Завършваме пътуването на Константин из Мароко с велосипед. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия,продължихме към Мерзуга, останахме на гости на една берберка близо Ерфуд и тръгнахме в посока Бумалн. След Бумалн тръгнахме към Уарзазат, след което – поехме към Айт Бен Хадду, катерихма прохода Тизин Тишка, а а последния път се спуснахме от другата му страна в посока Маракеш.

Днес сме в Маракеш и ще се забърнем обратно в Испания

Приятно четене:

Маракеш

част тринайсета на

Из Мароко с велосипед

   Първоначалният план беше да остана две нощи в

Маракеш,

след което да продължа към водопадите Узуд, намиращи се на около 150 км от града. Момчетата си бяха резервирали хотел за 4 дни по интернет, след което щяха да се придвижат с такси към Агадир, откъдето щяха да се качат на самолета си. Разбира се, моите планове, както обикновено, не бяха съгласувани с кръчмаря.

      Влизането в града беше лесно и… ммм… разочароващо…

   …навлизахме в, може би, най- известният туристически център на страната…а изглеждаше, че навлизаме в Столипиново…

   Съвет – ако сте си резервирали предварително хотел в Медината, погрижете се да имате карта как да стигнете до него, още по-добре е да ви чака човек. Ние не се бяхме погрижили, а там е

абсолютен лабиринт

Накрая някакво момче предложи да им покаже къде е хотела и пет минути по- късно бяхме там.   Нямам снимка на хотела им, току-що осъзнах, че

от Маракеш имам много малко снимки

Не знам защо, явно съм бил решил да се наслаждавам и не съм се силил да снимам много. Пък и да не забравяме, че местните не обичат много да ги снимат, та съм избягвал…
   Тeхният хотел беше тясна къща на четири етажа, на първият е рецепцията и ъгъл, пригоден за трапезария. Останалите три бяха с по една стая. Неприятното беше, че нямаше къде да се приберат колелата, затова ги връзвахме /и моето, когато бях при тях/ пред къщата. На вторият ден ми откраднаха бутилката за вода, а на Марк километража, само екрана обаче. Подозираме, че са някои деца, но кой знае. За следващите нощи закараха колелата си на един денонощен, платен паркинг за мотори. Беше на около 2 – 3 км от хотела им, мисля че платиха 5 дирхама за вечер. Та оставих ги и се засилих да обикалям и търся хостел за мен.

   Принципо можехме да резервираме хотел за всички ни, но аз щях да остана само два дни, та се наврях в малките улички.   Тук е времето да отбележа, че

Маракеш е огромен туристически капан

Първо – най-известното в медината е

големият площад Джамал Еф Фна

и всеки ви предлага да ви покаже къде е. Не е безплатно. Не само- много пъти ви въртят из лабиринта от улички, докато си тотално загубен, само и само да ти покажат колко е трудно. Случва се да ви кажат, че е наляво на следващият завой и да ви искат пари, защото те са в друга посока. И площада не е там, разбира се.  

Второ – ако някой ви предложи помощ да си намерите хотел – също не е безплатно. Но тъй като намирах само скъпи такива /30+ евро/, накрая оставих на едно хлапе да ми помогне. Но и то само по скъпи хотели ме влачеше.

   Накрая случайно мернах надпис за хотел в една пресечка и кривнах натам, без да предупредя хлапето, което търчеше по-отпред. Е, то се върна и ме намери и,  след като реших, че ще остана, ми поиска пари, независимо, че хотела си го намерих аз. А и собственика на хотела ме натисна да му платя. Дадох му 8 дирхама и му заявих, че нямам повече, нищо, че иска 20.

   В началото ми поискаха 350 дирхама. Бях предвидил максимум 50 дирхама за вечер, но след толкова търсене, се бях примирил да платя до 100. Та така и му  казах, че повече от 50 не мога да му дам, накрая се спазарихме за 80. Дадох на „рецепционистката” /дъщеря му мисля/ 200 дирхама и тя ми връща 120…чак тогава схванах, че съм спазарил двете спанета за общо 80…бахти късмета… Е, нямах баня с топла вода, но цената си е цена. Момчетата разполагаха с красива стая със собствена баня, топла вода, красиво оформена, обща, тераса на покрива, но пък плащаха 100 на вечер на човек. И имах къде да прибера колелото!

Booking.com

   Маракеш… трудно е да бъде описан

Това е град, който трябва да вкусиш със собствените си сетива.

   Както казах,

Джамал Еф Фна, наричан също „големият площад”,

е едва ли не центъра на всичко. Обикаляш къде обикаляш, все по него се ориентираш.

   Можеш да намериш какво ли не. Площадът е заобиколен от кафенета, а самият той е един огромен пазар.

    Продават се дрехи, животни, „укротители” на змии, хора с орли в ръка, маймуни…

Но не е позволено да се снима, а ако го направиш те карат да си платиш…

или да изтриеш снимките. За да се снимаш с животните искаха по 100 дирхама, което е прекалено (за Мароко).

   Можеш да изпиеш прясно изцеден сок. Най- евтин беше портокаловият- 4 дирхама /40 цента/, останалите бяха по 10.

   …ако пък ви се прислушат истории – има десетки разказвачи на приказки, които събираха пари и чакаха да се съберат повечко слушатели, преди да започнат да разказват, често в акомпанимент на някакъв музикален инструмент. Е, не на английски…

• 

• 

• 

   Нощем всичко това изчезваше, за да бъде заменено от десетки палатки с ресторанти, разни игри и още повече разказвачи на приказки. Имайте предвид, че храната не е много на ниво, много по- вкусно е в околните малки улички. А и за час видях повече европейци, отколкото за цялото ми пътуване до сега.

   Околните пазарчета са много красиви,

да снимаш е трудно и обикновено само ако си питал и са ти разрешили. В това второто, освен продавача, бяха и две красиви момичета, на които свиреше на китара. Изрично ме помоли да снимам, но без да ги хващам на снимката.  

След първата ми нощувка плановете ми заминаха на вятъра

Първо колелото вече ми даваше проблеми –каплата, която оправих в Урзазат отново се държеше странно (в последствие се оказа, че леглото на лагерите в главината си е заминало), багажника ми беше счупен и поправен със свински опашки (много полезни, носесте си винаги няколо)…

Второ – разбрах, че един ден в Маракеш изобщо не ми е достатъчен…

и трето – след цяла седмица с момчетата нямах никакво желание да продължа сам. Т.е.

реших, че Маракеш е краят на пътуването ми

Booking.com

 Платих за още 2 нощувки и тръгнах да търся

гарата,

за да проверя колко ми струва влака до Танджер и ферибота.

   Това, дами и господа, е място, където можете да заредите безплатно телефона, mp3, лаптоп…каквото ви трябва, а тока се произвежда от слънчевите панели на „покрива”. Мда… изостанало Мароко…

   Бях пристигнал рано, касите отваряха около час по- късно, така че използвах безплатното wifi за да мине времето…

   …а група австрийци чакаха да отвори МакДоналдс…бахти, да идеш в Мароко и да си поръчаш… абе всеки луд с номера си.   Оказа се, че не мога да ползвам влака, не беше позволено да натоваря колелото си, дори да е опаковано. Остава ми да намеря

автогарата

и да видя как стоят нещата там.

   Лека закуска с чай, австрийците да си ядат бигмаците (това завитото е като нашите банички, намаѕано е с мед).

По- късно излязох с момчетата да намерим къде е Карфура (имаха си), за да си купят алкохол. Магазинът е почти както навсякъде, но зоната с алкохол е отделена и има специална, допълнителна охрана.

   Цените са… доста високи. Аз също имах желание да пийна вино, имаше евтини местни варианти, но се спрях на едно червено, полусухо френско вино – 57 дирхама за бутилка от 375 мл…ама какво да се прави.

   А после отново из малките улички и магазинчета. На много места може да видите и процеса на изработка на какво ли не.

• 

• 

• 

• 

   На другата сутрин

ядох нещо, което не помня как се казва. Приличаше на супа от царевично брашно и не беше лошо, но прекалено мазно. 

• 

• 

   Изобщо огладнеех ли се навирах из малките улички и винаги намирах някое скътано местенце, където си облизвах пръстите, обикновено за около 2 – 3 евро. 

Предпоследният ден

тръгнахме да търсим магазин за колела, за да попитаме за кашони да опаковаме колелата.

   Във веломагазините не намерихме, но в тези за моторетки ни продадоха 4 бройки за по 20 дирхама. Засилих се да търся автогарата /чак последният ден…/ по бегли описания и, естествено, се загубих. Но пък мернах фен на Барселона.

   След едно хубаво обикаляне на тесните улички открих гарата. Купих си билет /160 дирхама за над 700 км, няма лошо/ и тръгнах да се прибирам. В една уличка

открих импровизиран ресторант…

…три метални маси, за риба, за месо и третата с три вградени тенджери- шкембе, леща и боб. Сядаш на металната пейка, поръчваш, сипват ти яденето в метална паница, дават ти панер хляб и ядеш…

 …лъжици няма. Чупи се хляба и се ползва като такава. От лявата ми страна беше седнал някакъв просяк, от дясно – млад мъж в модерен костюм. И двамата топяха пръсти в яденето без да се тревожат. Отстрани имаше 3 или 4 около 200 литрови бидона, единият от тях се ползваше да се пълнят бутилките с вода за пиене, в другите си миеш ръцете, когато се нахраниш. За водата – бутилките се пълнят, около масата има две /2/ пластмасови чаши, пресягаш се, взимаш едната, пълниш, пиеш и оставяш за следващият жаден.

