След търпеливото изчакване края на пандемията или поне нейното затихване, с Влади ще направим втори опит за летене. Този път ще кацнем някъде в пустинята на Северна Африка, откъдето ще проследим неговата шестдневна почивка в Тунис по време на епидемия. Приятно четене:

Тунис по време на епидемия

или втори опит за летене

част първа

Полет до Сус

Още миналата година в края на ноември се бях записал за мечтаната почивка през 2020 година, без изобщо да подозирам, какво може да се случи през следващите месеци. Почивката беше планирана за време от края на май до края на октомври, в зависимост от свободното ми време. До края на февруари успях да си събера нужната информация от интернет, като изрових много полезни неща от форуми, пътеписи и т.н. Успях да принтирам интересната информация. След това, затвориха всичко, дори и библиотеките. Така мина и цялото лято. Дойде и краят на август. Но

почивка нямаше

 Няколко пъти отлагаха програмата заради пандемията. Но много се зарадвах един ден, когато разбрах, че датата за полета е съвсем наближила – 18 август 2020 година. До последно се колебах, дали вторият опит за летене да бъде с балон над Кападокия (докато гледах други алтернативни програми) или със самолет до Тунис.

И накрая ми излезе късмета с

Тунис

 Оказа се, че това ще е единствения полет за сезона по тази програма. Имах близо 10 дена за последни подготовки, валути, багажи, отпуска и т.н. Разгледах и времето там. Събрах си багажа в една чанта, дрехите на гърба, билет от моя град през В.Търново за София. Беше ранен полет, в 8 часа сутринта.

Много се чудех по кое време да тръгна,

 за да бъда на Терминал 1 малко преди шест сутринта. Ако тръгна с вечерен автобус, ще бъда там в полунощ, няма да ме пуснат на терминала толкова рано. Ако тръгна със среднощен автобус, ще трябва да дремя цяла нощ по гари и по спирки, а може и да закъснея. Затова реших да пътувам предния ден през деня. Резервирах си скъп хотел през интернет на пешеходно разстояние (20 минути с багаж в ръка) от Терминал 1

Хотел ИБИС, 120 лева на нощ.

Хем ще ми е спокойно, хем ще избягна протестите в центъра на столицата, ако избера по-евтин хотел.

Речено – сторено: Взех си билет за събота от В.Търново за София в 08:30 ч. До Търново ще пътувам с влак от моя град. В София автобуса ме оставя на Терминал 1 към 12 часа на обед.

После отивам в хотела, спя, на сутринта отивам на Терминала и съм готов. Дотук плана е перфектен. Да видим дали ще се издъни някъде.

Тръгвам сутринта в 5 часа,

вали дъжд. Почивен ден, таксита на стоянката до мен няма. Поръчвам по телефона. Намира се едно, взема ме, кара ме на гарата. Първите 5 лв непредвидено изгърмяха. Стигам до В.Търново. Слизам от влака и тръгвам към автогарата. Къса ми се дръжката на чантата, с която ще пътувам и не мога да я нося на рамо. Отивам на автогарата, вземам си кафе. Докато чакам, разглеждам книгите, които се продават там. Харесах си една: Еди де Винд „Последна спирка Аушвиц“. Прекрасно четиво за из път, макар и страховито. Купувам си я. Още 16,90 лв непредвидено изгърмяха. Пътувам и чета. Дремя.

В автобуса имаше само едно свободно място и ако се бях чудил още малко, и то щеше да бъде заето. От Севлиево се качи един пълен човек, а единственното място беше най-отзад, а там вече имаше 3 – 4 също пълни хора и местенцето между тях беше много малко за новия пътник. Аз бях близо до него. Предложих да си разменим местата, той да седне на моето, а аз да се мушна най-отзад на малкото местенце.

Стигаме София

Оказа се, че автобуса ще мине само през Терминал 1. Защо ли, питаха другите, които били за Терминал 2? Ами защото на предишния курс, някой бил набил шофьора, когато бил на Терминал 2. И сега този шофьор на автобуса, с който пътувам не иска да отиде там.

Замислих се за миг, какво ли би се случило в обратната ситуация, да пътувам с нощния автобус и да се окаже, че няма да мине през Терминал 1, по същата причина. Икономисвам някакви пари, изпускам полета и губя целият туристически пакет. Хм. До тук добре.

По пътя към терминала виждам

хотела си. Съвсем наблизо.

Слизам и бавно вървя натам. Резервацията се получила, плащам и ме настаняват. Предлагат ми закуска. Казвам, че рано ще тръгвам, малко след пет сутринта. Оказа се, че закуската започвала в 4 часа. Прекрасно – и закуска. Още 10 лева. Малко са им 120 лв, за нощувка, не могат да включат и закуска ли? Доплащам. Разхождам се наоколо.

За тези, които си мислят, че разтягам още от началото на пътеписа си, искам да кажа, че

това е моята почивка. Моята една седмица на пълно безделие.

 И моята почивка не започва от хотела в Тунис, а от излизането ми от вкъщи в това дъждовно утро. След като се настаних и си починах малко, реших

да се разходя из София

 Взех автобус от близката спирка. Оказа се, че няма кондуктор, а шофьора е изолиран от пътниците през две седалки. Даде ми един билет, а не ми взе пари. Странно. Добър човек излезе. Пътувах няколко спирки и преди да сляза на Окръжна болница, си оставих билета в автобуса, защото не съм го плащал.

Тръгнах в посока към квартал Редута. Така ми хрумна. Взех си пица и тръгнах по разкопаната улица. Ремонти, ремонти. После с друг автобус и се повозих още 4-5 спирки. Видях един парк и реших да се разходя из него,

парк Гео Милев. Прекрасен парк

 Наблизо на една поляна имаше пък цирк. Тук някъде, до една зала (Арена, мисля че беше) (авторът вероятно има предвид зала Фестивална, която в момента се нарича Асикс арена – бел.Ст.) пък видях едно много голямо заведение. С маси отвън, но затворено. Вътре обаче в остъкленото може да се яде или пие нещо. Реших да поседна на бара. Много приятни и усмихнати момчета ме обслужиха. Изпих един коняк и тръгнах да се прибирам към хотела. Вечерта предлагаха и храна в ресторанта. Избрах си картофки. Още пари. Ами нали съм тръгнал на почивка. Похапвам, искам събуждане в 3:50 часа за закуска. Заспивам.

Идва утрото, закусвам.

Закуската

е на порции в чинии, предварително вакуумирани. Отделно в една чашка вакумирали и плодове. Закусвам, пия кафе, второ, а плодовете слагам в торбата. И малко преди да тръгна, поглеждам в торбата джоба с напечатаните страници и документи и се оказва, че плодовете не били добре вакуумирани и се отцедили там. Намокрили няколко листа. Всичко е тръгнало наопаки още от първия ден.

Тръгвам към Терминал 1

 Още на входа мерят температурата. Тук минавам. Показвам документа за кой полет съм и следвам инструкциите на персонала. До последния ден на почивката много се притеснявах да не хартисам на някоя термокамера, ако покажа телесна температура повече от допустимото. Следва скенер. И там минавам.

Събират се хората, дават ни инструкции кое къде да покажем, кое в кой багаж да сложим, минаваме да се чекираме, проверки. Имах един парфюм съвсем на дъното, понапръсках се с него, защото после ми го взеха на другият скенер. Телефони, колан, дрехи, обувки – всичко се сваля. Дават найлонови калцуни за обуване. Минавам и тук. Гледам да си взема нещата от другата страна на лентата и да не се бавя. Обувам ботушките си заедно с калцуните. Следва чакането за шатъла. Около час. Вече се съмнало, идва шатъла, взема ни и ни кара на по-малко от 100 метра към самолета. Слизаме, снимам машината с която ще летим и се качвам.

Много ме бяха наплашили приятели, че българските чартъри много тресяли в небесата. Но по време на почивката, хората, които бяха около мен оконателно избиха и тези ми страхове, но за това в края на пътеписа.

На входа на самолета

 ни посреща усмихната стюардеса, моли ни да си сложим маските, дава ни бутилка минерална вода (0,500 грама).

Намираме си местата и се настаняваме. Ще летя откъм пътеката на средата на самолета до крилата. Прекрасно, там много обичам. Следват инструкции за колани: как се закопчават, затягат и разкопчават, за маски при разхерметизация, за спасителни жилетки, кое, кога от къде падало, кое къде се намирало под седалките, как се слага, как и кога се надува, къде са аварийните изходи, осем на брой, да няма около тях багаж и т.н. В случай на аварийна ситуация, приземяване или приводняване, багажа трябвало да остане на борда. Ще имам аз време в аварийна ситуация да направя всичко това… За приземяване, приводняване и т.н.

Само се моля да долетя.

Тръгваме. Заход към пистата. Няма самолети преди нас. Без да спираме на пистата, ускоряваме , аз съм стиснал торбата с таблета и телефона здраво, докато излетим. Набираме нужната скорост, носа се вдига. Вече летииииим. И повече не се усеща нищо, самолетът заспа. Бързо се издигнахме. Самолетът не се усеща. Гледах, гледах- пред мен на облегалките няма монитори, на които си мислех, че мога да гледам нещо. Затова по някое време отворих таблета и запонах да си чета нещо.

Ще летим на около 10 000 метра, около два часа с близо 800 км/ч. Докато прочетох 3 – 4 разказа на Мопасан и то станало време за приземяване. Два часа и няколко минути е полета до Енфида, Тунис. Два часа е и часовата разлика.

Кацаме в Енфида

Само ние сме там. Минаваме проверки, попълваме миграционните карти. Аз предварително подготвен, картата ми попълнена на чернова, знам на кой ред какво се пише. И преписвам. Двата отрязъка са общо 17 реда. Име, дата на раждане, националност, професия, паспортни данни, адрес на пребиваване. Всичко ми е ясно. Химикалът ми в мен, попълвам смело. Бях сред първите готови. На първата проверка давам документа, който са ми дали от агенцията, на втората проверка давам миграционната карта, следва термокамера, свалям очилата. Минавам успешно и тръгвам да излизам.

Вече съм в Тунис

 8:30 часа сутринта е. Пред терминала чакат няколко автобуса за трансфери по хотелите. Съвсем наблизо виждам едно много хубаво дърво с много красиви червени цветове. Идеално за първи снимки. Събират се хората. Пред автобусите представител на фирмата, казва, кой за кой хотел в кой автобус да се качва.

За нашия хотел RIADH PALMS Resort & Spa ****

– с автобус 5В. Качвам се, избирам си място най-отпред. Имаше объркване неразбрали за това хора се бяха качили в някои от другите автобуси.

След по-малко от час тръгваме.

Още щом излязохме на магистралата, първото нещо, което ми направи впечатление, бяха голите полета с едва покарала суха трева. И сред това нищо, стадо овце. Какво пасяха тези животни от сухата едва покарала трева само те си знаеха. Нито трева, нито сянка. И боклуци. По цялата поляна, найлони, камари с боклуци. Пъснати и раздухани от вятъра.

След един час стигаме

Сус

 градът, в който е нашия хотел. Пристигаме около 10:20 часа сутринта. По принцип настаняването е след 14 часа, но ако имало готови стаи, можело да стане по-рано. За някои стана по-рано. Аз и още 2-3 двойки останахме последни. Докато чакахме да ни настанят, дойдоха едни хора, единия ми се стори познат отнякъде. Сетих се, че приличаше на човека, който стоеше в пилотската кабина на самолета и когото видях вътре, докато се качвах. Оказа се, че самолета ще стои на летището през цялото време и целият екипаж, заедно със стюардесите ще бъде настанен в нашия хотел. Стана ми интересно, като се замислих, какво лошо има на който му хареса да останем тук още една седмица – и самолета ни тук, и екипажа ни тук.

Докато чаках, разгледах цялото фоайе, брошури, бара долу, палмите пред хотела откъм морето, басейна… Снимки направих и седнах да чакам. През това време ползвах wifi, който е безплатен на територията на целият хотел.

Дойде и моя ред. С паспорта минавам, давам 6 евро (таксата за шестте дена престой). Само че давам 10 евро и рестото си получавам в техни динари. Слагат ми на ръката гривната с името на хотела с която влизам навсякъде за консумация на храна и напитки. И то станало време за обед.

Ол инклузива ни започва

 с първи обяд от 12:30 до 15 часа. Всички сме настанени в стаи с изглед към морето. Вечерята била от 18:30 до 21 часа, а закуската от 6 до 9:00 часа. Перфектно.

Отивам си в стаята на петия етаж.

Прекрасна гледка

 към басейна долу, палмите и морето. Идеално място за следващи снимки.

Бързам да направя първите снимки, които да споделя веднага с хората, които се чудят на къде ли съм хванал този път. Слизам за обяд в ресторанта.

Този вирус и тук е объркал представата ми за шведска маса

 За да има дистанция между туристите и храната, сложили едни широки маси, а от другата страна, готвач или наето лице от персонала дава храната. Не може да се види точно какво има и не може човек сам да си сипва колкото иска. И тук

нещатата стават много бавно

 Избирам си храна, примерно ориз, човека сипва две лъжици и ме гледа умно, какво да прави, дали ми стига. Не, разбира се. Аз искам още – поне наполовина пълна чиния с ориз. И започва едно ръкомахане. Те говорят френски, английски и арабски. И аз дори и да бях учил девет години френски език в училище, ми се губи думата „още“. Знам само „Аз искам“. И той ме гледа. Какво друго искам?

Успяваме да се разберем, защото аз продължавам да соча купата с ориз. Малко ориз, малко месо. Стигаме до салатата – домати. Аз искам. И той ми слага две доматчета и ме гледа умно.

Ама много свидливи тези араби – ще ги науча аз!

 Ще започна да искам всяка храна в отделна чиния. И да я понапълни малко. Не се наяждам аз с малко. Хляб за мен няма. Едни много корави бели хлебчета, като франзели. Аз не ги обичам, друго нямаше. И цяла седмица без хляб. Не поглеждах хляб. Тъй като моята работа е свързана точно с хляб и закуски, това ми дойде много добре.

Та похапнах си около час, качих се малко в стаята да си почина и слязох после пак да си доям, докато мине времето за обяда, още ориз, други меки храни и десерт. Вкусни тортички – по-малки и по-големи. Безалкохолно и бира колкото искам. Изпивам по една бира (чашите са сложени на масата и само казвам с какво да ми ги напълнят) бира към обяда и кока кола към десерта. Прекрасно. Добре си похапнах.

Следва около час време за

запознаване с предлаганите допълнителни програми

 през дните на престоя ни тук. Екскурзовода ни събира към 15 часа в една зала към хотела. Разказва ни коя дневна екскурзия какво представлява, в колко часа се тръгва, на къде води, какво ще видим, къде ще обядваме, къде ще имаме време за кафе, за подаръци, за покупки, за снимки. И колко струва. Аз не съм плащал нищо предварително, защото до последния момент не знаех дали коронавируса ще ми позволи да долетя до тук. Е, долетях.

Записах се за всички програми,

които ще станат и доплатих още 203 евро. Те са целодневни, тръгва се от хотела към 06:40 часа, което предполага много малко време за закуска, но аз съм подготвен за този момент. Има спирка за почивка и кафе и лакомства към 10:30 часа за тези, които още не са се събудили или не са си дояли, по-късно ни водят някъде на обяд към 13 часа, след това обиколките продължават. Към 16 часа пак се намираме някъде, където можем да си купим кафе или подаръци и лакомства. И вечерта към 19:30 часа ни връщат обратно в хотела. И всеки ден всичко е перфектно организирано.

Ще видим

• музея Бардо с уникални мозайки, събирани през вековете,
• столицата Тунис, пазара там (сука),
• Картаген,
• ще се разходим в много красиви селища разположени по брега на морето,
• за да видим Ел Джем, амфитеатъра,
• два дена път към пустинята, ще видим Матмата, подземните жилища, ще яздим камила, ще караме АТВ, ще спим в един хотел в Дуз, известен като “Вратата на пустинята”, ще имаме джип сафари в пустинята Сахара, ще се правим на Дарт Вейдър на снимачната площадка на “Междузвездни войни”, ще видим оазиса Шебика, ще вървим по пясък, по камънаци, ще се снимаме с камили, ще ни подаряват пустинни рози и какво ли още не, но за това – като му дойде времето.

В този първи ден след тази среща – запознанство със страната, ни оставят да си почиваме. Аз вече съм готов за първата си

обиколка на селището Сус

 Да видя къде и какво има около хотела в радиус от два километра или там, до където стигна. Вземам си телефона и таблета за хубави снимки и навигация, нещо за четене, ако седна някъде, малко пари (смених като за начало 20 долара да видя за какво и колко ще ми стигнат). Излизам от хотела.

По пътя, от който дойдохме, нямаше нищо интересно, затова тръгнах в обратна посока към центъра, площада и пазара. Не знаех нищо. Просто тръгнах. Топло, по къс ръкав, много приятно време за октомври.

На първата пряка виждам караул, от двама полицаи с автомати в ръце. Ама аз си знам вече, че те не стрелят по туристи (имам си гривна от хотела на ръката). И само ги огледах. Точно тук пътя, който идва от към морето е преграден наполовина с едни такива метални триъгълни прегради, бариери със шипове в трите посоки, за ограничаване на трафика (минават колите в една лента и бавно покрай тях). И продължавам.

Очукани фасади,

 сягаш дупчени от куршуми, разни битници да ги наречем, не толкова чисти, леко мургави,

жени с бурки малко се срещат,

 но ги има. И всеки, който ме надуши, че съм турист и се залепва за мен и започва да ми приказва. Интересно му е от къде съм, накъде съм тръгнал, да ме упъти, да ми покаже нещо, ако има магазин да вляза и там да видя. Или просто да му дам цигара или дребна монета. Нито едното, нито другото. Не са познали. Казвам НЕ, правя се, че не разбирам и продължавам. Единия се маха, след 20 метра се залепва друг.

Минах покрай няколко магазинчета, супермаркет, няколко кафенета и ресторанти, през едно по-широко място с палми и пейки за почивка и зяпане на минувачите и стигнах до площада. В средата гледам един конник. В ляво по пътя се вижда брега на морето.

Покрай брега

 наредени едни много интересни корабчета, дървени от отдавна отминали времета, поне на по 150-200-250 години, изоставени, полуразрушени, но със добре запазена фасада, такелаж (въжета, котви, мачти и макари). Спирам да направя няколко снимки и продължавам.

Разглеждам и конника в средата на площада. Така и не разбрах на кого е този паметник и какво изразява исторически. Точно до него е обръщалото на няколко автобусни линии. Не посмях да се кача на някоя от тях в следващите дни и да си направя няколко обиколки в различни посоки и да се върна отново тук, защото не знаех как функционират, нито къде ще ме закарат. Тук започна да се свечерява. Но и тук бил

пазара (сука на Сус)

 По едни тесни улички търговци изложили своите стоки и заговарят всеки минувач. Най-различни дрехи, дрънкулки, чантички, керамика, лакомства, стъклария. Вървя и гледам в движение с периферно зрение, без да спирам, правя се на забързан и ангажиран човек, защото нито ми е интересно какво продават, нито ще купувам каквото и да било. Или поне не от първия ден. Гледам само да не се загубя. Следвам уличките нагоре, наляво, надясно и от време на време гледам, от коя страна остава морето, като ориентир. Но накрая не издържах на изкушението

да опитам местните лакомства

 и си купих нещо, което си мислех, че са малки баклавички. Дебла се казвало. Взех си две от тях. Не са скъпи, сложи ми ги момчето в хартиена торбичка и ме изпрати с усмивка.

Стана доста късно, но не ми се прибира. Точно там, в началото на пазарчето, има една крепостна стена. До нея виждам на прилична височина едно заведение, пълно с хора, открита тераса и примамливо осветление.

Я, да се качим да видим какво има там

 Намерих му входа (Скай кафе) и влизам там. На входа ме спира охраната, казва ми да си сложа маската и ми мери температурата с термокамера. Минавам. Качвам се с асансьора нагоре. На три етажа е, има и магазин за сувенири. И съм точно там, където съм си харесал. На два етажа е само заведението, което се пада над магазина за сувенири. Долу е по-скоро ресторант, а горе е кафене. Отивам горе.

Прекрасна панорама за снимки

 Вижда се цялото селище от птичи поглед, морето долу, равните покриви на къщите там, а в далечината се вижда на един хълм, голяма крепостна стена и една кула по средата с голям прожектор на върха. Дали ще мога да отида натам на следващия ден. Ще разбера след като се събудя на сутринта и закуся.

Слънцето е почти залязло, а тънкият сърп на луната вече се вижда на хоризонта. Пия един чай с много интересно име и снимам наоколо. Реших да извадя и лакомството, което си бях купил. Оказа се много кораво и не можах да се справя с него. Трябва да се нареже. За днес стига толкова разходки. Време е да се прибирам към хотела, защото вечерята е наполовина минала.

Прибирам се и без да се качвам в стаята,

веднага отивам на вечеря

 Похапвам си доста добре, както аз си знам. Ориз има колкото искате, готвено, тиквички, патладжани, пълнени чушки, месо, картофи, салати. Напълват ми две чинии с различни неща, добавям и една чаша бира и си похапвам вкусно. После се връщам да си взема отново нещо, което много ми е харесало и на третия път отивам за десерт, тортичка и безалкохолно. Нищо неизядено не оставям след себе си.

След това купона продължава

 на бара на долния етаж, където консумацията на алкохолни и безалкохолни напитки е неограничено. Също и на кафе. Като за начало опитах синьо кюрасо без лед.

Хм, сервитьора, който ни обслужва в ресторанта за бира и напитки след вечерята слиза на бара като барман. И така той ми стана приятел. Поздравява ме, чукваме си ръцете и ми се усмихва всеки път, когато се срещнем на обяд и вечеря в ресторанта или на бара през следващите дни. След още час и половина на бара в компанията на други непознати от нашата екскурзия мина остатъка от вечерта. Прибирам се в стаята, заспивам.

Събуждам се малко преди 6 часа на следващото утро и

да продължа да опитвам лакомствата

от шведската маса. Пия кафето си на терасата, закусвам сирене, кашкавал, бъркани и варени яйца, лека салата, халва и нещо много странно на вид и вкус, което след като го разбрах какво е, ми стана много смешно. Гледам в една купа нещо жълтеникаво, навито на розичка и приличащо на нещо сладко. Я да си взема три. Без да знам какво е.

Сядам аз на терасата, пия си кафето и налапах цялото това, навито на розичка неизвестно лакомство. Аз дъвча, то се маже, нито сладко, нито солено. Хм, какво ли е? С цялата си смелост и любопитство го извдадих от устата си и започнах да го разглеждам и изследвам с вилицата си. Гледах го, мислих какво може да бъде и изведнъж ми просветна: прилича на краве масло или маргарин, на тънко загребано и завито на розичка. И го смесих с халвата, забърках го на каша и го преглътнах. Сега вече заприлича на нещо познато.

През това време

започна да изгрява слънцето

 От много добро за снимки място, точно насреща и между палмите. Но в това утро имаше облаци на хоризонта, затова реших да оставя гледането на изгрева за последното утро. Докато пиех кафе, гледах как едно нахално врабче минава на подскоци през масите и се оглежда за храна. Едни хора от групата си оставиха храната на масата и се върнаха да си вземат още нещо. Докато се върнаха отново на масата, врабеца се приближи до чиниите им и започна да си кълве от кроасана в тях.

Аз си похапнах и се прибрах малко в стаята си, за да слезя след час още един път да закуся. Този път питам човека, който дава храната, какво е това. МАРГАРИН. Познал съм, ама след като сдъвках едно голямо топче – розичка от него.

Взех си още храна (кашкавала не ми хареса, чупи се като бисквита и прилича на вкус, все едно ядете нещо, което се пука докато се дъвче).

И по едно време при мен дойде едно момче от групата, което ме пита дали може да си изпие кафето на моята маса. Защо не. Ето ти повод за

ново запознанство

 Седна той и започна да ми говори, че съм приличал на някой, с когото си е писал в социалните мрежи. Живеел в едно велинградско село, пътувал сам, работил в Англия в Кентърбъри в ягодова плантация, дошъл си в България, за да може да пътува малко и т.н. От този момент ми стана другарче и навсякъде ходехме заедно.

За днес след закуска имаме свободно време, никъде нямаме да ходим. Пълна почивка, кой както си иска. И аз реших да му кажа, че за днес съм намислил

да отида до една крепост,

 която си бях набелязъл от вечерта. Ще ходим заедно. Закусваме и тръгваме. Слизаме до площада с конника, хващаме по тесните улички, дето предната вечер беше пазарчето, което в това утро беше безлюдно. Ходим по калдаръма и си правим снимки. Следваме посоката нагоре и наляво. И след няколко пресечки по тесните калдаръмени пътеки, стигаме до тази крепостна стена и виждаме

кулата с големия прожектор

Не можахме да влезем в нея. Не ни разрешиха да снимаме наоколо, но аз се направих на разсеян, държа телефона леко дискретно, правя се, че говоря или гледам по небето самолетите и леко с пръста щракнах няколко снимки. Обиколихме цялата стена, слязохме от другата страна по оживен път обратно към центъра.

Тук видяхме една безкрайна върволица от множество местни жълти таксита – маршрутки, които возиха хора и ги изсипваха тук, където пазара вече се оживява. Бибиткане, клаксони, лудница.

След това заведох моето ново другарче в онова кафе с панорамната гледка. Много му хареса. Време за нови снимки на дневна светлина. Пихме по едно червено мохито с мента и с много лед, който аз изхвърлих в коша на бара. Не обичам аз да ми се развалят напитките и коктейлите с лед. Сламката беше много интересно завита на обратно.

После слязохме по стълбите и влязохме в магазина за сувенири. Аз си харесах едни барабанчета с висящи от двете им страни, завързани на връвчици малки топчета. Барабанчетата имаха дръжка като на палка за тенис и като си въртя дръжката из ръката и топчетата дрънкат по мембраната на барабанчето. Взех си едно голямо и едно малко (различни звуци издават). Взех си също карта на Тунис и няколко картички с изглед от Сус. И то станало обед,

време да се прибираме да обядваме

 Пак по същия начин, време за обилен обяд с 1 – 2 бири и малко десерт. Следва малко почивка и време за следобеден плаж. Поне малко от морето да видя, защото няма да имам време в другите дни. Пред хотела от задната страна, покрай масите, по мостчето през басейна и

излизам на плажа

 Нося си книга за четене, цигари, очила и малко пари. Лягам си на пясъка по боксерки за малко. Гледам пред мен едно момче лови риба, а друго до него си прави сухи тренировки на бойни спортове, маха юмруци във въздуха. Заговориха ме. Приближих се. Питаха ме дали искам секс. Едното момче така върти езика си в устата и издува бузи. (Разбирам де, какво му се върти в главата). Пита ме в кой хотел съм и други любопитни неща. Дали имам пари и дали ги харесвам. Хм, и за това бях подготвен:

– Sex for Get? – започвам аз предпазливо.

– No, sex for money – отговаря с лигав глас момчето.

–No, sex! No, sex for money! No money.

И ми става интересно. Казах им, че имам само цигари. Защо пък да не им дам по една- две. След като ме питаха в кой хотел съм и аз им посочих хотела зад мен, те поискаха ако мога да им нося храна от хотела, били гладни. No, sorry baby. И продължих по пясъка към другите хотели да разгледам.

Мислех си по-нататък да обиколя по пътя и

да се върна в моя си хотел

 Да, ама Не. След два-три хотела, свих наляво през една трева, през един парк и седнах на един бордюр да си изчистя краката от пясъка и към мен се приближи охраната от хотела, към който съм се насочил. Пита ме от кой съм хотел и ми посочи обратния път през плажа. По това време на годината не всики хотели тук работят и този може би е бил един от тях. И пътеката, която съм хванал няма връзка към пътя.

Върнах се обратно, минах покрай един канал и пак тръгнах по един път, покрай един хотел, излязох на главния път, тръгнах в посоката на моя хотел, но реших да седна на едно заведение да изпия една истинска тяхна бира. Не е скъпа, само 5 динара (аз ги смятам по-наедро: 6,50 динара са около две евро, значи бирата е под две евро, ама малка, 0,330 мл.) И докато я изпия, докато се прибера до хотела и то станало време за вечеря. Прибирам се в стаята, оправям се, измивам се и слизам за вечеря малко преди 18 часа. Да, ама съм подранил, тя е от 18:30 часа. Я да отида на бара отдолу и да изпия пак едно малко кюрасо, то ми хареса предната вечер. И така

неусетно станало време за вечеря

 Похапвам си добре пак като предната вечер, пак си почивам малко в стаята и слизам отново за да похапна още нещо, преди да е затворил ресторанта. После долу в бара. Интересно е, има Ди джей, който пуска музика за танци, танцуват двойки, момчета и момичета, млади и стари, пият си коктейлите, кой каквото харесва, напиват се, вземат си друг алкохол и си гледат живота и почивката. Барът работи от обед до полунощ.

От този ден нататък аз не можах да видя морето,

 толкова за него. Но пък видях толкова други прекрасни неща и места, че някое лято бих се върнал отново тук.

Полунощ наближава, музиката спира, бара постепенно се опразва, време е за сън. А къде ще продължи пътешествието на другия ден, ще разберете следващият път.

Очаквайте продължението
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът

Биляна днес ще ни води до чудесата на Япония по трудния начин Приятно четене:

Япония – чудо на чудесата

първа част

Ди ме подкани да разкажа впечатленията си от Япония, преди да съм ги забравила. Няма да ги забравя, такова нещо забравя ли се?!

Както писах в една кратка статийка за пътуването – мечтах го това

кацане на летище Нарита,

наистина именно на това летище и много се радвам, че успях да се отбележа от там. ‘Успях’ е точният термин, защото всичко се случваше толкова бързо, че не можах дори да се огледам. Забелязах само, че ме посрещна огромна реклама на Хуауей, която е китайска марка в сферата на електронните джаджи и това беше първото, което видях от столицата на десетилетния корифей в областта. Какво стана, предадоха ли щафетата?! После за секунди минах всички гишета, проверки, документи, въпроси, багаж,

свят ми се зави

Посрещна ме шофьор, грабна ми куфара и трябваше почти да тичам след него. Ехе-е-е, чакай малко, искам да вдишам от този въздух! Няма време, давай паролата за уай-фая и да се чеквам, докато не сме се изстреляли от летището със скорост не по- малка от тази на излитащите самолети от другата страна на оградата. Успях – Биляна Крилова беше

в Нарита, Токио, Япония –

запечатано, завинаги! И както писах в онази статийка – ‘Здравей, Япония! Дойдох да видя твоите чудеса. ‘. Защото всички сме чували за

това чудо на чудесата – Япония

Шофьорът вече караше бясно по нещо като градска магистрала изцяло върху мост.

До тук – никакви чудеса. Или не съвсем.

За всеки българин да се движи по магистрала във въздуха е чудо. Паралелен път на долния, но отгоре – няма светофари, няма кръстовища, няма пешеходци, няма задръствания. Но аз вече бях виждала такива и отдавна се бях запознала с предимствата им.

Чакам нещо повече

По него време шофьорът започва с жестове, мимики и японски на срички, да ми обяснява, че другите хора от групата са изтървали полета и ще пристигнат със следващия, ще закъснеят и мен ще ме закарат в хотела да ги чакам.

Те стъпиха на японска земя в Осака, откъдето имаха полет до Токио, кацаха на летище Ханеда. Ние препускахме именно натам, за да ги посрещнем, но не било писано. Аз знаех, че те имат по- малко от час от кацането до излитането и най- вероятно, т.е. със сигурност, няма да успеят, затова много бързо схванах какво се мъчи да ми обясни. За всеки случай ми дава телефона си, а на отсрещната страна шефът на фирмата ми говори на бавен, ясен и със силен акцент английски и ми обяснява същото, което вече знаех.

Японците не говорят английски

Някога, твърди се Марко Семов, заблуди наивният ни народ, че в Япония всички говорят идеален английски. Въпреки, че вече много българи посетиха страната, някои живеят там от десетилетия, други студентстваха малко, написаха се пътеписи в списания, блогове и фейсбук, по форумите изобилства от теми с подробности и въпреки това все още битува този мит, все още хора правят сравнения с други страни, където не се говори английски – ‘това не ти е Япония, всеки да говори английски’.

Не, в Япония много рядко някой говори и то слаб английски.

За мен – идеално, защото и аз говоря толкова и по- лесно се разбирам със себеподобни.

Продължихме да пътуваме бясно през града, което продължи дълго. Това го очаквах,

Токио е голям град

Аз обичам да разглеждам през прозореца на автомобил. Много сгради, много пътища на нива, пътни възли – продължаваше да няма чудеса.

Всичко беше едноцветно и някак правоъгълно

Дни наред все така правоъгълно ми се струваше и безцветно, не като в Китай. Китай е ехе-е-е.

През цялото време сравнявах с Китай

Знам, че не трябва, знам че не е правилно да се правят сравнения между несравними величини, но нали съм човек, вървя си с човешките слабости. Това ако ми беше Шанхай или поне Пекин, до сега да бяхме подминали най- малко пет причудливи сгради – във формата на рамка, която някой е фраснал с чук и се е огънала, с истинска дупка в средата; във формата на игла с няколко ярко лилави перли нанизани по нея, във формата на отварачка, във формата на пагода стигаща до небето и цветове, цветове, цветове. Някой маглев да бе профучал край нас с такава скорост, та само опашката му да бях мернала за миг в далечината, нищо че с цялата си дължина е минал точно край мен, но очите ми не са успели да го фокусират и него вече го няма – 600 км в час са това. На тези работи им викам чудеса, тук какво?!

Пристигнахме в хотела.

Разбира се, не ме настаниха.

Това е напълно невъзможно, но аз още не го знаех. Прибраха ми багажа, защото не може около рецепцията да се мотаят разхвърляни куфари.

Шефът на фирмата ми беше споменал по телефона, че можело да обядвам. Според биологичния ми часовник

не бях сигурна дали е време за обяд, за вечеря или за спане

По местно време наближаваше обед.

Тръгнах по улиците, без концепция. Улици, като улици – няма чудеса. Влязох в сграда, която беше многоетажен

търговски център, тип мол

Тук са много такива. Стотици или хиляди може би из цяло Токио и Осака. По- късно ще осъзная, че едва ли съществува друго място на света, с по-голям брой магазини на глава от населението.

Тук се продава всичко, което може да се сетите и още много повече неща, които никога няма да се сетите. Съществуват артикули, които не могат да бъдат видяни нито по филмите, нито в интернет, ако не ползвате японски. Някои за бита, други аксесоари за хора, за животни, приспособления – всевъзможни. Ето ти чудо, но това го разбрах по- късно. Друго чудо е, че японците ги купуват, защото ние не сме такъв народ. Научихме се и ние на излишни покупки, но много хляб имаме да изядем и не зная дали някога ще ги достигнем, по- скоро не.

Сега оглеждам магазините, нямаше нищо интересно. Този център си беше скучен. На последния етаж има сладкарничка, но не от големите, фамозните, а много малка. Понеже съм подготвена (да е жива и здрава Самурайка и пак да се появи в интернет), че

японците произвеждат френско сладкарство,

но подобрено в техен стил – много леко, много ефирно и с огромно внимание към детайла, без да се прекалява в него, без добавки, напротив с отнемане, много изчистено, просто, безкрайно семпло, търсейки съвършенството във всяка прашинка – ето ти чудо! Но е рано да го разбера.

Поръчвам си парче торта и ми отнема около 15 мин да се разберем дали го искам опаковано за вкъщи (офис) или за тук. Май не беше лошо да говореха малко повече английски. В крайна сметка решиха, за по- сигурно да ми го опаковат за вкъщи, а аз седнах и си го ядох на място, на което те отговориха с ‘Ах’ и голяма усмивка.

Изяждам тортата и се влюбвам в нея

Години наред ще се мъча да направя поне малко подобна , но никога няма да успея да се доближа. Напротив, всички опити ще бъдат пълен провал, а аз съм сладкар по образование, с малко професионален стаж и не малко домакински. Ще разровя интернет, ще намеря снимки, видеоклипове и възхвали, но никога няма да открия тайната им. Някъде четох, че не подслаждат със захар, а с нещо като стевия, което не било стевия. Искам да питам Самурайка дали е вярно и какво по дяволите правят, но тя роди трето дете две седмици преди моето пътуване, следствие на което бавно изчезва от нета, до напълното ѝ изгубване.

После слизам на приземния етаж, където има

супермаркет. В него има щанд с кухня,

изцяло от стъкло и се вижда точно как хората работят вътре. Приготвят суши и други подобни хапки, после ги подреждат в кутии – по-малки и по-големи. Във всяка кутия има по една хапка от вид и не се повтаря. Има кутии с 20 – 30 различни хапки, има със седем – осем вида. Тези кутии наричат ‘бенто’ и хората си ги взимат за обяд. Такива кутии бенто подготвят и от дома си, за ученици, за работещи хора и ги носят със себе си, през деня.

Взимам си една от по- малките и я плащам на касата. Дават ми клечки. Добре, че умея да боравя с такива. Не съм особено сръчна, обаче. Справям се, но бавно и ако съм удобно разположена. Тук се оказа, че няма къде да се разположа.

Очаквах отвън да намеря пейка,

на която да седна и да похапна, но не открих никакви пейки. Тогава реших да седна на висок бордюр или каменна ограда на някоя градинка и да ям така. Нищо особено не е в голяма част от света, но оказва се, не и в Япония.

Само след минута разбрах, че нещо не правя както трябва,

по поведението на хората. Разбира се, нищо не ми казаха, дори не видях укор в погледите им. Само някак промениха хода си – темпото, траекторията по която преминаваха, по лицата им прочетох леко объркване, без дори да ме поглеждат. Не съм чак болезнено наблюдателна, но тези ужасно дребни, незначителни детайли се оказаха толкова забележими. Вече знаех, че

някъде греша, но не бях сигурна точно къде

Тъй като по принцип не ме е особено срам, реших да си продължа, но не, не можех. Край, ставам и се махам от тук. И наистина ставам, тръгвам, обаче едната ми суши хапка пада на земята. Не искам да я подминавам, за да не правя боклук и за части от секундата забелязвам, че земята е по- чиста от пода вкъщи и всъщност е абсурд да оставя тази хапка там, като кръпка, която би била видима от самолет.

Минувачите вече се блещят, а мен вече ме е срам

Понечвам да хвана с клечките, но не успявам да я вдигна. Втори опит – също неуспешен и накрая я хващам с ръка, бързам да се изнижа от дълбоко конфузната ситуация – виждам го в очите на хората. Вървя бързо и търся кош за боклук, да я хвърля и да се скрия някъде. Обаче търся…

няма кош за боклук. Защо никъде няма кош за боклук?!

На нищо не прилича! Ръката ми се омазва от хапката, а с нея държа и клечките, в другата – кутията бенто, а под мишница стискам раницата, която бях свалила от гърба си, за да ми е пред очите, все пак. Не съм спала 30 часа, не съм опъвала крак, не ме настаниха в хотела, групата закъсня, чудя се къде да се дяна, няма кофа за боклук и всички ме заобикалят, макар да не ме гледат с укор, по-скоро с поглед все едно съм чисто гола на площада, даже малко ги е срам заради мен.

По- късно ще разбера, че

в Япония не е прието да се яде на улицата

Не знам да има закон за това, нито заповед или наредба, но се спазва от всички. Никой не яде на улицата. Само аз. Местата, на които се продава бърза храна не са много и ако си купиш нещо от там, то се опакова за вкъщи, офис или за влак – оказа се, че в скоростните влакове шинкансен е прието да се яде и комай всички ядат докато пътуват, ако не спят, защото там се и спи. Евентуално, рядко има места с бърза храна, която може да се яде прав, до около един-два метра от павилиона или количката, от които се продава. Не и по- далеч. А да пльоснеш нещо на улицата… вече описах що за изживяване е. Сразих ги от първите си часове на японска земя. Все още не знаех, дали аз ще отркия чудеса в Япония, но японците видяха чудо – мен.

А кофи за боклук няма – никъде, нито контейнери.

Безмислено е било да търся, но тогава още не го знаех. Колко много знаех за Япония и колко много не знаех. Не знаех и, че не е имало смисъл да си свалям раницата от гърба и да я държа пред очите си, тъй като в Япония не се краде, изобщо не се краде, нивото на престъпността е в дъното на световната класация.

Тези погледи, с които не те гледат, защото хората са деликатни

и директен, укорителен поглед би бил твърде груб, та не те гледат, но ти ги усещаш, ги изпитах още веднъж.

Това беше една сутрин, на хотелската закуска в Йокохама. В Япония по принцип, не прелива от туристи. Не, че няма, но ако сравняваме с претъпканата Италия, направо си е празно. Хора има много, но местни. Колкото не е била популярна туристическа дестинация, предполагам заради отдалечеността си, толкова след аварията във Фукушима потока секва.

Аз посетих страната известно време след това и туризмът вече надигаше глава, но все пак навсякъде беше спокойно, а хотелите пълни основно с японци. По тази причина, дори на закуската в хотелския ресторант, се срещаха хора от страната. Първата особеност беше, че не ме пуснаха да вляза. Възнамерявах да нахлуя с ръце в джобовете, да се огледам насам и натам, като селски серсем на мегдан, след което да препълня чиния от блок масата и да седна на която маса си реша и на който стол ми стане симпатичен.

Това се оказа невъзможно. Има си правила. В Япония за всичко има правила и те се спазват.

Това вече го знаех, защото го научих още първия ден, през първите часове, но все още не усещах как се мъча да проявявам своеволия. На вратата не ме пуснаха и попитаха за съквартирантката ми (жена от българската група, с която споделих целия си престой и с която се разбирахме добре). Тя не беше се приготвила и реших да не губя време в чакане , а да сляза долу. Оказа се, че трябва да ни настанят заедно, на една маса, която те определят. Приготвих се да вися пред вратата в очакване, докато слюноотделях от мириса на блюдата, които бяха стройно наредени на блокмасата и тогава, от вътре ме видяха двойка от българите. Те направиха знак, че са съгласни да ме приемат на тяхната маса и ме пуснаха. Защото има ред – друг определя къде да бъдеш настанен, като масите не се разхищават за сам човек, щом си настанен с друг в стая, с него се и храниш. В същото време не се натрапват чужди хора на твоята маса, защото може да не ти е приятно.

Личното пространство се пази

След като вече се сдобих с право да вляза и място, на което да седна, взех чиния и тръгнах към блок масата.

Имаше опашка. В Япония навсякъде и за всичко има опашки.

Наредих се чинно и когато наближих масата, проточих врат и видях, че от едната страна са все храни, към които не изпитвам интерес. Харесах си от другата. Затова пропуснах дясната страна и тръгнах направо към лявата. По този начин вървях в насрещна посока на опашката. Отново настъпи онова объркване, което вече ми беше познато, отново не ме гледаха с онези погледи, отново настана някаква незабележима суматоха, която не се изразяваше с действия, не се изказваше в реплики, само в някаква несигурност точно какво се случва.

Аз бях нарушила реда.

Връщам се пак в онзи първи ден и онези първи часове от пристигането ми в Япония. Вече съм в хотела, другите от групата най-сетне са пристигнали. Попълнили сме нужните за настаняване документи. Багажът е събран в количката на пиколото. Стаите са готови, ние сме разпределени, ключовете са подредени върху плота на рецепцията, но не ни ги дават.

В цял свят, часът за настаняване е 14. В Япония също.

В цял свят, ако има готови стаи, те настаняват един – два – три или пет часа по-рано.

В Япония – не. Часът е 13.45. Всичко е готово. Не ни настаняват. Има си правила и те се спазват.

Ние не разбираме. От страна на българската група се стрелкат изнервени погледи. От страна на японската рецепционистка погледа е насочен в часовника и

гледа стрелката на минутите. Вече и ние гледаме стрелката на минутите. Всички заедно гледаме стрелката на минутите.

И ето идва заветният миг, в който часовникът показва нужния час, получаваме ключовете и тръгваме към асансьора. Това дали да го сложа в графата ‘чудеса’? О, да.

Чудо е каква нечовешка дисциплина се спазва от цяла една нация.

Правилата не се пристъпват, компромиси не се правят. Разбирам защо е така. Веднъж направен компромис води след себе си друг, трети и накрая компромиси до безкрай. Веднъж се прави, защото се смята, че ситуацията го изисква, но тогава други ситуации и други хора започват да изискват компромиси и за себе си. Тогава възниква въпросът как да определим коя ситуация и кой човек има право на компромис и кой има по- малко право. Тогава не остават правила и настъпва безредие. За да има ред, просто правилата се спазват и толкова.

Оказва се, ще се убедя през слеващите десет дни, че това е много удобно, всичко става някак лесно, предвидимо. Когато имаш среща в определен час, не се чудиш дали отсрещната страна ще дойде в този час или ще закъснее с трийсет минути. Ако ще закъснява с трийсет минути, ти да не висиш там напразно, ами и ти да закъснееш с толкова, защото бездруго никой не идва навреме. За всичко останало се знае, че ще се случи точно така, както предварително е било определено. Знаеш с какво и как да се подготвиш, няма притеснение, че нещата могат да тръгнат в друга посока, а ти не си очаквал.

Сега искам да се върна на

правоъгълните сгради и улици без цвят.

Също на онзи финес в естетиката, задълбоченото внимание към детайла, опростяването, стремежа към съвършенство. Разбира се аз бях чувала за това. И го търсех, не знам къде и под каква форма, как очаквах да го видя.

Не харесах сградите на Токио – не бяха интересни, бяха прави и скучни.

Целия град изглеждаше някак осемдесетарки овехтял. Това е парадоксално, тъй като аз харесвам атмосферата на 70-те и 80-те години. Знам за уаби-саби философията, тогава защо не мога да прогледна и да видя красотата ѝ? Трябвало ми е време да се пренастроя от кича на шаренията, която те грабва от раз, консумира се бързо и се харесва лесно.

Япония не е лесносмилаема страна.

Минаха повече от три години, а аз не спирам много често да мисля за нея. Това не са просто спомени за приятно прекарано време, съвсем не. Това са постоянни разсъждения и неспирни нови открития, аз продължавам да я проумявам. За никое друго място по света, на което съм била, не съм мислила толкова дълго във времето и толкова дълбоко. За никое друго място не съм сядала да пиша след толкова години, както за Япония, при това с вълнение. Едно от най-любимите ми явления в тази чудна земя е именно философската естетика, която е толкова трудна за разбиране от нас, балканските души. Това, че по-малкото е повече и правите линии не са признак за бедна фантазия.

Безцветието не е задължително да бъде скучно,

а творчеството може да се открива и в безупречната подредба. Това, че овехтелите съоръжения не е задължително да бъдат демонтирани и заменени с по-модерни, ако все още добре вършат работата си. Така в центъра на Токио може да се натъкнете на сграда с толкова стар асансьор, който дори не запомня поръчки. Мястото е посещавано от туристи и от тераса на неговия покрив се правят популярни снимки. Асансьора се ползва безспирно, но не бива подменен.

Това е уаби-саби виждането за света,

което аз определено няма да се впускам да разяснявам, тъй като твърде малко знам и твърде малко съм се докоснала.

Това може да се усети в

замъка Нижо, в Киото, който е абсолютно празен.

Може да се учудите – защо са изнесли всичко? Всъщност всичо си е на мястото, просто повече никога не е имало. За сметка на разочароващата си неатрактивност, определено на това място може да усетите покой, отмора, да се разтоварите.

Толкова ми хареса, че за миг ми се прииска да изхвърля всички мебели от вкъщи.

Отново по-малкото е повече. Само естествени материали, в естетвените им цветове, идеално прави форми, прави ъгли. Вратите плъзгащи, незабележими, гардеробите вградени в стените – незабележими, подовата настилка – всичко е незабележимо. Само ако случайно много внимателно се вгледате ще откриете колко фина изработка е всичко и, че все пак съществува ненатрапчива орнаментика.

Подобно е и в

храма Рьоан-джи, със знаменитата си каменна градина в Киото.

Ниска постройка от бамбук, празни стаи, стени от оризова хартия, без цветове. И безкрайно спокойствие. Пред верандата – ‘инсталация’ от прилежно ‘сресан’ и вълнообразно оформен снежно бял чакъл, а по него разпределени петнайсет груби камъка. От което и място да погледнеш градината, виждаш само четиринайсет от тях, а един винаги остава невидим. Инсталацията е там, за да бъде съзерцавана. Твърди се, че който види всичките 15 камъка едновременно, ще получи просветление.

Това е Дзен Будизъм, от който аз нищо не разбирам.

Това не ми пречи да си представя, че гледам градината толкова дълго, толкова дни, месеци и години, докато главата ми не се изпразни напълно от всичката излишна суета и не олекне като птичка разперила криле и рееща се по въздушния поток на вятъра. За да мога да остана съсредоточена в тази задача и да не се разсейвам, се е погрижил майстор Саоми през 1499 година, поставяйки камъните така, че винаги поне един да бъде скрит зад другите. Така мога да прекарвам часове в гледането им, винаги от различна страна и винаги ще виждам нещо друго. Накрая, след няколко десетилетия съзерцаване от всички посоки, толкова ще съм научила разположението на всеки камък, че в съзнанието си ще успея да проектирам и петнайсетия, невидим камък, там, където винаги е бил. Ще видя едновременно всичики тези несъвършени петнайсет парчета скала и ще постигна нирваната, към която се стремя през целия си живот, но наивното детство не можеше да види, бурната, търсеща младост се луташе и не намери, а зрелостта, най- сетне, даде.

Поредна странност в Япония е

начинът, по който умеят да се забавляват. Още нещо неразбираемо за нас.

Не ми се удаде възможност да видя с очите си, но са популярни един тип кафенета в Токио, в които живеят котки. Там кафето е по-скъпо, защото докато го пиеш ти се предоставя

възможност да галиш котките

С очите си видях каква сензация може да бъде нещо като улична котка, защото не беше съвсем улична, а живееше из дворовете на замъка на Осака. Почти се получи опашка, разбира се японците за всичко се редят на опашка, за да бъде помилвана и заснета с всеки, който обезателно се е разтопил в широка усмивка. Подобно беше и мястото, в което лично пристъпих,

срещу входна такса намираш огромна купчина с голи кукли Барби,

а до тях кош със също такава голям купчина дрехи за кукли Барби. Можеш да ги преобличаш и комбинираш тоалети до премала.

Това не е забавление за деца. Момичетата вътре бяха на около двайсет и пет.

Не зная дали в тази категория трябва да сложа и заведенията за

караоке, които предлагат отделни стаи,

за всеки отделен посетител или компания от посетители. Така необезпокояван можеш да пееш която песен поискаш, с караокето, без да се показваш пред други хора. Не знам дали целта е да се скриеш от другите или на никой не му е хрумвало, че трябва да се покаже, не съм запозната. Така са устроени караоке заведенията и в Китай. Родината на караокето е някъде там, в Далечният Изток.

Очаквайте продължението

Автор: Биляна Крилова

Снимки: авторът

В Токио има и изгодни нощувки:

Booking.com

В Киото – също:

Booking.com

Япония

Нощувки из цяла Япония:

Booking.com

 Днешният пътепис е малко особен, т.к.не е писан специално като пътепис, а е сглобен от няколко мейла с впечатленията ѝ от едно служебно пътуване до Лагос в Нигерия. Всяка прилика с действителни събития, хора и места е чиста случайност. Да видим резултата – приятно четене:

Нигерия

кратки впечатления по мейла

Пътуването до Истанбул беше кратко и комфортно. Бизнес класа е друга работа. Почват да те обслужват още като си седнеш на седалката. Фрешчета, стъклени чаши…

Аз не се чуствах на мястото си, щот знам, че този лукс е нещо което не мога да си позволя, обаче в полета до Лагос вече не се притеснявах толкова. Явно се свиква, когато минеш веднъж по процедурата (т.е. вече не гледах като „индианец“).

Летището в Истанбул

е доста лесно, един дълъг коридор, в дъното на който е бизнес-частта (т.е.салона за бизнес-класа – бел.Ст.). Т.е. един голям салон, в който влизах с билета си от бизнес-класата. Много храна (безплатна), уютно място и по-тихо. Не оповестяват полетите, така че можеш да си починеш или поработиш на спокойствие. Колегите обясняваха как храната е супер, но единственото нещо, което ми направи впечатление, са баклавичките. Всичко останало – да вкусно е, но чак пък да се превъзнасям… Другото нещо за пробване е лимонадата в самолета, лимоните им не са кисели и е доста приятно.

В тоалетните имаше и крем за ръце – абе, друг свят

Дойде време за полета за Лагос. Още в автобусчето ми направи впечатление една блондинка с къси панталонки. На летището в Лагос вече беше и по пoтник. Познайте националността ѝ – сигурно е от екипа на Кобилкина… но нашите куфари излязоха преди нейния Бяхме заложили на един розов, но не познахме. Тук русите ги носели на ръце….

Летяхме над Сахара

бях малко разочарована. Очаквах да видя златни дюни, но не. Първоначалко беше пустиня без пясък, каменисто или суха повча с цят на керемиди. После си пролича и пясъка. Може би цветът беше такъв от залеза – не знам. На връщане ще летя през нощта, така че няма да разбера. После се стъмни. Най красиво е да гониш залеза на 10 000 метра над земята, а после като се стъмни, около тебе да има светкавици. Не бяха близо и затова бяха красиви, като фойерверки…

Залехих се лепенка против комари преди кацане и облякох дълъг ръкав. Стюардесата напръска салона с репелент, (същото направи и на връщане, за да не занесат маларийни комари в Истанбул)

Чистачи

Кацнахме в Лагос

Бяхме първи на имиграционнния контрол. Униформените стояха доста време с гръб, вършеха нещо „важно“ Като приключиха, ни взеха листчетата и ни пратиха до следващото гише. Там един младеж ръкомахаше и ни каза „стрейт лайн, плийз“. Разбрахме че трябва да застанем един зад друг.

На бюрата седяха по двама. За тях, слава Богу, духаше вентилатор. Жената ми пое паспорта, писа, писа нещо и после го подаде на мъжа. Той гледаше по-неприветливо. Явно беше по-важен и имаше повече работа, или поне работеше по-бавно. Изчаквахме го, и тя извикваше следващия след като колегата ѝ успееше да ни обработи, за да не става опашка.
Вече се бях изпотила цялата… аз – дето не се потя. Извадих салфетка и се опитвах да си трия лицето. Започнахме да чакаме куфарите…бавно… Те дойдоха мокри, от влагата, но дрехите ми бяха в найлони, така че всичко е наред. Идея: вземете си за на връщане фолио (кухненско, прозрачно), с което да си опаковате куфара.

Наблюдавахме хората. Шарен свят.

Почнахме да осъзнаваме, че някои са прислужници на „по-белите“ негри. Но всички искат да ти помогнат, да те упътят. Имаше една  негърка с рокля, която се влачеше по земята, от тафта. Върна ме в креолските времена…

Нигерийки

Накрая ни провериха и  жълтите книжки (документ, който удостоверява, че си направил задължителната ваксина за жълта треска) и излязохме навън, Качиха ни в едно бусче от хиляда и балканската и отпрашихме за хотела. Зад нас се движеше „секюрити кола“. Минахме по един 12 километров мост, попътувахме, попътувахме и стгнахме до хотела. По пътя, но в последния момент, видях един негър, който май беше гол и или се сапунисваше или се мажеше с кал. Късно го фиксирах, ясно е защо.

Слънчево затъмнение

Слънчево затъмнение

В хотела, другите вече пийваха.

Дадоха ми стая на 11 етаж. На всеки едаж има „помощник“, който те пита за къде си и натиска копчетата на асансьора. Мене ме обърка първия път, а вътре няма бутони…

Викам си, те тези комари не могат да се качат толкова високо, но Х. Г. е видяла комар в стаята си на 14-я етаж. Аз още не съм срещала. За целия 12- дневен престой, не видах комари и като попитах едно момче от обслужващия персонал, кога е по-опасното време (сухия или мокрия сезон), той с изненада отговори, че в Лагос нямат „москитос“
Хотелът е готин. Да, от влагата мирише малко на спарено, но не е непоносимо. Оказа се че картата за телефона, която трябваше да ми дадат е в София… нямах часовник, но станах на време. Закусих от прословутите ананасчета – да хубави са, но не са кой кнае колко различни. Опитаха се да ме накарат да платя закуската и настана суматоха… Объркали са ме.

Тръгнахме за буса

От пред стоеше пиколо с цилиндър и смокинг, графитен цвят… Пак чакахме един успал се – З., доста черни точки набра тоз’ човек.
Пътувахме до завода повече от час и то при положение, че сме срещу трафика. 12 километровият мост беше задръстен до половината в обратна посока – 4 ленти. Хората явно отиваха на работа на острова. Направиха ми впечатление продавачите на вестници – носеха на главите си огромни купове с вестници и тичаха с тях между колите. Много хора метяха покрай пътното платно, и тогава видях, че един от тях взима едрите боклучи и ловко ги хвърля зад мантинелата. После са загледах и в другите – и те си изхвърлята лопатите с прах там….

Едни жълти бусчета изскачаха от всякъде. А нашия шофьор само дидиткаше [с клаксона], по едно време се зачудих дали не е по морзовата… „секюрити колата“ беше зад нас.

Сега сме в една зала в завода -

взех си 2 кроасана от хотела. Предния път един колега си поръчал КФЦ, донесли му кофичка – отворил я, а вътре били останали 3 крилца… Явно разносвачът е бил гладен и е решил, че няма да се забележи липсата. На другия ден му донесли пица, но отгоре лазели мравки. Той се позачудил, позачудил, пък ги помести и си я хапнал…..

Няма нищо страшно, а сега до мен мен лази едно хлебарче ама е новородено. То и в София има, даже големи…

Хората тук са като децата -

трябва да им даваш простички, едностъпкови задачи – например на портала на завода ръкомахаха 6 човека, за да те упътват къде да паркираш и май всеки беше с различно мнение

Тук основно се продава кола малка разфасовка. Човечето не може да си представи да я сподели с някого, мисли си, че трябва да и изпие всичката [сам] и големите разфасовки им идват в повече.
Даже почти няма т.нар. студен пазар* Почти няма супермаркети. Човекът купува и консумира, надали в тенекиените бараки имат печки, а камо ли хладилници. Затова най-разпространена е продаждата на улицата, сложили един леген на главата и ходят между колите. Така продават всичко – ядки, резени папая, ръчни шевни машини и какво ли не.
Беше ми много странно като ми разказваха – взима лелята един легел с кола и продава. Но наистина е точно така – даже има такава разфасовка, но в нея колата е малки разфасовки и легенът е пълен с ЛЕД – така ѝ се дава от нас…

Къщите изглеждат зле, защото от влагата мухалът ги превзема, мазилката потъмнява и наистина контрастът е голям: до подредената градинка, ще видиш пълна мизерия.
Заради задръстванията можехме да събираме доста впечатления. Слязохме от големия мост, може би за да сменим посоката и видях, че под моста кипи живот. Хората си живеят там.

Температурите са:мин 25 / мах 32 – цяла година…

Та, под моста видях козичка, ака като се загледах осъзнах че е малка бяла кравичка, до нея още една си лежеше в малката кална локва, отстрани имаше и и 2-3 козички с големи рога и няколко овце. До тях седеше мъж, изпаднал в нирвана, не помръдваше, дори не трепваше лицето му, а възрастта му беше трудна за определяне.

Видях и „бръснарски салон“ – от външната страна на една ограда бяха налепени бели пкочки, имаше счупено огледало и 10 мъже чинно чакаха реди си
Повечето жени също си бръснат главите, и лепят плитки, или слагат екстеншъни или носят перуки….

Въпреки всичко това хората изглеждат много по-шастливи от нас….

Движението е атракция, дават ти сигнал ще ше се шмуднат пред теб… – т.е дидитка този който засича а не потърпевшия )

Автор: Анжела Димова

Снимки: авторът

*„Студен пазар” при безалкохолните се наричат продажбите от хладилник, т.е. продажбите в заведения, а не тези, които носиш у дома, които пък могат да бъдат продавани и със стайна температура. В България много лесно се разпознава – продажбите в стъклени бутилки са именно „студен пазар“, защото можете да ги поръчате само в заведение от хладилника – бел.Ст.

Други разкази свързани със Западна Африка – на картата:

Западна Африка

С голяма мъка (и черна завист Пу-пу- дай, Боже всекиму такова пътуване!)  ще завършим днес плаването из Карибско море – с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, продължаихме със  Сейнт Винсент и Гренадини:  рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро, после обиколихме Гренада – с островите Гренада, Кариаку и Пясъчния остров, а за последно минахме през остров Сейнт Винсент при Карибските пирати .

Днес ще поразшетаме из остров Санта Лусия, а на Мартиника ще обуем зимните ботуши за полета до дома.

Приятно четене:

С катамаран из Карибско море

част пета

Санта Лучия и остров Мартиника

Санта Лусия*

Ден 11:

Тази сутрин за първи път не бяхме събудени от welcome boys. Но въпреки това навсякъде в морето беше пълно с лодки. Във всяка лодка имаше по 5-6 човека, стоящи изправени в редичка, един зад друг, с ръце зад гърба.

Реших да снимам едната лодка, понеже бяха много интересни, но изведнъж

един от хората започна да сочи към мен и да крещи нещо

След това всички останали също почнаха, да сочат към мен и да викат, настана суматоха и изведнъж започнаха, всички да скачат един след друг в морето. Първоначално много се уплаших, с какво предизвиках такава реакция. Но после се оказа, че всички останали лодки правят същото, но не сочат мен, а нещо във водата. Предположихме, че ловят риба, понеже всеки, който скачаше, държеше края на гигантска мрежа, и се завъртаха в кръг. След това издърпваха мрежата на лодката, като само тя заемаше половината от пространството в нея. Но така и не разбрахме, какво наистина правеха тези хора.

След като вече имаше достатъчно станали хора за едно динги, първите

слязохме на плажа на гъзарския хотел

Оказа се, че един шезлонг (разбирай креват с матрак и към него гигантски сламен чадър) струва 50 американски долара на ден. За щастие опъването на хавлия беше безплатно. Преди това обаче решихме, да закусим или пийнем нещо в страхотното кафенце на плажа, под гъстата сянка на дърветата. Между самите дървета и маси имаше и окачени хамаци.

Другото хубаво беше, че цените не бяха чак толкова скъпи, колкото предполагахме за хотел, чиито шезлонги струват 50 долара (на пример един коктейл беше между 7 и 12 долара, а една малка пица беше 8 долара).

Обстановката беше толкова приятна, че преди какъвто и да е плаж, решихме да разгледаме целия комплекс. Оказа се, че една нощувка тук струва между 1000 и 2000 американски долара. Но определено беше невероятен, като тези, които гледаш по рекламите за мечтаната почивка и си мислиш, че никога няма да попаднеш на такова място.

Плажът към хотела. От пред се виждат факлите, които вечер горят. А от зад се вижда единият от питоните.

Хотелът си имаше собствена дъждовна гора,

като половината от нея беше направена на спа-център. Спа-центърът се състоеше от много дървени къщички, построени буквално по дърветата, на различна височина и се свързваха с дървени мостчета, пътеки и стълбища. Все едно бяхме попаднали в някаква приказка.

Спа-зоната в дъждовната гора

От рецепцията на спа-зоната специално провериха, коя къщичка е свободна, за да можем, да ги разгледаме и от вътре

Другата част от дъждовната гора беше също оборудвана с дървени пътеки, въжени мостове и т.н., но беше предназначена предимно за разходки. Повечето къщички към хотела, ако не и всички бяха разделени със стени, и всяка разполагаше с дворче и басейнче, или поне шадраванче. Около къщичките също имаше шадраванчета, градинки, цветя и много колибрита. Забравих да спомена, че на Карибите за първи път през живота си видях на живо колибри. За тези които не знаят – това е най-малката птица в света. Има размерите на голяма пчела и е страшно красива.

След като разгледахме „нашия“ хотел разбрахме, че на 30 мин от тук и на горе в гората има друг също много скъп хотел. Имайки предвид какво видяхме тук, много се чудехме, с какво толкова може да ни изненада горния. Но никой не намери силите, да отиде да го види. По-късно разбрахме, че това е хотел „Chocolat”, където освен, че има страшно много шоколадови неща и услуги, се предлага обучение по шоколад. Всички служители са минали през такова и могат да отговарят на всякакви въпроси, свързани с шоколада. Естествено аз лично много съжалих, че ме домързя да се разходя до там.

В тази част на острова по принцип е пълно с подобни хотели. Особено на едно хълмче, което има директна гледка към двата питона, от другата страна на Суфриер. Там се намират хотели номер 1, 3 и 6 в света. Едни от най-скъпите на планетата. В тези хотели няма телевизори и се спазват специални правила, като например са забранени всякакви телефони, пейджъри и т.н. Ако искаш може, да си ги ползваш в стаята, но никъде другаде. Но реално ти нямаш нужда, да излизаш никъде, защото всички стаи си имат двор с инфинити басейн и всички имат една и съща гледка – към питоните. Стаите нямат стена от към двора и басейна и реално си спиш на открито.

След разходките

най-накрая отидохме и на плаж,

а после се изкъпахме в една от общите бани на хотела, където имаше невероятни шампоани, гел-душове и лосиончета. За първи път от 11 дни миришехме на толкова хубаво и се чувствахме като цивилизовани хора.

По залез слънце

отново се събрахме на сепаренцето в кафето, където пристигна някакъв саксофонист. Той седна на оградата от към плажа, така че да е между клиентите на заведението и залязващото слънце и започна, да свири. Беше невероятно. Хората в този хотел определено си знаеха работата и как да изпипват най-малките детайли.

След като слънцето залезе, ние най-накрая си тръгнахме от това страхотно местенце. Тази вечер трябваше да стигнем най-северната част на острова и там да чакаме подходящо време за последния сериозен преход до остров Мартиника

Това плаване се оказа едно най-страшните, които имахме.

Излезе силен вятър, бурно море, заплетоха ни се едни въжета и какво ли още не. После намерихме и разни риби на палубата. В полунощ успяхме да стигнем благополучно в марината Rodney Bay. Намерихме си местенце, да си вържем лодката. Толкова здраво я вързахме, че за първи път от 11 дни катамаранът не се клатеше изобщо. Едвам успях да заспя. През цялото време бях в очакване и напрежение, че всеки момент лодката ще се люшне, ще се разклати. Но това така и не се случваше и тя си стоеше неподвижно.

Ден 12:

Първата ни работа на сутринта беше, да намерим заведение с контакт, където да заредим всички телефони, фотоапарати и компютри. Напълнихме торбата с кабели, разклонители и всякакви джаджи и тръгнахме, да обикаляме заведенията на марината. Намерихме една италианска пицария, където разпънахме оборудването и седнахме да закусим. След като всички батерии бяха готови, тръгнахме на разходка из града. Оказа се супер шарено градче, подредено и спретнато, доста цивилизовано, с обилно заредени хипермаркети и молове. Нищо общо с всичко, което бяхме видели до сега.

В един от моловете

Накрая случайно

попаднахме на един плаж,

където решихме да останем следобеда. Самият плаж беше съвсем обикновен и посредствен, по нищо не се различаваше от нашите в България. Беше пълно с кафенца, заведенийца и хотелчета. Изобщо вече се усещаше, как нашето екзотично приключение е към своя край.

За вечеря намерихме един страхотен steak-house, след което се прибрахме на катамарана.

Пържола от акула

Още не си бяхме легнали, когато на лодката ни дойде един неочакван гост – едно много сладко черно коте, което учудващо се чувстваше като у дома си, влизаше да души и проверява навсякъде.

Ден 13:

На сутринта установихме, че котето не си е тръгнало – намерихме го да спи на земята в кухнята, свито на кълбо. След като се събуди, започна да мяуче жално за храна и вода. Дадохме му едни наденички, които бяхме пекли преди няколко дни на скарата, след което то се успокои и си тръгна.

Този ден трябваше да направим нашия последен преход до остров Мартиника. Планираното тръгване беше по обяд, за да можем поне един път за тези две седмици плаване, да пристанем по светло на мястото, където отиваме. За това имахме малко време да се разходим като за последно. Разбрахме, че

на същата марина е закотвен корабът „Черната Перла“ от филма „Карибски Пирати“

и веднага отидохме, да го видим. Доскоро е бил използван за туристически разходки в морето, но явно вече не е толкова надежден и бяха решили, да го направят на бар. Когато ние отидохме, течеха ремонтни дейности, беше пълно с майстори и строителни материали навсякъде. За щастие ни позволиха да се качим и да си направим няколко снимки.

Черната Перла

Този човек продаваше плодове, но се беше накичил с всякакви знамена. Българско нямаше, но го знаеше точно какво е!

В 12 ч. точно опънахме платната и

потеглихме за Мартиника

Както беше по план, пристигнахме доста преди залез слънце и тръгнахме да търсим бензиностанция, да заредим лодката, понеже както е при колите под наем, така и при лодките трябва, да се върнат с пълен резервоар. Чартьорът обаче нещо ни обърка и ни прати в един огромен залив, където загубихме почти 2 часа, за да установим, че няма къде да заредим.

Остров Мартиника

В търсене на бензиностанцията

И така за съжаление последният ни опит, да направим поне едно приставане по светло за тези две седмици се провали.

Пристигнахме в Le Marin

и тръгнахме, да си търсим място. Но понеже не сме много маневрени, а коридорчетата са малки, изпратихме двама човека с дингито, да търсят място. След известно време дингито се върна с гребане, горивото им беше свършило, а навън отново се изсипваха кратки проливни дъждове.

Намерихме мястото и започнаха мъките по приставането на едно супер тясно място между две лодки. Наложи се абсолютно всички да се включим. Едни държаха кранци, за да не одраскаме лодката в съседната и търчаха от един борд на друг. Други бяха хванали едно въже и дърпаха дружно, за да приближат катамарана, трети отговаряха за това, да не се ударим в кея, но и да се приближим достатъчно, за да можем да слизаме и да се качваме после. Все пак след два часа задружни усилия направихме най-перфектното приставане. За награда си сготвихме най-вкусната паста, този път със сладка вода и седнахме за една последна вечеря на борда на нашия катамаран.

Ден 14:

Сутринта имахме доста задачи, които трябваше, да свършим за много кратко време.

• Първо, трябваше да изчистим катамарана, за да не ни глобят,
• второ, трябваше да излезем от марината, да намерим бензиностанция и да заредим с гориво и
• трето, в 10 ч. точно трябваше да сме пристанали обратно на Le Marin, за да предадем лодката. Ако закъснеем дори 1мин имат право, да ни глобят.
• Четвърто, трябваше, да се молим, да не намерят никакви щети по лодката, които да ни вкарат в още разход.

И така, в 8 сутринта настана голямото чистене. Всеки си беше хванал някаква зона по лодката и се занимаваше с нея. За нещастие, разполагахме само с две гъби, за това прибегнахме и към тоалетна хартия. После свърши сладката вода на лодката, което ни остави само с една чешма със солена вода, която се намира горе в кухнята. Започнаха да се разнасят тенджери, шишета и всякакви съдове със солена вода, надолу по каютите и обратно. Препаратите също свършиха, минахме на веро и сапун, които също свършиха и останахме само на солената вода. Отделно имахме няколко дребни щети, от сорта на счупен капак на тоалетна чиния, или дръжка на чайник. Добре, че бях взела моментно лепило, та след като поизмихме, тръгнах, да обикалям с лепилото и да замазвам положението.

През цялото това време и целия този хаос, лодката се придвижи до бензиностанцията, зареди с гориво и се върна обратно на марината. И точно в 10 ч пристигнахме! Е, не бяхме пристанали (което обикновено ни отнемаше по два часа), но чартьорът ни посрещна и помогна да завържем лодката за кея.

И така приключи нашето невероятно плаване в Карибско море

На бензиностанцията

Но забавните случки все още не бяха. След като разтоварихме багажа, струпахме всички сакове, раници, куфари и чанти в една пицария на марината, седнахме да умуваме, как да организираме остатъка от деня, понеже полетът ни беше късно вечерта. В крайна сметка чартьорът се съгласи, да си оставим багажите в офиса им до края на работното им време, което беше до 18:00. Горкият човек сигурно много съжали, защото барикадирахме персонала отвсякъде с купчини багажи, якета, ботуши (които вечерта трябваше, да си вземем с нас в самолета).

Една малка част от багажите

Междувременно наблюдавахме, как една нова група туристи се настаняваше на нашето катамаранче. Усещането беше странно, имайки предвид, че това беше нашия дом през последните две седмици и имайки предвид всичките ни преживявания, а сега го очакваха нови.

Нашият катамаран (по средата на снимката) отново на марина „Le Marin“, очакващ следващите туристи, които потеглиха още същия следобед

Решихме, да направим един последен плаж. Уговорихме се с един таксиметраджия, да ни закара до най-хубавия плаж на острова и след това, да дойде, да ни вземе в 17:20ч.

Плажът определено не беше лош, имаше палми, зелени поляни, ситен бял пясък и т.н. Но огромната разлика между Мартиника и малките островчета на юг беше, че това е част от Франция, съответно и от Европа. Плажовете са претъпкани от туристи (основно пенсионери), цените са супер високи, в заведенията и магазините говорят само френски и се държат арогантно и надменно с всеки, който не говори техния език.

Решихме, да си направим една разходка до края на плажа и да намерим барче, където да седнем. Оказа се, че след една точка на плажа, всичко след нея са хотели. И за разлика от мега-луксозния и скъп хотел, в който изкарахме целия пó-предишен ден, тук не ни разрешаваха, не само да влизаме в заведенията им, но не можеше дори, да се разхождаме на територията на хотелите. Един полицай ни пресрещна и ни отказа дори тоалетна да ползваме, като отказваше, да говори на английски. Затова се наложи, да се върнем в началото на плажа и там се настанихме.

С брат ми все пак решихме да направим втори опит и да стигнем края на плажа. Оказа се, че все пак плажната ивица е достъпна за всякакви хора и хотелите нямат право, да гонят желаещите да плажуват там, стига да не им ползват шезлонгите. Но на едно място се бяха много изхитрили – бяха изкопали пясъка до една сграда на хотела, така че да стане дълбоко вирче и да е трудно, да се прекоси. А във водата точно там имаше морски таралежи и ни беше страх да влезем. За това смело минахме през къщичките на хотела, където онзи зъл полицай ни фиксира отдалече и почна, да ни гони с колелото си. Бързо се ориентирахме и намерихме плажа, където този вече нямаше право, да ни каже нищо.

Разходката определено си заслужаваше, плажът беше много красив, с издялани от дърво най-интересни кресла, столове и легла, свободни за ползване на плажа.

На връщане естествено отново трябваше, да минем през хотела заради прекъснатата плажна ивица, където вече ни дебнеше полицая и ни гледаше на кръв.

Последни карибски слънчеви лъчи

Малко по-късно настана време, да се връщаме към марината. Събрахме си кърпите, взехме си довиждане с морето за последно и се запътихме към паркинга, където трябваше, да ни чака таксито. За наша изненада таксито го нямаше. А трябваше най-късно в 18:00 да сме на марината, защото тогава свършваше работното време на чартьора и багажът ни оставаше вътре и трябваше, да избираме между изпуснат полет или зарязани багажи. Това беше много напрегнат момент, всички много се притеснихме, но в крайна сметка човекът дойде в 17:45 и бързо ни върна на марината.

Изнесохме багажите от вън и се почна едно подреждане, къпане, простиране на мокрите бански и хавлии по саковете и т.н.

Накрая обухме ботушите и бяхме окончателно готови за пътя на обратно.

Отново на летището Карнавалните маски с тъга ни напомняха за всички преживявания и незабравими моменти, които имахме на това невероятно място…

За тези 14 дни преплавахме близо 400 морски мили, посетихме 11 острова (някои по два пъти), 4 държави, минахме 9 митници; видяхме акули, делфини, летящи риби, светещи медузи, маймуни, колибрита, игуани, пеликани; посетихме карнавали, вулкани, джунгли; ядохме банани и кокосови орехи от палмите и какво ли още не. А през цялото това време на всички острови и по радиото на лодката пускаха един местен хит, който така добре описваше нашето приключение: „We Ready For The Road”:

Край

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

*Което всъщност е правилното и ужасно неромантично название на Санта Лучия – бел.Ст.

Други разкази свързани с Караибско (Карибско) море – на картата:

 Караибско (Карибско) море

С голяма мъка (и черна завист Пу-пу- дай, Боже всекиму такова пътуване!)  ще завършим днес плаването из Карибско море – с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, продължаихме със  Сейнт Винсент и Гренадини:  рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро, после обиколихме Гренада – с островите Гренада, Кариаку и Пясъчния остров, а за последно минахме през остров Сейнт Винсент при Карибските пирати .

Днес ще поразшетаме из остров Санта Лусия, а на Мартиника ще обуем зимните ботуши за полета до дома.

Приятно четене:

С катамаран из Карибско море

част пета

Санта Лучия и остров Мартиника

Санта Лусия*

Ден 11:

Тази сутрин за първи път не бяхме събудени от welcome boys. Но въпреки това навсякъде в морето беше пълно с лодки. Във всяка лодка имаше по 5-6 човека, стоящи изправени в редичка, един зад друг, с ръце зад гърба.

Реших да снимам едната лодка, понеже бяха много интересни, но изведнъж

един от хората започна да сочи към мен и да крещи нещо

След това всички останали също почнаха, да сочат към мен и да викат, настана суматоха и изведнъж започнаха, всички да скачат един след друг в морето. Първоначално много се уплаших, с какво предизвиках такава реакция. Но после се оказа, че всички останали лодки правят същото, но не сочат мен, а нещо във водата. Предположихме, че ловят риба, понеже всеки, който скачаше, държеше края на гигантска мрежа, и се завъртаха в кръг. След това издърпваха мрежата на лодката, като само тя заемаше половината от пространството в нея. Но така и не разбрахме, какво наистина правеха тези хора.

След като вече имаше достатъчно станали хора за едно динги, първите

слязохме на плажа на гъзарския хотел

Оказа се, че един шезлонг (разбирай креват с матрак и към него гигантски сламен чадър) струва 50 американски долара на ден. За щастие опъването на хавлия беше безплатно. Преди това обаче решихме, да закусим или пийнем нещо в страхотното кафенце на плажа, под гъстата сянка на дърветата. Между самите дървета и маси имаше и окачени хамаци.

Другото хубаво беше, че цените не бяха чак толкова скъпи, колкото предполагахме за хотел, чиито шезлонги струват 50 долара (на пример един коктейл беше между 7 и 12 долара, а една малка пица беше 8 долара).

Обстановката беше толкова приятна, че преди какъвто и да е плаж, решихме да разгледаме целия комплекс. Оказа се, че една нощувка тук струва между 1000 и 2000 американски долара. Но определено беше невероятен, като тези, които гледаш по рекламите за мечтаната почивка и си мислиш, че никога няма да попаднеш на такова място.

Плажът към хотела. От пред се виждат факлите, които вечер горят. А от зад се вижда единият от питоните.

Хотелът си имаше собствена дъждовна гора,

като половината от нея беше направена на спа-център. Спа-центърът се състоеше от много дървени къщички, построени буквално по дърветата, на различна височина и се свързваха с дървени мостчета, пътеки и стълбища. Все едно бяхме попаднали в някаква приказка.

Спа-зоната в дъждовната гора

От рецепцията на спа-зоната специално провериха, коя къщичка е свободна, за да можем, да ги разгледаме и от вътре

Другата част от дъждовната гора беше също оборудвана с дървени пътеки, въжени мостове и т.н., но беше предназначена предимно за разходки. Повечето къщички към хотела, ако не и всички бяха разделени със стени, и всяка разполагаше с дворче и басейнче, или поне шадраванче. Около къщичките също имаше шадраванчета, градинки, цветя и много колибрита. Забравих да спомена, че на Карибите за първи път през живота си видях на живо колибри. За тези които не знаят – това е най-малката птица в света. Има размерите на голяма пчела и е страшно красива.

След като разгледахме „нашия“ хотел разбрахме, че на 30 мин от тук и на горе в гората има друг също много скъп хотел. Имайки предвид какво видяхме тук, много се чудехме, с какво толкова може да ни изненада горния. Но никой не намери силите, да отиде да го види. По-късно разбрахме, че това е хотел „Chocolat”, където освен, че има страшно много шоколадови неща и услуги, се предлага обучение по шоколад. Всички служители са минали през такова и могат да отговарят на всякакви въпроси, свързани с шоколада. Естествено аз лично много съжалих, че ме домързя да се разходя до там.

В тази част на острова по принцип е пълно с подобни хотели. Особено на едно хълмче, което има директна гледка към двата питона, от другата страна на Суфриер. Там се намират хотели номер 1, 3 и 6 в света. Едни от най-скъпите на планетата. В тези хотели няма телевизори и се спазват специални правила, като например са забранени всякакви телефони, пейджъри и т.н. Ако искаш може, да си ги ползваш в стаята, но никъде другаде. Но реално ти нямаш нужда, да излизаш никъде, защото всички стаи си имат двор с инфинити басейн и всички имат една и съща гледка – към питоните. Стаите нямат стена от към двора и басейна и реално си спиш на открито.

След разходките

най-накрая отидохме и на плаж,

а после се изкъпахме в една от общите бани на хотела, където имаше невероятни шампоани, гел-душове и лосиончета. За първи път от 11 дни миришехме на толкова хубаво и се чувствахме като цивилизовани хора.

По залез слънце

отново се събрахме на сепаренцето в кафето, където пристигна някакъв саксофонист. Той седна на оградата от към плажа, така че да е между клиентите на заведението и залязващото слънце и започна, да свири. Беше невероятно. Хората в този хотел определено си знаеха работата и как да изпипват най-малките детайли.

След като слънцето залезе, ние най-накрая си тръгнахме от това страхотно местенце. Тази вечер трябваше да стигнем най-северната част на острова и там да чакаме подходящо време за последния сериозен преход до остров Мартиника

Това плаване се оказа едно най-страшните, които имахме.

Излезе силен вятър, бурно море, заплетоха ни се едни въжета и какво ли още не. После намерихме и разни риби на палубата. В полунощ успяхме да стигнем благополучно в марината Rodney Bay. Намерихме си местенце, да си вържем лодката. Толкова здраво я вързахме, че за първи път от 11 дни катамаранът не се клатеше изобщо. Едвам успях да заспя. През цялото време бях в очакване и напрежение, че всеки момент лодката ще се люшне, ще се разклати. Но това така и не се случваше и тя си стоеше неподвижно.

Ден 12:

Първата ни работа на сутринта беше, да намерим заведение с контакт, където да заредим всички телефони, фотоапарати и компютри. Напълнихме торбата с кабели, разклонители и всякакви джаджи и тръгнахме, да обикаляме заведенията на марината. Намерихме една италианска пицария, където разпънахме оборудването и седнахме да закусим. След като всички батерии бяха готови, тръгнахме на разходка из града. Оказа се супер шарено градче, подредено и спретнато, доста цивилизовано, с обилно заредени хипермаркети и молове. Нищо общо с всичко, което бяхме видели до сега.

В един от моловете

Накрая случайно

попаднахме на един плаж,

където решихме да останем следобеда. Самият плаж беше съвсем обикновен и посредствен, по нищо не се различаваше от нашите в България. Беше пълно с кафенца, заведенийца и хотелчета. Изобщо вече се усещаше, как нашето екзотично приключение е към своя край.

За вечеря намерихме един страхотен steak-house, след което се прибрахме на катамарана.

Пържола от акула

Още не си бяхме легнали, когато на лодката ни дойде един неочакван гост – едно много сладко черно коте, което учудващо се чувстваше като у дома си, влизаше да души и проверява навсякъде.

Ден 13:

На сутринта установихме, че котето не си е тръгнало – намерихме го да спи на земята в кухнята, свито на кълбо. След като се събуди, започна да мяуче жално за храна и вода. Дадохме му едни наденички, които бяхме пекли преди няколко дни на скарата, след което то се успокои и си тръгна.

Този ден трябваше да направим нашия последен преход до остров Мартиника. Планираното тръгване беше по обяд, за да можем поне един път за тези две седмици плаване, да пристанем по светло на мястото, където отиваме. За това имахме малко време да се разходим като за последно. Разбрахме, че

на същата марина е закотвен корабът „Черната Перла“ от филма „Карибски Пирати“

и веднага отидохме, да го видим. Доскоро е бил използван за туристически разходки в морето, но явно вече не е толкова надежден и бяха решили, да го направят на бар. Когато ние отидохме, течеха ремонтни дейности, беше пълно с майстори и строителни материали навсякъде. За щастие ни позволиха да се качим и да си направим няколко снимки.

Черната Перла

Този човек продаваше плодове, но се беше накичил с всякакви знамена. Българско нямаше, но го знаеше точно какво е!

В 12 ч. точно опънахме платната и

потеглихме за Мартиника

Както беше по план, пристигнахме доста преди залез слънце и тръгнахме да търсим бензиностанция, да заредим лодката, понеже както е при колите под наем, така и при лодките трябва, да се върнат с пълен резервоар. Чартьорът обаче нещо ни обърка и ни прати в един огромен залив, където загубихме почти 2 часа, за да установим, че няма къде да заредим.

Остров Мартиника

В търсене на бензиностанцията

И така за съжаление последният ни опит, да направим поне едно приставане по светло за тези две седмици се провали.

Пристигнахме в Le Marin

и тръгнахме, да си търсим място. Но понеже не сме много маневрени, а коридорчетата са малки, изпратихме двама човека с дингито, да търсят място. След известно време дингито се върна с гребане, горивото им беше свършило, а навън отново се изсипваха кратки проливни дъждове.

Намерихме мястото и започнаха мъките по приставането на едно супер тясно място между две лодки. Наложи се абсолютно всички да се включим. Едни държаха кранци, за да не одраскаме лодката в съседната и търчаха от един борд на друг. Други бяха хванали едно въже и дърпаха дружно, за да приближат катамарана, трети отговаряха за това, да не се ударим в кея, но и да се приближим достатъчно, за да можем да слизаме и да се качваме после. Все пак след два часа задружни усилия направихме най-перфектното приставане. За награда си сготвихме най-вкусната паста, този път със сладка вода и седнахме за една последна вечеря на борда на нашия катамаран.

Ден 14:

Сутринта имахме доста задачи, които трябваше, да свършим за много кратко време.

• Първо, трябваше да изчистим катамарана, за да не ни глобят,
• второ, трябваше да излезем от марината, да намерим бензиностанция и да заредим с гориво и
• трето, в 10 ч. точно трябваше да сме пристанали обратно на Le Marin, за да предадем лодката. Ако закъснеем дори 1мин имат право, да ни глобят.
• Четвърто, трябваше, да се молим, да не намерят никакви щети по лодката, които да ни вкарат в още разход.

И така, в 8 сутринта настана голямото чистене. Всеки си беше хванал някаква зона по лодката и се занимаваше с нея. За нещастие, разполагахме само с две гъби, за това прибегнахме и към тоалетна хартия. После свърши сладката вода на лодката, което ни остави само с една чешма със солена вода, която се намира горе в кухнята. Започнаха да се разнасят тенджери, шишета и всякакви съдове със солена вода, надолу по каютите и обратно. Препаратите също свършиха, минахме на веро и сапун, които също свършиха и останахме само на солената вода. Отделно имахме няколко дребни щети, от сорта на счупен капак на тоалетна чиния, или дръжка на чайник. Добре, че бях взела моментно лепило, та след като поизмихме, тръгнах, да обикалям с лепилото и да замазвам положението.

През цялото това време и целия този хаос, лодката се придвижи до бензиностанцията, зареди с гориво и се върна обратно на марината. И точно в 10 ч пристигнахме! Е, не бяхме пристанали (което обикновено ни отнемаше по два часа), но чартьорът ни посрещна и помогна да завържем лодката за кея.

И така приключи нашето невероятно плаване в Карибско море

На бензиностанцията

Но забавните случки все още не бяха. След като разтоварихме багажа, струпахме всички сакове, раници, куфари и чанти в една пицария на марината, седнахме да умуваме, как да организираме остатъка от деня, понеже полетът ни беше късно вечерта. В крайна сметка чартьорът се съгласи, да си оставим багажите в офиса им до края на работното им време, което беше до 18:00. Горкият човек сигурно много съжали, защото барикадирахме персонала отвсякъде с купчини багажи, якета, ботуши (които вечерта трябваше, да си вземем с нас в самолета).

Една малка част от багажите

Междувременно наблюдавахме, как една нова група туристи се настаняваше на нашето катамаранче. Усещането беше странно, имайки предвид, че това беше нашия дом през последните две седмици и имайки предвид всичките ни преживявания, а сега го очакваха нови.

Нашият катамаран (по средата на снимката) отново на марина „Le Marin“, очакващ следващите туристи, които потеглиха още същия следобед

Решихме, да направим един последен плаж. Уговорихме се с един таксиметраджия, да ни закара до най-хубавия плаж на острова и след това, да дойде, да ни вземе в 17:20ч.

Плажът определено не беше лош, имаше палми, зелени поляни, ситен бял пясък и т.н. Но огромната разлика между Мартиника и малките островчета на юг беше, че това е част от Франция, съответно и от Европа. Плажовете са претъпкани от туристи (основно пенсионери), цените са супер високи, в заведенията и магазините говорят само френски и се държат арогантно и надменно с всеки, който не говори техния език.

Решихме, да си направим една разходка до края на плажа и да намерим барче, където да седнем. Оказа се, че след една точка на плажа, всичко след нея са хотели. И за разлика от мега-луксозния и скъп хотел, в който изкарахме целия пó-предишен ден, тук не ни разрешаваха, не само да влизаме в заведенията им, но не можеше дори, да се разхождаме на територията на хотелите. Един полицай ни пресрещна и ни отказа дори тоалетна да ползваме, като отказваше, да говори на английски. Затова се наложи, да се върнем в началото на плажа и там се настанихме.

С брат ми все пак решихме да направим втори опит и да стигнем края на плажа. Оказа се, че все пак плажната ивица е достъпна за всякакви хора и хотелите нямат право, да гонят желаещите да плажуват там, стига да не им ползват шезлонгите. Но на едно място се бяха много изхитрили – бяха изкопали пясъка до една сграда на хотела, така че да стане дълбоко вирче и да е трудно, да се прекоси. А във водата точно там имаше морски таралежи и ни беше страх да влезем. За това смело минахме през къщичките на хотела, където онзи зъл полицай ни фиксира отдалече и почна, да ни гони с колелото си. Бързо се ориентирахме и намерихме плажа, където този вече нямаше право, да ни каже нищо.

Разходката определено си заслужаваше, плажът беше много красив, с издялани от дърво най-интересни кресла, столове и легла, свободни за ползване на плажа.

На връщане естествено отново трябваше, да минем през хотела заради прекъснатата плажна ивица, където вече ни дебнеше полицая и ни гледаше на кръв.

Последни карибски слънчеви лъчи

Малко по-късно настана време, да се връщаме към марината. Събрахме си кърпите, взехме си довиждане с морето за последно и се запътихме към паркинга, където трябваше, да ни чака таксито. За наша изненада таксито го нямаше. А трябваше най-късно в 18:00 да сме на марината, защото тогава свършваше работното време на чартьора и багажът ни оставаше вътре и трябваше, да избираме между изпуснат полет или зарязани багажи. Това беше много напрегнат момент, всички много се притеснихме, но в крайна сметка човекът дойде в 17:45 и бързо ни върна на марината.

Изнесохме багажите от вън и се почна едно подреждане, къпане, простиране на мокрите бански и хавлии по саковете и т.н.

Накрая обухме ботушите и бяхме окончателно готови за пътя на обратно.

Отново на летището Карнавалните маски с тъга ни напомняха за всички преживявания и незабравими моменти, които имахме на това невероятно място…

За тези 14 дни преплавахме близо 400 морски мили, посетихме 11 острова (някои по два пъти), 4 държави, минахме 9 митници; видяхме акули, делфини, летящи риби, светещи медузи, маймуни, колибрита, игуани, пеликани; посетихме карнавали, вулкани, джунгли; ядохме банани и кокосови орехи от палмите и какво ли още не. А през цялото това време на всички острови и по радиото на лодката пускаха един местен хит, който така добре описваше нашето приключение: „We Ready For The Road”:

Край

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

*Което всъщност е правилното и ужасно неромантично название на Санта Лучия – бел.Ст.

Други разкази свързани с Караибско (Карибско) море – на картата:

 Караибско (Карибско) море

Днес Тони няма да ни вози на мотор, а ще ни юрне да катерим връх Ботев. Я да ви видя!

Приятно четене:

Към връх Ботев за един ден

част първа

Който го е страх от мечки, не ходи в гората

ГОРДА СТАРА ПЛАНИНА,

ДО НЕЙ ДУНАВА СИНЕЙ,

СЛЪНЦЕ ТРАКИЯ ОГРЯВА,

НАД ПИРИНА ПЛАМЕНЕЙ.

МИЛА РОДИНО,

ТИ СИ ЗЕМЕН РАЙ,

ТВОЙТА ХУБОСТ,

ТВОЙТА ПРЕЛЕСТ

АХ, ТЕ НЯМАТ КРАЙ !

Искам да ви разкажа на кратко за едно невероятно усещане из родните планини. Снимковия материал който ще ви представя е доста богат но не може да се сравни със истинското усещане на място, с уханието на билки, вятъра в ушите и невероятната картина която се разкрива пред вас със всеки изминат метър.

От известно време с жена ми събираме печати в книжките със 100-те туристически обекта и понеже са ни останали 4 – 5 печата само до края като от по екстремните последно ни остана връх Ботев, решихме да се организираме и да се поразходим из планината. Прочетохме тук там как точно стоят нещата, поинтересувахме се от приятели които вече са ходили и почнахме да спретваме организация. Избрахме изкачване от към южната страна тоест Калофер. Тъй като през лятото уйкендите са ни доста натоварени единствения възможен вариант беше 27-28.08.2013 г. Стандартното изкачване на върха включва в повечето случай преспиване преди или след на хижа Рай. http://www.bulgarian-mountains.com/Huts/Stara/Rai

Звъннах една седмица по рано да се опитам да запазя две места в хижата но уви ми се скараха и казаха много късно се обаждате, викам си брей сигурно 2 месеца трябваше по рано да се обадя , явно този вариант отпадаше.

В курорт Паниците на около 4 км след Калофер се оказа, че има прилично хотелче в което не е нужно два месеца по рано да резервираш места. http://www.raiskikat.com В него резервирахме 2 нощувки едната петък вечер без закуска срещу 48 лв и другата събота вечер със закуска 58 лв. След тази резервация се оказа, че има само един вариант да се качим и да слезем за един ден.

Тръгнахме петък след работа от София по подбалканския път към Клофер, като спряхме да вечеряме на пъстървата.

От там пуснах GPS-а като предварително бях задал координатите на хотела и се оказа , че е на 10 км от пъстървата. Пристигнахме в хотелчето и прибрахме колата в двора му на сигурно, тъй като бяхме проучили и се оказа, че не е добре колата да седи без надзор, тъй като ѝ източват бензина. След като се настанихме излезнахме да се поразходим и да проучим на бързо района и пътеката за в. Ботев.

Беше се по смрачило вече но тръгнахме леко по един сипей който се оказа, че е въпросното начало на пътеката.

Върнахме се на зад, като минахме през една голяма поляна където имаше някакъв събор този уикенд.

Прибрахме се в хотела поразгледахме картата която бяхме предварително купили срещу 4 лв и решихме, че ще караме по синия маршрут посока х. Рай като след това ще се отделим по зеления маршрут към в. Ботев, легнахме рано за да може да сме свежарки за другия ден, път ни чакаше.

На другата сутрин станахме 5:30 ч. като предварително бяхме си направили сандвичи от София в хладилната чанта, бяхме се запасили с вода, бисквити и праскови и подредихме раниците.

В 6:06 ч. стартирахме от хотела.

Още беше мрачно на вън, слънцето не се беше показало и потеглихме по първата част от пътя ни, а именно сипея:

След не дълго но кофти изкачване стигнахме входа на Национален Парк Централен Балкан.

От там тръгнахме по една пътека доста широка между дърветата.

Слънцето започна да се прокрадва между дърветата.

След гората следваше открит път.

Облаците които се извиваха над планината бяха много красиви.

Там нейде горе в облаците е в. Ботев.

Ето на това казвам да посрещнеш изгрева.

Стигнахме до един разклон на който пишеш в. Ботев на ляво и като погледнеш на ляво един баир ама край няма и стръмен хаха викам не сме от тука, х. Рай направо и си продължихме направо. Оказа се, че този разклон е зимния маршрут отбелязан със жълто картата.

Пътеката стана ето такава.

Не след дълго по въпросната пътека стигнахме до входа на гората което се оказа и входа на резерват Джендема, където има указателна табела какво да правите ако срещнете мечка в гората . Хубаво е да се информирате за да избегнете инциденти. Тука важи правилото,

който го е страх от мечки да не ходи в гората

Очаквайте продължението

Автор: Антон Конакчиев

Други разкази свързани сЪС – на картата:

Стара планина

Украйна на мотор

От Болград до Одеса