Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад. Днес от лагера Шехдад ще рзгледаме пустинята Лут и ще стигнем до остров Кешм в Ормузкия пролив.

Приятно четене:

От Shahdad Desert Camp до о.Кешм

(пустинята Дащ е Лут, Иран)

част пета на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Shahdad Desert Camp – о. Кешм

740 km

Петък.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм,

Песен – Ирфан? – после още една песен, може би около срещата с хората. Нещо като за шофиране.

Около 4 ч. българско време се събудих. Ето как изглеждаше просторният дневен тракт на леговището ми:

За мое най-голямо учудване снощните навлеци вече бяха потеглили без да оставят и следа подире си.

След като се разсъних, отидох отново при момчетата на портала. Попитах ги дали няма да се съберем група и да влезем в пустинята, а те ми обясниха, че няма да има група, след което ми предложиха далеч по-нормална цена за разходката. Върнах се обратно при мотора, опаковах си всичкия багаж и паркирах на входа, при тях. Тогава разбрах, че всъщност разходката щеше да е само за мен и момчето вече ме чакаше, за да тръгнем. Ако знаех това, нямаше въобще да губя време, а щях да съм заел нисък старт още отпреди изгрева, за да му се насладя там, когато не само ще е по-хладно, а и Пустинята би била далеч по-фотогенична. В крайна сметка се качих в колата, изпълнен до козирката с оптимизъм, и потеглихме с бясна скорост.

След като излязохме от двора на лагера, продължихме на юг. Човекът караше смело напред, гледайки само наляво, докато не усети, че е пропуснал мястото, което търсеше. Направихме обратен завой и тръгнахме обратно. Щом видя целта си, зави рязко надясно, за да се насочи по траекторията, която диреше, засили още малко автомобила и започнахме да се изкачваме леко по един склон. След още няколко минути паркирахме и тръгнахме пеша.

И тъй като досега неволно пропусках да Ви я представя – това е Тя:

Пустинята Лут. Или Dasht-e Loot.

И е едно от най-сухите и горещи места на света. Температурата на пясъка тук понякога достига 70°C. Това, честно казано, дори ми е трудно да си го представя.

Когато спирахме за секунда, просто за да погледам или да направя снимка, момчето също спираше от учтивост. В тези мигове всичко затихваше до неузнаваемост. Знам, че ще го кажа вече за стотен път, но тук наистина е тихо. Навярно сте чували за онази стая, най-тихото място на света. Е, не знам кому е нужна. На мен дори ми е трудно да си представя място, по-тихо от това.

Докато се разхождахме тук, видяхме следи от четириног бозайник по пясъка. Попитах го от какво са, а той ми каза:

– Шаб. Руба…– и ми показа с ръка, че е много ниско и безобидно.

Да, продължих и аз със знаци, вчера го видях в лагера и беше с големи уши. Малко се учуди, че съм го видял, но защо бих го лъгал? Според google, това беше Rüppell’s fox. (Лисица на Рюпел – Vulpes rueppellii) Нещо като пустинна лисица, но малко по-друг вид.

Малко след това започнахме да се връщаме към автомобила.

В един момент, както крачехме един до друг, гидът ми скокна енергично напред, седна на пясъка и започна да прави това:

Явно бе отработен номер за пред туристите, защото сам настоя да го снимам, докато го правеше А изглеждаше толкова щастлив от всичкия пясък наоколо… По-щастлив и от мен.

Тези картини ме оставяха без думи

А камъчетата от следващата снимка са толкова крехки, че се трошат едва ли не от полъха на вятъра.

След тази толкова кратка за мен разходка трябваше да тръгваме, така че се натоварихме отново на автомобила.

Малко след 6 сутринта, при температура 29°C, бях готов да потегля по-нататък на юг.

Според моя първоначален план трябваше да продължа съвсем малко на север, след което да свия право на изток в пустинята, за да проверя дали мога да я прекося по този път

и да стигна до Нехбандан

Съмненията ми произтичаха предимно от това, че на пътните карти, които намирах в интернет, пътят изцяло липсваше. Знаех за него само от google maps. Снощи обаче ми бяха казали, че пътят е напълно проходим, което противно на логиката по-скоро ме отказа. Към момента не съм напълно убеден в това, но както и да е. Друго нещо, което наклони везните в тази посока бе, че не ми се доближаваше твърде много до афганистанската граница заради наркотрафика по тези земи. Във филма си от 2013-та, Somewhere else tomorrow, мото пътешественикът Даниъл Ринц разказва, че от Афганистан пускали към Иран обучени камили без водач, чиито гърбици пълнели с опиум. Но най-значимата причина да се откажа беше погрешното чувство, че съм се наситил на пустинята. Само колко грешах.

Така или иначе,

вече исках да видя остров Кешм,

затова реших да спестя тези 550 km и да продължа право към него, пропускайки дори крепостта в Бам, която щеше да удължи пътя ми само с 90 km.

Тъкмо се бях екипирал напълно и запалих двигателя, когато отвътре излезе едно от момчетата с резен охладена диня за мен. Е, не можех да откажа, най-малкото щеше да бъде грубо, така че свалих отново всичката екипировка, преди да съм се препотил неколкократно, и останах още 15-тина минути с тях.

В Шeхдад спрях

най-напред до едно магазинче, за да си взема едно хладно безалкохолно, което терминирах на две глътки. Следващата ми спирка бе пред вчерашната бензиностанция, където и днес нямаха повече бензин от вчера. Казаха ми само, че мога да потърся в съседното градче, което бе в диаметрално противоположна на моята посока. Благодарих им за предложението и продължих по пътя си.

.

Е, оказа се напълно точна и изчерпателна! Няколко километра по-късно останах без бензин в баката и ако не носех със себе си тубите, щях да стана герой в същински Adventure! Пък и крайно време беше разнасянето им толкова километри да се осмисли. Освен тях, приложение намери и ключето за принудително ел. захранване на горивната помпа, което ми спести въртенето на статера докато изтощя акумулатора.

Малко по-нататък

двигателят започна опитите си да прекъсва

Първоначално си помислих, че се дължи на “качествата“ на бензина, който преди малко налях, тъй като токовете изглеждаха в норма, съдейки по волтметърчето, но веднага след това проверих и се оказа, че съм достигнал вчерашните 2 700 м. н.в. Освен това и температурата падна до 21°C, така че нарочих това за причина и продължих да си свиркам. Или по-скоро припявам.

Малко след като пропуснах отбивката за Бам, минавайки покрай някакви сергии

в околността на Дехбакри,

разположени непосредствено отстрани на пътя, един автомобил ме изпревари и водачът му ми даде знак да спра. След като спряхме, човекът дойде при мен, казахме си две приказки на английски и ме покани да им гостувам в тяхната градина. Пропуснах да спомена, че в автомобила бяха също така жена и две деца. Речено – сторено.

Отклонихме се от главния път и 5 минути по-късно

вече вкарвах мотора в двора

И тъй като не си направих труда да сляза и да огледам ситуацията предварително, се оказа, че ще можем да затворим вратата, през която току-що бях минал, но ще видим доста зор, докато изкараме мотора в последствие, а сам дори не бих могъл да го направя.

Още преди да съм се разхвърлял, тръгнахме да обикаляме двора, пълен с овощни дръвчета, ягоди и какво ли още не, а моят домакин настояваше да опитам всичко. След това се качихме отново пред къщата, където върху бетонната плоча, точно пред нея, бе разстелено едно голямо одеяло.

В следващия миг всеки си намери някакво занимание, а там останахме само аз и по-големият син на човека. За щастие той знаеше нелош английски, така че успяхме да поговорим за доста неща – тръгвайки от музиката, минавайки през семейството и „нормалния“ начин да се задомиш в Иран, стигайки до наложените рестрикции върху интернета като цяло и социалната мрежа, която използват, а именно Telegram, тъй като официално нямат достъп до facebook. Освен това, незнайно как, стигнахме и до това, че формата на Иран, в географски смисъл, наподобява силно котка. Между другото, персийските котки в Близкия изток биват наричани също ирански котки. Докато в Иран пък ги наричат също така и ширазски котки. Да, говоря именно за онези, дългокосместите, с нацупената по default муцунка, които са погрешно смятани за толкова симпатични

Жената донесе съдове и прибори и сервира супа на всички. Не можете да си представите почудата ми, когато видях плуващите в нея

лешници!? Е няма толкова яка супа!

