Tag Archives: съд на ес

Съд на ЕС: Свобода на приемането и препредаването на телевизионни програми

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

Стана известно решението на Съда на ЕС по дело C‑622/17 Baltic Media Alliance Ltd. срещу Lietuvos radijo ir televizijos komisija.

Делото е по преюдициално запитване на Окръжен административен съд Вилнюс, Литва относно тълкуването на Директива 2010/13/ЕС, Директива за аудиовизуалните медийни услуги, в рамките на спор между Baltic Media Alliance Ltd. и Lietuvos radijo ir televizijos komisija (Комисия за радио и телевизия на Литва). Регулаторът е наложил ограничение на свободата на препредаване и е задължил временно доставчиците да разпространяват програма NTV Mir Lithuania само в платени пакети. За заключението на ГА – тук.

Литовският медиен регулатор LRTK налага на кабелни и интернет доставчиците да разпространяват телевизионната програма NTV Mir Lithuania само в платени пакети – защото в програмата е било включено предаване „Ypatingas įvykis. Tyrimas“ („Специално събитие — разследване“), подбуждащо към ненавист, основана на националност.

Лицензията за програмата е издадена в Обединеното кралство на дружеството ВМА. Дружеството иска отмяна на решението на регулатора, защото се ограничава препредаването на програма от друга държава от ЕС. Съдът спира производството и поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Приложим ли е член 3, параграфи 1 и 2 от [Директива 2010/13] само в случаите, когато държава членка на приемане възнамерява да преустанови излъчване или препредаване на телевизионни програми, или е приложим и в случаите, когато държава членка на приемане предприема и други мерки с цел да ограничи по друг начин свободното приемане и препредаване на аудио-визуални медийни услуги?

2) Трябва ли съображение 8 и член 3, параграфи 1 и 2 от [Директива 2010/13] да се тълкуват в смисъл, че не допускат държава членка на приемане — ако установи, че в програма, препредавана или разпространявана по интернет от територията на държава — членка на Европейския съюз, е оповестена, предадена и разгласена информация по член 6 от Директива 2010/13 — да приеме, без да са изпълнени условията по член 3, параграф 2 от посочената директива, решение като предвиденото в литовския закон – да наложи на излъчващите оператори, осъществяващи дейността си на територията на държавата членка на приемане, и на другите лица, които доставят услуги за разпространение на телевизионни програми по интернет, временно задължение да разпространяват или да препредават по интернет въпросната програма само в пакети от телевизионни програми, разпространявани срещу допълнително заплащане?“.

Решението

BMA, което е адресатът на обсъжданите в главното производство мерки, е доставчик на медийни услуги, който е установен в различна от Република Литва държава членка, а именно Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, и попада в обхвата на Директива 2010/13.

Член 3, параграф 2 от Директивата дава възможност на държавите членки временно да дерогират член 3, параграф 1 (свобода на препредаване) при спазване на определени материални и процесуални условия.

BMA поддържа, че тази разпоредба се отнася до всяко ограничаване на свободата на приемане и препредаване на телевизионни програми от страна на приемащата държава членка, а регулаторът смята, че посочената разпоредба обхваща само случаите на пълно преустановяване.

Съдът напомня, че контролът за прилагането на приложимото към аудиовизуалните медийни услуги право на държавата членка по произход и за спазването на разпоредбите на Директива 89/552, изменена с Директива 97/36, е възложен само на държавата членка, от която се доставят услугите – право на държавата по произход.

Но Директива 2010/13 допуска прилагането на национална правна уредба, която като цяло има цел от общ интерес, без обаче да установява последващ контрол върху телевизионните програми

От решение от 9 юли 1997 г., De Agostini и TV-Shop (C‑34/95—C‑36/95, EU:C:1997:344), следва, че национална мярка, която има цел от общ интерес и урежда някои аспекти на излъчването или разпространението на аудиовизуални медийни услуги, не попада под действието на член 3, параграфи 1 и 2 от Директива 2010/13, освен ако не установява последващ контрол върху телевизионните програми в допълнение към контрола, който е длъжна да осъществява държавата членка на излъчване. 74

Решението на регулатора е прието по съображението, че едно от предаванията, излъчвани по канала NTV Mir Lithuania, е съдържало невярна информация — подбуждаща към основана на националността враждебност и ненавист към балтийските страни — за колаборацията на литовците и латвийците по време на Холокоста и за уж националистката и неонацистка вътрешна политика на балтийските страни, която представлявала заплаха за живеещото на територията на тези страни руско национално малцинство. Според CLRT предаването е било специално насочено към рускоговорящото малцинство в Литва и чрез различни пропагандни техники е целяло да окаже негативно и провокативно влияние върху мнението на тази обществена група за вътрешната и външната политика на Република Литва, Република Естония и Република Латвия, да задълбочи разделението и поляризацията на обществото и да сложи ударението върху създаваното от западните страни напрежение в района на Източна Европа и ролята на жертва на Руската федерация. 79

Мярката на регулатора има цел от обществен ред.

Освен това регулаторът не преустановява, нито забранява препредаването на програмата на литовска територия- програмата може законно да се излъчва на тази територия, а литовските потребители все още могат да я гледат, стига да се абонират за платен пакет. 81

Ето защо подобна мярка не попада под действието на член 3, параграфи 1 и 2 от Директива 2010/13. Вторият въпрос не се разглежда.

Под действието на член 3, параграфи 1 и 2 от Директива 2010/13/ЕС не попада приета от държава членка мярка от обществен ред, която се изразява в задължаване на доставчиците на медийни услуги, чиито програми са насочени към територията на тази държава членка, и на другите лица, които доставят на потребителите в тази държава членка услуги за излъчване в интернет на телевизионни канали или програми, в продължение на 12 месеца да не излъчват или да не препредават определен телевизионен канал от друга държава членка на територията на първата държава членка, освен като част от платени пакети, без обаче да създава пречки за препредаването в тесен смисъл на телевизионните програми на този канал на територията на въпросната първа държава членка.

Съд на ЕС: Skype e доставчик на електронна съобщителна услуга

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

Стана известно решението на Съда на ЕС по дело C‑142/18 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Cour d’appel de Bruxelles (Белгия) в рамките на производство по дело Skype Communications Sàrl срещу Institut belge des services postaux et des télécommunications (IBPT).

Фактите

Запитването е отправено в рамките на спор между Skype Communications Sàrl и Institut belge des services postaux et des télécommunications (IBPT) (Белгийски институт за пощенски услуги и далекосъобщения) относно решението на последния да наложи административна глоба на дружеството за това, че предоставя електронна съобщителна услуга, без предварително да е направило изискваното уведомление. Спорът е дали услугата е в уведомителен режим.

Дружеството Skype Communications е разработчик на софтуер за комуникация, наречен Skype, позволяващ на ползвателя, който го е инсталирал на компютър, таблет или смартфон, да ползва услуга за гласова телефония и телеконферентна връзка между две и повече устройства. SkypeOut е функция, добавена към софтуера Skype, която позволява на ползвателя да извършва телефонни повиквания от терминал към фиксирана или мобилна телефонна линия, като използва Internet Protocol (IP) (интернет протокол), и по-специално технологията, известна като „Voice over IP“ (VoIP) (интернет телефония). За разлика от това SkypeOut не позволява входящи телефонни повиквания от ползватели на белгийски телефонни номера.

За използването на SkypeOut се изисква в техническо отношение интернет връзка, предоставена от доставчик на интернет услуги и участието на доставчици на далекосъобщителни услуги, които са получили надлежно разрешение да пренасят и терминират повиквания към обществена комутируема телефонна мрежа (ОКТМ), с които Skype Communications е сключило споразумения и които получават от него възнаграждение за участието си под формата на такса за терминиране (fixed termination rate (FTR) или mobile termination rate (MTR).

IBPT отправя покана към Skype Communications да го уведоми за своите услуги, но Skype Communications отговаря, че не предоставя електронни съобщителни услуги според определението им в Рамковата директива.

По този повод Съдът изяснява правната природа на услугата, предоставяна от Skype.

Преюдициалните въпроси:

Сour d’appel de Bruxelles решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Трябва ли определението за електронна съобщителна услуга, установено в член 2, буква в) от [Рамковата директива] да се разбира в смисъл, че услуга за интернет телефония, предоставена чрез софтуер, който се терминира в обществена комутируема аналогова телефонна мрежа, към фиксиран или мобилен номер от национален номерационен план (съответстващ на препоръка E.164), трябва да се квалифицира като електронна съобщителна услуга, независимо че услугата за достъп до интернет, посредством която ползвателят получава достъп до посочената услуга за интернет телефония, сама по себе си вече е електронна съобщителна услуга, но при положение че доставчикът на софтуера предоставя тази услуга срещу възнаграждение и сключва договори с доставчици на далекосъобщителни услуги, които са надлежно упълномощени да пренасят и да терминират повиквания към обществена комутируема аналогова телефонна мрежа и които позволяват терминирането на повикванията към фиксирани или мобилни номера от национален номерационен план?

2) При утвърдителен отговор на първия въпрос, същият ли би бил този отговор, ако се вземе предвид фактът, че функцията на софтуера, която позволява гласовото повикване, е само една от неговите функции и той може да се използва и без нея?

3) При утвърдителен отговор на [първия и втория въпрос,] същият ли би бил отговорът на първия въпрос, ако се вземе предвид фактът, че доставчикът на услугата предвижда в общите си условия, че не носи отговорност спрямо крайния клиент за преноса на сигналите?

4) При утвърдителен отговор на [първия, втория и третия въпрос,] същият ли би бил отговорът на първия въпрос, ако се вземе предвид фактът, че предоставената услуга отговаря и на определението за „услуга на информационното общество?“.

Съдът

Дали предоставянето от разработчика на софтуер на функция, предлагаща услуга VoIP, която позволява на ползвателя да прави повикване от терминал до фиксиран или мобилен номер от национален номерационен план чрез ОКТМ на държава членка, трябва да бъде квалифицирано като „електронна съобщителна услуга“?

Понятието „електронна съобщителна услуга“ е определено въз основа на положителни и отрицателни условия в член 2, буква в) от Рамковата директива.

25 Член 2, буква в) от Рамковата директива определя, първо, електронната съобщителна услуга като „услуга, осигурявана обикновено срещу заплащане, която се състои изцяло или главно в пренасянето на сигнали по електронни съобщителни мрежи, включително далекосъобщителни услуги и предавателни услуги в мрежи, използвани за разпръскване“.

26 В същата разпоредба се уточнява, второ, че понятието „електронна съобщителна услуга“ изключва, от една страна, „услугите, осигуряващи или упражняващи редакторски контрол върху съдържанието, предавано посредством електронни съобщителни мрежи и услуги“, и не включва, от друга страна, „услуги на информационното общество, както е определено в член 1 от [Директива 98/34], които не се състоят изцяло или главно в пренасянето на сигнали по електронни съобщителни мрежи“.

27 В това отношение в съображение 5 от Рамковата директива се посочва по-специално, че конвергенцията на далекосъобщенията, медиите и информационните технологии налага необходимостта всички преносни мрежи и услуги да бъдат обхванати от единна регулаторна рамка и че при установяването на тази рамка е необходимо да бъде отделено регулирането на преноса от регулирането на съдържанието.

28 Както Съдът вече е отбелязал, различните директиви, съставляващи новата регулаторна рамка за електронни съобщителни услуги, и по-специално Рамковата директива и Директива 2002/77, въвеждат ясно разграничение между създаването на съдържание, за което е необходима редакционна отговорност, и преноса на съдържание, който не включва никаква редакционна отговорност, като за съдържанието и преноса му се прилагат отделни правни уредби, които преследват характерни за тях цели (вж. в този смисъл решения от 7 ноември 2013 г., UPC Nederland, C‑518/11, EU:C:2013:709, т. 41 и от 30 април 2014 г., UPC DTH, C‑475/12, EU:C:2014:285, т. 36).

29 Съдът е приел също, че за да попада в обхвата на понятието „електронна съобщителна услуга“, услугата трябва да включва пренасянето на сигнали с уточнението, че обстоятелството, че пренасянето на сигнала се осъществява посредством инфраструктура, която не принадлежи на доставчика на услугата, е без значение за квалификацията на естеството на услугата, тъй като в това отношение е от значение единствено фактът, че доставчикът е отговорен спрямо крайните ползватели за пренасянето на сигнала, което осигурява на последните предоставянето на услугата, за която са се абонирали (решение от 30 април 2014 г., UPC DTH, C‑475/12, EU:C:2014:285, т. 43).

30 В случая от акта за преюдициалното запитване и от представените пред Съда писмени становища е видно, че Skype Communications, което е разработчик на софтуера Skype, предлага допълнителна функция към посочения софтуер (SkypeOut), която позволява на ползвателя да прави повикване от свързан с интернет терминал, например компютър, смартфон или таблет, към фиксиран или мобилен номер по ОКТМ, като използва IP, и по-конкретно техниката VoIP.

31 Безспорно е, че Skype Communications предлага услугата VoIP в Белгия и че получава възнаграждение от нейните ползватели, тъй като използването на SkypeOut е обусловено от предплащане или от абонамент.

32 Няма съмнение също, че използването на SkypeOut изисква участието на доставчици на далекосъобщителни услуги, които са получили разрешение да пренасят и терминират повиквания към фиксирани или мобилни номера чрез ОКТМ, и че за тази цел Skype Communications сключва споразумения с тези доставчици, на които плаща възнаграждение под формата на тарифи за терминиране на повикване до фиксиран номер (fixed termination rate (FTR) или тарифи за терминиране на повикване до мобилен номер mobile termination rate (MTR).

33 От това следва, от една страна, че функцията SkypeOut се състои главно в пренасянето на гласови сигнали от ползвателя, който прави повикването, до този, който го получава, по електронни съобщителни мрежи, а именно първо по интернет, а след това по ОКТМ, и от друга страна, че Skype Communications поема отговорност към ползвателите на функцията SkypeOut, които са абонирани за услугата или са предплатили използването ѝ, за пренасянето на гласови сигнали по ОКТМ по смисъла на решението от 30 април 2014 г., UPC DTH (C‑475/12, EU:C:2014:285, т. 43).

34 Всъщност, макар да е вярно, че в техническо отношение пренасянето на гласовите повиквания чрез SkypeOut се извършва практически, на първо място, от ДИУ по интернет в рамките на първи сегмент, като се започва от интернет връзката на ползвателя, който прави повикването, и се стига до шлюза за взаимно свързване (Gateway) между интернет и ОКТМ, и на второ място, от доставчиците на далекосъобщителни услуги по ОКТМ в рамките на втори сегмент, като се започва от този шлюз за взаимно свързване и се стига до мобилната или стационарната точка на свързване на ползвателя, който получава повикването, това пренасяне се извършва въз основа на споразуменията между Skype Communications и посочените доставчици на далекосъобщителни услуги и не може да се осъществи без сключването на такива споразумения.

35 Чрез сключването на споразумения за взаимно свързване с доставчиците на далекосъобщителни услуги по ОКТМ Skype Communications прави технически възможно пренасянето на сигнали от интернет мрежата към ОКТМ и в крайна сметка гарантира на своите клиенти и абонати услугата VoIP, която предлага с функцията SkypeOut на софтуера си Skype.

36 Различните данни, посочени от запитващата юрисдикция в четирите ѝ въпроса, не могат да поставят под съмнение квалификацията на функцията SkypeOut като „електронна съобщителна услуга“ по смисъла на член 2, буква в) от Рамковата директива.

46 Обстоятелството, че предоставяната чрез SkypeOut услуга VoIP попада и в обхвата на понятието „услуга на информационното общество“ по смисъла на Директива 98/34, съвсем не означава, че тя не може да се квалифицира като „електронна съобщителна услуга“.

48 „Услуга на информационното общество“ по смисъла на Директива 98/34 попада в приложното поле на Рамковата директива, при положение че се състои изцяло или главно в пренасянето на сигнали по електронни съобщителни мрежи.

Член 2, буква в) от Директива 2002/21/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно общата регулаторна рамка за електронните съобщителни мрежи и услуги (Рамкова директива), изменена с Директива 2009/140/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 г., трябва да се тълкува в смисъл, че предоставянето от разработчика на софтуер на функция, предлагаща услуга „Voice over Internet Protocol“ (VoIP) (интернет телефония), която позволява на ползвателя да прави повикване от терминал до фиксиран или мобилен номер от национален номерационен план чрез обществена комутируема телефонна мрежа (ОКТМ) на държава членка, представлява „електронна съобщителна услуга“ по смисъла на тази разпоредба, при положение че за предоставянето на посочената услуга, от една страна, разработчикът получава възнаграждение и от друга страна, предоставянето на услугата предполага последният да сключи споразумения с доставчиците на далекосъобщителни услуги, които са получили надлежно разрешение да пренасят и терминират повиквания към ОКТМ.

Reuters: Интернет компанията за телефонни разговори и съобщения на Microsoft Skype може да се счита за телекомуникационен оператор, тъй като предлага платена услуга по договореност с мрежовите оператори за извършване на разговори.

Агенцията напомня, че в стремежа си да преодолее пропастта между традиционните доставчици на телекомуникационни услуги и новите интернет базирани конкуренти, Европейската комисия прие преди две години правила за сектора – Европейски кодекс за електронни съобщения, който обхваща Skype, Whatsapp, Facebook Messenger и други VoIP услуги. Кодексът трябва дасе въведе от държавите до 2020.

Съд на ЕС: Лични данни, LIKE, отговорност на уебсайтовете

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

В края на миналата година е оповестено заkлючението на генералния адвокат Bobek по дело С-40/17 Fashion ID GmbH & Co.KG срещу Verbraucherzentrale NRW e.V.

Делото се води по преюдициално запитване, отправено от Oberlandesgericht Düsseldorf (Върховен областен съд Дюселдорф, Германия.

Фактите и преюдициалното запитване

Fashion ID GmbH & Co.KG е онлайн търговец, който продава модни артикули. Същият интегрира софтуерна приставка в своя уебсайт: т.нар. бутон „харесва ми“ на Facebook. В резултат на това, когато даден ползвател посети уебсайта на Fashion ID, информация за IP адреса на ползвателя и стринга на неговия браузър се предава на Facebook. Това предаване става автоматично при зареждане на уебсайта на Fashion ID, независимо дали ползвателят е натиснал бутона „харесва ми“ и независимо дали той има профил във Facebook.

Verbraucherzentrale NRW e.V., германско сдружение за защита на потребителите, предявява иск за преустановяване на нарушение срещу Fashion ID на основание, че използването на тази софтуерна приставка води до нарушаване на законодателството за защита на данните.

Сезираният със спора Oberlandesgericht Düsseldorf (Върховен областен съд Дюселдорф, Германия) иска тълкуване на няколко разпоредби от Директива 95/46/ЕО. Запитващата юрисдикция иска първо да се установи дали тази директива допуска национално законодателство, което предоставя процесуална легитимация на сдружение на потребителите да предяви иск като разглеждания в главното производство. По същество основният поставен въпрос е дали Fashion ID трябва да се счита за „администратор“ по отношение на обработването на данни и, при положителен отговор, как точно следва да се изпълняват в такъв случай индивидуалните задължения, наложени с Директива 95/46. Чии законни интереси следва да се вземат предвид при претеглянето на интереси съгласно член 7, буква е) от Директива 95/46? Длъжно ли е Fashion ID да уведоми субектите на данни за обработването? Има ли Fashion ID задължение да получи информираното съгласие на субектите на данни в това отношение?

Заключението на ГА

Използването на уебсайта на бутона LIKE на Facebook, което води до обработване на личните данни на потребителите, прави уебсайта съвместно отговорен – заедно с третата страна (тук Facebook Ireland) – за този етап от обработването на данни, казва генералният адвокат на ЕС. Тази съвместна отговорност на контрольора следва да се ограничи до онези операции, за които уебсайтът взема решенията относно средствата и целите на обработката на личните данни.

Това означава, според заключението на генералния адвокат Bobek, че уебсайтът има задължения по отношение на операциите по обработка на данни – например да предостави на потребителите информация и да получи, когато е необходимо, тяхното съгласие, преди данните да бъдат събрани и обработени.

Но уебсайтът не може да бъде подведен под отговорност нито за предходния, нито за по-късния етап от общата верига на обработване, за които не е бил в състояние да определи нито целите, нито средствата.

Съд на ЕС: Задължения на Facebook при клевета

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

На 4 юни 2019 г. стана известно заключението на генералния адвокат Szpunar по делото С-18/18 Eva Glawischnig-Piesczek срещу Facebook Ireland Limited (Преюдициално запитване, отправено от Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия).

Ето първите редове на заключението – този път Szpunar започва с цитати от филм:

1.        Не пишем с молив, а с мастило, заявява герой от американски филм, излязъл през 2010 г. Тук неслучайно цитирам филма The Social Network.

2.        Действително основният въпрос в настоящото дело е дали доставчик на хостинг услуги, който поддържа платформа на социална мрежа онлайн, може да бъде задължен да заличи с виртуален коректор определено съдържание, публикувано онлайн от потребители на тази платформа.

3.        С преюдициалните си въпроси запитващата юрисдикция иска по-конкретно от Съда да уточни личния и материалния обхват на задълженията, които могат да бъдат наложени на доставчик на хостинг услуги, без това да води до налагане на общо задължение за контрол, което е забранено от член 15, параграф 1 от Директива 2000/31/ЕО(2). Запитващата юрисдикция иска също така от Съда да се произнесе дали доставчик на хостинг услуги може да бъде задължен със заповед, издадена от юрисдикция на държава членка, да премахне определено съдържание не само за потребителите на интернет в тази държава членка, но и в целия свят.

Делото е важно, защото засяга сърцевината на Директивата за електронната търговия – регламентацията за отговорността на доставчиците. Известно е, че тази уредба има и своите критици и има опити за преразглеждане на установените принципи.

Чл.14 ДЕТ урежда условната неотговорност на доставчиците, а чл.15 ДЕТ въвежда забрана за общо задължение за контрол: Държавите членки не налагат общо задължение на доставчиците при предоставянето на услугите по членове 12, 13 и 14 да контролират информацията, която пренасят или съхраняват, нито общо задължение да търсят активно факти или обстоятелства за незаконна дейност.

Фактите и преюдициалното запитване

За австрийска депутатка от Зелените е публикуван унижаващ текст във Фейсбук – „мръсна предателка на народа“, „корумпирана глупачка“ и член на „фашистка партия“. Публикуваното е било за всеки ползвател на разглежданата платформа.

Върховен съд в Австрия приема, че въпросните изявления имат за цел да засегнат честта на жалбоподателката, да я обидят и да я оклеветят. Но по отношение на кого да важи ограничението?

При тези обстоятелства Oberster Gerichtshof (Върховен съд) с акт за преюдициално запитване от 25 октомври 2017 г., постъпил в Съда на 10 януари 2018 г., решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

Допуска ли по принцип член 15, параграф 1 от Директива [2000/31] налагане на някое от по-нататък посочените задължения на доставчик на хостинг услуги, който не е премахнал незабавно незаконна информация, при положение че той не е премахнал не само тази незаконна информация по смисъла на член 14, параграф 1, буква а) от [тази] директива, но и друга идентично формулирана информация:

а) в целия свят?

б) в съответната държава членка?

в) относно съответния ползвател в целия свят?

г) относно съответния ползвател в съответната държава членка?

2. При положителен отговор на първия въпрос, това отнася ли се и за идентична по смисъл информация?

3. Отнася ли се това и за идентична по смисъл информация веднага щом операторът е узнал това обстоятелство?

Заключението на ГА

Платформите на социални мрежи са медии, чието съдържание се създава основно не от дружествата, които са ги създали или ги управляват, а от ползвателите им. Нещо повече, това съдържание, междувременно възпроизведено и променено, е обект на постоянен обмен между ползвателите.

За да попадне в обхвата на член 14 ДЕТ, съхраняването, извършвано от доставчик на услуга на информационното общество, трябва да се свежда до дейността на междинен доставчик/посредник – и съгласно съображение 42 от посочената директива дейността му е чисто техническа, автоматична и пасивна, което означава, че той не познава или не контролира данните, които съхранява, и следователно ролята му е неутрална.

Според запитващата юрисдикция е безспорно, че Facebook Ireland е доставчик на хостинг услуги, чиято дейност се свежда до тази на междинен доставчик.

От решение L’Oréal и др. следва, че доставчик на хостинг услуги може да бъде задължен да вземе мерки, с които да се избегне извършването от същия получател на тези услуги на нови нарушения от същияхарактер.

При това положение наистина става въпрос за конкретен случай на конкретно установено нарушение, така че задължението за идентифициране на информация, идентична на квалифицираната като незаконна, сред тази, произхождаща от един-единствен ползвател, дори и от други ползватели, не представлява общо задължение за контрол.

С оглед на гореизложените съображения предлагам на първия и втория въпрос да се отговори, че член 15, параграф 1 от Директива 2000/31 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска доставчик на хостинг услуги, който поддържа платформа на социална мрежа, да бъде задължен да търси и идентифицира сред цялата разпространявана от ползвателите на тази платформа информация тази, която е идентична на квалифицираната като незаконна от юрисдикцията, издала тази заповед. С такава заповед доставчик на хостинг услуги може да бъде задължен да търси и идентифицира информация, подобна на квалифицираната като незаконна, само сред информацията, разпространявана от ползвателя, който е разпространил незаконната информация. Юрисдикция, която се произнася по премахването на такава подобна информация, трябва да гарантира, че последиците на заповедта ѝ са ясни, точни и предвидими. При това тя трябва да претегли съответните основни права и да вземе предвид принципа на пропорционалност.[75]

Юрисдикцията на държава членка по принцип може да се произнесе относно премахването на съдържание извън територията на тази държава членка, тъй като териториалният обхват на компетентността ѝ има универсален характер. Юрисдикция на държава членка може да бъде възпрепятствана да се произнесе относно премахването на съдържание в целия свят не поради въпрос на компетентност, а евентуално поради въпрос по същество.[86]

Що се отнася до териториалния обхват на задължението за премахване на съдържание, наложено на доставчик на хостинг услуги със съдебна заповед, следва да се приеме, че той не е уреден нито от член 15, параграф 1 от Директива 2000/31, нито от която и да било друга разпоредба от тази директива, и следователно тази разпоредба допуска доставчик на хостинг услуги да бъде задължен да премахне в целия свят информация, разпространявана чрез платформа на социална мрежа. Освен това посоченият териториален обхват не се урежда и от правото на Съюза, доколкото в конкретния случай молбата на жалбоподателката не се основава на него.[93]

Член 15, параграф 1 от Директива 2000/31 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска доставчик на хостинг услуги да бъде задължен да премахне информация, подобна на квалифицираната като незаконна, при положение че задължението за премахване на съдържание не предполага общ контрол на съхраняваната информация и следва от узнаването вследствие на уведомяване от съответното лице, от трети лица или от друг източник [108].

Реакцията на FB: Заключението подкопава свободата на изразяване, предвижда да се задължи компанията да издирва съдържание под чиято и да е юрисдикция, атакува дългогодишния принцип, че една държава не трябва да има право да ограничава свободното изразяване в други държави.

Съд на ЕС: Задължения за предоставяне на информация относно договорите от разстояние

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

Стана известно заключението на Генералния адвокат по дело C‑649/17 Bundesverband der Verbraucherzentralen und Verbraucherverbände, Verbraucherzentrale Bundesverband e. V. срещу Amazon EU Sàrl, по преюдициалното запитване на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) в рамките на главно производство, в което Bundesverband der Verbraucherzentralen und Verbraucherverbände, Verbraucherzentrale Bundesverband e. V. (Германска федерация на сдруженията на потребителите изтъква, че средствата за осъществяване на контакт, които Amazon EU Sàrl предоставя на потребителите преди сключване на договора, са неподходящи.

Спорът и въпроси към Съда на ЕС

Bundesverband упреква Amazon — платформа за онлайн продажби, че не изпълнява по ясен и разбираем начин задълженията за информиране на потребителите и така нарушава германското национално право за прилагане на Директива 2011/83. По-специално нарушена според асоциацията е правната уредба на действащия в Германия Закон за защита на потребителите, който в приложение на Директива 2011/83 задължава търговеца да посочи по ясен и разбираем начин, освен географския адрес, също и телефонния номер, както и номера на факса и адреса на електронната поща, ако има такива, така че потребителят да може бързо да установи контакт с търговеца и да общува ефективно с него.

Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) спира производството и поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Могат ли държавите членки да предвидят разпоредба, която — както разпоредбата на член 246а, параграф 1, първа алинея, първо изречение, точка 2 от EGBGB — задължава търговеца при сключването на договор от разстояние да предоставя на потребителя телефонния си номер не само ако съществува такъв, а винаги, преди последният да направи поръчката?

2) Означава ли изразът „gegebenenfalls“ („ако съществува такъв“), използван в текста на член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС на немски език, че даден търговец трябва да предостави информация само относно начини за комуникация, които вече действително съществуват в неговото предприятие, тоест че той не е длъжен да създаде нова телефонна или факс линия, съответно нова електронна поща, ако реши чрез предприятието си да сключва и договори от разстояние?

3) При утвърдителен отговор на втория въпрос:

Означава ли изразът „gegebenenfalls“ („ако съществува такъв“), използван в текста на член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС на немски език, че начините за комуникация, които вече съществуват в дадено предприятие, са само такива, които при всички случаи действително се използват от търговеца и за контакт с потребители при сключването на договори от разстояние, или начините за комуникация, които съществуват в предприятието, са и такива, които до момента търговецът е използвал изключително за други цели, като например за комуникация с търговци или власти?

4) Изчерпателно ли е направеното в член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС изброяване на средствата за комуникация — телефон, факс и електронна поща, или търговецът може да използва и други средства за комуникация, които не са посочени там, като например интернет чат или система за обратни обаждания, доколкото те осигуряват бързо осъществяване на контакт и ефективна комуникация?

5) От значение ли е за прилагането на задължението за прозрачност по член 6, параграф 1 от Директива 2011/83/ЕС, което задължава търговеца да предостави на потребителя по ясен и разбираем начин информация за посочените в буква в) от тази разпоредба средства за комуникация, информацията да се предоставя бързо и ефективно?“.

Заключението

На Съда вече е бил поставян въпросът дали е необходимо търговецът да предостави на потребителя телефонен номер, за да може да комуникира с търговеца, или е достатъчен друг начин за контакт, който да позволява бърза и ефективна комуникация.

По този въпрос Съдът посочва, „че член 5, параграф 1, буква в) от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че доставчикът на услуги е задължен да предоставя на получателите на услугата още преди сключването на договор с тях, освен адреса на електронната си поща, и друга информация, позволяваща бързо осъществяване на контакт, както и директна и ефективна размяна на съобщения. Тази информация не трябва задължително да е телефонен номер“ (deutsche internet versicherung (C‑298/07, р.40)

Предлагам на Съда да отговори на преюдициалното запитване, отправено от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия), по следния начин:

„1) Директива 2011/83 — поради изискването за пълно хармонизиране и с оглед на нейното буквално, систематично и телеологично тълкуване — не допуска национално законодателство, което задължава търговеца при сключването на договор от разстояние да предоставя на потребителя телефонния си номер не само ако съществува такъв, а във всички случаи, преди последният да направи поръчката.

2) Изразът „gegebenenfalls“, използван в текста на член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС на немски език, трябва да се тълкува поради съображения от текстуален, систематичен и телеологичен характер в смисъл, че не задължава търговеца да създаде нова телефонна или факс линия, съответно нов адрес на електронна поща, ако реши да сключва и договори от разстояние.

3) Изразът „gegebenenfalls“, използван в текста на член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС на немски език, трябва да се тълкува поради съображения от текстуален, систематичен и телеологичен характер в смисъл, че като „налични“ в предприятието се считат само средствата за комуникация, които търговецът реши да използва за контакт с потребителите при сключването на договори от разстояние.

4) Списъкът на средствата за комуникация, който се съдържа в член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС (телефон, факс и електронна поща), не е изчерпателен и търговецът може да използва и други средства за комуникация, които не са посочени в този член, като например интернет чат или система за обратни обаждания, при условие че независимо от използваните средства за комуникация, той реално гарантира на потребителя възможността да избира измежду множество средства за комуникация, които да използва, както и възможността за бързо осъществяване на контакт и за ефективна комуникация, и при условие че информацията относно тези средства е предоставена по ясен и разбираем начин.

5) За целите на прилагането на задължението за прозрачност по член 6, параграф 1 от Директива 2011/83/ЕС информацията за средствата за комуникация, предоставени на потребителя от търговеца, трябва да е достъпна по прост, ефективен и сравнително бърз начин.“

Съд на ЕС: ограничаване на свободата на препредаване при подбуждане към ненавист, основана на националност

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

Стана известно заключението на Генералния адвокат Saugmandsgaard Øe по дело C‑622/17 Baltic Media Alliance Ltd. срещу Lietuvos radijo ir televizijos komisija.

Заключението е по повод преюдициално запитване на Окръжен административен съд Вилнюс, Литва относно тълкуването на Директива 2010/13/ЕС, Директива за аудиовизуалните медийни услуги, в рамките на спор между Baltic Media Alliance Ltd. и Lietuvos radijo ir televizijos komisija (Комисия за радио и телевизия на Литва относно решение на този орган, с което е наложено временно задължение за операторите, които разпространяват телевизионни програми, да разпространяват телевизионния канал NTV Mir Lithuania само в платени пакети.

Това решение, което понастоящем е оттеглено, е било прието след като е установено подбуждане към ненавист, основана на националност.

Спорът и въпросите

BMA е дружество, регистрирано в Обединеното кралство, което притежава лицензия, издадена от OFCOM за разпространение на телевизионния канал NTV Mir Lithuania.

LRTK приема решение, с което налага на операторите, които препредават телевизионни канали по кабел, и на другите лица, които доставят на литовските потребители услуги за интернет разпространение на такива програми, за срок от дванадесет месеца от датата на влизане в сила на решението да разпространяват телевизионната програма NTV Mir Lithuania само в платени пакети – защото излъченото предаване „Ypatingas įvykis. Tyrimas“ („Специално събитие — разследване“) съдържа забранена съгласно член 19, параграф 1, точка 3 от споменатия закон информация, с която подбужда към ненавист, основана на националност. По-късно регулаторът отменя това решение и започва процедура за временното преустановяване на разпространението. LRTK уведомява и OFCOM за въпросното нарушение.

ВМА подава жалба и твърди, че спорното решение ограничава препредаването на телевизионна програма от друга държава членка. Съдът решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Приложим ли е член 3, параграфи 1 и 2 от [Директива 2010/13] само в случаите, когато държава членка на приемане възнамерява да преустанови излъчване или препредаване на телевизионни програми, или е приложим и в случаите, когато държава членка на приемане предприема и други мерки с цел да ограничи по друг начин свободното приемане и препредаване на аудио-визуални медийни услуги?

Заключението

Член 6 от Директива 2010/13, който забранява излъчването на предавания, подбуждащи към ненавист, основана на раса, пол, религия или националност.

Държавите са длъжни по силата на член 3, параграф 1 от същата директива да гарантират свобода на приемането и да не ограничават препредаването на тяхна територия ( на разрешени от първата държава услуги на основания, които попадат в координираните области, сред които, припомням, е забраната за подбуждане към ненавист.

В член 3, параграф 2 от Директива 2010/13 обаче се предвижда възможността за допускане на изключение от тази свобода.

Запитващата юрисдикция не поставя под съмнение факта, че съдържанието на това предаване представлява подбуждане към ненавист по смисъла на член 6 от Директива 2010/13.

Наложената мярка не води до пряка или косвена дискриминация в полза на създадено в страната съдържание и преследва цел от общ интерес. Тя преминава успешно и проверката за пропорционалност. Литовските органи не са забранили просто достъпа до програма NTV Mir Lithuania, а само са ограничили зрителската й аудитория. [75]

Според ГА мярката (задължение за операторите, разпространяващи пакети от телевизионни канали на потребителите от първата държава, да излъчват или препредават тази програма само в платени пакети или срещу допълнително заплащане) — не попада в обхвата на чл.3 за ограничаване на свободата на препредаване. [77]

Иначе – в условия на евентуалност – когато Директива 2010/13 е приложима, приемащата държава — която възнамерява да предприеме срещу аудио-визуални медийни услуги от друга държава членка мярка, попадаща в приложното поле на член 3, параграфи 1 и 2 от същата директина — трябва да изпълни условията по споменатия параграф 2.

Но според ГА случаят не е такъв – заключението:

„Член 3, параграфи 1 и 2 от Директива № 2010/13/ЕС (Директива за аудиовизуалните медийни услуги), трябва да се тълкува в смисъл, че в приложното му поле не попада мярка, която е предприета от държавата членка на приемане на програма от друга държава членка и която се състои в задължение за операторите, разпространяващи телевизионни програми на потребителите от първата държава, да излъчват или препредават въпросната програма само в платени пакети или срещу допълнително заплащане“.

Коментар

Решението на регулатора – съответно заключението на ГА – са странни. Според тях има аудитория, за която подбуждане към ненавист е допустимо и обществено оправдано в контекста на условен достъп – така разбирам заключението на ГА. И това поставя според него случая извън обхвата на ограниченията на свободата на препредаване по директивата.

Не виждам защо условният достъп да е пропорционална мярка при подбуждане към ненавист. Условен достъп при защита на децата – да, но условен достъп по отношение на подбуждане къв ненавист?

Съд на ЕС: Обработване на лични данни за целите на журналистическа дейност

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

Преюдициално запитване — Обработване на лични данни — Директива 95/46/ЕО — Член 3 — Приложно поле — Видеозапис на полицейски служители в полицейско управление при осъществяване на процесуални действия — Публикуване в интернет сайтове за видеоматериали — Член 9 — Обработване на лични данни единствено за целите на журналистическа дейност — Понятие — Свобода на словото — Защита на личния живот

Стана известно решение на Съда на ЕС по дело C‑345/17 с предмет преюдициално запитване, отправено от Augstākā tiesa (Върховен съд, Латвия) в рамките на производство по дело Sergejs Buivids.

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Sergejs Buivids и Datu valsts inspekcija (Национален орган за защита на данните, Латвия) по повод на жалба, с която се иска да се обяви за незаконосъобразно решението на този орган, съгласно което г‑н Buivids нарушил националното законодателство, като е публикувал в интернет сайта http://www.youtube.com заснет от самия него видеозапис със снемането на показанията му в помещенията на участък на националната полиция в рамките на административно-наказателно производство.

Вследствие на публикацията Националният орган за защита на личните данни приема, че г‑н Buivids е нарушил закона, тъй като не е предоставил на полицейските служители в качеството им на засегнати лица информация относно целта на обработването на личните им данни. Освен това г‑н Buivids не е предоставил на Националния орган за защита на личните данни информация за целта на заснемането на спорния видеозапис и публикуването му в интернет, за да докаже, че преследваната цел отговаря на Закона за защита на личните данни. Националният орган за защита на личните данни е поискал от г‑н Buivids да предприеме действия за заличаване на видеозаписа от интернет сайта http://www.youtube.com и други интернет сайтове.

Делото между гражданина и администрацията стига до ВС, като г‑н Buivids твърди, че спорният видеозапис показва служители на националната полиция, т.е. публични личности на обществено достъпно място, и поради това не попада в личния обхват на Закона за защита на личните данни.

При тези обстоятелства Augstākā tiesa (Върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Попадат ли в приложното поле на Директива 95/46 дейности като разглежданите в настоящото производство, а именно заснемане на полицейски служители в полицейско управление при осъществяване на процесуални действия и публикуване на видеоматериала в интернет сайта http://www.youtube.com?

2) Трябва ли Директива 95/46 да се тълкува в смисъл, че посочените действия могат да се разглеждат като обработване на лични данни за журналистически цели съгласно член 9 от посочената директива?“.

По първия въпрос

30 Понятието „лични данни“ по смисъла на тази разпоредба съгласно определението в член 2, буква a) от Директивата обхваща „всяка информация, свързана с идентифицирано или подлежащо на идентификация лице“. За подлежащо на идентифициране лице се смята „това лице, което може да бъде идентифицирано, пряко или непряко, по-специално чрез […] един или повече специфични признаци, отнасящи се до неговата физическа самоличност“.

31 Съгласно практиката на Съда образът на дадено лице, заснето с камера, представлява „лични данни“ по смисъла на член 2, буква а) от Директива 95/46, доколкото позволява да се идентифицира засегнатото лице (вж. в този смисъл решение от 11 декември 2014 г., Ryneš, C‑212/13, EU:C:2014:2428, т. 22).

32 В случая, видно от акта за преюдициално запитване, полицейските служители могат да бъдат видени и чути на спорния видеозапис, поради което следва да се приеме, че образите на заснетите лица действително представляват лични данни по смисъла на член 2, буква а) от Директива 95/46.

39 […] публикуването в интернет сайт, към който потребителите могат да изпращат, гледат и споделят видеоматериали като спорния видеозапис, в който се съдържат лични данни, представлява автоматизирано обработване изцяло или частично на тези данни по смисъла на член 2, буква б) и на член 3, параграф 1 от Директива 95/46.

40 Съгласно член 3, параграф 2 от Директива 95/46 тя не се прилага към обработването на лични данни в две хипотези – дейности, които не попадат в приложното поле на правото на Общността, като предвидените в дялове V и VI от Договора за Европейския съюз в редакцията му преди влизането в сила на Договора от Лисабон, и при всички положения за обработване с цел обществената сигурност, отбраната, държавната сигурност и дейностите на държавата в областта на наказателното право. Посочената разпоредба изключва обработването на лични данни, осъществено от физическо лице в хода на изцяло лични или домашни занимания.

43 […] доколкото г‑н Buivids е публикувал, без ограничения в достъпа, спорния видеозапис в интернет сайт за видеоматериали, към който потребителите могат да изпращат гледат и споделят такива материали, като по този начин се предоставя достъп до лични данни на неопределен брой хора, разглежданото в главното производство обработване на лични данни не се вписва в рамките на дейност, която е изцяло лична или домашна.

Следователно, заснемането и публикуването в YouTube попада в обхвата на директивата.

По втория въпрос

Съдът започва с баланса на права: Директива 95/46 се стреми държавите да защитават основните права и свободи на физическите лица, и в частност правото им на личен живот, при обработването на лични данни, като същевременно дават възможност за свободно движение на тези данни. Не е възможно обаче тази цел да се следва, без да се вземе предвид обстоятелството, че трябва в определена степен да се съгласуват посочените основни права и основното право на свобода на словото. Съображение 37 от Директивата уточнява, че целта на член 9 е да се съгласуват две основни права, а именно защитата на личния живот, от една страна, и свободата на словото, от друга. Това е задача на държавите членки (вж. в този смисъл решение от 16 декември 2008 г., Satakunnan Markkinapörssi и Satamedia, C‑73/07, EU:C:2008:727, т. 52—54).

Предвидените в член 9 изключения и дерогации се прилагат не само към медийните предприятия, но и към всяко лице, което упражнява журналистическа дейност. От практиката на Съда следва, че „журналистически дейности“ са тези, чиято цел е публичното разгласяване на информация, мнения или идеи независимо от средството за предаването им. Съдът вече е постановил, че носителят, чрез който се предават обработените данни, независимо дали е класически като хартия, или радиовълни, или електронен като интернет, не е определящ при преценката дали е налице дейност, извършвана „единствено за целите на журналистическа дейност“.

Запитващата юрисдикция може по-специално да вземе предвид факта, че според г‑н Buivids спорният видеозапис е публикуван в интернет сайт, за да привлече вниманието на обществеността върху практики на полицията, за които се твърди, че са неправомерни, и които били осъществени при снемане на показанията му.

69 С оглед на гореизложените съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 9 от Директива 95/46 трябва да се тълкува в смисъл, че обстоятелства като разглежданите в главното производство, а именно видеозапис на полицейски служители в полицейско управление при снемане на показания и публикуване на видеозаписа в интернет сайт за видеоматериали, към който потребителите могат да изпращат, гледат и споделят такива материали, могат да представляват обработване на лични данни единствено за целите на журналистическа дейност по смисъла на тази разпоредба, при условие че от посочения запис е видно, че заснемането и публикуваното имат за цел единствено публичното разгласяване на информация, мнения или идеи, което следва да се провери от запитващата юрисдикция.

Значение за прилагането на GDPR

В центъра на решението Buivids отново е балансът между защитата на данните и свободата на изразяване. Обсъжда се кога една публикация е единствено за журналистически цели – има послание, цели информиране на широка аудитория, а не е просто реализация на свободата на изразяване на лицето – но решението оставя много въпроси без отговор.

Не може да се твърди, че в държавите има еднакво разбиране на изключението, съществуват понякога доста небалансирани схеми, които вече са въведени от някои национални законодателни органи. И в България остава да се види каква ще е съдбата на новата уредба относно изключението за целите на журналистиката, която беше прегласувана в същия вид след ветото .

Съдът на ЕС ще разгледа по-нататъшното решение по този критичен въпрос в предстоящото решение по преюдициално запитване в рамките на производството Stunt/ AP – UK.

Съд на ЕС: правата на издателите

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

Стана известно заключението на Генералния адвокат по дело C‑299/17 VG Media Gesellschaft срещу GoogleLLC.

Спорът

Преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор пред Landgericht Berlin (Областен съд Берлин, Германия) между VG Media Gesellschaft zur Verwertung der Urheber- und Leistungsschutzrechte von Medienunternehmen mbH — организация за колективно управление, оправомощена съгласно германското право да управлява авторското право и сродните му права по-специално от името на издатели на периодични издания, и дружеството Google LLC, което управлява интернет търсачката Google search в домейните http://www.google.de и http://www.google.com, както и услугата Google News, която в Германия е достъпна отделно като news.google.de или news.google.com.

От името на своите членове VG Media предявява срещу Google иск за обезщетение във връзка с това, че считано от 1 август 2013 г., Google използва за собствените си услуги откъси от текст, изображения и видеоматериали от пресата и медийно съдържание, произведени от членове на VG Media, без да плаща възнаграждение за това.

Основанието: на 1 август 2013 г. Федерална република Германия въвежда за издателите на периодичен печат право, сродно на авторското право, съгласно членове 87f и 87h от Urheberrechtsgesetz (Закон за авторското право и сродните му права, наричан по-нататък „UrhG“). Германия e първата страна в Европа, която въведе сродно право в полза на издателите – с цел да им даде контрол върху нелицензираното използване на съдържанието на съответните издания от трети страни. Последва я Испания.

Въпросите

Като се има предвид, че въпросният законодателен проект не е бил нотифициран на Комисията в съответствие с член 8, параграф 1 от Директива 98/34 — а санкцията за неизпълнение на това задължение е неприложимостта на националните правни разпоредби, така че, ако не са били нотифицирани, те не могат да бъдат противопоставени на частноправните субекти — Landgericht Berlin (Областен съд Берлин) отправя два въпроса до Съда-

„1) Национална разпоредба, която забранява единствено на търговците, управляващи интернет търсачки, и на търговците — доставчици на услуги за обработване на съдържание, но не и на други потребители, в това число търговци, да разгласяват публично периодични издания или части от тях (с изключение на отделни думи или съвсем кратки откъси от текст), представлява ли по смисъла на член 1, точки 2 и 5 от Директива [98/34] правило, което не е специално насочено към услугите, определени в тази точка,

и ако отговорът е отрицателен,

2) национална разпоредба, която забранява единствено на търговците, управляващи интернет търсачки, и на търговците — доставчици на услуги за обработване на съдържание, но не и на други потребители, в това число търговци, да разгласяват публично периодични издания или части от тях (с изключение на отделни думи или съвсем кратки откъси от текст), представлява ли технически регламент по смисъла на член 1, точка 11 от Директива [98/34], и по-конкретно задължително правило, свързано с предоставянето на услуга?“.

Google твърди, че германското право няма да бъде приложимо, тъй като германското правителство не е уведомило Комисията на ЕС за тази уредба.

Генералният адвокат:

Въпреки че защитата на авторското право попада в приложното поле на член 17, параграф 2 от Хартата на основните права на ЕС и законодателството на ЕС има за цел да установи „високо ниво на защита“, това не е абсолютно право. Съдът на ЕС е изяснил, че трябва да се вземат предвид и основните права на другите, включително свободата за извършване на бизнес (член 16 от Хартата). Всичко това изисква постигане на справедлив баланс между различните права.

29. От практиката на Съда обаче е видно, че правата върху интелектуалната собственост не са абсолютни. Съдът подчертава, че такива изключителни права, и по-специално възможността да се търси правна защита — каквато е искът да се преустанови неправомерното използване или да се забрани извършването на дейност — за да се осигури закрилата им, може да засегне основните права на други субекти, като например свободата на стопанската инициатива, защитена в член 16 от Хартата, и правото на свобода на информация, защитено в член 11 от Хартата. Ако са нарушени няколко основни права, защитени от правото на Съюза, трябва да се осигури справедлив баланс между тях.

34. В становището си испанското правителство посочва, че целта на разглежданите национални разпоредби е да се защитят сродните на авторското право права на издателите на вестници и списания, а не да се регулират по какъвто и да е начин услугите на информационното общество. Според мен фактът, че разглежданите национални законови разпоредби предоставят на такива издатели права върху интелектуална собственост, не показва сам по себе си, че тези разпоредби нямат за цел да регулират по какъвто и да е начин или дори само инцидентно услуги на информационното общество. Действително в становището си Комисията посочва, че според нея интелектуалната собственост не е изключена от приложното поле на Директива 98/34.

38. По отношение на обхвата и въздействието на законодателството трябва, разбира се, да се подхожда реалистично, като се имат предвид актуалните обстоятелства. Според мен е ясно, че основната цел и предмет на тези законодателни промени е да се уреди въпросът с ефекта от интернет търсачките, като се има предвид, че медийното съдържание все повече се чете и разглежда онлайн, както и да се предвиди специално правило в областта на авторското право относно доставяните от операторите на такива интернет търсачки онлайн услуги, свързани с периодични издания. Следователно, дори ако все още има оператори, предоставящи такива търговски услуги офлайн, те едва ли са основният фокус на германския законодател. Макар че по този въпрос в крайна сметка ще се произнесе запитващата юрисдикция, това следва поне имплицитно от тълкуването ѝ на UrhG.

За тази цел германското правителство има задължението да уведоми Европейската комисия:

Би било глупаво и наивно да не признаваме, че традиционният търговски модел на вестниците в целия Съюз – продажби и реклама – е подкопан през последните 20 години чрез онлайн четене на вестници от потребителите, чиято практика от своя страна е улеснена от появата на мощни търсачки като тази, която се управлява от ответника. Все пак, обаче, „нищо от това не означава, че държава-членка има право да заобиколи изискванията за уведомяване от Директива 98/34.”

45. Следователно, тъй като тези национални разпоредби не са били нотифицирани на Комисията по изисквания от член 8, параграф 1 от Директива 98/34 начин, в съответствие с установената практика на Съда Landgericht Berlin (Областен съд Берлин) трябва да откаже да приложи член 87f, параграф 1 и член 87g, параграф 4 от UrhG в разглежданото от него производство между страните пред този съд.

В по-широк план, ако Съдът приеме тезата на ГА, последици биха могли да възникнат

за испанското право – в Испания (макар и с различен механизъм) беше приета законодателна инициатива, насочена към постигане на същите цели като на германското право, и правителството не е уведомило Европейската комисия. Ако Съдът на ЕС постанови в VG Media по начина, предложен от AG Hogan, то и испанското законодателство може да се счита за неприложимо.
за чл.11 от проекта за Директива за авторското право – макар формулировката на чл.11 да не изглежда насочена към определени субекти, което според ГА е поразително в случая с Германия (т.26).

Генералният адвокат: Чл. 50 ДЕС позволява едностранна отмяна на уведомлението за намерение за напускане на ЕС

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

На 4 декември стана известно заключението на генералния адвокат по дело C‑621/18 (Брекзит).

Предлагам на Съда на ЕС да отговори на поставения от Съда на публичната служба, Inner House, First Division (Шотландия) въпрос, както следва:

Когато държава-членка е уведомила Европейския съвет за намерението си да се оттегли от Европейския съюз, член 50 от Договора за Европейския съюз позволява едностранна отмяна на това уведомление до сключването на официално споразумение за оттегляне, при условие че решението за отмяната е взето в съответствие с конституционните изисквания на държавата-членка, официално е уведомен Европейския съвет и отмяната не включва злоупотреба с право.

Съд на ЕС: отговорност на притежателя на интернет връзка за нарушение на авторски права

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

Преюдициално запитване — Авторско право и сродни права — Директива 2001/29/ЕО — Спазване на правата върху интелектуална собственост — Директива 2004/48/ЕО — Обезщетяване в случай на обмен на файлове в нарушение на авторските права — Интернет връзка, достъпна за членове на семейството на притежателя ѝ — Освобождаване на притежателя на връзката от отговорност, без да е необходимо да се уточнява по какъв начин тя е била използвана от члена на семейството — Харта на основните права на Европейския съюз — Член 7

На сайта на Съда на ЕС е решението по дело C‑149/17 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Landgericht München I (Областен съд Мюнхен I, Германия) в рамките на производство по дело Bastei Lübbe GmbH & Co. KG срещу Michael Strotzer.

Запитването е отправено в рамките на спор между Bastei Lübbe GmbH & Co. Kg, издателска къща, и г‑н Michael Strotzer във връзка с искане за обезщетение вследствие на нарушение на авторското право чрез споделяне на файлове. В качеството си на продуцент на звукозаписи Bastei Lübbe е носител на авторските и сродните им права върху аудиоизданието на книга. Тази аудиокнига е споделена за изтегляне с неограничен брой потребители на интернет платформа за обмен на файлове (peer-to-peer). Вещо лице установява с точност, че съответният IP адрес принадлежи на г‑н Strotzer.

Bastei Lübbe приканва г‑н Strotzer да преустанови констатираното нарушение на авторското право. Тъй като последният не изпълнява тази покана, Bastei Lübbe предявява пред Amtsgericht München (Районен съд Мюнхен, Германия) иск за парично обезщетение срещу г‑н Strotzer в качеството му на притежател на въпросния IP адрес.

Г‑н Strotzer отрича самият той да е нарушил авторското право, достъп до въпросната връзка са имали и родителите му, които обитават същото жилище като него. На това основание Amtsgericht München (Районен съд Мюнхен) отхвърля предявения от Bastei Lübbe иск за обезщетение с мотива, че г‑н Strotzer не може да бъде приет за отговорен за твърдяното нарушение на авторското право.

Според практиката на съда ищецът носи тежестта да докаже извършеното нарушение на авторското право. Ако интернет връзката не е защитена в достатъчна степен, както в случая, не съществува презумпция, че нарушението е извършено от притежателя на връзката.

При тези обстоятелства Landgericht München I (Областен съд Мюнхен I) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Трябва ли член 8, параграфи 1 и 2 във връзка с член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО да се тълкува в смисъл, че санкциите за нарушения на правото на предоставяне на публично разположение на произведение продължават да са „ефективни и възпиращи“ и когато е изключена отговорността за причинени вреди от страна на притежател на интернет връзка, чрез която са извършени нарушения на авторските права посредством Filesharing („обмен на файлове“), ако притежателят на интернет връзката посочи най-малко един член на семейството, който наред с него е имал възможност за достъп до посочената интернет връзка, без обаче да съобщи установени посредством съответни проучвания по-конкретни подробности относно момента и начина на използване на интернет от страна на този член на семейството?

2) Трябва ли член 3, параграф 2 от Директива 2004/48/ЕО да се тълкува в смисъл, че мерките за изпълнение на права върху интелектуалната собственост продължават да са „ефективни“ и когато е изключена отговорността за причинени вреди от страна на притежател на интернет връзка, чрез която са извършени нарушения на авторските права посредством Filesharing („обмен на файлове“), ако притежателят на интернет връзката посочи най-малко един член на семейството, който наред с него е имал възможност за достъп до посочената интернет връзка, без обаче да съобщи установени посредством съответни проучвания по-конкретни подробности относно момента и начина на използване на интернет от страна на този член на семейството?“.

Решението:

С оглед на тази съдебна практика и за да се осигури допълващо прилагане на Директиви 2001/29 и 2004/48, на двата поставени от запитващата юрисдикция въпроса следва да се отговори общо. В Директива 2004/48 се посочва, че предвидените от държавите членки мерки, процедури и средства за защита трябва да са ефективни, пропорционални и разубеждаващи.

От гледна точка на разглежданото национално законодателство зачитането на основното право на закрила на семейния живот е пречка за това увреденото лице да получи от насрещната страна необходимите доказателства, които са в подкрепа на претенциите му. Но директивата по-специално има за цел да гарантира пълното зачитане на интелектуалната собственост. Така преюдициалното запитване по настоящото дело повдига въпроса за необходимото съвместяване на изискванията, свързани със защитата на няколко основни права, а именно, от една страна, правото на ефективна съдебна защита и правото на интелектуална собственост, и от друга, правото на зачитане на личния и семейния живот (вж. по аналогия решение от 16 юли 2015 г., Coty Germany, C‑580/13, EU:C:2015:485, т. 33).[44]

В това отношение следва да се припомни, от една страна, че съгласно практиката на Съда правото на Съюза изисква от държавите членки, когато транспонират съответните директиви, да ги тълкуват по начин, който да осигури подходящо равновесие между различните основни права, защитени от правния ред на Съюза. На следващо място, при въвеждане на мерките за транспониране на тези директиви органите и юрисдикциите на държавите членки трябва не само да тълкуват националното си право в съответствие с тези директиви, но и да не се основават на тълкуване на последните, което би влязло в противоречие с посочените основни права или с другите общи принципи на правото на Съюза [45]

…не може да се приеме, че като предоставя почти абсолютна защита на членовете на семейството на притежателя на интернет връзка, чрез която са извършени нарушения на авторското право посредством обмен на файлове, разглежданото в главното производство национално законодателство е достатъчно ефективно и позволява в крайна сметка на извършителя на нарушението да бъде наложена ефективна и възпираща санкция. Освен това производството, образувано вследствие на упражненото в главното производство средство за защита, не може да гарантира зачитането на правата върху интелектуална собственост, изисквано в член 3, параграф 1 от Директива 2004/48.[52]

Landgericht München I следва да провери дали съответното вътрешно право евентуално предвижда други средства, процедури и способи за защита, които биха позволили на компетентните съдебни органи да разпоредят представянето на необходимите данни, позволяващи в обстоятелства като тези по настоящия случай да бъде установено нарушението на авторските права и самоличността на неговия извършител.

В продължение на тази логика Съдът приема, че посочените разпоредби

трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство като разглежданото в главното производство — съгласно което притежателят на интернет връзка, чрез която са извършени нарушения на авторското право посредством обмен на файлове, не може да бъде подведен под отговорност, ако посочи най-малко един член на семейството си, който е имал възможност за достъп до посочената интернет връзка, без обаче да съобщи по-конкретни подробности относно момента и начина на използване на интернет връзката от страна на този член на семейството.

ГА акцентираше върху значението на националното законодателство.