Продължаваме с избрани части от околосветсткото пътешествие на Диана, описано „Една обиколка на земното кълбо за 53 дни“ –  Как да си купите цялата книга е обяснено в края на всяка част, а ние след Полша, Китай, Тайланд и Камбоджа, Малайзия, Индонезия, Австралия и Хаваите, продължаваме към Лас Вегас, Мексико и Боливия, където ще караме по един от най-смъртносните пътища на планетата.  

Приятно четене:

Една обиколка на земното кълбо за 53 дни

кратки откъси от книгата – част 3

Лас Вегас – Мексико – Боливия

Континент 4

Северна Америка

Държава 8

Хаваи – Лас Вегас

Ден 30 – 04.02.2017 г. 

Сутринта на плаж на Хаваите, вечерта на парти в Лас Вегас

Тази сутрин се събудих от лудия спринт на едната котка, която гонеше врабче, влязло в лодката. Врабчето успя да се спаси и навреме намери изхода. 

Ева отиде на работа, а аз си направих една последна

разходка по плажа, откъдето се сбогувах с Хаваите

Това така бленувано от толкова много хора по Земята място се оказа нещо доста по-различно от представите ми. И въпреки това ми хареса, както престоят ми, така и хората, които срещнах. Наистина, за малко щях да го пропусна заради Тръмп, но накрая всичко се подреди.

Взех си раницата, заключих лодката и тръгнах към летището, откъдето трябваше да хвана полет за Лас Вегас. От марината до летището обикновено има шатъл, който струва 25 долара, но аз предпочетох да си хвана градския автобус за 2,50 долара. 

***

И така, ето ме в

самолета от Хаваите за Лас Вегас

Откакто тръгнах да обикалям света преди 30 дни, сега

за първи път започнах да се приближавам към къщи,

но откъм другата страна на земното кълбо. Досега се отдалечавах от дома и на 26-тия ден, точно по средата на пътешествието, стигнах средата на маршрута, възможно най-далечната точка, във възможно най-далечната от България часова зона. 

***

Лас Вегас

е един от най-известните градове в света. Хиляди филми съдържат сцени, снимани в него, стотици компании правят изложения там, най-добрите артисти минават през този град, за да правят концерти и представления. Затова си бях изградила някаква представа за града и винаги ми е било любопитно да го посетя. С излизането от самолета видях стотици машинки за залагане, пръснати из цялото летище. А над тях светещ надпис

„Добре дошли в Лас Вегас“

При планирането на пътешествието, след като резервирах хотела, се сетих, че моят любим DJ Tiesto често гостува в Лас Вегас. Щях да остана в града два дни и три нощи. Вероятността Тиесто да е там по същото време не беше никак голяма, но все пак трябваше да проверя. Отворих сайта му и едва не онемях! В програмата му с партита фигурираше датата 4-ти февруари с локация Лас Вегас. Това беше точно същата вечер, през която кацах там.

А клубът се намираше точно срещу моя хотел. От цял Лас Вегас съвсем случайно си бях резервирала хотел на възможно най-близкото място до партито, за което мечтаех от няколко години.

Облякох си

роклята, която специално бях мъкнала дотук

Не че е специална, взех възможно най-тъничката, която имах, за да не заема място и да не тежи. За да отида до клуба, трябваше само да пресека две улици, защото моят хотел и „Хаказан“ се гледаха едни друг диагонално през кръстовището.

Booking.com

Булевардите имаха по 6 ленти в посока,

съответно 12 ленти общо за пресичане. Но тук всичко беше измислено в името на удобството на клиента. Хотелите бяха свързани с надлези и така аз преминах от „Екскалибур“ в „Ню Йорк“ и после от „Ню Йорк“ в „Хаказан“, без да слизам  на булеварда. 

Клубът не беше нищо особено, дори ми се стори много малък, доста по-малък от това, което очаквах, и много претъпкан. Аз успях да се настаня на едно място, от което имах прекрасна видимост към центъра на клуба, там, където беше дансингът, и срещу него – пултът на DJ-я. 

Много се изненадах от облеклото на посетителите. Тази вечер

имах усещането, че съм на типичен български абитуриентски бал!