Две купички боб със шкембе и 2 хляба –16 дирхама и преяждаш. Ама беше вкусно, не можах да се спра след първата порция…

   Автобусът ми беше чак след полунощ, така че по обяд освободих хотела и замъкнах кашона на автогарата, където опаковах колелото и дисагите и ги оставих в багажното, а аз се запътих за последна, няколкочасова обиколка из старата част. Пък и последни покупки, някой и друг подарък, знаете как е.  

Вечерта изядох за последно порция охлюви на известният площад /бяха отвратителни/ и се запътих да чакам

автобуса

Когато пристигна положението се скофти малко. Шофьора не знаеше, че трябва да товари колело, оказа се и, че трябва да се плати допълнително за което, а аз сутринта специално бях питал. Опитах се да му обясня, но не говореше никакъв английски. Искаше 50 дирхама, а аз имах 35 всичко, все пак не очаквах да ми трябват повече. Казах му, че имам 15 /исках да имам и някакви за кафе преди ферибота все пак/ и след много викане и ръкомахане се примири. Разкъса кашона и набута колелото как му дойде между багажите.

   В

Танжер

пристигнах рано сутринта, валеше здраво и задната капла нещо не беше наред. Повдигнах рамене и забутах в търсене на пристанището. Не питах никой за посоката, ориентирах се горе долу накъде трябва да е морето и след около километър и два баира открих плажната ивица. Пристанището беше на още километър по- нататък, в едно заведение по пътя пих за последно чай и ядох станалото ми любимо мюлфий.

   Фериботът тръгваше час и половина по-късно, но беше на пританището, така че едни 50 евро по-късно вече бях на сухо, наслажавайки се на дъжда скътан на сушинка зад дебелите стъкла.

• 

• 

Тарифа 

 На испанска земя стъпих около 12, нямам точни спомени. Бях се разбрал с моят приятел, че ще дойде и ще ме прибере с микробуса си, когато приключи работа. Неудобното беше, че щеше да приключи вечерта и можеше да дойде най-рано към 9, а да седя 9 часа и да се чудя какво да правя, не ми е по вкуса. Така че изкарах инструментите, постегнах задната капла и потеглих към вкъщи, след като изтеглих малко пари и пих едно кафе. Хубаво кафе. Мароканците и кафето много не се разбират.

   На излизане от Тарифа

минах край магазин на Лидл, та спрях да си купя вода и нещо за обяд и потеглих към планинкият проход, който трябваше да прехвърля на път за въщи. Не е много висок, около 300-400 метра може би, обаче времето се беше скофтило и малко след началото на изкачването заваля.

• 

• 

   Докато стигна половината положението се беше скофтило съвсем, мъглата беше толкова гъста, че едва виждах на 5 метра. За късмет поне почти нямаше коли.

   На площадката, където се виждаше /нормално/ Африка, исках да си направя снимка /каквата си направих и при заминаването си/, но беше безмислено, не се виждаше нищо. Та след едно кафе се качих на колелото и полузамръзнал /кафенето не се отоплява и вътре става течение, а аз – подгизнал от дъжд../ подкарах надолу.

• 

• 

   Спускайки от другата страна дъжда спря, изгря слънце и сгря замръзналите кокали и душата с красива дъга.   На свечеряване реших че ми стига /минал бях едни 50 км/, минах през един магазин да си купя семки и се тръшнах пред него да чета книга, докато чакам моят човек да ме прибере.

И така след 1665 км и 26 дни по- късно си бях пак у дома

Край

Автор: Константин Костовски
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com The post Из Мароко с велосипед (13): Маракеш first appeared on Пътуване до....

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия,продължихме към Мерзуга, останахме на гости на една берберка близо Ерфуд и тръгнахме в посока Бумалн. След Бумалн тръгнахме към Уарзазат, след което – поехме към Айт Бен Хадду, а последния път катерихма прохода Тизин Тишка. Днес ще се спуснем от другата страна на прохода в посока Маракеш.

Приятно четене:

Спускане от Тизин Тишка

част дванадесета на

Из Мароко с велосипед

   Събудихме се доста рано – още нямаше 8. Поизлежавахме се малко и станахме да проснем, все още мокрите от дъжда, дрехи и обувки на слънце.

   Докато при нас печеше приятно…

   …отсреща и в ниското мъглата командваше положението.
   Докато „украсявахме“ дървото и столовете чух гласът на Максуел над мен…

   …тъкмо бяха пристигнали. Оставих обувките да съхнат, обух дебелите чорапи и се качих при тях да пия кафе. Мароканците ме гледаха като гръмнати как си шляпам по чорапи. За съжаление заедно с тях пристигна и мъглата при което доста позахладня.

   За късмет се задържа само около половин час.

   Като си изпихме кафетата слязохме на площадката пред стаите и се отпуснахме под слънчевите лъчи. Не бързахме изобщо,

до Маракеш оставаха някакви си 70 км,

а смятахме да спрем на поне 20 – 30 км преди това, да нощуваме на палатки и на следващият ден да влезем още сутринта.

Максуел и Марк се възползваха от банята да се изкъпят. Разказаха как се върнали до селото, предната вечер, оказало се, че няма хотел и отново потеглили след нас. На едно разширение край пътя имало някакви магазинчета, тип барачка /ние също ги видяхме, бяха затворени/ и на едното била открехната вратата, явно собственика излязъл до тоалетна и те го питали за хотел. Той пък им казал да влизат да спят при него. Магазинчето било натъпкано, та трудно се събрали, но били на сухо, което си е достатъчно при тези условия.

   Още непрехвърлили изцяло планината и

пустините изчезнаха, изместени от красиви, зелени гори

Наслаждавахме се на гледката и слънцето поне 2 часа, ако не и повече.

   Все пак, малко по малко, посъбрахме багажа и натоварихме колелата. Докато товарех тези две хлапета ме крънкаха постоянно за при. Продавачът на магазина, седящ от другата страна на пътя, ги видя, развика им се и ги замери с камък, за да ме оставят на мира /и даже не дойде да се опита да ми продаде нещо/.

Появи се и някакъв автобус с туристи. Япончета някакви. Направиха по една снимка на пейзажа и се юрваха като луди да правят десетки снимки на цъфналото дръвче.

   Следваше леко изкачване и после само спускане. Гледките бяха просто великолепни, особено за зажаднелите ни за зеленина очи.    Малко преди да започне спускането, на един завой, подминах младо момче, около 14 – 15 години, което ми поиска пари. Аз пък го напсувах на български, дотегнало ми беше от такива. В последствие Уилям, който беше на опашката доста зад нас, ми разказа как видял хлапето да се навежда, да взима камък и да го крие зад гърба си. Стигнал до него и преди да го пита нещо той го почнал „И какво, чакаш да мина и да хвърлиш камък по мен ли? А?“ и му се изхрачил в лицето. Хлапакът бил толкова шашнат, че изпуснал камъка и замръзнал. 

Спускането, от своя страна, беше великолепно

Движехме се с 55 – 60км/ч, като Уилям с лекота ни задмина – лягаше на завоите като че беше с пистов мотор, спирачки все едно нямаше. Прелитахме през малки селца и си спомням как излизам един завой и до пътя застанал полицай и ни ръкопляска и вика окуражително. Забавно беше.

   Продължи около 15 км и се наложи да спрем, защото вятъра беше създал проблем с лещите на Уилям, та трябваше да ги свали и сложи  очилата. 

   От тук продължихме с нормално темпо, терена беше хълмист, но беше приятно да се кара. Към обяд спряхме в една горичка да си сготвим.

   Точно отсреща една мароканка чакаше превоз. Май се усети, че я снимам, но не реагира.

      Местенцето наистина беше приятно. Легнахме на тревата и се наслаждавахме на гледката поне в продължение на половин час, преди да изкараме „кухнята“.

   Максуел /42г./

   Марк /45г./

   Уилям /39г./

   Така де, това че сме на колела не значи, че само сухоежбина ще ядем…

    Магазинче за килими край пътя.

На около 40 км от Маракеш

минахме край едно градче

и се отбихме за да пазарим за вечеря. 

   Попаднахме лесно на покритият пазар. Много готини са,

тук може да се види истинското Мароко

в покритите пазари на местните, в страни от туристическите маршрути.

   Питка хляб за 1 дирхам, прясно изпържена риба за 2…

   Няколко километра по-късно намерихме място за бивакуване в една маслинова градинка.

   Тук поне сух клонак имаше в изобилие и, след вкусна вечеря, не беше никакъв проблем да поддържме огъня

Някъде наблизо имаше селца, до късно се чуваше силна музика и смях. През нощите се събудих от напевите на мюфтиите. По звука съдя, че около нас имаше поне 7 – 8 минарета и поне от едно от тях звучеше жив мюфтия, не просто запис.

   На следващият ден се събудих много рано, заедно с Уилям, и си приготвих кафе, докато се събудят останалите.

   Уилям беше премръзнал. Обикновено опъваше само долния, мрежестия слой, на палатката. Обаче през нощта всичко беше подгизнало от роса. Каза, че се събудил още към 3 – 4 подгизнал от вода, но вече било късно, та се облякъл дебело и продължил да спи. Наложи се за изливаме вода от палатката, а спалният чувал и дрехи се проснаха по дърветата да съхнат.

   И така 2 часа по- късно стигнахме Маракеш.    Ама за това следващият път.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Booking.com

Booking.com

Нощувки около Тадарт:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Още изгодни нощувки и цяло Мароко:


Booking.com

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, Шефшауен и Фес,  бяхме в Мерзуга и пустинята Сахара, за последно – в Аид бен Хаду и Маракеш. Днес продължаваме към Казабланка, Рабат и Танжер.

Приятно четене:

Казабланка, Рабат и Танжер

част пета на

С Голф до Мароко

Качихме се на царския път и се отправихме към Казабланка. Между другото коя предполагате е

най-популярната марка автомобили в Мароко?

