Много е странна тази времева перспектива! Когато ти се объркват и сливат минали събития и хем ти се струва, че са станали в някой от предишните животи, хем сякаш е било вчера. За мен си е точно такъв 1ви април, от 2008-ма година насам.

Трепкащ като дъждовни капки по листата на избързалите цветя, с предчувствие за нещо, което би могло евентуално да разкъса облаците. С песни на птици, които се водят само и единствено от слънцестоенето,… макар да няма слънце.

И с оная тръпка по цялата кожа, която винаги ми предизвиква прелистването на страниците на това 17-годишно творение с всичките му възходи, възторзи, драми, споделени радости, изляти води, пламъци, пръснати пепелища и покълнали стръци непреклонна надежда.

Всичко обилно поръсено с росата на вечния оптимизъм, извираща директно от Производителя – една нежнолилява вътрешност, колкото ранима, толкова и бодлива, наречена Душа.

Не знам колко десетки пъти съм се отчайвала, че съм като пресъхнало воденично колело, с повлекла от изсъхнали водорасли – бивши перуки на русалки. И изсъхнали раковинки по ъглите – остатък от пир на феи и магьосници…

И все пак, винаги е имало нещо – някой особен ден (пък бил и рожденият), или някое ново стръкче, или плисък на нова солена вълна, капчуци, пролети, или някой особено рошав облак, които да съживят изсъхналото русло. Да излеят живителни струи, за да ми напомнят, че съм тук.

Да напомнят, че още мога да се усмихвам, още мога да докосна капка, кацнала на върха на кактуса, или да хвана гълъбова опашка в полет.

Мога да уловя в делвата на моите писмена аромата на озон, дантели синева, глътка от изворите на феите, да разбъркам всичко с перо от фламинго и да си повярвам, че прелива пустата му делва!

… стига да има кой да си седне на каквото там трябва, и да излее всичко от нея

Доброволци за сритване на делвата винаги са добре дошли!

… на този ден, точно по това време, лежах на носилка в един от коридорите на Майчин дом. Защо в коридора?… Обясниха ми, че трябвало да следят за кръвоизливи. Болеше ме всичко. И ликуваше всичко. Всяка частица, всяка вена, мускул и кост, ги чувствах като разтърсени. Но по-разтърсена бях отвътре. Там, откъдето се беше родил новия живот. Бяха ми го показали! Видях го – съвсем, съвсем истински! Силен, голям и гръмогласен И цяла нощ, докато не смеех и не можех да помръдна, пред очите ми беше тая черна четинка и малките точици по чипото носле! Какво друго изобщо може да има значение в тоя момент. Щастието просто те изпълва и дори болката ти е някаква такава… далечна, като че някой ти е отнесъл студената кушетка изпод теб. А ти си останал с едничката мисъл – имаш дете!…

Спомням си, че някак успях да се докопам до чантата си. Това беше най-вкусния, най-животоспасяващия портокал, който съм яла някога. Трябваха ми сили. От онази нощ насетне смисълът на животът ти е вече друг… Да си здрав и щастлив, сине! Мечтая да дочакам и твоята такава нощ.