Днес откриваме нова страна за нашия сайт – Армения. Може да ви се види чудно, но е факт, че досега не сме имали пътепис, специално за нея – винаги сме я минавали в комплект с някоя друга страна. Отново се качваме на Опела на Валентин и поемаме към Кавказ.

Приятно четене:

 

Из Армения с Опел

част първа

Дебед, Алаверди, Санаин, Одзун, Ванадзор, Гюмри

Втората от Кавказките републики, които разгледах преди обиколката на ИРАН, беше Армения. Територията на тази държава е разположена южно от Грузия. Теренът е предимно планински с красиви долини, малко равнинни области и голямото езеро Севан.

Армения е с население близо 3,3 млн., а територията й е 30 хил. квадратни километра, т. е. над 3,5 пъти по-малка от нашата.

По мои впечатления арменците са свободолюбив и горд народ с високо национално самочувствие, основаващо се на богатото историческо минало.

Първите държавни образувания на територията на днешна Армения възникват през третото хилядолетие преди новата ера. Официално първата самостоятелна арменска държава е създадена през 6-ти век преди новата ера, което означава, че е връстник на антична Гърция. Арменците се гордеят с историческия факт, че

те първи в света приемат християнството като официална държавна религия

през 301 година от новата ера. Първата арменска азбука съществува от векове преди новата ера, а съвременния й вариант е създаден в началото на 5-ти век от новата ера от духовника към царския двор Месроб Мащоц. В периода на най-голям политически, военен, стопански и културен разцвет арменската империя е обхващала територии от днешна Източна Турция, Северозападен Иран, Грузия, Азербайджан и Североизточна Сирия.

 

 

 

Последното Арменско царство съществува от 1050г. до 1375г. и обхваща земи, които днес се намират в югоизточна Турция. В продължение на изминалите хилядолетия арменските земи са завладявани от: перси; македонците на Александър Велики; римляни; отново перси; араби; византийци; монголците на Тамерлан; пак перси; османските турци.  През 19-ти век Руската империя завладява от Персия и от Турция исторически арменски територии. В отговор на арменските национално-освободителни движения турците организират масови преселвания и избивания на арменци в края на 19-ти век и през 1915 година. През периода 1918г.÷1920г. Армения е независима република. В края на 1920 г. Турция завладява западна Армения, а Червената армия завзема Източна Армения, която по-късно става република в състава на Съветския съюз. През 1991 година Армения обявява независимост и става самостоятелна държава.

Статистическите данни сочат, че в новата арменска история периодът от 20-те до 80-те години на миналия век е време на голям икономически подем и неколкократно повишаване на жизненото равнище. През тези десетилетия науката, културата и образованието достигат значителни висоти.

Днес около 5 милиона арменци живеят извън родината си, в това число около 20 хиляди в България. За мое съжаление, хората с които разговарях не бяха чували за Яворов, който в началото на миналия век написа прочувствени стихове за многострадалния арменски народ.

 

 

Моето впечатление на турист е, че средното жизнено равнище е по-ниско от това в Грузия и е съпоставимо с нашето от края на 90-те години на миналия век.

По мои наблюдения цените на основните стоки са на равнища около 3/4 от българските. Входните такси за основните музеи и забележителности са между 1 и 4 лева. Цената на литър дизелово гориво беше 1,80 лева през август 2012 година. Значителна част от леките автомобили се движат с природен газ (метан), с който изминаването на 100 км. струва около 6-7 лева.

Първото нещо, което ме изненада в Армения, беше про-руската политика и изключителните русофилски настроения сред хората. Не очаквах, че може да има държава,  където мнозинството от народа да изпитва такива чувства на привързаност към Русия.  Пътувайки из страната и разговаряйки с хората си обясних на какво се дължи това: вековните исторически взаимоотношения между две християнски държави; помощта на Русия за освобождението от турско робство; икономическите и културни връзки през периода на социализма, които продължават и днес; конфликта с Азербайджан и военната подкрепа от страна на Русия; три от четрите граничещи с Армения държави са мюсюлмански, което изисква арменците да имат силен християнски съюзник. За тесните връзки с Русия от „пръв поглед“  говореха две неща: наличието на много автомобили руско производство и слушането на руска музика в заведенията. По мои наблюдения поне 1/3 от звучащата в заведенията музика беше руска. Около 90% от автобусите и камионите са руско производство. В провинцията около половината от леките автомобили са руски лади, следвани по брой от забравените вече у нас волги. В някои от малките градове имах визуалното усещане, че съм се върнал в годините на социализма. В столицата и големите градове преобладават стари западни леки автомобили, предимно германско производство.

Арменците се оказаха още по-гостоприемни от грузинците. Всички, с които разговарях, изпитваха топли чувства към България и искрено се радваха, че общуват с българин. Много от хората подчертаваха, че ние сме братски народи.

Арменският език, както и грузинския, е неразбираем за нас. Почти всички възрастни и преобладаващата част от младите хора говорят руски език. Знаещите английски са доста по-малко отколкото в Грузия.

През цялото време в Армения не забелязах никакви следи от прояви на престъпност. Навсякъде в страната се пътува съвсем спокойно.

Полицейското присъствие е видимо, както и в Грузия. Разликата е тази, че в Армения пътните полицаи следят за превишаване на скоростта с радари и камери в автомобилите. Нещо повече, те прилагат много „гаден номер“. На доста места с отдалечени от пътя къщи липсва табела за начало на населено място. Където свършват тези къщи, обаче, има табела за край на селището. Там скрит под сянката на дърво, обикновено се крие полицейски автомобил и засича с радар тези, които не са намалили скоростта в така (не)означеното населено място.

Състоянието на пътната мрежа е по-лошо отколкото в Грузия и доста по-лошо отколкото у нас.  Типичните за България „дупки-убийци“ са малко, но неравностите по настилката, които трошат автомобила са навсякъде. През планините средната скорост на придвижване е 20÷25 км. в час. За някои туристически обекти няма означения или има табелка само за отклонението от главния път, пък после нека туриста да си „троши главата“. Позната „родна картинка“.

На основните пътища указателните табели освен на арменски са изписани и на латиница, а на някои места и на кирилица. Като цяло, Армения е по-трудна за автотуриста, в сравнение с Грузия.

През тази малка по територия страна и през Нагорни Карабах пропътувах 1 700 килиметра в продължение на седем дни и половина. Туристическите забележителности в този регион се оказаха доста повече от очакваното. Там похарчих 465 лева, от които 115 лв. на границата за автомобилни такси и застраховка гражданска отговорност. Продължиха и ремонтите на стария ми Опел.

 

Влизане от Грузия в Армения

Пристигнах на граничния пункт привечер, преминаващите границата автомобили не бяха много, но всичките формалности и документи ми отнеха около час и половина. Тогава това ми се видя страшно много защото не знаех какво ме чака при влизането в Иран.

За влизане в Армения е необходима виза, която струва 8 щатски долара. Тя може да се издаде и на граничния пункт, но аз си бях подсигурил такава от посолството на Армения в София.

След бързата паспортна проверка започна оформянето на документите за колата. Първо се наредих на опашка, където трябваше да ми изчислят какви такси да платя за автомобила. С един руснак си чакахме реда, но нахални грузински шофьори на камиони започнаха да ни пререждат като обясняваха, че са си платили таксата и трябва само да подадат бележката с документите. След 4÷5 минути такова пререждане „ми писна“ и се разкращях на грузинските шофьори, че са нахални и е несправедливо да минават пред нас. Явно съм викал доста силно и гневно, защото грузинците се стреснаха и застанаха на реда, а арменския чиновник се почувства засегнат, че един чужденец трябва да въвежда ред. Самият аз се изненадах от себе си, че мога толкова добре да се карам на руски език. Следваше отиване до банковия офис, обмяна на валута, плащане на таксите и връщане при чиновниците за оформяне на документите за лекия автомобил. После дълго писане на застраховката гражданска отговорност и лепенето на стикер на предното стъкло.

Вече се беше почти стъмнило, няколко километра след границата отбих от главния път и си намерих спокойно място за нощувка. Първата ми среща с Армения приключи.

 

В хронологичен ред следват  снимки с кратки пояснения от някои от посетените места в Армения.

Рано сутринта продължих по пътя през

красивата долина на река Дебед

 

 

 

Алаверди

Първото населено място, което разгледах, беше Алаверди. Това е малко градче с около 15 хиляди жители, голяма част от които са миньори в медните мини или металурзи в медодобивния завод. Изграждането на завода започва в края на 20-те години на миналия век, през началния етап от индустриализацията в бившия СССР.

 

Медните мини са разположени в планината над града.

Главната архитектурно-историческа забележителност в града е средновековния мост, построен по поръчение на царица Тамара. Високата част на моста е украсена с барелефите на 4 лъва.

 

Жилищните блокове в Алаверди са от типичния за Армения полиран розов камък.

Арменците уважават руските леки автомобили Волга, чийто по-нови модели у нас са непознати.

 

Санаин

В планината над Алаверди е разположено селището Санаин, в което има два туристически обекта: музея на Микоян и средновековния манастир.