Може би ще се изненадате, но това със сигурност е Дачия. Масово се карат като таксиметрови или фирмени автомобили, но също така изключително често срещани като частни коли. Френските марки също са много популярни и очевидно Дачия използва „отъпканите пътеки“ на Рено. Въпреки всичко смятам, че е впечатляващо и похвално, че румънците реализират продукцията си на такъв немалък пазар.

Със своите 3.5 милиона жители и още толкова в цялата агломерация

Казабланка

е икономическия и финансовия център на страната. Още при навлизането градът впечатляваше като доста по-модерен и с по-европейска визия в сравнение с другите големи марокански градове, които бяхме посетили до момента.

Дори само движейки се по булевардите на града ни се струваше, че

хората тук са по-отворени и светски настроени

Виждаха се млади жени, без забрадки, които управляваха автомобили, дори жени, които се движеха по улиците с нарязани дънки. Такива гледки до момента бяха изключителна рядкост. Забелязваха се също така световноизвестни вериги за бързо хранене и признаци на глобализация.

Нощувахме в един апартамент Airbnb. Аз нали

бях болен

и вече достигайки мястото едва изкачвах стъпалата нагоре, като дори магазинчето точно до входа на блока с хладилника на Хайнекен, който гледаше точно към нас, не можеше да ми вдъхне сили и да ми оправи настроението. Легнах на дивана и прекарах следобеда в сън. В един момент се събудих и бях учуден, че и Дражи се беше прибрал преждевременно от разходката и също бе легнал. Оказа се, че и той беше лепнал въпросния стомашно-чревен вирус. Той обаче най-бързо се възстанови от всички. При всички положения ето това видях от Казабланка на този ден:

На другия ден за щастие всички вече бяхме във форма. Първата ни спирка беше най-известната забележителност на Казабланка – джамията Хасан II. Разположена на брега на Атлантическия океан, джамията е построена през 1993-а година от покойния крал Хасан II и е третата по големина такава в света, както и най-голямата, която може да се посещава от немюсюлмани, тъй като другите две са в Мека и Медина. Входът струва 70 дирхама (7 евро) и посещаването е в точно определени часове, тъй като храмът се използва активно за молитвени цели. Влизането се извършва задължително в група и с екскурзовод:

Поглед към площада:

Строежът на джамията е струвал цяло състояние. Освен висококачествените материали, използвани за облицовка и декорация, както и множеството майстори, работили и изпипвали до съвършенство и най-малкия детайл, това е една много модерна петзвездна джамия с отварящ се покрив и подово отопление. Пълният й капацитет е 25 000 молещи се. Със сигурност би могло да се дискутира до колко е уместно да се дават такива средства за молитвен храм, но все пак джамията беше впечатляваща със своята мащабност и изящество, така че останахме доволни от посещението си.

В Мароко често ни казваха, че Казабланка е нов град и не си струвал посещението. Ние все пак искахме да го разгледаме, тъй като е най-големия в страната и със сигурност заслужава да му се обърне внимание. Свързахме се през Интернет с един младеж, който организира безплатни туристически обиколки из града. Една такава продължава около 3 часа и естествено се очаква да му дадем някакъв бакшиш, в зависимост от това колко доволни сме останали от разходката.

С Ясин се срещнахме на площада пред джамията. Той беше много приветлив, учтив и интелигентен младеж. Учеше английска филология и говореше чудесен английски. Интересно беше, че семейството му е берберско и по стечение на обстоятелствата вкъщи общуваше с баща си на арабски, а с майка си на берберски.

Първата ни спирка бяха двете медини, т.нар. „външна медина“, където сградите са собственост на гражданите и те се грижат за поддържането на улиците, както и за организацията на сергиите и магазините. Във „вътрешната медина“ търговската дейност бе регулирана от държавата и съответно там беше много по-чисто и подредено. Няколко снимки от разходката ни:

Тук сме все още във външната медина

По уличките на вътрешната медина

Със сигурност всички сте чували за класическия черно-бял филм „Казабланка“. Аз лично не съм го гледал, но Ясин ни разказа интересна история, свързана с него. Главно място във филма има „Кафенето на Рик“, което е собственост на главния герой. Филмът обаче съвсем не е сниман в Мароко, а изцяло в Холивуд. Много туристи обаче не знаели това и пристигайки в Казабланка все питали и търсили въпросното кафене. Така преди няколко десетилетия един американец решил да купи сграда в близост до пристанището и да я реставрира като абсолютно копие на сградата от филма.

Интересен факт е, че градът е бил португалско владение до към средата на 18-ти век. Те дават на града името „casa branka” или „бяла къща“. След влизането на Португалия в междудържавнически съюз с испанското кралство името се променя на испанското „casa blanca”. Французите също не променят това име през 20-ти век. На арабски градът се казва „Ал Дар Бейда“, което означава същото. Една стара църква от времената на португалското управление:

Небрежен кадър из живота по улиците на града:

Градът определено правеше впечатление на по-модерен и развит в сравнение с посетеното от нас досега. Забелязваха се много модерни сгради, магазини и търговски центрове, имаше също така трамвайно движение. Всичко това, разбира се, беше примесено с неизбежния хаос в уличното движение, който си е типичен за Мароко.

За Казабланка стигнахме до извода, че тук има хора, които „работят нещо“. Какво имам предвид с това ли? Разхождайки се из Маракеш бях споделил на Георги, че до момента в цяло Мароко не видях един човек да бърза или да си дава зор за нещо.

– Абе аз не видях един човек да работи… – отвърна той.

Шегата настрана, но на моменти човек наистина има чувството, че 90% от хората просто са си опънали една сергия и седят пред къщите си. Основен поминък сякаш е търговията по пазарите и тарикатлъка на дребно по улиците и паркингите. В Казабланка за първи път видяхме производствени бази и индустриални площи. Също така по улиците имаше и хора с костюми, нямаше ги сергиите и битаците, които в Маракеш бяха окупирали всяко едно обществено пространство. Съответно тук би трябвало да има хора, които „работят нещо“ . Покрай тази тема често си измисляхме и други шеги. Например се „подигравахме“ на един бензинджия как така се е хванал да работи тук за някого и толкова ли е залухан да не може да върти някой тарикатлък на пазара.

Входът на „вътрешната медина“

Разбира се и в Казабланка има безброй пазари. Има такива за подправки, за риба, дори за камилско месо.

Един много приятен, слънчев и отрупан с палми площад, пълен с гълъби, които периодично политаха към небето, подгонени от някое малко дете.

Хванахме трамвая, за да посетим пазара за камилско месо:

ВНИМАНИЕ! ОТНОВО ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ЧЕ СЛЕД 3 КАДЪРА СЛЕДВАТ 2 СНИМКИ, КОИТО ВЕРОЯТНО ЩЕ СА НЕПРИЯТНИ ЗА ПО-ЧУВСТВИТЕЛНИТЕ ХОРА И ТАКИВА МОЖЕ БИ Е ПО-ДОБРЕ ДА ГИ ПРЕСКОЧАТ.
Камилското месо не е толкова популярно в Мароко, но на този пазар може да се закупи. Също така е възможно човек да дойде тук със собствено месо, което да му бъде сготвено срещу малка сума.

Важно било да се остави главата на камилата към останалата, вече одрана част от тялото, за да се види дали е било младо или старо животното.

В Казабланка има даже и трета, т.нар. „нова медина“. Тя е построена през 20-ти век от французите с идеята да представлява една автентична възстановка. Беше най-чистата и подредена от всичките видени от нас досега.

Сбогувахме се с Ясин и му благодарихме за отделеното време и за интересните разговори:

Беше време да продължим към столицата

Рабат,

която се намираше едва на 90 км. Пристигнахме, отдъхнахме набързо и се отправихме на следобедна разходка. Една възстановена древна картагенска крепост, която вече беше затворила:

Рабат е едва на 7-о място по големина сред мароканските градове, но определено бе най-чистия досега.

Столицата си личеше. Улиците и тротоарите бяха много добре поддържани, отделно правеха впечатленията многобройните зелени площи, които обилно се поливаха:

Посетихме кулата Хасан, която се явява минаре на незавършена джамия от 12-ти век. Срещу нея се разполагаше мавзолеят на крал Мохамед V, който е дядо на сегашния крал Мохамед VI.

Поглед към града и река Бурегрег, която се влива в Атлантическия океан:

Дори медината на Рабат бе доста уредена и чиста и „не миришеше на Мароко“, което значи „да мирише на няколко вида органични материи в различен стадий на разложение“ .

Стигнахме и до казбата. Трудно ни беше да установим каква точно е разликата между „медина“ и „казба“. Сякаш често се използваха като синоними. „Казба“ по принцип е стара част на града, оградена от крепостни стени. Понякога обаче думата се използва и за някоя по-голяма богаташка къща.

Фасадите на сградите тук бяха боядисани в приятен светлосин цвят и напомняха на Шефшауен:

Денят ни свърши с красив залез и поглед към Атлантическия океан:

Вечерен Рабат:

Безспорно на всички Рабат много ни хареса и със сигурност е нашия фаворит от големите градове на Мароко. Океанското местоположение, чистотата, палмите и многото бели фасади на сградите създаваха леко усещането като за някой екзотичен курорт. Нямаше ги досадниците, нямаше ги сергиите на всеки метър и като пешеходци можехме да се придвижваме комфортно и необезпокоявано.

На следващия ден се отправихме на север. На този ден ни предстоеше отново да се завърнем в Европа. Наближихме покрайнините на Танжер. Габи искаше да посетим т.нар. „пещера на Херкулес“ и все пак да видим някой плаж, за да потопим крака в океана. Въпросната пещера е със свободен вход. В нея има голям процеп с изглед към океана. Водят го, че имал формата на континента Африка. На мен лично не ми изглежда така…може би погледнато откъм океана.