Първо, всички мъже бяха с костюми, ризи  и вратовръзки. Второ, жените бяха полуголи. Роклите им бяха изключително оскъдни и до кръв впити в тялото. Токчетата – естествено тънки и много високи. А бижутата – огромни и покриващи повече плът, отколкото роклите. Трето,

цяла вечер се хвърляха салфетки (!!!)

или някакъв вид хартии, които постигаха същия ефект! Четвърто, когато някой си поръчваше бутилка/бутилки алкохол, се появяваше парад от момичета с каски от Star Wars на главите. Всяка носеше високо във въздуха определена буква, така че подредени една след друга, те изписваха името на човека, който си бе поръчал алкохола. Самите бутилки имаха завързани на върха свещи тип фойерверки, от които хвърчаха искри на един метър разстояние. Когато поръчката биваше за повече бутилки, те винаги пристигаха в каса, имитираща кола, торта или нещо друго интересно. Женските Дарт Вейдъри винаги бяха съпроводени от мини-оркестър с тъпани и барабани като онези, които са много популярни по българските чалготеки. Тук те биеха в продължение на около пет минути, като изобщо не бяха в такт с музиката, която звучеше в момента. 

Не можех да повярвам на очите си! Всичко беше едно към едно. Стоят там три момчета и бият по тия барабанчета … и това по никакъв начин не се връзваше с представата ми за изискан клуб в Лас Вегас, в какъвто смятах, че се намирам. А с присъствието на Тиесто пък съвсем не се връзваше. Както споменах, човек съвсем спокойно можеше да помисли, че е на абитуриентски бал в България.

Иначе музиката си беше супер, както можеше да се очаква. 

С напредването на вечерта много хора си тръгнаха и от заведението започнаха да затварят страничните зони, за да стеснят периметъра и да концентрират хората все по-централно навътре към дансинга. Аз обаче не исках да се смесвам с тълпата, за да мога да си скачам на спокойствие, без да се удрям в никого. От мястото, което заех, пак имаше хубава гледка. Видях, например, как към 04:00 ч. се появи нов клиент, на когото донесоха поне 30 бутилки шампанско и две огромни кофи, по-скоро легени, с лед. След това сервитьорките, които му ги донесоха, започнаха да ги отварят и да ги изливат в кофите върху леда. Клиентът изглеждаше адски щастлив, тръгна да раздава бутилки на хората от охраната, които го заобиколиха от всички страни. Но те, естествено, отказаха. Тогава човекът продължи да черпи хората на дансинга – те много се радваха и се снимаха с него. Предполагам, че беше спечелил огромна сума и сега празнуваше.

Държава 9

Мексико

Ден 35 – 09.02.2017 г.                                                

Кацнах в Мексико рано сутринта

За града бях чела, че е много опасно място, че има измами, отвличания, убийства. Бях много наплашена, но въпреки това го включих в пътешествието заради пирамидите в Теотиуакан.

Тук имах отново само два дни. Бях направила план да хвана такси от летището до хотела и да остана там през целия ден, без да си подавам носа навън с цел опазване на живота си. На другия ден щях да отида с туристическа екскурзия до пирамидите и толкоз.

Нещата не се развиха точно така

Освен първата част от плана. На летището имаше будки, от които хората можеха да си платят за уж легално такси с предварително определени фиксирани цени. Знаех това и бях спокойна, че всичко ще е наред. Намерих мястото и ми поискаха 375 мексикански долара до хотела. Два дни по-късно, на връщане към летището, ми взеха 200 мексикански долара за същото разстояние. И това без пазарене, което означава, че реалната цена е още по-ниска. 

Първите ми впечатления от град Мексико бяха, че

въздухът е адски замърсен

Следващите, че градът е много колоритен – всички къщи са боядисани с ярки и различни цветове, улиците и тротоарите са много чисти, а не виждах кофи за боклук. Пътищата бяха много широки, но имаше и големи задръствания. Това все пак е един от най-големите градове в света. 

