Завършваме пътуването на Константин из Мароко с велосипед. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия,продължихме към Мерзуга, останахме на гости на една берберка близо Ерфуд и тръгнахме в посока Бумалн. След Бумалн тръгнахме към Уарзазат, след което – поехме към Айт Бен Хадду, катерихма прохода Тизин Тишка, а а последния път се спуснахме от другата му страна в посока Маракеш.

Днес сме в Маракеш и ще се забърнем обратно в Испания

Приятно четене:

Маракеш

част тринайсета на

Из Мароко с велосипед

   Първоначалният план беше да остана две нощи в

Маракеш,

след което да продължа към водопадите Узуд, намиращи се на около 150 км от града. Момчетата си бяха резервирали хотел за 4 дни по интернет, след което щяха да се придвижат с такси към Агадир, откъдето щяха да се качат на самолета си. Разбира се, моите планове, както обикновено, не бяха съгласувани с кръчмаря.

      Влизането в града беше лесно и… ммм… разочароващо…

   …навлизахме в, може би, най- известният туристически център на страната…а изглеждаше, че навлизаме в Столипиново…

   Съвет – ако сте си резервирали предварително хотел в Медината, погрижете се да имате карта как да стигнете до него, още по-добре е да ви чака човек. Ние не се бяхме погрижили, а там е

абсолютен лабиринт

Накрая някакво момче предложи да им покаже къде е хотела и пет минути по- късно бяхме там.   Нямам снимка на хотела им, току-що осъзнах, че

от Маракеш имам много малко снимки

Не знам защо, явно съм бил решил да се наслаждавам и не съм се силил да снимам много. Пък и да не забравяме, че местните не обичат много да ги снимат, та съм избягвал…
   Тeхният хотел беше тясна къща на четири етажа, на първият е рецепцията и ъгъл, пригоден за трапезария. Останалите три бяха с по една стая. Неприятното беше, че нямаше къде да се приберат колелата, затова ги връзвахме /и моето, когато бях при тях/ пред къщата. На вторият ден ми откраднаха бутилката за вода, а на Марк километража, само екрана обаче. Подозираме, че са някои деца, но кой знае. За следващите нощи закараха колелата си на един денонощен, платен паркинг за мотори. Беше на около 2 – 3 км от хотела им, мисля че платиха 5 дирхама за вечер. Та оставих ги и се засилих да обикалям и търся хостел за мен.

   Принципо можехме да резервираме хотел за всички ни, но аз щях да остана само два дни, та се наврях в малките улички.   Тук е времето да отбележа, че

Маракеш е огромен туристически капан

Първо – най-известното в медината е

големият площад Джамал Еф Фна

и всеки ви предлага да ви покаже къде е. Не е безплатно. Не само- много пъти ви въртят из лабиринта от улички, докато си тотално загубен, само и само да ти покажат колко е трудно. Случва се да ви кажат, че е наляво на следващият завой и да ви искат пари, защото те са в друга посока. И площада не е там, разбира се.  

Второ – ако някой ви предложи помощ да си намерите хотел – също не е безплатно. Но тъй като намирах само скъпи такива /30+ евро/, накрая оставих на едно хлапе да ми помогне. Но и то само по скъпи хотели ме влачеше.

   Накрая случайно мернах надпис за хотел в една пресечка и кривнах натам, без да предупредя хлапето, което търчеше по-отпред. Е, то се върна и ме намери и,  след като реших, че ще остана, ми поиска пари, независимо, че хотела си го намерих аз. А и собственика на хотела ме натисна да му платя. Дадох му 8 дирхама и му заявих, че нямам повече, нищо, че иска 20.

   В началото ми поискаха 350 дирхама. Бях предвидил максимум 50 дирхама за вечер, но след толкова търсене, се бях примирил да платя до 100. Та така и му  казах, че повече от 50 не мога да му дам, накрая се спазарихме за 80. Дадох на „рецепционистката” /дъщеря му мисля/ 200 дирхама и тя ми връща 120…чак тогава схванах, че съм спазарил двете спанета за общо 80…бахти късмета… Е, нямах баня с топла вода, но цената си е цена. Момчетата разполагаха с красива стая със собствена баня, топла вода, красиво оформена, обща, тераса на покрива, но пък плащаха 100 на вечер на човек. И имах къде да прибера колелото!

   Маракеш… трудно е да бъде описан

Това е град, който трябва да вкусиш със собствените си сетива.

   Както казах,

Джамал Еф Фна, наричан също „големият площад”,

е едва ли не центъра на всичко. Обикаляш къде обикаляш, все по него се ориентираш.

   Можеш да намериш какво ли не. Площадът е заобиколен от кафенета, а самият той е един огромен пазар.

    Продават се дрехи, животни, „укротители” на змии, хора с орли в ръка, маймуни…

Но не е позволено да се снима, а ако го направиш те карат да си платиш…

или да изтриеш снимките. За да се снимаш с животните искаха по 100 дирхама, което е прекалено (за Мароко).

   Можеш да изпиеш прясно изцеден сок. Най- евтин беше портокаловият- 4 дирхама /40 цента/, останалите бяха по 10.

   …ако пък ви се прислушат истории – има десетки разказвачи на приказки, които събираха пари и чакаха да се съберат повечко слушатели, преди да започнат да разказват, често в акомпанимент на някакъв музикален инструмент. Е, не на английски…

   Нощем всичко това изчезваше, за да бъде заменено от десетки палатки с ресторанти, разни игри и още повече разказвачи на приказки. Имайте предвид, че храната не е много на ниво, много по- вкусно е в околните малки улички. А и за час видях повече европейци, отколкото за цялото ми пътуване до сега.

   Околните пазарчета са много красиви,

да снимаш е трудно и обикновено само ако си питал и са ти разрешили. В това второто, освен продавача, бяха и две красиви момичета, на които свиреше на китара. Изрично ме помоли да снимам, но без да ги хващам на снимката.  

След първата ми нощувка плановете ми заминаха на вятъра

Първо колелото вече ми даваше проблеми –каплата, която оправих в Урзазат отново се държеше странно (в последствие се оказа, че леглото на лагерите в главината си е заминало), багажника ми беше счупен и поправен със свински опашки (много полезни, носесте си винаги няколо)…

Второ – разбрах, че един ден в Маракеш изобщо не ми е достатъчен…

и трето – след цяла седмица с момчетата нямах никакво желание да продължа сам. Т.е.

реших, че Маракеш е краят на пътуването ми

 Платих за още 2 нощувки и тръгнах да търся

гарата,

за да проверя колко ми струва влака до Танджер и ферибота.

   Това, дами и господа, е място, където можете да заредите безплатно телефона, mp3, лаптоп…каквото ви трябва, а тока се произвежда от слънчевите панели на „покрива”. Мда… изостанало Мароко…

   Бях пристигнал рано, касите отваряха около час по- късно, така че използвах безплатното wifi за да мине времето…

   …а група австрийци чакаха да отвори МакДоналдс…бахти, да идеш в Мароко и да си поръчаш… абе всеки луд с номера си.   Оказа се, че не мога да ползвам влака, не беше позволено да натоваря колелото си, дори да е опаковано. Остава ми да намеря

автогарата

и да видя как стоят нещата там.

   Лека закуска с чай, австрийците да си ядат бигмаците (това завитото е като нашите банички, намаѕано е с мед).

По- късно излязох с момчетата да намерим къде е Карфура (имаха си), за да си купят алкохол. Магазинът е почти както навсякъде, но зоната с алкохол е отделена и има специална, допълнителна охрана.

   Цените са… доста високи. Аз също имах желание да пийна вино, имаше евтини местни варианти, но се спрях на едно червено, полусухо френско вино – 57 дирхама за бутилка от 375 мл…ама какво да се прави.

   А после отново из малките улички и магазинчета. На много места може да видите и процеса на изработка на какво ли не.

   На другата сутрин

ядох нещо, което не помня как се казва. Приличаше на супа от царевично брашно и не беше лошо, но прекалено мазно. 

   Изобщо огладнеех ли се навирах из малките улички и винаги намирах някое скътано местенце, където си облизвах пръстите, обикновено за около 2 – 3 евро. 

Предпоследният ден

тръгнахме да търсим магазин за колела, за да попитаме за кашони да опаковаме колелата.

   Във веломагазините не намерихме, но в тези за моторетки ни продадоха 4 бройки за по 20 дирхама. Засилих се да търся автогарата /чак последният ден…/ по бегли описания и, естествено, се загубих. Но пък мернах фен на Барселона.

   След едно хубаво обикаляне на тесните улички открих гарата. Купих си билет /160 дирхама за над 700 км, няма лошо/ и тръгнах да се прибирам. В една уличка

открих импровизиран ресторант…

…три метални маси, за риба, за месо и третата с три вградени тенджери- шкембе, леща и боб. Сядаш на металната пейка, поръчваш, сипват ти яденето в метална паница, дават ти панер хляб и ядеш…

 …лъжици няма. Чупи се хляба и се ползва като такава. От лявата ми страна беше седнал някакъв просяк, от дясно – млад мъж в модерен костюм. И двамата топяха пръсти в яденето без да се тревожат. Отстрани имаше 3 или 4 около 200 литрови бидона, единият от тях се ползваше да се пълнят бутилките с вода за пиене, в другите си миеш ръцете, когато се нахраниш. За водата – бутилките се пълнят, около масата има две /2/ пластмасови чаши, пресягаш се, взимаш едната, пълниш, пиеш и оставяш за следващият жаден.

Две купички боб със шкембе и 2 хляба –16 дирхама и преяждаш. Ама беше вкусно, не можах да се спра след първата порция…

   Автобусът ми беше чак след полунощ, така че по обяд освободих хотела и замъкнах кашона на автогарата, където опаковах колелото и дисагите и ги оставих в багажното, а аз се запътих за последна, няколкочасова обиколка из старата част. Пък и последни покупки, някой и друг подарък, знаете как е.  

Вечерта изядох за последно порция охлюви на известният площад /бяха отвратителни/ и се запътих да чакам

автобуса

Когато пристигна положението се скофти малко. Шофьора не знаеше, че трябва да товари колело, оказа се и, че трябва да се плати допълнително за което, а аз сутринта специално бях питал. Опитах се да му обясня, но не говореше никакъв английски. Искаше 50 дирхама, а аз имах 35 всичко, все пак не очаквах да ми трябват повече. Казах му, че имам 15 /исках да имам и някакви за кафе преди ферибота все пак/ и след много викане и ръкомахане се примири. Разкъса кашона и набута колелото как му дойде между багажите.

   В

Танжер

пристигнах рано сутринта, валеше здраво и задната капла нещо не беше наред. Повдигнах рамене и забутах в търсене на пристанището. Не питах никой за посоката, ориентирах се горе долу накъде трябва да е морето и след около километър и два баира открих плажната ивица. Пристанището беше на още километър по- нататък, в едно заведение по пътя пих за последно чай и ядох станалото ми любимо мюлфий.

   Фериботът тръгваше час и половина по-късно, но беше на пританището, така че едни 50 евро по-късно вече бях на сухо, наслажавайки се на дъжда скътан на сушинка зад дебелите стъкла.

Тарифа 

 На испанска земя стъпих около 12, нямам точни спомени. Бях се разбрал с моят приятел, че ще дойде и ще ме прибере с микробуса си, когато приключи работа. Неудобното беше, че щеше да приключи вечерта и можеше да дойде най-рано към 9, а да седя 9 часа и да се чудя какво да правя, не ми е по вкуса. Така че изкарах инструментите, постегнах задната капла и потеглих към вкъщи, след като изтеглих малко пари и пих едно кафе. Хубаво кафе. Мароканците и кафето много не се разбират.

   На излизане от Тарифа

минах край магазин на Лидл, та спрях да си купя вода и нещо за обяд и потеглих към планинкият проход, който трябваше да прехвърля на път за въщи. Не е много висок, около 300-400 метра може би, обаче времето се беше скофтило и малко след началото на изкачването заваля.

   Докато стигна половината положението се беше скофтило съвсем, мъглата беше толкова гъста, че едва виждах на 5 метра. За късмет поне почти нямаше коли.

   На площадката, където се виждаше /нормално/ Африка, исках да си направя снимка /каквата си направих и при заминаването си/, но беше безмислено, не се виждаше нищо. Та след едно кафе се качих на колелото и полузамръзнал /кафенето не се отоплява и вътре става течение, а аз – подгизнал от дъжд../ подкарах надолу.

   Спускайки от другата страна дъжда спря, изгря слънце и сгря замръзналите кокали и душата с красива дъга.   На свечеряване реших че ми стига /минал бях едни 50 км/, минах през един магазин да си купя семки и се тръшнах пред него да чета книга, докато чакам моят човек да ме прибере.

И така след 1665 км и 26 дни по- късно си бях пак у дома

Край

Автор: Константин Костовски
Снимки: авторът

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, Шефшауен и Фес,  бяхме в Мерзуга и пустинята Сахара, за последно – в Аид бен Хаду и Маракеш. Днес продължаваме към Казабланка, Рабат и Танжер.

Приятно четене:

Казабланка, Рабат и Танжер

част пета на

С Голф до Мароко

Качихме се на царския път и се отправихме към Казабланка. Между другото коя предполагате е

най-популярната марка автомобили в Мароко?

Може би ще се изненадате, но това със сигурност е Дачия. Масово се карат като таксиметрови или фирмени автомобили, но също така изключително често срещани като частни коли. Френските марки също са много популярни и очевидно Дачия използва „отъпканите пътеки“ на Рено. Въпреки всичко смятам, че е впечатляващо и похвално, че румънците реализират продукцията си на такъв немалък пазар.

Със своите 3.5 милиона жители и още толкова в цялата агломерация

Казабланка

е икономическия и финансовия център на страната. Още при навлизането градът впечатляваше като доста по-модерен и с по-европейска визия в сравнение с другите големи марокански градове, които бяхме посетили до момента.

Дори само движейки се по булевардите на града ни се струваше, че

хората тук са по-отворени и светски настроени

Виждаха се млади жени, без забрадки, които управляваха автомобили, дори жени, които се движеха по улиците с нарязани дънки. Такива гледки до момента бяха изключителна рядкост. Забелязваха се също така световноизвестни вериги за бързо хранене и признаци на глобализация.

Нощувахме в един апартамент Airbnb. Аз нали

бях болен

и вече достигайки мястото едва изкачвах стъпалата нагоре, като дори магазинчето точно до входа на блока с хладилника на Хайнекен, който гледаше точно към нас, не можеше да ми вдъхне сили и да ми оправи настроението. Легнах на дивана и прекарах следобеда в сън. В един момент се събудих и бях учуден, че и Дражи се беше прибрал преждевременно от разходката и също бе легнал. Оказа се, че и той беше лепнал въпросния стомашно-чревен вирус. Той обаче най-бързо се възстанови от всички. При всички положения ето това видях от Казабланка на този ден:

На другия ден за щастие всички вече бяхме във форма. Първата ни спирка беше най-известната забележителност на Казабланка – джамията Хасан II. Разположена на брега на Атлантическия океан, джамията е построена през 1993-а година от покойния крал Хасан II и е третата по големина такава в света, както и най-голямата, която може да се посещава от немюсюлмани, тъй като другите две са в Мека и Медина. Входът струва 70 дирхама (7 евро) и посещаването е в точно определени часове, тъй като храмът се използва активно за молитвени цели. Влизането се извършва задължително в група и с екскурзовод:

Поглед към площада:

Строежът на джамията е струвал цяло състояние. Освен висококачествените материали, използвани за облицовка и декорация, както и множеството майстори, работили и изпипвали до съвършенство и най-малкия детайл, това е една много модерна петзвездна джамия с отварящ се покрив и подово отопление. Пълният й капацитет е 25 000 молещи се. Със сигурност би могло да се дискутира до колко е уместно да се дават такива средства за молитвен храм, но все пак джамията беше впечатляваща със своята мащабност и изящество, така че останахме доволни от посещението си.

В Мароко често ни казваха, че Казабланка е нов град и не си струвал посещението. Ние все пак искахме да го разгледаме, тъй като е най-големия в страната и със сигурност заслужава да му се обърне внимание. Свързахме се през Интернет с един младеж, който организира безплатни туристически обиколки из града. Една такава продължава около 3 часа и естествено се очаква да му дадем някакъв бакшиш, в зависимост от това колко доволни сме останали от разходката.

С Ясин се срещнахме на площада пред джамията. Той беше много приветлив, учтив и интелигентен младеж. Учеше английска филология и говореше чудесен английски. Интересно беше, че семейството му е берберско и по стечение на обстоятелствата вкъщи общуваше с баща си на арабски, а с майка си на берберски.

Първата ни спирка бяха двете медини, т.нар. „външна медина“, където сградите са собственост на гражданите и те се грижат за поддържането на улиците, както и за организацията на сергиите и магазините. Във „вътрешната медина“ търговската дейност бе регулирана от държавата и съответно там беше много по-чисто и подредено. Няколко снимки от разходката ни:

Тук сме все още във външната медина

По уличките на вътрешната медина

Със сигурност всички сте чували за класическия черно-бял филм „Казабланка“. Аз лично не съм го гледал, но Ясин ни разказа интересна история, свързана с него. Главно място във филма има „Кафенето на Рик“, което е собственост на главния герой. Филмът обаче съвсем не е сниман в Мароко, а изцяло в Холивуд. Много туристи обаче не знаели това и пристигайки в Казабланка все питали и търсили въпросното кафене. Така преди няколко десетилетия един американец решил да купи сграда в близост до пристанището и да я реставрира като абсолютно копие на сградата от филма.

Интересен факт е, че градът е бил португалско владение до към средата на 18-ти век. Те дават на града името „casa branka” или „бяла къща“. След влизането на Португалия в междудържавнически съюз с испанското кралство името се променя на испанското „casa blanca”. Французите също не променят това име през 20-ти век. На арабски градът се казва „Ал Дар Бейда“, което означава същото. Една стара църква от времената на португалското управление:

Небрежен кадър из живота по улиците на града:

Градът определено правеше впечатление на по-модерен и развит в сравнение с посетеното от нас досега. Забелязваха се много модерни сгради, магазини и търговски центрове, имаше също така трамвайно движение. Всичко това, разбира се, беше примесено с неизбежния хаос в уличното движение, който си е типичен за Мароко.

За Казабланка стигнахме до извода, че тук има хора, които „работят нещо“. Какво имам предвид с това ли? Разхождайки се из Маракеш бях споделил на Георги, че до момента в цяло Мароко не видях един човек да бърза или да си дава зор за нещо.

– Абе аз не видях един човек да работи… – отвърна той.

Шегата настрана, но на моменти човек наистина има чувството, че 90% от хората просто са си опънали една сергия и седят пред къщите си. Основен поминък сякаш е търговията по пазарите и тарикатлъка на дребно по улиците и паркингите. В Казабланка за първи път видяхме производствени бази и индустриални площи. Също така по улиците имаше и хора с костюми, нямаше ги сергиите и битаците, които в Маракеш бяха окупирали всяко едно обществено пространство. Съответно тук би трябвало да има хора, които „работят нещо“ . Покрай тази тема често си измисляхме и други шеги. Например се „подигравахме“ на един бензинджия как така се е хванал да работи тук за някого и толкова ли е залухан да не може да върти някой тарикатлък на пазара.

Входът на „вътрешната медина“

Разбира се и в Казабланка има безброй пазари. Има такива за подправки, за риба, дори за камилско месо.

Един много приятен, слънчев и отрупан с палми площад, пълен с гълъби, които периодично политаха към небето, подгонени от някое малко дете.

Хванахме трамвая, за да посетим пазара за камилско месо:

ВНИМАНИЕ! ОТНОВО ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ЧЕ СЛЕД 3 КАДЪРА СЛЕДВАТ 2 СНИМКИ, КОИТО ВЕРОЯТНО ЩЕ СА НЕПРИЯТНИ ЗА ПО-ЧУВСТВИТЕЛНИТЕ ХОРА И ТАКИВА МОЖЕ БИ Е ПО-ДОБРЕ ДА ГИ ПРЕСКОЧАТ.
Камилското месо не е толкова популярно в Мароко, но на този пазар може да се закупи. Също така е възможно човек да дойде тук със собствено месо, което да му бъде сготвено срещу малка сума.

Важно било да се остави главата на камилата към останалата, вече одрана част от тялото, за да се види дали е било младо или старо животното.

В Казабланка има даже и трета, т.нар. „нова медина“. Тя е построена през 20-ти век от французите с идеята да представлява една автентична възстановка. Беше най-чистата и подредена от всичките видени от нас досега.

Сбогувахме се с Ясин и му благодарихме за отделеното време и за интересните разговори:

Беше време да продължим към столицата

Рабат,

която се намираше едва на 90 км. Пристигнахме, отдъхнахме набързо и се отправихме на следобедна разходка. Една възстановена древна картагенска крепост, която вече беше затворила:

Рабат е едва на 7-о място по големина сред мароканските градове, но определено бе най-чистия досега.

Столицата си личеше. Улиците и тротоарите бяха много добре поддържани, отделно правеха впечатленията многобройните зелени площи, които обилно се поливаха:

Посетихме кулата Хасан, която се явява минаре на незавършена джамия от 12-ти век. Срещу нея се разполагаше мавзолеят на крал Мохамед V, който е дядо на сегашния крал Мохамед VI.

Поглед към града и река Бурегрег, която се влива в Атлантическия океан:

Дори медината на Рабат бе доста уредена и чиста и „не миришеше на Мароко“, което значи „да мирише на няколко вида органични материи в различен стадий на разложение“ .

Стигнахме и до казбата. Трудно ни беше да установим каква точно е разликата между „медина“ и „казба“. Сякаш често се използваха като синоними. „Казба“ по принцип е стара част на града, оградена от крепостни стени. Понякога обаче думата се използва и за някоя по-голяма богаташка къща.

Фасадите на сградите тук бяха боядисани в приятен светлосин цвят и напомняха на Шефшауен:

Денят ни свърши с красив залез и поглед към Атлантическия океан:

Вечерен Рабат:

Безспорно на всички Рабат много ни хареса и със сигурност е нашия фаворит от големите градове на Мароко. Океанското местоположение, чистотата, палмите и многото бели фасади на сградите създаваха леко усещането като за някой екзотичен курорт. Нямаше ги досадниците, нямаше ги сергиите на всеки метър и като пешеходци можехме да се придвижваме комфортно и необезпокоявано.

На следващия ден се отправихме на север. На този ден ни предстоеше отново да се завърнем в Европа. Наближихме покрайнините на Танжер. Габи искаше да посетим т.нар. „пещера на Херкулес“ и все пак да видим някой плаж, за да потопим крака в океана. Въпросната пещера е със свободен вход. В нея има голям процеп с изглед към океана. Водят го, че имал формата на континента Африка. На мен лично не ми изглежда така…може би погледнато откъм океана.

На това място отново имаше разни тарикати, но ние вече бяхме станали професионалисти в справянето с тях, а и изобщо не ги отразявахме толкова вече. Тъй като почти всичките такива типажи бяха млади тарикати, Дражи стигна до извода, че „явно тарикатлъкът е до време“. На въпроса обаче какво става с младите тарикати като остареят не намерихме отговор.

Отидохме и до един красив, просторен и почти празен плаж в съседство с пещерата:

Времето обаче напредна. Имахме още километри до испанския анклав Сеута, трябваше да преминем сухопътната граница там, а и по-късно да отметнем още километри в Испания. Не остана кога да разгледаме самия Танжер, затова обядвахме набързо в края на града и продължихме към Сеута.

Границата ни посрещна с познатия ни вече хаос от мароканска страна. Преминаването отне около два часа и съответно изпуснахме ферибота, който си бяхме набелязали. Получи се добре, защото имахме около час и половина време, в което отидохме до центъра на Сеута да пием по нещо. Градчето всъщност се оказа много уютно и приятно в централната си част. Усещаше се една романтична лятна средиземноморска атмосфера.

Около 30% от населението на Сеута са с арабски произход, но въпреки това разликите с Мароко бяха огромни. Изобщо почувствахме се в Европа, макар географски да бяхме все още в Африка. Сякаш на всички ни беше паднал камък от гърдите и бяхме влезли обратно в цивилизацията след хаоса и непредвидимостта през последните десетина дена.

Натоварихме се на ферибота:

Натоварихме се на ферибота:

Мъжката част на групата ни единодушно признахме Габи за „женски терминатор“, тъй като единствено тя беше бетон през цялото време и не се занимаваше с някакви здравословни проблеми.
Казахме „довиждане“ на Сеута и на Африка. Аз лично със сигурност казвам „довиждане“ на Африка и се надявам в бъдеще да мога да опознавам и други страни от континента.

Пренощувахме в Малага и на другия ден отново се завърнахме в Мадрид. Оставих другарчетата в центъра и с тях също си казах „довиждане“. Аз съм мадридски зет в Германия, така че минах през блока на приятелката да взема малко зимнина. Натоварих един голям кашон с испански месни деликатеси, маслини и какво ли още не. На този етап за мен пътешествието беше приключило и до комините на Рурската област ми оставаха още 1800 км транзитен преход. Голфчето за пореден път ме върна безаварийно. Тя количката се е доказала отдавна, но всеки път продължава да ме удивлява със своята надеждност. Не скръцна веднъж за тези 8000 км…изобщо не ги усети дори.

Няколко финални разсъждения относно пътуването. Трудно ми е да опиша накратко нашите впечатления, но ако трябва все пак да опитам, то бих казал, че Мароко със сигурност е интересна страна с красива и преди всичко разнообразна природа. Освен това има много богата история и съхранено културно наследство. Срещнахме също така много приветливи, гостоприемни и непокварени хора, контактът с които беше удоволствие. От другата страна имаше много мръсотия, хаос и долнопробни измекярски изпълнения на дребно. Просто животът тук има свой собствен ритъм и…ако мога така да се изразя…“правилата на играта са други“. За мен беше много учудващо, непонятно и чак тъжно как може млади, здрави хора да нямат абсолютно никакви амбиции и желание за развитие и самоусъвършенстване, и единствената им „работа“ да беше да се подпират по улиците и да гледат как да завъртят някоя дребна схема. Те обаче се чувстваха напълно пълноценни така и да вземат от някого 30 дирхама чрез някой дребен тарикатлък напълно би им осмислил деня. Със сигурност мога да кажа, че аз получих от Мароко това, за което бях отишъл. Копнеех за едно ново приключение, на което да посетя едно коренно различно място, тъй като, както обичам да казвам „ми омръзна да гледам черкви и салтанати по Европата“ . Бих казал, че това не е дестинация за всеки и културните разлики определено трябва да се отчетат предварително, но ако искате едно различно преживяване с лека нотка на предизвикателство, то определено бихте могли да разгледате варианта за посещение на Мароко!

Благодаря ви за отделеното време и за вниманието!

КРАЙ!

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов

Booking.com