На това място отново имаше разни тарикати, но ние вече бяхме станали професионалисти в справянето с тях, а и изобщо не ги отразявахме толкова вече. Тъй като почти всичките такива типажи бяха млади тарикати, Дражи стигна до извода, че „явно тарикатлъкът е до време“. На въпроса обаче какво става с младите тарикати като остареят не намерихме отговор.

Отидохме и до един красив, просторен и почти празен плаж в съседство с пещерата:

Времето обаче напредна. Имахме още километри до испанския анклав Сеута, трябваше да преминем сухопътната граница там, а и по-късно да отметнем още километри в Испания. Не остана кога да разгледаме самия Танжер, затова обядвахме набързо в края на града и продължихме към Сеута.

Границата ни посрещна с познатия ни вече хаос от мароканска страна. Преминаването отне около два часа и съответно изпуснахме ферибота, който си бяхме набелязали. Получи се добре, защото имахме около час и половина време, в което отидохме до центъра на Сеута да пием по нещо. Градчето всъщност се оказа много уютно и приятно в централната си част. Усещаше се една романтична лятна средиземноморска атмосфера.

Около 30% от населението на Сеута са с арабски произход, но въпреки това разликите с Мароко бяха огромни. Изобщо почувствахме се в Европа, макар географски да бяхме все още в Африка. Сякаш на всички ни беше паднал камък от гърдите и бяхме влезли обратно в цивилизацията след хаоса и непредвидимостта през последните десетина дена.

Натоварихме се на ферибота:

Натоварихме се на ферибота:

Мъжката част на групата ни единодушно признахме Габи за „женски терминатор“, тъй като единствено тя беше бетон през цялото време и не се занимаваше с някакви здравословни проблеми.
Казахме „довиждане“ на Сеута и на Африка. Аз лично със сигурност казвам „довиждане“ на Африка и се надявам в бъдеще да мога да опознавам и други страни от континента.

Пренощувахме в Малага и на другия ден отново се завърнахме в Мадрид. Оставих другарчетата в центъра и с тях също си казах „довиждане“. Аз съм мадридски зет в Германия, така че минах през блока на приятелката да взема малко зимнина. Натоварих един голям кашон с испански месни деликатеси, маслини и какво ли още не. На този етап за мен пътешествието беше приключило и до комините на Рурската област ми оставаха още 1800 км транзитен преход. Голфчето за пореден път ме върна безаварийно. Тя количката се е доказала отдавна, но всеки път продължава да ме удивлява със своята надеждност. Не скръцна веднъж за тези 8000 км…изобщо не ги усети дори.

Няколко финални разсъждения относно пътуването. Трудно ми е да опиша накратко нашите впечатления, но ако трябва все пак да опитам, то бих казал, че Мароко със сигурност е интересна страна с красива и преди всичко разнообразна природа. Освен това има много богата история и съхранено културно наследство. Срещнахме също така много приветливи, гостоприемни и непокварени хора, контактът с които беше удоволствие. От другата страна имаше много мръсотия, хаос и долнопробни измекярски изпълнения на дребно. Просто животът тук има свой собствен ритъм и…ако мога така да се изразя…“правилата на играта са други“. За мен беше много учудващо, непонятно и чак тъжно как може млади, здрави хора да нямат абсолютно никакви амбиции и желание за развитие и самоусъвършенстване, и единствената им „работа“ да беше да се подпират по улиците и да гледат как да завъртят някоя дребна схема. Те обаче се чувстваха напълно пълноценни така и да вземат от някого 30 дирхама чрез някой дребен тарикатлък напълно би им осмислил деня. Със сигурност мога да кажа, че аз получих от Мароко това, за което бях отишъл. Копнеех за едно ново приключение, на което да посетя едно коренно различно място, тъй като, както обичам да казвам „ми омръзна да гледам черкви и салтанати по Европата“ . Бих казал, че това не е дестинация за всеки и културните разлики определено трябва да се отчетат предварително, но ако искате едно различно преживяване с лека нотка на предизвикателство, то определено бихте могли да разгледате варианта за посещение на Мароко!

Благодаря ви за отделеното време и за вниманието!

КРАЙ!

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов

Booking.com

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, Шефшауен и Фес, днес вече сме на път към Мерзуга и пустинята Сахара

Приятно четене:

Мерзуга и пустинята Сахара

част четвърта на

С Голф до Мароко

Запалихме колата и потеглихме на югоизток. Пътят беше изключително интересен и живописен. Можеше много ясно да се проследи как под колелетата се променяше цялата природа около нас. От хълмовете, горите и долините на северните области на страната релефът постепенно започва да става полупустинен, докато към края не стана истинска пустош и не съзряхме в далечината дюните на великата Сахара. Предлагам ви цяла поредица от снимки и видео от нашия преход. Естествено по градовете и селата отново не липсваше колорит:

Спряхме за обяд в крайпътно заведение и гледах да паркирам до ретро изпълнението

В Мароко официални езици са арабски и берберски. Навсякъде обаче, дори в малки градчета, почти всички надписи са и на френски. Френският е и основният чужд език, който се говори сред мароканците, макар за много от тях той да се ограничава до „Bonjour, ca va?”.

Ние не че говорим френски, но все поне е европейски език и понякога се разбира нещо. Поне можем да четем буквите

Голфът по средата на нищото:

На края вече започнаха да се виждат и камили край пътя:

Ето и два клипа от нашия преход:

https://www.youtube.com/watch?v=9Kmdvo8wZEo&t=151s

В края на следващото видео се вижда един от многото полицейски пунктове, покрай които преминахме.

Има ги средно на всеки 30 – 40 км, както и на входа/изхода на по-големите градове. По-щателна проверка на документите имахме само един път и дори неведнъж виждайки чуждестранна регистрация на колата ни махаха да продължаваме, след като първоначално искаха да ни спрат. Това за мен беше поведение на 180 градуса от това, което бих очаквал в държави, където би се предполагало, че полицията вероятно не е на 100% неподкупна. Не че се оплаквахме, напротив, но се сетих за един мазен азербайджански милиционер, който на пътуването ни в Кавказ през 2017-а година ни рекетираше за изфабрикувано наше нарушение. След като накрая поддадохме и попитахме дали нещо може да се измисли той попита как стават тези неща в България?

– Как договориться – му казахме ние.
– Наверно везде в мире одно и тоже („Навярно навсякъде по света е едно и също“) – философски заключи мъдрата му постсъветска милиционерска тиква.

Но ето, че се оказа, че не е бил прав!

Успяхме да стигнем селото

Мерзуга,

което се намира точно на прага на пясъчните дюни. Всички категорично искахме да се повозим на камили в пустинята, но трудното беше да изберем благонадеждни хора, тъй като можехме да си представим, че има и доста тарикати и мошеници. Един такъв тарикат ни посрещна на входа на селото. Като видя чуждата регистрация все едно видя златна кокошка. Скочи на пътя и почна да маха като обезумял, за да спрем. За малко да го качим на предния капак ненормалника…

Дражи беше проучил и по препоръки се хванахме с едни хора, за които отзивите бяха добри. Беше си цял пакет услуги включващ разходка с камили, вечеря, закуска и нощувка в лагер в пустинята. Цената беше приемлива, така че се бяхме разбрали с тях още от преди няколко дена.

Стигнахме до мястото на срещата, което се оказа хотел. Хората бяха гостоприемни и ни гостиха с ментов чай. Ментовият чай се пие навсякъде в Мароко и вкусът му наистина е страхотен. Изключително освежаващ в летните жеги.
Разбрахме се да почакаме някой друг час, тъй като все още беше твърде горещо и не ни препоръчваха да тръгваме още. Началникът засвири на акустична китара и го помолих за снимка. Оказа се, че той е бил няколко пъти в България – в София, Пловдив, даже на някакъв фолклорен фестивал в Жеравна. Направо ни преби като ни каза на чист български, че в Сахара е „мръсна жега“

Населението на тази част на Мароко са бербери,

а не араби. Берберите са коренното население не само на Мароко, но и на цяла Северна Африка преди арабите да дойдат по тези земи през 7-и век сл. Хр. Езикът на берберите няма нищо общо с литературния арабски език. В страната в днешно време е възобновено изписането на берберски език на древната либийска писменост, която пък е създадена на основата на финикийската. Модерната версия на това писмо е въведена през 20-ти век. В регионите на страната с берберско мнозинство надписите почти винаги бяха на арабски и на берберски. Всъщност в последствие ни казаха, че поне 70% от мароканците имат берберски корени. Мароканският диалект на арабския също така е примесен с множество берберски и френски думи, което много го отличава от литературния говор. В големите градове по Атлантическото крайбрежие надписи на берберски не видях. Там обаче често се виждаха надписи само на френски, особено в търговските центрове или в заведения в западен стил.

Паркирахме Голфа под навеса и отидохме на кратка разходка из селото:

Мерзуга си беше едно прашно, нищо и никакво село:

Тук ми беше приоритет да си взема тюрбан и да се издокарам като истински пустинец…туарег  Намерихме едно магазинче и се заприказвахме със

собственика, бай ти Хасан

Беше приятен човек и хич не се пазареше за цената. Предложихме му да ни направи отстъпка ако вземем няколко броя и в крайна сметка всички се екипирахме. Оказа се много добро решение, защото в пустинята ни трябваше защита не само за горната част на главата, но и за врата и ушите, тъй като се печахме от всички страни. Отделно тюрбанът позволяваше да си закриваме устата и носа, и да се предпазваме от пясъците когато в пустинята задухваше вятър.

