Tag Archives: съд на ес

Съвместима ли е таксата за радио и телевизия с правото на ЕС

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

През март 2018 г. Oberverwaltungsgericht Rheinland-Pfalz (Върховен административен съд на Рейнланд-Пфалц – OVG Rheinland-Pfalz) решава, че таксата за радио и телевизия в Германия е съвместима с правото на ЕС (дело № 7 A 11938/17) . Съдът отхвърля тезата, че таксата е несъвместима с правото на ЕС, тъй като предоставя на обществените радио- и телевизионни доставчици на медийни услуги несправедливо предимство пред техните частни конкуренти.

Съдът посочва, че през 2016 г. Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд – BVerwG) вече е установил съответствието на таксата – в новата й форма, въведена през 2013 г. – с правото на ЕС (решение от 18 март 2016 г., BVerwG 6 С 6.15). Съгласно това решение въвеждането на таксата не изисква съгласието на Европейската комисия и е с съвместимо с Директивата за аудиовизуалните медийни услуги. Обществените и частните радио- и телевизионни оператори неизбежно ще бъдат финансирани по различни начини. Това обаче не означава непременно, че обществените радио- и телевизионни оператори са получили несправедливо предимство, тъй като за разлика от частните радио- и телевизионни оператори те са подложени на много по-ограничителни правила за рекламиране и следователно са финансово зависими от таксата.

Междувременно Landgericht Tübingen (Районен съд в Тюбинген, решение от 3 август 2017 г., дело № 5 T 246/17 и др.) е постановил, че таксата нарушава правото на ЕС – и в резултат има подадено преюдициално запитване до Съда на ЕС – дело С-492/17.

Преюдициални въпроси:

Несъвместим ли е с правото на Съюза националният Gesetz vom 18.10.2011 zur Geltung des Rundfunkbeitragsstaatsvertrags (RdFunkBeitrStVtrBW) vom 17 Dezember 2010 (Закон от 18 октомври 2011 г. за прилагане на Държавния договор за вноската за радио- и телевизионно разпространение от 17 декември 2010 г., наричан по-нататък „RdFunkBeitrStVtrBW“) на провинция Баден-Вюртемберг, последно изменен с член 4 от Neunzehnter Rundfunkänderungsstaatsvertrag (Деветнадесети държавен договор за изменение на Държавните договори за радио- и телевизионно разпространение) от 3 декември 2015 г. (Закон от 23 февруари 2016 г., GBl. стр. 126, 129), поради това че вноската, събирана от 1 януари 2013 г. съгласно този закон безусловно по принцип от всяко живеещо в германската федерална провинция Баден-Вюртемберг пълнолетно лице в полза на радио- и телевизионните оператори SWR и ZDF, представлява помощ, която противоречи на правото на Съюза и предоставя по-благоприятно третиране само в полза на тези обществени радио- и телевизионни оператори спрямо частни радио- и телевизионни оператори? Трябва ли членове 107 и 108 ДФЕС да се тълкуват в смисъл, че за Закона за вноската за радио- и телевизионно разпространение е трябвало да се получи разрешението на Комисията и поради липсата на разрешение той е невалиден?

Трябва ли член 107 ДФЕС, съответно член 108 ДФЕС да се тълкува в смисъл, че в обхвата му попада правна уредба, установена в националния закон „RdFunkBeitrStVtrBW“, която предвижда, че по принцип от всяко живеещо в Баден-Вюртемберг пълнолетно лице безусловно се събира вноска в полза само на държавни/обществени радио- и телевизионни оператори, поради това че тази вноска съдържа противоречаща на правото на Съюза и предоставяща по-благоприятно третиране помощ с цел изключването по технически причини на оператори от държави от Европейския съюз, доколкото вноските са предназначени да се използват за създаването на конкурентен начин на пренос (монопол върху DVB-T2), без да е предвидено той да се използва от чуждестранни оператори? Трябва ли член 107 ДФЕС, съответно член 108 ДФЕС да се тълкува в смисъл, че в обхвата му попадат не само преки субсидии, но и други релевантни от икономическа гледна точка привилегии (право на издаване на изпълнителен лист, правомощия за предприемане на действия както в качеството на стопанско предприятие, така и в качеството на орган, поставяне в по-благоприятно положение при изчисляването на дълговете)?

Съвместимо ли е с принципа на равно третиране и със забраната за предоставящи привилегии помощи положение, при което на основание национален закон на провинция Баден-Вюртемберг германски телевизионен оператор, който се урежда от нормите на публичното право и има предоставени правомощия на орган, но същевременно се конкурира с частни радио- и телевизионни оператори на рекламния пазар, е привилегирован в сравнение с тези оператори поради това че не трябва като частните конкуренти да иска по общия съдебен ред да му бъде издаден изпълнителен лист за вземанията му срещу зрителите, преди да може да пристъпи към принудително изпълнение, а самият той има право, без участието на съд, да издаде титул, който същевременно му дава право на принудително изпълнение?

Съвместимо ли е с член 10 от ЕКПЧ /член [11] от Хартата на основните права (свобода на информация) положение, при което държава членка предвижда в национален закон на провинция Баден-Вюртемберг, че телевизионен оператор, на който са предоставени правомощия на орган, има право да изисква плащането на вноска от всяко живеещо в зоната на радио- и телевизионното излъчване пълнолетно лице за целите на финансирането на точно този оператор, при неплащането на която е предвидена глоба, независимо дали това лице въобще разполага с приемник или само използва услугите на други, а именно чуждестранни или други, частни оператори?

Съвместим ли националният закон „RdFunkBeitrStVtrBW“, и по-специално членове 2 и 3, с установените в правото на Съюза принципи на равно третиране и на недопускане на дискриминация в положение, при което вноската, която следва да се плаща безусловно от всеки жител за целите на финансирането на обществен телевизионен оператор, за нуждаещите се от второ жилище лица по свързана с работата причина е двойно по-голяма, отколкото за други работници?

Съвместим ли е националният закон „RdFunkBeitrStVtrBW“, и по-специално членове 2 и 3, с установените в правото на Съюза принципи на равно третиране и на недопускане на дискриминация и със свободата на установяване, ако вноската, която следва да се плаща безусловно от всеки жител за целите на финансирането на обществен телевизионен оператор, е уредена по такъв начин, че при еднаква възможност за приемане на радио- и телевизионно разпространение непосредствено преди границата със съседна държава от ЕС германски гражданин дължи вноската само поради мястото си на пребиваване, докато германският гражданин, живущ непосредствено от другата страна на границата, не дължи вноската, също както гражданинът на друга държава — членка на ЕС, който по свързани с работата причини трябва да се установи непосредствено от другата страна на вътрешна граница на ЕС, понася тежестта на вноската, но не и гражданинът на ЕС, живущ непосредствено преди границата, дори и никой от двамата да не се интересува от приемането на излъчванията на германския оператор?

Коментар по въпрос №4: допуснат е въпрос за съвместимост с чл.10 от Конвенцията за правата на човека. Съдът за правата на човека вече се е произнасял, има съображения за недопустимост по сходно дело отпреди десетина години – ето тук съм писала – вж Faccio v Italy – но нека да се произнесе и Съдът на ЕС.

И – отново за характера на таксата: ако плащат и хората без приемник, това очевидно не е такса в смисъл цена за услуга, а данъчно вземане, по мое мнение това е тенденцията.

Чакаме решението на Съда на ЕС. Нека да се развива и множи практиката.

Schrems II – преюдициално запитване към Съда на ЕС относно трансфера на данни ЕС- САЩ

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

Максимилиан Шремс е отново във фокуса на вниманието: вчера станаха известни 11 въпроса, които ирландският съд формулира за преюдициално запитване към Съда на ЕС по чл.267 ДФЕС. Както е известно, в решението си от октомври 2017 (вж т.335) съдът вече обяви, че ще отправи преюдициално запитване. И Шремс, и Facebook са против – според Шремс няма нужда: уредбата е ясна, според Facebook няма нужда: предоставяната защита на гражданите на ЕС е адекватна.

Но ирландският съд ще пита дали личните данни, прехвърлени от ЕС в САЩ съгласно решението на ЕК за новия механизъм (Privacy Shield decision), нарушават правата на гражданите на ЕС по чл. 7 и 8 от Хартата на ЕС. Ще пита и дали ограниченията, пред които са изправени гражданите на ЕС в САЩ, са пропорционални или строго необходими по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата.

Ето 11-те въпроса.

Максимилиан Шремс е австрийски докторант по право, завел дело за защита на личните данни във Фейсбук – което доведе до обявяване на невалидността на споразуменията ЕС-САЩ за личните данни (Safe Harbor). По -късно ЕС и САЩ въведоха нов механизъм – “щит за защита на личните данни между ЕС и САЩ” (Privacy Shield).

Шремс смята, че мерките в рамките на щита отново не са адекватни за защитата на данните на гражданите на ЕС, в частност по повод функционирането на Facebook: прехвърлянето на личните данни от Facebook в Ирландия на компанията-майка в САЩ се ръководи от въпросния механизъм, който според Шремс не защитава гражданите на ЕС ефективно. Като аргумент Шремс излага отношението на Facebook c програмата за събиране на данни Prism на NSA чрез Facebook: Правото на САЩ изисква Facebook да помага на NSA, правото на ЕС забранява точно това.

Шремс смята по-специално, че трансферът на личните му данни към FB в САЩ е в нарушение на неговото право на личен живот – като гражданин на ЕС – по правото на ЕС.

Ето защо Шремс се обръща към Ирландския орган за защита на личните данни (централата на FB за Европа е в Ирландия), въпросът стига до съда, през октомври 2017 съдът взема решение да се обърне с преюдициално запитване към Съда на ЕС, а на 12 април 2018 г. съдията Керълайн Костело оповестява въпросите.

Според експерти до произнасянето има поне година и половина, но Съдът на ЕС може да приоритизира, когато реши.

Съд на ЕС: достъп до документи – триалози

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

Стана известно решението от 22 март 2018 по делото T-540/15 De Capitani v European Parliament. Делото е с предмет искане на основание член 263 ДФЕС за отмяна на решение A(2015) 4931 на Европейския парламент, с което на жалбоподателя е отказан пълен достъп до документи – в частност бързи споразумения относно текущите обикновени законодателни процедури, предложени във всички комитети, таблици с няколко колони (описващи предложенията на Европейската комисия, ориентацията на парламентарната комисия, измененията, предложени от вътрешните органи на Съвета на Европейския съюз, и ако има такива, предложените компромисни проекти), представени на участниците в триалозите за текущите обикновени законодателни процедури.

Парламентът отговаря на жалбоподателя, че поради много големия брой документи, посочени в първоначалното заявление, искането трябвало да се отхвърли.Де Капитани свежда искането до седем четириколонни таблици, изготвяни при текущите към датата на първоначалното заявление триалози.

Така че делото се отнася до публичността на четириколонните таблици за целите на триалозите – обявени впрочем отдавна за една от най-непрозрачните процедури в правотворчеството.

Парламентът отказва информация със следните мотиви:

– процесът на вземане на решения щял да бъде реално, конкретно и сериозно засегнат от оповестяването на четвъртата колона на спорните документи,

– областта на полицейското сътрудничество, към която спадат спорните документи, била много чувствителна и оповестяването на тяхната четвърта колона щяло да навреди на доверието между държавите членки и между институциите на Европейския съюз, а поради това и на доброто сътрудничество между тях, както и на вътрешния процес на вземане на решения на Парламента,

– оповестяване в момента, в който все още се водят преговори, вероятно щяло да доведе до опасност от упражняване на обществен натиск върху докладчика, върху докладчиците в сянка и политическите групи, тъй като преговорите са относно много чувствителните въпроси за защита на данните и за управителния съвет на Агенцията на Европейския съюз за сътрудничество и обучение в областта на правоприлагането (Европол),

– предоставянето на достъп до четвъртата колона на спорните документи щяло да предизвика колебания у председателството на Съвета за споделянето на информация и сътрудничество с преговарящия екип на Парламента, а именно с докладчика; освен това поради нарасналия натиск от страна на националните органи и на групите по интереси екипът щял да бъде принуден да направи преждевременно стратегически избор, изразяващ се в определяне кога да се отстъпи на Съвета и кога да се иска повече от неговото председателство, което „щяло ужасно да усложни възможностите за постигане на съгласие на обща основа“,

– оказвало се, че принципът, че „нищо не е договорено, докато не бъде договорено всичко“ е особено важен за доброто функциониране на законодателната процедура и поради това оповестяването преди края на преговорите на даден елемент, дори да не е чувствителен по същността си, би могло да има отрицателни последици за всички други аспекти на дадена преписка, нещо повече, имало опасност оповестяването на становища, които още не са станали окончателни, да създаде неточна представа за истинските становища на институциите,

– поради това трябвало да се откаже достъп до цялата четвърта колона, до одобряването на текста, предмет на споразумение, от съзаконодателите.

“Що се отнася до наличието на евентуален по-висш обществен интерес, Парламентът заявява, че сами по себе си принципът на прозрачност и високите изисквания на демокрацията не са и не биха могли да бъдат по-висш обществен интерес.”[8]

Общият съд смята, че е необходимо да припомни съдебната практика във връзка с тълкуването на Регламент № 1049/2001, след това основните характеристики на триалозите, и на трето място, дали трябва да утвърди наличието на обща презумпция, по силата на която съответната институция може да откаже достъпа до четвъртата колона от таблиците от текущите триалози. Накрая, ако Общият съд стигне до извода, че такава презумпция не съществува, той ще изследва дали пълното оповестяване на спорните документи ще засегне сериозно въпросния процес на вземане на решения по смисъла на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1049/2001.

Общият съд отбелязва, че в резолюцията си от 11 март 2014 г. за достъпа на обществеността до документите Парламентът отправя покана към Комисията, Съвета и към себе си „да гарантират по принцип по-голяма прозрачност на неофициалните триалози, като организират открити срещи, като публикуват документите си, включително графиците, дневния ред, протоколите, разгледаните документи, приетите решения, информацията относно делегациите на държавите членки, както и техните позиции и протоколи, в уеднаквен и лесно достъпен в интернет формат, при спазване на изключенията, изброени в член 4, параграф 1 от Регламент № 1049/2001“.

С оглед на всичко изложено по-горе, нито един от изложените от Парламента мотиви, поотделно или взети заедно, не показва, че пълният достъп до спорните документи е могъл да засегне конкретно и реално, разумно предвидимо, а не чисто хипотетично, разглеждания процес на вземане на решения по смисъла на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1049/2001.

Като е отказал с обжалваното решение оповестяването в хода на процедурата на четвъртата колона от спорните документи, с мотива че то би довело до сериозно засягане на неговия процес на вземане на решения, Парламентът е нарушил член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1049/2001.

Обжалваното решение трябва да се отмени.

Съд на ЕС: бриджът не е спорт, но може да е култура

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

В края на 2017 г. Съдът на ЕС е публикувал решението си по дело C‑90/16 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Upper Tribunal (Tax and Chancery Chamber) (Въззивен съд (отделение по финансови и данъчни дела), Обединено кралство) в рамките на производство по дело The English Bridge Union Limited (EBU) срещу Commissioners for Her Majesty’s Revenue & Customs.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 132, параграф 1, буква м) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност – по- точно относно освобождаването на някои услуги, тясно свързани със спорта или физическото възпитание от нестопански организации на лица, участващи в спортни дейности или физическо възпитание.

EBU е национална организация с нестопанска цел, която има за предмет на дейност регулирането и развитието на двойковия спортен бридж в Обединеното кралство. Тази игра на карти е разновидност на бриджа. EBU плаща ДДС върху входнитe такси за участие – но смята, че посочените такси трябва да бъдат освободени от ДДС.

Данъчната администрация възразява срещу тези доводи, като посочва, че от текста на член 132, параграф 1, буква м), съгласно който е освободена доставката на някои услуги, „тясно свързани със спорта или физическото възпитание“, следва, че даден „спорт“ по смисъла на тази разпоредба трябва да има съществен физически компонент. В допълнение, поддържаното от EBU тълкуване противоречало на принципа на стриктно тълкуване на случаите на освобождаване, предвидени в член 132 от Директива 2006/112.

Така се стига до интересно преюдициално запитване, свързано с идеята за понятието спорт и неговия обхват:

„1) Какви са основните характеристики, които трябва да има дадена дейност, за да бъде „спорт“ по смисъла на член 132, параграф 1, буква м) от Директива 2006/112? По-конкретно, трябва ли дейността да има съществен (или не несъществен) физически компонент, който е определящ за нейния резултат, или е достатъчно тя да има съществен умствен компонент, определящ за нейния резултат?

2) Представлява ли двойковият спортен бридж „спорт“ по смисъла на член 132, параграф 1, буква м) от Директива 2006/112?“.

Това е един от случаите, в които Генералният адвокат и Съдът са на противополжни мнения.

Генералният адвокат Szpunar в заключението си казва следното:

Законодателят на Съюза счита, че доставката на някои услуги, тясно свързани със спорта или физическото възпитание, от нестопански организации на лица, участващи в спортни дейности или физическо възпитание, представлява услуга от обществен интерес, която заслужава да бъде освободена. Освен това обосновката за освобождаването трябва да се разглежда в контекста на член 165, параграф 1, втора алинея ДФЕС, съгласно който Съюзът допринася за насърчаването на ролята на спорта в европейския живот, като отчита в същото време спецификите му, структурите, основаващи се на доброволното участие, както и неговата социална и възпитателна функция.

Международният олимпийски комитет включва нефизическия спорт шахмат сред дейностите, на които е предоставен олимпийски статут(44). Оттук стигам до извода, че не е необходимо дадена дейност да има непременно физически компонент, за да бъде приета като спорт. Според мен това е съвсем логично. Задължителен физически елемент ipso facto би довел до изключване на редица дейности, обикновено считани за спортни, макар физическият компонент да е повече от незначителен, но чието квалифициране като спорт е извън съмнение. Като пример в това отношение могат да се посочат стрелбата или стрелбата с лък.

С оглед на това считам, че общото между повечето дейности, които обикновено са известни като спорт, е следното: 1) те изискват известни усилия за преодоляване на предизвикателство или препятствие (и поради това нямат чисто развлекателен характер)(45), независимо дали това предизвикателство е състезание срещу противник или преодоляване на индивидуалните граници на тялото и ума (например самото плуване, движение във вода); 2) при преодоляването на тези предизвикателства или препятствия i) се тренират определени физически или умствени умения, ii) което води до ползи за физическото или психическото благосъстояние на лицата, упражняващи съответния спорт, и 3) тези дейности обикновено се упражняват не само в изцяло търговска среда. Накрая, 4) общественото възприемане (на местно равнище) или международното признаване е индикация за наличието на „спорт“. С други думи, под „спорт“ по смисъла на Директивата трябва да се разбира трениране на психическа или физическа пригодност по начин, който обикновено е полезен за здравето и благосъстоянието на гражданите, тъй като в противен случай не би бил в съответствие с целта на освобождаванията, предвидени в дял IX, глава 2 от Директивата за ДДС(46).

Поради това моето предложение за отговор на първия въпрос е, че сред характеристиките, които трябва да има дадена дейност, за да бъде „спорт“ по смисъла на член 132, параграф 1, буква м) от Директивата за ДДС, не е необходим не съвсем несъществен физически компонент, който е определящ за нейния резултат. Достатъчно е дейността да има съществен умствен компонент, определящ за нейния резултат. По втория въпрос: бриджът е спорт.

Съдът в решението си приема за установено, че двойковият спортен бридж е игра на карти, която включва интелектуални усилия и умения и физическият компонент на която изглежда несъществен.

Понятието „спорт“ в общоупотребимия език обозначава физическа дейност, или с други думи — дейност, характеризираща се с физически компонент, който не е несъществен.

При двойковия спортен бридж се използват по-специално логика, памет, планиране или всестранен подход и той е дейност, полезна за умственото и физическото здраве на редовно практикуващите я лица. Дори обаче да се окажат полезни за физическото и умственото здраве, дейностите, които изцяло се изразяват в отдих и развлечение, не попадат в обхвата на цитираната разпоредба.

Състезателният характер на дадена дейност сам по себе не е достатъчен, за да обоснове квалифицирането ѝ като „спорт“, след като липсва физически компонент, който не е несъществен.

От съдебната практика следва, че целта на член 132 от тази директива е да определи изчерпателно някои дейности от обществен интерес, които като изключение трябва да бъдат освободени от ДДС. Тълкуването в смисъл, че спортът включва дейности, имащи физически компонент, който изглежда несъществен, представлява разширителен прочит на тази разпоредба, такова тълкуване не е съобразено нито с правилото за стриктно тълкуване на случаите на освобождаване от ДДС, нито с целта за строго очертаване на съответното освобождаване.

Освобождаването се отнася само до дейности, характеризиращи се с физически компонент, който не е несъществен.

Съдът започва решението с уговорката, че не говори за спорт по принцип, а само в контекста на конкретната директива, и завършва решението с разсъждението, че това, което не може да стане по б. м) от разпоредбата, може би не е изключено да стане по член 132, параграф 1, буква н) – „културни услуги“ – ако предвид начина на практикуване на тази дейност, на историята ѝ и на традициите, към които принадлежи, тя заема в определена държава такова място в социалното и културно наследство, че може да се смята за част от нейната култура.