Или просто обичам ядки, ако ще да са вложени в супа, както и да е

Попитах ги относно ферибота за Кешм, но ми казаха, че не знаят кога отплава последният курс. Това даде причина да допусна, че той не се движи денонощно.

След раздумката дойде време да изкараме мотора. Но не и преди да сме си направили снимка за спомен.

Както се и очакваше, падна немалка борба с мотоциклета, докато го върнем отново на пътя пред голямата порта.

И така,

продължих към Кешм

Беше започнало да се заоблачава, а мен отново ме преследваше онова натрапчиво усещане, че ще ме вали. Не че това ме притесняваше особено.

Неусетно започнах да увеличавам темпото и скоростта. Бях си наумил, че искам да стигна до острова още днес, за да започна разглеждането му призори без да губя време в чакане на първия ферибот натам.

Имах лошото предчувствие, че нещо неприятно ще се случи. Или както на български го наричаме – дейба вю. Не се вслушвах.

Малко след това навлязох в

Бандер Абас, откъдето продължих за Бандар е Пол,

за да се кача на ферибота. Правеше ми впечатление, че карам по-бързо, и тогава връщах газта обратно до нормалното. Тъкмо там

зад гърба ми се лепна патрулка и пусна бурканите

Не даваха някаква индикация, че искат да спра, нито пък ме изпреварваха. Бяха по-досадни и от бълхи… А много мразя някой да ми кара на буркани зад мен. За щастие свиха към полицейското управление отдясно, когато стигнахме до него.

Вече бързах дори още повече и това никак не ми харесваше.

Както си карах по главния път, навигацията реши да ме прекара по някакъв друг, уж по-пряк. Върнах се, аз си знам как, и поех по този, уж по-прекия. Както казах, бързах и не погледнах по-подробно картата на навигацията. Пътят бе отегчаващо прав и в нелошо състояние, така че отново карах малко по-бързо от нормалното. Пътят започна ту да се изкачва нагоре, ту да се спуска надолу, което само ограничаваше видимостта ми.

И докато в единия момент препусках нагоре-надолу по пътя, в следващия момент, след като изкачих поредното мини възвишенийце, видях на 30 метра пред себе си как

цялото платно е покрито с пясък,

а на всичкото отгоре имаше и дълбоки коловози в него. Използвах спирачките максимално, но в следващия момент вече бях в пясъка, борейки се да го задържа в правия път. Буквално казано.

Тъкмо си мислех, че ако и този път ми се размине, вече ще карам МНОГО по-внимателно, когато моторът спря до нула, веднага след което полегна наляво като една същинска Тодора, а аз го последвах с пирует и кълбо настрани, макар и против волята си…

Падането беше все едно от място,

а каската ми дори не докосна земята, т.е. пясъка.

Причината бе възвишение в коловоза, което моторът за щастие не успя да преодолее. Все пак бях дал всичко от себе си, за да намаля скоростта максимално преди да вляза в коловоза, който си бях набелязал.

За щастие моторът падна на „правилната” страна, а именно лявата. Само напомням, че ауспусите ми са отдясно. Така де, чопърджийски неволи.

Махнах чантата от резервоара, свалих каската и ръкавиците и опитах да го изправя. Уви, не се получаваше. Гумите бяха излезли високо над коловоза, а с всичкия багаж по него си тежеше доста.

Вече бях започнал да свиквам с мисълта, че ще трябва да свалям багажа от него, за да успея да го вдигна, когато сякаш от нищото се появи едно момче на моите години, но за щастие значително повече килограми. Паркира мотора си и дойде при мен, виждайки ситуацията. Сякаш бе напълно излишно да му се моля със знаци да ми помогне, тъй като без да обели и дума хвана облегалката на Сянката, аз пък кормилото и като на шега го изправихме, връщайки го обратно в коловоза. Стоеше си там без дори да пускам степенката. Чудесно, а? Кабелчето на сензора за температура на маслото, който бях монтирал, се беше отскубнало, но това ни най-малко не ме притесни.

Предположих, че горивото от карбураторите е изтекло, така че отново включих в действие ключето за захранване на горивната помпа. Обикновено няколко секунди по-късно честотата на работата ѝ намалява до нула, когато карбураторите са пълни догоре. Този момент обаче не идваше. Същевременно нямаше никакъв теч от никъде!? Пробвах да запаля – не пожела…

Тогава вече се почувствах като героя на Джошуа Джаксън в One week, който вперил поглед в небесата крещеше неистово:

“Whyyy!? Why won’t you start!?”

Тъй като момчето видя, че не говоря фарси, звънна на свой приятел и ми даде телефона да говоря с него. Човекът отсреща ми обясни, че не е нужно да се притеснявам, защото след малко ще дойде автомобил, ще натоварим мотора и ще го закараме на майстор. Също така спомена, че има и къде да пренощувам. Учтиво му обясних, че съм много благодарен за отношението и за помощта от страна на момчето, което бе до мен, но ще се справя и сам с мотоциклета си, пък и все още бързах да стигна до острова.

През това време беше дошъл друг приятел на моя нов приятел. Докато се чудех какво да правя, захраних отново помпата и успях да запаля!

Двамата ми помогнаха да изкарам мотора от коловоза, продължавайки напред, след което им благодарих от все сърце, казахме си „чао” и те тръгнаха в обратната посока. Вече се беше стъмнило напълно.

Продължих плахо и много внимателно

напред по пътя. Не исках повече неприятни изненади за вечерта. И само минута по-късно стигнах до участък, в който

5 – 6 метра от пътя бяха като срязани с нож и спуснати метър надолу.

Спрях, изгасих двигателя, оставяйки фара да свети, слязох от мотора и останах безмълвен за няколко минути. Ако не беше се случило това нещо преди малко, пътуването ми можеше много лесно да приключи именно тук. Понякога просто усещате как някой отгоре ви намигва с усмивка. Явно е твърде рано за подобни сценарии.

Огледах пеша пътя напред, осветявайки го с челник, но офроудът ми беше дошъл малко в повече, затова възседнах отново мотора и тръгнах обратно.

Не можех да спра да мисля, че тези пясъчни коловози бяха абсолютно нищо, кръгла нула, в сравнение с това, което можеше да ми се случи, ако ги нямаше. Явно са своеобразния „знак“ да се внимава по-нататък по пътя.

Реших, че

най-разумното е да приключа с карането за днес

Вече бях достигнал непознати за мен висини на неадекватност и имах чувството, че затворя ли очи, мигом ще заспя. Подминах пясъчния участък и излязох встрани от пътя, за да разпъна лагера си.

Смятах, че вече няма да има кой знае какъв трафик тук, но тогава се появиха четирима други мотористи на два мотора и дойдоха при мен. Казах им, че съм се

запътил към Кешм,

а те ми дадоха знак да карам след тях.

Добре, от мен да мине. Но само този път!

След поне 20 – 30 минути офроуд ме изкараха отново на пътя и ми показаха посоката, в която да продължа, а те поеха в противоположната. Погледнах навигацията само за да установя, че вместо всичко това можех просто да се върна по асфалтирания път назад, след което да карам също само по асфалт, за да стигна дотук. Да, малко повече път, но по АСФАЛТ. Мамка му.

Напрежението вече ми беше дошло в повече, затова проведох един бърз телефонен разговор, колкото да се успокоя поне малко.

И така,

продължаваме към остров Кешм!!!

Щом четете това и сте стигнали чак дотук, сигурен съм, знаете много добре онова чувство, което изпитвате на мига, щом гумите ви стъпят отново на асфалт и усетите онова колосално сцепление, което ви кара да навиете газта докрай!

По-нататък стигнах до поредния военен пункт, каквито често се срещаха в южните части на страната. За 5 дни в страната за пръв път ме помолиха да отбия. Поговорихме си малко, след което ме отпратиха.

Следващата ми спирка бе на гишетата за ферибота

UNKLE – Lonely Soul

Малко след като спрях пред бариерата ме поканиха в климатизирана стая, където освен да ми сканират документите, се наложи да попълня и кратка листовка относно пребиваването си на острова. През това време се заприказвахме с другите служители, почерпиха ме фурми и ледено студена вода.

Един от въпросите в листовката, за която споменах, бе къде ще нощувам. Викам им – чадър. И показвам с ръце. Казват „ок, пиши”. Пиша аз „chadar“ с цялата си глупост, а момчето ми показва дисплея на смартфона си, на който пише „traveling tent“. Ей, ученото си е учено, бе.

Оказа се, че фериботът е безплатен за мотоциклетисти.

Супер, само дето има един час до отплаването му.

И така, наредих се на 30 метра от него, където други униформени служители ме бяха помолили да паркирам.

Докато чаках да ми дадат знак да се качвам, хапнах набързо и си направих малко записки.

Когато най-после ме отпратиха към ферибота, малко преди него ме спря друг човек, явно от екипажа, който със сериозен тон и изражение на брадясалото си лице ми искаше билет. Е от къде да ти го взема, казаха ми, че не трябва. Призна си без бой, че се майтапи, и ми метна с усмивка на лице да продължавам към края на палубата. Това бе доста примитивен ферибот, предвид че имаше рампа само от едната страна. Заради това и автомобилите се качваха на приятно хлъзгавата му палуба на задна предавка.

След като закарах мотора в дъното последва моментът ми на уединение с него.

Едва тук за кратко ме обзе онова чувство на притеснение,

че съм доста далеч от дома и не знам какво бих правил, ако нещо се случи с мотоциклета. Бях убеден, че подобни мисли понякога се въртят в главите на всички соло пътешественици. Вече дори си представях как го натоварвам на гърба на някой Мак, който да ни закара поне до турската граница, хаха. Каквото и да правиш, никога не можеш да предвидиш всичко, така че няма смисъл дори да го мислиш. Пък и ако никога по време на пътуването си не се изгубите, не се уплашите или не се зачудите защо сте напуснали зоната си на комфорт, значи не го правите правилно.

Малко след като вдигнаха рампата и отплавахме, онзи същият човек с брадата дойде да ме покани при екипажа, в просторно помещение няколко палуби по-горе. Отново ме гостиха с чай и вода, отново разказвах откъде идвам и накъде евентуално отивам.

Кешм, Иран

Буквално не усетих кога дойде време да слизаме от ферибота.

Остров Кешм

Тук отново започна едно преснимане на документите ми (този път с телефон), съпроводено с попълване на друга бланка. След като приключихме формалностите, продължих по пътя в търсене на хранителен магазин.

Малко след 22:30 вече си бях намерил място за бивакуване точно

до брега на Индийския океан

Покана не ми трябваше, бях готов да вляза във водата още преди да съм разпънал палатката.

Хайде, стига толкова приключения за днес. Героите са уморени, време е за сън. Най-тежкият ден от това пътуване приключи. В крайна сметка нищо чак толкова не се беше случило – единствената щета е откъснатият кабел за температура на маслото. Едно нещо по-малко, което да отвлича вниманието ми. Това не бе първото ми изпускане на Сянката, надали ще ми е и последното.

Започна да ми липсва зеленина около мен.

Но много повече ми липсваше нормалната комуникация. Започна да ми омръзва всеки опит за диалог да започвам с “no farsi, englisi”, да отбягвам въпроса колко струва возилото ми и да обяснявам, че то е само с два цилиндъра. Четирите лули на свещите много ги объркваха, завалиите. Twin spark, какво да правиш. Японска му работа. Но въпреки всичко това не си купувах локална sim карта с интернет, все пак не това бе идеята на пътуването ми.

След употребата на толкова много сол напоследък успях дори да разраня долната си устна. Не правете такава грешка, организмът ви знае много добре какво му е нужно, така че ако не сте забелязали да се потите твърде интензивно, то не предозирвайте и солта.

Navitel, чак толкова да ме подведеш не бях очаквал.

За малко да се „наджипиеся” заради теб. И не само това, ами и получих страхова невроза от изненадващи пясъци на пътното платно.

Час по-рано за пръв път ползвах паспорта си по същество, to literally pass a port. Йей! Освен това в този ден

стигнах до най-източната точка, на която някога съм бил

Много се радвам, че евтиният китайски телефон издържа не само наводнението на идване, ами и тукашните високи температури. Да си призная, това бе сред нещата, които ме притесняваха преди да тръгна.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:

Booking.com

Коста Рика:

Booking.com

Мавриций:

Booking.com

Booking.com