Стигнахме хотела ми в 09:00 ч. сутринта. Беше прекалено рано и отказаха да ме настанят преди 13:00 ч. Бях страшно изморена и ако седнех да чакам във фоайето, щях да заспя на секундата. Нямах кой знае какъв избор, така че

реших да се престраша и все пак да си покажа носа извън хотела

Като за начало погледнах през прозореца да видя дали обикалят хора с оръжие, дали има преследващи се мъже. После излязох отвън и се заслушах дали не се чуват от някъде изстрели и пищящи жени. Сигурно си личи, че съм гледала много филми. Така стъпка по стъпка, със засилено внимание от моя страна, започнах леко да се придвижвам по улицата. 

Мексико се оказа много приятен град

В центъра почти всички сгради бяха стари и приличаха на тези от старите европейски градове. Беше пълно с катедрали и църкви. А площадът им е един от най-големите в света. 

По улиците и магазините имаше много полиция, със сериозна екипировка, щитове и големи автомати. Всички бижутерски магазини, както и другите по-скъпи магазини, имаха въоръжена охрана с бронежилетки, по улиците имаше и много патрулки. Определено се грижеха сериозно за безопасността на туристите и гражданите.

Booking.com

Последната ми спирка за деня беше една висока сграда в центъра на града. Бях разбрала, че мога да се кача до 43-тия й етаж и да видя град Мексико на 360 градуса. Нямаше как да пропусна това. Вече имах подобни качвания в Банкок, Мелбърн, Хавай, Лас Вегас.

Много обичам да гледам отвисоко.

Когато стигнах горе, все още беше ден, но умишлено изчаках залеза, за да видя града и по тъмно, и, естествено, не съжалих. Пейзажът винаги е коренно различен и винаги е зашеметяващ. 

Прибрах се в хотела и започнах да се оправям за лягане. По едно време обаче

започна някаква разправия в коридора пред моята стая

Първоначално не обърнах внимание, все пак се намирах в Мексико и според представите ми за тази държава се случваше нещо съвсем нормално. Да, обаче в един момент ми се стори, че чух български език. Приближих се до вратата и подозренията ми се оказаха верни. Стана ми много смешно и веднага отворих вратата. Бяха четирима – две жени и двама мъже. Трябва да съм дръпнала вратата много рязко, защото всички замлъкнаха на секундата и ме погледнаха стреснато. Сигурно си мислеха, че съм излязла да им се карам за шума, който вдигаха.

– Извинявайте, колко ви е часът? – попитах. Отново предизвиках смут, хората ме гледаха като препарирани около две секунди, след което всички избухнаха в бурен смях  

Континент 5

Южна Америка

Държава 10

Боливия

С колело по „Пътя на смъртта“

Ден 40 – 14.02.2017 г.

Хайде, пак ранно ставане! За днес имахме организирано спускане с колелета по

най-опасния път в света, така наречения „Път на смъртта“

Получил е това име, защото има най-много жертви по него. Издълбан е в планината, изцяло черен път с безброй завои без никаква видимост. Въпреки че е бил отворен за движение в двете посоки, той е изключително тесен, достатъчен само за една кола. В същото време по този път доскоро ежедневно са минавали камиони и пътнически автобуси и дори са се разминавали. Бях гледала в интернет преди време видеоматериали от това място и настръхвах. Не можех да си представя как е възможно да съществува такъв път и да е активно използван въпреки непрекъснатите фатални инциденти. Още тогава у мен се зароди желание да посетя това място, макар че се страхувах за живота си. Едновременно много исках и изобщо не исках. Но ето че и противоречиви желания като това също се сбъдват.

Зоя не знаеше за тази моя мечта, но беше чула за този път и беше разбрала, че отскоро е затворен за коли. В момента се използваше като туристическа атракция за спускане с колелета. И веднага го беше включила в програмата.

Закараха ни някъде извън града, като през цялото време карахме по хубав асфалтов път.

Изкачихме се до над 5000 м надморска височина,

където спряхме, за да ни екипират и инструктират. Там тия височини за нищо ги нямат…

Дадоха ни гащеризони, предпазители за лактите, коленете, ръкавици, каски – абсолютно всичко необходимо. Пуснаха ни да покараме малко там около микробуса, за да свикнем с велосипедите и спирачките. Основна част от инструктажа бяха правилата за движение по пътя. Но най-вече това, че

най-бавните се движат от външната страна,

т.е. откъм пропастта.

Бях умряла от страх, понеже не се чувствах сигурна в уменията си да карам колело. Но вселената се беше погрижила всичко да се подреди по перфектния начин и аз вече бях получила доста тренировки в Камбоджа и Хаваите. Ако не бяха те, аз със сигурност нямаше да оцеля през този ден.

Маршрутът започва

първо с чисто новия асфалтов участък, след което се излиза от него и се продължава по стария черен път. Щяхме да караме 64 километра и да слезем до 1500 м надморска височина. Там щяха да ни качат обратно в микробуса и да ни върнат в хотела по новия път. 

Вече бяхме готови и нашето приключение започна от едно място с феноменална панорамна гледка към първата част от пътя и едни много странни и много внушителни черни планини отстрани.

Спускането започна в участък, по който минаваха и коли, и това също го правеше до известна степен опасен. Карахме трите една зад друга, а водачът ни сменяше позиции, за да може да ни наблюдава и държи под контрол, но също и да ни прави видеозапис и снимки, което влизаше в цената. 

Микробусът ни следваше през цялото време. Шофьорът имаше готовност да спре всеки един момент, ако на някой му стане лошо, получи контузия или се уплаши и не може да продължи. В такава ситуация човекът се качва в микробуса и продължава до долу, возейки се. Също така имаше и едно резервно колело, в случай че някое от другите се повреди или спука гума. Всичко беше измислено до най-малкия детайл. 

Още в началото на спускането минахме през

пункт за проверка за наркотици,

което ни се стори странно. После към 10:00 ч. спряхме на едно място, където имаше няколко ниски ламаринени постройки. Сервираха ни закуска пред една от тях. Тя включваше сандвич с яйце от корморан, хляб, маргарин, топла вода за чай, какао или кафе, банани и десертчета.

След това се качихме обратно на колелетата и много скоро стигнахме до едно място, на което се отклонихме от асфалта и започна само черен или, буквално казано, кален път. Имаше и една голяма табела с описание на пътя и, естествено, с неговото име Death Road.

Този прочут път на смъртта изглеждаше точно както си го бях представяла

За щастие точно в началото, когато потеглихме, имаше мъгла и не се виждаха пропастите надолу. Съответно имахме време да свикнем с настилката, без да се стресираме от страшните височини под нас.

След като свикнахме, мъглата изчезна и повече не се появи, а пред нас се откриха зашеметяващи гледки. Хем искаш да гледаш планините, хем те е страх да отклониш поглед от пътя, защото всяка една малка грешка може да бъде смъртоносна.            

Движехме се не на метри, а на сантиметри от ръба на пътя, след който често следваше прав отвес от около 200 – 300 метра надолу. А аз, като най-голямото шубе и възможно най-бавния турист, трябваше да карам най-близо до ръба, защото такива бяха правилата – бавните се движат от външната страна.

Страхът ми се поддържаше и подсилваше непрекъснато не само от височините, но и от неравностите по пътя – всякакви бабунки, вдлъбнатини и камъни, както и от падащата като водопад вода от планината, изливаща се буквално на пътя.

Бях толкова бавна, че Зоя и Диана не можеха да ме чакат и заминаха много надалече пред мен. А отстрани често прелитаха всякакви „състезатели“. За капак на всичко през няколко метра имаше табели, показващи местата, на които са починали разни хора, почти винаги по няколко заедно. 

Колкото повече се спускахме, толкова по-топло ставаше. Вече към края на пътя се съблякохме по къс ръкав. Нещо, което последно бях направила в Мексико за малко и нямаше да ми се случи отново през следващите дни. Нищо, че бяхме от тази страна на земното полукълбо, където през това време на годината беше лято. 

На едно място спряхме да видим свободно растящи банани и кока. Банани бях виждала, но за първи път видях

кока в дива среда

Не че до преди два дни не бях видяла и изсушения вариант, който сега срещахме непрекъснато. 

Горе-долу така приключи нашето спускане по най-опасния път в света. Долу, на 1500 м, беше истинско лято и ни чакаше сервиран обяд в едно заведение с басейн, душове и тоалетни. 

Прибрахме се в хотела в 18:30 ч. и преди вечеря минахме през

пазара за вещици

Това място ни втрещи. В магазините и по сергиите продаваха какви ли не странни неща. Първо имаше

шишета с цветни течности,

всяка помагаща при различни проблеми. Колкото цветове съществуват на този свят, толкова цветове течности продаваха и тези хора. Така, както имаше такива, предназначени да донесат здраве, така имаше и за любов и пари. Всяко шише си имаше етикет, изобразяващ предназначението на вълшебната отвара. 

Второ, имаше

комплекти за правене на магии

Комплектът включваше пера, нокти, яйца, изсушени морски звезди, вино, изобщо всякакви щуротии, както и дървени съчки и подпалки, за да можеш да си направиш и огъня. Продаваха и само снопчета от съчки или дърва, ако нямаш нужда от цял комплект. 

Трето, и за мен най-ужасяващо от всичко бяха

изсушени бебета лама и алпака

Някои от които извадени още като зародиши от коремите на майките им. Висяха от тавана, завързани през главичките. Не помня дали питах за какви магии се ползват, но и да съм питала, вече съм забравила.

След вечеря направо се прибрахме в любимия хотел за последната ни нощувка в Боливия. На следващия ден ме чакаше последната държава от обиколката ми на света – Перу.

(Следва продължение)

Пълният пътепис на това неповторимо приключение е поместен в книга от 340 страници с меки корици и малко черно-бели снимки, цената е 15лв.. Към момента се разпространява само и единствено от авторката лично. Изпраща се по куриер или Български пощи. За да поръчате изпратете съобщение на страницата на книгата „Една обиколка на земното кълбо“. Ако нямате профил във Фейсбук, оставете коментар тук под пътеписа и Диана ще се свърже с Вас по e-mail.

Booking.com Booking.com Други разкази свързани с Околосветско пътешествие – на картата: Околосветско пътешествие Booking.com

С Боряна ще заминем за Мексико – малко на плаж, малко на културен туризъм, малко на туризъм сред природата
Приятно четене:

Мексикански импресии

или по-скоро

Мексикански изненади

февруари 2019

 Въпреки многото изгледани Н.П. филми и прочетени ръкописи, Мексико тотално се размина с моите очаквания и представи. Няма да преписвам страници от Уикипедията, това са само мои впечатления.

               Като се има предвид с кого граничи на север, очаквах да попадна в една по-развита страна. И така:

Град Мексико

– разглеждахме го в неделя, и добре, че стана така, нямаше трафик.

Историческият център  – Сокало

 със сигурност беше виждал и по-добри времена. В този ден на площада беше безлюдно. Направо на земята , се бяха разположили индианци , продаващи, според мен, някакви шамански изделия. Сградите наоколо бяха силно потъмнели от времето. Ситито, застроено с високите сгради на предимно американски корпорации също пустееше.

А когато тръгнахме към Сочимилко  и навлезнахме в предградията, изведнъж попаднахме в едноетажна Америка, и така беше до края на пътуването ни. Мексиканците предпочитат да живеят в къщи, по-точно къщички от етаж, етаж и половина, с неизбежната малка цистерна за вода на покрива. Няма двор, няма градина. Фотосоларни батерии също няма. В тази слънчева страна държавата не стимулира този вид електрическа енергия, даже я облага с данък.

По улицата пред колата изкачаха разни хора и ни упътваха как да минем.

– Откъде знаят къде отиваме – питам нашия гид.
– Ами ние тук сме бели хора, къде може да отиваме – отговаря Ю., нашия шофьор и водач за следващите две седмици.

               Това ме накара да се загледам в лицата около нас, защото си мислех, че ние сме в БЯЛА държава. Около нас щъкаха средни на ръст, набити , мургави хора, често с 10  и повече килограми отгоре, с почти никакви вратове, по причина на някаква генетична аномалия /единия от прешлените е атрофирал/. А в лицата им можеха да се разпознаят ацтеки, миштеки, толтеки, маи и дори олмеки, с тяхната силно мургава кожа и негроидни черти. Много ми се искаше да ги снимам, но ми беше неудобно. Съвременно Мексико се състои именно от наследниците на тези славни племена. Прегърнали католицизма, неособено работливи /и не ги обвинявам, в тая жега…/ …. и напълно забравили индианските си корени.

            Сочимилко – един квартал с канали,

останали от времето на доколумбовия град на ацтеките, който си представях, че е парково пространство, на практика се оказа канали между подобни едноетажни къщички, повечето от които предлагаха на возещите се в лодките едно или друго. В самите лодки цареше голяма веселба: музика от транзистори, мариачи, и какво ли не още. На връщане от разходката веселбата беше в разгара си, всички пиеха и танцуваха, никой не гребеше / по-точно, трябваше да се оттласкваме с един прът от дъното/. Задръстването беше тотално и нашият лодкар, след като се мъчи да пробие стълпотворението половин час, накрая беше грубо изтласкан и се принуди да ни върне по други канали, Иначе сигурно щяхме да осъмнем там.

               Следващия ден отделихме за Теотиуакан и Тула, от които Тула ми беше по-интересна. Там са намерени прочутите статуи, които носят със себе си неидентифициран и до днес уред, както и с емблематичните за това място колони.

            Археологическите паментици в Мексико

               Доколко една страна е туристическа дестинация аз определям по информационните материали за туристите и туристическите информационни центрове. Даже бяхме помолили Ю да ни намери по една пътна карта. Е, не ни намери. Повечето обекти са с вход 75 песо /или 7,50 лева. Поддръжка – почти никаква, в Ла Вента дори нямаше алеи, по които да стигнем до главите на олмеките. Паленке и Яшчитлан бяха тотално обрасли с тропическа растителност. Монте Албан /до Оаксака/ не беше нищо особено с изключение на местоположението – високо над града на един хълм с прекрасни гледки. Интересна беше и пирамидата в Чалула – сателитно градче на Пуебла. Тя изобщо не е разкрита, само едно ъгълче е експонирано , за да се види , че става дума именно за пирамида, а не за обикновен хълм. Затова път може да се влезне вътре. Една от загадките не пирамидите е, че всеки 52 години, когато завърши един общ цикъл на слънчевата и лунната година, върху старата пирамида се надграждала следваща – като матрьошки. / Само Чичен ица и Тулум са добре поддържани –с по 30 долара вход/. За това причината е недалечния Канкун и богатите туристи в него.

Храната и питиетата в Мексико

               Почти веднага открих, че разните такоси, буритоси, енчилади и други храни на основата на царевични питки не ми допадат особено. Нито пък начинът , по който се ядат – свиваш ги подобно на дюнер и накланяш глава, за да не се покапеш със съдържанието, няма вилици, няма ножове. Но ми хареса , как ядат плодовете – поръсени с лют пипер от чили чушки, сол и изцеден лимон. Това ги прави изключително пикантни. А прочутата лютива кухня всъщност не е толкова люта /нашата е по-люта/. Чилито може за момента да ти пари в устата , но после не дразни стомаха, нито пък червата. Или поне в по- северните части е така. А халапеньото /люти зелени чушки/ пък колко е вкусно!

            Текилата и мохитото

са подобни, правят се от сърцевината на растението агаве. Текилата – само то синьото агаве. Питиетата са подобни на ракия и неочаквано ароматични. Текилата ми допадна повече. След Оаксака посетихме една фабрика за текила. Всъщност долината на Оаксака е основното място , където се произвежда тази напитка. И производството изобщо не е лесна работа. Не е като „боднеш пръчка, пиеш вино“.  Агавето расте 8 години и когато започне да дава признаци, че ще цъфти е готово. Но дотогава го пресаждат няколко пъти. Във фабриката , която посетихме си имаха собствени полета от агаве , като имаше растения на всякаква възраст. Младите са съвсем нагъсто, при всяко пресаждане се разреждат. После следва ферментация, печене, дестилация. На основата на текилата се правят и разните Колади – известните от детството ми Пиня колада, Банана колада и какви ли не други. Много са вкусни.

Но на юг от Оаксака времето стана ужасно горещо – 37 градуса и изобщо не ми беше до концентрати. Така открих

мечиладата

На основата на бира /за мен слабо алкохолна, благодаря/ с доматен сок и много лед. Но най-хубавото е, че ръбът на чашата е топнат в пипер от чили и сол. Даже си купих, за да си правя у нас, въпреки, че не съм по бирата.

Пътищата

са другото, което ми хареса в Мексико. Без нито една дупка! Затова пък голяма част от тях са платени. А между Чичен ица и Канкун има две шосета, едното платено , другото – не. Максималната разрешена скорост е 110 км. И почти няма пътни знаци. Няма и нужда. Там никой не бърза, не изпреварва, за всичкото време не видях нито една катастрофа.

Курортите в Мексико

Първият беше един

плаж, недалеч от Салина круз – на тихоокеанското крайбрежие.

 Прекрасно масто.  Нямаше жива душа, освен пеликаните и чайките, с които си поделихме плажа. На пясъка бяха направени навеси. Въпреки , че не беше сезон местните ни предложиха да ни направят обяд. Червена тихоокеанска риба в станиол, която не запомних как се казваше, изключително вкусна! Докато чакахме да стане ни опънаха по един хамак, който иска на слънце, който иска – под навеса. Това беше и най- хубавия плаж, на който бяхме.

Следващият беше в

Куатсълкуалкос – на брега на Мексиканския залив

 Много приятно място, хотелът беше на брега. Отидох да направя едно плуване, а когато излезнах от водата , плажната ми чанта с джапанките, хавлията и всичко останало я нямаше на брега.

Следващия беше

Прогресо – малко курортче,

недалеч от Мерида, много симпатично. Мексиканците предпочитат да ходят там, защото е по-евтино. И тук имаше навеси по плажа и хапнахме прекрасна риба. А водата беше плитка към километър – два навътре и до пристана се стигаше по един дъъъълъг мост. По целия мексикански залив не видяхме нито едно водорасло.

Следващият беше

плажът под Тулум – на брега на Карибско море

И тук за пръв път се срещнахме с големия проблем на Карибско море – водораслите. Не знам откъде ги взимат тези прекрасни снимки с палми и тюркоазено море. В Мексико такова нещо няма! Самите курорти по Ривиера мая са създадени след  1959 г., когато американците губят Куба. Дотогава брегът е бил завладян от мангрови гори. Сега повечето хотели са тип резорт, потънали в тропически насаждения, обикновено се вижда само входа и изобщо нямат излаз на плажа.

На

Плая дел Кармен,

където се установихме плажът представляваше натрупани чували с пясък в различен етап на изсипване на пясъка от тях. Между тях и морето – планини и могили от водорасли, но не като нашите, а твърди и бодливи. И продължаваха навътре в морето, направо не можеше да се влезне във водата. Изключение правеха плажовете пред хотелите Хилтън и Хаят, пред които всеки ден един трактор влизаше в неравна и предварително обречена битка с водораслите. Но поне се виждаше, какво би могло да бъде, ако се чисти. Иначе дъното беше каменно, неравно и много неприятно. Духаше непрекъснат източен бриз и морето никога не беше тихо. Температурите от 29 градуса се усещаха като 37, заради голямата влажност. По-лошото беше, че нощем не спадаха под 24, човек просто не може да се почувства комфортно без климатик. Освен това от време на време се разнасяше силен мирис на сяра, и като се има предвид, че в цяло Мексико няма минерални извори, не можех да се сетя за нищо друго, освен за пречиствателни станции. Водата далеч не беше бистра , по-скоро, като тази на Слънчев бряг. Моята оценка е 1  ½  и то само заради топлата вода.

 Ако искаш да си легнеш на тези лежанки, под чадърите – 70 лева, моля…

Иначе курорта беше пълен с американци, включително и по-средна ръка, които си носеха шезлонгите и чадърите на плажа. И всички викаха, ау, колко е готино, на Вас не Ви ли харесва? Ами като не знаят друго! Ние бяхме на Пето авеню и купонът се чуваше до зори.

Градовете

След Пуебла – красив колониален град, всъщност единствения, който ми хареса, окончателно преминахме в „Едноетажна Америка“. Единственото, по което тези населени места приличаха на град, бяха  правите и перпендикулярни улици.

Оаксака – град на Юнеско

гъмжеше от чужденци и наистина имаше донякъде бохемска атмосфера.

Мерида – най-големия град в Юкатан

 не се отличаваше с нищо особено.

Танци в ресторанта в Тустла Гутиерес

Изамал –

посетихме го по предложение на Ю. градът е построен върху 7 безстопанствени пирамиди от които бяха останали 5. Върху най-голямата от тях е изгладен голям францискански манастир, смята се, че е най-големия в новия свят. През 1993 г  Папа Йоан Павел Втори го посещава и в негова чест целия град е боядисан в жълто. Днес този цвят е емблематичен за Изамал.

Селата

Логично селата бяха по-зле. Имаше цели области между Паленке и границата с Гватемала, които се опънали на правителството, когато се опитало да ги изсели. Сега се самоиздържат, имат си училища , здравни служби, магазинчета и общо взето представителите на държавната власт не са добре дошли. А за да се опаричат от време на време се занимават с бандитизъм. Особено между градовете Тустла Гутиерес и Сан Кристобал.

Стоките

Хранителните стоки бяха скъпи.

Плодовете и зеленчуците, изобщо храната беше много скъпа, примерно лимоните, на които са производители бяха 8 лева, Бананите – 2,80, сякаш ги внасяха от България! . А заплатите са на 1/3 от нашите.  Текстилът беше на ниво ръчни станове. Имат много кожени изделия, но обработката на кожата също не беше на ниво.

Остров Косумел

Попаднах на него заради делфинариума. Иначе цената – 35 лева в двете посоки си беше направо американска. Самият остров е една плоска каменна палачинка, без плаж. Аз се вмъкнах в един дайвинг център / нали съм „бял човек“, никой не ме спря. Иначе, навсякъде , където отидеш, на входа ти слагат една хартиена гривна, знак , че си допуснат през входа. Тук във водата, която беше наистина чиста, се слизаше по стълбички. И добре, че прилежащата част от морето беше оградена. Имаше толкова силно течение, че както си плувах, видях как ме изпреварва последната шамандура, т.е. аз плувах на изток, а течението ме влечеше на запад и то по-бързо, отколкото аз плувах и ако не се бях хванала за въжето нямаше да мога да се върна в центъра.

Cozumel Centro, Quintana Roo, 77600, MX

Иначе градчето Косумел беше много приятно, ако не знаеш къде си, можеш да решиш, че си на някой гръцки остров.

Сеноте

Сеноте са дълбоки карстови дупки, някои дълбоки 100м, характерни за полуостров Юкатан и всъщност единственото място, където можеш да се охладиш. Голям кеф е да се плува в тях.

Природата

               Знаех, че северните части на Мексико се характеризират с полупустинен климат, но за южните части очаквах тропическа зеленина. Кой да ти каже, че в тропиците широколистните дървета също свалят шумата през зимата. Така, че докато прекосявахме страната в посока север-юг гледката изобщо не беше живописна, а по масивите на Сиера Мадре се зеленееха единствено иглите на кактусите, набодени като на игленик по склоновете. В провинция Юкатан пък преобладаваше проскубана и непроходима храстовидна растителност. Ю каза, че тук почвата е много бедна, по-скоро камънак, затова никой не си дава труда да я разчиства за обработка

               Каквито и животни да имаше, не ни се показаха. Само орли, толкова орли не бях виждала през живота си, и пеликани и чайки по крайбрежието.         

Езерото Селестун се намира сред мангрова гора и е дълбоко до кръста. Влиза се със специални плоскодънни лодки.

Каньонът Сумидеро

 – намира се на изхода на Тустла Гутиерес, дълъг е 22 км и наистина впечатлява с високите си вертикални стени.

            Водопадите: по-красиво нещо от Агуа Азул  трудно може да се намери по света.

Освен него в тази част на Юкатан има още няколко подобни, но местните жители предпочитат да не ги популяризират.

 Водопадът при Митла:

Този водопад, общо взето световно неизвестен, формиран в продължение на хиляди години от калциевия карбонат на горещи извори, се намира в долината на Митла. Повечето местни жители наричат този замразен водопад „Врящата вода“. Плюсът на вкаменения водопад е, че можете да се насладите и на естествени водни басейни на върха на планината, от където извира – една истинска баня на ръба на една пропаст.

          Тук срещнахме и единствените българи за всичките 20 дни. Оказаха се от турски произход, от години живеят в Охайо и казаха, че са дошли в Мексико, за да избягат от ужасната зима. /всички видяхме снимки от замръзнало Чикаго/

Край
Автор: Боряна Йовкова 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мексико или писани от Боряна Йовкова – на картата:

Мексико и Боряна Йовкова

Booking.com