След като приключихме търговията Хасан предложи да останем и да пием чай, понеже още било много жега. Първоначално се поколебахме, тъй като не бяхме сигурни дали това не е някаква схема да ни крънка за пари, но все пак му се доверихме. И така седнахме на по чай и се заговорихме за живота. Хасан беше на 55 години, макар да изглеждаше доста по-възрастен. Суров си е животът по тези места. Разказа ни за себе си и се впечатлих, че се е оженил когато е бил 30-на годишен и имаше само 2 деца. Това не ми се струваше типично за тези райони и въобще за Мароко. Човекът говореше арабски, берберски и френски, но също така много добър английски, че даже и малко немски. Последните два езика беше научил просто ей така от комуникация с туристи, което беше доста впечатляващо. Бил работил в селското стопанство, после в туризма и в последствие отворил своето магазинче, където продаваше и фосили, които събираше из района.

Поснимахме се за спомен и си казахме „довиждане“.

– Поздрави за добрите хора на Боливия.
– България, България…

– Аааа, България, да.

Запасихме се с вода от закътаното гаражно магазинче:

Стана време за тръгване. Натовариха ни на един джип и ни закараха до „паркинга на камилите“. Там ни чакаха две момчета, едното от които щеше да води нашата група към лагера.

Качихме се на камилите и хайде навътре към безкрайните пясъци:

Големи животни са си тези камили. Като се надигнат и тръгнеш да залиташ напред е малко стряскащо, но се свиква. Свиква се и да се возиш на тях, макар да не мога да кажа, че беше безкрайно удобно.

Нашият водач Сахид бе така мил да снима дружинката ни:

Имахме желание да си общуваме малко повече с него, но той изглеждаше отегчен и не особено словоохотлив. Мога да го разбера… всеки ден разкарва някакви смотаняци като нас, затова решихме просто да се возим и да не го занимаваме много с въпроси.
Вече навлязохме по-сериозно и наоколо се виждаха само дюни и пясъци. Беше много красиво и човек наистина се чувства свободен сред тези безкрайни простори. От друга страна обаче дори и чрез нашия бегъл допир с пустинята усещахме колко сурова и жестока би могла да бъде тя.

Стигнахме до лагера и оставихме камилите да почиват:

Оставихме багажите и се отправихме към близките дюни, за да изпратим деня. Да се види залез в пустинята си е сбъдната мечта. Много ми хареса, че когато спирахме да ходим и да говорим се чуваше… нищо… една абсолютна тишина и покой.

В лагера бяхме с още с една двойка австралийци, както и с двама шведи. Нашите домакини ни приготвиха вечеря, след това напалиха огън и даже имаше музикална програма с традиционна берберска музика. След това ни помолиха ние да изпеем нещо от нашите страни. Австралийците и шведите категорично отказаха, а ние се доказахме като най-печените и разтропани туристи и им изпяхме песента на Авеню – Бягство. Не знам дали им хареса особено, ама пляскаха там нещо…

Влязохме да

нощуваме по палатките,

където си имахме легла и чисти чаршафи. Душове и тоалетни също имаше:

На другата сутрин съответно нямаше как да се пропусне и сахарския изгрев:

На около 50 км от тук се виждаше

границата с Алжир, която е затворена

от 1994-а година. Стана ми любопитно и попитах берберите дали не мога ей така да си мина с камилата или пеша и да вляза в Алжир. Нямах намерение да го правя, но ми беше любопитно дали е възможно. Все пак…ми то навсякъде пясък, дали ще е алжирски или марокански  Казаха ми, че границата се охранява строго и такива опити не са препоръчителни въобще.

Безкрайните пясъци…

След закуската се отправихме обратно. Дадохме скромен бакшиш на всичките момчета, които се занимаваха с нас. Стараеха се, а и не знам онзи чорбаджия, който по цял ден се чешеше в хотела където не го сърби каква част от печалбата изобщо им дава. Разбира се нямаше как да пропусна да помоля двете момчета, които водеха камилите, за по един фотопортрет.


Нашият водач Сахид:

И Рашид, който водеше другите четирима души:

Разбира се, че момчетата ми бяха колоритни и интересни, но не исках да изглежда, че ги снимам все едно са някакви туземци или животни в зоопарка. Предложих на всички да им изпратя снимките по електронна поща след това, което и направих.

Кратко обобщение и разсъждения относно нашето преживяване в пустинята. Да, беше туристическо, беше си изцяло пригодено да пасне на вкуса и привичките на западния турист. Въпреки това за нас беше едно ново преживяване и всички останахме много доволни и щастливи. Както вече казах момчетата се стараеха, но което не ми хареса е, че поведението им беше много раболепно и постоянно се чувстваше тази преграда между нас…това разделение на клиенти и обслужващ персонал, нека го наречем така. Ясно е, че си плащахме за всичко, но все пак ни се искаше отношенията ни да са по-непринудени и просто да си прекараме времето заедно по един приятен начин. Те например отказаха да помогнем в приготвянето на вечерята и изобщо някак всичко се случваше по установения ред и график като дори шегите бяха по заучен репертоар. Малко все едно си в Северна Корея сякаш.


Може би много хора точно това искат и очакват. Все пак сме благодарни на момчетата. Бяха коректни и ни доставиха едно незабравимо преживяване.


Имаше още една работа, която трябваше да свърша докато бяхме още тук. Нямаше как да не снимам Голфа сред пясъците на пустинята Сахара. Подкарах по вече познатия път към дюните. В края на селото имаше една арка, където стояха двама типа. Ние вече имахме набито око за тарикати и ги подминахме докато ни махаха. Те обаче бяха толкова усърдни и настоятелни в жестикулирането си, че след 50 м се замислихме дали пък наистина не са някакви общински лица и преминаването към пустинята да е забранено. Спряхме, единият ни догони. Дойде на вратата до шофьора и, оп, изненада…

– Hey, guys. You want to go to the desert? You want a camel ride? („Хей, хора. Искате ли да отидете в пустинята? Искате ли да се возите на камили?“)


Направо ни разбиваха тези тарикати понякога. Да маха и тича като луд след колата само и само да ни вкара „ексклузивната си оферта“.
И все пак. Още една снимка за колекцията.

Плевенският Голф на пустинята Сахара:

С това разходката ни тук приключи и се отправихме в посока Маракеш:

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов

Booking.com

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, а днес вече започване Мароко с Шефшауен и Фес

Приятно четене:

Шефшауен и Фес

част трета на

С Голф до Мароко

Малко след границата започна магистралата, която свърши в град Тетуан. Минахме през града, който си беше големичък и изглеждаше съвсем прилично. Беше чистичко и въпросният околовръстен булевард беше прясно ремонтиран.

Отчитахме особеностите на това да сме в мюсюлманска страна, но нали сме си бираджии, така че спряхме на паркинга на един голям хипермаркет „Карфур“ на края на града. Влязохме вътре, понапазарувахме някои нещица, ама пийнье нещо нямаше…  

Попитахме и ни казаха, че било отстрани. Огледахме пред касите, зад касите… нищо няма. На края излязохме и стигнахме чак до края на паркинга, откъдето се захождаше към задната част на магазина, където влизат камионите за зареждане и т.н. Видяхме една врата, която по-скоро изглеждаше като за към някое складово помещение и всъщност хич не бихме се и решили да минем през нея, ако не бяхме забелязали, че и други хора влизат. Оказа се, че това е отдела за алкохол. Нарекохме входа

„входът за грешници“  

Купихме си бира, а мароканците като ги гледах и те с охота си пазаруваха винце, бира, даже и уискинце. И все пак общото ми впечатление е, че сред местните не се гледа с добро око на употребата на алкохол.

Продължихме по пътя, който беше доста живописен. Пътувахме в подножието на

Рифските планини

като шосето ни водеше през красиви долини и езера.

Голфът вече официално по мароканските пътища:

Ето и едно кратко видео от тази част от маршрута:

Успяхме да пристигнем в

Шефшауен,

известен като „синият град“, по светло. В града вече за първи път усетихме леко хаотичния трафик на мароканските градове. Всъщност учудващо за нас

на извънградските пътища мароканците карат съвсем дисциплинирано –

спазвайки ограниченията, без рискови изпреварвания и маневри.
Минахме през новата част на града, където на 2-3 пъти разни местни хора, виждайки чуждестранна регистрация, с голям възторг започнаха да махат и да искат да влизаме в някакви паркинги или пък да спираме, за да ни предлагат разни неща.

Оказа се, че ще нощуваме в старата част на града, където сградите са боядисани в така приятния морскосин цвят. До самия хостел не можеше да се стигне с кола, така че някакво момче, което явно се разпореждаше с паркирането ни насочи къде да спрем няколко улици по-надолу:

Тук за първи път се сблъскахме с

особеностите на местния манталитет

Георги го попита колко иска за паркинга (това очевидно не беше регламентиран паркинг и този просто някак е решено, че събира пари и подрежда колите) и той каза 50 дирхама (курсът грубо е 1 лв. = 5 дирхама). Георги веднага тръгна да му ги дава и тогава се намесих аз:

– Чакай, бе, как така му ги даваш веднага на тоя. Нали е Мароко, я дай да му се спазарим.

 

Свалихме цената на 30 дирхама, но лошото беше, че тази хиена ни надуши. Веднага ни предложи хашиш, който той така или иначе вече си беше запалил и си пушеше на улицата. Очите му бяха червени и вече станали на понички… добре се беше нагърмял. Като интуитивен тарикат той веднага тръгна да ни „помага“ с багажа. Психолог си беше и надуши, че Георги по-трудно отказва и веднага му хвана куфара. Тръгна да дърпа и моя, при което с грубо движение му отблъснах ръката и го отказах. В крайна сметка постави на Георги куфара на главата си… вероятно да демонстрира извънредно тежката работа, която обаче той с безрезервна отдаденост извършва и заедно закрачихме по обърканите лабиринти нагоре.

Стигнахме хостела и 4 – 5 минути след като разтоварихме багажите нищо. Наивникът в мен за секунда си помисли, че може би наистина това носене го е направил на добра воля. Естествено после се започна искането на пари и като цяло се разигра едно много циганско пазарене. Първоначално дори рецепционистът се опита да го прогони, но младежът си беше много нахален, а и както казах вече беше усетил, че поддаваме. На края си му дадохме и за багажа, и онези 20 дирхама, които му бяхме свалили от цената на паркинга. Научихме си урока и загубихме тази първа битка, но важно беше да спечелим войната  
Отидохме на вечеря в един близък ресторант. Няма как да е случайно, че тъкмо тук ни препоръчаха да отидем

За мароканската кухня ще споделя няколко думи по-нататък в разказа. Хапнахме и се прибрахме, след което отворихме по една бира

да отпразнуваме успешното ни пристигане в Африка

и си прекарахме една спокойна вечер в стаята.

 

Аз по принцип обичам да си поспивам и хич не съм ранно пиле, но тук бях решил да стана рано рано и да изляза да снимам още по изгрев слънце. Отделно имах желанието да разгледам

Стария град

докато още няма хора… преди да се изкарат сергиите и целия панаир. Излязох още по тъмно и бързо се ориентирах към съседния хълм, в посока на т.нар. „испанска джамия“. От там имаше чудесен панорамен изглед към стария град:

Шефшауен още беше дълбоко заспал:

Градчето изглеждаше много красиво на фона на сутрешната мъгла и тепърва появяващата се слънчева светлина:

За синия цвят на сградите има различни теории като например, че така се цели да се отблъскват комарите, но също така може да се прочете, че през 70-те гражданите са били задължени административно да боядисват къщите си в синьо, тъкмо за да се придаде интересен вид на стария град и да се привличат туристи. Ако е така, то идеята със сигурност се е доказала като успешна. Без значение от теориите разходката в стария град рано сутрин беше изключително успокояваща и приятна за окото:

Нямаше жива душа още. Разминах се с един човек, който като възраст можеше да ми е баща, но това не му попречи да ми предложи хашиш. Проведохме кратък комичен разговор.
– Hashish?
– No, thank you.
– Just a little bit… – каза ми той, сякаш вече ми се моли.

В Шефшауен явно покрай туристите

продажбата на хашиш беше доста разпространена,

което не беше характерно за всички градове, които посетихме.

Защита от слънцето:

Градът започна да се събужда и отидох на централния площад. Бях гладен на лъв, но нямах дирхами, а банките и обменните бюра бяха още далеч от отваряне. Но между другото получих още едно предложение за хашиш от някакъв тарикат.
– Hashish?
– No, thank you.
– I have a very good plant… (Имам много хубаво растение…)

И така, отклоних и това примамливо предложение и се върнах до хостела, за да изчакам моите хора да се събудят. Когато това се случи ги поведох още веднъж на разходка, вече опознал китните сини улички:

Качихме се още веднъж до съседния хълм, като този път стигнахме и до самата испанска джамия. Една обща снимка за спомен на фона на града:

Слязохме надолу и се насочихме към централния площад, защото вече си беше станало и време за обяд. Градът се беше събудил:

Разхождахме се между сергиите и на края хапнахме разни шаварми (арабски дюнери нека ги наречем) на площада:

Най-накрая бленуваното обменно бюро отвори врати и успях да се сдобия с местна валута. На улицата отпред ме спря този просяк и поиска да му дам нещо. Дадох му, но нищо в този живот не е безплатно, така че в замяна поисках да му направя снимка. Той се съгласи и се оказа дори много фотогеничен, което се вижда от хитроумната му физиономия

Тръгнахме обратно към колата, тъй като стана време да продължим пътя си. Една котка на изпроводяк от Шефшауен:

Следващата ни спирка беше

град Фес

– вторият по големина в страната и един от четирите имперски града на Мароко заедно с Рабат, Маракеш и Мекнес. Това били столиците на държавата през вековете и по време на различните кралски династии. Рабат е настоящата столица. По пътя натам колорит определено не липсваше

За този знак имам две теории: или знак „Стоп“ на арабски, или по-вероятно надпис „пропусни хората с шейната“

Как сме?

Основните пътища в Мароко навсякъде са или в отлично, или в много добро състояние.

Често обаче не говорим за пътища, а за „пътя“ т.е. в повечето градчета и села единствения асфалтиран път беше главният, останалото беше черно трасе. Навигацията ни отклони към един третокласен път, който обаче не беше хубав, а и беше с габарит като за кола и половина, затова решихме да се върнем назад и да ползваме главното шосе, макар и да беше с 50 км по-дълго.

Тук снимах мароканския колега:

Влизане в

град Фес

Оказа, че хостелът ни се намира в старата историческа част на града, медината. До там нямаше как да стигнем с кола, тъй като достъпът беше ограничен само за автомобили с пропуск. Не ги бяхме съобразили много нещата като това нямаше да е единствения случай да имаме такива логистични проблеми, но решение се намираше винаги.

В случая решението беше да спрем на един паркинг на около 2 км от входа на медината. На входа веднага се спазарихме с някакъв тип да ни превози до нея на нещо като мотор със самоделен товарен отсек, заварен към него. Определено изживяването не беше за изпускане:

 

От стените на медината продължихме пеша с багажите.

Зад тези стени в миналото се е помещавал градът, основан още през 11-ти век. Днес медината е в самия край на милионния Фес. Навлизайки навътре моите приятели преживяха първия си

културен шок

Улиците в нашата част на стария град бе трудно да се опишат. Ако трябва да използвам една дума… „скандални“…бяха наистина скандални. Мръсотия, воня на разложение, кални улици, тунелчета, в които седят просяци, малко все едно са разни прокажени в някой средновековен европейски град. Отделно на всеки метър имаше нахални тарикати, които ни досаждаха с въпроси, искаха да ни „показват“ разни неща или да ни предлагат хашиш. Отделно по тези тесни объркани улички имаш чувството, че зад всеки ъгъл някой ще ти изскочи да те ограби или да те заплашва. Аз приех ситуацията по-добре от моите приятели, защото вече бях предупреден от моя приятел Любо Петров (Asterix), който миналата година беше във Фес, че медината е много криминална и някак се бях подготвил предварително.

А иначе хостелът беше приятен и собственикът му се оказа доста интересен млад мароканец, който е живял дълги години в Америка и дори имаше двойно гражданство, но бил решил да осъществи своята „мароканска мечта“. Беше купил цялата огромна къща, превръщайки я след това в хостел. Беше възхитително и достойно за уважение колко труд и желание влагаше той в това си начинание. Даде ни насоки как да се разходим из медината, като дори той ни предупреди да не замръкваме по улиците, защото тогава тарикатите са щели да ни налазят като мухи. Решихме да го послушахме и се впуснахме на разходка докато беше още светло. В медината има джамии, медресета, но в основната си част е един огромен пазар, в който се продава какво ли не.

ВНИМАНИЕ! СРЕД КАДРИТЕ ОТ МЕДИНАТА ВЪВ ФЕС ИМА ЕДИН, КОЙТО НЕ БИХ ПРЕПОРЪЧАЛ НА ПО-ЧУВСТВИТЕЛНИ ХОРА. АГНЕШКИ ГЛАВИ СА, ТАКА ЧЕ МОЛЯ ДА ПРЕСКОЧИТЕ НАПРЕД, АКО ТОВА ВИ Е ПРЕКАЛЕНО ЖЕСТОКО. СНИМКАТА СЕ ЯВЯВА ШЕСТАТА ОТ ТУК НАТАТЪК.

Мерак ми беше да си купя шалвари. Намерих такива и се упражних в пазаренето. Мисля, че договорих добра цена. Все пак даже мароканецът ми каза „Brother, this is Moroccan price, not tourist…” (Братко, това е цена за мароканци, не за туристи). Абе направо като го слушах на загуба ми ги продаде тези шалвари  През следващите дни си ги носех с гордост, а и всъщност бяха доста удобни и изобщо не запарваха, въпреки високите температури.

Беше едно голямо гъмжило от хора…

Продаваха се всякакви сурови меса, които така си висяха отвън на шишове. Имаше живи петли и даже агнешки глави:

Достигнахме другия край на стария град:

Установихме, че останалите части на медината всъщност са по-спокойни и се окопитихме след първоначалния шок. Единствено при Габи виждах, че е малко на границата на това, което може да понесе, въпреки, че е мъжко момиче. Но в последствие нямахме толкова стъписващи преживявания, а и все пак човек претръпва след някой друг ден в мароканския хаос

Вечеряхме и за финал пък започна един обилен дъжд, така че за капак на всичко се върнахме в хостела мокри като кокошки. Но поне успяхме да се приберем по светло, че не ми се мисли иначе с какви орди от досадни тарикати щеше да се налага да се разправяме..

На следващата сутрин категорично се бяхме наситили от Фес,

а и беше време да продължаваме нататък, тъй като имахме да изминем над 400 км до същия следобед. Бяхме предвидили на този ден да достигнем пустинята Сахара, където бяхме уговорили разходки с камили.

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов

Booking.com

Днес Мишо ще ни води за пореден път до място, което не сме подозирали – при племето гнауи в Мароко. Приятно четене:

Черните хора от племето гнауи

Мароко

Казвам се Мишо Иванов и работя като екскурзовод в Мароко и Андалусия. От много години насам имам огромната привилегия да посещавам племето гнауи, „черните хора“, както ги наричат, поколения на роби, насилствено доведени в Северна Африка, чрез пътуващите кервани от земите на Сенегал, Нигерия, Мали, Чад..,минавайки през селището Кхамилия в което живеят, на ръба на пясъка на Сахара в Мароко, близо до алжирската граница. Винаги ме е обхващало едно дълбоко чувство на тъга, но в същия момент и на възхищение от борбата им за живот, силната воля, която им е позволила да оцелеят в тежките горещи дни, и условия на кървав труд, на който са били подлагани. Но те успяват да оцелеят, въпреки крайната бедност в която са живеели или живеят днес. 