Санаин е родното място на Артьом Микоян – главeн конструктор на съветските изтребители МиГ. Не по-малко известен е и брат му Анастас, който е държавник по времето на Сталин и Хрушчов, достигайки до поста заместник-председател на министерския съвет на СССР. Третият брат Микоян, обаче, е неграмотен и цял живот работи в местния селскостопански колхоз.

 

 

Манастирския комплекс в Санаин

е изграден през 10-ти век по времето на арменския цар Абас Багратуни. В комплекса са включени пет черкви, параклиси, библиотека, училище, жилищни сгради и средновековно гробище с родови гробници. Училището е връстник на аналогичните училища в Оксфорд и Кембридж, за които англичаните твърдят, че са сред първите европейски университети.  През периода от  10-ти до 13-ти век манастирът е един от главните религиозни, културни и научни центрове на Армения.

 

 

Одзун

Историческият град Одзун с неговите манастири и черкви е разположен на високо плато на левия бряг на река Дебед.

 

 

В основата на каньона са останките от

скалния манастир Хоромайри, 12-ти век.

 

 

Ванадзор

Ванадзор е индустриален град и административен център на провинция Лори. Населението му е 170 хиляди. В близкото минало името му е било Кировакан. В града има голям химически комбинат, няколко завода и колеж за подготовка на учители.

 

Запомних Ванадзор и с добрите млади механици, които ми ремонтираха охладителната система и динамото на опела. От тези момчета научих доста неща за Армения и за живота в страната. Накрая с тях се разделихме като приятели.

 

Гюмри

С типичната си руска и съветска архитектура Гюмри е един от най-атрактивните градове в Армения. Населението му е 120 хиляди жители.

Историческото име на града е Кумайри, през 1840г. е преименуван на Александропол (на името на руския цар Александър I), а от 1924г. до 1990г. се е наричал Ленинакан (на името на съветския политик В.И.Ленин).

Градът е пострадал много по време на опустошителното земетресение от 1988 година с епицентър съседния град Спитак. Жертвите на това земетресение са 25 хил. души, а материалните щети са значителни.

Градът съществува от 4-ти век преди новата ера, когато на това място се заселват гръцки колонисти. След присъединяването му към Руската империя тук е разположен голям военен гарнизон, което е обусловено от близостта на границата с Турция. През 18÷19 век Гюмри се е развил като търговски и транспортен център във връзка с търговско-икономическите отношения между Русия, Турция и Персия.

Гюмри, Армения

 

 

В град Гюмри е роден един от най-прославените военачалници през Втората световна война Иван (Ованѐс) Баграмя`н. Той е маршал, командващ фронт (войсково обединение от няколко армии) и герой на Съветския съюз.

Гюмри е побратимен с българския град Пловдив.

 

В Гюмри е издигнат

Мемориален комплекс в памет на руските воини,

загинали за освобождението на Армения от турско робство.

 

Няма да се спирам на Ащарак и Бюракан, тъй като тези селища не ме впечатлиха с нищо особено.

Втората част започва със старинната крепост Амберд, в превод „Крепост в облаците“. Разположена е на 2300 метра надморска височина.

 

Август  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Кавказ – на картата:

Кавказ

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран, през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, посетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз, както и през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт, а за последно минахме по брега на Персийския залив с Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Днес ще разгледаме Чока Занбил и Сус

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част тринайсета

Чока Занбил и Суса

 

Десетина километра след Бандар-е Машахр поех на север, движейки са на петдесетина километра от границата с Ирак. В този югозападен район на Иран теренът е предимно равнинен с малки хълмове и песъчлива почва. В продължение на половин ден духаше силен вятър и навсякъде се носеше прах, образувайки прашна пелена, нещо като мъгла, само че кафява на цвят. Не бих го нарекъл истинска пясъчна буря, защото беше несравнимо по-слабо в сравнение с пясъчните бури в пустинята Сахара, когато не се вижда нищо на 5 метра пред теб. Беше неприятно, защото ситният пясък проникваше навсякъде и се лепеше върху потта, която непрекъснато се стичаше по тялото ми.

Движейки се по пътя на север от Персийския залив спрях за кратка почивка до паметник, който вероятно е издигнат в прослава на защитниците на Иран във войната с Ирак 1980г –1988г.

 

Чока Занбил

Чока Занбил представлява обширен религиозен комплекс от времето на царство Елам. Възникнала през третото хилядолетие преди новата ера тази държава е връстник на Вавилон и Асирия. Религиозният комплекс е започнал да се изгражда около 1250 година преди новата ера при еламския цар Унташ Напириша. Централно място заема така наречения

Зигурат – храм, който е изграден на върха на стъпаловидна пирамида

Този храм е бил посветен на Иншушинак, върховният бог на древната цивилизация Елам. Отделните „стъпала“ на пирамидата представляват самостоятелни тераси. В буквален превод „чока“ означава „хълм“.

В основата си пирамидата представлява квадрат с дължина на страните по 105 метра. Изградена е на 5 нива (стъпала). Като строителен материал е използвана изсушена на слънцето глина и червеникави кирпичени тухли.

Руините на Чока Занбил са първият ирански обект, включен в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 1979 година. Комплексът е разположен на голяма територия, заградена с три концентрични крепостни стени. Централната стена обгражда самата пирамида със зигурата и помощните сгради. В средната част е имало 11 други храма, посветени на по-второстепенни богове. Разкрити са останките общо на 22 храма, на царски дворец и на погребален комплекс с 5 царски гробници. Могат да се видят древен слънчев часовник и камък за жертвоприношения.

Според иранските учени, построявайки огромния за времето си религиозен комплекс еламският цар е искал да обедини боговете на всичките народи, населяващи царството му. При нашествието на асирийския цар Ашурбанипал в средата на 7-ми век преди новата ера всичко е било разрушено.

Счита се, че Чока Занбил е един от най-добре запазените Зигурати в Близкия изток. Такива храмове върху терасовидни пирамиди са били строени от шумерите, вавилонците, еламците и асирийците. Днес се известни 32 храмови пирамиди от района на Месопотамия, от които 28 са на територията на Ирак, а 4 се намират в Иран.

Зигуратите от Месопотамия, включително Чока Занбил, мавзолеят на Кир II Велики в Пасаргада и стъпаловидната пирамида на египетския фараон Джосер са дали архитектурната идея при изграждането на мавзолея на Ленин на Червения площад в Москва.

 

Пристигнах в Чока Занбил, когато се стъмваше

Обясних на двамата мъже от охраната, че съм турист и искам да пренощувам на паркинга. Те ми се зарадваха и след 5 минути вече бяхме приятели. По-младият се казваше Хамид и му стана приятно като му казах, че ще го запомня по името на афганистанския президент Хамид Карзай.  Възрастният беше арабин с много сложно име, но съкратено Хамид му казваше Зеро. Неговото име пък запомних по аналогия с японските изтребители Зеро от времето на Втората световна война.

 

 

 

 

Около 3% от населението на Иран са араби*. Те населяват предимно югозападната част на страната, районите до границата с Ирак.

Хамид тръгна да инспектира обектите, които охранява и ми предложи да дойда с него. Докато обикаляхме стъпаловидната пирамида той ми обясняваше кое какво е. Показа ми и тухли с древни надписи с клиновидно писмо.

 

Хамид се обади на негови роднини и в края на обиколката ни те пристигнаха. Запознахме се и се сприятелихме. Бяха донесли грозде и други плодове, с които се почерпихме.

Поканиха ме да им отида на гости в къщи, но отказах защото на разсъмване смятах да разгледам целия религиозен комплекс и бързо да потеглям. Отново допуснах грешка, за която съжалявам. Трябваше да приема поканата за гостуване.

Късно вечерта охраната се смени и единият от новите охранители ми предложи да нощувам в техния фургон. Реших, че в автомобила ще се чувствам по-добре на своя територия и му отказах. Пак сгреших защото ме нападнаха комари, които въобще не ме оставиха да заспя. След изтощителна борба с тези проклети насекоми се предадох и към 2 часа през нощта отидох във фургона на охранителите, където работеше климатик. Почувствах се като в Небесния Рай и заспах дълбоко.

Събудих се чак в 7.30 часа, когато слънцето вече беше огряло. За по-малко от час обиколих целия религиозен комплекс и разгледах на светло руините на Чока Занбил.

Понечих да си взема довиждане с мъжете от обекта, но те ме спряха. Не можело да тръгвам защото още не сме закусили. Бяха подредили масата с ядене, седнахме и хапнахме. Отново реших да тръгвам, но те пак ме спряха. Не сме били пили чай. Спокойно си изпихме и сутрешния чай. Едва тогава си взехме довиждане и потеглих.

Пирамидата в Чока Занбил ни дава представа за архитектурната схема на известните „Висящи градини“ на Семирамида

във Вавилон, които са едно от Седемте чудеса на древния свят. Всяка тераса от стъпаловидната пирамида е била покрита с плодородна почва и върху нея са били засадени различни  цветя, треви, храсти и дървета. По външния край растяли пълзящи растения, които се спускали към по-долната тераса, което и дало наименованието „висящи“ на самите градини. Чрез въртяни от роби водонапорни колела с кожени съдове се подавала вода от река Ефрат до най-горната тераса. Водата се стичала надолу и напоявала растенията на всяка тераса, подържайки ги вечно зелени и свежи.

Shush, Иран

Шуш (Суса)

Античният град

Суса е някогашна столица на царство Елам

Основан през петото хилядолетие преди новата ера това е един от най-древните градове в света. Царство Елам е първата държава на територията на днешен Иран, възникнала в югозападната част на страната. При нашествието на асирийския цар Ашурбанипал през 647 година преди новата ера градът е разграбен и опожарен от войниците на Асирия. Впоследствие територията на Елам е завладяна от Персия, град Суса е възстановен и става зимна резиденция на персийския цар Дарий I. Градът е повторно разрушен, когато арабите го превземат през първата половина на 7-ми век. След монголското нашествие през 13-ти век Суса запада и е забравен в продължение на няколко века. Разкопките започват в средата на 19-ти век като продължават и днес.

Дворцовият комплекс на хълма Ападана е включвал и 6 реда по 6 броя колони, високи 22 метра. На върха на всяка колона е имало двойна скулптура на животни.

Крепостта е сравнително нова, построена е от френска археологическа експедиция в началото на 20-ти век. Целта й е била да защитава от грабители откритите артефакти и самите археолози, извършващи разкопки на древния град Суса.

Археологическият музей съдържа артефакти, открити при разкопките на древната Суса и на двореца на Дарий I.

 

 

Древните останки на град Суса се намират на плато, издигащо се на 20-30 метра над

съвременния град Шуш

Той има около 70 хиляди жители. Основната забележителност в града е комплекса, включващ джамия и Гробницата на Даниел. Гробницата се откроява над околните сгради със своя конус от релефен бял камък.

 

Религиозният комплекс с внушителната конусообразна Гробница на Даниел

 

Даниел е почитан от мюсюлманите светец

и неговата гробница е място за поклонение. Интериорът в сградата е изключително бляскав и впечатляващ. За съжаление вътре е забранено фотографирането, поради което нямам снимки. Гробът на светеца е покрит с мраморна плоча, застлана със зелена драперия. Всичко това е оградено с решетка с квадратни отвори. Поклонниците докосват с длани решетката, а след това потриват лицето си. Някои от тях плачат. Отдръпват се като се движат назад, гледайки към надгробния камък. Подът между самата решетка и надгробния камък е осеян с банкноти, хвърлени от поклонниците.

По принцип гробниците на светци, имами, поети, писатели, учени и други известни личности се считат за свещени места в Иран, които се посещават от поклонници. Очевидно най-известните и заслужили личности, живяли и творили в страната, се канонизират в съзнанието на сънародниците си.

 

Продължих на север за да разгледам още забележителни архитектурни паметници от времето на древна Персия.

Оставаха ми само още две денонощия в тази страна.

 

Последната част от разказа за Иран завършва с планината Арарат и със срещата на трима въоръжени кюрди в края на пътуването.

 

 

Очаквайте продължението

*Изненадаааа! Чак сега ли осъжнахте, че иранците са перси, а не араби? – бел.Ст.

Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

 

 

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран, през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, посетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз. За последно минахме през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт

А днес ще тръгнем по брега на Персийския залив –  от Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част дванайсета

Персийски залив  –

от Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Бандар Абас

С население от половин милион жители Бандар Абас е голям пристанищен град и столица на провинция Хормозган. Той заема стратегическа позиция на Ормузкия проток, свързващ Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Първите писмени сведения за града са от 6-ти век преди новата ера, по времето на Дарий Велики, когато от тук персийската флота е поемала на своите морски походи към Индия и към Червено море. В началото на 16-ти век градът е завладян от португалците, а по-късно е попадал под влиянието на Турция, Холандия, Оман и Великобритания. До 1980 година се е казвал Гамерон, след което е преименован на името на шах Абас I Велики, който в началото на 17-ти век е отвоювал пристанищния град от португалците и е удържал военноморска победа над португалския флот.

Бандар Абас е най-голямото търговско пристанище на Иран,

а така също и важен транспортен и логистичен център с голямо международно летище. В района има изградени зони за свободна търговия. Развито е производството на стомана и алуминий, в града има корабостроителен завод и предприятия за производство на съоръжения за нефтодобива и газодобива. В петролната рафинерия се преработва нефт и се произвеждат петролни продукти. Развит е риболова и производството на рибни и морски продукти, както и текстилната промишленост. Като научен център Бандар Абас разполага с три университета. Местният футболен отбор е спортната гордост на жителите.

Бандар Абас е напълно съвременен град, в който липсва стара историческа част и няма много туристически забележителности.

Пристигнах в града на разсъмване и първо се запознах с района около новата джамия. Пазачът спеше на пода върху килимите, което ми позволи спокойно да разгледам интериора на джамията.

Прави впечатление

паметникът на пожарникарите

В доста ирански градове са издигнати паметници на пожарникарите. Обичайно са разположени близо до противопожарните служби. Очевидно там уважават тази отговорна и опасна професия за смели мъже.

 

Едва след това отидох на брега за да кажа „здравей“ на

Арабско море

Поради отлива крайбрежните скали бяха мокри и покрити с хлъзгави малки водорасли, на което не обърнах внимание. Нямайки търпение да нагазя във водата се подхлъзнах и изпързалях надолу по мокрите скали.

 

 

Разбрах за „пораженията“ по тялото ми след като ризата и панталона започнаха да почервеняват от кръвта, която потече от гърба, лактите, дланите и краката ми. Поради тази причина първата ми среща с това южно море се оказа малко неприятна. Наложи се да нагазя вътре и да изпера от кръвта ризата и панталона с морска вода. Можах спокойно да свърша тази работа защото в ранната утрин наоколо беше пусто и само един младеж се разхождаше по брега. После отидох на пристанището, където в една тоалетна се изпрах и измих с чиста вода. Излязох с мокрите дрехи, които приятно ме разхлаждаха в горещата утрин, и тръгнах да разглеждам съвременния град.

 

 

Стратегическият Ормузки проток свързва Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

 

Обществен контрол

По време на обиколката из Иран се убедих, че това е по-скоро социална държава със строга полиция, силна армия, активни обществени структури, със сплотено и единно общество. Направи ми впечатление и действения обществен контрол по отношение спазването на правилата за поведение. Най-простите примери са забележките, които хората са ми правили да не ходя с разгърдена риза или да не дъвча дъвка на обществени места.

Най-много ме впечатли поведението на шофьорите на една бензиностанция по време на конфликтна ситуация. По принцип в Иран зареждах дизелово гориво на колонките за камиони и автобуси, тъй като там леките автомобили са само на бензин и природен газ. Зареждането става посредством поставяне на карти, подобни на банковите, чрез които се отчита горивото по съответната цена. Например, шофьорите на камиони поставяха техните карти и им отчиташе горивото по 12 стотинки литъра. За мен като чужденец бензинджията поставяше съответната карта и броячът отчиташе по 28 стотинки за един литър дизелово гориво. В северната и средната части на страната работниците на бензиностанциите имаха такива карти и зареждането с гориво ставаше без проблеми. В източната и южната части на страната, обаче, бензинджиите нямаха карти за чужденци, с които да отчитат горивото по по-високата цена. Там обикновено изчаквах някой шофьор на камион да си напълни резервоара с 200-300 литра и след това с неговата карта зареждах с дизелово гориво и моя опел. Предлагах на шофьорите пари по високата цена, но те ми вземаха само отчетеното с техните карти, т. е. по 12 стотинки за литър. Само веднъж един шофьор не само, че ми взе парите като на чужденец (по 28 стотинки), но поиска още пари за да станат по 40 стотинки за литър. Възпротивих се като му обясних, че цената за чужденци е фиксирана на 28 стотинки  и няма да му платя повече, но той настояваше за още пари. Като видяха, че става някаква разправия останалите шофьори на камиони и автобуси дойдоха при нас. Щом разбраха каква е работата те наобиколиха нахалния шофьор и започнаха да му се карат. Той се стресна, веднага ми върна парите до отчетената цена по 12 стотинки литъра и избяга настрани. Другите шофьори дружески ме потупаха по рамото, казаха че проблема е решен и мога да пътувам спокойно. Определено този случай на активна гражданска позиция и на обществен контрол спрямо алчния шофьор ме впечатли особено силно.

 

Къпане в Персийския залив и морски курорти

След Бандар Абас, изминавайки стотина километра покрай Персийския залив под палещото южно слънце, нямаше как да се лиша от разхлаждане в морето. Открих пуст плаж и веднага скочих във водата. Тя беше „топла като чай“ и много солена, по-солена от водата на обграждащите Европа морета. Удоволствието ми от плуването беше неописуемо, сравнимо само с къпането в басейна с естествено газирана минерална вода при каньона на река Воротан в Армения, двадесетина дни по-рано.

 

 

Пропътувах над 1 000 километра покрай Персийския залив, преминавайки през доста курортни градчета. Убедих се, че

иранците не отдават особено значение на морския туризъм

Никъде не видях големи курортни комплекси с множество хотели, както е по нашето Черноморие. Масово хотелите са малки 2 до 4-етажни, обикновено раздалечени и с доста свободна площ между тях. На някои места по плажовете имаше подредени чадъри като при нас, но хората на пясъка бяха рядкост. Не можах да разбера защо почиващите в тези съвсем прилични морски курорти бяха толкова малко*

 

Газодобивни райони

В тази южна част на Иран се намират едни от основните залежи на нефт и природен газ. Особено бях впечатлен преминавайки през огромно газодобивно поле, разположено по крайбрежието на Персийския залив. В продължение на около 15 километра от двете страни на пътя се редяха стотици сонди за добив на природен газ с горящи пламъци по върховете им. Из въздуха се носеше специфичната миризма на газодобивен район. По указателните табели можах да разбера, че преминавам покрай газови електроцентрали и покрай заводи за компресиране на природен газ. Множество табели и надписи край платното предупреждаваха, че спирането и правенето на снимки е забранено. В последствие пресякох и други газодобивни райони с горящи пламъци по върховете на сондите, но те бяха по-малки на площ и вече не ме впечатляваха.

 

С четирима иранци през нощта

Шофирах до късно вечерта и дълго време в тъмнината не можах да открия удобно място за нощувка. Накрая, почти заспиващ зад волана от умора, забелязах някакви храсти край пътя. Спрях и се вмъкнах с автомобила между тези храсти на двадесетина метра от платното. Реших, че в тъмнината никой няма да ме види и спокойно ще пренощувам на това място. Тъкмо бях заспал и ме събуди светлина на фарове. Две моторчета бяха спрели срещу колата и фаровете им ме заслепяваха. Навлякох си ризата и панталона, слязох и видях двама млади мъже на мотоциклетите, които явно се чудеха какво става с този чуждестранен автомобил край пътя. Така и не разбрах как в тъмнината бяха забелязали колата, скрита между храсталаците и далече от пътното платно. Обясних им че съм турист, изморен съм и ще пренощувам край пътя. Те ми казаха, че така не може и да карам след тях. Потеглих след двата мотоциклета, които тръгнаха по черен път, перпендикулярен на главното шосе. След около един километър влязохме през порта в някакъв двор, ограден с висока стена и разположени няколко едноетажни сгради вътре в него.

Притеснен слязох от колата и огледах наоколо. По работещите съоръжения разбрах, че това е помпена станция, вероятно към някаква напоителна система. Двамата ме въведоха в една стая, където на килими на пода седяха още двама мъже и гледаха телевизия. Работеше климатик и беше приятно хладно в сревнение с горещината навън. Поканиха ме да седна и всичките се настанихме на килимите, подпирайки се на големи възглавници. Само единият от четиримата знаеше 20-30 думи на английски и се получи доста неловка ситуация. Аз седя „като на тръни“ и ги гледам. Те ме гледат и се усмихват. И аз им се усмихвам. Поизплаших се, защото се замислих какво би станало, ако тия четиримата са хомосексуалисти. Сам срещу тях не бих могъл да се защитя и през главата ми започнаха да минават още по-черни мисли. Рекох си, че ще трябва да се боря за „честта си“, въпреки неравностойните сили. В това затънтено място могат да ме заколят, автомобила да го „разфасоват“ на части и никой никога няма да разбере какво се е случило с мене.  През това време единият направи чай и всичките изпихме по чаша. Подарих им по едно сувенирче от България, каквито носех в колата. Всеки един от тях ми благодари с усмивка.

 

Единият от мъжете ми предложи да се изкъпя. Бях толкова потен и прашен, че без да се колебая взех шампоана и се пъхнах под душа. Седнах пак на килима, подпрях се на възглавниците и зачаках да видя какво ще става. Изморен и с рани по тялото вече бях претръпнал от многото ежедневни преживявания. Единият от мъжете постла дебело одеяло на пода, донесе още едно за завивка и ми каза, че мога да спя. Попита ме да загаси ли телевизора и лампата. Казах му да остави само лампата, всички излязоха от стаята, а пък аз изтощен заспах на момента. По едно време в просъница усетих, че някой ме бута. Отворих очи и видях, че единият от мъжете е поставил табла с готвено ядене и бутилка Пепси кола на пода до мен. Каза ми да ям и си излезе. Нахраних се бързо, преместих таблата с чиниите до стената и уморен пак заспах. По някое време в просъница забелязах, че съдовете са изнесени. Събудих се към 4 и нещо сутринта, добре наспал се в прохладната стая с работещ климатик.

 

В съзнанието си се надсмях над моите страхове, че е могло нещо лошо да ми се случи. Хората ме намериха край пътя и ме подслониха в стая с климатик. Вероятно един от тях си е ходил до в къщи и жена му е приготвила ядене, което той ми донесе за да се нахраня. Оставиха ме сам в стаята, а те са спали някъде из стопанските постройки. Като се разтропах около колата и четиримата иранци се появиха от съседните сгради. Благодарих им за подслона и храната, взехме си довиждане и потеглих. Отново се убедих колко гостоприемни са иранците и в практическото действие на третия стълб (задължително за спазване правило) от мюсюлманската религия: даване на милостиня. Да дадеш храна и подслон на пътуващия странник за преобладаващата част от мюсюлманите е дълг, за което ще бъдат благословени от Аллах.  Това е станало тяхна вътрешна потребност и им носи удовлетворение. Тези качества на гостоприемство и състрадание ние българите постепенно губим. Според мен, в днешно време ставаме все по-големи егоисти, подминавайки бедните и страдащи хора.

 

Бушер

Това е 200-хиляден град, разположен на полуостров в североизточната част на Персийския залив. Бушер е административен център на едноименната провинция. Изграден на мястото на древно селище, той добива значимост като пристанищен и търговски град през 18-ти век. В продължение на две столетия е под силно британско влияние и през това време на три пъти е бил окупиран от британската армия.

Бушер, Иран

 

Днес, освен като голямо търговско пристанище, Бушер е известен и с построената от Русия атомна електроцентрала. В продължение на няколко години над 1000 руски специалисти работят по изграждането на първата в Близкия изток АЕЦ. И сега руски техници и специалисти се трудят в централата. От иранската нравствена полиция се възмущавали, че рускините не искали да носят забрадки на работните си места. Дори имало идея да им се плаща допълнително възнаграждение към заплатата за да не си свалят забрадките и да спазват ислямските изисквания за облеклото.

Виждайки ме с чуждестранен автомобил в града на няколко пъти иранци ме питаха дали съм руснак. Спирайки до плажа малко след 7 часа сутринта бях изненадан като видях няколко десетки иранци да се къпят в морето. Във водата имаше и няколко жени, облечени в техните дълги черни наметала хиджаб и забрадки на главите. Зачудих се, защото беше изключение да видя някой да се къпе в протежение на стотици километри покрай Персийския залив. За себе си намерих обяснение, че вероятно руснаците от атомната електроцентрала са научили и иранците да се разхлаждат в морето преди да отидат на работа.

В Бушер няма туристически забележителности и в града нищо не можа да ми направи особено впечатление.

 

След Бушер изминах още 300 километра покрай Персийския залив, през район с големи находища на нефт и природен газ. Добивът на тези енергоресурси се осъществява както във водите на залива, така и на сушата.

 

Бандар-е Машахр

беше последният пристанищен град на залива, през който минах. Името му Машахр в буквален превод означава „град на луната“. Пристанището е едно от най-важните за Иран и през него се осъществява експорта на компресиран природен газ и на петролни продукти от рафинерията в близкия град Абадан. В града има два университета, в които се подготвят предимно инженери за петролната и газова индустрии в страната.

 

Десетина километра след Бандар-е Машахр поех на север, движейки са на петдесетина километра от границата с Ирак.

 

 Пътеписът продължава с описание и снимки от западния район на Иран. Завършва с планината Арарат и със срещата на трима въоръжени кюрди в края на пътуването.

 

Очаквайте продължението

*Всъщност обяснението най-вероятно лежи на същата плоскосто, в която се разбира защо и интернетът в страната е зле. Ама много зле – бел.Ст.

Август – Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

 

 

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран, през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, посетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, а за последно минахме през древния Персеполис и Шираз

Днес ще посетим Солените езера, Керман, Бам и Джирофт

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част единайсета

Солени езера, Керман, Бам и Джирофт

 

След Шираз продължих на изток, преминавайки през обширни пустинни области, покрай пресъхнали солени езера и пресичайки планината Кух-е Руд.

 

Солени езера

Естествено, че се поддадох на изкушението да се повозя с Опела върху солта, покриваща дъното на езерата.

 

Планината Кух-е Руд

Пътят през планината Кух-е Руд е стръмен и с много завои. Средната скорост на придвижване е около 30 км/ч.

 

Керман

Керман има 650 хиляди жители и е административен център на едноименната провинция. Той е един от най-старите Ирански градове, като винаги е бил голям търговски център. Разположен е на южния Трансазиатски търговски път, свързващ Близкоизточните държави с Индия.

С Керман са свързани едни от най-трагичните събития в по-новата история на Персия. Като последна крепост на династията Занд, през 1794 година града е обсаждан в продължение на 5-месеца от войските на новия шах. След превземането му е разграбен, а жителите му са подложени на издевателства. 20 хиляди мъже са ослепени, 8 хиляди жени са дадени на войниците за сексуално удоволствие, а останалите са отведени в робство. Направена е пирамида от 600 отрязани глави на защитниците на града.

Сред забележителностите на Керман са религиозен комплекс с джамия, медресе (религиозно училище) и кервансарай. В града има няколко музея, голям базар, средновековни бани (хаммам) и резервоари за вода (аб-анбар).

Днес Керман е център на индустриално развит регион, където се добиват въглища, желязна, медна и оловно-цинкова руди. Развити са металургичната, химическата, автомобилостроителната и електротехническата индустрии. Произвеждат се строителни материали, хранителни продукти, текстил, килими, кожени изделия, мебели, стъкларски и керамични изделия.

Пристигнах в Керман когато се стъмваше, а музеите и забележителностите вече бяха затворени. Можах да разгледам града на тъмно като в продължение на 4 часа обиколих централната му част.

 

Когато към 23 часа напусках Керман и на едно кръстовище спрях да питам за посоката, група разговарящи мъже проявиха видим интерес към мен. Първо ме почерпиха с ядки и ме питаха дали съм пакистанец. Като разбраха че съм европеец ме попитаха дали отивам в Пакистан да купувам опиум. Отговорих им отрицателно, а те ми обясниха, че

опиума в Афганистан бил по-евтин,

но да се ходи там е опасно. Отново им казах, че съм турист и не съм тръгнал за наркотици и дрога. Тогава мъжете се зачудиха какво толкова интересно съм видял в града им. След десетина минути разговор на развален английски и ядене на бадеми най-после ми казаха, че трябва да завия наляво и да карам само направо за да стигна до град Бам.

 

Предупреждават, че в Източен Иран било опасно поради наркотрафика от Афганистан и Пакистан през Иран към Европа. Много трудно се охранява дългата 900 километра граница с Афганистан, където производството на опиумен мак е основен селскостопански отрасъл. Отглеждането на опиата е съсредоточено в югозападните афганистански провинции, граничещи с Иран. Един от основните начини за пренасяне на наркотика през границата е с камили, които си знаят пътя и вървят сами. Наркотрафикантите товарят ценната стока на камилите в Афганистан, пускат ги да преминат границата сами през нощта, а в Иран ги посрещат местните им сподвижници. Преди няколко години иранската армия заловила керван камили с такава пратка опиум. Ядосаните наркотрафиканти пък отвлекли трима германски туристи в района на град Бам и пратили съобщение, че ще ги освободят когато им върнат камилите с опиума. За да предотврати международен скандал с отвлечените туристи, правителството в Техеран се принудило да върне камилите с наркотика на трафикантите. Последните съвсем почтено изпълнили обещанието си и освободили тримата германски туристи.

 

Бам

Бам е град-оазис, разположен сред пустинна област на високото иранско плато. Първите писмени сведения за този град са от 6-ти век преди христа. Бам достига своя апогей в развитието си през периода 7-ми ÷ 11-ти век. Причините са разположението му на кръстопът и славата, която придобива като производител на копринени и памучни облекла. Бам е процъфтявал до 1722 година, когато е завладян от афганистанските нашественици. Арг-е Бам е най-представителният пример за укрепен средновековен град, изграден от кирпичени тухли и глина, посредством използване на местни техники като чинех (напластяване на кал). Тук е била изградена подземна напоителна система, благодарение на която в този пустинен район се е развило земеделието. Градът и околностите му са известни с множеството палмови гори и производството на фурми.

През 2003 година земетресение със сила 6,8 по Рихтер разрушава напълно града като загиват около 30 хиляди души. Продължават възстановителните работи в стария град Арг-е Бам, а съвременната част на града се изгражда наново.

Bam, Иран

 

Поради липсата на указателни табели първо подминах града, след което се върнах обратно и с питане стигнах до съвременния център.

Централният площад Имам Хомейни е изграден наново след земетресението от 2003 година.

Набързо обиколих централната част с новия базар и новата джамия, след което попитах група мъже накъде да продължа за да стигна до стария град с крепостта. Един от тях предложи да дойде с мен, качихме се в автомобила и след километър и половина спряхме на паркинга пред внушителните крепостни стени. Младият мъж се казваше Мохамед и ме разведе из целия старинен град, обяснявайки ми кое какво е. Повече говореше на фарси, тъй като английският му беше доста слаб, но това не беше проблем защото сред руините ставаше ясно коя сграда за какво е служела. Бързо станахме приятели и след крепостта отидохме в близката палмова гора за да ядем фурми направо от дърветата.

Разходката в палмовата гора и яденето на сладки фурми от дърветата си беше истинско удоволствие.

 

Мохамед ме покани да му отида на гости като обясни, че жена му готви много хубаво и ще ни сервира чудесен обяд. Каза, че тя е азербайджанка от град Астара и ще й бъде приятно като научи, че съм бил в родния й град. Отказах му, като обясних че нямам време и трябва да пътувам на Юг за да стигна вечерта до Арабско море. Когато спрях в центъра на града за да оставя Мохамед, той отново настоятелно ме покани на гости и аз пак му отказах. Истината е, че освен липсата на време ме притесняваше и това, че обикаляйки из стария град и сред палмовите дървета вече бях много потен и прашен. Как да му отида на гости такъв мръсен? Трудно се разделихме, а днес съжалявам, че не приех поканата на Мохамед да му гостувам на обяд. Вероятно съм го обидил с моя отказ.

 

Продължих по пътя си,

минавайки покрай свободната икономическа зона „Арг-е-Джадид“

В този голям индустриален район са разположени няколко предприятия за производство на автомобили, химически завод, дървообработваща фабрика и фабрики за хранителни продукти. Още от деветдесетте години на миналия век в българските магазини се продават фурми, пакетирани в град Бам. Спомням си, че на кутиите тогава беше изобразена част от крепостта в града и по това време си мечтаех някога да я посетя. Вече бях осъществил една от многогодишните си мечти и пътувах през планините на юг.

 

 Минах през Джирофт,

където нямаше нито една указателна табела за посоките, дори и на фарси. В района на този град са намерени артефакти, свидетелстващи за развита цивилизация още през третото хилядолетие преди новата ера. Нямах време за археологическия музей в града и поех по едната от двете главни улици, продължаващи на юг. Очевидно съм сгрешил, защото стигнах до последните къщи и улицата свърши. Един таксиметров шофьор ми обясни накъде да продължа за да хвана главния път,  но явно не се бяхме разбрали. Шосето, по което поех, започна да криволичи между палмови гори и да става все по-тясно и по-лошо. На няколко кръстовища решавах накъде да тръгна „по интуиция“, докато

накрая разбрах, че съм се заблудил безнадеждно

Започнах да чакам за преминаващи автомобили, да ги спирам и да питам за посоките. Никой не разбираше английски и гледайки картата ми сочеха ту наляво, ту надясно или пък ми казваха да се върна обратно. Така минах десетки километри на зиг-заг, мотаейки се като „муха без глава“. Шофирах по разбити шосета с дупки и по пътища без покритие. Пътят пресичаше малки долини не по мостове а по дъното на пресъхналите рекички. Минах и през много бедни села, където къщите представляваха иззидани от кирпичени тухли сгради с размери около 3 на 4 метра. Покривите им бяха равни, нямаха врати и прозорци, каквито очевидно не им и трябваха поради южните горещини. След продължително мотаене насам-натам разбрах, че никой не може правилно да ме упъти и трябва да разчитам на себе си. Знаейки с точност около петдесетина километра местоположението си на картата и определяйки посоката по слънцето потеглих без да спирам повече за да питам. От черния път излязох на път с чакълено покритие, а след това и на асфалтирано трасе с много дупки. После стигнах още по-широк път, а пък от него излязах на шосе с маркировка. И така, навигирайки на база местоположението на слънцето, най-после успях да стигна до малко градче с бензиностанция. Там заредих с гориво и ме упътиха за правилната посока. След повече от три часа „мотаене“ в горещия следобед успях да хвана главния път на юг към морето. За момент си помислих дали пък Аллах не ме наказа заради отказа ми да отида на гости при Мохамед в град Бам. Въпреки притесненията ми остана успокоението, че съм успял да видя едни от най-затънтените и бедни селца в Източен Иран.

 

Ужасни южни горещини

Няколкото дни, които прекарах обикаляйки южните части на Иран, бяха сериозно изпитание и поради нетърпимите горещини. През следобедите температурата на въздуха надвишаваше 45 градуса по Целзий. Нормално е като се пътува с автомобил и си подадеш ръката през прозореца да почувстваш разхлаждане от вятъра. Там беше точно обратното: подавайки си ръката през прозореца на движещия се автомобил имах усещането, че ме облъхва въздуха от нагорещена пещ. Това беше нетърпимо и веднага си прибирах ръката вътре.  Нощувайки в автомобила на отворени прозорци, дори сутрин към 5 часа продължавах да се потя, нещо като „къпане в собствен сос“. С хавлиената кърпа трябваше непрекъснато да попивам потта от тялото си през цялата нощ.

Допълнително изпитание бяха и ужасните комари в Южен Иран. Докато на други места спрейовете против комари помагат, то на юг въобще не им действаха. По цели нощи комарите налитаха, хапеха ме навсякъде и ми пречеха да спя. Когато се опитвах да се завия с чаршафа за да се спася от досадните насекоми, веднага „завирах“ от горещината. Спирайки да почина през деня пък ме нападаха нахални малки мушички, които и за секунда не ме оставяха на спокойствие. Тогава си мечтаех за досадните папатаци от шотландските планини, които ми се струваха толкова мили същества в сравнение с тези ирански мушички и още по-ужасните южноирански комари.

 

Вече стигнах до Ормузкия проток, свързващ Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Предстояха ми хиляда километра по протежение на Персийския залив и трупане на нови впечатления от страната.

 

 

 

Август – Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

 

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран, през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, посетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, а за последно минахме през древния Персеполис и Шираз

Днес ще посетим Солените езера, Керман, Бам и Джирофт

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част единайсета

Солени езера, Керман, Бам и Джирофт

 

След Шираз продължих на изток, преминавайки през обширни пустинни области, покрай пресъхнали солени езера и пресичайки планината Кух-е Руд.

 

Солени езера

Естествено, че се поддадох на изкушението да се повозя с Опела върху солта, покриваща дъното на езерата.

 

Планината Кух-е Руд

Пътят през планината Кух-е Руд е стръмен и с много завои. Средната скорост на придвижване е около 30 км/ч.

 

Керман

Керман има 650 хиляди жители и е административен център на едноименната провинция. Той е един от най-старите Ирански градове, като винаги е бил голям търговски център. Разположен е на южния Трансазиатски търговски път, свързващ Близкоизточните държави с Индия.

С Керман са свързани едни от най-трагичните събития в по-новата история на Персия. Като последна крепост на династията Занд, през 1794 година града е обсаждан в продължение на 5-месеца от войските на новия шах. След превземането му е разграбен, а жителите му са подложени на издевателства. 20 хиляди мъже са ослепени, 8 хиляди жени са дадени на войниците за сексуално удоволствие, а останалите са отведени в робство. Направена е пирамида от 600 отрязани глави на защитниците на града.

Сред забележителностите на Керман са религиозен комплекс с джамия, медресе (религиозно училище) и кервансарай. В града има няколко музея, голям базар, средновековни бани (хаммам) и резервоари за вода (аб-анбар).

Днес Керман е център на индустриално развит регион, където се добиват въглища, желязна, медна и оловно-цинкова руди. Развити са металургичната, химическата, автомобилостроителната и електротехническата индустрии. Произвеждат се строителни материали, хранителни продукти, текстил, килими, кожени изделия, мебели, стъкларски и керамични изделия.

Пристигнах в Керман когато се стъмваше, а музеите и забележителностите вече бяха затворени. Можах да разгледам града на тъмно като в продължение на 4 часа обиколих централната му част.

 

Когато към 23 часа напусках Керман и на едно кръстовище спрях да питам за посоката, група разговарящи мъже проявиха видим интерес към мен. Първо ме почерпиха с ядки и ме питаха дали съм пакистанец. Като разбраха че съм европеец ме попитаха дали отивам в Пакистан да купувам опиум. Отговорих им отрицателно, а те ми обясниха, че

опиума в Афганистан бил по-евтин,

но да се ходи там е опасно. Отново им казах, че съм турист и не съм тръгнал за наркотици и дрога. Тогава мъжете се зачудиха какво толкова интересно съм видял в града им. След десетина минути разговор на развален английски и ядене на бадеми най-после ми казаха, че трябва да завия наляво и да карам само направо за да стигна до град Бам.

 

Предупреждават, че в Източен Иран било опасно поради наркотрафика от Афганистан и Пакистан през Иран към Европа. Много трудно се охранява дългата 900 километра граница с Афганистан, където производството на опиумен мак е основен селскостопански отрасъл. Отглеждането на опиата е съсредоточено в югозападните афганистански провинции, граничещи с Иран. Един от основните начини за пренасяне на наркотика през границата е с камили, които си знаят пътя и вървят сами. Наркотрафикантите товарят ценната стока на камилите в Афганистан, пускат ги да преминат границата сами през нощта, а в Иран ги посрещат местните им сподвижници. Преди няколко години иранската армия заловила керван камили с такава пратка опиум. Ядосаните наркотрафиканти пък отвлекли трима германски туристи в района на град Бам и пратили съобщение, че ще ги освободят когато им върнат камилите с опиума. За да предотврати международен скандал с отвлечените туристи, правителството в Техеран се принудило да върне камилите с наркотика на трафикантите. Последните съвсем почтено изпълнили обещанието си и освободили тримата германски туристи.

 

Бам

Бам е град-оазис, разположен сред пустинна област на високото иранско плато. Първите писмени сведения за този град са от 6-ти век преди христа. Бам достига своя апогей в развитието си през периода 7-ми ÷ 11-ти век. Причините са разположението му на кръстопът и славата, която придобива като производител на копринени и памучни облекла. Бам е процъфтявал до 1722 година, когато е завладян от афганистанските нашественици. Арг-е Бам е най-представителният пример за укрепен средновековен град, изграден от кирпичени тухли и глина, посредством използване на местни техники като чинех (напластяване на кал). Тук е била изградена подземна напоителна система, благодарение на която в този пустинен район се е развило земеделието. Градът и околностите му са известни с множеството палмови гори и производството на фурми.

През 2003 година земетресение със сила 6,8 по Рихтер разрушава напълно града като загиват около 30 хиляди души. Продължават възстановителните работи в стария град Арг-е Бам, а съвременната част на града се изгражда наново.

Bam, Иран

 

Поради липсата на указателни табели първо подминах града, след което се върнах обратно и с питане стигнах до съвременния център.

Централният площад Имам Хомейни е изграден наново след земетресението от 2003 година.

Набързо обиколих централната част с новия базар и новата джамия, след което попитах група мъже накъде да продължа за да стигна до стария град с крепостта. Един от тях предложи да дойде с мен, качихме се в автомобила и след километър и половина спряхме на паркинга пред внушителните крепостни стени. Младият мъж се казваше Мохамед и ме разведе из целия старинен град, обяснявайки ми кое какво е. Повече говореше на фарси, тъй като английският му беше доста слаб, но това не беше проблем защото сред руините ставаше ясно коя сграда за какво е служела. Бързо станахме приятели и след крепостта отидохме в близката палмова гора за да ядем фурми направо от дърветата.

Разходката в палмовата гора и яденето на сладки фурми от дърветата си беше истинско удоволствие.

 

Мохамед ме покани да му отида на гости като обясни, че жена му готви много хубаво и ще ни сервира чудесен обяд. Каза, че тя е азербайджанка от град Астара и ще й бъде приятно като научи, че съм бил в родния й град. Отказах му, като обясних че нямам време и трябва да пътувам на Юг за да стигна вечерта до Арабско море. Когато спрях в центъра на града за да оставя Мохамед, той отново настоятелно ме покани на гости и аз пак му отказах. Истината е, че освен липсата на време ме притесняваше и това, че обикаляйки из стария град и сред палмовите дървета вече бях много потен и прашен. Как да му отида на гости такъв мръсен? Трудно се разделихме, а днес съжалявам, че не приех поканата на Мохамед да му гостувам на обяд. Вероятно съм го обидил с моя отказ.

 

Продължих по пътя си,

минавайки покрай свободната икономическа зона „Арг-е-Джадид“

В този голям индустриален район са разположени няколко предприятия за производство на автомобили, химически завод, дървообработваща фабрика и фабрики за хранителни продукти. Още от деветдесетте години на миналия век в българските магазини се продават фурми, пакетирани в град Бам. Спомням си, че на кутиите тогава беше изобразена част от крепостта в града и по това време си мечтаех някога да я посетя. Вече бях осъществил една от многогодишните си мечти и пътувах през планините на юг.

 

 Минах през Джирофт,

където нямаше нито една указателна табела за посоките, дори и на фарси. В района на този град са намерени артефакти, свидетелстващи за развита цивилизация още през третото хилядолетие преди новата ера. Нямах време за археологическия музей в града и поех по едната от двете главни улици, продължаващи на юг. Очевидно съм сгрешил, защото стигнах до последните къщи и улицата свърши. Един таксиметров шофьор ми обясни накъде да продължа за да хвана главния път,  но явно не се бяхме разбрали. Шосето, по което поех, започна да криволичи между палмови гори и да става все по-тясно и по-лошо. На няколко кръстовища решавах накъде да тръгна „по интуиция“, докато

накрая разбрах, че съм се заблудил безнадеждно

Започнах да чакам за преминаващи автомобили, да ги спирам и да питам за посоките. Никой не разбираше английски и гледайки картата ми сочеха ту наляво, ту надясно или пък ми казваха да се върна обратно. Така минах десетки километри на зиг-заг, мотаейки се като „муха без глава“. Шофирах по разбити шосета с дупки и по пътища без покритие. Пътят пресичаше малки долини не по мостове а по дъното на пресъхналите рекички. Минах и през много бедни села, където къщите представляваха иззидани от кирпичени тухли сгради с размери около 3 на 4 метра. Покривите им бяха равни, нямаха врати и прозорци, каквито очевидно не им и трябваха поради южните горещини. След продължително мотаене насам-натам разбрах, че никой не може правилно да ме упъти и трябва да разчитам на себе си. Знаейки с точност около петдесетина километра местоположението си на картата и определяйки посоката по слънцето потеглих без да спирам повече за да питам. От черния път излязох на път с чакълено покритие, а след това и на асфалтирано трасе с много дупки. После стигнах още по-широк път, а пък от него излязах на шосе с маркировка. И така, навигирайки на база местоположението на слънцето, най-после успях да стигна до малко градче с бензиностанция. Там заредих с гориво и ме упътиха за правилната посока. След повече от три часа „мотаене“ в горещия следобед успях да хвана главния път на юг към морето. За момент си помислих дали пък Аллах не ме наказа заради отказа ми да отида на гости при Мохамед в град Бам. Въпреки притесненията ми остана успокоението, че съм успял да видя едни от най-затънтените и бедни селца в Източен Иран.

 

Ужасни южни горещини

Няколкото дни, които прекарах обикаляйки южните части на Иран, бяха сериозно изпитание и поради нетърпимите горещини. През следобедите температурата на въздуха надвишаваше 45 градуса по Целзий. Нормално е като се пътува с автомобил и си подадеш ръката през прозореца да почувстваш разхлаждане от вятъра. Там беше точно обратното: подавайки си ръката през прозореца на движещия се автомобил имах усещането, че ме облъхва въздуха от нагорещена пещ. Това беше нетърпимо и веднага си прибирах ръката вътре.  Нощувайки в автомобила на отворени прозорци, дори сутрин към 5 часа продължавах да се потя, нещо като „къпане в собствен сос“. С хавлиената кърпа трябваше непрекъснато да попивам потта от тялото си през цялата нощ.

Допълнително изпитание бяха и ужасните комари в Южен Иран. Докато на други места спрейовете против комари помагат, то на юг въобще не им действаха. По цели нощи комарите налитаха, хапеха ме навсякъде и ми пречеха да спя. Когато се опитвах да се завия с чаршафа за да се спася от досадните насекоми, веднага „завирах“ от горещината. Спирайки да почина през деня пък ме нападаха нахални малки мушички, които и за секунда не ме оставяха на спокойствие. Тогава си мечтаех за досадните папатаци от шотландските планини, които ми се струваха толкова мили същества в сравнение с тези ирански мушички и още по-ужасните южноирански комари.

 

Вече стигнах до Ормузкия проток, свързващ Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Предстояха ми хиляда километра по протежение на Персийския залив и трупане на нови впечатления от страната.

 

 

 

Август – Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

 

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран, през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, посетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак, а за последно бяхме в Язд, Абарку и Пасаргад.

Днес ще посетим древния Персеполис и Шираз

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част десета

Персеполис и Шираз

Персеполис

Поредната ми спирка беше

древната персийска столица Персеполис –

античната „перла“ на Иран. Строителството на града е започнато през 518 година преди новата ера от цар Дарий I, наречен Велики. При изграждането са използвани тъмно сиви мраморни блокове, добивани от близките планини. Желанието на Дарий е било като нова столица Персеполис да надминава по блясък всички столици на древността. Градът е бил върхът на персийската архитектура и център на културния живот. Тук се е намирала съкровищницата на персийските царе като даровете за тях са донасяни от всички краища на обширната империя. Александър Македонски опустошава града след като го превзема през 330 година преди новата ера. Това е било неговото отмъщение за опожаряването на Атина от персийския цар Ксеркс 150 години по-рано.

Разкриването на Персеполис започва едва през 30-те години на миналия век от американска археологическа експедиция.  В съкровищницата на двореца е открит архив от глинени плочки с клинопис, по които историците възстановили уредбата и начина на управление на Персийската империя.

През 1979 година останките на Персеполис са включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. Всъщност Персеполис е гръцкото име на древния  персийски град Парса.

Към архитектурния комплекс води

Голямото стълбище,

което създава усещане за величие.

Едно от първите неща, които се виждат, е прочутата порта на Ксеркс, покрита с древни надписи. Наричали са я Порта на народите тъй като от тук са минавали делегациите от всички народности населявали обширната Персийска империя.

Ето и общ изглед към комплекса:

• а) от ляво е двореца Ападана.
• б) от дясно е Портата на народите.

 

 

Във величествения

дворцов комплекс Ападана

царете са посрещали важните си гости и посетители. Забележително съоръжение е залата за приеми, носена от 72 колони, високи по 20 метра, която побирала 10 000 души. Запазени са стотици барелефи с различни мотиви от живота в Персийската империя.

Впечатление правят барелефите на делегации от различни националности, които носят дарове за владетеля.

Персеполис, Иран

 

Запазени са няколко

скулптури и скулптурни групи

Забележителностите в археологическия комплекс следват една след друга и просто не те оставят да си поемеш дъх.

 

Ето още един панорамен поглед към Персеполис. В близък план е

Двореца със стоте колони

 

 

В скалите над Персеполис се намират

гробниците на царете Артаксеркс ІІ и Артаксерск IІІ

Те са във формата на кръст и са украсени с множество барелефи. В най-високата част са зороастрийски символи, включително и крилатото слънце Фаравахар

 

 

Пренощувах в Персеполис на огромния паркинг, заедно със стотици ирански туристи, които бяха опънали палатките си наоколо. През нощта ме изтормозиха многото комари, на които спрейовете не можаха да подействат. Потеглих рано сутринта по тъмно за да стигна до историческия град Шираз на разсъмване.

 

 Шираз

През Средновековието Шираз е бил един от най-важните градове в ислямския свят. Той е иранска столица по време на династията Занд (1747 г – 1779 г), когато са построени повечето от красивите му сгради. Тук са израстнали много популярни поети, философи, художници и артисти. Градът е известен с розите и виното.

С населението си от 1,5 милиона жители Шираз е петият по големина град в страната. Той е

регионална столица на провинция Фарс

и голям научен център с един от най-известните университети в Иран. Сред основните забележителностти са крепостта на Карим хан, градините, гробниците и мавзолеите, дворците, джамиите и обществените бани.

Крепостта на Карим хан

от 18-ти век се намира в центъра на града.

В крепостта е разположен

дворцовият комплекс

с цитрусови градини и езерца.

Дворецът на Карим хан е отворен за посещения и в залите му са разположени музейни експонати.

Наричат Шираз град на поетите, виното и розите

Едноименният сорт грозде Шира

се отглежда в много страни и се продава по сергиите, докато виното като алколна напитка днес е забранено от ислямския режим.

Иранците са хора влюбени в поезията

и се прекланят пред своите поети, живяли през различни исторически периоди. Когато попитали немския поет и философ Гьоте: „Какво толкова Ви кара да се прехласвате по персийските поети?“, той лаконично отговорил: „Те са по-добрите.“. Може би това е една от причините Шираз да бъде побратимен с германския град Ваймар, където Гьоте е живял и творил в продължение на много години. През този период той е изучавал персийски език и се е запознал с творчеството на персийските поети и с Корана. Най-известният местен титан на поетичното слово е Хафез Ширазки (живял през 14-ти век), който е черпел вдъхновение и от виното. В едно свое стихотворение той задава въпроса кой е по-грешен: пияницата, напоявал щедро мозъка си с вино, или проповедника, обирал парите на трезвениците.

Обществената баня (хаммам) „Вакил“

в град Шираз е реставрирана и превърната в музей.

 

 

 

В мюсюлманските общества хигиената и баните са на особена почит. Още пророкът Мохамед е обявил къпането за задължително, като е казвал: „Чистотата е половината от вярата“. Наименованието „хаммам“ произхожда от думата „хам“, означаваща „горещо“. Посещението на обществени бани е било свързано с ислямските традиции и е било своеобразен ритуал. Срещите в хаммама са били част от обществения живот, където са разменяни новини и са обсъждани важни въпроси.

 

След Шираз продължих на изток, преминавайки през обширни пустинни области, покрай пресъхнали солени езера и пресичайки планината Кух-е Руд.

 

 

 

 

 

Август – Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

 

 Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран,   минахме през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, а за последно посетихме Исфахан. Днес ще минаме през Мейбод, през иранските пустини, ще посетим зороастрийското светилище Чак-чак и призрачния град Харанак.

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част осма

За Мейбод, пустините, светилището Чак-Чак, зороастризма, християнството и Харанак

 

След Исфахан продължих изучаването на централната част на страната, където в района очертан от градовете Кашан, Исфахан, Язд и Шираз са съсредоточени едни от основните исторически забележителности на Иран.

 

Мейбод

Мейбод е исторически град, с изградени от кирпичени тухли сгради и запазена средновековна атмосфера.

Основните забележителности са хилядолетната крепост и вековните сгради на кервансарая, пощенската станция и прохладния дворец.

Крепостта Нарин в Мейбод

е най-старата строителна конструкция от кирпичени тухли в Иран. Първата крепост на това място е от третото хилядолетие преди новата ера, след което тя постоянно е обновявана и разширявана.

 

Кервансарая

е бил място за подслон и отдих на търговските кервани с камили, пренасящи разнообразни стоки. Сега там има експозиция на старинни килими.

 

Някогашната

пощенска станция

сега е раставрирана и в нея е разположена музейна експозиция.

В съвременния център на Мейбод е разположен голям

мюсюлмански религиозен комплекс,

изграден по времето на династията на Сафавидите.

 

Продължих обиколката си на Иран, ръководейки се от подробния туристически пътеводител на издателство Lonely planet. Препоръчвам на всички мои приятели пътеводителите на това издателство, защото са най-практични за индивидуални туристи, които обикалят забележителностите без екскурзоводи.

 

Пустинни области на Иран

Пътят през централната част на страната към следващите туристически обекти минаваше през обширни пустинни области с лишени от растителност планински хълмове.

 

 

Чак-Чак

Чак-чак е най-свещеното място за зороастрийците. Зороастризмът е религията на древна Персия до арабската инвазия.

През първата половина на 7-ми век от новата ера арабските нашественици завладяват страната и налагат мюсюлманството като официална религия. Много зороастрийци бягат в Индия и други държави, а част от тях тайно продължават да изповядват религията си. Според легендата, бягайки от арабите сасанидската принцеса Никбану, заедно със своите придворни, идва в тази отдалечена пустинна местност. Заселват се високо сред скалите, където е осигурена естествената им защита, а в пещерата има достатъчно вода. Тук те успяват да съхранят религията си и свещения зороастрийски огън.

Днес зороастрийците са сравнително малко, а най-голямата им общност е в Индия. Тяхната религия е официално призната в Иран и имат запазени места в Парламента (Меджлис).

Чак-Чак е място за поклонение, където ежегодно в средата на юни хиляди вярващи зороастрийци от Иран, Индия, Афганистан и други страни се стичат в

храма на огъня Пир-е Сабз

Както Божи гроб в Ерусалим е свещено място за нас християните, а Свещената джамия с черния камък Кааба в Мека е светилище за мюсюлманите, така и Чак-Чак с разположения в пещерата храм на огъня Пир-е Сабз е свещеното място на зороастрийците.

 

Над автомобила ми се виждат сградите за настаняване на поклонниците.  Над сградите, в ляво, е входът на пещерата, която е храм на огъня Пир-е Сабз.

 

 

Изкачването към пещерата с храма на огъня Пир-е Сабз става по 320 стъпала, които свършват под надвесеното вековно дърво. Входът на храма се затваря с две бронзови врати с барелефи на персийски воини с копия, които „охраняват“ свещенния огън.

Зороастрийците са поклонници на бог Ахура Мазда,

който е създал идеалния свят. Според тях злото е привнесено в последствие отвън и ще бъде пречистено с огън, поради което огънят е издигнат в култ в зороастрийската традиция. Съществували са храмове на огъня, където зороастрийците са извършвали своите молитвени ритуали. Тези храмове представлявали каменни олтари, на които горял „вечен огън“. Тайната на „вечния огън“ била, че храмовете се строели върху газови находища и газът от земните недра поддържал пламъка неугасим. Такъв свещен храм днес е пещерата на Чак-Чак, наричана храм на огъня Пир-е Сабз.

В голата скалиста планина се задържа влага, която се стича в пещерата като капеща вода. Пещерните сводове са влажни, по стените се стичат едва забележими струйки вода, а на няколко места водата капе от тавана. В буквален превод „чак“ означава „капене“, откъдето произлиза и името „Чак-чак“ (в превод „Кап-кап“).

 

 

 

В храма на огъня Пир-е Сабз се влиза без обувки. Поклонниците зороастрийци са с традиционни бели дрехи и бяла шапчица на главата (мъжът на горната снимка, вдясно). Жените традиционно би трябвало да бъдат с бели забрадки.

Пода на светилището е покрит с мрамор, който е плесенясал от постоянната влага. Поставени са съдове, в които се събира капещата от тавана на пещерата „свещена“ вода. Стените са потъмнели от пламъците на постоянно горящия огън.

 

 

Един от най-известните символи на зороастризма е Крилатото слънце (Фаравахар). Може да се направи аналогия между крилата на Фаравахар и емблемите на петлиците на пилотите в много държави. Вероятно намираме отговора на въпроса за произхода на авиаторските емблеми.

 

Зороастризъм и християнство

Считам, че нашата християнска религия е възприела отделни елементи от персийската религия Зороастризъм, която също е монотеистична. Това е естествено, тъй като от Историята на религиите знаем, че всяка нова религия се е развила върху основите на предишни религиозни вярвания. Хората са възприемали по-лесно новите религиозни учения, свързвайки ги с познати образи и символи от досегашните. Така и християнството, възникнало в земите на днешен Израел, заимства много елементи от съседните му по-стари религии: Зороастрийската на изток, Египетската на запад, Гръцката и Римската на север. От зороастризма е възприет монотеизма, т.е. наличието на един бог, доразвит после в триединството на Отец, Син и Свети дух. Пак оттам е привнесен елемента на „съдене“ на хората след смъртта им и изпращането им в Рая или Ада. От религията на древните египтяни, например, е възприет образа на „Богородица с Младенеца“, копирайки изображенията на египетската богиня „Изида със сина си Хор“. Образът на нашия християнски Бог Отец (Господ) копира образите на най-разпространените към онзи момент богове: гръцкия Зевс и римския Юпитер. По-този начин психологическият преход при първите християни от изображенията на Зевс и Юпитер към изображението на Бог Отец (Господ) става доста по-лесен.

Някои наши учени твърдят, че с иранците/персите имаме много общи неща по отношение на произхода и културата. Като турист не забелязах никаква взаимна връзка в каквото и да било отношение. Считам, че тези български учени, които пишат за общ произход, общи културно-исторически източници и т.н. имат за цел само да си оправдаят командировъчните разходи при обиколките си из Иран.

Според мен, има само връзка по отношение на обмяната на културни и материални ценностни елементи, при това ние сме заимствали от персите. Например, имаме отделни общи думи, които от персийския език са преминали в турския, а оттам и в българския. Персийската кухня оказва влияние върху арабската и турската, откъдето пък рецептите за някои ястия и сладкиши се предават и в българската кухня. Изображения върху съдове (персийската Марликска чаша, например) са възприети от Траките. Разпространените в древна Персия скални барелефи на конник, който пронизва с копието си лъв, намират интерпретация в Мадарския конник у нас.

 

 

Според иранските историци Мадарският конник в България е „наследник“ на аналогичните персийски барелефи, а не на Тракийските конници, както смятат повечето български учени. Основание за това им дава наличието на стреме при конника от Мадара, каквото в антична Европа и при траките не е познато, докато при персите го има.

Haranak, Иран

Харанак

Призрачният Харанак е на едно хилядолетие, а на това място е имало селище още преди 4000 години. Къщите са изграждани от кирпичени тухли и измазвани с глина. От десетилетия там не живее никой, жилищата се рушат, а по тесните улички се разхождат само туристите. Сравнително добре е запазена джамията от 17-ти век.

Най-голямата атракция е клатещото се минаре на джамията,

чиято гъвкава конструкция му позволява да се люлее без да се срутва. Районът около селището е истински оазис на фона на голите планини в съседство. В долината е запазен древния аквадукт, построен за напояване на околните ниви и градини.

Ходенето по покривите на полуразрушените сгради е приятно, но и опасно.

 

 

При минарето

един младеж ми предложи да ме изкачи на върха, срещу заплащане естествено. Разбира се, че приех без колебание. Той отключи малка вратичка и по тесните спираловидно извиващи се стълби, триейки се в стените, стигнахме най-горе. Младежът попита дали искам да ме полюлее и без да се замислям отговорих утвърдително.

Той застана изправен на върха (там диаметърът на отвора е около един метър) и започна да клати минарето. То се залюля с доста голямо отклонение от оста, а пък аз се стреснах и изплаших. Виждайки това, младежът спря с клатенето и ми обясни, че минарето е на близо 4 века и е устояло на поривите на вятъра и на земетресения. Много туристи е люлял на него и досега не се е срутило. Помислих си, че все от нещо ще се мре и му казах да продължи да клати. Стана ми приятно и дори се радвах като малко дете докато се люлеех на върха на минарето високо над порутения град.

 

 

 

 

 

Очаквайте продължението

Август 2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран