С Юрий продължваме с пътуването из Помпей на живо. Продължаваме с обиколката на Помпей заедно с Юрий. След Амфитеатъра и Говеждия форум, бяхме в древните ресторанти за бързо хранене, минахме през храма на Изида и Форума, стигнахме до Вилата на мистериите, посетихмш Стабианските терми и както и един бардак за сиромаси. Днес сме край гробницата Ночара.

Приятно четене:

Помпей на живо

осма част

Порта Ночера

С вече понатежали крака продължихме напред. Минавайки покрай Термополиума на Феникса не пропуснах да отдам внимание на прочутата змия. Стенописът се намира върху южната стена на тоалетната на заведението, и както може да се види, изобразява змия приближаваща се към кръгъл олтар.

Змия

Тук някъде Евгени и Валя, започнаха да мрънкат, че е крайно време вече да приключим с обиколката си и да седнем някъде отвън, да пием бира, а аз се чудех, как да ги залъжа с хитри приказки от сорта на „още малко остана“. Така в мечти за студена бира и кандърми продължихме към изхода, но нямаше как да не се спрем тук там. Пътьом
В „Домът на флоралния ларариум“ не видяхме нито ларариум нито цветя, но в една от стаите имаше интересни, съвсем наскоро реставрирани стенни декорации с изрисувани животни в средата на всеки панел.

И дракони?

С много малко изключения днешен Помпей е едноетажен и ние често забравяме, че

доста от домовете тук са били на поне два етажа,

но горните нива, както и покривите са унищожени от вулкана. Преди 2 хилядолетия тези стъпала са водели към горния етаж на къщата, навярно пълен с живот. Днес водят към нищото.

Стъпала

В друго помещение се намират два стенописа, великолепни примери за древното изобразително изкуство. На ловящата риба Венера:

и на отвлечената от преобразения в бик Зевс Европа.

Последното много ми прилича на една картина на Тициан. Но в това няма нищо учудващо. Митовете на Древния свят са просмукани в Ренесанса не само духовно, но и чисто схематично.
Минути след като излязохме от къщата стигнахме до Порта Ночера и завихме надясно. Изходът беше в противоположната посока, но аз държах да видя още едно място. За разлика от некропола при Херкулановата порта, тукашният е разположен от двете страни на пътя успореден на градските стени, тъй че успяхме да зърнем някои гробници. Точно срещу портата има събрани надгробни статуи на знайни и незнайни древни помпейци отдавна заминали в небитието, но все пак още напомнящи ни за себе си.

Други статуи се криеха от света на живите в убежището на своите гробници и сякаш надничаха навън, за да ни видят.

Сега, когато пиша тия редове неволно потръпвам, сякаш сме бродели сред декорите на някой филм на ужасите. Всъщност успоредния на стените път в тая част на разкопките е едно доста приятно местенце, изпълнено с пеещи птички, много зеленина и малко туристи.

След около 100-на метра пътят прави завой на дясно, изкачва стените и отгоре се открива прекрасна гледка към част от

Помпей с надвисналия вулкан

над него.

На преден план се вижда т.нар.

„Градина на бегълците“,

в която влязохме след 10-на минути, защото все пак тя беше причината, да се отбием от пътя си. Наречена е така, защото в нея са намерени останките на опитващи се да избягат от града хора.

Възможността да зърнем подобни останки, разпръснати из целия Помпей, дължим на италианския археолог и ръководител на разкопките в продължение на 12 години

Джузепе Фиорели

През 60-те години на 19 век той забелязал, че отдавна разложените тела на жертвите са образували пространства в застиналите слоеве пепел. Той наредил да се вкара гипс в тези пространства и така успял да създаде доста точни отливки на загиналите хора със запазени в тях единствено кости и черепи. От времето на този археолог започват да се използват научни методи по време на разкопките и районът окончателно се превръща от иманярско поле в научна територия, макар и на нивото на тогавашните познания и опит.

Това са гипсовите отливки на 13 души, които са се опитвали да напуснат града газейки върху вече натрупани от изригването 3 метра пепел и пемза. Най-вероятно са посрещнали смъртта си бързо, изгорени или задушени от пирокластичния състоящ се от свръхнагорещени скали и токсични газове. Човек неволно се замисля за нещастната съдба на тези хора, които са нямали късмета или възможността на повечето от своите съграждани, да напуснат навреме Помпей. И неволно се пита, как са се чувствали,

какви са били последните им мисли? Изпитвали ли са болка?

Може би донякъде отговор ни дава Плиний Млади, който по времето на изригването на вулкана е в Мизенум, от другата страна на Неаполския залив и описва години по-късно видяното в няколко писма до Тацит:

„В тъмнината може да чуеш плача на жените, крясъка на децата, проклятията на мъжете. Някои молеха за помощ с ръце, извисени към небесата, други желаеха смъртта си… Но повечето мислеха, че са изоставени от боговете. И че това е последната нощ на света, а вселената се е потопила във вечен мрак…“

Зловещо и поетично. Едва след такива думи осъзнаваме мащаба на това бедствие унищожило най-плодородната част на Кампания и как то е било възприемано от очевидците преди две хилядолетия. Дистанцията на времето като че ли омекотява за нас размера на трагедията и никак не кара съвременния посетител на града да плаче и тъжи за съдбата на тези нещастници, но когато застанеш пред стъклената витрина, отделяща ги от теб и се опиташ да ги видиш не просто като археологически артефакти, а като възрастни и деца от плът и кръв, нещо буквално те стисва за гърлото…

Е, продължихме по пътя си към изхода

и за около 10-на минути тъгата взе да ни преминава, изтиквана от прозаични неща като умора, жажда и глад. Излязохме от Разкопките след около 7 часа прекарани вътре точно оттам, откъдето бяхме влезли –

входът при Амфитеатъра

Погледнах назад и разбрах, че скоро ще се върна отново тук, за да видя нещата, които не успях да видя.

Пред тоя вход се намира спирката на обществения транспорт за Везувий, но на нея щяхме да висим едва на другия ден. Също има и площадче, където спират разни частни туристически рейсове, а в неговата периферия по един разхвърлян неаполитански начин са наредени разни непретенциозни ресторантчета и кафенета. Избрахме напосоки едно от тях, пийнахме по няколко бири с пица, картофки и незнамсикво си и се понесохме към хотелчетата си, за да починем за около час-два, преди да излезем отново, този път на лов не за археологически чудеса, а за други градусови такива. Този път с нас дойде и Пешо. Естествено…

Вечерта намерихме едно кръчме на име Todisco,

което посещават главно местни хора, и където се оказа, че готвят доста вкусно, а пък и предлагаха прекрасно наливно червено вино на почти български цени.  Да не вкусиш вино в Кампания е все едно, да идеш в Троян и да не опиташ троянска сливова…  Мога спокойно да го препоръчам за хора, които не са претенциозни. За останалите, в Помпей има достатъчно префърцунени и дори хипстърски ресторанти, където могат да се пъчат съвсем спокойно пред околните.

През нощта, когато се прибирахме към хотелчетата си, пък разбрахме, че

нощният съвременен Помпей е едно тихо и кротко провинциално градче,

нямащо нищо общо с шумната полуистерична обстановка по главната улица през деня.

На снимката подредени от ляво на дясно са Гената, Валя и Пешо, които бродят по една странична уличка като същински крале на нощта

Днешен нощен Помпей

Очаквайте продължението

Автор: Юрий Александров

Снимки: авторът

Продължаваме с обиколката на Помпей заедно с Юрий. След Амфитеатъра и Говеждия форум, бяхме в древните ресторанти за бързо хранене, минахме през храма на Изида и Форума, стигнахме до Вилата на мистериите, а днес ще посетим Стабианските терми и както и един бардак за сиромаси.
Приятно четене:

Помпей на живо

седма част

Стабианските терми

Върнахме се по същия път, не защото сме любители на рутината, а защото нямахме друг избор. По едно време, след портата, се отклонихме вляво и след известно кратко ходене из помпейските улички стигнахме до

Дома на фавна,

кръстен така на малката статуя на танцуващ фавн (сатир) разположена в имплувиума на първия атриум вътре.

Домът заема цяла инсула и за помпейските мерки е доста голям. Освен с танцуващия сатир е и известен и с

най-прочутата антична мозайка,

изобразяваща Александър Велики и персийския цар Дарий

по време на битката при Иса.

Мозайката е разположена на пода на екседрата между големия и малкия перистил на къщата. Снимките ми не излязоха много добри, предвид ъгъла под който снимах. А може и малко да съм се поразтреперил от вълнение, че се докоснах до нещо, за което отдавна мечтая.

Оригиналът се съхранява естествено в Археологическия музей в Неапол, а това което снимах беше само едно доста добре направено копие. Както впрочем и танцуващия фавн.

Полуразрушените стени пък откриваха изглед чак до другия край на къщата, където можеше да се мерне и реставрирания ларариум.

По-нататък се спряхме до

пекарната на Попидий Приск

Да, това, което се вижда на снимката са мелници. Дори и Гената го снимах тук в гръб, как се разхожда, като някакъв древен господар… Повечето от разкопаните пекарни в Помпей съчетавали в себе си три в едно – меленето на зърното, печенето на хляб и неговата продажба в помещение с излаз на улицата. В тази пекарна липсва магазинче и явно собственикът продавал хляба на едро на дребните търговци. Той навярно е бил член на старата и знатна фамилия на Попидиите, дала на града много магистрати и баровци.

Мелниците са просто устроени – състоят се от два камъка – долният неподвижен и върху него друг, който се върти.

За привеждането на тежкия камък в движение обикновено били ползвани животни или, за по-малки такива, роби. Работата била монотонна и изнурителна, сред носещата се брашнена прах, горещината от непрекъснато работещата пещ, без достъп до слънчева светлина и свеж въздух.  Неслучайно в мелниците били изпращани провинили се роби, като един вид наказание. Каторга.

Апулей много точно описва обстановката в една такава пекарна: „О, богове! Що за хора! Цялата им кожа беше изпъстрена със синини от удари на бич и пребитият им гръб по-скоро се засенчваше, отколкото покриваше с по някоя дрипа, а някои дори бяха само с малка покривка около бедрата: всички изобщо бяха полуголи през дрипите, с клеймо на челото, полуостригани, с окови на краката, мъртвешки бледи, почернели в тъмнината на дигащия се като пара дим, с подпухнали клепачи и с лоши очи като на боксьори…“

Стряскащо, нали?

А това е пещта, където вече омесения хляб се е пекъл.

След около 10 мин разглеждане си бихме камшиците и продължихме надолу по Vicolo Storto. После завихме наляво по Vicolo degli Augustali. И след двайсетина крачки стигнахме до

Дома на ранената мечка

Ето причината да бъде наречен така:

Къде поради стъклото отпред, къде поради бедната ми фантазия аз не разпознах в изображението ранена мечка, а по-скоро неранено куче, но щом казват ранена мечка, ранена мечка да е. Мозайката се намира непосредствено след входа на къщата и в единият ѝ край е изписана латинската дума „HAVE“,  с която домакинът поздравявал гостите.

Мозайките в атриума

са наскоро реставрирани, както и прекрасния фонтан в малкия заден двор, на който е изобразена плуващата Венера.

Следващото място, където се спряхме, бяха

Стабианските терми

но преди това се шмугнахме в едно запуснато дворче по Via Stabiana, където в една от спалните (кубикула) видяхме убедителни доказателства, че съвременните варвари са минали и оттук. Азис?

Минути след това влязохме в

Стабианските терми

Наречени са така, защото са разположени покрай улицата, която води към Стабианската порта, откъдето тръгвал пътя за съседния град Стабия. Нищо, че входът им днес е откъм Улицата на Благоденствието…

Веднага след входа човек влиза в голям двор с колонади от трите му страни. Т.е палестра. Вдясно са мъжките помещения, а по-натам, почти на ъгъла е входът за женската част.

Въобще по ония времена обществените бани са били нещо доста разпространено в Римския свят и най-вече ползвано всекидневно. Древните римляни са обичали да се къпят за разлика от днешните балканци

Тогавашните бани обаче не са онова, за което един съвременен лаик би ги взел

Те съчетавали в себе си многобройни функции. Често към тях съществували библиотеки, паркове, гимнастически площадки, помещения за почивка, лекарски кабинети, картинни галерии. Баните били място за срещи, за бизнес, за отмора, за спорт или просто за сладки приказки…

Изчаках една голяма китайска група да се поразпръсне и влязох. Въпреки това през цялото време страдах от притискащи ме от всички страни човешки тела. Опитвах да забравя това, като упорствах в съсредоточаването си върху разкопките.

След предверието се влиза в т.нар. аподитериум, който играел ролята на съблекалня. В тези вградени в стената ниши помпейците оставяли дрехите и принадлежностите си. Знаем от древни извори, че по-заможните граждани от тях оставяли някой свой роб да пази пред тях имуществото им от крадци.

Както в повечето терми, така и в Стабианските присъстват и останалите традиционни помещения:

• тепидариум – топла зала с плитък топъл басейн,
• калидариум – зала с басейн с горещата вода и
• фригидариум – помещението със студената вода.

Първите две били затопляни посредством хипокауст – древното римско подово отопление. При него подовете се изграждали надигнати върху малки колонки, което позволявало свободната циркулация на затопления от намиращите се в подземието пещи въздух.

Архитектите оставяли кухини и в стените, за да бъдат затопляни и те по същия начин. Така в помещенията можело да бъдат поддържани от умерени до високи температури, според вида и предназначението им.

В женския калидариум

има един доста добре запазен басейн, който ни дава представа, как са изглеждали тия древни неща и в мъжката част, но в по-голям размер.

Когато излязохме от баните, времето се оказа, че е доста напреднало и побързахме да продължим. Върнахме се малко назад за да посетим един

лупанар

– така древните римляни наричали публичните домове. Да, това е мястото, където, ако мога да използвам някои български съвременни латинизми,  се лупа. Името идва от латинското „лупа“ – вълчица. Така наричали древните жрици на любовта.

Преди това бяхме минали покрай сградата, но предвид безподобните тълпи пред вратата ѝ, се бяхме отказали.

Всъщност такава опашка, не зърнах нито преди, нито след това в Помпей. Ако е било така и преди две хилядолетия, собствениците са печелели доста добре Сега отпред нямаше почти никой, освен двама служители и ние се забързахме към входа с Валя и Евгени пред мен.

Отвън сградата е чудесно реставрирана и е една от малкото с оцелял втори етаж в града. Вътре естествено беше пълно с хора и придвижването беше доста трудно по тесните коридорчета. Тесни бяха и стаичките, където били приемани клиентите, а бетонните леглата, където ставала работата, си бяха направо маломерни. Явно това е бил

бардак за долната класа

– работници, гладиатори, роби и т.н.

Накрая излязох от лупанара по-скоро с облекчение, отколкото със задоволство. Навярно така са се чувствали и древните му клиенти. Облекчени.

А ние най-сетне поехме на югоизток към изхода при Амфитеатъра, откъдето бяхме влезли.

Пътьом не пропуснахме да минем покрай

къщата на Менандър,

наречена така, не защото тук е живял прочутия атински драматург а защото негов портрет е намерен в една ниша на прекрасния перистил.

Домът беше поредният затворен обект, на който се натъкнахме и успях да направя единствено снимка от входа, откъдето през атриума и таблинума се виждаше перистилния двор.

Тук е мястото да сложа край и на тази част, защото според съвременните изисквания тя отдавна надхвърли с дължината си средната способност на днешния читател за съсредоточаване над дълъг текст

В следващата част ще посетим място, където ще зърнем известните по цял свят тъжни гипсови отпечатъци на умиращи помпейци, после ще излезем от Археологическия парк най-сетне, за да се разходим и по други места наоколо.

Очаквайте продължението

Автор: Юрий Александров

Снимки: авторът

Продължавме с обиколката на Помпей заедно с Юрий. След Амфитеатъра и Говеждия форум, бяхме в древните ресторанти за бързо хранене, а за последно минахме през храма на Изида. Днес ще посетим Форума
Приятно четене:

Помпей на живо

пета част

Форумът

Тъкмо вече виждахме в далечината Форума с щръкналия над него вулкан и даже ускорихме крачка, когато не помня, кой точно реши, че трябва да влезем в

Къщата на Геометричните мозайки

Там естествено зърнахме много и най-различни… геометрични мозайки. Повечето, да си призная, не ми направиха, кой знае какво впечатление, но когато в един момент се замислих за хората, стъпвали по тях преди две хилядолетия успях някак да одухотворя гледката, сякаш зървайки сенките на отдавна живели люде.
Ето тук, в тази стая до атриума, пред домашния олтар, главата на дома е принасял своите дарове на боговете и предците си. До него навярно е стояла съпругата му, държейки чиния с храна, а зад тях са надничали любопитно и нетърпеливо децата им.

А, тук, от северната страна, може и да е била детската стая. Малчугани са притичвали насам натам върху мозаечния под, отдадени на игри или пакости. Едва ли тогавашните деца са били много по-различни от днешните. На пода може да се видят линиите определящи местата на двете легла.

Ако случайно ви се вижда, че стаята е малка и тъмна, да, това е така, но е по-скоро правило в древния римския свят, в който спалните (или така наречените кубикули) обикновено са точно такива – малки, тесни, с липса на достатъчно дневна светлина. Явно древните не са се задържали много в тях.

По-нататък се загледахме в един басейн, от едната страна на който още могат да се видят керамичните тръби, през които навярно се е пълнел с вода. Предполагам, че е служел като резервоар, а не за плуване, но знае ли човек.

Всъщност къщата е огромна и се състои от два съединени дома с над 60 помещения общо. И като се има предвид, че се опира почти във Форума, тук навярно е живял някой голям античен баровец. Двете тераси с изглед към долината на Сарно също подкрепят това предположение. За съжаление домът е пострадал много по време на земетресението през 62 г., много преди да потъне под пепелта на Везувий.

След известно време прекарано в разглеждане на мозайки, накрая изскочихме на улицата и след около 2 минути излязохме на

Форума,

който естествено беше пълен с туристи. Ужасно пълен. Повече от колкото обикновено мога да понеса! Но стиснах зъби и продължих след моите спътници.

Като за начало се спряхме при

базиликата,

която, както повечето базилики през Късната Република и Принципата, е била ползвана за нещо като Съдебна палата, както и за разни известни и неизвестни бизнес дела.

Централната ѝ част представлявала перистил, остатъците от тухлените колони на който могат да се видят и днес. Въобще цялата сграда е била изградена от тухли за да излезе строителството по-евтино, като после, за да ѝ придадат по-скъп вид, местните решили да я покрият със мазилка, имитираща големи блокове от мрамор. Това се случило преди Помпей да стане римска колония, а остатъците от тази мазилка могат да се видят по стените и до днес.

Преди да продължим из Форума се отбихме до

храма на Венера,

разположен на самия край на помпейското плато до пристанищната порта.

От него не е останало много, тъй като е разрушен от земетресението през 62 г. и при изригването на Везувий все още не бил възстановен напълно. Построен е през 2 в. пр. Хр., но това, което виждаме днес са останките от построеното в началото на имперския период светилище. След окончателното падане под властта на Рим, Венера става богинята покровителка на града, понеже била възприемана за закрилник на диктатора Луций Корнелий Сула – завоевателя на Помпей. Това е и отразено в пълното ново име на селището, което включва имената и на богинята, и на диктатора: Colonia Cornelia Veneria Pompeianorum.

Скулптурата, която виждате в гръб не е някакъв древен артефакт, стърчащ над руините, а творба на полския скулптор Игор Миторай, произведения на когото са разхвърляни из целия Археологически парк, вписвайки се доста интересно в античната обстановка. Интересно, но не бих казал сполучливо.

Позяпахме, поснимахме, побутахме се с околните и накрая се върнахме обратно на Форума за да влезем в двора на

храма на Аполон,

разположен северно от базиликата.

Храмът е построен през 2 в. пр. Хр. върху основите на по-стара сграда по римски образец. Това римско копиране става във време преди Помпей да попадне под директната власт на Рим и учудва доста хора. Но влиянието на римляните по тия места било голямо още от времената на Третата самнитска война, когато през 290 г, Помпей става зорлем римски съюзник.

Затова и след завоюването му, латинизирането протича с бързи темпове. За около век и половина, след края на Съюзническата война през 89 г. пр. Хр, виждаме, че латинският език вече е масово използван, а жителите са станали същински римляни. И то не само защото са получили римско гражданство.

Естествено изборът на Аполон, и въобще наличието на култ към този бог е свидетелство и за други, по-стари влияния над местните, като еструско и гръцко. В двора на храма не се изпълнявали само религиозни обреди, а били изнасяни театрални постановки и провеждани гладиаторски игри. Явно мястото е било многолюдно и доста посещавано, привличайки хората по най-различни начини, но и най-вече с притегателната мистика на

Аполон и сестра му Диана (Артемида)

Като стана дума за последната, ето я и нея, от западната част на портика. Статуята естествено е копие, чиито оригинал се съхранява в Националния археологически музей в Неапол.

А храмът в ония години е изглеждал навярно така.

Накрая излязохме и продължихме сред тълпата напред, за да се спрем за малко пред

Mensa Ponderaria

Това е маса с издълбани в нея мерки за вместимост, които били еталони в търговските дела.

Веднага след това се озовахме пред

Форум Холиториум –

мястото, където древните помпейци идвали, за да си напазаруват плодове и зеленчуци.

На мястото бяха дошли и доста наши съвременници, които се тълпяха пред решетките, но не с намерение да си купят зеле или праз, а за да снимат вътрешността. Днес мястото на древния пазар е превърнато в склад за хиляди артефакти, изкопавани по време на археологическите разкопки от края на 19 век до сега.

Тук някъде всеки от нас тримата се пръсна накъдето му видят очите. Естествено в различни посоки. Аз постоях-постоях и се отказах да чакам реда си сред това вавилонско стълпотворение за някакви си снимки и

се мушнах в една ниша, където нямаше толкова хора

Още в мига, щом зърнах решетъчната врата отворена, с висящ катинар отстрани, без да се замисля дори за секунда, влязох през нея в и попаднах на доста приятно местенце, без туристи, но със натрупани камари от антични предмети. Чудесно място за такива антични главанаци като мен.

След две-три минута обаче зад гърба ми изкочи един чичка (някъде на моя възраст), който ми крещеше нещо на неаполски диалект, но аз го разбрах много добре, какво иска да ми каже, капутът, предвид злостния му поглед, с който ме стрелкаше и ръцете му, които неизменно ми сочеха изхода. После, докато се отдалечавах, разсъдих, че съм имал късмет, че не ме е заключил вътре.

В северната част на площада се намират останките от

храма на Юпитер

Построен е през 2 в. пр. Хр. във времена, когато римските богове настъпвали, а гръцките отстъпвали в душите на помпейците. Точно и заради това той е построен в сърцето на града, на най-представителното място – Форумът.

След превръщането на Помпей в колония, светилището бива посветено освен на Юпитер и на Юнона и Минерва и така се превръща в помпейския вариант на Капитолия в Рим. Според някои изследователи, в храма се е помещавала и градската хазна.

Така неусетно стигнах до северната част на Форума, а от Валя и Гената нямаше ни вест, ни кост. Също така неусетно стигнах до края и на тази част. Следващата –когато изпадна отново на помпейска вълна. И в нея май ще си останем още в Археологическия парк, преди да се понесем, към други, по-различни места.

Очаквайте продължението

Автор: Юрий Александров

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Италия или писани от Юрий Александров – на картата:

Другата Италия и Юрий Александров

Продължавме с обиколката на Помпех заедно с Юрий. След Амфитеатъра и Говеждия форум, днес отиваме в древния МакДоналдс
Приятно четене:

Помпей на живо

трета част

Фаст фуд ресторантите термопилиум

Отдъхнах си, след като пищящите гномчета ни отминаха и вече можех да обърна внимание на археологическите чудеса около нас.

Домът на Октавий Квартий

се оказа затворен, но през една решетка успях да щракна атриума му, който е пострадал доста при бомбардировките през втората световна война. Разбира се, преди 2 хилядолетия помещението е било с покрив, от който през един отвор, наречен комплувий се стичала дъждовна вода в имплувия долу (онова, което прилича на корито отсреща). Въобще атриумите били входното помещение на богатите римски домове, а настоящата сграда, казват, била като умалено копие на провинциалните аристократични вили, пръснати из околността.

На следващата инсула, пак от южната страна на улицата, видях нещо, подобно на което щях да срещам из целия Помпей. Това е т. нар.

термополиум – макдоналдсът на древния римски свят,

фаст фууда на Античността.

Да, по онова време

термополиумът е бил нещо като заведение за бързо хранене,

където всеки можел да се отбие, за да хапне топла храна и да пийне вино или пък да си вземе за вкъщи. Повече от заведенията били разположени на оживени улици в приземните етажи на къщите. Някои от тях били малки, подобни на днешните павилиончета за сандвичи, цигари, кафе и дреболии, а други били по-широки, с маси и столове, където човек можел да седне, предлагащи и по-голям асортимент от готвени ястия. Въобще в римския свят тези фаст фууди били доста популярни сред низшата класа, представителите, на която не винаги имали кухня в дома си, където да готвят.

За такъв малък град от около 10 – 20 000 души, бройката от 150 термополиуми си е направо внушителна, като тук естествено не влизат попините, каупоните, таверните и други питейни и хранителни заведения, които доста често са неразличими едни от други днес, особено при липсата на достатъчно исторически извори.

Някои от тях са запазени в доста добро състояние. В кръглите отвори, пълни с гореща вода слагали съдовете с гозбите, за да са винаги топли. От там идва и името термополиум, което може да се преведе от гръцки най-свободно като топлопродавалница. Тук в

термополиума на Vetutius Placidus

се вижда дори наличието на стенопис, внасящ известна доза уют и предполагащ някак лично отношение на собственика или наемателя. Доста смело, предвид думите на Ювенал, който споменава, че в подобни места се събирали основно бандити, измамници, избягали роби, палачи и гробари.

Навярно заради това собствениците на някои по-големи заведения изграждали

масите си от тухли и бетон,

та да оцеляват по време на пиянските свади, а не само защото римляните обичали да строят здрави неща. Това е

таверната на Сотерикс,

където в дясно се вижда бар плотът, а насреща стои една такава неразрушима маса съградена преди две хилядолетия.

В някои подобни заведения още стоят запазени съдове, в които стопаните съхранявали виното и зехтина, както може да се види тук, в

термополиума на Азелина:

Но стига с тия кръчми…

Разхождайки се по улиците на Помпей, няма как да не срещнете подобни

камъни, тук там поставени на най-различни места върху настилката

Те играели роля на мост. Когато по време на проливни дъждове улиците се превръщали в пълноводни реки и единственият начин те да бъдат пресечени е бил, като хората подскачали по тях, за да минат от другата страна, над водата. За това и правели тротоарите високи – така оформяли коритото, по което щяла да тече водата.

Тук съвсем ясно могат да се видят и

коловозите, издълбани в настилката

от преминаващите отгоре коли в продължение на стотици години. Тъй че и тогавашните помпейци са имали проблеми подобни на тия, които имат и днешните българи с дупките по улиците на своите градове, където можеш да пострадаш, докато се разсейваш и не гледаш в краката си.

Затова препоръчвам на бъдещите посетители на разкопките в Помпей, да стъпват внимателно и съсредоточено по улиците, а едва когато се качат на тротоарите, да зяпат археологическите останки.

Подобни съвети явно не е спазвал Марк Твен, когато в средата на 19 в. посещава Помпей и е ужасно възмутен от състоянието на заварените древни улици там: 

„…нима не съм видял със собствените си очи как по големите главни улици (Търговската и Улицата на Фортуна) настилката не е поправяна поне от двеста години и как коловози, дълбоки пет-десет инча, са издълбани в дебелите плочи от колелата на колесниците на поколения измамени данъкоплатци! И нима не познавам аз по тези признаци, че инспекторите по състоянието на улиците в Помпей никога не са си гледали работата и че освен дето никога не са поправяли настилката, но не са я и почиствали? Впрочем нима не е вродено в инспекторите по състоянието на улиците да пренебрегват задълженията си, стига да им се удаде удобен случай? Бих искал да знам името на последния, който е заемал този пост в Помпей, та да го прокълна. Тази тема живо ме интересува, защото кракът ми хлътна в един от коловозите, а тъгата, която ме обзе, когато видях първия жалък скелет с пепел и лава, полепени по него, беше смекчена от мисълта, че може би този индивид е бил инспектор по състоянието на улиците”.

Навярно големия писател нарича Street Commissioners (в българския превод „инспектори по състоянието на улиците“) едилите, които в древната римска държава отговаряли и за поддръжката на улиците. Че работата им в Рим е била мътна, го знаем от историческите извори, но явно и в малко градче като Помпей е било така.

Продължихме по via Abbondanza

за да спрем след минути пред

дома на Paquius Proculus,

в който не влязахме, защото и той беше затворен. Въобще, късметът ни следваше навсякъде с тия затворени къщи…

Имотът е кръстен на името, което било написано в един от няколкото прeдизборни графити, които стояли от двете страни на входа. Най-хубавото на къщата е великолепната мозайка в атриума, реставрирана преди няколко години. Домът е малък, но пък за сметка на това има голям перистил, част от който се вижда в дъното на снимката, зад таблинума.

Тук е мястото да споменем, че тази фреска:

понякога е определяна като портрет на Paquius Proculus, но това е просто грешно. Фреската е на пекаря Теренций Нео и неговата жена и е намерена в неговата къща в регион VII. Този портрет ни дава рядката възможност да се докоснем до обикновените хора на Помпей през потока на времето. Показва ни съпрузи от средната градска класа, които стоят малко недодялано пред четката на художника, опитвайки се да се представят като някакви интелектуалци – единият държащ ротулус, а другата – стило и восъчна табличка. Мъжът е в римска тога, което ни говори, че е римски гражданин –нещо от което сигурно много се е гордял. Друга съществена информация, която можем да почерпим от портрета, е че помпейките явно не са си скубали веждите между очите. Поне някои от тях.

Тук някъде свихме по едни стълбички вдясно и те ни изкачиха до едно хълмче на север от улицата, където имаше тоалетна, място за пушене и се откриваше хубава гледка.

Погледнат отгоре античният Помпей е малко тъжен с всичките тия зейнали отвори вместо покриви. И, понеже тълпите долу не се виждат, е дори малко зловещ.

Ние използвахме времето горе, за да изпушим по цигара и да се огледаме наоколо. Валя дори изпи една бира, но ние с Гената героично се въздържахме. В момента в който отново започна да пръска дъжд, аз не издържах и си намъкнах дъждобрана. Така бях спокоен, че ще продължа да обикалям хладнокръвно из руините, дори небесата да се продънят.

След около 20 минути слязохме и

продължихме по via Abbondanza

Аз се спрях прeд

дома на Епидий Руф,

а Гената и Валя продължиха напред.

Къщата е интересна с това, че основата ѝ стои на около метър и нещо над нивото на улицата, а също така е с метър навътре от околните сгради. Построена е още през самнитстския период, около 70 – 80 години преди Помпей да стане римски и навярно заради това е доста различна от повечето домове в града. Големият имплувий е заобиколен от 16 дорийски колони, обособявайки пространство наречено от Виртувий, кой знае защо, „коринтски атриум“. Сякаш стандартният перистил на традиционния древноримски домус е взет от градината в задната част и е поставен отпред.

Трябваше обаче да побързам нататък, за да намеря моите спътници, които бяха се запилели някъде напред. След дълго взиране от терасата пред дома, накрая ги мернах в далечината, подминали ъгъла на via Abbondanza и via Stabiana.

Трябваше бързо да ги настигна и да им заявя, че маршрутът ни не е натам, надявайки се, че ще ме послушат…

Очаквайте продължението

Автор: Юрий Александров

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Италия или писани от Юрий Александров – на картата:

Другата Италия и Юрий Александров

Започваме едно пътуване из Древността – Юрий ще ни води до Помпей. Приятно четене:

Помпей, на живо

първа част

Помпей, началото

След поредица от отлагания и дългогодишни назлъндисвания, в един късен следобед се озовах на летището в Неапол, заедно с…

Трудно ми е. Пиша тези редове и се чудя, как да започна този пътепис, защото напоследък не усещам онова опияняващо чувство от срещите си с Античния свят, или поне не го изживявам до степен на ентусиазма, с който го правех преди 10 или 20 години. Не знам, как се случи това? Дали е от възрастта или пък от вече завършения, криещ се в мен циник, който ме кара, да гледам на околния свят с известна доза отегчение. Отегчение, което е поизбутало настрани наивното ми възхищение от света.

За Помпей обаче не мога да пропусна

да напиша нещо, дори с риск текстът да се получи сух и отегчителен. Няма да съм аз, ако не го направя! А и съм чувал, че вдъхновението понякога идвало с писането И така… Да видим…

В късния следобед на един слънчев майски ден аз, Гената, Пешо Гаргата и Валя се озовахме пред изхода на

летището в Неапол

На около стотина метра напред ни чакаше спирката на „Alibus“ –автобусите с този надпис сноват директно между летището и Централната жп гара – нашата временна цел, откъдето трябваше да вземем влак за Помпей. Качихме се на рейса, но докато дойде времето за тръгване, вътре настана страшна вавилонска гъчканица от потни тела, ръбати куфари и увиснали по гърбовете раници -съвсем неоправдана за цената от 5 евро на човек, която платихме. В този момент не знаех, че това е само една от поредица от случки, които щяха да предизвикват старата ми непоносимост към тълпите. Особено туристическите тълпи.

След около 15-на минути слязохме на площад „Гарибалди“ и изведнъж се потопихме в

шаренията на Неапол

Шарения в буквалния и преносен смисъл. Шарени хора, шарени (от боклуците) тротоари, шарени лющещи се сгради, какофония от автомобилни клаксони, подвикващи си неаполитанци, африканци, европейци, американци, азиатци… Навярно

всяка Централна гара по света е такава –

около нея можеш да видиш хора от различни раси и националности – местни, имигранти, туристи… Последните можеш да различиш лесно – нарамили сакове или влачещи куфари, въртящи главите си във всички посоки и снимащи нещо си от време на време.

Такива бяхме и ние, докато се озъртахме наоколо, преди да вляза в китайския магазин до спирката и да купя от там по една бира. Италианска, не китайска. После, вече спокойни, се упътихме към входа на гарата, където аз и Гаргата седнахме на едни бордюри да си изпием бирата, а Валя и Генчо се пръснаха наоколо. Чудех се, дали не изглеждаме подозрително на минаващите покрай нас полицаи –такива едни брадясали и пиещи алкохол на обществено място, но Пешо ме успокои сочейки към тъмните африкански субекти щъкащи наоколо. Да, ние си изглеждахме направо прилично. Накрая, след като успяхме да се съберем и четиримата на едно място, слязохме в подземното ниво, откъдето трябваше да потеглим към Помпей.

Докато чакахме, перонът се напълни с народ – туристи, като нас или просто местни, прибиращи се от работа. Влакът се състоеше от някакви стари, раздрънкани и покрити с графити вагони, които и отвътре не бяха по-добри, но на какво ли не е готов човек, за да спести от пари за такси. По късно разбрах, че това мое първоначално впечатление за състоянието на неаполския транспорт не е съвсем вярно, защото по-късно по същата линия се возихме в новички и удобни мотриси. Накрая, след около 50 мин. блъскане, 28 километра разстояние и 21 спирки, се изсипахме на

гарата в Помпей, по-точно „Pompei Scavi – Villa Dei Misteri“

Това последното го уточнявам, защото по-късно в градчето видях още 2 гари, които обслужват други маршрути.

Стигнахме за петнайсетина минути до хотелчетата, където щяхме да отседнем, отстоящи на около стотина метра едно от друго. По пътя, си изкривих врата от гледане наляво, към Археологическия парк, насилвайки се безуспешно да премахна усмивката от лицето си. Сигурно съм изглеждал доста глупаво.

Преди това пък Гаргата не пропусна да се изпикае на метри от входа на парка. Въобще Пешо Гаргата опика целия Помпей в последствие, но, слава богу, в настоящият пътепис повече няма да става дума за това.

След като се настанихме, се поразходихме по улиците на градчето, които не бяха особено натоварени, но когато след 10 мин наближихме Центъра, видяхме, че това не е точно така.

Главният поток от туристи е съсредочен по „Via Roma“ и площада

и понякога по тротоарите придвижването става трудно. Поседнахме на пейките пред забележителния храм „Св. Богородица на броеницата“, който си е направо чудо на архитектурата, особено за такова малко градче като Помпей. Изградена е в края на 19 век на мястото на стар параклис, когато общината е била доста по-бедна и ненаселена от днешната. И както често става в християнството, парите за строежа осигурил един покаял се грешник, бивш сатанист.

След като се наситихме на гледката, скокнахме до Карфур, за да си напазаруваме ядене и пиене. После пийнахме по едно накрак и накрая се разделихме. Все пак денят ни беше наситен с много нови впечатления и като че ли бяхме малко уморени.

На сутринта с Гената забелязахме, че нашата стая наистина е с

гледка към Везувий,

както бяха обещали хазяите в Booking, но… само към горната му част, подаваща се едвам над стоящата на 3 метра от маломерното ни балконче сграда. Това не можа да ни развали настроението, защото все пак щяхме само да спим тук.

Към осем и половина, всички се явихме пред входа на Разкопките, откъм Амфитеатъра, учудващо доста свежи, предвид изпитото по едно питие предишната вечер Този вход отстои на около 100-на метра от хотелчетата ни и за това предпочетохме него, пък и предлагаше по-малка наситеност от туристи, в сравнение с западните два входа. Въпреки това пред касата му вече се бяха наредили 20-на ентусиасти, чакащи

Археологическия парк

да отвори, което щеше да стане в 9. Тук някъде Пешо се отказа да влиза и пое нанякъде, а останалите трима след 15 минутно чакане успяхме да си купим билети.

В началото човек не разбира, че е влязъл в археологически парк. Едва, когато погледне напред между дърветата и зърне помпейския амфитеатър осъзнава, че се намира на историческо място.

Специално историческо място!

Честно да си призная, амфитеатърът не ми направи някакво чудно впечатление, но причината се крие явно в мен, понеже през цялото време неволно го сравнявах с Амфитеатъра на Флавиите в Рим. А това състезание, помпейската сграда няма как де не загуби. Все пак, за времето си, той е бил едно архитектурно достижение, а в момента е най-стария запазен амфитеатър в Италия, изграден около 160 години преди Колизеума, малко след като градът става римска колония.

Дистанцията в годините между строителите на Колизеума и помпейския амфитеатър личи и при чисто архитектурните решения. Стълбищата, служещи за вход на зрителите, не са вградени в самата сграда, а са построени отвън, а входовете за гладиаторите излизат направо на улицата. Съоръжението побирало около 20 000 зрители, което го прави доста голямо за град като Помпей, който по различни оценки, във времето, когато вулканът изригва, е имал между 10 и 20 000 жители. Но фактът, че е ползвано и от жителите на околните градчета, все пак оправдава големината му.

 Наличието на хора от различни места обаче явно водело до проблеми по трибуните, така както става често и днес. Според Тацит, през 59 г., по време на гладиаторските игри, агитката на Помпей се сбива с тази от Нуцерия и гостите го отнасят жестоко. Заради случката, Римският Сенат забранява провеждането на гладиаторски игри в града за 10 години. По онова време това си е било твърде жестоко наказание, предвид това, че за основната маса от хората Игрите са били основен източник на забавления няколко пъти в годината. Забраната обаче е отменена още през 62 г. заради една друга трагедия, знанието, за която би ни дало една по-разширена гледна точка за онези трагични дни през 79 г., когато вулканът Везувий изригнал и затрил от лицето на земята няколко римски селища.

Следва.

В следващата част ще продължим с разходката си из Археологическия парк в Помпей. Ще влезем в частни домове, храмове, кръчми, бордеи, некрополи, базилики и обществени бани…

Очаквайте продължението

Автор: Юрий Александров

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Италия или писани от Юрий Александров – на картата:

Другата Италия и Юрий Александров

Лятото свърши, но това още не значи, че няма да ходим на море. Днес Юрий ще ни води до Синеморец.

Приятно четене:

Синеморец

между човешките и Божиите дела

Ни риба, ни рак

Помня, че някъде през 90-те, след отварянето на граничните зони, Синеморец се превърна в предпочитана лятната дестинация за мнозина българи, на които конвенционалните курорти по Черноморието ни, с цялата им гмеж, мърсотия и унифицираност отдавна бяха втръснали. Хората търсеха девствени плажове, тихи залези и колкото се може по-малко екземпляри от собствения им вид.

Е, макар че напоследък горните условия вече почти не съществуват, потокът от летовници към селцето продължава с все по-нарастващи от година на година темпове. Дори през септември, когато го посетихме със жена ми. Там може да се наблюдава съществуващата навсякъде по-света зависимост – колкото по-девствено е едно леснодостъпно място, толкова повече туристи привлича, а колкото повече туристи привлича толкова по-малко девствено става.И докато хората казват, че такова чудо, като малко бременна жена няма, то за Синеморец подобна полуконстатация може да бъде направена с чисто сърце. Непрекъснато увеличаващите туристи са оставили своя отпечатък върху външния вид на постройките му и вътрешния мир на населението му, по улиците и по дворовете му.

Мястото днес е полудевствено, полуневинно, полуселско, полукурортно.

Обременено с духа на Цивилизацията, но и все още пълно с незастроени терени в продажба. Ни риба, ни рак. Шестващата по света криза играе ролята на своего рода консерватор, но когато тя отмине рано или късно ще му трябват само няколко години „развитие“ и за да може успешно да кандидатства за титлата „Курорт“. Тогава, в този паметен ден, всички ние ще можем официално да отбележим края на дивото ни Черноморие, което вече ще търсим само по страниците на старите албуми, респективно файлове, забутани на дъното на някое чекмедже или на харддиска на някой неизползваем кашонест компютър с RAM около 64 МБ.

Селцето днес вади противоречиви чувства от душите на туристите. Малките спретнати къщи за гости и семейни хотелчета се конкурират с няколко хотелски мастодонта в покрайнините му и сякаш намекват, че за старите къщурки с кокошарници вече място няма. Туристите, които привличат са от съвсем различен тип и имат различни изисквания към добро прекарване на лятна ваканция. Така населеното място се развива в най-различни посоки, но като че ли накрая, както винаги става, победителят ще е бетона.

В Синеморец липсва пешеходната улица,

така присъща за всеки наш морски курорт, и опасността някой софийски или бургаски тарикат да ви отнесе с 15 годишното си БМВ е реална. Особено осезаема става тя сутрин, когато всички тюфлеци, които не могат да понесат повече от 3 минути ходене пеша се накачурват по талигите си и се юрват към южния плаж Бутамята. Респективно обратната процедура се наблюдава от късния следобед до ранната вечер. Въобще спокойна разходка не можеш да направиш там. Под напрежение се чувстваш някак, при цялото това движение, подобно на средно натоварена софийска улица.

Спокойствие можеш да намериш по преките на главната,

където са и разположени повечето от малките кокетни хотелчета, вили и къщи за гости. По тях обаче е хубаво човек да си гледа в краката, защото повечето не са асфалтирани и са покрити с прах, дупки и камънаци. Ходенето с токчета за представителките на нежния пол по тях не е препоръчително, а дори забранително. Особено във вечерните и нощни часове, в които свети по една улична лампа на пряка.

Прекрасният северен плаж при устието на Велека

също не може да ви осигури някакво усамотение, защото е взел и той да се пълни все повече от година на година. Обграден от едната страна от морето, а от другата от реката, той със сигурност влиза в Топ 3 на българските плажове. Е, по-претенциозните, ще кажат, че едрият пясък боде изнежените им пети, че на два-метра от брега морето вече не е до колене и че водите на реката са студени, но те явно не познават Вселенския Закон за природната гадост, който гласи, че когато Природата ни дарява с красота, тя не е длъжна да осигурява удобствата. Кучка!

И тука се сещам за един виц, който чух наскоро:

Тръгнал един руски олигарх да почива на море и изпратил предварително секретаря си да организира ваканцията. Пристигнал секретаря и отишъл направо при управителя на курорта. Излезли на плажа и секретарят почнал да се дзвери:
– Бе т`ва `кво е?
– Как какво!!! Пясък. Жълт.
– Аааа, шефът не обича жълт пясък. Да се изрине целият и да се насипе бял фин пясък!
– Ама…
– Няма ама!
Вади куфарче с пари и плаща.
На следващия ден целият плаж е посипан с бял фин пясък. Оглежда го секретарят доволно, но по едно време зяпва учудено.
– А това какво е? Каква е тая гадория?
– Как „гадория”!!?? Та това е морето.
– Виж, `кво е мръсно! И мирише! До утре да се прочисти! Да се прецеди, ако трябва, за да стане кристално. Камъните по дъното да се премахнат! На всеки 30 секунди да има вълна висока между 45 и 55 сантиметра…
– Ама…
– Няма ама!
Вади секретаря куфарче с пари и плаща.
След три дни всичко е на шест.
– Тва `кво е? Какви са тия бомбардировачи?!
– Ами… чайки.
– Никакви чайки! Всичките да се махнат, да се оставят само две, които да се шматкат бавно по плажа, но в никакъв случай да не излитат.
– Ама…
– Абе няма ама!
Вади куфарче с пари и плаща.
След една седмица пристига баровецът. Разходил се по белия пясък, усмихнал се на двете чайки, седнал в шезлонга, вперил поглед в кристално чистата вода, поел с пълни гърди свежият морски въздух и казал дълбокосмислено на секретяря си:
– А кажи сега, Серьожа, можеш ли тая красота да я купиш с пари?!

Но да продължа със Синеморец…

Духът на ранния балкански капитализъм не е подминал и местните жители, които живеят в мислите си някъде около средата на 90-те:

Цените по минимаркетчетата, зарзаватчийниците и ресторантите горе-долу колкото тези в „Константин и Елена”, където бях няма и два месеца преди това. Качеството на предлаганите услуги обаче отстъпва от това в големия северен курорт, да не говорим, че дори нощувките в Синеморец са по-скъпи. Нито един келнер, например, не се справи с елементарния ми тест, според който основното ми ястие трябваше да бъде сервирано половин час след ракията и салатата. Да не говорим, че някои от тях даже забравяха поръчките и ме питаха дали да слагат ястието да се прави, когато аз вече го чаках. Всеизвестно е, че професионалистите в келнерството се насочват по големите курорти.

Всъщност единственото заведение, което ми хареса бе бар „Корабът“ разположен северния край на улица „Устие“. В заведението си личеше, че е вложено огромно желание и хъс, съпътствани с усет за естетика, пространство и онова чувство за премереност, което е почти недостижимо по нашите ширини. Това е едно от малкото заведения в Синеморец, където няма да чуеш носталгични песни от времето на зрелия социализъм или германски дебилщини от 80-те. Това, че подкрепяха Протестите, въобще не го взимам предвид

На онези от вас, които не отиват до морето само за да печат всестранно всичките си части на плажа, мога да препоръчам да хвърлят поглед на

кокетната църквичка „Св. Георги”,

която се намира в североизточната част на селото, където някога е бил центърът на гръцкото селце. Хубаво е да уцелят момента, когато е отворена, както се случи с мен. Построена е в началото на 19 в., по всяка вероятност от гърци, които са обитавали нашето Черноморие почти 2 хилядолетия и половина, преди новоосвободената Българска държава да ги прогони през 19-20 век.

Малко по-на север от църквата се намира тракийската могила, където през 2006 година бяха открити златни предмети. Всичко започнало, когато местният хотелиер Недялко взел да бута възвишението с багер, че му пречело на гледката към морето. След полицията и прокуратурата, накрая до могилата се добрали и археолози, които открили дребни златни и сребърни предмети от погребение на знатна тракийка. Човек може да се чуди, какво ли пък са открили преди това онези с багера. А пък преди петнайсетина години могилата била определена като безперспективна от археологическа гледна точка… Аз обаче не можах да идентифицирам точно могилата, поради липсата на всякакви упътващи надписи, признак на отвратителното отношение към историята, които имат почти всички местни власти в България.

Недалеч оттам, до местното гробище, се намират останките от „крепостта” на местен тракийски велможа, където миналата година екип от археолози откри гърне със сребърни монети от 3 в. пр. Хр. Съвсем приличащо на гърнето, което понякога сънувам, че е заровено от дядо ми в двора. Явно оттогава разкопките са замразени, като опитът им за консервация е явно е напълно неуспешен. Оградата е бутната, а найлоните покриващи стените изгнили. Кой знае защо към забранителният надпис за достъп е добавена и забрана за снимане. Слава Богу следи от иманярски набези поне видимо няма. Още по жалко е, че за 4-5000 лева може да се направи ламаринен навес, който да пази разкопките поне от капризите на времето.

Но стига с миналите и сегашни творенията на човека! Време е да се обърнем към забележителните чудеса на природата, с които околностите на Синеморец са препълнени…

Към следващата част

Автор: Юрий Александров

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Черно море – на картата: