година. Комплексът е разположен на голяма територия, заградена с три концентрични крепостни стени. Централната стена обгражда самата пирамида със зигурата и помощните сгради. В средната част е имало 11 други храма, посветени на по-второстепенни богове. Разкрити са останките общо на 22 храма, на царски дворец и на погребален комплекс с 5 царски гробници. Могат да се видят древен слънчев часовник и камък за жертвоприношения.

Според иранските учени, построявайки огромния за времето си религиозен комплекс еламският цар е искал да обедини боговете на всичките народи, населяващи царството му. При нашествието на асирийския цар Ашурбанипал в средата на 7-ми век преди новата ера всичко е било разрушено.

Счита се, че Чока Занбил е един от най-добре запазените Зигурати в Близкия изток. Такива храмове върху терасовидни пирамиди са били строени от шумерите, вавилонците, еламците и асирийците. Днес се известни 32 храмови пирамиди от района на Месопотамия, от които 28 са на територията на Ирак, а 4 се намират в Иран.

Терасовидната пирамида Чока Занбил, на чиято най-горна тераса е бил храмът (Зигурат)

Зигуратите от Месопотамия, включително Чока Занбил, мавзолеят на Кир II Велики в Пасаргада и стъпаловидната пирамида на египетския фараон Джосер са дали архитектурната идея при изграждането на мавзолея на Ленин на Червения площад в Москва.

Пристигнах в Чока Занбил, когато се стъмваше

Обясних на двамата мъже от охраната, че съм турист и искам да пренощувам на паркинга. Те ми се зарадваха и след 5 минути вече бяхме приятели. По-младият се казваше Хамид и му стана приятно като му казах, че ще го запомня по името на афганистанския президент Хамид Карзай.  Възрастният беше арабин с много сложно име, но съкратено Хамид му казваше Зеро. Неговото име пък запомних по аналогия с японските изтребители Зеро от времето на Втората световна война.

Хамид (от ляво) и арабинът Зеро (седнал на стола)

Около 3% от населението на Иран са араби*. Те населяват предимно югозападната част на страната, районите до границата с Ирак.

Хамид тръгна да инспектира обектите, които охранява и ми предложи да дойда с него. Докато обикаляхме стъпаловидната пирамида той ми обясняваше кое какво е. Показа ми и тухли с древни надписи с клиновидно писмо.

Надпис с клиновидни букви върху тухла при един от входовете на пирамидата

Авторът по време на вечерната обиколка на терасовидната пирамида в Чока Занбил

Хамид се обади на негови роднини и в края на обиколката ни те пристигнаха. Запознахме се и се сприятелихме. Бяха донесли грозде и други плодове, с които се почерпихме.

Роднините на Хамид, с които се сприятелихме вечерта

Поканиха ме да им отида на гости в къщи, но отказах защото на разсъмване смятах да разгледам целия религиозен комплекс и бързо да потеглям. Отново допуснах грешка, за която съжалявам. Трябваше да приема поканата за гостуване.

Късно вечерта охраната се смени и единият от новите охранители ми предложи да нощувам в техния фургон. Реших, че в автомобила ще се чувствам по-добре на своя територия и му отказах. Пак сгреших защото ме нападнаха комари, които въобще не ме оставиха да заспя. След изтощителна борба с тези проклети насекоми се предадох и към 2 часа през нощта отидох във фургона на охранителите, където работеше климатик. Почувствах се като в Небесния Рай и заспах дълбоко.

Събудих се чак в 7.30 часа, когато слънцето вече беше огряло. За по-малко от час обиколих целия религиозен комплекс и разгледах на светло руините на Чока Занбил.

Понечих да си взема довиждане с мъжете от обекта, но те ме спряха. Не можело да тръгвам защото още не сме закусили. Бяха подредили масата с ядене, седнахме и хапнахме. Отново реших да тръгвам, но те пак ме спряха. Не сме били пили чай. Спокойно си изпихме и сутрешния чай. Едва тогава си взехме довиждане и потеглих.

Служителите в Чока Занбил, които не ме пуснаха да си тръгна преди да сме закусили

Пирамидата в Чока Занбил ни дава представа за архитектурната схема на известните „Висящи градини“ на Семирамида

във Вавилон, които са едно от Седемте чудеса на древния свят. Всяка тераса от стъпаловидната пирамида е била покрита с плодородна почва и върху нея са били засадени различни  цветя, треви, храсти и дървета. По външния край растяли пълзящи растения, които се спускали към по-долната тераса, което и дало наименованието „висящи“ на самите градини. Чрез въртяни от роби водонапорни колела с кожени съдове се подавала вода от река Ефрат до най-горната тераса. Водата се стичала надолу и напоявала растенията на всяка тераса, подържайки ги вечно зелени и свежи.

Shush, Иран

Шуш (Суса)

Античният град

Суса е някогашна столица на царство Елам

Основан през петото хилядолетие преди новата ера това е един от най-древните градове в света. Царство Елам е първата държава на територията на днешен Иран, възникнала в югозападната част на страната. При нашествието на асирийския цар Ашурбанипал през 647 година преди новата ера градът е разграбен и опожарен от войниците на Асирия. Впоследствие територията на Елам е завладяна от Персия, град Суса е възстановен и става зимна резиденция на персийския цар Дарий I. Градът е повторно разрушен, когато арабите го превземат през първата половина на 7-ми век. След монголското нашествие през 13-ти век Суса запада и е забравен в продължение на няколко века. Разкопките започват в средата на 19-ти век като продължават и днес.

Това е останало от градската част на древна Суса, където сградите са били изградени от глина и кирпич

Руините на двореца на Дарий I Велики

Дворцовият комплекс на хълма Ападана е включвал и 6 реда по 6 броя колони, високи 22 метра. На върха на всяка колона е имало двойна скулптура на животни.

Скулптура, която е била на върха на дворцова колона

Крепостта е сравнително нова, построена е от френска археологическа експедиция в началото на 20-ти век. Целта й е била да защитава от грабители откритите артефакти и самите археолози, извършващи разкопки на древния град Суса.

Новата крепост се издига над руините на Суса

Археологическият музей съдържа артефакти, открити при разкопките на древната Суса и на двореца на Дарий I.

Експонат в Археологическия музей

Експонат в Археологическия музей

Древните останки на град Суса се намират на плато, издигащо се на 20-30 метра над

съвременния град Шуш

Той има около 70 хиляди жители. Основната забележителност в града е комплекса, включващ джамия и Гробницата на Даниел. Гробницата се откроява над околните сгради със своя конус от релефен бял камък.

Религиозният комплекс с внушителната конусообразна Гробница на Даниел

Даниел е почитан от мюсюлманите светец

и неговата гробница е място за поклонение. Интериорът в сградата е изключително бляскав и впечатляващ. За съжаление вътре е забранено фотографирането, поради което нямам снимки. Гробът на светеца е покрит с мраморна плоча, застлана със зелена драперия. Всичко това е оградено с решетка с квадратни отвори. Поклонниците докосват с длани решетката, а след това потриват лицето си. Някои от тях плачат. Отдръпват се като се движат назад, гледайки към надгробния камък. Подът между самата решетка и надгробния камък е осеян с банкноти, хвърлени от поклонниците.

По принцип гробниците на светци, имами, поети, писатели, учени и други известни личности се считат за свещени места в Иран, които се посещават от поклонници. Очевидно най-известните и заслужили личности, живяли и творили в страната, се канонизират в съзнанието на сънародниците си.

Продължих на север за да разгледам още забележителни архитектурни паметници от времето на древна Персия.

Оставаха ми само още две денонощия в тази страна.

Последната част от разказа за Иран завършва с планината Арарат и със срещата на трима въоръжени кюрди в края на пътуването.

Очаквайте продължението

*Изненадаааа! Чак сега ли осъжнахте, че иранците са перси, а не араби? – бел.Ст.

Септември  2012 година

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран, през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, посетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз. За последно минахме през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт

А днес ще тръгнем по брега на Персийския залив –  от Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Приятно четене:

През Иран с Опел

част дванайсета

Персийски залив  –

от Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Бандар Абас

С население от половин милион жители Бандар Абас е голям пристанищен град и столица на провинция Хормозган. Той заема стратегическа позиция на Ормузкия проток, свързващ Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Първите писмени сведения за града са от 6-ти век преди новата ера, по времето на Дарий Велики, когато от тук персийската флота е поемала на своите морски походи към Индия и към Червено море. В началото на 16-ти век градът е завладян от португалците, а по-късно е попадал под влиянието на Турция, Холандия, Оман и Великобритания. До 1980 година се е казвал Гамерон, след което е преименован на името на шах Абас I Велики, който в началото на 17-ти век е отвоювал пристанищния град от португалците и е удържал военноморска победа над португалския флот.

Бандар Абас е най-голямото търговско пристанище на Иран,

а така също и важен транспортен и логистичен център с голямо международно летище. В района има изградени зони за свободна търговия. Развито е производството на стомана и алуминий, в града има корабостроителен завод и предприятия за производство на съоръжения за нефтодобива и газодобива. В петролната рафинерия се преработва нефт и се произвеждат петролни продукти. Развит е риболова и производството на рибни и морски продукти, както и текстилната промишленост. Като научен център Бандар Абас разполага с три университета. Местният футболен отбор е спортната гордост на жителите.

Бандар Абас е напълно съвременен град, в който липсва стара историческа част и няма много туристически забележителности.

Пристигнах в града на разсъмване и първо се запознах с района около новата джамия. Пазачът спеше на пода върху килимите, което ми позволи спокойно да разгледам интериора на джамията.

Новата джамия е с внушителни размери

Гробница на мюсюлмански светец в джамията

Прави впечатление

паметникът на пожарникарите

В доста ирански градове са издигнати паметници на пожарникарите. Обичайно са разположени близо до противопожарните служби. Очевидно там уважават тази отговорна и опасна професия за смели мъже.

Паметникът на пожарникарите

Едва след това отидох на брега за да кажа „здравей“ на

Арабско море

Поради отлива крайбрежните скали бяха мокри и покрити с хлъзгави малки водорасли, на което не обърнах внимание. Нямайки търпение да нагазя във водата се подхлъзнах и изпързалях надолу по мокрите скали.

Скалите, по които се изпързалях, бързайки да наджапам в морето

Разбрах за „пораженията“ по тялото ми след като ризата и панталона започнаха да почервеняват от кръвта, която потече от гърба, лактите, дланите и краката ми. Поради тази причина първата ми среща с това южно море се оказа малко неприятна. Наложи се да нагазя вътре и да изпера от кръвта ризата и панталона с морска вода. Можах спокойно да свърша тази работа защото в ранната утрин наоколо беше пусто и само един младеж се разхождаше по брега. После отидох на пристанището, където в една тоалетна се изпрах и измих с чиста вода. Излязох с мокрите дрехи, които приятно ме разхлаждаха в горещата утрин, и тръгнах да разглеждам съвременния град.

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Съвременния Бандар Абас

Съвременния Бандар Абас

Стратегическият Ормузки проток свързва Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Ормузкия проток на Арабско море

Обществен контрол

По време на обиколката из Иран се убедих, че това е по-скоро социална държава със строга полиция, силна армия, активни обществени структури, със сплотено и единно общество. Направи ми впечатление и действения обществен контрол по отношение спазването на правилата за поведение. Най-простите примери са забележките, които хората са ми правили да не ходя с разгърдена риза или да не дъвча дъвка на обществени места.

Най-много ме впечатли поведението на шофьорите на една бензиностанция по време на конфликтна ситуация. По принцип в Иран зареждах дизелово гориво на колонките за камиони и автобуси, тъй като там леките автомобили са само на бензин и природен газ. Зареждането става посредством поставяне на карти, подобни на банковите, чрез които се отчита горивото по съответната цена. Например, шофьорите на камиони поставяха техните карти и им отчиташе горивото по 12 стотинки литъра. За мен като чужденец бензинджията поставяше съответната карта и броячът отчиташе по 28 стотинки за един литър дизелово гориво. В северната и средната части на страната работниците на бензиностанциите имаха такива карти и зареждането с гориво ставаше без проблеми. В източната и южната части на страната, обаче, бензинджиите нямаха карти за чужденци, с които да отчитат горивото по по-високата цена. Там обикновено изчаквах някой шофьор на камион да си напълни резервоара с 200-300 литра и след това с неговата карта зареждах с дизелово гориво и моя опел. Предлагах на шофьорите пари по високата цена, но те ми вземаха само отчетеното с техните карти, т. е. по 12 стотинки за литър. Само веднъж един шофьор не само, че ми взе парите като на чужденец (по 28 стотинки), но поиска още пари за да станат по 40 стотинки за литър. Възпротивих се като му обясних, че цената за чужденци е фиксирана на 28 стотинки  и няма да му платя повече, но той настояваше за още пари. Като видяха, че става някаква разправия останалите шофьори на камиони и автобуси дойдоха при нас. Щом разбраха каква е работата те наобиколиха нахалния шофьор и започнаха да му се карат. Той се стресна, веднага ми върна парите до отчетената цена по 12 стотинки литъра и избяга настрани. Другите шофьори дружески ме потупаха по рамото, казаха че проблема е решен и мога да пътувам спокойно. Определено този случай на активна гражданска позиция и на обществен контрол спрямо алчния шофьор ме впечатли особено силно.

Къпане в Персийския залив и морски курорти

След Бандар Абас, изминавайки стотина километра покрай Персийския залив под палещото южно слънце, нямаше как да се лиша от разхлаждане в морето. Открих пуст плаж и веднага скочих във водата. Тя беше „топла като чай“ и много солена, по-солена от водата на обграждащите Европа морета. Удоволствието ми от плуването беше неописуемо, сравнимо само с къпането в басейна с естествено газирана минерална вода при каньона на река Воротан в Армения, двадесетина дни по-рано.

Безлюдния плаж, където беше първото ми къпане и плуване в Персийския залив

Пропътувах над 1 000 километра покрай Персийския залив, преминавайки през доста курортни градчета. Убедих се, че

иранците не отдават особено значение на морския туризъм

Никъде не видях големи курортни комплекси с множество хотели, както е по нашето Черноморие. Масово хотелите са малки 2 до 4-етажни, обикновено раздалечени и с доста свободна площ между тях. На някои места по плажовете имаше подредени чадъри като при нас, но хората на пясъка бяха рядкост. Не можах да разбера защо почиващите в тези съвсем прилични морски курорти бяха толкова малко*

Газодобивни райони

В тази южна част на Иран се намират едни от основните залежи на нефт и природен газ. Особено бях впечатлен преминавайки през огромно газодобивно поле, разположено по крайбрежието на Персийския залив. В продължение на около 15 километра от двете страни на пътя се редяха стотици сонди за добив на природен газ с горящи пламъци по върховете им. Из въздуха се носеше специфичната миризма на газодобивен район. По указателните табели можах да разбера, че преминавам покрай газови електроцентрали и покрай заводи за компресиране на природен газ. Множество табели и надписи край платното предупреждаваха, че спирането и правенето на снимки е забранено. В последствие пресякох и други газодобивни райони с горящи пламъци по върховете на сондите, но те бяха по-малки на площ и вече не ме впечатляваха.

С четирима иранци през нощта

Шофирах до късно вечерта и дълго време в тъмнината не можах да открия удобно място за нощувка. Накрая, почти заспиващ зад волана от умора, забелязах някакви храсти край пътя. Спрях и се вмъкнах с автомобила между тези храсти на двадесетина метра от платното. Реших, че в тъмнината никой няма да ме види и спокойно ще пренощувам на това място. Тъкмо бях заспал и ме събуди светлина на фарове. Две моторчета бяха спрели срещу колата и фаровете им ме заслепяваха. Навлякох си ризата и панталона, слязох и видях двама млади мъже на мотоциклетите, които явно се чудеха какво става с този чуждестранен автомобил край пътя. Така и не разбрах как в тъмнината бяха забелязали колата, скрита между храсталаците и далече от пътното платно. Обясних им че съм турист, изморен съм и ще пренощувам край пътя. Те ми казаха, че така не може и да карам след тях. Потеглих след двата мотоциклета, които тръгнаха по черен път, перпендикулярен на главното шосе. След около един километър влязохме през порта в някакъв двор, ограден с висока стена и разположени няколко едноетажни сгради вътре в него.

Притеснен слязох от колата и огледах наоколо. По работещите съоръжения разбрах, че това е помпена станция, вероятно към някаква напоителна система. Двамата ме въведоха в една стая, където на килими на пода седяха още двама мъже и гледаха телевизия. Работеше климатик и беше приятно хладно в сревнение с горещината навън. Поканиха ме да седна и всичките се настанихме на килимите, подпирайки се на големи възглавници. Само единият от четиримата знаеше 20-30 думи на английски и се получи доста неловка ситуация. Аз седя „като на тръни“ и ги гледам. Те ме гледат и се усмихват. И аз им се усмихвам. Поизплаших се, защото се замислих какво би станало, ако тия четиримата са хомосексуалисти. Сам срещу тях не бих могъл да се защитя и през главата ми започнаха да минават още по-черни мисли. Рекох си, че ще трябва да се боря за „честта си“, въпреки неравностойните сили. В това затънтено място могат да ме заколят, автомобила да го „разфасоват“ на части и никой никога няма да разбере какво се е случило с мене.  През това време единият направи чай и всичките изпихме по чаша. Подарих им по едно сувенирче от България, каквито носех в колата. Всеки един от тях ми благодари с усмивка.

Единият от мъжете ми предложи да се изкъпя. Бях толкова потен и прашен, че без да се колебая взех шампоана и се пъхнах под душа. Седнах пак на килима, подпрях се на възглавниците и зачаках да видя какво ще става. Изморен и с рани по тялото вече бях претръпнал от многото ежедневни преживявания. Единият от мъжете постла дебело одеяло на пода, донесе още едно за завивка и ми каза, че мога да спя. Попита ме да загаси ли телевизора и лампата. Казах му да остави само лампата, всички излязоха от стаята, а пък аз изтощен заспах на момента. По едно време в просъница усетих, че някой ме бута. Отворих очи и видях, че единият от мъжете е поставил табла с готвено ядене и бутилка Пепси кола на пода до мен. Каза ми да ям и си излезе. Нахраних се бързо, преместих таблата с чиниите до стената и уморен пак заспах. По някое време в просъница забелязах, че съдовете са изнесени. Събудих се към 4 и нещо сутринта, добре наспал се в прохладната стая с работещ климатик.

В съзнанието си се надсмях над моите страхове, че е могло нещо лошо да ми се случи. Хората ме намериха край пътя и ме подслониха в стая с климатик. Вероятно един от тях си е ходил до в къщи и жена му е приготвила ядене, което той ми донесе за да се нахраня. Оставиха ме сам в стаята, а те са спали някъде из стопанските постройки. Като се разтропах около колата и четиримата иранци се появиха от съседните сгради. Благодарих им за подслона и храната, взехме си довиждане и потеглих. Отново се убедих колко гостоприемни са иранците и в практическото действие на третия стълб (задължително за спазване правило) от мюсюлманската религия: даване на милостиня. Да дадеш храна и подслон на пътуващия странник за преобладаващата част от мюсюлманите е дълг, за което ще бъдат благословени от Аллах.  Това е станало тяхна вътрешна потребност и им носи удовлетворение. Тези качества на гостоприемство и състрадание ние българите постепенно губим. Според мен, в днешно време ставаме все по-големи егоисти, подминавайки бедните и страдащи хора.

Бушер

Това е 200-хиляден град, разположен на полуостров в североизточната част на Персийския залив. Бушер е административен център на едноименната провинция. Изграден на мястото на древно селище, той добива значимост като пристанищен и търговски град през 18-ти век. В продължение на две столетия е под силно британско влияние и през това време на три пъти е бил окупиран от британската армия.

Днес, освен като голямо търговско пристанище, Бушер е известен и с построената от Русия атомна електроцентрала. В продължение на няколко години над 1000 руски специалисти работят по изграждането на първата в Близкия изток АЕЦ. И сега руски техници и специалисти се трудят в централата. От иранската нравствена полиция се възмущавали, че рускините не искали да носят забрадки на работните си места. Дори имало идея да им се плаща допълнително възнаграждение към заплатата за да не си свалят забрадките и да спазват ислямските изисквания за облеклото.

Виждайки ме с чуждестранен автомобил в града на няколко пъти иранци ме питаха дали съм руснак. Спирайки до плажа малко след 7 часа сутринта бях изненадан като видях няколко десетки иранци да се къпят в морето. Във водата имаше и няколко жени, облечени в техните дълги черни наметала хиджаб и забрадки на главите. Зачудих се, защото беше изключение да видя някой да се къпе в протежение на стотици километри покрай Персийския залив. За себе си намерих обяснение, че вероятно руснаците от атомната електроцентрала са научили и иранците да се разхлаждат в морето преди да отидат на работа.

Плажът на Бушер, малко след 7 часа сутринта. Иранците вече се къпят в морето.

Крайбрежната алея в Бушер

В Бушер няма туристически забележителности и в града нищо не можа да ми направи особено впечатление.

Обиколка из централната част на Бушер

Из централната част на Бушер

Централната част на Бушер

Парка със зоологическата градина в Бушер

По крайбрежната алея в Бушер

По крайбрежната алея в Бушер

След Бушер изминах още 300 километра покрай Персийския залив, през район с големи находища на нефт и природен газ. Добивът на тези енергоресурси се осъществява както във водите на залива, така и на сушата.

Бандар-е Машахр

беше последният пристанищен град на залива, през който минах. Името му Машахр в буквален превод означава „град на луната“. Пристанището е едно от най-важните за Иран и през него се осъществява експорта на компресиран природен газ и на петролни продукти от рафинерията в близкия град Абадан. В града има два университета, в които се подготвят предимно инженери за петролната и газова индустрии в страната.

Десетина километра след Бандар-е Машахр поех на север, движейки са на петдесетина километра от границата с Ирак.

 Пътеписът продължава с описание и снимки от западния район на Иран. Завършва с планината Арарат и със срещата на трима въоръжени кюрди в края на пътуването.

Очаквайте продължението

*Всъщност обяснението най-вероятно лежи на същата плоскосто, в която се разбира защо и интернетът в страната е зле. Ама много зле – бел.Ст.

Август – Септември  2012 година

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран, през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, посетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, а за последно минахме през древния Персеполис и Шираз

Днес ще посетим Солените езера, Керман, Бам и Джирофт

Приятно четене:

През Иран с Опел

част единайсета

Солени езера, Керман, Бам и Джирофт

След Шираз продължих на изток, преминавайки през обширни пустинни области, покрай пресъхнали солени езера и пресичайки планината Кух-е Руд.

Солени езера

Моят автомобил върху пресъхнали солени езера, покрити с големи кристали бяла сол

Естествено, че се поддадох на изкушението да се повозя с Опела върху солта, покриваща дъното на езерата.

Моят автомобил върху пресъхнали солени езера, покрити с големи кристали бяла сол

Планината Кух-е Руд

Пътят през планината Кух-е Руд е стръмен и с много завои. Средната скорост на придвижване е около 30 км/ч.

През планината Кух-е Руд

През планината Кух-е Руд

Керман

Керман има 650 хиляди жители и е административен център на едноименната провинция. Той е един от най-старите Ирански градове, като винаги е бил голям търговски център. Разположен е на южния Трансазиатски търговски път, свързващ Близкоизточните държави с Индия.

С Керман са свързани едни от най-трагичните събития в по-новата история на Персия. Като последна крепост на династията Занд, през 1794 година града е обсаждан в продължение на 5-месеца от войските на новия шах. След превземането му е разграбен, а жителите му са подложени на издевателства. 20 хиляди мъже са ослепени, 8 хиляди жени са дадени на войниците за сексуално удоволствие, а останалите са отведени в робство. Направена е пирамида от 600 отрязани глави на защитниците на града.

Сред забележителностите на Керман са религиозен комплекс с джамия, медресе (религиозно училище) и кервансарай. В града има няколко музея, голям базар, средновековни бани (хаммам) и резервоари за вода (аб-анбар).

Съвременен Керман на свечеряване

Съвременен Керман на свечеряване

Днес Керман е център на индустриално развит регион, където се добиват въглища, желязна, медна и оловно-цинкова руди. Развити са металургичната, химическата, автомобилостроителната и електротехническата индустрии. Произвеждат се строителни материали, хранителни продукти, текстил, килими, кожени изделия, мебели, стъкларски и керамични изделия.

Пристигнах в Керман когато се стъмваше, а музеите и забележителностите вече бяха затворени. Можах да разгледам града на тъмно като в продължение на 4 часа обиколих централната му част.

Вечерна разходка из историческата част на Керман

Вечерна разходка из историческата част на Керман

В града има добре оформени площади с паметници и шадравани

В града има добре оформени площади с паметници и шадравани

Когато към 23 часа напусках Керман и на едно кръстовище спрях да питам за посоката, група разговарящи мъже проявиха видим интерес към мен. Първо ме почерпиха с ядки и ме питаха дали съм пакистанец. Като разбраха че съм европеец ме попитаха дали отивам в Пакистан да купувам опиум. Отговорих им отрицателно, а те ми обясниха, че

опиума в Афганистан бил по-евтин,

но да се ходи там е опасно. Отново им казах, че съм турист и не съм тръгнал за наркотици и дрога. Тогава мъжете се зачудиха какво толкова интересно съм видял в града им. След десетина минути разговор на развален английски и ядене на бадеми най-после ми казаха, че трябва да завия наляво и да карам само направо за да стигна до град Бам.

Предупреждават, че в Източен Иран било опасно поради наркотрафика от Афганистан и Пакистан през Иран към Европа. Много трудно се охранява дългата 900 километра граница с Афганистан, където производството на опиумен мак е основен селскостопански отрасъл. Отглеждането на опиата е съсредоточено в югозападните афганистански провинции, граничещи с Иран. Един от основните начини за пренасяне на наркотика през границата е с камили, които си знаят пътя и вървят сами. Наркотрафикантите товарят ценната стока на камилите в Афганистан, пускат ги да преминат границата сами през нощта, а в Иран ги посрещат местните им сподвижници. Преди няколко години иранската армия заловила керван камили с такава пратка опиум. Ядосаните наркотрафиканти пък отвлекли трима германски туристи в района на град Бам и пратили съобщение, че ще ги освободят когато им върнат камилите с опиума. За да предотврати международен скандал с отвлечените туристи, правителството в Техеран се принудило да върне камилите с наркотика на трафикантите. Последните съвсем почтено изпълнили обещанието си и освободили тримата германски туристи.

Бам

Бам е град-оазис, разположен сред пустинна област на високото иранско плато. Първите писмени сведения за този град са от 6-ти век преди христа. Бам достига своя апогей в развитието си през периода 7-ми ÷ 11-ти век. Причините са разположението му на кръстопът и славата, която придобива като производител на копринени и памучни облекла. Бам е процъфтявал до 1722 година, когато е завладян от афганистанските нашественици. Арг-е Бам е най-представителният пример за укрепен средновековен град, изграден от кирпичени тухли и глина, посредством използване на местни техники като чинех (напластяване на кал). Тук е била изградена подземна напоителна система, благодарение на която в този пустинен район се е развило земеделието. Градът и околностите му са известни с множеството палмови гори и производството на фурми.

През 2003 година земетресение със сила 6,8 по Рихтер разрушава напълно града като загиват около 30 хиляди души. Продължават възстановителните работи в стария град Арг-е Бам, а съвременната част на града се изгражда наново.

Поради липсата на указателни табели първо подминах града, след което се върнах обратно и с питане стигнах до съвременния център.

Централният площад Имам Хомейни

Централният площад Имам Хомейни е изграден наново след земетресението от 2003 година.

Набързо обиколих централната част с новия базар и новата джамия, след което попитах група мъже накъде да продължа за да стигна до стария град с крепостта. Един от тях предложи да дойде с мен, качихме се в автомобила и след километър и половина спряхме на паркинга пред внушителните крепостни стени. Младият мъж се казваше Мохамед и ме разведе из целия старинен град, обяснявайки ми кое какво е. Повече говореше на фарси, тъй като английският му беше доста слаб, но това не беше проблем защото сред руините ставаше ясно коя сграда за какво е служела. Бързо станахме приятели и след крепостта отидохме в близката палмова гора за да ядем фурми направо от дърветата.

Моят приятел Мохамед, който ме разведе из стария град Арг-е Бам

Средновековният Арг-е Бам, изграден от кирпичени тухли и глина

Авторът в средновековния Арг-е Бам

Разходката в палмовата гора и яденето на сладки фурми от дърветата си беше истинско удоволствие.

Авторът в палмовата гора

Фурмите висят по палмите като огромни гроздове

Мохамед ме покани да му отида на гости като обясни, че жена му готви много хубаво и ще ни сервира чудесен обяд. Каза, че тя е азербайджанка от град Астара и ще й бъде приятно като научи, че съм бил в родния й град. Отказах му, като обясних че нямам време и трябва да пътувам на Юг за да стигна вечерта до Арабско море. Когато спрях в центъра на града за да оставя Мохамед, той отново настоятелно ме покани на гости и аз пак му отказах. Истината е, че освен липсата на време ме притесняваше и това, че обикаляйки из стария град и сред палмовите дървета вече бях много потен и прашен. Как да му отида на гости такъв мръсен? Трудно се разделихме, а днес съжалявам, че не приех поканата на Мохамед да му гостувам на обяд. Вероятно съм го обидил с моя отказ.

Продължих по пътя си,

минавайки покрай свободната икономическа зона „Арг-е-Джадид“

В този голям индустриален район са разположени няколко предприятия за производство на автомобили, химически завод, дървообработваща фабрика и фабрики за хранителни продукти. Още от деветдесетте години на миналия век в българските магазини се продават фурми, пакетирани в град Бам. Спомням си, че на кутиите тогава беше изобразена част от крепостта в града и по това време си мечтаех някога да я посетя. Вече бях осъществил една от многогодишните си мечти и пътувах през планините на юг.

 Минах през Джирофт,

където нямаше нито една указателна табела за посоките, дори и на фарси. В района на този град са намерени артефакти, свидетелстващи за развита цивилизация още през третото хилядолетие преди новата ера. Нямах време за археологическия музей в града и поех по едната от двете главни улици, продължаващи на юг. Очевидно съм сгрешил, защото стигнах до последните къщи и улицата свърши. Един таксиметров шофьор ми обясни накъде да продължа за да хвана главния път,  но явно не се бяхме разбрали. Шосето, по което поех, започна да криволичи между палмови гори и да става все по-тясно и по-лошо. На няколко кръстовища решавах накъде да тръгна „по интуиция“, докато

накрая разбрах, че съм се заблудил безнадеждно

Започнах да чакам за преминаващи автомобили, да ги спирам и да питам за посоките. Никой не разбираше английски и гледайки картата ми сочеха ту наляво, ту надясно или пък ми казваха да се върна обратно. Така минах десетки километри на зиг-заг, мотаейки се като „муха без глава“. Шофирах по разбити шосета с дупки и по пътища без покритие. Пътят пресичаше малки долини не по мостове а по дъното на пресъхналите рекички. Минах и през много бедни села, където къщите представляваха иззидани от кирпичени тухли сгради с размери около 3 на 4 метра. Покривите им бяха равни, нямаха врати и прозорци, каквито очевидно не им и трябваха поради южните горещини. След продължително мотаене насам-натам разбрах, че никой не може правилно да ме упъти и трябва да разчитам на себе си. Знаейки с точност около петдесетина километра местоположението си на картата и определяйки посоката по слънцето потеглих без да спирам повече за да питам. От черния път излязох на път с чакълено покритие, а след това и на асфалтирано трасе с много дупки. После стигнах още по-широк път, а пък от него излязах на шосе с маркировка. И така, навигирайки на база местоположението на слънцето, най-после успях да стигна до малко градче с бензиностанция. Там заредих с гориво и ме упътиха за правилната посока. След повече от три часа „мотаене“ в горещия следобед успях да хвана главния път на юг към морето. За момент си помислих дали пък Аллах не ме наказа заради отказа ми да отида на гости при Мохамед в град Бам. Въпреки притесненията ми остана успокоението, че съм успял да видя едни от най-затънтените и бедни селца в Източен Иран.

Ужасни южни горещини

Няколкото дни, които прекарах обикаляйки южните части на Иран, бяха сериозно изпитание и поради нетърпимите горещини. През следобедите температурата на въздуха надвишаваше 45 градуса по Целзий. Нормално е като се пътува с автомобил и си подадеш ръката през прозореца да почувстваш разхлаждане от вятъра. Там беше точно обратното: подавайки си ръката през прозореца на движещия се автомобил имах усещането, че ме облъхва въздуха от нагорещена пещ. Това беше нетърпимо и веднага си прибирах ръката вътре.  Нощувайки в автомобила на отворени прозорци, дори сутрин към 5 часа продължавах да се потя, нещо като „къпане в собствен сос“. С хавлиената кърпа трябваше непрекъснато да попивам потта от тялото си през цялата нощ.

Допълнително изпитание бяха и ужасните комари в Южен Иран. Докато на други места спрейовете против комари помагат, то на юг въобще не им действаха. По цели нощи комарите налитаха, хапеха ме навсякъде и ми пречеха да спя. Когато се опитвах да се завия с чаршафа за да се спася от досадните насекоми, веднага „завирах“ от горещината. Спирайки да почина през деня пък ме нападаха нахални малки мушички, които и за секунда не ме оставяха на спокойствие. Тогава си мечтаех за досадните папатаци от шотландските планини, които ми се струваха толкова мили същества в сравнение с тези ирански мушички и още по-ужасните южноирански комари.

Вече стигнах до Ормузкия проток, свързващ Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Предстояха ми хиляда километра по протежение на Персийския залив и трупане на нови впечатления от страната.

Август – Септември  2012 година

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран, през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, посетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, а за последно минахме през древния Персеполис и Шираз

Днес ще посетим Солените езера, Керман, Бам и Джирофт

Приятно четене:

През Иран с Опел

част единайсета

Солени езера, Керман, Бам и Джирофт

След Шираз продължих на изток, преминавайки през обширни пустинни области, покрай пресъхнали солени езера и пресичайки планината Кух-е Руд.

Солени езера

Моят автомобил върху пресъхнали солени езера, покрити с големи кристали бяла сол

Естествено, че се поддадох на изкушението да се повозя с Опела върху солта, покриваща дъното на езерата.

Моят автомобил върху пресъхнали солени езера, покрити с големи кристали бяла сол

Планината Кух-е Руд

Пътят през планината Кух-е Руд е стръмен и с много завои. Средната скорост на придвижване е около 30 км/ч.

През планината Кух-е Руд

През планината Кух-е Руд

Керман

Керман има 650 хиляди жители и е административен център на едноименната провинция. Той е един от най-старите Ирански градове, като винаги е бил голям търговски център. Разположен е на южния Трансазиатски търговски път, свързващ Близкоизточните държави с Индия.

С Керман са свързани едни от най-трагичните събития в по-новата история на Персия. Като последна крепост на династията Занд, през 1794 година града е обсаждан в продължение на 5-месеца от войските на новия шах. След превземането му е разграбен, а жителите му са подложени на издевателства. 20 хиляди мъже са ослепени, 8 хиляди жени са дадени на войниците за сексуално удоволствие, а останалите са отведени в робство. Направена е пирамида от 600 отрязани глави на защитниците на града.

Сред забележителностите на Керман са религиозен комплекс с джамия, медресе (религиозно училище) и кервансарай. В града има няколко музея, голям базар, средновековни бани (хаммам) и резервоари за вода (аб-анбар).

Съвременен Керман на свечеряване

Съвременен Керман на свечеряване

Днес Керман е център на индустриално развит регион, където се добиват въглища, желязна, медна и оловно-цинкова руди. Развити са металургичната, химическата, автомобилостроителната и електротехническата индустрии. Произвеждат се строителни материали, хранителни продукти, текстил, килими, кожени изделия, мебели, стъкларски и керамични изделия.

Пристигнах в Керман когато се стъмваше, а музеите и забележителностите вече бяха затворени. Можах да разгледам града на тъмно като в продължение на 4 часа обиколих централната му част.

Вечерна разходка из историческата част на Керман

Вечерна разходка из историческата част на Керман

В града има добре оформени площади с паметници и шадравани

В града има добре оформени площади с паметници и шадравани

Когато към 23 часа напусках Керман и на едно кръстовище спрях да питам за посоката, група разговарящи мъже проявиха видим интерес към мен. Първо ме почерпиха с ядки и ме питаха дали съм пакистанец. Като разбраха че съм европеец ме попитаха дали отивам в Пакистан да купувам опиум. Отговорих им отрицателно, а те ми обясниха, че

опиума в Афганистан бил по-евтин,

но да се ходи там е опасно. Отново им казах, че съм турист и не съм тръгнал за наркотици и дрога. Тогава мъжете се зачудиха какво толкова интересно съм видял в града им. След десетина минути разговор на развален английски и ядене на бадеми най-после ми казаха, че трябва да завия наляво и да карам само направо за да стигна до град Бам.

Предупреждават, че в Източен Иран било опасно поради наркотрафика от Афганистан и Пакистан през Иран към Европа. Много трудно се охранява дългата 900 километра граница с Афганистан, където производството на опиумен мак е основен селскостопански отрасъл. Отглеждането на опиата е съсредоточено в югозападните афганистански провинции, граничещи с Иран. Един от основните начини за пренасяне на наркотика през границата е с камили, които си знаят пътя и вървят сами. Наркотрафикантите товарят ценната стока на камилите в Афганистан, пускат ги да преминат границата сами през нощта, а в Иран ги посрещат местните им сподвижници. Преди няколко години иранската армия заловила керван камили с такава пратка опиум. Ядосаните наркотрафиканти пък отвлекли трима германски туристи в района на град Бам и пратили съобщение, че ще ги освободят когато им върнат камилите с опиума. За да предотврати международен скандал с отвлечените туристи, правителството в Техеран се принудило да върне камилите с наркотика на трафикантите. Последните съвсем почтено изпълнили обещанието си и освободили тримата германски туристи.

Бам

Бам е град-оазис, разположен сред пустинна област на високото иранско плато. Първите писмени сведения за този град са от 6-ти век преди христа. Бам достига своя апогей в развитието си през периода 7-ми ÷ 11-ти век. Причините са разположението му на кръстопът и славата, която придобива като производител на копринени и памучни облекла. Бам е процъфтявал до 1722 година, когато е завладян от афганистанските нашественици. Арг-е Бам е най-представителният пример за укрепен средновековен град, изграден от кирпичени тухли и глина, посредством използване на местни техники като чинех (напластяване на кал). Тук е била изградена подземна напоителна система, благодарение на която в този пустинен район се е развило земеделието. Градът и околностите му са известни с множеството палмови гори и производството на фурми.

През 2003 година земетресение със сила 6,8 по Рихтер разрушава напълно града като загиват около 30 хиляди души. Продължават възстановителните работи в стария град Арг-е Бам, а съвременната част на града се изгражда наново.

Поради липсата на указателни табели първо подминах града, след което се върнах обратно и с питане стигнах до съвременния център.

Централният площад Имам Хомейни

Централният площад Имам Хомейни е изграден наново след земетресението от 2003 година.

Набързо обиколих централната част с новия базар и новата джамия, след което попитах група мъже накъде да продължа за да стигна до стария град с крепостта. Един от тях предложи да дойде с мен, качихме се в автомобила и след километър и половина спряхме на паркинга пред внушителните крепостни стени. Младият мъж се казваше Мохамед и ме разведе из целия старинен град, обяснявайки ми кое какво е. Повече говореше на фарси, тъй като английският му беше доста слаб, но това не беше проблем защото сред руините ставаше ясно коя сграда за какво е служела. Бързо станахме приятели и след крепостта отидохме в близката палмова гора за да ядем фурми направо от дърветата.

Моят приятел Мохамед, който ме разведе из стария град Арг-е Бам

Средновековният Арг-е Бам, изграден от кирпичени тухли и глина

Авторът в средновековния Арг-е Бам

Разходката в палмовата гора и яденето на сладки фурми от дърветата си беше истинско удоволствие.

Авторът в палмовата гора

Фурмите висят по палмите като огромни гроздове

Мохамед ме покани да му отида на гости като обясни, че жена му готви много хубаво и ще ни сервира чудесен обяд. Каза, че тя е азербайджанка от град Астара и ще й бъде приятно като научи, че съм бил в родния й град. Отказах му, като обясних че нямам време и трябва да пътувам на Юг за да стигна вечерта до Арабско море. Когато спрях в центъра на града за да оставя Мохамед, той отново настоятелно ме покани на гости и аз пак му отказах. Истината е, че освен липсата на време ме притесняваше и това, че обикаляйки из стария град и сред палмовите дървета вече бях много потен и прашен. Как да му отида на гости такъв мръсен? Трудно се разделихме, а днес съжалявам, че не приех поканата на Мохамед да му гостувам на обяд. Вероятно съм го обидил с моя отказ.

Продължих по пътя си,

минавайки покрай свободната икономическа зона „Арг-е-Джадид“

В този голям индустриален район са разположени няколко предприятия за производство на автомобили, химически завод, дървообработваща фабрика и фабрики за хранителни продукти. Още от деветдесетте години на миналия век в българските магазини се продават фурми, пакетирани в град Бам. Спомням си, че на кутиите тогава беше изобразена част от крепостта в града и по това време си мечтаех някога да я посетя. Вече бях осъществил една от многогодишните си мечти и пътувах през планините на юг.

 Минах през Джирофт,

където нямаше нито една указателна табела за посоките, дори и на фарси. В района на този град са намерени артефакти, свидетелстващи за развита цивилизация още през третото хилядолетие преди новата ера. Нямах време за археологическия музей в града и поех по едната от двете главни улици, продължаващи на юг. Очевидно съм сгрешил, защото стигнах до последните къщи и улицата свърши. Един таксиметров шофьор ми обясни накъде да продължа за да хвана главния път,  но явно не се бяхме разбрали. Шосето, по което поех, започна да криволичи между палмови гори и да става все по-тясно и по-лошо. На няколко кръстовища решавах накъде да тръгна „по интуиция“, докато

накрая разбрах, че съм се заблудил безнадеждно

Започнах да чакам за преминаващи автомобили, да ги спирам и да питам за посоките. Никой не разбираше английски и гледайки картата ми сочеха ту наляво, ту надясно или пък ми казваха да се върна обратно. Така минах десетки километри на зиг-заг, мотаейки се като „муха без глава“. Шофирах по разбити шосета с дупки и по пътища без покритие. Пътят пресичаше малки долини не по мостове а по дъното на пресъхналите рекички. Минах и през много бедни села, където къщите представляваха иззидани от кирпичени тухли сгради с размери около 3 на 4 метра. Покривите им бяха равни, нямаха врати и прозорци, каквито очевидно не им и трябваха поради южните горещини. След продължително мотаене насам-натам разбрах, че никой не може правилно да ме упъти и трябва да разчитам на себе си. Знаейки с точност около петдесетина километра местоположението си на картата и определяйки посоката по слънцето потеглих без да спирам повече за да питам. От черния път излязох на път с чакълено покритие, а след това и на асфалтирано трасе с много дупки. После стигнах още по-широк път, а пък от него излязах на шосе с маркировка. И така, навигирайки на база местоположението на слънцето, най-после успях да стигна до малко градче с бензиностанция. Там заредих с гориво и ме упътиха за правилната посока. След повече от три часа „мотаене“ в горещия следобед успях да хвана главния път на юг към морето. За момент си помислих дали пък Аллах не ме наказа заради отказа ми да отида на гости при Мохамед в град Бам. Въпреки притесненията ми остана успокоението, че съм успял да видя едни от най-затънтените и бедни селца в Източен Иран.

Ужасни южни горещини

Няколкото дни, които прекарах обикаляйки южните части на Иран, бяха сериозно изпитание и поради нетърпимите горещини. През следобедите температурата на въздуха надвишаваше 45 градуса по Целзий. Нормално е като се пътува с автомобил и си подадеш ръката през прозореца да почувстваш разхлаждане от вятъра. Там беше точно обратното: подавайки си ръката през прозореца на движещия се автомобил имах усещането, че ме облъхва въздуха от нагорещена пещ. Това беше нетърпимо и веднага си прибирах ръката вътре.  Нощувайки в автомобила на отворени прозорци, дори сутрин към 5 часа продължавах да се потя, нещо като „къпане в собствен сос“. С хавлиената кърпа трябваше непрекъснато да попивам потта от тялото си през цялата нощ.

Допълнително изпитание бяха и ужасните комари в Южен Иран. Докато на други места спрейовете против комари помагат, то на юг въобще не им действаха. По цели нощи комарите налитаха, хапеха ме навсякъде и ми пречеха да спя. Когато се опитвах да се завия с чаршафа за да се спася от досадните насекоми, веднага „завирах“ от горещината. Спирайки да почина през деня пък ме нападаха нахални малки мушички, които и за секунда не ме оставяха на спокойствие. Тогава си мечтаех за досадните папатаци от шотландските планини, които ми се струваха толкова мили същества в сравнение с тези ирански мушички и още по-ужасните южноирански комари.

Вече стигнах до Ормузкия проток, свързващ Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Предстояха ми хиляда километра по протежение на Персийския залив и трупане на нови впечатления от страната.

Август – Септември  2012 година

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран