Днешният пътепис ще ни отведе в Родопите – с Анжело ще стугнем до Асеновия камък и крепостта Перистер. Приятно четене:
До Асеновия камък и крепостта Перистера
Кричим и Пещера
От няколко години насам прекарваме последната седмица на август в Родопите. Пътят ни обикновено минава през (покрай)
Кричим,
но все не намирахме време да посетим
Асеновия камък и Иванковата крепост
над града. Началото на селището се свързва възникването на двете ранновизантийски крепости (4 – 6 в.), разположени на двата бряга на р. Въча, в началото на пролома. Възможно е историята му да започва от по-ранни времена, предвид античния град, намиращ се източно от града и носещ името Драговец.
Двете взаимосвързани крепости, пазили подстъпите към планината, се намират на мястото, където Въча напуска Родопите. Първата се нарича „Малкото кале“ и е разположена на десния бряг на реката, а втората – на левия и носи имената „Кричим“, „Голямото кале“ или „Иванковото кале“. Строена през два периода – ранновизантийски и български (по времето на хан Крум). Разрушена е през 15 век, когато загубила стратегическото си значение. Запазени са стени с височина до 3 м, както и водохранилище (щерна).
Голямата забележителност е
„Камъкът на цар Асен“,
на който е изсечен изключително ценния за историята Кричимски надпис, отлично (sic!) запазен и днес. С известна доза въображение може да се прочете:
„На този камък седя цар Асен, когато превзе Кричим“
Тъй като не е ясно за кой от Асеневците, 1st или 2nd (или както вече е модерно да се казва, дори в НС, ай или ай ай), и за кой поход и победа става дума – този от 1190 г. или от 1230 г. …можем да считаме, че този надпис е средновековен вариант на сакралното „Пиши к@р и да си одиме!“
нещо, носещо гордото име „Поддържан резерват „Изгорялото гюне“
Като видиш табелата на резервата, започваш да се чудиш: Какво ли щеше да бъде, ако резерватът не беше поддържан?!
Поддържан резерват Голямото гюне
От посещението на Иван Петрушев през 2016 г. нищо не се е променило, не и към добро.
Кричим / Krichim, Пловдив / Plovdiv, 4220, BG
Най-удобно е да се паркира на гърба на църквата „Св. Козма и Дамян“ на края на града. Оттук започва път, някога посипан с трошен камък, към резервата. Отдолу крепостта може да се разпознае по избелялото знаме, окачено на стената.
Знаме над Иванковата крепост
На около 200 м от началото вдясно има няколко стъпала (42.0405095, 24.4639763),
от които започва пътека, която отначало е успоредна на пътя, а после „забива“ стръмно нагоре. Има си и „маркировка“.
Към крепостта
Пътечката многократно се разклонява, а ние се стремяхме да вървим по по-утъпканото и по-мръсното отклонение. Където имахме възможност, обозначавахме маршрута с пирамидки от камъни. Стигнахме до марашасала черешова градина и тук открихме една от табелите, поставени от Юлия Вукова през 2016.
Към крепостта
Покрай изоставено лозе, в подножието на скалите, се вие пътека, която с няколко разклонения, някои стръмни, други – по-полегати, ни отведе до върха.
Иванковата крепост
Не рискувахме да се катерим много-много по скалите и стените, защото няма никакво укрепване и обезопасяване, и рискът от падане в дерето е доста голям. Оттук се открива прекрасна гледка към долината на Въча и Кричим, и към ридовете на Родопите.
Не можахме да се ориентираме
накъде да продължим за Камъка,
затова слязохме пак на пътя и продължихме нагоре. На първата по-голяма отбивка вдясно (42.0360054, 24.4660514)
продължихме нагоре и след няколко грешни хода намерихме
Асеновия камък
Асеновия камък
По-късно установихме, че тази пътека е вече отбелязана в OSM от Squiffy преди няколко години. От информационната табела, не позоваваща се на авторитети, научихме, че
камъкът вероятно е бил под Д-то на Иван Асен II
В името на проучването решихме да се върнем към крепостта, за да намерим краткия път между двата обекта. Преминахме през полянка, край импровизирана чешма и намерихме втора табела на Юлия, скрита в шубраците. Продължихме и след малко стигнахме отново до черешовата градина, спомената по-горе. Опитахме се да обозначим посоката с каменна „стрелка“, дано се запази на полза роду.
ранновизантийско военно укрепление. Археолозите я датират към 4 в. до приблизително 7 в. включително. Разполагала е с цитадела, вътрешен град и подградие с обща площ от 24 дка. На същото място вероятно е съществувало древно тракийско светилище.
Крепостта е 15 дка, а цитаделата – 3 дка. Проучванията ѝ започват през 2007 г. от доц. Бони Петрунова по инициатива на НИМ. Крепостната стена е с дължина 253 м и (предполагаема) височина 14 м. Покрай нея са открити основите на 28 помещения – складове и казарми.
Крепост Перистера
Планът на цитаделата е уникален. Двете източни кули са оформени като еднокорабни църкви. В тях войниците са се молели преди битка. И са отправяли благодарност към Бога след победа. Освен тях имало още 4 кули – три правоъгълни и една триъгълна. Над 300 уникални находки са открити по време на разкопките – монети, фрагменти от надписи, накити, мраморни детайли от сградите, съдове от глина и стъкло, бронзово кандило с кръст, бронзови ножове, части от стрели, копия, теглилки, шивашки предмети от кости и др. Сред тях са златни монети от времето на император Юстиниан от 6 в. Те потвърждават значението на крепостта от древността. Тук могат да се видят „първите хладилници“ – долиуми – огромни керамични делви, в които някога са били съхранявани жито и други хранителни продукти.
Долиуми
Името на крепостта произлиза от гълъб – перистера (περιστέρι)
на гръцки. В центъра на цитаделата има мегалит, наподобяващ птицата. Според информационната табела, в него се е вселил духа на местната тракийска девойка Перистера (sic!).
Перистера
Според друга легенда за „Перистера“ когато през 313 година във Византийската империя било въведено християнството, местните обитатели трябвало да изберат на кой от хълмовете да изградят цитадела. От хълма „Света Петка“ литнало ято гълъби и така посочило мястото, тъй като гълъбът е символът на Светия дух.
След разкопките крепостта е консервирана, реставрирана и облагородена. Цитаделата и крепостните стени са „запечатани“, за да се запазят от климатичните промени.
Южната кула е триетажен музей
Проектът се реализира от община Пещера и е на стойност 3 506 696,12 лв. Осъществява се с финансовата подкрепа на Оперативна програма „Регионално развитие“ 2007-2013 г., съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейския фонд за регионално развитие. Слава Богу, при усвояването на евромилионите местната управа не се е подлъгала да прави бутафории от итонг и пластмасови панели, като на други места.
В бъдеще се очаква намиращите се от запад сгради на бившите казарми да бъдат адаптирани като хотели, ресторанти, магазини, културно-информационен център и всичко друго, нужно за една модерна туристическа инфраструктура. В двора на някогашния военен обект в подножието на хълма ще има алея на старите занаяти, съществували в Пещера. Тя ще е по подобие на улиците в Етъра.
На разположение на посетителите има безплатен паркинг.
Днес с Анжело ще идем на хладно – той ще ни заведе до Фотинските водопади в Родопите. Приятно четене:
Фотинските водопади
Фотиново е разположено на изток от връх Баташки Снежник, на двата бряга на река Фотинска, на около 24 км от гр. Батак и на 10 км от село Нова махала. Пътят е нов, без дупки след Нова махала. Информация за село Фотен като българско село се открива за пръв път в писмените източници около края на 16-ия век. В селотото има много мостове, минаващи над реката, които датират от Средновековието.
Пътеката за водопадите започва от двора на гатера долу, в ниското, край (41.882772,24.3552897) Фотинска река. Върви се по селския път, който следва реката. Почти веднага след гатера следва първата местна забележителност – т. нар. Римски мост, който прехвърля реката.
Римски мост на река Фотинска
След десетина минути ходене се стига до хубави
полянки вляво и дървено мостче, водещо до беседка, построена на малко хълмче
вдясно. Около пътя са израснали хубави лески.
След около 30 мин. се стига до беседка вляво, построена по европроект.
Изградена е (по идея) до малко поточе, приток на реката, но то (поточето) не се
е съобразило с евродирективите и е подкопало беседката, като я е направило
почти неизползваема – поредният пример за “правилно усвоени пари”, вероятно от
правилните хора, като резултатът не носи никаква полза на обществото.
Около 45 мин след тръгването се преминава през мост, който не изглежда много стабилно, но това явно не смущава когото трябва.
Не–римски мост на река Фотинска
Реката остава вляво, в дерето, а пътят леко се
изкачва. След следващия завой в подножието на скалата вляво има беседка и
огнище, както и плоча, информираща ни за лобното място на първия родопски партизанин.
По-нанатък има нова чешмичка с паметна плоча, от която може само да се разчете, че е в памет на Ахмед. След 50 м е беседката и информационната табела за водопадите (41.890980,24.384897).
Много приятно впечатление ни направи
монтираната на беседката и заредена (!) аптечка, та дори и очила, за да могат
хора с проблеми (евентуално) да разчетат указанията върху опаковките на
медикаментите.
Оттук пътеката тръгва стръмно надолу, като се разклонява – за първия водопад – вляво, за втория и третия – вдясно.
Първият водопад се вижда най-добре от импровизираната наблюдателна площадка срещу него. Особено ни впечатли тъмночервеният цвят на скалата вдясно долу, в коритото на водопада.
Към другите водопади пътеката става малко екстремна, тъй като преминава по тесни и стръмни места, повечето влажни и доста хлъзгави и прекосява Фотинската река през мостче. Тук също има разделяне на пътеката: вляво – към водопадите, и вдясно – към яз. Въча.
Третият водопад, макар и по-нисък от първия, изглежда по-пълноводен.
За да се види добре вторият водопад, трябва се
изкачите по пътечката, започваща от мостчето и издигаща се нагоре, вдясно от
водопадите, и водеща до върха на надвисналата скала – така можете да го гледате
отвисоко. Той е най-висок от трите и най-красив. Оттук могат да се видят и
трите Фотински водопади едновременно.
Пътят на обратно е малко по-бавен предвид
изкачването.
Днес Анжело ще ни разведе из чукарите в района на Батак, в търсене на Ташбоазкото кале. Приятно четене:
Ташбоазкото кале край Батак
Няколко години подред почивахме около Сърница,
на язовир Доспат. Тази година решихме малко да променим дестинацията, като се
обърнем към язовир Батак. Както става обикновено, когато търсиш в последната
минута, изборът е ограничен, още повече, че сме с домашен любимец. На поносима
цена намерихме каравана в Majestic Houses. Това е комплекс от няколко
разнородни къщички на брега на язовира. Мястото е много добро като
разположение, разполага с оборудвана със съдове и прибори кухня, фурни, газови
бутилки, барбекюта, микровълнови, хладилници, фризер, климатици, няколко
беседки, както и собствен кей, понтон и лодки за запалените риболовци. За
съжаление системата на отходната канализация не бе изпълнена добре, без сифони,
и в караваната вонеше от миниатюрната баня/тоалетна. При останалите къщички
нямаше този проблем.
Оттук направихме няколко излета, като първият
беше до
крепостта „Ташбоазко кале“,
(Taş boğaz – Каменен пролом), тракийска и (предполагаемо) средновековна крепост, която се намира на около 16 км югозападно по въздушна линия от центъра на гр. Батак, югоизточно от стената на днешния яз. „Голям Беглик“. С автомобил разстоянието е около 24 км.
Крепостта не е голяма, като най-достъпна е от
юг, където е била и портата на крепостта. Тя е с неправилна елиптична форма,
следваща конфигурацията на терена, а площта ѝ е около 1.5 – 1.8 дка. От запад
са я пазили отвесни скали с височина до 5-6 м, а от изток много стръмният
склон. На върха на възвишението и на крепостта се забелязват големи струпвания
на камъни, най-вероятна останки от сгради. Купчините са с височина на някой
места до 2 м, което предполага, че под тях може и да има запазени стени. Те са
градени от местен ломен камък, споен на някои места с хоросан. Като цяло
градежът е без спойка, което предполага, че крепостта е тракийска, но е
използвана и през по-късни времена.
Край Ташбоазкото кале
Може да се предполага, че дебелината на стените ѝ е била около
м. В южната ѝ част зидът видимо е бил по-дебел и там се наблюдават останки от кули. Едната е била вляво от крепостната порта и е била правоъгълна, вероятно е защитавала входа на крепостта. Втората кула е с кръгли очертания и се е намирала на югоизточния ъгъл на крепостта. Крепостната порта е била с ширина около 1.5 м.
Ташбоазко кале, Батак
На 100-150 м от крепостната стена, надолу по склона, се забелязват останки от укрепителни съоръжения (окопи с укрития), които обикалят хълма от изток, север и запад. Това са гранични отбранителни съоръжения, от края на XIX в., тъй като точно от там е минавала границата на България с Османската империя до 1912 г. Укрепителните съоръжения са изградени с камъни от крепостта. От западната страна окопите са вградени в западната крепостна стена на калето.
Ташбоазко кале, Батак
След като преминахме стената на язовира, продължихме по пътя и след 500-600 м вляво видяхме мизерно пътче, вероятно използвано при дърводобива, и водещо до голяма поляна. Видимостта е лоша заради многото завои и ако бяхме спрели там, щяхме да го запушим и да създадем затруднения на работниците. Затова продължихме още малко и след следващия завой се показа по-широко място с чешма (41.808830,24.135063), на която бе подпряна счупена мраморна плоча с надпис „На 1000 м летен партизански лагер Гежоно… кла…“. Търсих в мрежата, но не можах да намеря информация за този лагер. Повечето линкове са за лагер „Техеран“, който е доста по-далеч, а най-близкият – на около 5 км, е лагерът в местността „Лонгурлии“. От друга страна, в мрежата има снимки за туристическата пътека до последния лагер, и там фигурира същата плоча.
Оставихме колата до чешмата и тръгнахме да
търсим коларски път. Защото в Мрежата пише, че такъв води до крепостта. Не
вярвайте на Мрежата! След като пообиколихме насам-натам и се намокрихме до
кръста от росата, почти случайно намерихме пътека, която ни доведе до калето.
Да обобщим:
Оставяте колата на язовирната стена и вървите 500 м по пътя (без банкет), като рискувате някой бързак да ви отнесе, и стигате през по-горе споменатото пътче до поляната;
Паркирате до чешмата и по трасето на далекопроводите, които минават над главите ви, стигате до поляната.
Сега продължавате на север покрай
далекопровода, като се стараете високото напрежение да ви е отдясно. Когато
стигнете до стълб, в чиято основа има голяма канара, се отклонявате на
северозапад.
Ташбоазко кале, Батак
Крепостта е на 100 – 150 м оттук.
Не бяхме се подготвили за „странични“
занимания, а се оказа, че в района има страшно много гъби, най-вече пачи крак и
манатарки, и червени и черни боровинки. А въздухът е напоен с мирис на смола,
здравец и – в края на август! – мащерка.
Гъби край Ташбоазко кале, Батак
От високия конусовиден рид (1603 м), на който се намира крепостта, се разкрива красива гледка към язовира.
Язовир Голям Беглик
Трекът от калето до малкото пътче може да бъде
видян тук, а изтеглен оттук.
Крепост
„Ташбоазко кале“
адрес: BG-4580 Батак
GPS: 41.813219, 24.13365
След като слязохме от Ташбоаз и позяпахме язовира, се отправихме към
Ракитово
Идеята беше да успеем да стигнем до
тракийската крепост и светилище на връх „Пашино бърдо“
Според Гуглето до хижа „Пашино бърдо“ има път, а оттам до крепостта е близо. Навигацията ни прекара през зона на действащи и изоставени почивни лагери и вили, докато асфалтът свърши (41.9595609,24.0919567) и нататък продължаваше черен път. Все пак тръгнахме по него, още повече, че не беше въпрос на живот и смърт, дали и къде ще стигнем. Пътят е полегат, времето – хубаво, наоколо – къпинаци с узрели плодове, романтика!
Лека-полека стигнахме до вододайната зона на Ракитово (41.9502, 24.0881).
Пашино бърдо
Ако имах интернет на телефона, може би щях да
направя справка, че от хижа „Пашино бърдо“ ни дели един баир, на който се намира
търсената крепост, но тъй като не обичам да свързвам в мрежата нищо, на което
не стои стабилно бутилка бира, пропуснах(ме) тази възможност (зеленият маркер е
каптажът на Ракитово).
Пашино бърдо
Все пак трябва да ни остане нещо и за
следващия път, нали?
Трекът до вододайната зона на Ракитово може да
бъде видян тук, а свален оттук.
Днес Анжело отново ще ни води на място, което не сме били – с.Устина около Доспат. Приятно четене:
Устински водопад
с.Устина
Миналата година в края на август отново се отправихме към яз. Доспат. Тъй като, както обикновено, имаше реална възможност да си тръгнем по-рано и да не успеем да посетим набелязаните дестинации, решихме поне на отиване да видим водопада в Устина и евентуално крепостта в Кричим. Е, не успяхме да реализираме всичко, но поне открихме къде е водопадът.
Устина
е малко село в Пловдивско, между Перущица и Кричим. Тук се е намирало през II в. пр.Хр. важното тракийското селище Бесапара. За съжаление, откритите колонади и гробници са под водите на местния язовир. По-малките предмети са в Пловдивския археологически музей. Оттук е и минавал третият трансевропейски римски път, довършен от Траян, от Панония към Беломорието. За това свидетелстват и старите римски мостове в центъра на селото.
Тук Юстиниан Велики построява (върху по-старо укрепление на бесите) една от най-важните за отбраната на северните склонове на Родопите крепости – Юстина.
Времето в края на август беше сухо и горещо, съвсем неподходящо за посещение на водопад на маловодна река, но нямахме кой знае какъв избор. Добра изходна точка е малко площадче с чешма, където се срещат улиците „Крайречна“ с „Иванка Пашкулова“ (42.038825, 24.522991). Ориентири са реката (отляво) и църквата „Св. св. Кирил и Методий“ (отдясно). Оттук вече има стрелки на запад по „Иванка Пашкулова“, после наляво по „Белия път“, като постепенно постланата с плочи улица преминава в черен път при поредната чешма. По-късно се стига до разширение с пейка, откъдето има хубава панорамна гледка към долината (42.0374163, 24.5188793).
Тук пътят се разклонява, но не видяхме табели за правилната посока. Местни баби, излезли да разходят внучетата, ни насочиха към лявото отклонение, т.е. на изток. Пътят свършва при водо(не)охраняема зона – каптажа на селото с отдавна открадната ограда. Пътеката продължава от дясната му страна (южно). Няма големи денивелации, подходящо е за „кашкавал – туристи“. Ако обаче минавате през пролетта или след дъжд, за да можете да се насладите на пълноводен водопад, вероятно пътеката ще е доста хлъзгава.
След около 45 мин. пътеката се разделя, като надясно се вижда беседка и високо горе – параклисът, а за водопада трябва да поемете вдясно.
Разбира се, както и очаквахме, водопадът (42.0318730, 24.5223832) беше „неработещ“, но това не намали удоволствието от разходката.
Върнахме се до разклона и се отправихме към
параклиса „Св.Георги“
(42.0325092, 24.5238011). Той се намира на 420 м н.в. и това е единственото по-сериозно изкачване по екопътеката. Исторически той изпреварва 100-годишната църква в селото. Построен е след като св. Георги се явил насън на местен жител, който организирал градежа.
В момента параклисът е обновен, но беше заключен и не можахме да влезем вътре. На Гергьовден тук вероятно е много посетено – местни и гости славят светеца.
Устински водопад, 4228, България
На югоизток има
скална грамада – вр. Кулата (567 м н.в.),
който е служил като наблюдателна кула на крепостта Юстина. При по-внимателно вглеждане наоколо се виждат следи от зидове, парчета от керамика…
Ако не сте много уморени след разходката може да посетите бутиковата винарна „Вила Юстина“, която предлага уникално собствено производство под марката „Монограм“, както и настаняване в собствена къща за гости.
Хотел „Фантазия“, Любимец – Глухите камъни, Малко градище – вила „Армира“ и крепост „Лютица”, Ивайловград – Кромлех, Долни Главанак – Стара Загора
220 км
Хотел „Фантазия“, Любимец – Глухите камъни, Малко градище – вила „Армира“ и крепост „Лютица”, Ивайловград – Кромлех, Долни Главанак – Стара Загора
На сутринта, освежени и отпочинали, се отправихме да изследваме
Глухите камъни,
намиращи се на хребет, източно от вр.Св. Марина. Над комплекса, на върха, има останки от крепост, за която се предполага, че е описаната от хронистa Ефраим. „Глухите камъни“ са система от четири огромни скални блока, високи до 30 м, с издълбани в тях 459 ниши, обединени в 81 групи. Най-много от всички са трапецовидните форми, за които се предполага, че те са били използвани като урно-хранилища. Освен трапецовидните ниши, в комплекса има две гробници, изсечени в последната скала и вдясно от тях – стръмна стълба с оформени в скалата стъпала, водеща към голяма щерна отгоре на скалата, в която – невероятно, но факт! – расте папур. Името на мястото идва от факта, че там няма ехо!
Смята се, че култово-погребалният комплекс е възникнал през ранножелязната епоха (1200 – 500 г. пр.Хр.). Бил е използван също през Античността и Средновековието. Преди няколко години на една от скалите в комплекса е открит уникален знак – петроглиф, който според доц. Георги Нехризов и Юлия Цветкова, проучващи обекта, е нещо като емблема на светилището и изобразява символично ладия, пренасяща слънцето.
Екипът през 2016 г. открива цяла, невиждана досега букелна амфора, която е от времето на Троянската война. Откриват и култови глинени фигурки – най-голямата подобна находка до този момент. Досега археолозите са попадали на единични бройки, но тук те са близо 120. Вероятно сложени в две торбички и оставени пред ритуалното огнище – открити са в пласт от 7 век пр. Хр. Само в този сектор в подножието на светилището са открити над 20 ритуални огнища.
Когато археолозите стигат до дъното, се оказва, че то стъпва на пластовете от 12 – 11 век пр. Хр. Това е същия период, в който са засечени и край Троя, в годините на Троянската война. Голяма загадка за изследователите на легендарния град, които до тогава не били виждали подобна керамика с рогчета или букели на немски. Керамика, която сега се приема като косвено доказателство за участието на траките в троянската война. А тук, тази букелна амфора изглежда е стояла права цели няколко века, постепенно е покрита от пластовете на времето и така е оцеляла до наши дни.
На 50 метра от нишите са разположени няколко мегалитни гробници, две от които напълно запазени.
Пътеката за светилището
започва на десетина километра от село Малко Градище по пътя към Ивайловград от Любимец. На достатъчно широката отбивка има табелка за обекта и беседка (41.7323484, 25.9702942). Оттук до скалния комплекс се върви пеша около 1 км по широк черен път. Стига се до разклон с нова беседка, на който има друга табела.
Въпреки указанията да следваме „лявото“ ляво, се омотахме и тръгнахме нагоре към върха, след което се върнахме и влязохме в комплекса „през задния вход“. Имаше следи от археологически разкопки в горната част, при скалната църква/гробница и щернята.
По-надолу чухме човешки гласове и попаднахме на археолозите, които в момента работеха. Казаха ни, че са от Археологическия институт при БАН и СУ. Не питахме за имената им, но по-късно направих справка в Мрежата и установих, че мъжът с побелялата брада, заровен в ямата, който малко троснато ни заяви, че няма време за лекции, е самият доц. Нехризов. Малко стреснато ни попитаха какви координати сваляме, явно се опасяваха от иманярски „проучвания“. Но дамата бе любезна да ни „поразходи” накратко из историята, чиито доказателства са изскачащите артефакти и да задоволи любопитството ни. Изпълнихме молбата да не правим снимки на разкопките, тъй като още не били описани, и продължихме по пътечката с дървения парапет надолу – според думите на археолозите – тяхно собствено дело.
За съжаление основните каменни грамади са осквернени от вандали, Георги от Пловдив, Митко, Боби… са били тук. Какъв идиот трябва да си, за да носиш насред нищото червен спрей, за да се „овековечиш“?!
Обратният път до колата, заедно с времето на снимките на скалите и „пробването“ на ехото, ни отне около 45 мин.
Продължихме към Ивайловград, като следващата ни цел бе
вила „Армира“,
уникална антична римска сграда, открита случайно през 1964 г. по време на строителството на едноименния язовир край Ивайловград. Обектът става популярен под името вила „Армира“ – на името на малката река, на чиито бряг е било построено имението преди много векове. Слава богу, намерили са се умни хора на отговорни позиции, които да спрат строежа (което за жалост не е случило със Севтополис).
Архитектурно се определя като перистилен дворец от витрувиев тип, а икономически – смесена форма на голяма вила-рустика и вила-резиденция.
Това е най-богатият частен дворец и един от най-ранните и най-точно датирани вилни комплекси от римско време, проучени до момента в България. Построен е през втората половина на I век след Христа от виден аристократ. Той е получил за заслуги пред римската власт статут на римски гражданин и така е добил правото да създаде вилно стопанство, което е организирал още през 50~70-те години на І век сл.Хр., тоест само около двадесетина години след окончателното завладяване на Тракия от Рим. На площ от 3600 м2 сред красива градина се е издигала внушителна двуетажна жилищна сграда с панорамна тераса и значителен брой различни помещения (спални, приемни, зала за пиршества (триклиниум – 12 х 11 м), стаи за гости, работни дневни за жените, баня и др., като само на първия етаж те са били 22), ограждащи под формата на буквата „П“ огромен открит басейн в средата (имплувиум – 11 х 7 м).
В част от сградата е имало римски тип отоплителна система – хипокауст, остатъци от която се виждат и до днес. Първият етаж е бил облицован със съвършено изработени плочи и пана от местен бял мрамор, покриващи стените на коридорите и всички представителни помещения и басейна. В обработката им се усеща влиянието на майсторите от град Афродизия в Мала Азия – най-голямата скулптурна школа през римската епоха.
С особена ценност е мозайката, открита в спалнята на господарите, в чийто северен край е изваян портрета на собственика от първата половина на II в. и двете му деца. Това са единствените портрети върху римска мозайка, откривани досега в България. Специален интерес представлява и по-късната мозайка от триклиниума (началото на III в.) с изображение на Медуза-Горгона – символ, който се повтаря многократно в декорацията на вилата.
След повече от 300 години разцвет, вила „Армира“ е опожарена през 378 г. в края на Втората готска война. Има подозрения, че след битката при Букелон на 9 август, тежко раненият император Валент е бил докаран тук и тук е починал, а преследващите римляните готи са опожарили имението. Археологическите проучвания са установили оскъдни следи от временно обитаване на сградата и след нейното разрушаване.
Руините й са били засипани от опустошителното земетресение в края на IV век, което всъщност ги запазило до наши дни.
Обектът е обявен за паметник на културата от национално значение.
раб. време: По-Пе: 09:00-17:00 Съ-Не: С намалено работно време.
цена: 5/3 лв.
НТО: 72б
Искахме да посетим и намиращата се наблизо могила в с. Свирачи, която представлява нещо като семеен некропол на първите обитатели на вилата. Любезна служителка ни информира, че могилата не е отворена за посетители и ни насочи как да стигнем до
крепостта „Лютица“
Пътят за крепостта започва от ул. „Манастирска“ в кв. „Лъджа“ на Ивайловград (41.5105591, 26.1105600). След последните къщи асфалтът преминава в черен път, който води до
манастира „Св. Св. Константин и Елена“,
известен като Лъджански или Ивайловградски манастир (41.5130006, 26.0939386). Построен е през 13-и век. Оттогава на два пъти е разрушаван и възстановяван. От стария манастирски комплекс е останала само главната църква. За съжаление той не е действащ и вратите му се отварят само по празници. Пред него, под сенките на дърветата, има чешма, и група яки мъжаги вече разпалваше огъня за пържолите.
Лютица, 6570, България
Служителката във вилата ни посъветва да оставим колата при
Моста Армира
(41.5102979, 26.0806286) и оттам да поемем пеша нагоре, тъй като пътят не е проходим с кола. Оказа се, че тази информация е малко остаряла. Мостът е построен на стар път, водещ до крепостта Лютица. Познат още и като Атеренски мост, защото горното течение на река Армира се нарича Атеренска. Сегашният мост е построен през XVI век, но преди това на същото място е съществувал древен римски път, водещ към Бяло море, а по-късно – свързващ укрепения град Лютица с областта.
Ние все пак решихме да пробваме да стигнем колкото може по-нагоре с колата, вместо да бием нагоре 5 км в жегата. Мицу е виждал всякакви препятствия и досега не ни е излагал. Преминахме реката по бетониран брод (41.5149470, 26.0743124), като водата беше 20-ина см. Разбира се, в дъждовно време или когато се топят снеговете, това няма да е възможно. Нагоре пътят беше насипан с чакъл, неутъпкан. Въпреки това стигнахме почти до самата крепост. Оставихме колата при метален фургон, вероятно използван от археолозите, с пилон с националния флаг пред него. От пътеписа на Иван Петрушев, посетил тези места 10 месеца след нас, става ясно, че с кола може вече да се стигне догоре.
В миналото „Лютица“ е била средновековна крепост
– една от най-големите в Източните Родопи, известна като „Мраморния град“ (заради стените от местен мрамор) и „Цитаделата на Калоян“ (тъй като възходът си достига по времето на цар Калоян (1197-1207 г.). Заедно c околните крепости Родостица, Белоградец и др. оформя охраната на българо-византийската граница. В това време Лютица е бил голям и богат град – център на епископия (IX – XVII в.) и архиепископия (XVII – XVIII в.). Той е играл важна роля в българската история по време на царуването на Калоян.
Основното строителство датира от IV – VI в., а крепостта просъществувала до края на XVIII век, когато губи значението си като крепостно съоръжение и нейните жители създават новото селище Лъджа, сега квартал на Ивайловград, извън крепостта, в близост до минерални извори.
Крепостта има форма на неправилна елипса. Стените ѝ са с дължина 600 метра и височина 10-ина метра. Добре запазени са 8 от всички 12 кули на крепостта. Разрушена е портата през 1955 г., когато артилерийският полк в Крумовград я е използвал за мишена при учения (няма само наполеоновите войници да стрелят по старини, я!).
Към момента в нея са открити останките от цитадела (вътрешна крепост), донжон, две църкви, некропол с 15 гроба и останки от канализационна система. Сред огромното количество находки от всички периоди – елитарна керамика, накити, монети, битови предмети от кост и метал, архитектурни детайли и др., специален интерес представляват изключително рядката монета на Йоан IV Палеолог, сечена като специална емисия „базилеуси“, и откритата керамика, идентична на тази от Плиска и Преслав, с което се доказва, че крепостта е българска и е била център на високо развита култура.
Разкопките се водят от младия археолог Филип Петрунов, продължил работата на д-р Бони Петрунова. През лятото на 2016 г. той открива печат с надпис „Протоспатарий (генерал) Димитър“, а на гърба – допоясно изображение на военен светец, вероятно св. Димитър. Предполага се, че с печата е било скрепено писмо до коменданта на крепостта. Тук Петрунов открива и метално парче, за което има обосновани предположения, че е от ракиджийски казан от XI в., с което се оборват твърденията на бракята срби, че освен плескавицата, са открили и ракията през XVI в., и се потвърждават думите на класика:
„И ний сме дали нещо на светът,
на вси народи рàкия да пият…“
Днес крепостта „Лютица“ e обявена за археологически паметник.
По първоначална идея трябваше да продължим към Маджарово, за да видим какво правят лешоядите в Природозащитния център и към кромлеха при Долни Главанак. За съжаление, жегата ни беше „изпила“ и затова с абсолютно единодушие взехме решение да прекратим обиколката и да се върнем към Стара Загора. Трябва да има и необходени дестинации, към които да се стремим, нали?
Диви орхидеи
Пък и дивите орхидеи, които успяхме да видим и заснемем, са толкова невероятни, че ни се иска някой ден отново да ги навестим.
Вторият и третият ден от пътуването на Анжело из Родопите – първия ден стигнахме от Асеновата крепост до Тригард, а сега наред са Дяволското гърло и Дяволският мост. И още много други места. Приятно четене:
Из Родопите
ден втори и трети
Музей на мечката, Дяволското гърло, Буйновското ждрело, Ягодинската пещера, Орлово око, Дяволския мост, Чилингира, Кричим
Ден втори
Сутринта се отправихме към пещерата „Дяволското гърло“, която е отворена от 9 часа. Между хижата и пещерата се намира Музеят на мечката. Официалното работно време е от 10 часа, но в 9 беше отворен и използвахме възможността на влезем, за да не се връщаме по-късно. Експозицията е малка, но показва интересни факти от живота на мечките. Чрез интерактивни табла могат да се чуят звуците, които тези симпатични животни издават в различни ситуации, както и пулсът им при зимен сън. Тук участвахме в малка фотосесия за някакъв туристически справочник, но се разсеяхме и забравихме да попитаме за хонорара. В музея има печат, който поставиха на празно поле в книжката, тъй като той официално не фигурираше в нашия списък от забележителности.
Скелет на кафява мечка
Музеят се намира непосредствено до новостроящия се хотел с прекалено еклектична архитектура
Музей на мечката
адрес: BG-4825 Триград
GPS: 41.609242, 24.381385
раб. време: 10 – 18
цена: 2/1 лв
Следващата спирка беше
„Дяволското гърло“,
пропастна пещера, формирана вследствие пропадане на земните пластове. В миналото тя носи името „Ахорлакимето“ (турски), което буквално означава „клокотник“. Що се отнася до съвременното ѝ наименование, една от версиите е, че то произлиза от формата на изхода ѝ, наподобяващ дяволска глава. Повечето от нас обаче най-вероятно свързват името ѝ с вярването, че каквото влезе в нея, никога не излиза. Малцина са чували за събитията, които го доказват. През 1968 г., след обилни валежи, Триградската река повишава 25 пъти нивото си и завлича в пещерата всичко изпречило се на пътя й, в това число и около 300 кубика дървен материал, стифиран, подготвен за износ. След пещерата, където реката се появява отново, не излиза дори треска от тях.
В пещерата се влиза през изкуствено прокопан и укрепен тунел
Основната ѝ част е заета от голяма зала, в която се намира най-високият подземен водопад (общо в пещерата са 18) на Балканския полуостров. Пещерата се е получила от реката, падаща под земята от 42 м височина, образувайки огромна зала, наречена „Бучащата зала“. Дължината ѝ е 110 метра, ширината – 40 метра, а височината й достига до 35 метра. Това е най-голямата зала в българските пещери след входната зала на Деветашката пещера – в нея се твърди, че може да се побере катедралата „Св. Александър Невски“. Липсват образувания като сталактити, сталагмити или сталактони, защото пещерата е на възраст около 175 000 години, което я прави сравнително млада. Първият документиран опит за проникване в пещерата е направен през 1962 г. от Никола Корчев и Елена Пъдарева.
На близо 400 м от входа на „Дяволското гърло“ водите на подземната река се губят в сифон-галерия. През 1970 г. двама варненски водолази – Сияна Люцканова и Евстати Йовчев се гмуркат във водите на пещерата, но за съжаление никога повече не излизат живи на повърхността. Спасителните екипи установяват, че водолазите са имали въздух за още 2.5 часа, а аутопсията показва, че и двамата са получили инфаркт в един и същи момент. Преди 4 години от National Geographic правят опит да пуснат в сифона автоматични подводни камери. След 30-я метър камерите спират да предават…
Опитите продължават с оцветяване на водите, като по този начин експертите целят да разберат дали наистина от изхода извира същата река. Те с изненада установяват, че оцветената вода излиза, но чак след 2.5 часа. Така стигат до заключението, че водата преминава през изключително дълъг лабиринт, поне 30 км, в скалата. (Дали радиоизотоп не би могъл да помогне за това проучване?!)
Оттук Орфей слиза в царството на Хадес
Мястото, където Орфей заплакал за загубената си любима, т. нар. „Орфеево изворче“, е превърнато в олтар на любовта
В тази пещера зимува най-голямата в България и на Балканите колония на пещерен дългокрил прилеп, приблизително 80 000 бр.
Излиза се през естествения вход на пещерата, като за целта трябва да се изкачат 288 мокри и стръмни стъпала – приблизителната височина на 20-етажна сграда. За хората с лабилно здраве се предлага връщане през „цивилизования“ вход. Изходът е около 250 м по-нагоре от входа и по шосето трябва да се върнете към паркинга пред пещерата.
Температурата целогодишно е 8 °C, влажността е почти 100 %, затова плътните дрехи са задължителни. Снимането е разрешено, но размерите на пещерата са такива, че без професионална светлотехника резултатът е „мароци“.
Дали само свежият планински въздух и ниската температура ни помогнаха да изкачим тези 288 стъпала, без да се задъхаме? Невероятно! Не е първата пещера, която посещаваме. Ново усещане е желанието ни да бъдем там отново и отново.
Пещера „Дяволското гърло“
адрес: BG-4835 с. Триград
GPS: 41.61, 24.38 (41°36′36″, 24°22′48″)
тел.: +359890222515 (Солаков)
работно време: 9 – 17 (влиза се на всеки кръгъл час)
цена: 5/2 лв
След това се отправихме пак към
Буйновското ждрело,
за да успеем този път да влезем в
Ягодинската пещера,
която е разположена на 3 км. югозападно от село Ягодина, но е известна още и като „Имамова дупка“. Намира се на десния бряг на река Буйновска, която формира най-дългото и живописно ждрело в България – 9.5 километровото Буйновско ждрело. До пещерата се стига по шосето Девин-Доспат, като се завива вляво при стената на язовир Тешел. Пред пещерата има паркинг и ресторант. По туристическа пътека също може да се достигне до Ягодинската пещера – най-известната от пътеките е от с. Триград (Южнородопска пътека – 2:30 ч.). Ягодинската пещера е една от най-красивите и богати на образувания пещери. Има няколко етажа (3 до 5, според източника), като само най-ниският е благоустроен за масов туризъм. Този етаж е електрифициран, изградена е 1100 метрова пътека и са прокопани изкуствен вход и изход. Електрически лампи ефектно осветяват причудливи образувания: драперии, цевични сталактити, пещерни перли, „леопардовата кожа“, сталактони и много други. Някои от образуванията наподобяват Дядо Коледа, Снежанка и седемте джуджета, Дева Мария и Младенеца, Пижо и Пенда, акула, други носят имената “Полилея” (този “полилей” поне е неподвижен – пещерно образувание, няма как да се полюлява, но … пак чуваме за “полюлей”!), „Слона“, „Крокодила“. Интересно е да се види и т. н. „Новогодишна зала“ с украсената елха. Тук всяка година местният пещерен клуб посреща новата година. Елхата се сменя на всеки 4 години, тъй като ниската температура (6 °C) и високата влажност ѝ позволяват да се съхрани дълго. Тук стават и бракосъчетанията (вече над 250), под герба на страната, закачен на скалите. Досега няма регистрирани разводи, тъй като тази церемония любезно е предоставена на пещерняците от „Дяволското гърло“. Тук научихме нова подсказка (18+) как да различаваме сталакТити от сталагМити: Тати – отгоре, Мама – отдолу. Туристическата обиколка трае 45 минути – имайте го предвид, за да вземете подходящо облекло. Снимането е забранено (и се държи на забраната!), но на входа можете да закупите диск с професионални фотоси (5 лв). Излиза се през втория изкуствен тунел около 200 м по-нагоре. Оттук (200 м) можете да посетите друга пещера с възстановка на пещерно жилище (срещу допълнително заплащане). Да! Тук бяхме впечатлени от организацията и модела на мислене – персоналът предлага всички възможни услуги и атракции в региона, не рекламира само и единствено своята! Явно е надраснат страхът да не би някой друг да спечели от техния труд! Браво! Дай Боже, по-скоро да надживеем дребнавостта и сметкаджийството си!
В списъка „Сто национални туристически обекти“ е под № 89.
След това отидохме до село Ягодина. Оставихме колата на центъра и се отправихме към връх „Ушите“ („Св. Илия“). Има поне 4 варианта за достигане до него:
за най-скараните с ходенето – можете да наемете джип (10 лв./човек), който да ви закара до върха; отиване и връщане трае около 40 мин.;
тръгвате пеш по пътя на джиповете, започващ в източната част на селото; това е най-полегатият пешеходен маршрут, който трае около час и половина;
от двора на училището в северната част на селото завивате наляво към склона и през ливадите стигате до борова гора, след което продължавате по маркирана пътека в десния ѝ (северен) край; излизате на пътя от т. 2 при една беседка, около 500 м под върха; продължителност – един час;
когато стигнете до боровата гора завивате наляво пред нея и след това диагонално нагоре по склона – като кози по сипея! Ориентир са мачтите на GSM операторите на върха; продължителността е около 2 часа.
интересно скално образувание, формирано от природните стихии. Намира се в землището на село Борино, в местността „Хайдушки дол“. За да стигнете до него, на входа на село Борино завивате наляво по посока на село Чала. Преминавате край селското гробище (вляво), бетонов център (вдясно) и след преминаването през малко мостче стигате до полуработещо дървопреработвателно предприятие от ляво на пътя. Тук вече има указателна табела „Дяволския мост“. Разстоянието до феномена е около 2.5 км, като по-голямата част може да се премине с автомобил по утъпкан черен път. Вдясно, край реката има много места, подходящи за пикник.
Дяволски мост, 6764, България
За съжаление, първият километър от екопътеката представлява бунище за строителни и промишлени отпадъци. Явно този регион не е интересен за показни акции като „Да изчистим България за един ден!“ – на 140 км от София и търсещите сензации репортери.
Когато стигнете до изкуствен водопад, сте на половината на пътя.
До прогнило мостче може да се стигне с автомобил
Ние оставихме колата при охраната на предприятието и преминахме разстоянието до мостчето пеш. Останалият половин километър е път през гората. Всички по-стръмни участъци са били обезопасени с парапети, а по хлъзгавите зони е имало дървени подпори на стъпалата.
Това е част от Южнородопската екопътека, която свързва Триград с пещерите и „Дяволския мост“. Природните стихии са я разрушили в частта ѝ от Ягодинската пещера до тук и преминаването е невъзможно. Преди две седмици един норвежец се е „правил на мъж“ и е свършил в дерето със счупена ръка. В момента работници укрепват пътеката, изграждат наново наблюдателни площадки, кътчета за отмора, стъпала и парапети. Крайният срок е 15. септември, но хората се опасяваха, че може да се забавят заради проливните дъждове напоследък. Също така ни предупредиха, че в района обикаля мечка с две малки мечета и ни посъветваха да вдигаме шум при евентуална среща, за да я отпъдим. Тъй като щерката без усилия надкрещява корабна сирена и отпуска гласа си с повод и без повод, нямахме опасения за себе си. За мечката – няма гаранции!
“Дяволският мост” от една страна
…и от другата
Мостът е с дължина 8-10 м, ширина 2-3 м и височина близо 40 м. Името му идва от легендата, че по него може да премине само дявол. Според друго предание мостът е резултат на помирение на двама братя, дълги години спорили за бащини имоти и издигнали стени по между си. Близо до скалния феномен се намира и водопад. Двата обекта са включени в списъка на природните забележителности през 1995 година с цел тяхното опазване.
Отправихме се към последната планирана спирка – Кричим
Пътят от Девин до стената на яз. „Цанков камък“ е идеален – нов асфалт, маркировка, обработени ескарпи. Преминахме и през тунел с работещо осветление и вентилация, без течове. За момент загубихме представа – в Родопите ли се намираме или в Алпите! По-нататък също се прави „някакъв“ ремонт, по-скоро кърпеж, но не е същото!
Спряхме на чаша кафе на к-с „Чилингира“, на скален нос над язовир „Въча“. За разлика от обслужването, гледката към язовира е защеметяваща.
Черни лебеди във водите на язовир „Въча“
Комплекс „Чилингира“
адрес: BG-4800 Девин, яз. „Въча“
GPS: 41.9101, 24.4424
Следващата спирка, последна в програмата, трябваше да е
Кричим,
който се споменава за първи път в 1451 г., когато е записан като село в регистрацията на Филибе санджак (Пловдивски окръг). По заповед на султан Мехмед II, дадена на Чандарлъзаде Халил Хареттин Паша, внукът му – Халил Паша – очертал границите на селото, които били определени по имена на дървета и околни пътища. Споменават се имената: Ески Хисар (Стара крепост), Кова (кофа) юзу или юзлу и др.
Над двата бряга на река Въча, там където тя напуска „прегръдките“ на Родопите, са се издигали две взаимосвързани крепости, пазили подстъпите към планината. Първата се нарича Малко кале и е разположена на десния бряг на Въча, а втората – на левия и носи имената Кричим, Голямото кале и Иванковото кале.
Крепостта Кричим е строена през два периода – ранновизантийски (V-VІ век) и български (от времето на хан Крум). Разрушена е през ХV век, когато загубила стратегическото си значение. Запазени са стени с височина до 3 м, както и водохранилище (щерна). От крепостната стена се открива приказна гледка към град Кричим, който е под нозете ни, към Пловдивското поле.
През 1198 г. Кричимската крепост е превзета и възстановена от болярина Иванко (братовчед на цар Иван Асен I и негов убиец), който за кратко откъснал под свое управление почти цялата Родопска област. Още през същата година крепостта е превзета от византийския севастократор Георги Палеолог, който пада мъртъв, след като преодолява крепостната стена със стълба.
В околността на крепостта, на около 20 минути, върху голяма риолитова скала, обрасла отвсякъде с издънкова широколистна гора, е изсечен прочутият Асенов надпис, който гласи: „На този камък седя цар Асен, когато превзе Кричим“.
Смята се, че става въпрос за Цар Иван Асен II, който е завладял крепостта през 1230 г. и е имал обичай да ознаменува своите победоносни походи срещу византийците с надписи върху камък за вечни времена.
До крепостта се стига, като от градската черква „Св. Св. Козма и Дамян“ се поеме първо по път, а след това вдясно по стръмна пътека (GPS: 42.04, 24.46).
Забележителност в Кричим е мостът над р. Въча с изцяло западна метална конструкция, който е преместен от Сърбия по време на Първата световна война.
На 6 км преди града се намира Кричимски манастир „Св. Рождество Богородично” на брега на река Въча. По времето на Априлското въстание манастирът е разрушен, но в края на 19 в. е реставриран. За съжаление, не можахме да го посетим, тъй като заваля дъжд, а определеното за посетители време беше след повече от час. А не сме от хората, които искат и настояват да бъде направено изключение за скъпоценните им особи.
Другият обект, който беше предизвикал интереса ни, беше
Двореца,
чиято история започва от 1902 година, когато вековните дъбове от Кричимската кория привличат вниманието на Княз Фердинанд І. Гората, с лонгозен характер, предоставяща великолепни природни пейзажи с богата флора и фауна, е очаровала княза и той решил да създаде ловен парк. След изкупуването на околните земеделски земи и внасянето на елени лопатари, стопанството е заградено. През 1905 г. е построен ловен павилион, наречен „Австрийската къща“. Тя е първата в стопанство „Кричим”.
През 1903 година е оформен и малък, около 2 дка парк, който с годините се разширява и в момента големината му е около 300 декара. Още 1400 декара са гора, а 300 декара са стопанска част, от която изхранват животните в местността.
В парка могат да се забележат уникални растителни видове от цял свят: дървета на по повече от двеста години като бял бряст, бяла топола, различни видове магнолии, метасеквоя, лагерстремия, люляк, дори и бамбук. Най-голямото дърво е дъб, на повече от 500 години, чийто диаметър е над 2 метра.
Няколкото езера в парка изобилстват от животински видове, а на повърхността цъфтят и водни лилии.
Стада от елени лопатари се движат свободно из защитените местности. Княз Фердинанд първи е развъдил тези животни по българските земи именно в Кричим. Там живеят още муфлони, костенурки, лисици, както и различни защитени видове – жаба дървесница, малък тритон, черен щъркел, сива и бяла чапла.
Самият дворец е построен през 1937 г. по проект на арх. Севов и е с традиционна архитектура с белези от модернизма, вписващ се в средата с уютна декорация. Непокътната е по-голямата част от инвентара на двореца от самото му създаване. Той е на два етажа, като всеки е със застроена площ от 750 квадрата. Всичките му 55 стаи са с различни полилеи. А сервизите, килимите, подовата настилка, столовете, масите и по-голямата част от обзавеждането все още изглеждат като нови.
Две от най-значимите исторически събития, свързани с двореца: 1. Убийството на един от най-големите български държавници Александър Стамболийски е свързано с тогавашното царско имение в Кричим. Когато той научава, че се готви покушение срещу него, тръгва към Кричим, но по пътя е заловен и убит на 14 юни 1923 година.
2. В двореца Цар Борис III къса заповедта за депортиране на българските евреи в концентрационни лагери през 1943 година.
За съжаление никъде в мрежата не намерихме адрес и работно време, а само възторжени анотации с двугодишна давност от типа „Симеон Дянков ще отвори Двореца за гражданите…“. Но трябва да остане нещо и за следващия път, нали?
Когато преди месец посетихме района, много обекти останаха неразгледани. Тогава си обещахме да се върнем при първа възможност и да наваксаме пропуснатото. Този път планирахме екскурзията да е тридневна, като се надявахме по-спокойно да разгледаме всичко.
Първият ден щяхме да караме „по-лежерно“, защото тръгнахме веднага след като се върнах от работа, не бях спал над 30 часа и бях опасен и за себе си, и за другите шофьори по пътя. Планирахме да се настаним в х-л „Хармония“ в Пампорово, но се оказа, че за всички възможни дати хотелът е зает. След доста ровене в Мрежата решихме база да ни е хижа „Триградски скали“, на входа на село Триград. Тя се намира в Триградското ждрело, вляво на пътя Девин – Триград, на 1250 метра надморска височина. Представлява масивна триетажна сграда с капацитет 75 места в стаи с по 2, 3 или 4 легла. Всички стаи са със самостоятелен санитарен възел. Сградата е водоснабдена и електрифицирана, с централно отопление. Разполага с ресторант, паркинг, барбекю (само за настанените). Достъпът е удобен – само едно мостче я дели от пътя за Триград. Въпреки това ромонът на реката и редицата борове заглушават шума на преминаващите автомобили. Стаите са без „екстри“ като кабелна телевизия, спартански обзаведени, но чисти и удобни. Все пак това е хижа, а не 5-звезден хотел, а изненадата ни бяха отседнали за почивка/нощувка чехи и холандци. В ресторанта/столовата можете да консумирате собствена храна, като ползвате посуда от хижата, или да поръчате на ресторантски начала. Въпреки относително комерсиализирания район, цените са приемливи: прясно уловена в рибарника на с. Беден пъстърва - 5.50 лв (мнооого вкусна!), бира – 1.60 лв, пържени картофи със сирене – 1.80 лв и т. н. Поляната отпред е радост за нашите очи и възможност за децата да се потъркалят на воля по тревата.
Резервация може да се направи единствено по телефона. В Мрежата намерихме много телефонни номера за контакти, но единственият, на който ни отговориха беше 0896/715174. Използвах формата за връзка, без особена надежда, на bghotelite.com и най-неочаквано получих писмо, че след временни затруднения, „официалният“ телефон за резервации 0896/688360 вече е достъпен.
известна още като „Станимахос“ или „Петрич“. Средновековна крепост, намираща се 2-3 км южно от Асеновград, разположена върху висок скалист хребет в Родопите, на левия бряг на река Асеница.
Според археолозите, крепостта е съществувала там от времето на траките V-IV век пр. н. е., а по-късно е била обитавана и използвана и през римската и ранно-византийската епоха.
Първите писмени сведения за нея са в Устава на Бачковския манастир, където е наречена „укрепеното селище Петрич“. През Средновековието Асеновата крепост претърпява няколко строителни периода, като най-значителен е този от ХІІІ в., дело на цар Иван Асен ІІ, който я укрепва допълнително през 1231. Осемредов надпис на български език над входа на крепостта свидетелства за събитието:
„В лето 6739 (1231), индикт 4, от Бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и други страни постави Алекси севаста и изгради този град.“
Една от най-запазените и забележителни сгради в Асенова крепост е църквата „Света Богородица Петричка“ от XII-XIII век. Тя е двуетажна, кръстокуполна, еднокорабна, с широк притвор, над който се издига голяма четвъртита кула.
Бяхме идвали тук и преди, вкл. преди две години на средновековен панаир, но не бяхме сложили печат на книжката „100 НТО“ (№ 47).
Асенова крепост
адрес: Площад „Тракия“ 1, BG-4230 Асеновград
GPS: 41.986515, 24.873005
Следващата ни спирка бе
Бачковският манастир,
който е вторият по големина български манастир. Бачковската обител, се намира в долината на Чепеларската река (също така известна като река Чая), на около 10 километра южно от Асеновград. Манастирът е живописно ограден от хълмовете на Родопите и е един от най-посещаваните в България. Пътят от паркинга до манастирския комплекс се е превърнал в пазар с множество магазинчета, сергии и заведения, ограждащи пешеходната алея. Тук е изложено за продан буквално всичко, което расте или се произвежда в Родопите – редки билки, домашни сладка от диви плодове, козе и биволско кисело мляко и сирене, родопски вълнени одеала и какво ли още не.
Манастирът е основан през 1083 г. от византийския пълководец от грузински произход Григорий Бакуриани и неговия брат Абазий. За съжаление, само двуетажната костница, която се намира на около 300 метра от сегашния манастирски комплекс, се е запазила от самото основаване до наши дни. Костницата е уникален исторически обект, който си заслужава да се посети заради нейните старинни стенописи – едни от най-ценните произведения на православнaтa иконопис от XI-XII век. Манастирът е покровителстван от цар Иван Александър по време на Втората българска държава, за което свидетелства негово изображение в арките на притвора на костницата в знак на благодарност за приноса му при възстановяването на сградата. Като много други манастири по българските земи, и в Бачковската обител се помещава килийно училище (от XI век). Любопитен факт е, че след падането на България под турско робство в края на XIV век, патриарх Евтимий е изпратен в Бачковския манастир на заточение. Заточването му тук обаче, не го обезкуражава и патриархът заедно със своите ученици, развива активна религиозна и книжовна дейност зад стените на манастира.
Въпреки че Бачковският манастир оцелява след първоначалното нашествие на турските орди, по-късно последва съдбата на повечето други православни манастири по нашите земи и е ограбен и разрушен. Възобновен е към края на XV век, като трапезарията е реконструирана през 1601 г., а запазената и до днес църква „Света Богородица“ е завършена през 1604 г. Стенописите на трапезарията, изписани от неизвестен зограф през 1605 г., са забележителни със своята художествена стойност. В църквата също изобилстват красиви стенописи (според описанията, защото в момента са толкова почернели, че се виждат единствено някакви едва-едва очертани контури и тук-там по-светло петно!), но това, което най-вече привлича посетителите, е изключително ценната икона „Богородица Елеуса“, донесена от Грузия през 1310 г., за която се смята, че е чудотворна. Дълга опашка от богомолци, дошли тук, за да се помолят пред чудотворната икона на Богородица, обикновено се вие далеч пред входа на църквата.
Освен основната църква, комплексът включва два по-малки храма – „Св. Архангели“ (от XIII-XIV в.), намиращ се в северния двор до главната църква, и „Св. Никола“, строен в периода 1834-1837 г. Църквата „Св. Никола“, която се издига в южната част на вътрешния двор, впечатлява със запазените си стенописи от 1841 г., дело на ръката на известния майстор Захари Зограф (изрисувал и собствения си образ сред тях). В манастирския музей могат да се видят обредни предмети от различни периоди – църковна утвар, икони, книги, мечът на император Фридрих I Барбароса, султански ферман от 1452 г., дърворезбован кръст с миниатюри.
Бачковският манастир „Успение Богородично“ е ставропигиален, т. е. подчинен направо на Светия Синод. Сградите му разполагат с над 200 места за нощувка. За да стигнем до паркинга, отново минаваме през израсналото туристическо градче със сергии и заведения, предлагащи различни видове мед, билки, грънци, всякакви кичовити сувенири (къде ли ги няма вече!), кебапчета, бира, чалга…
Тук също можете да се получи печат № 47 от „100 НПО“ (в зависимост от версията на книжката), както и да се закупи сувенирна монета (4 лв).
Бачковски манастир
адрес: BG-4251 с. Бачково
GPS: 41.942177, 24.849766
След Нареченските бани пътят е в ремонт. Участъкът, според табелата, е дълъг 25 км. За съжаление, траповете за отводнителни шахти са без решетки, не са обозначени и съществува реална опасност от пропадане, докато се опитвате да избегнете движещите се с голяма скорост и по средата на платното насрещни автомобили. Единствените работници, които видяхме, бяха след Пампорово. Наистина не разбираме, защо в Холандия или в Германия, или в …по-цивилизования свят се прави еднокилометров работен участък „от – до“ (обозначен и обезопасен и за работещите, и за пътуващите) и тогава се преминава към следващия, а у нас не може така!
Следващата ни спирка беше в
Широка Лъка,
село с вековна история, а запазените възрожденски къщи го нареждат след най-красивите кътчета в страната ни. В селото има над 100 паметника на културата, което е и причината да бъде обявено за архитектурен и етнографски резерват. В списъка „Сто национални туристически обекти“ е под № 87.
Къщите му са накацали по стръмните калдъръмени улички, като повечето от тях са все още обитавани и добре поддържани. По-голямата част от къщите са големи и масивни, предимно двуетажни с каменни основи, а високи дувари от бял камък ги крият от любопитните погледи. Покривите са покрити с каменни плочи, а вътрешни дървени стълбища отвеждат до втория етаж. Тук забелязахме нещо, несрещано досега – една от ъгловите стаи на втория етаж „виси“ във въздуха, повдигната с гредоред. За съжаление не намерихме кой да ни даде обяснение за това.
Заради тежкото османско робство, архитектурата в региона е значително изменена, с цел да предлага на обитателите повече защита и сигурност. Затова в повечето къщи има скрити долапи и тайници, които да служат за убежище на семейството при нападение.
Етнографската музейна сбирка е разположена на третия етаж в една от най-забележителните възрожденски къщи на селото – Згуровския конак, като съдържа предмети от бита и културата на населението в региона. Работното време е всеки ден от 9 до 17, но е по-скоро пожелателно – след като се свързахме със служителка на изписаните на портата телефони, тя ни обясни, че сме попаднали на почивния ѝ ден и да потърсим някой друг да ни отвори…
Църквата „Успение на Света Богородица“ в село Широка лъка е с интересна история на градежа си – построена през 1834 г. само за 38 дни от Тодор Паламарчов. Отворена е за посетители всеки ден (без понеделник) от 10 до 18.
В църковния двор се намират старото килийно училище (вляво) и полуразрушеното по-ново класно училище
с. Широка лъка
адрес: BG-4840
GPS: 41.679590, 24.578569
Информационният център беше затворен и не можахме да сложим печат в книжката, затова не се бавихме и се отправихме към намиращото се на 6 км на юг село
Гела,
което е известно най-вече с Националното надсвирване с гайди (първите събота и неделя на август), Фолклорен ансамбъл „Манол Радичев”, спечелил много награди, и с кметицата си Калинка Драганова (вече покойница), дръзнала да поискала визи за англичаните, идващи да посетят селото й – като реципрочна мярка на некоректното поведение на Албиона.
Пътят е тесен, с много завои и намалена видимост. По шосето има доста нападали камъни. По-голямата част от него е с ограничение 20 км/ч, което май-май не се спазва много.
На 20 юли (Илинден) се провежда събор на параклиса „Св. Илия“. До 17 часа околните баири се огласяха от родопските песни и гайди и живия оркестър.
На селото е кръстен носът Гела на остров Ливингстън в Антарктика.
Има две основни легенди, свързани с историята на местността и селото. Първата е, че това е родното място на Орфей и оттук той е слязъл да търси Евридика в пещерата „Дяволското гърло“.
Втората легенда е свързана с края на Второто българско царство. Тя гласи, че след заточението си в Бачковския манастир, патриарх Евтимий е бил погребан на скришно място в местния манастир, опожарен и сринат със земята през 17. век. В началото на 20. век местните хора решават да построят църква на мястото на манастира („Св. Троица“) и попадат на гроб, в който е погребан православен архиерей – в седнала поза, със златна огърлица и скиптър, увенчан с две змийски глави. Старите хора казват, че родителите им са виждали скиптъра, преди да изчезне. Разкопките до църквата показват наистина гроб, в който може да се седи, но празен. Твърдението, че това е патриарх Евтимий, произтича от факта, че последният български патриарх не е погребан на мястото на заточението си, което е едва на 20 километра от Гела. А покойникът, намерен в гроба, според местните, е носел отличителните знаци на патриарсите.
Основните забележителности, които искахме да посетим, бяха
тракийската крепост „Градище“ и ранновизантийската базилика.
Крепостта се намира в местността „Градището“, на около 3.5 км югозападно от селото. Тя е разположена на скален рид с ориентация североизток-югозапад, северно от връх „Шилестата чука“. Надморската височина на тракийската крепост е около 1850 м. До днес не е известна друга тракийска крепост, разположена толкова високо и проучена археологически. Строителите на „Градището“ са използвали природните дадености, гарантиращи труден достъп и съответно лесна отбрана на крепостта. Ролята на източна стена играе скалната 150 метрова пропаст. Крепостна стена е била изградена по северния, западния и южния склон на рида. Предполага се, че е обхващала терен с площ около 3 дка, с приблизително елипсовидна форма с дължина около 110 м и максимална ширина 45 м. По своята площ, тракийската крепост „Градище” е най-голямата в Родопите и е сред най-големите крепости, строени въобще във високите части на планината, но при добро желание може да се видят само тези останки:
Останки от крепостната стена
Продължителността на прехода до крепоста „Градище“ е около 3 ч в двете посоки, но на нас ни отне повече. Още на влизане в селото, при чешмата с лика на Калинка Драганова трябва да направите остър десен завой. След стотина метра остатъците от асфалт свършват и трябва да се движите по планински път, който градира от отвратителен до ужасен. Препоръката ми е да оставите колата някъде тук, тъй като по-нагоре пътят е толкова тесен, че обръщането или паркирането са най-меко казано проблематични. Маркировката към крепостта не е добра. Правилото е при всяко разклонение да държите ляво и нагоре. Най-добре е да следвате сравнително добре разположените табели за параклиса „Св. Марина“ (синя пътека).
Параклисът „Св. Марина“ (който първоначално възприехме като някаква стопанска постройка)
Малко след „Св. Марина“ следва заветната табела „Градище – 250 м“. Само дето никой не е обяснил, че това на практика е разстоянието по вертикал! В подножието на баира има утъпкан коловоз и инстинктивно тръгнахме по него. Грешка! Трябва директно нагоре – по стръмното!
Някоя добра душа се е постарала да укаже вярната посока!
По пътеката през гората в най-стръмната част са направени стъпала и парапети от валки, улесняващи преодоляването на хлъзгавия труден участък. Пред самата крепост има информационна табела на български и английски език. Отделен въпрос е, че ако нямате орлово зрение, ще трябва да нагазите в къпини и коприва, за да я прочетете, а комарите, чието спокойствие е нарушено, хапят като кучета дори през дрехите.
От скалите гледката е страхотна. Жена ми се похендри на един зъбер над пропастта да снима. Ако се беше изсипала долу, като нищо щеше да повреди фотоапарата. После се оказа, че аз съм бил виновен, защото съм ѝ показал пейзажа. Естествено!
Раннохристиянската базилика от 5-6 век се намира в селото, близо до църквата „Св. Троица“. Тя е била част от голям комплекс, свързан с християнизацията на местните тракийски племена – беси. Размерите й са внушителни - 30 х 15 м, с допълнителни анекси. Добре е обозначена с табели. За разлика от много други упражнения на тема „реставрация“, тя е оставена в реалното си състояние, като е направена само запечатка на основите и са поставени многобройни информационни табели. Може би това е и благодарение на спонсорите от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия. Под „Св. Троица“ има останки на втори храм – а по-долу – останки от жилищни постройки и некропол.
Раннохристиянската базилика
Селото е отправна точка и за посещение на пещерата „Ледницата“, която се намира на 7.5 км западно от селото, сред стара букова гора, близо до хижа „Ледницата“. Пещерата е част от карстовата местност „Злостен“, обявена за природна забележителност. Тя не е благоустроена и не е пригодена за масови посещения, затова пътят до нея, както и входът й не са добре маркирани. Пещерата е дълбока 242 и дълга 1525 метра, но за посещение (и то само с придружители – квалифицирани пещерняци) са достъпни около 100 м. Представлява комплекс от редуващи се галерии, пропасти, прагове, малки зали и др. Входът й е тесен (преминава се лазейки), но предверието е голямо и прилича на олтар с висок таван. Оттук по естествени стъпала се слиза на около 7 м до „голямата площадка“. Има малки тераски, украсени с прозрачни куполи – големи сталактити и сталагмити от лед, откъдето идва и името на пещерата.
4710 Гела, България
с. Гела
адрес: BG-4710
GPS: 41.644195, 24.573591
Заедно с разотиващите се съборяни се върнахме обратно към с. Широка лъка и отново спряхме на информационния център – срещу чешмата с гайдаря.
Отново беше затворен, но от близкия магазин притича жена и подпечата книжката. Не правихме разследване дали е по съвместителство и продавачка в магазина, или просто е отишла да напазарува в работно време. Следващата ни спирка трябваше да е
скалeн феномен „Момата“,
който се намира на около 1 км северозападно от село Широка лъка, на около 100 м от пътя за Девин. Той е създаден в резултат на ерозията и дейността на природните сили. Името, което местните хора са дали на високата 6 м скала, идва от причудливата форма, която природата е изваяла – стройна женска фигура с хурка в ръка.
За скалния феномен народът е създал и легенда, която гласи, че това е красавицата Каня (Калинка в друга версия), която се е превърнала в камък, за да не предаде вяра и чест на похитителите османци.
Скален феномен „Момата“
адрес: BG-4840 Широка лъка
GPS: 41.688695, 24.569213
Внезапно рукналия дъжд (в планина сме все пак!) и неудобното за спиране място ни попречиха да се покатерим през гората до основите на скалата и да снимаме. Задоволихме се с гледката от колата и продължихме към
Триградско ждрело,
което със своя 7-километров пролом се нарежда на трето място по дължина в България, като преди него са Буйновското и Трънското. Надморската височина на клисурата е между 950 и 1500 м. Началото на ждрелото започва от понорната пещера „Дяволското гърло“. В началото Триградското ждрело е широко 200-300 метра, но в по-северните си части се стеснява до близо 100 метра. Най-внушителната част на ждрелото са първите 2-3 км. Там почти отвесните скали са осеяни от цепнатини, арки и пещерни отвори, а в пукнатините са израсли ели и смърчове. В тази част е открита и Харамийската пещера, която не е благоустроена и електрифицирана. До входа на пещерата води пътечка, започваща от паркинга при „Дяволското гърло“ – 10 минути изкачване през борова гора. Пещерата има два входа – по-точно вход и изход – две различни пещери, които са обединени от пропаст. Входът е труднодостъпен – достига се след изкачване на 20-метрова отвесна стена. Следва наклонен възходящ участък, обезопасен с метално въже. В пещерата са открити останки от първобитни хора. Техни макети, разположени в естествено осветената при входа част, са една от атракциите в Харамийската пещера. Организират се посещения единствено с водач пещерняк и със съответната екипировка.
Голям интерес за учените представляват растителният и животинският свят на Триградското ждрело. Наред с широко разпространени растения флората е представена от много редки видове като Родопския Силивряк (друго негово наименование е Орфеево цвете), Родопска ръж и други, а фауната – от отровни паяци, живеещи навътре в пещерите, чието обитание е единствено за България. Триградското ждрело е обявено за природна забележителност през 1963 година и е в списъка на 100 национални туристически обекта под № 88 (в хижа „Триградски скали”).
Триградското ждрело свършва на 1.5 км от
с. Триград,
разположено на 1240 м надморска височина в Западните Родопи, почти до границата ни с Гърция. Множество археологически находки показват, че селището е възникнало в дълбока древност. В околностите са открити пещерни жилища и тракийски селища. Предполага се, че името на селото произлиза от факта, че преди на това място са съществували три по-малки села.
Тук от 2003 година в началото на август се провежда фестивалът „Орфически мистерии“. В селото се почитат празниците „Предой“ (ритуално издояване на овцете след Гергьовден) и „Среде лято“ (почит на Слънцето). В района расте т. нар. „Мурсалски чай“, който бил много добър за „мъжко можене“. Ех, да имаше чай и за „женско искане“!
с. Триград
адрес: BG-4835
GPS: 41.5999985, 24.3829994
Настанихме се в хижата, хапнахме набързо и по леглата. Отдавна не ни се беше случвало да си легнем в 21:30, сред пълна тишина и спокойствие.
Седмицата на България по повод обявяването на Независимостта ще завършим с второ пътуване на Анжело из Източните Родопи. При първото, освен другото, той ни разказа за Дяволския мост край Ардино, а днес ще ни заведе и до пещерата Утробата.
Приятно четене:
Из Източните Родопи
второ пътуване (12-13.08.2013)
Утробата
Решихме да избягаме още веднъж от напечения бетон и праха на града и да се разхладим из дебрите на Източните Родопи. Общата дължина на маршрута (по километраж) е около 350 км + около 50 км грешни насоки от GPS-а, затворени пътища и т. н. Допълнителни 20 км е пешеходната част по труден, силно пресечен терен. Посочените по-долу разстояния и времетраене са взети от Google Maps и имат по-скоро ориентировъчни стойности. Предварително бях описал през кои населени места трябва да минем, тъй като на GPS-а не може да се разчита на 100 %, но въпреки това във всяко селище трябваше да спираме и питаме за пътя – указателни табели няма или са толкова ръждясали, че не могат да се прочетат. Вероятно има по-кратки или по-леки маршрути, но нашият, добър или лош, е описан по-долу. На много места пътищата са тесни, де факто с едно платно, местните шофьори карат без включени фарове, така че изненадите дебнат след всеки завой. Някои от GPS-координатите са взети от навигацията на колата, а други – от мобилния ми телефон, затова се различават по формат.
Ден първи
1. Стара Загора – Крепост „Сарлъка“, с. Долно Черковище
Стара Загора – Хасково – Манастир – Малево – Книжовник – Жълти бряг – Стамболово – Пътниково – Воденци – Маджари – Долно поле – Долно Черковище
Разстояние: 112 км
Време: около 1 час 42 мин
Крепост „Сарлъка“ (B)
с. Долно Черковище
По данни от мрежата „Сарлъка“ (или „Хисарлъка“) е крепост, чийто останки се намират на половин километър северно от село Долно Черковище. Била е построена върху левия бряг на река Арда върху скалист връх, наречен „Св. Илия“.
Крепостта е била с площ 1 дка, с форма на трапец и дебелина на стените около 2 метра, изградени от ломен камък, слепен с бял хоросан. Мястото, върху което е изградена крепостта, има силен наклон на север. Стени са изградени от запад, север и частично от изток. Другата част от източната и южната страни са защитени от почти 30 метрови скали.
От „Сарлъка“ е останала само част от югозападната стена с височина 3 метра и личат основите на кула с размери 5х5 метра.
В Долно Черковище набързо бе свикан местният „парламент“ пред хоремага и, с помощта на доброволци-преводачи от местен на български (език), се стигна до консенсус, че в близост до селото няма връх „Свети Илия“ или каквато и да било крепост. Друго противоречие бе, че ако крепостта е на север от селото, което е на север от Арда, то няма как да е построена на южния бряг на реката. Явно повечето „автори“ на туристическа информация копипействат без никакъв критичен анализ. Но все пак местните хора споменаха за информационен център “надолу по пътя, преди малкото мостче”…
2. с. Долно Черковище – Тракийски скални гробници, с. Пчелари
Тръгнахме към Пчелари и след поредна грешка в навигацията излязохме на моста на Арда.
Мост на Арда (Кантон „Д. Черковище“)
Разстояние: 10,2 км
Време: около 11 мин
GPS: 41.616427, 25.727020
На отсрещния брег на реката видяхме следи от стар градеж, вероятно търсената крепост… Може и да е на 500 м от моста, но… във всеки случай не по хоризонтала!
Крепост „Сарлъка“?
Тракийски скални гробници (C)
Разстояние: 750 м
Време: около 1 мин
GPS: 41.618203, 25.719425 (паркинг)
Между Долно Черковище и Пчелари са открити множество тракийски скални гробници, датиращи от ранножелязната епоха (II-I хил. пр. Хр.). Такива има в местностите „Кован кая“, „Ак кая“, „Кара ин“, „Мал казан“, „Ходжас“ и др.
Малко след потеглянето ни от моста стигнахме до паркинг с указателна табела за тракийски гробници. На другият бряг на малката рекичка е интерактивна изложба на защитената зона „Мост Арда“.(Това ще да е “информационния център”, за който ни казаха в селото.) За съжаление не можахме да я посетим – дали защото беше понеделник, заради обедна почивка, отпуск или др. причина, можем само да гадаем – работно време няма, на доста от информационните табели „мечката е отвързана“.
Около паркинга и сградата на изложбата има няколко табели за тракийски гробници и погребални ниши. Пътеката е непроходима, за посоката може само да се гадае. Всичко е обрасло с къпинак, драки, шипки… Определено не е подходящо за къси панталони и голи гърбове. Единствените живинки са гущери, костенурки и пернати.
Посещението на крепостта „Моняк“ беше съвсем инцидентно – след Жинзифово изведнъж изскочи табела „Широко поле – 1 км“ и, о, чудо! - кафява табела „Крепост „Моняк“ - 3 км“. Явно, грижата на държавата е била “изпълнена”, защото по-нататък „официални“ табели вече нямаше. В селото питахме за крепостта и тръгнахме по нещо, което в ранното си детство е било асфалтов път. На влизане в селото има У-образен завой, който води към центъра. Трябва да се направи почти обратен завой и по другата греда на У-то (ул. „Росица“) да се продължи нагоре. Стигнахме до нещо като паркинг, с нещо като информационен център (затворен) и ръждясала, на вид ръчно изработена табелка, която ни информира, че крепостта (пак!) е на 3 км. След още няколко километра по макадама стигнахме до нова табелка, сочеща към гората – пак 3 км!
Оставяме колата на сянка под боровете и тръгваме по чакълест път към баира. След около километър виждаме импровизирана маркировка по клоните на дърветата и тръгваме по нея. След два часа лутане в задушаващата жега стигаме до извода, че маркировката е всъщност импровизирано трасе на off-road ентусиасти. Издрапваме обратно и докато жените си поемат дъх, решавам в изблик на самоубийствен инат да проверя накъде води пътят. Ясно ми е, че ще стигна до някой ретранслатор, но все пак тръгвам. След километър – не мога да повярвам на очите си – табела, 1:1 повтаряща тази пред “информационния“ център. Последно усилие и сме горе! Гледката заслужава всички мъки! Средновековната крепост „Моняк” („Монек”, „Мнеакос”) е една от най-големите и високо разположени крепости в Родопите, със защитена площ над 50 дка. Тук е бил разположен военен гарнизон, а в крепостта населението от селищата по поречието на р. Арда е намирало убежище по време на военни действия. „Моняк“ е свързана и с похода на кръстоносците от 1206 г. Тук се състоял баронският съвет, който поставя на трона Хенри (Анри), след смъртта на Бодуен Константинополски (Балдуин Фландърски). Имала е голямо стратегическо значение, защото е пазела прохода „Железни врата“ и подстъпите на средновековния град, разположен около манастира „Свети Йоан Предтеча”. Било е невъзможно враг да достигне подстъпите на върха, без да бъде видян от жителите и защитниците на крепостта. Мнеакос е била толкова непревземаема, добре укрепена и със силен гарнизон, че не се е предала на войските на цар Михаил II Асен. Тя е била единствената крепост в областта Ахридос, която българският владетел не е успял да покори по време на похода му за отвоюване на района от ръцете на византийците през 1254 година. През 1343 година непрестъпното укрепление все пак пада под мечовете на наемническата орда на Омур бей.
Входът на крепоста (белият правоъгълник вероятно някога е бил табела…)
Изглед към язовира и въжения мост
Вече след края на екскурзията поисках да прочета повече за крепостта и попаднах на пътеписи, в които се казва, че пътеката е добре маркирана. Факт е, че около 2004 г. по линия на програмата за трансгранично сътрудничество Гърция дава пари за реставрирането на туристически обекти в Хасковска и Кърджалийска области. Оттогава нищо не е пипнато, нищо не се поддържа и както споменах и по-горе, на много от оцелелите табели „мечката е отвързана”.
На връщане, вече в късния следобед, логично завиваме наляво, за да слезем към с. Седловина и Кърджали. И пак „греда“ – и според gps-а, и според Google Maps има връзка между пътищата. Е, да, ама след 2 км стигнахме до купчина чакъл в средата на пътя, с пораснало почти двуметрово борче върху нея… „Пътят“, т.е. асфалтът след още 3-4 м свършва и трябваше да се върнем до Широко поле.
4. с. Широко поле – Хижа „Боровица“
Широко поле – Седловина – Кърджали – Срединка – Енчец – Зелениково – Бленика – Пеньово – Дъждовница – Пъдарци – х. „Боровица“
Скалите край с. Дъждовница (E)
Разстояние: 23,5 км
Време: около 34 мин
GPS: 41° 41’ 13.18”, 25° 17’ 21.11”
Те са впечатляващ скален комплекс, намиращ се вдясно от пътя, на около 500 м след село Дъждовница. Разположен е по стръмните склонове на Костинското дере (Големият костински дол), малко преди вливането му в яз. „Кърджали“. Нишите са изсечени върху открояващи се монолитни скали, сред които има множество оригинални форми на изветряне, наподобяващи исполински фигури. Впечатляват със своя брой и недостъпните места, в които са изсечени. Допуска се, че са с култово предназначение.
Мястото е изключително живописно, оттук нататък по пътя има множество благоустроени чешми с място за отдих, барбекю, детски площадки и др.
Хижа „Боровица“ се намира почти на брега на яз. „Кърджали“. Представлява масивна триетажна сграда с капацитет 50 места с етажни санитарни възли и бани. Сградата е водоснабдена и електрифицирана, с централно отопление. Пътят до хижата е асфалтиран, има паркинг. Има кухня, в която можете да поръчате аламинути или (евентуално) да приготвите своя храна. Обзавеждането е спартанско (луксозно за края на 80-те) – русенски кревати, обща баня и тоалетна на етажа.
Гледката към язовира е великолепна. Може да съчетаете пикник, палатки, риболов, разходки или по-дълги преходи. Ако планирате посещение в края на седмицата, задължително е да се обадите по-рано – обикновено хижата е заета от рибарски компании.
Язовир „Кърджали“ от терасата на хижата. Залезът позлатява скалите.
Алтернативни места за нощувка, които не ни отклоняват много от маршрута, са:
Хотелът разполага с 12 легла на втория етаж и една двойна стая на първия. Има също обзаведена баня и тоалетна, кухня за местни турски специалитети, хладилник, интернет. Работи целогодишно, детска площадка за игра, спортна площадка, паркинг, на разположение на гостите са водачи за региона.
Настаняване: 14 нормални и 2 допълнителни легла. Всички стаи са климатизирани, с телевизор със сателитни програми и мини бар, механа с 20 места, външен бар, открит басейн, паркинг, красива гледка към язовира и Родопите, позволени са домашни любимци.
Ден втори
1. Хижа „Боровица“ – Крепост „Патмос“
Крепост „Патмос“
Време: около 120 мин
GPS: 41° 41′ 0.79″, 25° 13′ 34.41″
Крепостта „Патмос“ се намира на скалист полуостров на брега на р. Боровица. Тази крепост е по-голяма от крепостта „Кривус“ при село Башево, и най-вероятно е била построена през X век.
“Един път стомна за вода, втори път…” – този път поговорката се обърна в наша полза. Вече два пъти не оставаше време за този обект, но сега успяхме!
Срещу 10 лв. хижарят организира транспорт с лодка през ръкава на язовира. На отсрещния бряг ориентир е вилата на проф. Огнян Сапарев. Всичко по нея, както и за намиращите се вляво стопански постройки, е пренесено с лодки и понтони – камък по камък. Крепоста се намира точно на запад от вилата, но за да се качите на билото, трябва да тръгнете по вдясно, на около 200 – 300 м. След като стигнете седловината, тръгвате през драките наляво. Маркировка и указателни табели няма. От крепостта са останали част от стените и основите на голяма трикорабна църква.
Нещо като църква, нещо като замък, “нещо като нищо на света”!
Основите на трикорабна църква
Теоретично съществува вариант до крепостта да се стигне по суша, като при с. Ненково се премине реката и след това се върви по брега на язовира, но предвид липсата на пътища и пресечения терен това би отнело много време и усилия.
2. Хижа „Боровица“ – с. Ненково
Скален комплекс, с. Ненково (G)
Разстояние: 6,7 км
Време: около 7 мин
GPS: 41° 44’ 21.16”, 25° 13’ 00.87”
Нишите са изсечени върху венеца от масивни пясъчни скали, намиращи се на запад от с. Ненково.
Забелязват се от асфалтовия път, минаващ по отсрещния бряг на реката. Наоколо има и други изсичания (жлебове, жертвеници и др.). В района са регистрирани гробница и некропол. До селото се достига по въжен мост над реката.
Скалният комплекс е непосредствено зад селото
3. с. Ненково – Тракийско светилище „Утробата“
Средновековен мост, с. Ненково (H)
Разстояние: 700 м
Време: около 1 мин
GPS: 41° 44’ 00.42”, 25° 13’ 11.49”
Мостът е изграден на р. Боровица, един от големите притоци на р. Арда. Реката е 50-тина метра широка и вероятно много пълноводна през зимата, но сега едва тече тънка струйка.
Мостът следва архитектурната традиция за времето си. Подобно на Дяволския мост той е асиметричен, с пет свода с различна големина. Пътното платно е било дълго 58 м. Част от моста е разрушена от буйните води на реката. В единия край е дострояван, но след повторно разрушаване в другия край вече е неизползваем за превозни средства. Местните жители са хвърлили няколко талпи в края и вероятно прекарват добитъка по него.
Останки от минала слава
Тракийско светилище „Утробата/Вулвата“ (I)
Разстояние: 4,6 км
Време: около 5 мин
GPS: 41° 41’ 56.48”, 25° 14’ 11.62” (паркинг)
GPS: 41° 42’ 16.76”, 25° 14’ 47.08”
58, 6690 Комунига, България
На пътя има по-широко място (необозначен паркинг), където може да се спре и табела. Оттук почва пътеката към пещерата. Има спорадична маркировка (бяло-жълто-червено) и указателни табели. Указания за оставащо време, разстояние няма. Някой болен мозък е решил да направи табелите от фурнировани плоскости, които са се надули от влагата и са нечетими. Единствената читава табела е долу и тя е направена от учениците в с. Ненково. Останалите може би са изглеждали прекрасно в кабинентни условия, когато е трябвало да се „усвоят едни пари“, но не и на терена. По пътя нагоре има три хубави беседки и няколко пейки. Ако не закачате стършелите, които си градят питите в беседките, и те няма да ви закачат. Носете си шапки и вода. Много вода!
Табелата на учениците е най-читава
Стършелите се чувстват комфортно на тавана на беседката
Според информация от мрежата до горе може да се стигне за около 40 минути. Вероятно е възможно за някого, който има квалификация „планинска коза II разряд“, но не и за застаряващ индивид с наднормено тегло, който напоследък е изгубил тренинга си по планинските пътеки. На нас ни трябваше около час и половина в едната посока. Ако планирате изкачване, постарайте се да е колкото може по-рано сутрин. В противен случай жегата ще ви съсипе. Всъщност ние почнахме изкачването предния ден, стигнахме до първата беседка, но като получихме информация от слизащ турист колко ни остава, решихме че времената на битов героизъм са отминали и е редно да отложим изкачването.
Пещерата се появява изведнъж
След като мернете от пътеката пещерата, стигате до зидан каменен заслон с барбекю и прекрасна гледка към долината. От него по маркировката стигате до едва капеща чешма. Стигнахте ли? А сега се върнете – това не е вашата пътека! Застанете на гърба на заслона и погледнете на северозапад. Вдигнете глава! Още малко! Видяхте ли табелката? След 5-10 мин стигате до подножието на пещерата. По чуродясала стълба трябва да се качите около 3-4 метра по-нагоре, защото там е входът на „Утробата“. Стъпвайте в краищата на стъпалата, не по средата!
Заслонът
Ще трябва да се качите по стълбата
Пещерата представлява естествен хоризонтален процеп в скалата, дълбок 22 метра, който е бил допълнително изсечен от човешка ръка. Височината на дупката е 3 метра, а ширината – около 2,50 м. Вътре прониква достатъчно светлина. Цялата пещера е оформена буквално като женски полов орган и отговаря напълно на описаните от Александър Фол пещери-утроби. В далечината на дупката има издълбан олтар висок около 1,30 м, който е с формата на малките срамни устни. В центъра му е направена малка дупка, дълбока около 10 см и широка 5 см, която е изсечена леко настрани. Видяното дава основание на Николай Овчаров да прецени, че пещерата е тракийски храм от ХI-Х в. пр. Хр.
Според информация от мрежата точно в 12 ч всеки ден пада слънчев лъч, като при нарастването си светлинното петно добива формата на фалос. Който е публикувал това не е уточнил дали това е по лятното или зимното време и за кой ден на годината. Ние бяхме точно в 12 ч. на 14 август в пещерата и лъчът беше на повече от 10 метра от дъното, като се местеше със скорост 4 пръста/5 мин.
В дъното на пещерата има стършели, така че не се приближавайте много!
Светилището
Слънчев лъч трябва да „оплоди“ „Утробата“
4. “Утробата” – Църква „Успение Богородично“, с. Узунджово
Идеята беше да скъсим малко пътя и да минем след Дъждовница край Скална глава, Севдалина, Чилик и Черна скала, но поради пресечения терен разходът на колата се увеличи прекомерно, а най-близката бензиностанция е в Кърджали.
Църква „Успение Богородично“ (J)
с. Узунджово
Разстояние: 78,8 км
Време: около 1 час 21 мин
GPS: 41° 57’ 38.82”, 25° 39’ 12.95”
Църквата „Успение Богородично“ в село Узунджово е най-голямата селска църква в България. Църквата е била превърната в джамия през 1593 г. по време на османското владичество и е преустроена отново в християнска църква в началото на XX век. Тези промени в предназначението на сградата придават на църквата специфична визия, съчетавайки елементи от християнството и исляма.
Църквата
През 2007 г. община Хасково извършва основна реставрация на храма, при която са възстановявани икони и стенописи. Прозорците са украсени с витражи, изобразяващи сцени от живота на Дева Мария. Добавен е нов иконостас, дело на тревненският майстор Уста Дарин Божков.
При реставрацията са открити два надписа на арабски език с религиозно-философска тематика, които все още не са точно датирани.
Надписите
5. с. Узунджово – Тракийска гробница, с. Александрово
Приемат се групови посещения и в понеделник с предварителна заявка.
Цени за посещение:
за ученици, студенти и пенсионери – 2 лв.
за всички останали – 4 лв.
за беседа от екскурзовод – 6 лв.
За деца до 7 години входът е безплатен.
През декември 2000 г. в могилата „Рошавата чука” до с. Александрово екип от археолози, ръководен от д-р Георги Китов (1943-2008), прави едно от най-значимите открития в българската археология.
Прониквайки през направения от иманярите отвор, учените попадат в тракийска гробница от IV в. пр. Хр. с невероятно добре запазени стенописи. Още първия оглед показва, че художествената украса е уникална, без паралел сред откритите до сега съоръжения от подобен тип. Впечатляваща е и архитектурата на гробницата, която по своите размери си съперничи с най-монументалните такива по нашите земи. Могилата се намира в непосредствена близост до селото и се откроява на фона на околността като красиво възвишение. Височината на могилния насип е около 15 м‚ а диаметърът му надхвърля 70 м. От източната му периферия започва коридор с дължина повече от четиринадесет метра, който преминава последователно в правоъгълно и кръгло помещение.
Постройката е играла ролята на хероон (храм-мавзолей). Малката височина на коридора и двата входа е налагала посетителят да мине през тях ниско приведен, озовавайки се в свят от цветове и фигури, растителни и геометрични мотиви, изображения на пешаци и конници, домашни и диви животни. Те са изпълнени неочаквано реалистично, имат изключителна научна, художествена и изворова стойност, и въздействат по неподражаем начин.
В свастиките на фриза ясно си личат стилизирани изображения на звездното знаме на Европейския съюз и компаса на НАТО. Което показва, че траките са имали прозрения за европейското и северноатлантическото бъдеще на България, което обяснява от своя страна защо са изчезнали своевременно.
От Узунджово – по съвета на местен чичко – минахме край бившото ТКЗС и по разбит междуселски път се отправихме към Александрово. След няколко километра през трапищата стигнахме до изкопа на магистрала „Марица” и се наложи да се върнем. „Истинският“ път е от Узунджово към Димитровград, а след това вдясно. Гробницата се вижда отдалеч и се намира след селото, по посока на Симеоновград. Благодарение на дарение на японското правителство районът е благоустроен, построена е масивна сграда с две крила – едното приютява гробницата, а другото – нейна реплика, достъпна за туристите. В помещенията снимките са забранени!
6. с. Александрово – Стара Загора
Александрово – Воден – Черногорово – Димитровград – Стара Загора
Разстояние: 60,6 км
Време: около 54 мин
Смятахме да разгледаме и крепостта „Констанция” край Симеоновград, но натрупаната умора и напредналото време ни принудиха да отложим посещението за друг път.
Днес Анжело ще ни поведе на една обиколка из Източните Родопи – ще видим доста интересни места (между другото – напълно непосещавани от редакцията, демек – от мене ), като освен другото е предвиден и Дяволския мост.
Приятно четене:
Из Източните Родопи
първо пътуване
Дяволския мост
16-17.07.2013
След като сме обиколили почти цяла Европа, осъзнахме че не познаваме достатъчно добре собствената си страна. Тази двудневна екскурзия е естествено продължение на проведеното преди две години пътуване из Източните Родопи, когато загубихме много време при крепостта „Кривус“ и района около Ардино остана необходен. Общата дължина на маршрута (по километраж) е около 350 км + около 50 км грешни насоки от GPS-а, затворени пътища и т. н. Допълнителни 20 – 25 км е пешеходната част. Посочените по-долу разстояния и времетраене са взети от Google Maps и имат по-скоро ориентировъчна стойност.
Ден първи
През този ден пътувахме основно с автомобил, тъй като всички дестинации са на практика достъпни по шосе.
гр. Стара Загора – с. Каснаково
Разстояние: 66,0 км
Време: около 58 мин
Древнотракийско светилище на Афродита и нимфите (С)
с. Каснаково, общ. Димитровград
GPS: 42.005472; 25.501455
Преди Хасково завихме по посока на Поповица, след което се отклонихме вдясно. В центъра на селото има табела, сочеща надясно, после още веднъж надясно, през моста и след 2 км достигнахме до малък паркинг. Табелите са силно избелели – оглеждаме се за всичко, което напомня кафяв цвят! На 50 м по постлана с плочи пътека стигаме до информационния център, който работи от 9 до 17 часа. Всъщност това е без значение, защото информационни материали няма, останали са само някакви листовки на гръцки. Обектът е рехабилитиран по програма ФАР през 2007 г., а след това пари вече нямало. Миналата година се срутила покривната конструкция над вилата, нямало кой да ремонтира и разчисти, така че само светилището може да се посети. До него по пътечката са около 100 м.
Древното тракийско светилище на нимфите е от около II – III в. на върха на култов център, създаден около карстов минерален извор. Представлявало е голям комплекс, включващ много сгради и амфитеатър.
Изворът
Според един от запазените надписи, то е построено от тракийски ветеран от римската армия и неговата съпруга в чест на водните нимфи и Афродита. Местните жители смятат, че водите на извора са с лечебни свойства.
Надписът
Светилището на нимфите край Каснаково е най-добре запазеното тракийско светилище в България. През 1968 година е обявено официално за паметник на културата от национално значение.
От паркинга по изровен път може да се стигне горе и с кола. Построена е беседка и място за барбекю, има възможност за отдих.
Беседката
Антична тракийска вила
През 2007 година, е разкрита вилата на богатия тракийски земевладелец. Досега по българските земи е откривана само една подобна сграда, богато украсена с мрамор – вила „Армира“ до Ивайловград.
Античната сграда е частично проучена и са разкрити 6 помещения с обща площ 250 кв.м. Стените са били облицовани с различно оцветени големи мраморни плочи – бели, сиви, зелени, розови. Имало е многоцветни стенописи над мраморните цокли на стените – също като къщите в Помпей, както и мозайки по пода, които за съжаление са намерени натрошени. Както вече споменах, не можете да посетите вилата в този момент.
2. с. Каснаково – Битката при Клокотница, с. Клокотница
Пътувайки към и от Каснаково минаваме през Клокотница. Край пътя има бронзов барелеф, поставен в чест на един от най-великите български царе – Иван Асен Втори. Този паметник е съвсем близо до мястото, където българският цар извоюва на 9 март 1230 година победа над многочислената византийска войска, предвождана от епирския владетел Теодор Комнин.
Паметникът не представлява нищо особено, така че не спряхме дори за снимка.
3. с. Клокотница – Къща-музей „Чорбаджи Паскалевата къща“, гр. Хасково
Разстояние: 13,4 км
Време: около 17 мин
Къща-музей „Чорбаджи Паскалевата къща“ (D)
Адрес: ул. „Братя Минчеви“ 9, град Хасково
GPS: 41.93433401; 25.54502070
През оградата се вижда, че е правена реставрация
Чорбаджи Паскал е бил влиятелен и богат търговец, който е участвал в управлението на Хасково по време на българското Възраждане. Къщата му, датираща от това време, е истински архитектурен шедьовър и е една от забележителностите на град Хасково. Тя е двуетажна, асиметрична и притежава отлично функционално разпределение; понастоящем е превърната в етнографски музей, където могат да се видят експозиции, свързани с бита на хасковлии по онова време – според информацията от Мрежата…
За съжаление през оградата се вижда, че реставрация е правена, но навсякъде е оключено. Лепенки с Дисни-герои по стъклата на втория етаж в ъгловата част навеждат на мисълта за детски център… Няма информация дали в момента е музей, дали работи, работно време и пр.
Информация?
4. Къща-музей – Статуя „Света Богородица“, гр. Хасково
Разстояние: 2,0 км
Време: около 4 мин
Статуя „Света Богородица“ (E)
гр. Хасково
ул. „Панорама” х ул. „Заря“ х ул. „Граничар“
GPS: 41.92842358; 25.55403829
Дева Мария
Статуята на Светата Богородица е открита на 8 септември 2003 година. Включена в Книгата на Световните рекорди „Гинес“ (издание 2004 г.) като най-високата статуя на Дева Мария с Младенеца в света.
Първата ни асоциация е със „Саграда Фамилия“ – голямо, грозно… и безмислено. Посещението влиза в категория “Отчитане на дейност”.
Пред статуята има малък безплатен паркинг, където можете да оставите колата, ако не ви се плаща 1 лв./час на 500 м по-долу.
Друго мято за паркиране е
Kaufland
бул. „Съединение“ 44, 6300 Хасково
GPS: 41.930156; 25.566019
От Статуята по стълбичките слязохме към центъра (10 мин), където посетихме
Регионален исторически музей Хасково
Адрес: пл. „Свобода“ 19, гр. Хасково
GPS:41.93235861; 25.55778265
Цена: 2 лв./1 лв. за възрастен/дете (за етнографската сбирка)
Музеят притежава етнографска сбирка с около 15 000 предмета – народни носии, тъкани, накити, оръжия, селскостопански, занаятчийски и музикални инструменти, домакинска посуда, ритуални предмети и много други. Служителката, която ни придружи, разказва забавно, увлекателно за нравите, обичаите и бита на дедите, изчерпателно отговаря на всевъзможни въпроси, след като е събудила интерес и у децата, и у възрастните. Археологическата сбирка не сме посещавали.
5. гр. Хасково – Тюрбе на Осман баба, с. Текето
Разстояние: 15,7 км
Време: около 18 мин
Тюрбе на Осман баба (F)
с. Текето
GPS: 41.856927; 25.466947
GPS-ът ми не познава много добре България, затова се опита да ни прекара през с. Гълъбец. Решихме да не рискуваме по изровения кърски път и се върнахме 15-тина км до с. Конуш.
С много питане („С питане и до Текето се стига“) разбрахме, че когато идвате от Хасково и влезете в Конуш, трябва да се оглеждате за мелницата на Пилев вляво и бензиностанция вдясно. Току преди бензиностанцията е пътят за с. Тракиец. Тръгвате по него и след като минете бившото ТКЗС на Тракиец, вляво се появява първата табела за Текето (1 км, вляво). На влизане в селото вдясно има желязна ограда, зад която се вижда нещо като затворен комплекс. Табели няма. Стигате до плъзгащата се врата на имота, ако е затворена си я отваряте и влизате зад оградата.
Теке (от турски – tekke) e мюсюлманска монашеска общност, манастир, обикновено ритуален комплекс от сгради, в който централното място е седмоъгълна сграда – Тюрбе, обикновено гробница/мавзолей (най-често символично) на светец.
В това тюрбе е разположен гробът на алевийския светец Осман баба (1389-1479). То е издигнато около 1507 година, при управлението на султан Баязид II (1481-1512). Тюрбето представлява седмоъгълна каменна сграда с правоъгълно преддверие. Има височина 11 м и диаметър на купола 7,2 м. Изградено от квадри бял пясъчник, с мраморен портал. Според Евлия Челеби през 17 век тюрбето е в центъра на по-голям култов комплекс (теке), който днес не е запазен.
През 1970 година е обявено за паметник на културата от местно значение, а през 1976 година е реставрирано.
Към комплекса има изградена кланница за жертвените агнета, пекарни, фурни и навес за около 300 души, паркинг, както и малък хотел построен в архитектурен стил съобразен със святото за алиенската духовност място.
Според официалната версия Осман Баба е бил велик пълководец, Лъв на вярата, изклал много неверници. Според изследователя Димчо Аладжов, той е бил местен светец, водач на бедна овчарска общност (джемаат).
Ето и превод на надгробния паметник:
„КРАСИВ КРАЙ!
Ако всевишният пожелае и изпълни страната с благоволения, това ще бъде извор за Осман Баба. Намирайки благоволение във вътрешността на страната Румелия, той израсна и се създаде в нея. Той пое пътя на всички достойни старци. Като водач на Джемаат, той в необятната, като море божия благодат беше пазач от тъга и печал (неяснота поради изтриване). Излязъл от Хърсан през седемстотин и деветдесетата (1389 г.), той подава ръка на раята в Румелия да бъде молитствуван от молящите се. В осемстотин осемдесет и трета (1479 г.) се пресели във вечност на този Осман Баба.”
На празника на светеца Осман баба край текето се организира традиционното мае (вид събор). Идват поклонници от цял свят да се молят и правят курбан за здраве, за сбъднати и преживени щастливи мигове или за да се пречистят от отминали лоши случаи. На курбана се канят приятели, роднини, комшии, случайно дошли на святото място и други хора. Традицията е – нищо да не се взима от святото място, а само да се донася. Всички дарове остават за текето. Затова и гробът на Осман баба в централната зала на текето е винаги отрупан с дарове.
В целия комплекс не се вижда жива душа. Врата на сградата пред малкия паркинг в отворена, влизате през предверието с два нара, застлани с губери и сте във вътрешния двор. В тюрбето не се влиза с обувки!
Тюрбето
Предверието
Гробът
По пътечка през гората, обозначена със саморъчно направени табелки, се стига до жертвения камък. По клоните на дърветата висят парчета от дрехи и броеници, оставени от поклонниците като дар за здраве. Ако след 50-ина метра не видите нова табелка, значи сте се объркали в плетеницата от пътечки и трябва да се върнете и да потърсите отново.
Следвайте стрелките
Жертвеникът
6. с. Текето – Тракийско светилище и крепост в местност „Карабурун“
Разстояние: 91,9 км
Време: около 1 час 40 мин
Тракийско светилище и крепост в местност „Карабурун“ (G)
с. Стояново
GPS: 41.574762; 25.034227
Край село Стояново са открити следи от ранна култова дейност от периода на късната бронзова епоха. Светилището се намира на връх Карабурун (от турски „Черен нос“) с височина 1027 м., който е разположен на вододела между реките Малка Арда и Арда, малко преди двете реки да се влеят една в друга. От местността има страхотна гледка към почти целите Средни и Източни Родопи. Поради стратегическото разположение на това място през V-VI в. е била изградена ранновизантийска крепост, от която в момента има разкрити части от основи на каменен строеж и стени.
След като минете през Ардино, трябва да продължите към Смолян. Табели за Стояново няма. Следите за табели вдясно за Баните, Петково, Давидково. Преминавате по един мост („Стоянов мост“) и продължавате нагоре. Когато стигнете до разклон, на който табелата сочи към Паспал вляво (4 км), продължавате вдясно. Най-после виждате стръмен тесен път вдясно и първата табела „Стояново 1 км“. Ако го подминете стигате до нова табела „Стояново 1 км“. Предполагам, че първият път е за качване, а вторият – за слизане (няма никакви указания!), защото, макар и асфалтирани и в добро състояние, пътчетата са толкова тесни, че две коли не могат да се разминат. Шотландия на Балканите!
Селото се състои от две махали, свързани с черен път (около 2 км). Изглежда сюрреалистично – като декор на постапокалиптичен филм. Лудият Макс би бил в стихията си. Почти всички къщи са разрушени, стърчат само каменните дувари. Две-три от къщите изглеждат що-годе обитаеми. Единствената живинка, мярнала се пред погледите ни, беше някаква стотинагодишна бабичка. Само шумът на резачки в надолу в гората издава, че тук все пак живеят хора. А, и плакатите на ДПС от последните избори.
От селото гледката към речната долина е зашеметяваща. Табели за светилището и крепостта няма.Не можахме да ги открием и посетим, но въпреки това разходката си струваше!
Повечето къщи са срутени
Стоянов мост. Аз бих построил крепостта на хълма вляво (извън кадър)
Най-добре е да позвъните директно на управителя – от другите телефони така или иначе пак към този номер ще ви пренасочат за резервация.
Хотелът е приличен, намира се на централна улица между Общината и автогарата, но след 22 ч. движението утихва. Стаите са чисти, има кафе автомат във фоайето. От рецепцията на приемливи цени може да се закупят бира и безалкохолни напитки.
Механата на хотела не работи, но вечеряхме в ресторанта на комплекс „Перла“ (5-7 мин пеша) и останахме много доволни. Вкусно и евтино, бързо и любезно обслужване.
Ден втори
За днешния ден са предвидени повече от 20 км пешеходни маршрути.
8. хотел – Тракийско светилище „Орловите скали“
Разстояние: 4 км
Време: около 1 час (пеша)
Тракийско светилище „Орловите скали“ (I)
GPS: 41.566624; 25.146625
Това тракийско светилище се намира в местността „Орлови скали“ („Картал кая“), на около 4 км южно от град Ардино. Култовият комплекс датира от VI-IV век пр. Хр. и се е използвал за ритуали и погребения. Представлява голяма скала, в която са изсечени около 90 трапецовидни ниши. Преполага се, че в тях са се полагали глинени съдове и плочки, свързани с култ към починалите. Под скалите има следи от уреди, жертвеници и други древни съоръжения.
Почти до светилището води път, но ние решихме да се „разкършим“ по планинските пътечки. От хотела, след глътка кафе, тръгваме нагоре към историческия музей на Ардино, после продължихме по ул. „Чинари“, като се стремяхме да следваме главния път. След края на града асфалтът изчезва, пътят се ремонтира в момента и може би ще стига до самите скали. Всъщност работниците ни казаха точно това, но ни предупредиха, че по пътеката е много по-кратко. Тя започва от беседка на високото над разклонението на пътя. Тук вече се появяват първите табелки, а последните неколкостотин метра на стръмния терен са добре укрепени и маркирани. Личи си, че е правено не за пари, а „на ползу роду“ – с грижа и любов! На скалите в момента работят доброволци-алпинисти, които ги почистват от закрепилите се по тях мъхове, клони и дори поникнали млади дървета. Подготвена е и площадка, където вероятно ще бъде построена беседка.
Пътеката е добре маркирана и укрепена
Орловите скали
Алпинисти работят по почистването на скалите
Някой ден навярно ще има беседка
Тракийска крепост „Калето“ в местност „Орлови скали“
GPS: 41.562353; 25.153148
Руините от крепост „Калето“ се намират на около 500 метра от тракийското светилище. В наши дни от нея е останало много малко и е трудно да бъде забелязана, но крепостта е била разположена на височината преди да се стигне до нишите на светилището.
По кътя към „Орловите скали“ видяхме струпани камъни, вероятно останки от крепоста, но нямаше никаква маркировка и не спирахме да изледваме дали това наистина е така.
След закуска с местния специалитет „Къпана баница“ се качихме на колата и продължихме със следващия етап.
9. Ардино – с. Дядовци
Разстояние: 5,7 км
Време: около 16 мин
Дяволския мост (K)
с. Дядовци
GPS: 41.62063978; 25.11416674 (паркинг)
GPS: 41.620864; 25.114678 (мост)
На 10 км. от Ардино се намира „Дяволският мост“ (турското му име е „Шейтан Кюпрю“). Той е построен в началото на XV век в живописен тесен пролом над река Арда. В онези времена оттук е минавал път, свързващ района на Тракийската низина с Беломорието. Изграден е от местен камък. Дължината му е 56 м., а широчината – 3,5 м. Централният му свод достига височина 11,50 м.
Мостът е изграден по средновековната архитектурна традиция, има три свода и няколко преливника. Срещу течението са дозирани вълноломи. Малък парапет, висок около 50 см (първоначално е бил около 20 см но след реконструкцията на моста през 1993 година е надграден), предпазва преминаващите по моста.
През 2003 г. регионът е обявен за „Природна забележителност“.
Дяволски мост, 6764, България
До моста води маркиран път и еко-пътека от село Дядовци. След като влезете в селото продължавате направо, следвайки табелите. Стигате до импровизиран паркинг. Там се налага да оставите колата, тъй като в момента се разширява и обновява (де факто се прави наново) съществуващият път, работят тежки машини и преминаването с кола е невъзможно. В интерес на истината, по трасето видяхме коли, но те вероятно са преминали много рано сутринта или предната вечер. По проект, след завършване на пътя, трябва да се стига с кола на 2 км от моста.
От сега съществуващия импровизиран паркинг ви очакват около 6 км ободряваща разходка по пресечен терен сред прахоляка на строителните работи.
Мостът изниква изведнъж след последния завой. В момента строителна бригада го е опасала със скелета и изчуква и заздравява фугите. На пясъчната коса под моста няколко младежи са намерили място и са разпънали палатки. До моста има солиден навес с чешма и огнище, подходящ за дъ-ъ-ълги вечери на чист въздух.
Мостът се появява внезапно
И най-солидните съоръжения трябва да се поддържат
Реката е пълна с риба, а става и за къпане
Не видяхме Дявола, но и тази „кобра“ е добър пазач
Може да се намери приложение дори на стара гума от трактор
10. с. Дядовци – „Каменната сватба“
Разстояние: 42,7 км
Време: около 1 час 5 мин
Природен феномен “Каменната сватба” (L)
с. Зимзелен
GPS: 41.654833; 25.399323 (паркинг)
Според една от най-разпространените легенди: „Красив, строен младеж се влюбил в девойка от съседното село. Пленен от кръшната снага и пламенните сини очи на момичето, момъкът залинял от копнеж по нея. Разбрал бащата за мъката на сина си и отишъл в селото да я откупи за снаха. Вдигнали голяма сватба. Взели момата от нейното село и сред музика и веселие тръгнали към Зимзелен.
Изневиделица се извила вихрушка и повдигнала яшмака (булото) на булката. Видял свекърът лицето на девойката и онемял пред красотата й, а после пригладил брада и скверни мисли нахлули в душата му.
Възмутена от греховните помисли, природата майка вкаменила шествието, за да предотврати тяхното осъществяване.“
От Кърджали към с. Зимзелен се минава покрай болницата. След 3-4 км на разклона не се поема по лявата отбивка за селото, а се продължава направо към с. Панчево. След 200 – 300 м има малка отбивка с възможност за паркиране и табела „Каменна сватба 350 м“. Тръгвате нагоре по пътеката и където тя се разклонява поемате по дясното отклонение – към дерето. От другата страна на дерето, след около 200 на върха на хълма се намира каменната сватба.
), като освен другото е предвиден и Дяволския мост. 