Какво ли е чувството да можеш да се докоснеш до хора, чийто предци са били роби, да усетиш тяхната култура, традиция, песни и гастрономия? С какво впечатление за тях оставя човек?

Този вид екскурзии, които организирам всяка година в

екзотично и автентичното Мароко,

 се отличават с това, че винаги сме малки групи (до 20 човека), което ни позволява да посещаваме с джипове 4х4 места, които са недостъпни за големи превозни средства, минавайки през дюни, оазиси, терени с фосили, забравени селища и мини, подземни канали, каньони…

Идеята е да можем да се докоснем до истинската култура и традиция на местното население, посещавайки номади, които живеят в екстремни условия, издържайки на високи температури от близо 50 градуса, в търсене с километри на кладенци с вода или пасища за техните животни.

.

Чувал съм от разкази на местните, че много пъти излизат със стадата и не се прибират по 3 месеца оставяйки семействата си сами в пустинята, където и живеят, докато не свърши водата, която сигурно минава някъде наблизо и решат да се преместят. Понякога ядат по един път на ден. Менюто в повечето случаи е няколко форми и мляко от камила. Тажина с кус-кус по тези места е рядкост. Благодарение на моите приятели номади, които познавам от години – Ибрахим, Расу, Моха, Али…имам възможността да се докосна отблизо с този начин на живот.

Пътувайки из

дюните на Ерг Чеби

по места, които все още за щастие не са превзети от нарастващия туризъм, съм виждал хайми (бивак, направен от камилска и козя вълна) в нищото, разположени на близо километър разстояние, които имат своята интересна история.

В едната от тях живее един номад, който бе женен за млада берберка. Роди им се детенце. В един момент мъжът реши да си доведе и втора булка, а първата го напуска – била му много ядосана (въпреки, че в Мароко е позволена полигамията). Къде обаче отива тя с малкото си дете? За мое учудване живееше на 1 км разстояние от брачния си дом в друга хайма, напук на бившия си мъж и новата му съпруга, издържайки се сама с „шепата“ животинки, които имаше и посещенията на малкото туристи, като нас, посрещнати с чай, а за гостоприемството давахме по някой дирхам.

Историята за това семейство

ми я разказа Расу. Жената ни сервираше чай и фъстъци, и бързаше да се скрие от погледите на туристите. Благодарение на Расу пред очите ми видях да израства в порядъка на няколко години и едно малко детенце, което живееше в тази пустош.

А онази жена си живееше отдалечена, сама, но достойно. Дали все още беше ядосана? Дали съжаляваше за постъпката си? НЕ!!! Тя беше щастлива или поне така показваше.

Но ето че идва и момента да разкажа за

племето гнауа,

което, както започнах темата – имах и имам привилегията да посещавам всяка година, благодарение на моя приятел Расу.

Селото се казва Кхамилия

Първото нещо, с което се сблъсквам е

крайната бедност в която живеят

 Домовете в цялото селище (като повечето такива в южно Мароко) са направени от тапиал (конгломерат от кал, пясък и камък). Но въпреки това ние сме посрещнати с една приятна, скромна, но искренна усмивка за добре дошли, придружени от традиционния чай и музика.

Когато влезнем в една от къщите, където те започват да свирят, ми прави впечатление, че никога не виджах местните жени, заедно с мъжете. Но това между другото. Имал съм случаи при които

нашите българи, след като чуят музиката на Гнауа го обръщат на хоро

 Това е прекрасно, защото го приемам, като задължителна размяна на култура, толкова важен факт за изграждането на една толерантност и разбиране. Местните се включват в танца на чуждата за тях хореография, но го правят с огромно удоволствие и желание за контакт.

Те изглеждат щастливи, та макар и с малкото, което притежават. Това ме кара да се замисля и разбира се да оценя многобройните детайли в живота, за които ние не обръщаме внимание, а ги приемаме, като нещо всекидневно и нормално, това ме кара да се замисля, колко е важна усмивката на лицето. Тя отваря порти и повдига планини. Това ме кара да се замисля колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив. Но това ме кара и да се замисля, колко глад и мъка има по света…

Бих искал да поясня какво означава

терминът ГНАУА

 От многобройните разговори с местните и проучвания, базирайки се на личен опит, години прекарани в Мароко, прочетени блогове на пътуващи и контакт с местните номади и „черни хора“ ще Ви разкажа следното:

Гнауа е религиозно-духовен  мюсюлмански мистичен орден,

който чрез музика и танци, които водят до транс, напомня за своя произход с цел той да не бъде забравен, продължавайки традицията. По този начин, хората, които я изпълняват, наречени гнауи (черните хора), подчертават важността за запазването на спомена от епохата на робството с веригите с които са били оковани техните прадеди, чийто наследници са те, подчертавайки по този начен характеризиращия ги идентичен образ. Гнауа също е вид ритуал, който чрез музика и танци, позволява достигането на транс с цел лекуване или предпазване от уроки. Гнауа е музика, гнауа са и негрите, поколения на роби докарани с кервани през пустинята в Северна Африка. Някои твърдят, че са наследници на първият мюезин в Ислям, етиопец с име Билал, който е бил освободен черен роб.

Вече се подразбира, че

думата „Гнауа“ е свързана с поробените негри в Западна Африка

 Гнауа в Мароко са поколенията на черните роби, които с времето са успели да откупят или извоюват своята свобода, в периода на различни исторически моменти от епохите. Учените смятат, че Гнауа произхождат от зоната на Сенегал, Нигерия, Мали, Чад и биват отведени на север през периодите между X и XIII век. Също така има факти, които твърдят, че едно голямо поробено население е докарано в Северна Африка от района на града Джене в Мали и че думата ГНАУИ е една лека деформация на думата ДЖЕНАУИ или ХЕНАУИ (хора докарани от Джене в Мали). С това се твърди, че термина ГНАУА е определение на цвят – ЧЕРНИ ХОРА.

Най- интересното е че в зоната на Ерг Чеби (Мароко) в момента се строи хотел, различен със своята архитектура от останалите. Той прилича на стила с който е построена голямата Джамия в Джене, Мали направена от тапиал, което прави връзка с пренесената чрез робите култура и стил. В града Тимбукту (Мали) има абсолютно същата архитектура. Там освен с роби се е търгувало със сол и злато.

Друга хипотеза за етимологията на гнауа е произхода на тази от берберски ингауен/игнау, което означава безмълвен, ням. Това се дължало на факта, че първите роби, които били докарвани в Мароко са говорели много страннен език, за местното население, който не се е разбирал и за това са ги наричли безмълвните или немите.

След като

получили своята свобода, „черните хора“ започнали да се занимават с номадство,

 търсейки благоприятни условия за своите животни, които са били основен източник на прехраната им. И това продължило докато не зпочнали заседнал начин на живот. През 50-60 години на XX век тези номади се заселват в райони близо до големи градове заедно с берберски номади, където е могло да разменят стоки предлагани в седмичните пазари. По този начин се създава, между многото и селището Кхамилия, разположено в нозете на Дюните Ерг Чеби, което се намира на 7 км от Мерзуга в провинция на Еррашидия и е темата на днешния разказ. Днес в него живеят 405 жители гнауи и бербери.

Корените на гнауа от Кхамилия произхождат от тъй наречената „черна Африка“

 и имат пряка връзка с пустинята. Техните прадеди са били докарвани от западна и източна Африка през Сахара, натоварени на кервани, които пътували до югоизточно Мароко. Основното препитание на жителите на Кхамилия са датилите добивани от финиковите палми, животновъдството и от скоро туризма. Всяка година в това селище се чества Фестивал на гнауа, който се нарича „Садака“ – термин, който означава религиозно дарение и се извършва в порядъка на 3 дни през лятото – юли и август. Седмици преди него, Гнауи посещават околните селища в търсене на дарения, под формата на захар, чай, ядене и пари. Първия ден на Фестивала се коли агне, а от събраните дарения се прави в един огромен съд кус-кус с който се черпят всички присъстващи. Свири се музика в порядъка на 3 дни и нощи без почивка. Целта на Садака е да излекува болните и да им даде „БАРАКА“ (вид благословия в исляма) чрез мелодиите и танците. Някои от присъстващите успяват да достигнат в състояние на транс под ритъма на барабаните (тбал или дарбука), „гарагаб“ (метални кастанети) и песните. Музиката на племето гнауа е есенцията на селището, която маркира неговата автентичност – все още опазена от „туристическото нашествие“

Очаквам с огромно желание да посетя отново тези вълшебни места в Мароко, тази приказка все още запазена от инвазията на Цивилизацията. През месец май ще направим отново тази невероятна авантюра, за която всеки един пътешественик жадува, ще се посетим отново племето ГНАУИ, ще се гмурнем в техния свят. А аз? Аз пак ще си взема от моята доза – МАРОКО!!! 

Автор: Мишо Иванов

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мароко, Сахара или писани от Мишо Иванов – на картата:

Мароко и Сахара, както и Мишо Иванов

Booking.com

Мишо днес ще ни представи чувството Мароко. Приятно четене:

Моето различно Мароко

Имало едно време трима мъже и всеки от тях искал плод, въпреки, че никой дори не бил виждал плодове…

„За да усетиш едно място,

то трябва да успееш да видиш отвъд това,

което сетивата ти възприемат“

Тахир Шах.

Днес няма да разказвам история, нито пътеписи от пътувания. Днес ще Ви разкажа приказката за хората от онази земя – Магреб Ал Акса, базирайки се на книгата на Тахир Шах – „В хиляда и една нощ“, от където и черпя голяма част от информацията, като се опитам да се поставя на мястото на неговия герой, който е той всъщност. Казвам се Мишо Иванов и работя като екскурзовод в Мароко и Андалусия от години. Тези земи са люлки на две паралелно развиващи се култури и традиции, богати на история с различна днес и обща в миналото религия, сходни като двама братя, неволно разделени от съдбата, живеещи в далечни краища на света, изгубили контакт един от друг, правейки всичко възможно, за да се намерят и прегърнат. Такава е и същността на тези два народа, която ги обединява и за това обожавам факта, че работата ми е свързана с тях.

Бих искал да Ви разкажа за едно различно Мароко, за хората, за моята история по тези земи. Тя не е свързана със случка, а със сетивата. Запитвам се дали е възможно да притежавам собствената си история в тази страна, различна от това да водя само групи от един град в друг?

„Берберите (местното съществуващо от векове население по тези земи, до идването на арабите), смятат, че всеки един от тях, когато се роди, носи в сърцето си собствената си история, която е заключена, а негово задължение е да я намери. Как ще стане това? Задачата му в живота е да я открие и да я намира във всичко това, което прави и вижда. Никой не може да ти помогне. Трябва да я намериш сам и това ще те промени.“ Така казва Тахир Шах в книгата си „В хиляда и една нощи“. Аз също я търся, обикаляйки земите на този забравен свят, наречен Мароко, изпълнен с фантазия и много красота. Дали я намерих?

Африка

е като онази история, която всеки би искал да чуе, но не всеки може да разбере. Тя е като оазиса в горещата пустиня, изпълнен с финикови палми и натежали вкусни форми, тиха и безмълвна вода, засищаща жадните камили и кози. Оазиса, който изгрява пред теб, като топло слънце след мрачна и студена нощ. Когато го откриеш, осъзнаваш колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив. Африка е като онази отрова, която бих искал да погълна, за да ми даде живот – вода за жадния и хляб за гладния.

Спомням си когато

започвах първите си стъпки по пътищата на Магреб,

когато всичко, от малкото, което познавах бяха имена и исторически събития свързани с тази страна, географско положение и дежурните разкази по монументи. Нищо повече.

За мен Африка беше просто книга

Усещах обаче, че нещо ми липсва. Усещах се гол пред тълпа от зяпащи хора. Трябваше да намеря начин, за да успея да прогледна в този свят.

Заглеждах се по кафенетата

и виждах мъже, облечени в чилаба, седнали на масички обърнати с лице към улицата, говорейки по между си на чаша кафе ноир или ментов чай, влезли в ролята на публика от турнир на Уимбълдън, гледайки на ляво и на дясно, ляво и дясно… и така без край, следейки пътя на хвърчащата зелена топка. Всъщност те наблюдаваха минувачите или минаващите жени, които всячески се опитваха да прикрият своето лице, а мъжете въртяха главите си в синхрон на ляво и дясно, като програмиран робот, при всяка преминаваща пред тях зуина (красавица), засуквайки мустак. От време на време пушеха по цигара, държейки я в пожълтели от никотина пръсти, вдишвайки дълбоко вредния тютюнев дим, показвайки гордо удоволствието, което изпитваха от това, докато отпиваха заедно с нея глъдка от силното кафе.

До тук нищо особено, ще каже някой. Истината е че и аз така си мислех докато не затворих очи. Трябваше да разбера тези моменти, да вникна в тях, да ги усетя, за да не заприличат на онзи изтъркан от времето крайпътен знак, който си стои на същото място от години, място от където минавам всеки ден без да му обръщам внимание, тъй като не разбирам какво изобразява или какво е написано на него. Само го гледаш и нищо повече. Знак. И ето че започнах да търся моята история, за да мога да усетя същноста на този свят. Разбрах, че като говоря с местните хора и се науча да ги слушам попивам от техния опит и знания, позволявайки ми това да си взема част и от насъбраната с годините им мъдрост.

Този момент в кафето за мароканеца е традиция.

Там се разказват всякакви случки… Там те комуникират. Ще каже някой „…и какво, при нас също е така?“ И този предполагаем въпрос има своя отговор. „Ние европейците сме свиканали да четем, да се учим от книги, учебници, да записваме бележки, фрази… Нашето образование зависи от тях.

В Мароко хората разказват приказки и случки

от които се учат на живота. Това една хилядолетна традиция още от времето на преисляма. Голяма част от населението на Магреб е необразовано, не знаят да четат и пишат, не са ходили на училище, но те използват всяка възможност, за да научат нещо от странника или приятел, обръщат внимание на всеки детайл, за да могат да го разберат и да го запазят в съзнанието си и някой ден да предадат тази история на поколенията.“ Кой знае! Това събитие се случва навсякъде по кафетата. Мъжете не само пият кафе или гледат жени, те се учат на живота. „Не пожелавай жената на ближния“ казват, но те се наслаждават на красота, колкото и просто да звучи, та макар и в Корана да пише, че трябва да наведат очи пред чуждата жена. Това е техния свят. Неразбираем за нас. Казват, че „жената е като прелестно цвете, което не трябва да цъфти самó.“ Много е важно е обаче по какъв начин „гледаш“ на това цвете, защото по света има всякакви хора.

Най-важното и обитавано място са площадите

(освен джамиите, разбира се), където се събират например разказвачите на приказките – истинските и автентични разказвачи, обиколили обширни далечни земи, срещнали всякакви хора, видяли небивали чудеса, радост и мъки, чули всякакви истории. Тяхната задача е да предадат всичко това на останалите, защото такава е традицията. Това е техния начин на живот. Отделно си изкарват и по някой дирхам. Тахир Шах казва в своята книга, че именно те са пазителите на древната мъдрост. А останалите? Те слушат. Слушат със сърцето си, защото разказвача успява да ги пренесе в отвъдното. Една стара поговорка гласи „Ако искаш да чуеш, наведи ухо и отвори сърцето си за да разбереш“. Това са те. Хора, които обръщат внимание на всички детайли, които могат да се наслаждават на нищо означаващ за другите откъс от разказа или дори някакъв безсмислен за нас предмет, защото според тях той също има своята история.

Обичайното право при берберите

например е традицията и законите предавани устно от поколение на поколение. Успява да просъществува паралено заедно със законите в Корана наречени фигхт. Но точно обичайното право е това, което племената изпълняват до ден днешен, заедно разбира се с ислямските закони. Факта, че то е устно, запазено е от времето на преисляма, ни подсказва колко важно е за тях този вид комуникация.

Тахир Шах казва, че един камък, например означава много. Камъчето което намерим по време на пътешествие, което правим, не е просто камък. То може да служи за много неща. Да го хвърлиш по бясно куче, да го поставиш върху насъбрана хартия, за да не се разпръсне от вятъра, да го нарисуваш или просто да си го запазиш като спомен, който ти напонмя за онова камъче, което беше в реката, когато посетих онзи град….Така са те. А ние обикновенно ще видим само един камък.

Също автора на „В хиляда и една нощ“ казва, че килимите, които продават в отдалечените градове, не са просто килими, а много повече. Те са ИСТОРИЯ. История, защото вълната от която е направен, е вълна на овцете обитавали определена зона, а те са пасяли растителноста около крайбрежието на реката в тази зона. Цветовете са цветове създадени от плодовете на дърветата в тази зона, а умението да се създаде този шедьовър идва от древната мъдрост, уловено от племенната памет. А ние ще видим може би само един хубав килим. Ето какво означава, човек да може да „вижда“ отвъд това, което сетивата ти могат да възприемат.

Търсейки историята си разбрах, че

моята роля в Мароко е да бъда този разказвач,

та макар и европеец. Това мога да направя само ако успея да виждам този мистичен свят със затворени очи, защото Мароко е традиция, автентичност, красота, екзотика, контраст, арт деко, занаяти, номади, търговия, приказки, талисмани, символи, пустиня, оазиси, зелени гори, суша, сняг, мини, фосили, история….Ето това е есенцията, която хората трябва да получат, за да го усетят напълно. Имам още много неща, които бих искал да споделя, но си ги запазвам за туристите с мен в Мароко.

Знаете ли, в книгата на Тахир Шах намерих една приказка разказана от него. Тя ме навя на мисълта, за всички онези хора, които бълват всякавки вредни и абсурдни коментари свързани с представата им за Мароко и неговите обитатели. Било цигания, отвратително, тъпо, мърсотия и какви ли още не изказвания. Това е тяхно право, а аз го уважавам като такова, но не го споделям. Учуден от този вид мислене и неразбиране на света реших да публикувам неговата история за трима мъже в търсенето на дървото с плодовете, а изводите всеки един може да си направи сам.

Приказка:

„Имало едно време трима мъже и всеки от тях искал плод, въпреки, че никой дори не бил виждал плодове, защото били голяма рядкост в тяхната страна. Така станало, че тръгнали да търсят това почти непознато нещо, наречено плод. Случило се така, че почти по едно и също време всеки от тях открил плодно дърво.

Първият човек бил невнимателен. Стигнал до плодното дръвче, но бил прекарал толкова много време да мисли за посоките, че не го познал. Пътуването му било похабено.

Вторият мъж бил глупак, който взимал всичко буквално. Когато видял, че плодовете по дървото били вече далеч от идеалното си състояние, той си рекъл: Е, видях плод и не ми харесват изгнили неща, така че за мен плодовете не съществуват повече. Продължил нататък и пътуването му било похабено.

Третият човек бил мъдър. Той откъснал няколко плода и ги огледал. След известно обмисляне и като изтормозил мозъка си да се сети за всички приложения на този загниващ деликатес, той открил, че във всеки плод има костилка. След като разбрал, че там е семето на плода, всичко, което трябвало да направи, било да го посади, да отгледа дървото и да чака плодове“

Източник – „В хиляда и една нощ“ от Тахир Шах

Автор: Мишо Иванов

Снимки: от пътеписите в Patepis.com

Изгодни нощувки в Казабланка:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко

Още изгодни нощувки и цяло Мароко:


Booking.com